Линда Хауърд
Белязаният Макензи (8)

Осма глава

Мери пусна дрехите на Уолф в сушилнята и се зае с приготвянето на закуска. Никой от двамата не проговори. Въпреки че бе твърдо решена бързо да превъзмогне шока, тя просто не можеше да забрави ужаса, който изживя, сгащена съвсем безпомощна в ръцете на един луд, защото този човек със сигурност бе такъв. Независимо с какво се занимаваше или какво мислеше, в ума й като светкавица проблясваше спомена и й трябваха няколко минути, докато се съвземе и успее да го изтика обратно в дълбините на съзнанието си.

Уолф я наблюдаваше и по начина, по който от време на време цялото й тяло се стягаше веднага разбра какво изтърпява. Самият той често преживяваше такива моментни кошмари, неканени спомени от Виетнам и от затвора и много добре знаеше какво причиняват. Искаше му се отново да я заведе в леглото и да заличи тези сенки, но все още бе твърде скоро. Когато свикнеше с него… На устните му се появи усмивка, като си представи часовете на удоволствие, които ги очакваха.

Но преди всичко трябваше да открие мъжа, който я нападна.

Когато дрехите му изсъхнаха, той се облече и заведе Мери до задната врата. Пороят бе преминал в слаб дъжд, така че нямаше да се измокрят, докато стигнат до плевнята.

— Ела с мен — подкани я той и хвана ръката й.

— Защо?

— Искам да ти покажа нещо.

— Ходила съм в плевнята. Там няма нищо интересно.

— Днес вече има. Ще ти хареса.

— Добре — съгласи се тя и двамата забързаха към старата, тъмна плевня, която нямаше нищо общо с неговата. Носът я засърбя от прахоляка.

— Вътре е толкова тъмно, че нищо няма да видим.

— Има достатъчно светлина. Хайде! — Той все още държеше ръката й и я заведе до едно ъгълче, където от стената липсваха няколко дъски.

— Какво толкова интересно има тук?

— Погледни под хранилката.

Тя се наведе и погледна. Сгушен върху купчина сено и стара кърпа лежеше Удроу. Върху корема му се бяха настанили четири малки създания, наподобяващи на мишки.

Мери рязко се изправи.

— Удроу е станал баща!

— Не, Удроу е майка.

— Майка! — невярващо повтори Мери. Впери поглед в котката, която също я погледна учудено, след което се обърна и започна да ближе малките. — Но на мен изрично ми казаха, че Удроу е мъжки котарак.

— Ето, че не е. Ти не провери ли?

Мери го погледна ядно.

— Нямам навика да гледам интимните части на животните.

— Само моите, така ли?

Тя се изчерви, но не можа да го отрече.

— Да.

Уолф обгърна талията й и я придърпа за една дълга целувка. Тя въздъхна и се отпусна в прегръдките му. Обви ръце около врата му, точно когато устните им се сляха. Силното тяло й вдъхваше сили и тя се чувстваше напълно в безопасност. Нищо не можеше да я нарани, докато е до нея.

— Трябва да си вървя — прошепна той. — Зная, че Джо ще свърши каквото може, но в ранчото има работа и за двама ни.

Досега Мери вярваше, че ще успее сама да се справи с ужаса, но в този момент я обзе паника при мисълта, че ще трябва да остане сама. Бързо се съвзе и свали ръцете си от врата му.

— Добре. — Искаше да го попита дали ще се видят по-късно, но замълча. Странно, но сега, когато връзката им стана интимна, тя се чувстваше по-неуверена от преди. Допусна го прекалено близо до себе си и осъзна, че вече е много по-уязвима. Подобна близост с друг човек малко я плашеше.

— Вземи си якето — каза той, когато излязоха от плевнята.

— Няма нужда, облечена съм достатъчно топло.

— Не, вземи си другото, защото идваш с мен.

Тя му хвърли бърз поглед, след това сведе очи.

— Все някога трябва да остана сама — тихо изрече тя.

— Не и днес. Хайде, обличай се.

Малко след това, когато се качи в пикапа му, Мери изпита такова чувство на облекчение, сякаш току-що някой я бе спасил от екзекуция. Може би до довечера ще се е съвзела.

Когато стигнаха ранчото, Джо излезе от плевнята и отиде до пикапа. Отвори вратата на Мери, повдигна я и след това силно я прегърна.

— Добре ли си? — Младежкият му глас беше изпълнен с гняв.

— Нищо ми няма, само се уплаших.

Джо погледна баща си и забеляза хладния гняв в тъмните очи. Някой бе посмял да я нарани и със сигурност щеше да си плати. Обзе го дива, примитивна ярост и знаеше, че неговата е само частица от това, което изпитваше Уолф. Погледите им се срещнаха и баща му леко поклати глава, знак, че е по-добре Джо да не обсъжда повече въпроса. Мери бе тук, за да се отпусне, а не да преживява наново кошмара.

Уолф се приближи и хвана Мери за рамото, като я обърна към конюшнята.

— Имаш ли желание да помагаш с работите тук?

Очите й заблестяха.

— Разбира се. Винаги съм искала да видя как тече животът в едно ранчо.

Той забави крачка, за да не я кара да бърза, когато тримата тръгнаха към конюшнята.

— Това не е типично ранчо. Отглеждаме наши коне, но и хората водят техни да ги дресираме.

— Защо ги дресирате?

— За да могат да живеят в табуни. Повечето са коне предназначени за ферми, но понякога водят чистокръвни породи, или пък млади, буйни жребци.

— Тези, които отглеждат чистокръвни породи нямат ли собствени дресьори?

Той повдигна рамене.

— Някои коне просто са по-опаки и не се поддават на обучение. И най-скъпият кон не струва нищо, ако никой не може да се доближи до него. — Не каза нищо повече, но Мери знаеше, че при него водят тези, с които никой друг не е успял да се справи.

Дългата конюшня се простираше вдясно от плевнята. Когато влязоха вътре, Мери вдиша от силния аромат, смесица на земя, коне, тор и сено. Над преградите се подаваха дълги, копринени вратове. Никога не се беше доближавала до коне, но не я бе страх от тях. Вървеше по пътеката, галеше лъскавите гриви и им шепнеше тихо.

— Всички ли са фермерски коне?

— Не, в съседното отделение има един канадски кон, това е порода, на един човек от съседния окръг. А в дъното има един състезателен кон. Купен е от един богаташ за жена му. Тя има рожден ден през юли и това е подаръкът й.

Всички бяха млади коне, игриви като деца. И Уолф се отнасяше към тях като към такива, говореше им нежно и успокояващо, сякаш бяха големи бебета. Мери прекара целия следобед в конюшнята с двамата мъже, запленена от безкрайните грижи по конете — почистване, хранене, проверка на подковите. Най-сетне дъждът спря и Уолф изкара два млади коня в оградения двор зад плевнята, като бавно и внимателно ги тренираше да свикват с юздите и седлата. Нито веднъж не избърза, нито загуби търпение, макар че единият от конете постоянно се изскубваше и побягваше при всеки опит да му постави седлото. Само го успокояваше нежно и започваше всичко отначало. Преди да настъпи вечерта, младият жребец препускаше из поляната със седлото, сякаш се бе родил с него на гърба.

Мери беше удивена от топлия му, кадифен глас и от силните му ръце, които майсторски обучаваха животните. Беше направил същото и с нея. Цялата потрепери, когато споменът я връхлетя.

— Не съм виждал друг като него — тихо заприказва Джо, като застана до нея. — И мен ме бива, но не и наполовина колкото него. Досега не се е случило да не е успял да опитоми кон. Преди две години ни докараха един много расов жребец, който обаче беше толкова проклет, че никой не можеше да се справи с него. Татко го прибра в конюшнята в самостоятелно отделение, даваше му бучка захар, морков или ябълка на преградата и оставаше там, докато се увери, че животното го е забелязало. Тогава си излизаше, а конят изяждаше каквото му е оставено. Жребецът започна да го чака и да цвили, ако татко се забави с храната. След това баща ми престана да му я оставя на преградата. Рингър, така се казваше конят, трябваше да дойде сам, ако искаше да яде. Първите няколко пъти се инатеше, но накрая се предаде. След това пък трябваше да яде от ръката на татко. Тогава, разбира се, му даваше само моркови, за да не си загуби някой пръст. Най-сетне Рингър сам идваше до преградата и завираше глава в ризата му като малко дете. Татко решеше козината му и в крайна сметка му сложи седло и започна да го язди. И аз работех с него, след като беше опитомен. Предполагам, че животното просто в един момент видя, че няма смисъл да се противопоставя. Тогава една от кобилите ни беше в разплодителен период. Обадихме се на собственика на Рингър и го попитахме дали има нещо против да ги чифтосаме. Мъжът се съгласи, Рингър се представи като истински джентълмен и всички бяха щастливи. Собственикът си получи вече опитомения кон, ние получихме тлъст хонорар, а кобилата роди страхотен жребец.

Мери премигна притеснено при това чистосърдечно описание на чифтосването и се прокашля.

— Чудесен е — съгласи се тя и отново се изкашля. Кожата й гореше. Не можеше да свали поглед от Уолф, висок, силен, с широки рамене. Слабото слънце блестеше в косата му.

— Като свършим тук, можем да си вземем урока, който пропуснах в петък — прекъсна мислите й Джо. Не искаше да си припомня петък вечерта, дългите часове на очакване да чуе дали Уолф е освободен от затвора. Този следобед бе като малък оазис на спокойствие и нормалност, но тя знаеше, че ще мине дълго време преди духовете в Рут да се успокоят. Едно младо момиче беше изнасилено и още на другия ден Мери бе нападната. Хората щяха да са разгневени и уплашени, подозрителни дори към съседите си. Тежко му на всеки непознат, който минеше през Рут, поне докато хванат виновника.

По чакълената пътека се чуха автомобилни гуми и Джо отиде да види кой се е престрашил да дойде в планината на Макензи. Върна се след минутка с Клей Армстронг. Сякаш събитията от миналия петък се повтаряха и сърцето на Мери се сви от уплаха. Дали нямаше и днес да арестува Уолф?

— Мери! — Клей кимна и докосна ръба на шапката си. — По-добре ли си вече?

— Да — уверено отвърна тя.

— Досетих се, че ще те открия тук. Би ли искала отново да ми разкажеш всичко?

Уолф свали ръкавиците си, докато се приближаваше. Погледът му бе свиреп.

— Нали вчера ти разказа всичко?

— Понякога хората си спомнят отделни подробности, когато шокът премине.

Мери усещаше, че Уолф всеки момент е на път да изхвърли заместник-шерифа от ранчото си, затова бързо се обърна и сложи ръка на рамото му.

— Няма нищо, добре съм…

Лъжеше и той много добре го разбираше, само че устните й се свиха по начин, който му подсказваше, че тя няма да отстъпи. За момент Уолф се развесели — неговото малко котенце възвръщаше предишната си увереност. Но по никакъв начин нямаше да позволи Клей да я разпитва насаме. Обърна се към Джо.

— Прибери конете. Аз отивам с Мери.

— Не е нужно — опита се да протестира Армстронг.

— За мен е.

Мери се почувства като джудже, застанала между двамата едри мъже. Тази закрила започваше да й действа успокояващо и на устните й се появи усмивка.

Вероятно Клей смяташе, че трябва да я предпазва от Уолф и от следващо нападение, докато Уолф просто възнамеряваше да я защитава от всичко. Почуди се какво ли щеше да си помисли Клей, ако тя му кажеше, че не желае да бъде предпазвана от Уолф. Леля Ардит би казал, че Уолф се е възползвал от нея и Мери силно се надяваше в скоро време да го направи отново. Съвсем скоро.

Уолф улови замечтания й поглед и тялото му мигновено се стегна. По дяволите, бяха се любили тази сутрин, а той вече я желаеше! Когато влязоха в кухнята, Мери съвсем естествено се зае да прави кафе, както би постъпила и в своята къща, с което показа на Клей, че двамата с Уолф са повече от приятели. На жителите в Рут просто щеше да им се наложи да свикнат с тази мисъл.

— Хайде да започнем отначало — поде Клей.

Мери замръзна на мястото си паникьосано, след това се съвзе и продължи да измерва кафето.

— Току-що си бях купила ботуши от магазина на Хърст и отивах към колата си, когато… Ботушите ми! Някой виждал ли ги е? Прибрахте ли ги?

— Видях ги, но не знам какво се е случило с тях. Ще поразпитам в участъка.

— Той явно беше чакал зад магазина на Хърст — подхвана отново Мери, — защото ако бе от другата страна щях да го видя, като завих по пътеката. В следващия момент ме сграбчи и затисна устата ми с ръка. Държеше главата ми с всичка сила, така че не можех да я помръдна и започна да ме влачи. Измъкнах едната си ръка и замахнах назад, за да издера лицето му, но той носеше маска за ски. Удари ме по главата с юмрук и доста неща ми се губят, докато се оказах на земята. Отново се опитах да го издера и май успях, защото той отново ме удари. След това го ухапах по ръката. Тогава някой извика, той стана и побягна. За да се изправи постави ръцете си точно пред очите ми. Ръкавите на дрехата му бяха сини, а кожата на ръцете му бе покрита с лунички. С много лунички. И след това се появи ти.

Мери замълча и се загледа през прозореца, с гръб към двамата мъже, така че не забеляза смъртоносния поглед в очите на Уолф, нито стиснатите му юмруци, но Клей ги видя и се разтревожи.

— Аз извиках. Видях пакета на земята и се приближих. Тогава чух боричкане зад сградата. Щом го видях отново изкрещях и извадих пистолета си. Стрелях, за да го спра.

Уолф го погледна яростно.

— Трябваше да застреляш кучия син. Това щеше да го спре.

Клей също искаше да го беше уцелил. Сега поне нямаше да се чудят кой би могъл да е и хората нямаше да са настръхнали от ужас. Жените носеха всякакви уреди, пригодени за оръжие, независимо кога и къде отиваха, дори само да прострат прането си. Всички бяха толкова изнервени, че не се знаеше как ще реагират при първия непознат появил се в града.

Точно това го притесняваше и Клей заговори:

— Все някой щеше да е забелязал непознат. Рут е много малък град, всички се познаваме. Едно ново лице веднага щеше да направи впечатление, особено висок мъж с дълга черна коса.

Уолф се усмихна ледено.

— Всички биха помислили, че съм аз.

Застанала до прозореца, Мери замръзна на мястото си. Опитваше се да не слуша и да се пребори със спомените си, докато разказваше точно какво се бе случило. И въпреки това вниманието й бе привлечено от разговора между двамата мъже зад гърба й. Това, което каза Уолф беше вярно. Когато Клей бе видял дългата коса на нападателя, веднага беше решил, че това е Уолф.

Само че тъмната, черна коса изобщо не се връзваше с луничките по ръцете, които тя бе забелязала. Кожата му също беше много бледа. Само светлите хора имат лунички.

Освен ако черната коса не бе просто за дегизиране. И нападателят умишлено се маскираше като Уолф.

Полазиха я тръпки; едновременно й стана горещо и студено. Който и да бе, не е знаел, че същия ден Уолф се бе подстригал. Изборът на жертва също бе необясним. Нямаше никаква логика Уолф да нападне единствения човек в града, който се отнася добре към него. Освен ако тя не е била случайна жертва. Между нея и Кати Тийл нямаше нищо общо.

Без да се обръща към масата Мери попита:

— Уолф, ти познаваше ли Кати Тийл? Някога говорил ли си с нея?

— Зная само как изглежда, но не разговарям с бели момичета. — Тонът му стана ироничен. — Не би се харесало на родителите им.

— Прав си — неохотно се съгласи Клей. — Преди няколко месеца момичето казало, че ти си най-симпатичният мъж в околността и не би имала нищо против да излезе с Джо, ако не бил по-малък от нея. Целият град разбра, защото госпожа Тийл не беше на себе си.

Мери отново усети ледени тръпки по гърба си. Значи в крайна сметка имаше връзка между жертвите: Уолф. Не можеше да го отмине като съвпадение, макар нещо в цялата работа да куцаше.

Тя скръсти ръце и се обърна към двамата мъже.

— Може би някой умишлено се опитва да натопи Уолф?

Лицето на Уолф пребледня, а Клей я погледна сепнато.

— По дяволите! — тихо изруга той. — Защо мислиш така?

— Заради дългата черна коса. Най-вероятно е перука. Мъжът имаше лунички по ръцете си, много лунички и кожата му бе съвсем бледа.

Уолф се изправи и макар че Мери никога не се бе бояла от него, сега отстъпи крачка назад като видя изражението в очите му. Не каза нищо, нямаше смисъл да го прави. И преди го беше виждала ядосан, но сега беше различно. Сега яростта му беше ледена и той напълно я контролираше. Може би това я притесни повече.

Тогава Клей заговори:

— Съжалявам, но не ми се струва вероятно. Премислихме всички варианти, но просто няма логика Уолф да нападне точно теб, от целия град. От самото начало си на негова страна, докато останалите…

— Дори не биха се изплюли върху мен. — Уолф завърши изречението вместо него.

Клей не можа да го отрече.

— Така е.

Кафето вече бе готово и Мери наля в три чаши. Стояха мълчаливи и замислени, докато отпиваха от горещата течност. Всеки се опитваше да подреди мислите си и да свърже фактите. Никой обаче не можа да намери логично обяснение, освен ако не приемеха, че престъпникът бе избрал жертвите си случайно и черната перука е просто съвпадение.

Мери обаче бе твърдо убедена, че не става въпрос за съвпадение. Това означаваше, че някой преднамерено иска да натопи Уолф. Защо тогава избра нея за жертва?

За да накаже Уолф, като наранява хората, които го защитават?

Всичко това бяха само догадки, без никакви доказателства. Уолф беше живял тук от години без нищо подобно да се случи, макар че самото му съществуване беше като сол върху рана за местните. Те не го харесваха, пък и той не им бе дал възможност да забравят миналото. И въпреки това бяха живели в мълчаливо примирие.

Какво тогава бе предизвикало цялото това насилие?

Мери разтри слепоочията си. Главата й започваше да пулсира. Никога досега не бе страдала от главоболие и бе твърдо решена да не се превръща в невротичка.

Клей въздъхна и остави празната си чаша.

— Благодаря за кафето. Утре ще привърша с доклада. Ще мина през училището да го разпишеш. Всъщност, ще ходиш ли на работа?

— Разбира се, защо да не ходя?

— Разбира се — измърмори Уолф и я погледна намръщено.

Мери вирна брадичка. Не виждаше причина изведнъж да се превърне в инвалид.

Малко след това заместник-шерифът си тръгна и Джо се присъедини към приготовленията за вечеря. Тримата си разпределяха задълженията, сякаш от години всяка вечер вечеряха заедно. Момчето й намигна и лицето на Мери пламна, защото в очите му прочете, че той е напълно наясно какво се е случило между нея и Уолф. Дали бе стигнал до този извод, само защото баща му бе останал в дома й миналата нощ, или нещо в нея я издаваше? Ами ако всички хора в града я разкрият така лесно?

Уолф обви талията й с ръка. От няколко минути стоеше неподвижна, сякаш забравила за тигана, който държеше и лицето й бе едновременно намръщено и пламнало. Червенината, покрила страните й, му подсказваше за какво мисли и той я притисна по-плътно към себе си. Тя се обърна и го погледна; стоманеносивите й очи бяха широко отворени и изпълнени с истинска изненада. Тогава разбра за какво мисли той и клепачите й бавно се спуснаха, за да прикрият желанието в очите.

Джо се пресегна и взе тигана от ръцете й.

— Тази вечер мисля да отида да гледам някой филм — съобщи той.

Мери рязко се обърна и се отскубна от прегръдката на Уолф.

— Не може! Забрави ли за уроците?

— Нищо няма да се случи, ако пропусна една вечер.

— Напротив — настоя тя. — Няма да влезеш в Академията просто така, само защото имаш препоръки от сенатора. Не можеш да си позволиш и една минута да пропилееш.

— Права е, синко — намеси се Уолф. — Сега не бива да разваляш оценките си. — Самият той можеше да почака, колкото и трудно да му беше.

Малко след девет Мери затвори учебниците и се протегна.

— Ще ме закараш ли до нас? — обърна се тя към Уолф и едва сдържа прозявката си. Денят наистина бе изпълнен с прекалено много емоции.

Лицето му стана безизразно.

— Защо не останеш тук? — Въпросът му прозвуча по-скоро като заповед.

— Не мога!

— Защо не?

— Не е редно.

— Но миналата нощ аз останах при теб.

— Това е друго.

— Защо да е друго?

— Защото вчера аз бях разстроена.

— Леглото ти е прекалено малко. Моето е по-широко.

— Аз си лягам — прекъсна ги Джо и излезе от стаята.

Мери побесня.

— Трябваше ли да наговориш всичко това пред него?

— Той и без това знае. Спомняш ли си какво ти казах? Че няма връщане назад?

Тя се успокои и сега погледът й излъчваше любов.

— Спомням си, разбира се. Не става дума за връщане назад. Просто тази вечер не мога да остана тук. Пък и утре съм на работа.

— Никой няма да пострада, ако не отидеш.

— Ще отида! — Лицето й придоби познатото упорито изражение.

Уолф се изправи.

— Добре, ще те закарам до вас. — Отиде в стаята си и след няколко минути се върна, като носеше самобръсначка и купчина дрехи в ръце. Мина покарай стаята на Джо и почука.

— Ще се върна утре сутринта.

Вратата се отвари. Джо стоеше бос и без риза, явно приготвяйки се да вземе душ.

— Добре. Ти ли ще я закараш утре до училището, или аз да дойда?

— Не искам никой да ме кара до работа — прекъсна ги Мери.

— Чакай да помисля — обърна се Уолф към сина си. — Бау ще докара два коня утре сутринта, така че ще трябва да съм тук. Ти я закарай сутринта, аз ще я взема следобед.

— Ще отида със собствената си кола и няма да можете да ме спрете!

— Добре. Просто ще имаш ескорт. — Уолф прекоси коридора и хвана ръката й. — Готова ли си?

Мери разбра, че този мъж вече е взел решение и няма да го промени, затова без повече протести тръгна с него към пикапа. Нощта ставаше все по-хладна, но силното му тяло сякаш излъчваше топлина и тя се притисна до него. Когато се качиха в колата, той трескаво я прегърна и наведе глава към нея. Мери отвори устни, за да посрещне неговите и зарови пръсти в гъстата му коса. Страстната му целувка и мускулестите ръце й подействаха като успокоително. Нямаше нищо против да я люби още тук, на седалката в пикапа.

Когато Уолф се отмести от нея, цялото й тяло пулсираше от желание. Тя седеше мълчаливо, докато се спускаха по планинския склон и в мислите си отново се върна към сутрешните събития. Явно това означаваше да бъдеш жена!

Удроу търпеливо ги чакаше пред задната врата. Мери я нахрани, докато Уолф беше в банята. Отново я изпълваше познатото чувство на очакване, когато се заизкачва по стълбите към спалнята.

Уолф тихо влезе в стаята и остана за момент загледан в нея, преди тя да усети присъствието му и да се обърне.

— Банята е свободна.

Стоеше чисто гол и кожата му бе леко влажна. Черната коса блестеше под светлината и мънички капчици вода просветваха върху бронзовата плът. Тялото й отново започна да пулсира.

Мери си взе душ, след което за първи път се напръска с парфюм. Никога досега не бе използвала, но учениците от Савана й подариха един флакон за Коледа. Уханието беше приятно и екзотично.

Отвори вратата, ахна и отстъпи назад. Уолф я чакаше отпред. Очите му блестяха диво, когато я погледна. Мери също беше чисто гола и от страстния пламък в очите му сърцето й заби лудешки. Той обхвана гърдите й с длани и леко ги повдигна. Зърната й набъбнаха още преди да ги е докоснал. Мери стоеше неподвижно, дишаше учестено, с леко притворени очи, напълно отдадена на насладата, която се разля из вените й.

Очите на Уолф наподобяваха малки, черни искри.

— От първия миг, в който те видях, те желая — прошепна той. — Такова красиво тяло в онази грозна рокля! Искаше ми се да те съблека още в планината.

Мери потрепери от страстта в погледа и гласа му и се притисна в него. Той обви кръста й с ръце и я повдигна. Тя си спомни първия път, когато беше направил същото. Устните му се доближиха до гърдите й и Мери простена от удоволствие. Усещането беше толкова силно, че тя се изви в ръцете му, след което разтвори крака и ги обви около хълбоците му. Той също простена, неспособен да се сдържа и минута повече. Премести я и проникна в нея.

Цялото й тяло се разтресе от сладки тръпки. Сега бе много по-хубаво от първия път. Отпусна се и се отдаде на неземната наслада. Желанието сякаш само я напътстваше какво да прави. Уолф се облегна на стената и обхвана бедрата й. Цялата й кожа гореше и Мери имаше чувството, че всичките й сетива са изострени до краен предел.

Гърбът й се изви и по тялото й преминаха конвулсии. Уолф се бореше със собственото си желание и когато тя се успокои я занесе до леглото.

Мери преглътна и се отпусна.

— Ти не си ли…?

— Не още — промълви той и рязко проникна в нея.

Единственото й желание бе това неземно удоволствие да продължи вечно. Прегърна го силно, когато тялото му се разтресе в екстаза и той се отпусна върху нея. Не искаше той да се отмества и тя отново да остане сама. През всичките години преди да го срещне животът й беше сив и скучен, и едва с него откри цветовете. Само за няколко месеца този мъж се бе превърнал в смисъл на съществуването й.

Уолф се съвзе и се опита да се отдръпне от нея. Мери стисна краката си около хълбоците му и той изстена.

— Трябва да стана, миличка. Прекалено съм тежък за теб.

— Не, не си — прошепна тя и го целуна по врата.

— Сигурно тежа два пъти повече от теб. Едва ли си по-тежка от петдесет килограма?

— Напротив — възмути се тя. Тежеше петдесет и два.

— Аз обаче съм над деветдесет. Ако заспя върху теб, ще те смачкам.

Той наистина звучеше сънливо. Мери прокара пръсти по гърба му.

— Приятно ми е като си върху мен.

Той нежно проникна в нея.

— Така ли?

— Да — едва чуто простена тя.

Той се облегна настрани, така че прехвърли тежестта си.

— Така добре ли е?

Беше невероятно. Можеше да диша спокойно, но той бе плътно прилепен до нея. Съвсем скоро Уолф се унесе и Мери го прегърна в тъмнината.

И тогава я нападнаха мрачните мисли. Някой умишлено се опитваше да натопи Уолф, така че да го пратят отново в затвора. Тази мисъл я ужаси, защото Мери знаеше, че той по-скоро ще умре, отколкото да се върне пак там.

Искаше да го предпази, да му помогне, да застане с тялото си между него и опасността, която го дебнеше. Мили боже, какво бе провокирало мъжът, който имитираше Уолф? Преди всичко беше толкова спокойно! Какво бе натиснало спусъка!?

Отговорът просветна в съзнанието й като светкавица и Мери затаи дъх от ужас. Тя бе натиснала спусъка!

Докато Уолф и Джо са били отшелниците, наказвани заради произхода си и заради миналото на Уолф, всичко е било спокойно. И тогава тя пристига в града — една бяла жена, която вместо да се присъедини към омразата на местните, застава на страната на Макензи. С нейна помощ Джо получава честта да е предложен за Военновъздушната академия, която не е оказвана на никой друг от Рут. Постепенно хората започват да говорят каква гордост е, че момчето на Макензи отива в Академията. Кати Тийл казва, че Уолф е най-симпатичният мъж в околността. Така границата между Макензи и местните започва да се размива. Явно някой толкова силно ги мрази, че не е могъл да го понесе.

И тя е причината за всичко това. Ако Уолф пострада, вината ще бъде изцяло нейна.