Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mackenzie’s Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 257 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Линда Хауърд. Белязаният Макензи

ИК „Коломбина“ ООД, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-032-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Дванадесета глава

Уолф изобщо не се изненада, когато колата на заместник-шерифа спря пред къщата и Клей слезе. Откакто откри новите следи на престъпника го глождеше тягостно предчувствие. Тревожното лице на Армстронг веднага му подсказа какво се бе случило.

Мери забеляза госта и автоматично извади чаша от шкафа. Клей пиеше кафе по всяко време. Мъжът свали шапката си и уморено се отпусна на стола, като въздъхна тежко.

— Този път коя е жертвата? — попита Уолф, гласът му бе толкова разтревожен, че думите прозвучаха като изръмжаване.

— Пам Хърст.

Джо рязко повдигна глава и лицето му пребледня. Стана бързо, още преди Клей да продължи.

— Успяла е да го пребори. Нищо не й е сторил, но момичето е много изплашено. Нападнал я е на задната им веранда. Господин Уинстън чул виковете й и онзи избягал. Пам каза, че го е изритала в устата. Видяла е кръв по маската.

— Този тип живее в града — каза Уолф. — Открих още отпечатъци, но е почти невъзможно да го проследя, защото много хора минават и унищожават следите. Струва ми се, че се шмугна в една от къщите на „Бей Роуд“, но не съм сигурен дали живее там.

— „Бей Роуд“ — повтори Клей и се намръщи, докато мислено прехвърляше хората, чиито домове се намираха на тази улица. Повечето от жителите на Рут живееха там, друга част живееше на „Броуд Стрийт“, където се намираше и къщата на семейство Хърст. — Този път може и да го хванем. Всеки мъж с разбита устна ще трябва да има желязно алиби.

— Ако само го е одрала, няма нищо да забележите. Подутината ще е минимална. Трябва да е сериозен удар, за да се задържи за повече от един ден. — Уолф често бе получавал и раздавал такива удари. Устните бързо зарастваха. Ако Пам бе избила някой зъб, това вече щеше да е друго нещо.

— Има ли кръв по верандата?

— Не.

— Значи не го е наранила сериозно. — Ако му бе избила зъб, навсякъде щеше да е опръскано с кръв.

Клей прокара ръка през косата си.

— Не ми се мисли какъв шум ще се вдигне, но смятам да накарам шерифа да обиколим всяка къща по „Бей Роуд“. По дяволите, изобщо не ми хрумва кой може да е.

Джо рязко излезе от стаята и Уолф се загледа след сина си. Разбираше, че момчето иска да отиде при Пам, но знаеше, че няма да го направи. Някои бариери бяха паднали, но все още имаше много други.

Клей също проследи Джо с поглед, докато излезе, след което въздъхна.

— Кучият син нарекъл Пам: „Мръсна индианска кучка!“. — Погледът му се премести върху Мери, която досега не бе казала нищо. — Беше права.

Тя не отговори нищо, защото през цялото време бе сигурна, че е теорията й е вярна. Прилошаваше й от думите, с които бе нарекъл Пам, защото те още веднъж разкриваха омразата, която този човек изпитваше към двамата Макензи.

— Предполагам, че всички следи около къщата на Пам са унищожени.

— Боя се, че да. — В гласа на Клей прозвуча искрено съжаление, но когато пристигна в дома на Хърст, задната веранда бе изпълнена с хора, които обикаляха навсякъде.

Уолф промъмри нещо под носа си относно „проклети идиоти“.

— Мислиш ли, че шерифът ще се съгласи да претърсите всяка къща?

— Зависи. Знаеш, че повечето хора ще се противопоставят. Ще го приемат като лична обида. Пък и тази година са изборите — и двамата схванаха какво има предвид.

Мери само ги слушаше, без да пророни и дума. Вече и Пам бе жертва. Коя щеше да бъде следващата? Дали този извратен мъж щеше да събере достатъчно кураж и да нападне Джо или Уолф? Това бе най-големият й страх, защото не знаеше как ще го преживее. Обичаше ги с цялото си сърце. Не би се поколебала да застане между тях и опасността, която ги дебнеше.

И точно това възнамеряваше да направи.

Отвращаваше се като си представяше ръцете на този луд върху тялото си, но сега това бе единствената възможност. Някак щеше да го примами. Повече не можеше да си позволява лукса да се крие в планината на Макензи.

Още от утре щеше да започне да обикаля из града. Единствената пречка бе как ще се измъкне от Уолф; знаеше, че той никога няма да се съгласи, ако заподозре намеренията й. Беше способен на всичко, за да я предпази — можеше да развали колата й, или дори да я заключи в спалнята. Изобщо не подценяваше Уолф.

Откакто се бе пренесла да живее в дома му, той сам ходеше да взема и връща конете на хората, така че никой да не идва в ранчото, където може да я види. Местонахождението й бе пълна тайна, за която знаеха само Джо, Уолф и Клей. Това обаче означаваше, че няколко пъти седмично Мери оставаше напълно сама, когато двамата отиваха в града по работа. Джо ходеше на уроците по математика, често обикаляха с животните да проверят оградите или да пасат добитъка. Наистина имаше много възможности да се измъкне, поне първия път. След това щеше да е по-трудно, защото Уолф щеше да е нащрек.

Тя се извини и отиде да потърси Джо. Почука на стаята му, но той не беше вътре, затова Мери излезе на предната веранда. Момчето стоеше облегнато на оградата, с ръце в джобове.

— Вината не е твоя.

Той изобщо не помръдна.

— Знаех, че това може да се случи.

— Не можеш да си отговорен за омразата на някакъв побъркан тип.

— Така е, но съм отговорен за Пам. Разбирах, че може да се стигне дотук и трябваше да стоя настрани от нея.

Мери издаде неясен звук, напълно неподходящ за една дама.

— Добре си спомням, че беше точно обратното. Пам сама направи избора си, когато предизвика онази сцена в магазина на баща й.

— Тя просто искаше да отидем заедно на танците. Не е очаквала подобно нещо.

— Разбира се, но това не означава, че ти си виновен. Това е все едно да се обвиняваш, ако бе катастрофирала. Можеш да повтаряш, че е трябвало да избърза или да се забави, така че го избегне, но сам разбираш, че това е нелепо.

Джо не можа да не се усмихне на сериозния й тон. Тази жена бе родена за член на Конгреса. Вместо това, обаче, бе предпочела Рут, Уайоминг и нито един от местните жители не беше същият, откакто тя се появи в града им.

— Добре, разбирам, че се самообвинявам прекалено много, но просто не биваше да излизам с нея. Не е честно. Напускам това място, след като завърша и няма да се върна повече. Пам трябваше да си намери приятел, с който има бъдеще.

— Отново се самообвиняваш ненужно. Остави Пам сама да реши с кого иска да излиза. Нали не смяташ никога да не се срещаш с жени?

— Не бих взел такова крайно решение — бавно изрече той и в този момент силно й напомни за баща си. — Но не възнамерявам да се обвързвам сериозно.

— Невинаги нещата стават, както ги искаме. Ти беше обвързан с Пам дори преди аз да дойда тук.

Това си беше самата истина. Той въздъхна и облегна глава на дървената колона.

— Аз не я обичам.

— Не съм казвала, че я обичаш.

— Харесва ми, приятно ми е с нея. Но не толкова, че да остана и да се откажа от Академията. — Вдигна поглед към ясното небе, на което блестяха безброй звезди и си представи как прелита над тази планина с F-15. Не, не можеше да се откаже.

— Каза ли й го?

— Да.

— Значи решението си е нейно.

Останаха мълчаливи и се загледаха в звездите. Няколко минути по-късно Клей си тръгна и никой не се учуди, че мъжът не им каза „довиждане“. Уолф излезе на верандата и обгърна талията Мери, като я притисна към себе си, а с другата ръка потупа сина си.

— Добре ли си?

— Да, предполагам. — Сега вече разбираше смъртоносната ярост в очите на баща си, когато изнасилвачът нападна Мери, която все още кипеше в Уолф. Този мъж се нуждаеше от голям късмет, когато Уолф се докопа до него.

Уолф и Мери влязоха вътре, а Джо остана на верандата. Синът му беше достатъчно силен и щеше да се справи сам.

 

 

На следващата сутрин Мери внимателно ги слушаше, докато двамата обсъждаха работата си за деня. Днес нямаше да се занимават с конете, но следобеда Джо трябваше да отиде на урок по математика, затова целия предобед щяха да ваксинират добитъка. Нямаше представа точно колко време ще им отнеме задачата, но предполагаше, че поне няколко часа.

Джо се бе променил за една нощ; Мери го познаваше достатъчно добре и сега сърцето й се сви от мъка. Младото му лице излъчваше сериозност, която я натъжи, сякаш за няколко часа и последните останки на момчешка хлапащина бяха изчезнали. Винаги бе изглеждал по-голям за възрастта си, но днес изобщо не приличаше на младо момче.

Самата тя бе зряла жена, на почти тридесет години и въпреки това нападението я шокира и остави белези, с които не бе в състояние да се справи сама. Кати и Пам бяха все още деца, а Кати трябваше да превъзмогне далеч по-голям кошмар. Джо се бе сбогувал с детството си. Някой трябваше да спре престъпника.

Когато Уолф и Джо излязоха, Мери изчака известно време, така че да се отдалечат достатъчно и да не чуят запалването на колата, след което бързо напусна къщата. Нямаше ясна представа какво ще прави, освен че щеше да обиколи улиците на Рут с тайната надежда появата й да провокира изнасилвача. И после какво? Не знаеше. Трябваше да се подготви, налагаше се да намери още някой, така че да не е сама. Сигурно щяха да го хванат лесно, той действаше абсолютно непредпазливо, атакуваше жени на оживени места и посред бял ден, сякаш нападаше жертвите си импулсивно, без предварителен план. Никога не вземаше мерки да не го хванат. Цялата работа бе доста странна и нелогична.

Ръцете й трепереха на волана, когато влезе в града. Даде си сметка, че от деня на нападението за първи път шофира сама, без защитата на Уолф или Джо. Чувстваше се като изложена на показ, сякаш не носеше дрехи върху тялото си.

Трябваше да намери още някой, човек, на когото можеше да се довери. Но кой? Шарън? Младата учителка й беше приятелка, но изобщо не беше агресивна, а Мери предполагаше, че ситуацията изисква агресивност. Франси Бийкъм беше прекалено възрастна; Сисли Кар беше твърде страхлива. Не включваше мъжете, които никога нямаше да се съгласят да участват в подобно рисковано начинание. Явно те бяха жертва на собствените си хормони.

Хрумна й Пам Хърст. Тя със сигурност имаше желание да заловят престъпникът, пък и е достатъчно агресивна, след като вчера бе успяла да се пребори с него. Беше младо момиче, но притежаваше смелост, опълчи се на баща си и излизаше с мелез.

Когато влезе в магазина на Хърст разговорите замряха; за първи път се появяваше в града, откакто свърши учебната година. Не обърна внимание на вторачените погледи и неловкото мълчание, защото подозираше темата на разговор и направо се насочи към касата, където стоеше господин Хърст.

— Пам в къщи ли е? — тихо го попита тя, защото не искаше всички присъстващи да чуят въпроса й.

Сякаш за една нощ мъжът се бе състарил с десет години, но лицето му не излъчваше враждебност.

Ралф Хърст кимна. Същото се случи и с госпожица Потър, помисли си той. Тя може би щеше да помогне на дъщеря му да превъзмогне шока. Новата учителка със сигурност притежаваше огромна сила; вярно, че невинаги е бил на едно мнение с нея, но тя ги бе научила да я уважават. Пък и Пам я обожаваше.

— Ще съм ви много благодарен, ако поговорите с нея — допълни мъжът.

Сините й очи излъчваха войнственост.

— С удоволствие — обеща Мери и се обърна, за да напусне магазина. Почти се блъсна в Доти, която очевидно бе стояла плътно зад нея през цялото време.

— Добро утро — дружелюбно я поздрави Мери.

Леля Ардит й бе внушила, че най-важното нещо в живота са добрите обноски.

Странно, но и Доти изглеждаше състарена. Лицето й бе страшно изпито.

— Как си, Мери?

Мери се поколеба за момент, тъй като в гласа на Доти нямаше и капчица от обичайната враждебност, с която вече бе свикнала. Да не би целият град да се бе променил? Дали кошмарът щеше да ги накара да погледнат Уолф с нови очи?

— Добре съм. Ти как прекарваш ваканцията?

Доти се усмихна насила, лицето й изобщо не излъчваше задоволство.

— Почивам си.

Изражението й обаче далеч не напомняше отпочиналост. Напротив, изглеждаше уплашена до смърт. Разбира се, всички се тревожеха.

— Как е синът ти? — Мери не си спомняше името на момчето и й стана неудобно. Обикновено паметта не й изневеряваше.

За нейна изненада, лицето на Доти пребледня при думите й. Дори устните й загубиха цвета си.

— Защо… Защо питаш? — заекна тя.

— Стори ми се притеснен последният път, когато го видях — отвърна Мери. Не можеше да й обясни, че единствено доброто възпитание я бе подтикнало да зададе въпроса си. Южняците винаги се интересуваха от роднините на познатите си.

— О, добре е. Не обича да излиза и затова си стои само вкъщи. — Доти се огледа, след което бързо изрече: — Извини ме. — Излезе от магазина, преди Мери да успее да каже нещо.

Обърна се към господин Хърст, който само повдигна рамене. Той също реши, че госпожа Ланкастър се държи странно.

— Ще отида да видя Пам.

Мери тръгна пеша към дома на семейство Хърст, но си спомни случилото се последният път, когато вървеше по тези улици; по гръбнака й преминаха ледени тръпки и тя забърза към колата си. Огледа задната седалка, преди да седне. Когато запали мотора, забеляза, че Доти бързо препуска по улицата нагоре, забила поглед в земята, все едно, че не искаше никой да я заговаря. Мери си даде сметка, че другата жена не си беше купила нищо от магазина. Защо тогава бе влязла, ако не да пазарува? Едва ли е искала просто да разгледа, защото всички знаеха какво се продава в Рут. Защо си тръгна толкова внезапно?

Доти зави наляво по малката уличка, на която живееше и в този момент Мери се зачуди какво прави тази жена, разхождайки се съвсем сама. Всички жени в града бяха изключително предпазливи, а госпожа Ланкастър не беше глупава, за да рискува.

Бавно потегли по улицата. Изви врата си, когато стигна пресечката, където Доти бе завила и я забеляза да изкачва стъпалата пред дома си. Погледът й попадна на избелялата табела: „Бей Роуд“.

Уолф бе сигурен, че изнасилвачът се е шмугнал в къща на тази улица. Най-вероятно тук бе домът му, или живееха много близки негови приятели, които го приемат като член от семейството. Дори да беше така, мъжът пак би следвало поне да извика отвън, преди да влезе в чужда къща, а Уолф със сигурност би го чул.

Несъмнено Доти се държеше странно. Сякаш някой я цапардоса през лицето, когато Мери я попита за сина й… Боби, така се казваше момчето. Зарадва се, че се сети.

Боби. Той не беше „добре“. Вършеше всичко в объркан ред. Не бе в състояние да мисли логично и да планира постъпките си.

Обля я студена пот и Мери трябваше да спре колата. Бе го виждала само веднъж, но веднага си го спомни: едър, малко отпуснат, със светло руса коса и много бледа кожа. Покрита с лунички.

Можеше ли Боби да е мъжът, който търсеха? Единственият човек в града, който не можеше да отговаря за постъпките си. И единственият мъж, когото никой не би заподозрял.

Освен собствената му майка.

Трябваше веднага да каже на Уолф.

В следващия момент обаче отхвърли тази идея. Не можеше да му каже, не още, не биваше да го натоварва допълнително. Инстинктът му щеше да го накара веднага да подгони Боби, но съвестта му щеше да го гложди, защото това момче не беше нормално. Мери сама трябваше да поеме тази отговорност, а не да поставя Уолф в подобно деликатно положение.

Ще се обади на Клей. В крайна сметка, на него това му беше работата. Той по-добре ще се справи със ситуацията.

Минаха няколко секунди, през които в ума й се лутаха объркани мисли. Все още стоеше пред къщата на Доти, когато Боби излезе на верандата. Малко след това забеляза колата й и погледът му веднага се закова върху нея. Деляха ги около десетина метра, и въпреки това Мери веднага забеляза изражението на лицето му и я обзе ужас. Натисна педала за газта, колата рязко потегли и гумите вдигнаха кълбета прах във въздуха.

Къщата на Пам бе съвсем близо. Мери изтича до вратата и с всичка сила заудря. Сърцето й биеше до пръсване. През няколкото секунди, докато гледаше лицето му, я обзе нечовешки страх. Веднага трябваше да се обади на Клей.

Госпожа Хърст открехна вратата, разпозна Мери и я отвори.

— Госпожице Потър! Нещо случило ли се е?

Мери осъзна, че сигурно изглежда като полудяла.

— Може ли да се обадя по телефона? Спешно е!

— Защо… Разбира се. — Жената отстъпи назад и Мери влезе.

Пам също се появи в коридора.

— Госпожице Потър? — Момичето изглеждаше силно уплашено.

— Телефонът е в кухнята.

Мери последва домакинята и грабна слушалката.

— Кой е номерът на шерифа?

Пам извади указателя и започна да разгръща страниците. Мери бе прекалено нервна, за да я чака и затова набра „Информация“.

— Бихте ли ми дали номера на шерифа?

— За кой град? — безучастно я попита операторката.

Мери се стъписа. Името на града просто се изплъзна от ума й.

— Ето го — обади се Пам.

Прекъсна връзката и набра номера. Стори й се, че мина цяла вечност преди да вдигнат от другата страна.

— Кабинетът на шерифа.

— Търся заместник-шериф Армстронг. Клей Армстронг.

— Един момент.

Мина повече от един момент. Пам и майка й стояха отстрани, не знаеха какво става, но сега не бе време да задават въпроси. И двете имаха дълбоки сенки под очите. Очевидно семейство Хърст бяха изкарали тежка нощ.

— Кабинетът на шерифа — обади се друг глас.

— Клей?

— Господин Армстронг ли търсите?

— Да. Спешно е! — почти извика Мери.

— Съжалявам, но не мога да ви кажа къде е в момента. Ако искате ми кажете за какво става въпрос… Хей, Клей! Някаква госпожа те търси по телефона. Каза, че е спешно. Сега ще се обади — обясни тя на Мери.

След няколко секунди чу гласът на Клей.

— Армстронг на телефона.

— Мери се обажда. В града съм.

— Какво, по дяволите, търсиш там?

Зъбите й трепереха от напрежение.

— Боби е. Боби Ланкастър. Видях го…

— Затвори телефона!

Думите бяха извикани и Мери подскочи, като изпусна слушалката, която увисна на кабела. Залепи се с гръб към стената, защото Боби стоеше по средата на кухнята, хванал голям, касапски нож в ръка. Лицето му бе изкривено от страх и омраза.

— Ти му каза! — Гласът му прозвуча като на малко, ядосано дете.

— Какво… съм казала?

— Каза му! Чух те!

Госпожа Хърст се беше свила до кухненските шкафове, хванала гърлото си с ръка. Пам стоеше като вкаменена, лицето й беше пребледняло, с поглед забит в момчето, което познаваше, откакто се помни. Можеше да забележи слабата подутина върху долната му устна.

Боби пристъпваше от крак на крак, като че се чудеше сега какво да прави. Лицето му беше почервеняло и имаше изражение на човек, който всеки момент ще се разплаче.

Мери събра сили и заговори със спокоен тон.

— Вярно е, казах му. Той идва насам. По-добре бягай.

Това едва ли бе най-доброто предложение, но повече от всичко искаше да разкара Боби от дома на семейство Хърст, преди някой да е пострадал. Отчаяно се надяваше, че момчето ще побегне.

— Ти си виновна за всичко! — Той изглеждаше объркан и явно единственото, което му хрумна бе да сипе обвинения. — Когато дойде тук, ти промени живота ни. Мама казва, че си любовница на мръсния индианец.

— Извинявай, но винаги съм предпочитала чисти хора.

Той премигна объркано. След това поклати глава и отново повтори:

— Ти си виновна за всичко!

— Клей ще пристигне след няколко минути. По-добре бягай!

Той стисна по-здраво ножа и внезапно се пресегна и сграбчи ръката й. Беше едър и отпуснат, но в действителност беше по-бърз, отколкото изглеждаше. Мери извика, когато той изви ръката й до болка.

— Ти ще си моята заложница, като във филмите — каза той и я избута към задната врата.

Госпожа Хърст бе толкова шокирана, че стоеше като препарирана. Пам грабна слушалката и натисна бутона. Когато чу свободен сигнал, набра телефона на Макензи. Стори й се, че мина цяла вечност и тя изруга, използвайки думи, които майка й не подозираше, че знае. През цялото време не откъсваше поглед от прозореца, за да проследи в каква посока Боби отвежда Мери.

Тъкмо щеше да затвори, когато от другата страна вдигнаха и дрезгав, гневен глас почти извика в слушалката:

— Мери?

Момичето толкова се изненада, че за малко щеше да изпусне телефона.

— Не — задави се тя. — Не е Мери. Пам се обажда. Той отвлече Мери. Боби Ланкастър. В момента се отдалечават от къщата…

— Идвам веднага.

Пам потрепери от смъртоносните нотки, които чу в гласа му.

 

 

Мери падна, след като се подхлъзна на огромен камък, скрит от високата трева и изохка от силната болка.

— Ставай! — извика Боби, като се обърна към нея.

— Изкълчих си глезена! — Лъжеше, но се надяваше така да го накара да забави ход.

Той я бе прекарал през ливадата зад къщата на Хърст, заобиколиха няколко дървета, минаха през едно поточе и сега се изкачваха възвишение, което отдолу изглеждаше лъжовно ниско. Вървяха през открито пространство, което определено не беше умен ход от страна на Боби, но той не умееше да планира и преценява разумно. Точно това ги обърка от самото начало. В действията му нямаше никаква логика, той реагираше импулсивно, без предварителна подготовка.

Тъй като не знаеше какво се прави при изкълчен глезен, той избута Мери и продължи с предишната скорост. Тя отново се подхлъзна, но успя да запази равновесие. Нямаше да го понесе, ако падне по корем и той пак се хвърли отгоре й.

— Защо трябваше да му казваш? — изрева той.

— Защото ти нарани Кати.

— Тя си го заслужаваше!

— Защо? Какво е направила?

— Харесала е мръсният индианец.

Мери едва дишаше. По нейна преценка бяха изминали около два километра. Не кой знае какво разстояние, но стръмният хълм я изтощи. Пък и ръката я болеше, защото през цялото време той я държеше извита зад гърба й. Колко време беше минало? Най-малко двадесет минути. Кога щеше да пристигне Клей?

 

 

Уолф се спусна от планината за рекордно кратко време. Очите му бяха като два тъмни пламъка, когато изскочи от пикапа, преди моторът да е изгаснал напълно. Двамата с Джо бяха взели пушките си, но неговата беше снайпер, мощен „Ремингтън“. Досега не бе имал много поводи да я използва, но никога не пропускаше близки цели. В задния двор на къщата се бяха струпали хора. Той и синът му си проправиха път през тълпата.

— Замръзнете по местата си преди да сте унищожили всички отпечатъци! — извика Уолф и останалите наистина застинаха.

Пам се доближи до тях. Лицето й беше обляно в сълзи.

— Тръгнаха към дърветата. Натам — посочи тя.

Полицейската сирена оповести пристигането на Клей, но Уолф не го изчака. Напълно ясно различаваше следите през поляната, сякаш бяха облени в неонова светлина и той тръгна по тях, следван от сина си.

Доти Ланкастър беше ужасена, в състояние близо до истерия. Боби беше единственият й син и тя отчаяно го обичаше, без да се интересува какво бе извършил. Откакто разбра, че той е нападнал Кати и Мери не беше на себе си и дълго се бори със съвестта си, но мисълта, че повече няма да види детето си я възпря да не го издаде. Днес обаче преживя истински кошмар, когато откри, че се е измъкнал от къщата. Тръгна след хората и разбра, че синът й е отвлякъл Мери и е носил нож. А сега двамата Макензи бяха по петите му. Беше сигурна, че ще го убият.

Тя сграбчи ръката на Клей, когато мъжът мина покрай нея.

— Спрете ги — изплака тя. — Не им позволявайте да го убият.

Клей едва я погледна. Освободи ръката си и хукна след мъжете. Обезумяла, Доти също побягна след него.

Междувременно още няколко души бяха взели пушките си и се присъединиха. Винаги бяха изпитвали състрадание към Боби Ланкастър, но той бе наранил жените им и нямаше извинение.

Уолф потисна паниката и постепенно пулсът му се успокои. Сетивата му бяха изострени до краен предел, както винаги, когато преследваше някого. И най-слабият звук проехтяваше в ушите му. Забелязваше всяко стръкче трева и камъче. Можеше да подуши страха наоколо. Тялото му бе като машина.

Разчиташе всеки знак. Ето тук Мери бе паднала. Уолф усети как мускулите му се стегнаха. Сигурно е изплашена до смърт. Само ако я наранеше… Тя бе толкова слаба и дребна, изобщо не можеше да се сравнява с него. А кучият син носеше нож. Представи си острието върху бледата, копринена кожа и го обзе дива ярост. Трябваше да се пребори с нея, защото съзнаваше, че гневът можеше да го накара да сбърка.

Заобиколи дърветата и в този момент ги видя от едната страна на хълма. Боби влачеше Мери, но поне още бе жива.

Уолф прецени терена с един поглед. Нямаше добър ъгъл, затова се отмести на изток.

— Спрете! — извика Боби; гласът му едва се чуваше от далечното разстояние. Те веднага спряха, а Боби избута Мери пред тялото си. — Спрете или ще я убия!

Съвсем плавно Уолф коленичи и вдигна пушката на рамо. Погледна през мерника, за да насочи оръжието. През мощната лупа можеше да види уплахата върху лицето на Боби и ножът, долепен до гърлото на Мери.

— Бобиии! — Доти ги беше догонила и извика сина си.

— Мамо?

— Боби, пусни я!

— Не мога! Тя му каза!

Останалите мъже също се струпаха на купчина. Премериха разстоянието на око и поклатиха глави. Нямаше да могат да стрелят толкова отдалеч. Рискуваха да уцелят Мери, ако изобщо куршумът стигне до там.

Клей погледна Уолф.

— Ще успееш да стреляш дотам?

Уолф се усмихна и Клей усети ледени тръпки по гръбнака си, когато забеляза погледа в очите му. Хладен и смъртоносен.

— Да.

— Не! — изплака Доти. — Боби! — извика жената. — Моля те, слез долу!

— Не мога. Трябва да я убия! Тя харесва мръсният индианец, а той уби баща ми.

Доти се разрида и покри лицето си с ръце.

— Не! — простена тя, след което отново извика: — Не, не го е направил той. — В очите й се четеше нечовешки страх.

— Направил го е! Ти каза, че мръсният индианец… — Боби замлъкна и отново повлече Мери нагоре.

— Направи го — тихо изрече Клей.

Уолф насочи цевта към мъжа. Без да изрече и дума, погледна малкото кръстче в мерника.

— Чакай! — извика Доти, гласът й бе натежал от мъка.

Уолф я погледна.

— Моля те — прошепна тя. — Не го убивай. Той е всичко, което имам.

Черните очи бяха безизразни.

— Ще се опитам.

Съсредоточи се в изстрела, абстрахирайки се от всичко наоколо, както правеше винаги. Разстоянието беше около триста метра, но въздухът бе напълно неподвижен. Можеше ясно да ги види в мерника. Лицето на Мери беше ядосано. Той бе извил едната й ръка зад гърба, а с другата държеше ножа на гърлото й.

Само да се върнеше жива и здрава, добре щеше да я подреди.

Тя бе толкова дребна, че лесно можеше да уцели едрият мъж. Намерението му бе да го застреля в главата, така че да убие на място Боби Ланкастър, но обеща на майка му да не го прави. Това затрудняваше нещата, както и непрекъснатото им движение.

Хвана го на мушка и ръцете му замръзнаха. Пое дълбоко въздух, отпусна наполовина и натисна спусъка. Почти едновременно с гръмотевичния изстрел на рамото на Боби се появи червено петно и ръката му изпусна ножа, когато падна назад, изтласкан от силата на куршума. Мери залитна и падна, но мигновено скочи на крака.

Доти се срина на колене, ридаеща, покрила лицето си с ръце.

Мъжете се затичаха към върха. Мери хукна надолу и по средата Уолф я пресрещна. Все още държеше пушката, но я грабна в ръцете си и затвори очи. Изцяло се отдаде на чудото да я прегръща, да усеща копринената коса върху лицето си, топлата, нежна кожа и деликатното й ухание. Изобщо не го интересуваше, че другите ги гледат. Да си мислят каквото искат! Тя беше неговата жена и току-що бе преживял най-кошмарният половин час от живота си, ужасен, че всеки момент тя може да бъде убита.

Сега, когато всичко свърши, Мери се разплака.

Уолф я влачеше след себе си надолу. Ругаеше под носа си и изобщо отказваше да я чуе, докато Мери не се подхлъзна. Взе я на ръце като малко дете и продължи. Всички ги гледаха учудени, но никой не направи и опит да го спре. След днес хората щяха да погледнат Уолф Макензи с нови очи.

Той я качи в пикапа. Мери издърпа косата от лицето си и реши да не отваря дума за колата си, щяха да я вземат утре. Уолф беше бесен, можеше да го прочете на лицето му.

Чак когато стигнаха криволичещия път за планината той проговори:

— Какво, по дяволите, правиш в града? — Равният тон изобщо не я излъга. Той бе обезумял от гняв.

Може би не бе много предпазливо от нейна страна, но Мери изобщо не се страхуваше от мъжа, когото обичаше. Приемаше гнева му, но не се боеше. Затова също толкова спокойно отвърна:

— Реших, че ако се появя, може да го провокирам, така че той да направи нещо глупаво и да разберем кой е.

— Е, успя. Това, което направи Боби беше почти толкова глупаво, колкото твоята постъпка. Какво правеше, развяваше се из улиците, докато той не те хвана?

Мери не обърна внимание на обидните му думи.

— Всъщност, изобщо не стигна до подобно нещо. Бях решила първо да поговоря с Пам. Отбих се в магазина на Хърст, за да го питам къде е дъщеря му и се сблъсках с Доти. Тя се държа много странно и изглеждаше много притеснена, което ме учуди. Почти избяга от магазина. След това я видях, че зави по „Бей Роуд“. Спомних си сина й Боби и как изглежда. Той излезе на верандата, погледна ме и в този момент разбрах, че той е изнасилвачът.

— И реши да се проявиш като съвестен гражданин? — саркастично попита Уолф.

Мери искрено се ядоса.

— Не съм глупачка и по-добре си мери думите, Уолф Макензи. Направих това, което смятах, че съм длъжна. Съжалявам, ако не ти харесва, но е така. Не можех повече да чакам, докато нападне следващата си жертва или застреля теб или Джо. След това стигнах до къщата на Пам и се обадих на Клей. Нямах намерение да се срещам с Боби, но така се получи. Беше ме проследил до дома на Хърст и ме чу, че говоря по телефона. Тогава ме залови. Останалото знаеш.

Мери толкова безпристрастно описа случилото се, че Уолф здраво стисна волана, за да не я хване в ръце и хубаво да я разтърси. Ако не беше плакала само преди няколко минути, трудно щеше да стърпи нервите си.

— Знаеш ли какво можеше да се случи, ако не се бях върнал случайно в конюшнята и забелязах, че колата ти я няма? Беше чист късмет, че Пам ме хвана на телефона и ми каза, че Боби те е отвлякъл.

— Зная — търпеливо отговори тя. — Ясно ми е какво можеше да стане.

— И не те притеснява, че той за малко не ти преряза гърлото?

— „За малко“ не се брои.

Уолф рязко натисна спирачките, толкова бесен, че не можеше да продължи да кара. Изобщо не му направи впечатление, че колата изгасна. Единствено искаше да я грабне и да я притегли в скута си. Мери ни най-малко не се изплаши от движенията му, а просто се сгуши в силното му тяло.

Усети, че тя цялата трепери. През замъгленото си съзнание, Уолф си даде сметка, че тя е уплашена до смърт, но не от него. С типичната си смелост бе постъпила, както смята за правилно и нарочно се преструваше, че нищо й няма, за да не го разтревожи.

Най-големият ужас в живота му бе мигът, когато видя престъпникът да държи нож до гърлото й.

Бяха съвсем близо до къщата и той рязко запали колата. Трябваше да я люби веднага, дори по средата на пътя, защото едва когато почувства нежното й тяло под себе си, страхът, че може да я загуби щеше да избледнее.

 

 

Бяха изминали четири дни, откакто Уолф застреля Боби. Първите два бяха изпълнени с полицейски разпити, няколко интервюта от местните вестници и дори покана за участие в телевизионно предаване, която Уолф отказа. Шерифът провъзгласи Уолф за герой. Изровиха досието му от армията и доста изписаха за ветерана от Виетнам, който спаси учителка и залови изнасилвач.

Боби се възстановяваше в една болница в Каспър. Куршумът бе засегнал десния бял дроб, но предвид обстоятелства, беше голям късметлия, че изобщо е жив. Той бе страшно изплашен от случилото се и постоянно питаше кога ще си приберат у дома. Доти напусна работа. Щеше да прекара остатъка от живота си с мисълта, че собствената й омраза се беше загнездила в нездравия ум на сина й и тя бе предизвикала целият този кошмар. Разбираше, че ще й отнемат Боби, поне за известно време и че никога повече няма да могат да се върнат в Рут. Където и да изпратеха Боби, тя възнамеряваше да се премести близо до него. Както бе казала на Уолф, синът й бе всичко, което имаше.

Ужасът за града приключи и Мери бе убедена, че вече никога местните жители няма да се отнасят към Уолф като към отшелник. Заплахата отмина и хората отново бяха в безопасност. Кати Тийл се чувстваше много по-добре, след като разбра, че са заловили изнасилвача й, макар че преживяното щеше да остави следи за цял живот.

Мери бе обзета от мрачни мисли. През тези четири дни Уолф не спомена и думичка тя да остане в дома му, нито пък й каза, че я обича. Изобщо не беше изкоментирал положението й тук.

Вече беше време да се прибере в собствената си къща. Сега, когато опасността бе преминала, нямаше причина да се задържа при него. Беше сигурна, че връзката им ще продължи, поне за известно време, но мисълта, че трябва да напусне този дом я потискаше. Всяка минута, прекарана в планината на Макензи й бе доставила огромно удоволствие; приятно й беше да живеят тримата като семейство, да си разделят дребните, ежедневни задължения.

Спокойно си приготви багажа, като не си позволи да се разплаче. Трябваше да се стегне и да не прави сцени. Качи куфарите в колата си и зачака Уолф да се прибере. Би било много детинско да се измъкне от къщата му; щеше да му каже, че се прибира, че му благодари за всичко и щеше да си тръгне. Напълно цивилизовано.

Уолф се върна късно следобеда. Беше потен, покрит в прахоляк и леко накуцваше, тъй като една крава бе стъпила върху крака му. Определено не беше в добро настроение.

Мери му се усмихна.

— Реших, че е време да ти се махна от главата, тъй като вече няма от какво да се боя. Стегнах багажа си. В колата е, но исках да те изчакам, да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

Уолф застина на мястото си, точно когато жадно пиеше вода. Отвън Джо също се вкамени, защото не искаше да го забележат. Не можеше да повярва, че баща му ще я остави да си тръгне.

Съвсем бавно Уолф извърна глава и я погледна. Очите му имаха свирепо изражение, но Мери бе твърде ангажирана със своите чувства, за да го забележи. Отново се усмихна, този път обаче по-трудно, защото той изобщо не беше проговорил.

— Е — престорено весело след малко изрече тя, — ще се видим. Кажи на Джо да не забравя уроците.

Излезе на верандата и тръгна по стъпалата. Почти бе стигнала до колата си, когато една ръка я сграбчи за рамото и силно я извъртя.

— Проклет да съм, ако ти позволя да напуснеш тази планина — дрезгаво произнесе той.

Уолф се извиси над нея. За пореден път Мери се ядоса на себе си, задето стигаше едва до рамото му. Той бе толкова близо, че тя трябваше да извие глава, за да го погледне. Силното му тяло излъчваше топлина, която я обгърна.

— Не мога да остана тук завинаги — започна тя, но забеляза погледа в очите му и потрепери. — Аз съм учителката в това малко градче и не мога да живея…

— Млъкни!

— Разбери, че…

— Казах да млъкнеш. Никъде не отиваш и смятам да живееш с мен до края на живота ми. Днес вече е късно, но първото нещо утре е да отидем в Рут и да си направим кръвни тестове. Ще се оженим още следващата седмица, така че си занеси хубавото дупе обратно в къщата и стой там. Аз ще внеса куфарите.

Лицето му бе толкова сурово, че повечето мъже биха се отместили от пътя му, но Мери само скръсти ръце.

— Не мога да се омъжа за човек, който не ме обича.

— По дяволите! — изруга той и рязко я придърпа към себе си. — Въртиш ме на малкия си пръст от първия миг, в който те видях. Без да се замисля, щях да убия Боби Ланкастър заради теб, така че не ми обяснявай, че не те обичам.

Уолф се загледа в нея и отново се изуми колко красива беше тя, с поруменели страни и стоманеносини очи. Лекият бриз сякаш флиртуваше с непокорните кестеняви кичури и той зарови лице в косата й.

— Обичам те — прошепна Уолф. Никога не бе предполагал, че може да заобича която и да е жена, камо ли пък бяла, но това бе преди тази крехка, деликатна учителка да нахлуе в живота му и коренно да го промени. Да живее без нея бе равносилно да живее без въздух.

— Искам да имаме деца — заяви Мери.

Той се усмихна.

— С удоволствие.

Тя се замисли за момент.

— Най-добре четири, струва ми се.

Лицето му се смръщи и той я притисна по-силно.

— Ще видим. — Беше прекалено дребна и слаба за толкова деца. Най-добре да се спрат на две. Взе я на ръце и я занесе в къщата, където й беше мястото.

Джо ги наблюдаваше през прозореца и се обърна с усмивка на лице, когато баща му внесе Мери през прага.