Линда Хауърд
Белязаният Макензи (3)

Трета глава

След това Мери просто се насили да излезе от пикапа, без да каже и дума в отговор на дръзкото самопризнание, но бе шокирана до дъното на душата си и изобщо не беше в състояние да говори. Изнасилване! Отвратително престъпление. Не можеше да повярва. А тя се целува с него! Бе толкова стъписана, че едва му кимна за довиждане, каза на Джо, че ще го чака вечерта и влезе в къщата, без дори да им благодари за помощта.

Сега вече трябваше сама да се справя с действителността. Стоеше в старомодната кухня, наблюдаваше Удроу, който жадно пиеше мляко от паничката си и си мислеше за мъжа и това, което й бе казал. Изведнъж въздъхна.

— Глупости! Ако този мъж е изнасилвач, ще те сваря за вечеря, Удроу!

Удроу изобщо не се притесни от думите, което за Мери означаваше, че е напълно съгласен с мнението й, тъй като безрезервно вярваше, че животното винаги знае кое е най-добре за него.

В крайна сметка, Уолф не бе казал, че е извършил престъплението. Думите му бяха, че е излежавал присъда за изнасилване. Мери си спомни как и двамата Макензи автоматично приемаха с горчивина, че другите ги отбягват, заради факта, че са индианци и се зачуди доколко произхода му бе повлиял на присъдата. Но той със сигурност не го бе извършил. Знаеше го, както познаваше себе си. Човекът, който я спаси от онази ужасна ситуация, бе стоплил ръцете й в собственото си тяло и я целува с изгарящ копнеж, просто не бе от типа мъже, които биха причинили подобно нещо на една жена. Той беше този, който спря, преди целувките им да са стигнат твърде далеч, когато тя вече се разтапяше в ръцете му.

Това бе пълен абсурд! Просто бе невъзможно той да е изнасилвач!

А може би за него изобщо не е било трудно да се възпре; в края на краищата, тя бе невзрачна и неопитна и никога не е била чувствена, но… Мислите й отново се върнаха към изживяното. Наистина нямаше никакъв опит, но не беше глупава. Той бе възбуден. Бе напълно сигурна в това. Вероятно дълго време не е бил с жена, а тя се оказа под ръка, и все пак той не се бе възползвал. Не се бе отнесъл като моряк по време на буря, за когото всяко пристанище е добре дошло. Каква бе онази отвратителна дума, която бе чула от един свой ученик? А, да, „на зор“. Можеше да приеме, че Уолф Макензи е бил в същата ситуация и тя по някакъв мистериозен за нея начин бе запалила страстта му, но важното беше, че той не я бе насилил.

Ами ако го беше направил?

Сърцето й започна да бие бързо и из тялото й се разля топлина, когато се замисли. Гърдите й се стегнаха и Мери автоматично сложи ръцете си върху тях, след което се усети и бързо ги свали. Ако ги бе докосвал и целувал? Имаше усещането, че се разтапя, само при мисълта за подобно нещо, докато си го представяше. Стисна бедрата си и от устата й излезе тих стон. Звукът бе съвсем слаб, но сякаш изкънтя в празната къща и котката я погледна над паничката, измяука въпросително, след което отново се захвана с млякото си.

Щеше ли да е в състояние да го спре? Дали изобщо щеше да се опита да го спре? Или може би сега щеше да стои сама в къщата и да си спомня как са се любили, вместо да си представя как би било? Тялото й потрепери от разбудените инстинкти и желания, а не от опит.

Никога досега не бе изпитвала страст, освен към нови знания и преподаване. Стресна се, че тялото й е способно на толкова силни копнежи, защото досега бе смятала, че се познава добре. Изведнъж, собствената й плът й се стори чужда, а мислите и чувствата й изобщо не се поддаваха на контрол. Изпита пълно предателство.

Та това бе страст. Тя, Мери Елизабет Потър изпитваше страст към мъж. И то не към който и да е мъж, а към Уолф Макензи.

Бе едновременно изумително и притеснително.

 

 

Както бе предполагала, Джо се оказа изключително способен ученик и запомняше всичко с лекота. Пристигна точно навреме и, за щастие, сам. След като прекара целия следобед в размисли за събитията от сутринта, изобщо не беше в състояние да се срещне очи в очи с Уолф Макензи. Какво ли смяташе той за нея? В нейните представи, тя буквално го бе атакувала.

Но Джо бе сам и през следващите три часа Мери установи, че момчето й става все по-симпатично. Бе зажаднял за знания и ги попиваше като гъба. Докато той пишеше упражненията, които му бе приготвила, тя попълни дневника, в който щеше да попълва времето, което отделяха за всеки предмет, материала, който покриваха и резултатите от тестовете. Целта, която си бяха поставили бе значително по-висока от обикновената гимназиална диплома. Макар да не му бе обещала, Мери знаеше, че няма да е доволна, докато Джо не бъде приет във Военновъздушната академия. Нещо в погледа му й бе подсказало, че той никога не би бил щастлив, ако не лети; бе като приземен орел, душата му копнееше за висините.

В девет часа тя прекрати заниманията и записа времето в дневника. Джо се прозя и избута стола.

— Колко често ще идвам?

— Всяка вечер, ако можеш — отвърна тя. — Поне докато догониш съучениците ти.

Бледите, диамантено сини очи проблеснаха и тя отново се изуми колко възрастни изглеждаха.

— Догодина ще трябва ли да се върна в класната стая?

— Би ти помогнало. Там ще можеш да правиш много повече упражнения, отколкото тук.

— Ще си помисля. Не ми се иска да оставя татко сам. В момента разширяваме ранчото, което значи много работа. Вече имаме повече коне, от когато и да било преди.

— Развъждате ли ги?

— Обучаваме ги. Хубави коне за ферми, обучени да пазят добитък. Развъждаме ги, но и хората водят техните при татко да ги обучава. Той е не просто добър, той е най-добрият. Когато става въпрос да тренира конете им, хората нямат нищо против, че е индианец.

Отново се появи горчивината в гласа му. Мери подпря лакти на бюрото и облегна брадичката си върху тях.

— Ами ти?

— Аз също съм индианец, госпожице Потър. Наполовина, но това е повече от достатъчно за местните. Когато бях малък не беше чак толкова зле, защото едно индианско хлапе не е кой знае каква заплаха. Но когато това хлапе порасне и започне да заглежда дъщерите на белите, вече става опасно.

Значи наистина причината да се откаже от училище е било някое момиче. Мери повдигна вежди.

— Сигурна съм, че и белите дъщери са се заглеждали след теб — меко отвърна тя. — Ти си привлекателно момче.

Той й се усмихна половинчато.

— Така е. Като прибавиш и няколко подходящи думи, мога и да успея с някое момиче.

— Значи все пак те отвръщат на закачките ти?

— И флиртуват. Една дори се държеше сякаш наистина се интересува от мен, но когато я поканих на танци, много бързо ми тръшна вратата пред носа. Предполагам, че е приемливо да флиртуват с мен, като да размахваш червен флаг пред бик от някое безопасно място, но никога не биха се съгласили да излизат с индианец.

— Съжалявам. — Без да се замисля, Мери се протегна и докосна лицето му. — Затова ли напусна училище?

— Нямаше никакъв смисъл да ходя. Не си мисли, че съм имал някакви сериозни намерения към нея, нещата не бяха чак толкова напреднали. Просто ме бе заинтригувала. След всичко това ми стана напълно ясно, че никога няма да стана част от тях, нито едно от тези момичета няма да излезе с мен.

— Какво възнамеряваш да правиш? Да работиш в ранчото до края на живота си и никога да не ходиш на срещи и да не се ожениш?

— Със сигурност не смятам да се женя — решително отвърна той. — Що се отнася до срещите, има и други градове, по-големи от този. Работите в ранчото вървят добре и вече дори имаме спестени пари. — Не й сподели, че преди две години бе загубил девствеността си при едно пътуване до подобен голям град. Не искаше да я шокира, а бе убеден, че ще го направи, ако й разкаже изживяването си. Новата учителка бе не просто невинна, тя бе непорочна. Това го караше да се чувства странно покровителствено спрямо нея. Както и факта, че бе напълно различна от всички останали учители, които бе срещал. Щом го погледнеше, тя виждаше него, Джо Макензи, а не бронзовата кожа и черната коса на мелеза. Бе се вгледала в очите му и бе видяла мечтата и страстта, която изпитваше към самолети и летене.

След като Джо си тръгна, Мери заключи вратата и се приготви да си легне. Денят бе изпълнен с твърде много преживявания и въпреки това тя дълго се въртя, преди да заспи, поради което на другата сутрин се успа. Умишлено цял ден си намира работа по къщата, така че да не й остава време да мисли за Уолф Макензи и да си представя какво можеше да се случи между тях. Изми и изчисти всяко кътче, докато старата къща блесна от чистота, след което внесе кутиите с книги, които бе донесла от Савана. Книгите винаги придаваха обитаем вид на къщата. За съжаление, обаче нямаше къде да ги сложи. Имаше нужда от портативните етажерки; ако можеха да се сглобят само с отверка, значи щеше да се справи и сама. С присъщата си решителност си науми още на другия ден да провери в универсалния магазин. Ако нямаше, щеше да купи дървен материал и да плати на някой да ги изработи.

По обяд в понеделник се обади в държавния отдел по образование, за да провери дали частните уроци на Джо ще се признаят за валидни и ще му осигурят диплома. Мери знаеше, че притежава нужната квалификация, но имаше куп бумащина да се уреди. Обади се от монетния телефон в малката учителска стая, която никога не се използваше, тъй като в училището имаше всичко на всичко трима учители, всеки от които преподаваше на по четири класа, така че нямаше време за почивки. Вътре имаше три стола, маса, малък радиатор, кафе машина и монетен телефон. Стаята толкова рядко се посещаваше, че Мери се изненада, когато вратата се отвори и Шарън Уайклиф, която преподаваше на учениците от първи до четвърти клас, подаде глава.

— Мери, нещо да не ти е зле?

— Не, добре съм. — Мери се изправи и изтупа ръцете си. Слушалката бе покрита с тънък слой прах, доказателство колко често се използва. — Говорих по телефона.

— Почудих се, защото доста се задържа тук и реших, че нещо не ти е добре. На кого се обади?

Въпросът бе зададен без никакво колебание. Шарън бе родена в Рут, бе завършила в градското училище и се бе омъжила за местно момче. Всеки в Рут познаваше останалите сто и осемдесет жители; всички знаеха какво правят другите и това им се струваше напълно в реда на нещата. Малките градове обикновено са като едно голямо семейство. Мери не се изненада от откритото любопитство на Шарън, тъй като вече се бе сблъсквала с него.

— Звънях в държавния отдел. Трябваше ми информация относно изискванията за преподаване.

Шарън видимо се притесни.

— Смяташ, че не си подходящо квалифицирана? Ако има някакъв проблем, училищното ръководство ще извърши групово самоубийство. Просто не можеш да си представиш колко е трудно да намерят учител с необходимото образование, който би дошъл в малко градче като Рут. Бяха изпаднали в паника, докато те намерят. Иначе децата ще трябва да пътуват шестдесет мили до най-близкото училище.

— Не, не е това. Мислих си дали мога да давам частни уроци, ако някое от децата се нуждае. — Не спомена името на Джо Макензи, защото не можеше да се отърси от предупрежденията, които бе получила от него и баща му.

— Слава богу, че няма проблем! — възкликна Шарън. — Трябва да се връщам вече — след като бе задоволила любопитството си, тя й се усмихна и излезе от стаята.

Мери се надяваше, че Шарън няма да сподели разговора им с Доти Ланкастър, учителката, която преподаваше от пети до осми клас, но вътрешно бе убедена, че е напразно. В крайна сметка, всичко в Рут се разбираше от всички. Шарън бе много сърдечна, с чувство за хумор към децата, както и Мери, но Доти бе рязка и педантична с учениците. Мери се чувстваше неудобно в нейно присъствие, тъй като усещаше, че Доти гледа на работата си просто като на задължение, нещо необходимо, но в никакъв случай не и приятно. Беше чула, че Доти, на петдесет и пет години вече мисли да се пенсионира. При всичките й недостатъци, подобно нещо доста щеше да обърка училищното ръководство, тъй като, както бе споменала Шарън, бе почти невъзможно да намерят учители за Рут. Градът бе прекалено малък и прекалено отдалечен.

През последния час за деня, Мери осъзна, че изучава момичетата в класа и се чуди кое от тях бе флиртувало с Джо Макензи, но бързо се бе отказала, когато той в действителност я е поканил на среща. Няколко от тях бяха доста привлекателни и фриволни, и макар всички да притежаваха присъщата за тийнейджърите повърхностност, всичките бяха приятни. Но кое точно бе привлякло Джо, който не бе повърхностен и чиито очи бяха прекалено възрастни за шестнадесетгодишно момче? Натали Улрих, която бе висока и грациозна? Или Памела Хърст, типична блондинка, която би подхождала повече на някой калифорнийски плаж? А може би Джаки Бау, с тъмните, страстни очи? Мери си даде сметка, че би могло да е всяко от осемте момичета в класа й. Бяха свикнали да ги ухажват, след като бяха извадили късмета да са с едно по-малко от момчетата. Всички те бяха подходящи. Тогава коя точно бе неговата избраница?

Зачуди се какво значение има, но все пак реши, че е важно. Макар да не бе разбило сърцето на Джо, едно от тези момичета го бе тласнало да допусне житейска грешка. Джо го бе приел като последното доказателство, че никога няма да бъде приет в света на белите и се бе отдръпнал. Може би никога нямаше да се върне в това училище, но поне се бе съгласил да му преподава. Дано само не загуби надежда!

Когато часовете й свършиха, Мери набързо събра материалите, които й трябваха за тази вечер, както и домашните, които трябваше да провери и се отправи към колата си. Магазинът на Хърст бе съвсем наблизо и когато го попита, той я упъти към единия ъгъл, в който бяха струпани дървените етажерки за книги.

След няколко минути вратата се отвори. Мери забеляза Уолф в мига, в който той влезе в магазина; разглеждаше етажерките, но сякаш самата й кожа действаше като алармена система, сигнализираща за неговата близост. Нервите й трепнаха, косата на врата й настръхна, тя повдигна поглед и го видя. Мигновено цялата потрепери. Реакцията бе напълно извън контрол и кръвта нахлу в лицето й.

С периферното си зрение Мери забеляза, че господин Хърст застана нащрек и за първи път се убеди, че всичко казано от Макензи относно начина, по който местните го приемаха, е вярно. Не бе казал и дума, не бе направил нищо, и въпреки това очевидно Хърст изобщо не се радваше, че е влязъл в магазина му.

Тя бързо се обърна към рафтовете. Не можеше да си представи, че ще го погледне в очите. Лицето й пламна още повече, като си припомни как се бе държала, как му се беше нахвърлила, като зажадняла за секс стара мома. Още по-зле, той със сигурност я смяташе за такава. Със старата мома се бе примирила, но никога досега не бе изпитвала подобна страст, докато Уолф Макензи не я бе целунал. Като си спомнеше нещата, които бе направила…

Лицето й гореше. Цялото й тяло пламтеше. В никакъв случай не можеше да разговаря с него сега. Какво ли си мислеше за нея? С огромно самообладание, Мери изчете инструкциите на етикетите и се направи, че изобщо не го е забелязала.

След като ги прочете три пъти осъзна, че се държи точно като хората, които той й бе описал — прекалено възвишена, за да разговаря с него и изпълнена с презрение, което не й позволява да признае, че го познава. По характер тя бе уравновесена, но сега цялата се изпълни с ярост, и то насочена към самата нея. Що за човек бе тя?

Издърпа един кашон от рафта и за малко щеше да падне под неочакваната тежест. Когато се обърна, Уолф остави кутия с пирони на щанда и бръкна в джоба си, за да извади портфейла.

Господин Хърст му хвърли бърз поглед, след което погледна към Мери, която все още се бореше с кашона.

— Госпожице Потър, чакайте да ви помогна — подвикна той, изскочи иззад щанда и хвана кутията. Изръмжа, когато я взе в ръце. — Не мога да ви оставя сама с подобна тежест. Може да се нараните.

Мери се зачуди той как си представяше, че тя ще я пренесе от колата до къщата й, ако не сама, но не го отбеляза на глас. Последва мъжа до касата, пое си дълбоко въздух, вдигна поглед и дружелюбно каза:

— Здравейте, господин Макензи. Как сте?

Тъмните му очи проблеснаха, може би в знак на предупреждение.

— Госпожице Потър — бързо отвърна той, като докосна ръба на шапката си с ръка, но отказа да отговори на любезния й въпрос.

Господин Хърст рязко погледна към Мери.

— Познавате ли го, госпожице Потър?

— Да. Той ме спаси в събота, когато колата ми се развали и бях напълно безпомощна в снега. — Гласът й бе ясен и решителен.

Хърст хвърли подозрителен поглед към Уолф.

— Хм! — изръмжа той, след което взе кашона с етажерката, за да я таксува.

— Извинете — обади се Мери. — Господин Макензи беше пръв.

Чу Уолф, който съвсем тихо изруга под носа си, или поне на нея й се стори така. Господин Хърст почервеня.

— Нямам нищо против да почакам — сухо отвърна Уолф.

— Не мога да си представя, че ще ви изпреваря. — Мери скръсти ръце и сви устни. — Никога ни бих постъпила толкова грубо.

— Дамите са с предимство — измънка Хърст и се насили да се усмихне.

Мери го погледна строго.

— Дамите не бива да се възползват от пола си, господин Хърст. Живеем във време на равноправие и справедливост. Господин Макензи беше тук преди мен и трябва да мине пръв на касата.

Уолф поклати глава и я погледна невярващо.

— Ти да не си от либералните феминистки?

Господин Хърст се втренчи в него.

— Внимавай как говориш с нея, Индианецо.

— Я чакайте малко. — Като се стараеше да контролира яда си, Мери размаха пръст пред него. — Това бе ужасно грубо и напълно незаслужено. Майка ви би се засрамила от вас, господин Хърст. Не ви ли е възпитала по-добре?

Сега той почервеня още повече.

— Много добре ме е възпитала — измънка тихо, вперил поглед в пръста й.

Когато една учителка размаха пръст, това определено има магическа сила. Дори и възрастните мъже се стряскат от него. Мери го бе забелязала и преди, и бе стигнала до заключението, че пръста на учителката се приема като пръста на майката — символ на абсолютна власт. Когато момичетата пораснат и станат майки, получават привилегията да използват същото надмощие, но мъжете нямаха подобен шанс. И господин Хърст не беше изключение. Изглеждаше сякаш всеки момент ще се скрие под щанда.

— В такъв случай съм убедена, че сега тя изобщо не би се гордяла с вас — отвърна Мери с възможно най-строгия тон. — След вас съм, господин Макензи.

Уолф издаде звук, подобен на изръмжаване и Мери настойчиво се взря в него, докато той извади пари от портфейла си и ги остави на плота. Без да изрече и думичка, господин Хърст уви кутията с пирони и му върна ресто. Също толкова мълчаливо, Уолф взе покупката, завъртя се на пети и напусна магазина.

— Благодаря ви — най-сетне каза Мери, като го удостои с всеопрощаваща усмивка. — Сигурна съм, че разбирате колко важно е за мен да се отнасяте честно. Не бих искала да се злоупотребява с положението ми на учителка тук. — Думите й прозвучаха сякаш за нея да бъде учителка е равносилно поне на кралица, но господин Хърст само кимна с глава, доволен, че не се налага да обсъжда въпроса. Взе парите и покорно занесе кашона до колата й.

— Благодаря ви — отново каза Мери. — Между другото, Пам… Нали Пам е ваша дъщеря?

Той я погледна разтревожено.

— Точно така. — Памела бе най-малкото му дете и той я пазеше като зеницата на окото си.

— Тя е прекрасно момиче и много добра ученичка. Само исках да знаете, че се справя отлично в училище.

Цялото му лице представляваше една усмивка, докато тя потегли.

 

 

Уолф спря зад ъгъла и вперил поглед в огледалото за задно виждане, изчакваше Мери да си тръгне от магазина. Беше толкова бесен, че му се искаше да я стисне здраво и да я разтърси, от което се вбесяваше още повече, защото знаеше, че няма да го направи.

По дяволите! Бе я предупредил, но тя не го послуша. Не само че оповести познанството им, но дори уточни точно в каква ситуация са се срещнали, след което го защити по начин, който съвсем скоро щеше да се разчуе.

Не беше ли разбрала, когато й каза, че е бил в затвора и защо? Да не би да смяташе, че той се е пошегувал?

Ръцете му стиснаха волана. Днес отново косата й бе прибрана в кок и носеше онези огромни очила, които скриваха бледосините очи, но той много добре си спомняше вида й с пусната коса, облечена в тесните джинси на Джо, от които изпъкваше всяка извивка на тялото й. Помнеше как страстта бе замъглила погледа й, когато я целуна. Помнеше колко нежни са устните й, макар да ги стискаше като старомодна моралистка.

Ако имаше поне малко разум, трябваше веднага да потегли с колата си и да изчезне. Стоеше ли настрана от нея, хората нямаше да имат за какво да говорят, освен че обучава Джо, което само по себе си беше достатъчно зле.

Но как щеше да успее сама да пренесе този кашон от колата до дома си? Вероятно тежеше колкото нея. Само ще й помогне и междувременно хубаво ще й се накара задето не го бе послушала.

По дяволите, кого заблуждаваше? Вече бе усетил вкуса й и сега искаше още повече от нея. Беше демодирана стара мома, но имаше най-нежната и прозрачна кожа и тялото й бе невероятно женствено. Искаше да я докосва. След като я бе целувал и прегръщал, Уолф не отиде при Джулия Оукс, просто защото не можеше да се освободи от образа на Мери Потър. Все още изгаряше от желание. Физическият копнеж бе достатъчно болезнен, но той бе убеден, че нещата ще се влошат още повече, защото ако знаеше нещо със сигурност, то бе, че госпожица Потър изобщо не е за него.

Колата й се появи и мина покрай него. След като изруга още веднъж, той включи на скорост и бавно потегли след нея. Тя караше съвсем спокойно по главния път, след това отби по тесния, който водеше до къщата й. Би трябвало да е видяла пикапа му в огледалото, но с нищо не го издаде. Стигна до дома си, внимателно зави по покритата със сняг алея и паркира в задния двор.

Уолф поклати глава, последва я с пикапа и слезе от него. Тя вече бе излязла от колата и му се усмихна, докато ровеше из чантата си за ключа. Помнеше ли изобщо какво й бе казал? Не можеше да повярва, че след признанието му за обвинението в изнасилване, тя продължаваше да го поздравява най-спокойно, като че ли той бе свещеник, въпреки че бяха единствените хора в обсег от няколко мили.

— По дяволите, госпожице! — изруга той. Само с няколко крачки се озова до нея. — Изобщо ли не чу какво ти казах в събота?

— Разбира се, че чух. Но това не значи, че съм се съгласила. — Мери отключи багажника и му се усмихна. — Така и така си тук, би ли ми помогнал да внеса този кашон вътре? Много ще съм ти благодарна.

— Точно затова и дойдох — процеди той. — Знаех, че няма да успееш да се справиш сама.

Лошото му настроение изобщо не я притесни. Само отново му се усмихна, когато той постави кутията на рамото си, след което я последва до задната врата.

Когато отвори, първото нещо, което го впечатли бе свежия, приятен аромат, който се разнесе отвътре, вместо задушната миризма на всяка стара къща, в която дълго време не е живяно. Повдигна глава и въпреки волята си, вдиша дълбоко.

— Какъв е този аромат?

Тя спря и деликатно присви ноздри.

— Какъв аромат?

— Тук мирише на цветя.

— Цветя ли? О, сигурно е от люляковите салфетки, които оставих във всеки шкаф, за да ги освежа. Обикновено ароматизираните кърпички са доста силни, но люляковите са много приятни, не мислиш ли?

Изобщо нямаше представа какво представляват тези ароматизирани салфетки, но след като ги поставяше във всеки шкаф, значи и бельото й миришеше на люляк. И леглото й би следвало да ухае по същия начин. Тялото му мигновено реагира при тази мисъл, и той изруга, докато оставяше кутията на пода. Въпреки че в къщата бе доста хладно, Уолф усети струйка пот по челото си.

— Сега ще включа отоплението — изрече тя, без да обръща внимание на ругатните. — Печката е доста стара и шумна, но нямам никакви дърва за камината. — Докато говореше, Мери излезе от кухнята и тръгна по един коридор, поради което гласът й едва се чуваше. След малко се върна и му се усмихна. — Ей сега ще се стопли. Искаш ли чаша чай? — предложи тя, погледна го преценяващо и продължи: — По-добре кафе. Нямаш вид на мъж, който пие чай.

Вече му бе достатъчно топло. Може да се каже, че целият гореше. Свали ръкавиците си и ги хвърли на масата.

— Имаш ли представа, че сега целият град ще говори за теб, госпожице? Аз съм индианец и бивш затворник…

— Мери — прекъсна го тя.

— Моля?

— Името ми е Мери, а не „госпожице“. Мери Елизабет — прибави второто по навик, тъй като леля Ардит винаги я наричаше с пълното й име. — Сигурен ли си, че не искаш кафе? Аз имам нужда да се стопля.

Уолф метна шапката си при ръкавиците и прокара ръка през косата.

— Добре. Ще пия кафе.

Мери се обърна, пусна водата и премери кафето, като използва заниманието си, за да прикрие пламналото си лице. Косата му. Почувства се много глупаво, че досега не я бе забелязала. Може би първоначално бе прекалено притеснена, след това замаяна, или вероятно тъмните му очи бяха привлекли вниманието й и тя не бе забелязала колко е дълга косата му. Беше гъста, черна и лъскава и стигаше до раменете. Изглеждаше като някакъв езичник; мигновено си го представи гол, широкоплещестото му тяло и силните крака, покрити само с парче плат, вързано на кръста, от което сърцето й започна да бие лудешки.

Той не седна на масата, а облегна едрото си тяло на шкафа до нея. Мери продължаваше да стои с наведена глава, като се надяваше Уолф да не забележи притеснението й. Какво имаше в този мъж, че щом го видеше, в ума й се зараждаха еротични фантазии? Никога досега не бе имала еротични, или каквито и да е, фантазии. Никога досега не й се беше случвало да погледне мъж и в същия момент да си представи как би изглеждал съвсем гол, а образът на Уолф я караше да изпитва физическа болка.

— Какво, по дяволите, правиш, като изобщо ме допускаш в къщата си, камо ли да ме каниш на кафе? — попита той с тих, дрезгав тон.

Тя премигна, изражението й беше учудено.

— Защо да не го правя?

Уолф имаше чувство, че всеки момент ще избухне от яд.

— Госпожи… Мери. — Той стисна юмруци. — Толкова ли си глупава, че да пуснеш бивш затворник в дома си?

— А, това ли било. — Тя махна пренебрежително с ръка. — Би било много разумно да изпълня съвета ти, ако ти наистина беше престъпник, но тъй като ти не си го извършил, значи думите ти са напълно излишни. Освен това, ако ти наистина беше престъпник, никога нямаше да ме предупредиш.

Не можеше да повярва на небрежния начин, по който тя отхвърляше всякаква вероятност той да е виновен.

— От къде знаеш, че не съм го извършил?

— Просто не си.

— Имаш ли някаква специална причина да стигнеш до този извод, Шерлок, или се осланяш на добрата, стара женска интуиция?

Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Не вярвам, че един изнасилвач ще се отнесе толкова нежно към жена, както ти се отнесе към мен — изрече тя, като гласът й постепенно премина в шепот и кръвта отново нахлу в страните й. Ужасена от глупавия начин, по който постоянно се изчервява, тя закри лицето си с длани, за да прикрие издайническата руменина.

Уолф стисна зъби, отчасти защото тя бе бяла жена и следователно изобщо не беше за него, отчасти защото бе толкова дяволски невинна и най-вече защото изгаряше от желание да я докосне, което му причиняваше физическа болка.

— Не си прави никакви илюзии, само защото те целунах в събота — дрезгаво каза той. — Твърде дълго не съм бил с жена и бях…

— На зор? — предположи тя.

Той се стъписа от думата, толкова неподходяща за една целомъдрена жена.

— Моля?

— На зор — повтори тя. — Чух един мой ученик да го казва. Значи, че…

— Зная какво значи!

— Е, така ли се чувстваше? Може би все още изпитваш същото?

Уолф искаше да се разсмее гласно, но се престори, че се закашля.

— Да, все още се чувствам така.

Тя го погледна съчувствено.

— Сигурно е доста тежко.

— Така е.

Очите на Мери се разшириха и преди да успее да се възпре, погледът й се плъзна по цялото му тяло. Тя моментално отметна глава.

— Разбирам.

В този момент Уолф изпита неустоима нужда да я докосне, дори по най-безобидния начин. Постави ръцете си върху раменете й, наслаждавайки се на нежната плът под дланите си.

— Струва ми се, че не разбираш. Не бива да имаш нищо общо с мен, ако искаш да работиш в този град. В най-добрия случай ще се отнасят към теб като към прокажена, все едно си някоя уличница. Ще загубиш и работата си.

При тези думи, Мери стисна устни и в очите й проблесна войнствено пламъче.

— Много ще ми е интересно да видя как ще ме уволнят, затова че се виждам с човек, който си плаща данъците и спазва законите. Отказвам да се правя, че не те познавам.

— Има различни видове познанство. Дори да сме само приятели ще ти навреди. Ако спиш с мен, животът ти тук ще бъде невъзможен.

Уолф усети, че тя се стегна.

— Не помня да съм казвала, че искам да спя с теб — отвърна тя и лицето й отново се изчерви. Наистина не бе изричала подобно нещо, но той бе убеден, че мислено си го е представяла.

— Каза го, но си толкова дяволски невинна, че дори не разбра какво правиш — измърмори той. — Бих го направил, миличка, и то още сега, ако знаех, че си даваш сметка какво означава това. Последното нещо, от което имам нужда, е някоя нравствена бяла да опищи, че съм я изнасилил. Повярвай, един индианец не получава привилегията да се усъмнят във вината му.

— Никога не бих направила подобно нещо.

Той се усмихна мрачно.

— Това съм го чувал и преди. Вероятно аз съм първият мъж, който те е целувал и сега си мислиш, че искаш още, нали? Сексът обаче не е прекрасно и романтично изживяване, а страстно; първият път със сигурност няма да ти хареса. Така че, моля те, направи ми услугата да си намериш друго опитно зайче. И без теб имам достатъчно главоболия.

Мери се отдръпна от него, стисна устни и премигна бързо, за да спре сълзите си. За нищо на света нямаше да му позволи да я разплаче.

— Съжалявам, че съм създала подобно впечатление — отвърна тя; гласът й бе безизразен, но спокоен. — Наистина никой досега не ме е целувал, което може би изобщо не те учудва. Все пак не съм Мис Америка. Извинявай, ако реакцията ми е била прекалено бурна. Няма да се повтори. — Тя рязко се обърна към шкафа. — Кафето е готово. Как пиеш твоето?

На лицето му трепна мускул и той грабна шапката си.

— Забрави за кафето — процеди той, сложи шапката си и се пресегна за ръкавиците.

Тя не го погледна.

— Добре. Сбогом, господин Макензи.

Уолф тръшна вратата след себе си и Мери остана с празната чаша в ръце. Ако това наистина означаваше сбогом, нямаше представа как ще го понесе.