Жаклин Рединг
Дворцови интриги (7)

Глава шеста

Касия заяви, че отива в спалнята си веднага щом наетата карета спря пред дома й. Имаше нужда от време да помисли как да докаже невинността си. Трябваше да се съсредоточи и да намери изход. Имаше нужда да остане сама.

Опитваше се да се убеди, че странното безпокойство, което изпитваше, се дължи на сблъсъка с лейди Касълмейн. Но колкото и да си го повтаряше, знаеше, че причината не е в Барбара Палмър и злъчния й език — не се спречкваше с нея за пръв път. Никога обаче не бе измъчвана от непреодолимо желание за усамотение. Причината беше в Рейвънскрофт и въздействието му върху нея.

Когато бе шестнайсетгодишна, познат на майка й за пръв път се бе опитал да пъхне месестата си ръка в корсажа й, но Касия светкавично го бе сритала в глезена, а после и в слабините и го бе оставила да квичи от болка, прегънат на две. Оттогава бе цивилизовала значително тактиката си и сега можеше да постави на място всеки грубиян само с думи. Гордееше се със способността си да се справя с другия пол и странностите му.

Защо тогава присъствието на лорд Рейвънскрофт я лишаваше от ясната мисъл и бързата реакция, с които бе известна?

Каза си, че просто има нужда да се усамоти, да събере мислите си, да подготви защита. Друго ще е, ако се яви, добре въоръжена, на новата среща с него.

Но още щом стъпи на първото стъпало на стълбата към горния етаж, го усети зад гърба си — „плътно по петите й“, както беше заявил. Спря, обърна се и едва не се сблъска с него. Ролф остана на едно стъпало по-долу от нея и двамата замряха за миг, лице в лице. Близостта беше много… смущаваща.

Касия се оттегли още едно стъпало нагоре и сега бе с няколко сантиметра над него.

— Лорд Рейвънскрофт, отивам в стаята си и искам да бъда сама. Уверявам ви, че не планирам да се измъкна през прозореца, да сляза по дървената решетка на пълзящите рози и да хукна към брега. Не е нужно да ме следвате до горния етаж. Ако желаете, ще подпиша клетвена декларация — с кръв, разбира се — в смисъл, че веднага ще ви съобщя, ако усетя внезапна нужда да отида някъде.

Ролф не се помръдна. Дяволите да го вземат!

— Обидих ли ви с нещо, милейди?

— Искате да кажете извън натрапването в живота ми без мое съгласие? Защо наистина ще се обиждам на такава дреболия?

„Тази жена е прекалено цинична за възрастта си“ — помисли Ролф и причината едва ли е внезапната му поява в живота й рано тази сутрин. Използваше умело речника си, за да изрази недоверие към света и презрение към населяващите го хора — резултат на години практика. Може би трябва да смени тактиката, за да намали напрежението.

— Лейди Касия, ще ми разрешите ли няколко думи? — Слезе на долния етаж и я покани с ръка да влезе в гостната.

Касия го погледна и внезапно й се стори, че той е истинският собственик на къщата, а тя е само гостенка и това определено не й хареса. Но тъй като бе любопитна какво ще каже, мина край него и се настани на дивана в центъра на стаята.

— Желаете ли освежителна напитка? — запита Ролф, вживявайки се в ролята на домакин.

— Намираме се в моя дом, лорд Рейвънскрофт. Не смятам, че имате право да ме питате дали искам нещо, което е по принцип мое. Вие сте външното лице тук, господине, не аз. Изглежда, някой трябва да ви напомня този факт от време на време. Повтарям: аз съм домакинята тук и аз трябва да ви попитам искате ли освежителна напитка или не.

Вторачи се в него, стиснала устни. Той отбеляза, че тя демонстративно не му предложи напитка.

Ролф седна срещу нея, извади бяла носна кърпичка от вътрешния си джоб и я разлюля бавно пред лицето й:

— Предавам се, вие печелите.

Когато Касия не реагира на този опит за шега, Ролф остави кърпичката настрани и подпря лакти върху коленете си, събирайки пръсти под брадичката си.

— Лейди Касия, разбирам нежеланието ви да се спъвате в мен на всяка крачка дори в собствения си дом, разбирам и враждебността ви към мен. Знам, че това положение ви е много неприятно. Но разрешете ми да ви напомня, че не съм се молил за тази задача. Наредено ми беше да ви се натрапя, както изтъкнахте, без вашето съгласие. Никой от нас нямаше особено голям избор, така че не е ли възможно някак да изгладим различията между нас и да се опитаме да стигнем до примирие?

Касия се намръщи. Знаеше, че беше прав и всъщност не му се сърдеше. Той просто изпълняваше кралска заповед. Не би могла да се закълне, че ако беше на неговото място, нямаше да постъпва по същия начин. Но бе много по-удобно да хвърля вината на него, след като бе непрекъснато пред очите й.

Вероятно я смяташе за лошо възпитана заядлива жена с нетърпим характер. И беше прав: от срещата им досега поведението й съвсем не можеше да се нарече цивилизовано. Уинифред би се ужасила — веднага ще изтъкне, и с право, че не я е учила да се държи така. Касия се канеше да му се извини, когато на вратата внезапно се появи Клайдсуърт.

— Братовчедът на милейди, Джефри Монтифорт, и мистър Финчли молят за среща.

Касия кимна.

— Благодаря, Клайдс.

— Поканете ги да влязат.

Младата жена се обърна рязко, готова да напомни на Ролф, че никой не му е дал право да нарежда на прислугата й. Независимо от сключеното примирие, той, изглежда, щеше да се нуждае от непрекъснато напомняне, че не се намира у дома си. За съжаление трябваше да се въздържи, тъй като посетителите й вече влизаха в гостната.

Господин Сайлъс Финчли беше адвокатът на баща й. Той бе нисък мъж, наближаващ петдесетте, с леко изкривена перука и старомоден костюм. Малките му очи изглеждаха още по-малки зад кръглите очила със златна рамка, кацнали върху месест червен нос, който като че ли беше постоянно запушен. Още с влизането си в стаята Финчли изтегли голяма кърпа от джоба си и се изсекна шумно, мърморейки извинения, докато я натикваше обратно на мястото й.

Господин Финчли винаги се бе държал добре с Касия: на погребението на баща й бе стоял до нея, потупвайки успокоително ръката й.

След господин Финчли в гостната наперено влезе и вторият посетител на Касия: братовчедът Джефри Монтифорт. Гордите Монтифорт предпочитаха да загърбват тази линия на рода. Харолд, по-малкият брат на баща й, бе направил дете на някаква перачка и за ужас на дядо й, се бе оженил за нея, но до този ден никой не бе видял документите от тайната женитба…

Изправен пред тяхното неодобрение, Харолд скъсал със семейството си и се установил някъде на север. Синът му се родил през пролетта.

Старият маркиз имаше седем сина, най-големият, от които беше бащата на Касия, а всички братя преди Харолд имаха синове(без бащата на Касия) и никой не намери за нужно да оспори законността на женитбата му. Почти нямаше вероятност синът на перачката да наследи титлата.

Но започна войната и мъжете на Монтифорт, известни като много добри стрелци, намериха смъртта си в нея. Остана само синът на перачката — Джефри, който току-що влезе в гостната на Касия.

За разлика от безличното сиво облекло на господин Финчли, облеклото на Джефри бе демонстрация на великолепие: червеното гладко кадифе бе украсено по шевовете със златни ширити, копчетата лъщяха, върху раменете му искряха еполети — очеваден беше опитът му да създаде илюзията, че са по-широки, отколкото бяха. Каскада изкуствени черни букли се спускаше върху раменете му: перука, разбира се, тъй като косата на Джефри бе къса и пясъчноруса(цвят, наследен от майка му — перачката).

Червените копринени чорапи обхващаха плътно краката му до коляно, а червените обувки бяха украсени с позлатени катарами. Стойността на облеклото му вероятно би могла да осигури цяло семейство с хляб и бира в продължение на месеци. Касия бе поразена от демонстрирания разкош и неволно се зачуди как Джефри съумява да си го разреши.

Живите роднини на Касия бяха само леля й Клаудия, сестра на майка й, и братовчедът Джефри. Той беше единственият жив мъжки представител на рода Монтифорт и бъдещият маркиз Сийгрейв.

Което обясняваше екстравагантното облекло и неочакваното посещение днес.

— Добър ден, Касия — поздрави Финчли, настанявайки се на мястото, освободено от Ролф. Намести износена кожена чанта с документи на скута си и я отвори. — Радвам се, че ви намирам здрава и в добро настроение. Не сме дошли в неподходящо време, нали?

Касия хвърли бърз поглед на Ролф и веднага се зачуди защо го стори.

— Господин Финчли, знаете, че сте винаги добре дошли тук.

Финчли се усмихна и лицето му порозовя.

— Изглеждате чудесно, скъпа. Как прекарахте тези дни?

— Достатъчно добре предвид обстоятелствата… Благодаря за загрижеността ви, господин Финчли. — Касия погледна Клайдсуърт, който изчакваше почтително до вратата. — Чай и кифлички, Клайдсуърт. — Обърна се към гостите си: — Господин Финчли, Джефри, позволете ми да ви представя Ролф Бродригън, граф Рейвънскрофт. — Нарочно не обясни присъствието му тук.

Господин Финчли стисна дружелюбно ръката на Ролф, после се отпусна пак в креслото, готов да премине към основната цел на посещението си. Джефри се бе настанил удобно на канапе до прозореца с разхвърляни по него меки възглавнички. Той само кимна високомерно на Ролф, пренебрегвайки по този начин изискванията на доброто възпитание. Вероятно смяташе, че един маркиз не е длъжен да спазва каквито и да било правила за добро поведение.

— Касия — започна Финчли, — сигурно разбирате, че идвам тук, за да прочета завещанието на баща ви. Щях да дойда по-рано, но имаше някои подробности, които се нуждаеха от уточняване, и те ме забавиха. — Замълча и погледна въпросително към Ролф. — Вероятно лорд Рейвънскрофт ще ни остави за малко насаме?

Касия очакваше да му види гърба — господин Финчли бе достатъчно ясен. Но Ролф не се помръдна.

— Ще ми разрешите ли да остана в стаята, ако нямате нищо против, господин Финчли? — запита той след кратка пауза.

Финчли като че ли се стресна от странната молба, но когато Касия замълча, сви рамене.

— Както искате… — Зарови из документите върху скута си и продължи: — Поканих Джефри да присъства, тъй като е последният мъжки представител на рода Монтифорт и завещанието на баща ви го засяга пряко. — Той измъкна някакъв официален на вид документ и погледна Касия. — Баща ви дойде при мен скоро след смъртта на бедната Джудит в началото на годината, за да се посъветва как да напише молба до краля, отнасяща се до разпределението на имота му, както и за някои особености, свързани с него. Сега държа в ръка копие от нея. Преди да я прочета, искам да добавя, че на молбата му е отговорено утвърдително и тя е скрепена с печата на Англия две седмици преди ненавременната му смърт.

Джефри внезапно се наведе напред:

— За каква молба говорите, господин Финчли?

Финчли се поизкашля и продължи, обръщайки се към Касия:

— Само един от братята на маркиз Сийгрейв — Харолд, мисля — остави след себе си син…

— Баща ми — намеси се Джефри.

— Джефри, моля те — засече го Касия. — Продължете, господин Финчли, моля ви.

Финчли кимна.

— Съжалявам, че се налага да говоря по този въпрос. Тъжно е да ви напомням колко много жертви даде семейството ви във войната, но съм длъжен да разясня някои неща.

— Не се безпокойте, господин Финчли. Бях отгледана във Франция и нямам лични спомени от роднините си по бащина линия. Знам само, че родът му е бил много голям, но войната го е покосила. Благодаря ви за съчувствието.

Финчли се усмихна, измъкна кърпичката си и се изсекна шумно.

— Баща ви живееше в голяма тревога от липсата на наследници. Той адресира молбата си към краля, като изтъкна факта, че по време на войната майка ви е служила на Негово величество крал Чарлс във Франция и по този начин родителите ви са били лишени от много възможности да заченат и родят наследник.

— Каква молба? — прекъсна го пак Джефри.

— Джефри, моля те — намеси се отново Касия. — Сигурна съм, че господин Финчли е тук, за да разясни всичко във връзка с тази молба.

Финчли го погледна и замълча за момент. После подаде документа на младата жена.

— Касия, баща ви получи правото да ви посочи като единствена наследница на имението си.