Жаклин Рединг
Дворцови интриги (23)

Глава двадесет и втора

— Негодник!

Ролф вдигна ръка, за да я успокои.

— Ако ми разрешите да ви обясня…

— Да ми обясните! Как се осмелявате, милорд? Как се осмелявате да се ожените за мен, без аз дори да зная? Това е незаконно. Аз никога не съм се съгласявала на това. В съзнание или не, никога не съм давала съгласието си. Не, това не би могло да бъде законно.

Ролф се наведе напред в стола си:

— Трябва да ви уверя, че вие всъщност дадохте съгласието си. Уверявам ви, че го направихте. От вас се изискваше да кажете само една дума и вие я произнесохте. Пред мен, пред свещеника и пред няколко свидетели вие се съгласихте да станете моя съпруга.

Касия не можеше да си спомни нищо, абсолютно нищо, освен онзи глас — гласът, който й беше говорил толкова нежно, който я бе зовял, бе я умолявал да се бори, да живее, гласът, който й бе дал силата и волята да оцелее. Това бе гласът, на който се бе облегнала. Гласът, на който бе започнала да вярва.

Това бе гласът на Ролф.

Касия отпусна глава и се сви на стола. Затвори очи и си пожела просто да изчезне.

— Трябва да ви е било ясно, че след като дойда в съзнание, не бих могла да си спомня за това — каза Касия, като стана, изпълнена внезапно е дива ярост срещу него. — Кога имахте намерение да ми кажете истината, милорд? На годишнината ни навярно? Или когато се сгодя за друг мъж? Нима щяхте да дойдете едва тогава, за да разкриете пречката и да ме предпазите от греха на двубрачието?

— Ролф се изправи пред нея. Гласът му беше нежен в усилието му да я успокои.

— Касия, чуйте ме. Исках да изчакам, докато се възстановите напълно, за да ви го съобщя, но след като оздравяхте, така и не настъпи подходящ момент. Повярвайте ми, на няколко пъти се опитвах, но не можех да намеря подходящите думи. Как би могъл човек да съобщи на една жена, че сега е неин съпруг?

— Предполагам, че е доста трудно.

— Дяволски права сте. Ако има някакво значение, аз имах намерение да ви го съобщя. Но никога не съм искал да го узнаете по този начин. Зная, че в момента не можете дори да ме гледате, но може би някой ден ще разберете защо съм го направил.

Касия скръсти ръце пред гърдите си и очите й засвяткаха гневно:

— И защо всъщност сторихте това е мен, лорд Рейвънскрофт?

Думите й прозвучаха така, сякаш той бе извършил спрямо нея ужасна несправедливост — нещо, което бе принуден да признае, тъй като още преди да го направи, бе наясно, че Касия никога не бе имала желание да се омъжи.

Ролф бе готов да обясни на Касия своите наистина благородни и справедливи мотиви да се ожени за нея без знанието й, когато икономът на Кулхейвънови — Крендол — внезапно се появи на вратата.

— Извинете ме, милорд, милейди. Току-що куриер от Уайтхол донесе това. Адресирано е за лейди Касия. Каза, че е много спешно.

Касия взе писмото и бързо го отвори.

Скъпа Касия, пиша ви с изпълнено с отчаяние сърце, но трябва да ви съобщя за все по отслабващото здраве на своята съпруга, вашата скъпа приятелка Катерина. Вие единствена й засвидетелствахте добрите си чувства, когато тя пристигна в Англия, за да се омъжи за мен. Вие единствена й бяхте приятелка, докато другите се отнасяха към нея с презрение и насмешка. Осъзнавам, че като отправям към вас тази молба, ви излагам на голям риск, след като наскоро научих, че животът ви е бил в опасност, но ви умолявам да дойдете и да бъдете до нея, защото времето, което й остава да бъде сред нас, е съвсем малко. Уверен съм, че тя би желала да бъдете до нея до края й.

Ваш Чарлс Рекс

Гласът на Касия потрепери, когато подаде писмото на Ролф.

— Веднага трябва да отида в Уайтхол. Кралица Катерина умира.

След по-малко от час те бяха пред вратите на двореца. Касия не искаше да губи време и се втурна направо към покоите на кралицата. Двама неосведомени часовои охраняваха затворената врата с извадени рапири. Когато тя се опита да влезе, те пристъпиха пред нея и й препречиха пътя.

— Оставете ме да мина, моля ви. Трябва да видя кралицата.

— Кралят строго ни нареди да не пускаме никого да мине през тези врати, освен него самия.

Без да обръща внимание на казаното, Касия успя да се промъкне между тях и хвана дръжката на вратата.

— Не ме интересува какви нареждания сте получили. Бях извикана тук от краля. Вие ще ме пуснете да вляза.

В този момент вратата се отвори и самият крал застана, намръщен, в сянката й.

Чарлс беше неузнаваем. Нямаше ги великолепните му одежди и величието, което обикновено излъчваше. Тъмните му коси се спускаха, разрошени и безжизнени, около измъченото му лице. Носеше проста батистена риза с навити до лактите ръкави и кафяви вълнени бричове. Веселата светлина, която винаги бе изпълвала очите му, сега бе изместена от мрачно отчаяние.

— Влезте — каза той с отпаднал глас. — Пуснете лейди Касия да влезе.

Часовите мигновено отстъпиха встрани. Касия се промъкна между Ролф и краля и се втурна към покоите на кралицата.

Още преди да стигне до спалнята й, почувства, че й прилошава от вонята, която изпълваше всички помещения. Прозорците бяха плътно затворени, сякаш смъртта вече бе дошла при невинната си жертва. Стаята бе непоносимо гореща и изпълнена с миризма на болест.

Касия извади кърпичка от джоба си и я притисна към носа си, за да се пребори с гаденето, предизвикано от ужасната смрад, и продължи към вратата, която отделяше спалнята на Катерина.

Едва не припадна при гледката, която я очакваше там. Катерина лежеше по гръб в средата на широкото си легло и изглеждаше два пъти по-мъничка и слаба, отколкото преди. Косата, която бе обграждала на тъмни къдри малкото й детско лице и се бе спускала по гърба й като символ на невинната й красота, бе остригана до кожата и плътна ленена шапчица покриваше голата й глава.

Лицето и ръцете й — единственото, което се виждаше изпод множеството завивки, бяха покрити с червени възпалени рани. Бледата кожа изглеждаше съвсем прозрачна. В стаята горяха само няколко свещи, а завесите бяха плътно спуснати. Тъмнината беше по-ужасяваща и от сенките, които свещите хвърляха върху застиналите бели стени. В долния край на леглото, близо до мъничките крачета на кралицата, лежаха зловонните тела на няколко мъртви гълъба, убити преди няколко дни — обичайната практика, за която се вярваше, че унищожава заразата във въздуха. Всъщност това само увеличаваше нездравословната миризма, която изпълваше стаята.

Касия бавно се приближи. Можеше да забележи, че чаршафите бяха просмукани от пот, урина и други нечистотии. Опита се да преглътне, за да не повърне. Стомахът й се свиваше мъчително.

Дочула тих плач, Касия вдигна поглед и видя доверената приятелка на кралица Катерина, графиня Де Пеналво, седнала на далечната страна на леглото. До нея, коленичил с наведена за молитва глава, бе застанал свещеникът на Катерина — мъж е ъгловати челюсти, облечен изцяло в черно. До умрелите гълъби стоеше дворцовият лекар, който приготвяше пиявици, за да пусне кръв на кралицата.

— Спрете!

Графинята спря да вие и впери с любопитство зачервените си очи в Касия. Свещеникът вдигна глава. Лекарят я погледна удивено.

— Няма да й пускате повече кръв — каза Касия. — Кралицата има нужда от малкото кръв, която сте й оставили, за да оживее.

— Трябва да я освободя от заразената кръв…

— Ще я убиете, ако продължавате така.

Касия трябваше да повиши глас, за да бъде чута, тъй като веднага щом бе започнала да противоречи на лекаря, графинята бе продължила да вие и нарежда на португалски по-високо от преди. Свещеникът увеличи суматохата, като започна да реди молитви и да прави кръстове над леглото. Катерина застена, сякаш глъчката се забиваше направо в мозъка й.

Това беше повече, отколкото Касия би могла да понесе.

— Махайте се всички навън! — изкрещя тя.

Воят на графинята се усили. Лекарят започна да спори, докато изваждаше една пиявица с пинцета, която, изглежда, никога не беше мита, ако се съдеше по следите от засъхнала кръв, които я покриваха, твърдо решен да я постави върху бледата кожа на Катерина.

Касия застана пред лекаря, готова да направи всичко, за да предотврати по-нататъшното пускане на кръв.

— Моля, милейди, отдръпнете се — каза лекарят. — Това е за доброто на кралицата.

— Ако имате поне малко ум, трябва да сте наясно, че това, което имате намерение да направите, ще й причини по-скоро вреда, отколкото полза.

Кралят пристъпи от сянката и се намеси в бурната сцена.

— Ваше Величество — обърна се към него лекарят, — тази полудяла жена ми пречи да лекувам Нейно величество!

Воят на графинята се изви до писък. Свещеникът запали тамян в една златна купа и започна да я размята из въздуха е широки движения, очертавайки спирали от гъст дим из цялата стая. Зареди молитви на висок глас, за да надвие шума, вдиган от другите.

— Може би Бог ще прояви своята милост…

Лекарят пристъпи напред:

— Ваше Величество, трябва да пусна кръв на кралицата.

Графинята избухна в разтърсващи ридания.

Касия се изправи бързо, отказвайки да се отдалечи от леглото на Катерина.

— Достатъчно!

При оглушителния вик на краля в стаята се възцари тишина. Чарлс погледна Касия. Тя го гледаше умолително. След един безкрайно дълъг миг той се обърна към лекаря:

— Ще вземете проклетите си пиявици и ще напуснете тази стая и целия дворец. Не искам да ви видя никога повече. А вие… — Той посочи към молещия се свещеник и графинята, която, въпреки забраната, бе подела отново мърморенето си, макар и по-тихо. — Всички вън! И отнесете тази воняща купа със себе си! Лейди Касия и аз ще се грижим за кралицата отсега нататък.

Чарлс придружи изумената, протестираща група до вратата на двореца, за да се увери, че тя хлопва зад тях. Касия се отправи към прозореца и дръпна плътната завеса. Великолепната слънчева светлина нахлу вътре. Тя отключи прозорците и ги отвори широко, за да може свежият въздух да прогони нездравословната миризма.

Когато се върна до леглото, Касия застина. Едва сега започна да плаче.

Без булото на тъмнината, на ярката дневна светлина Катерина изглеждаше много по-зле, отколкото й се бе сторила в началото. Очите й бяха хлътнали дълбоко в орбитите си, а устните й бяха пепелявосиви. Дори ноктите й бяха започнали да пожълтяват. Ако не беше лекото повдигане и спускане на гърдите й, човек би помислил, че е вече мъртва. Касия се върна до прозореца и като сграбчи перваза, пое дълбоко дъх. Навън, на поляната, която граничеше с реката, няколко от обитателите на Двора играеха на кегли и се смееха, сякаш не ги интересуваше, че кралицата им лежи на прага на смъртта. Това беше повече, отколкото би могла да понесе.

— Как, за бога, се случи това? — попита Касия, когато Чарлс се върна в стаята.

— Катерина изгуби детето тази сутрин. Лекарят каза, че това било неизбежно, тъй като тялото й не би могло да понесе бременността, но аз съм по-склонен да мисля, че всичко се дължи на отровата. — Той помълча за момент, след това продължи с променен глас: — Доколкото можаха да кажат, детето е било момче. — Затвори очи и продължи: — Малко след това се появи треската. Когато късно миналата нощ избиха петната, казаха, че това е поличба, че не й остава да живее още много. Тогава реших да ви извикам. Дадоха й последно причастие. Това бе всичко, което можех да направя.

Чарлс погледна към съпругата си, която лежеше неподвижно съвсем близо до смъртта, и очите му започнаха да се наливат със сълзи.

— Тя не може да умре, Касия. Сега имам нужда от нея повече от всякога. Не бих могъл да живея, ако тя не е до мен. Катерина не трябва да умре.

Касия погледна към мъжа, който управляваше цяла една нация, но никога не беше засвидетелствал на съпругата си нещо повече от братска привързаност по време на брака им. Очевидно най-после бе започнал да я цени. Тя стоеше съвсем близо, когато той се отпусна на колене и се разрида отчаяно.

Касия прекара остатъка на деня и цялата нощ, като се грижеше лично за Катерина. Не позволяваше на никого, освен на краля, да стори и най-елементарното за нея. Когато Чарлс вдигна отпуснатото тяло на жена си, Касия сама смени мръсните ленени чаршафи и нареди да бъдат изгорени извън пределите на двореца. Всичко бе подредено, а стаята — почистена от гълъбите, пиявиците и мръсотията. След това Касия се отпусна на колене и сама изми голите дъски на пода с пепелява вода, докато ръцете й се зачервиха и напукаха и не остана и следа от нездравата миризма.

После Чарлс помогна на Касия да изкъпе Катерина с лавандулова вода, внимателно обтривайки възпалената от пиявиците кожа. Заедно я облякоха в чиста ленена нощница и я положиха отново върху леглото.

Едва тогава Касия направи същото.

На следващата сутрин им сервираха прясна вода и храна, донесени от Ролф, тъй като Касия не позволяваше в стаята да се внася нещо, приготвено в дворцовата кухня. По-късно дойде Мара и предложи познанията си относно билките, но Касия не й позволи да помогне, тъй като не знаеше дали заболяването на Катерина се дължи на някаква зараза, причинена от помятането, или на отровата и не искаше да изложи здравето на Мара и бебето й на опасност.

Прие компресите на Мара за раните, причинени от пиявиците, и билките за чай, които й бе донесла. След това запари листата в гореща вода, успя да излее малко от получената течност между напуканите устни на Катерина. Малко по-късно търпеливо наложи всяка рана по прозрачната кожа с компреси. Когато кралицата най-после потъна в тежък, дълбок сън, Касия седна, едва сега усетила болките в гърба и паренето на ръцете си. Тя затвори очи.

Имаше намерение да си отдъхне само за няколко минути.

След секунди заспа.

Утринното слънце изпращаше първите си лъчи през прозореца, когато дочу плача на кралицата:

— Децата! Къде са децата ми? Искам да видя децата си!

Касия се изправи. Видя Катерина да седи в леглото си и да гледа право в нея. Очите й бяха широко отворени, а изражението й беше ужасяващо празно.

— Къде са децата ми?

Чарлс се изправи от люлката, където бе спал, и се приближи. Нито той, нито Касия продумаха. Нещо в изражението на Катерина, нейните празни тъмни очи, ги накара да останат смълчани.

Катерина извърна поглед към съпруга си и ясно изрече:

— Чарлс, къде са нашите деца?

Чарлс погледна Касия и отвърна:

— Те са в детската стая, любов моя.

— Добре ли са?

Гласът на Чарлс едва забележимо потрепери.

— Да, любов моя, добре са. Казаха ми, че са съвсем здрави малки бебета.

Катерина извърна поглед към Касия, която не беше помръднала от стола си.

— А момченцето? Видяхте ли момченцето, Касия?

— Да, Ваше Величество, видях го.

— Много ли е грозно?

— Не, съвсем не. Той изглежда чудесно. Главата му е покрита е тъмни коси. Много прилича на баща си.

Катерина се усмихна и се отпусна отново на възглавниците. Гласът й стана нежен:

— Много се радвам да чуя това. Толкова исках да даря Чарлс с наследник, който да е красив като баща си.

В следващия миг кралицата отново потъна в сън. Касия погледна Чарлс.

— Тя не знае ли, че е изгубила детето?

— Очевидно не. Беше още в безсъзнание от отровата, когато получи кръвоизлива. Изглежда, не е осъзнавала, че е пометнала. И ние не трябва да я оставим да разбере. Не сега. Още не. Това може да я накара да изпадне в депресия и да изгуби желание да живее.

Касия кимна в знак на съгласие.

Останалата част на деня Катерина прекара, говорейки — разпитваше за децата, молеше за чаша чай или обясняваше на съпруга си как искрено го обича. През повечето време обаче спеше дълбок, спокоен сън, което даваше на Касия надежда, че скоро ще се възстанови.

Докато късно през нощта треската не се върна.

Тя връхлетя кралицата внезапно и с такава сила, че Касия ожесточено трябваше да се бори с нея. Навлажняваше горещата кожа на Катерина с леденостудена вода и се опитваше да преглътне сълзите си, когато Катерина изпадна в делириум и започна да се мята в леглото.

— Бебето е мъртво! Видях го! Те го отнесоха някъде, цялото в кръв!

Касия улови ръката на Катерина и силно я стисна.

— Не, Ваше Величество, грешите. Чуйте ме. Бебето е живо. Сега спи спокойно в люлката си в детската стая.

Катерина не я чуваше. Тя започна да плаче високо, а главата й яростно се мяташе върху възглавницата. Ръцете й се протягаха към нещо невидимо.

— Моля те, Чарлс, не ме изоставяй! Ще ти даря син. Кълна се, че ще го направя. Моля те, дай ми още една възможност и аз обещавам, че няма да се проваля отново.

На два пъти Касия трябваше да задържи Катерина, да я притиска с тялото си, за да не скочи от леглото. Кралицата продължаваше да се мята, да моли Чарлс да не й отказва любовта си, да плаче за мъртвите бебета и да оплаква неспособността си да му роди син. Докато наблюдаваше как Касия усилено се бореше, за да успокои ридаещата кралица.

Чарлс сякаш бе изпаднал в някакво вцепенение, загледан в съпругата си така, сякаш не я познаваше.

Най-после, когато зората се разпука над източния хоризонт, треската отстъпи. Катерина потъна в дълбок, възстановителен сън.

Чарлс се приближи до Касия, когато тя отиде да вземе чисти чаршафи.

— Мили боже, Касия, какво съм сторил на тази бедна жена? Какво ще правя, ако я загубя?

Касия прегърна Чарлс — този мъж, този крал, който не можеше да направи нищо друго, освен да се моли — и двамата заедно заплакаха за Катерина.

В този момент Ролф влезе в стаята. Той носеше прясна вода и някои други неща, необходими за кралицата, за които Касия го бе помолила в писмо рано тази сутрин.

Гледката, която представляваше тя — неговата съпруга, жената, която обичаше, — застанала там, ридаеща и търсеща утеха от краля, нейния любовник, го разтърси като удар и му разкри всичко. Бе уверен, че тя трябва да търси успокоението при него, него трябва да прегръща и на неговото рамо трябва да изплаче мъката от безсилието си. Като неин съпруг той трябваше да й донесе спокойствие в отчаянието.

Но въпреки че беше неин съпруг, той си оставаше за нея съвършено чужд.

Раздвоен между желанието да се обърне и да си отиде и още по-силното желание да ги раздели, Ролф остана до вратата да ги наблюдава до момента, в който те се отдръпнаха един от друг. Забелязаха го почти веднага.

— Донесох нещата, за които ме помолихте — каза той, като се опитваше да прикрие болката и гнева в гласа си.

Въпреки усилията му, Касия успя да ги забележи в очите му и разбра гнева, с който той се бореше, след като я бе видял тук е краля, чиято любовница вярваше, че е. Искаше й се да може да му разкрие цялата истина, да му каже, че независимо от слуховете, тя никога не е била метреса на краля, но разбираше, че сега не е нито времето, нито мястото за това.

И каза просто:

— Благодаря, лорд Рейвънскрофт. Можете да ги оставите на масата до чайника.

След тези думи Ролф се обърна и си тръгна.