Жаклин Рединг
Дворцови интриги (3)

Глава втора

Ролф сне шапка, когато прекрачи прага, и изведнъж си спомни предупреждението на Данте за лейди Касия.

Опасна жена.

В този момент обаче тя съвсем не изглеждаше опасна. Изправена върху невисока дървена стълба на другия край на разхвърляната стая, Касия смъкваше стари книги с кожена подвързия от претъпканата полица. На пода из цялата стая бяха натрупани още — няколко дървени каси вече бяха напълнени с прилежно подредени томове и бяха струпани една върху друга до вратата.

Лейди Касия Монтифорт определено нямаше вид на опасна. Тя изглеждаше само погълната от задачата да прелисти всяка книга, преди да прецени на коя купчина да я постави. Дори тананикаше жизнерадостно, докато работеше — доста странно разположение на духа за вероятна убийца под сериозно подозрение. Ролф реши да не се обажда известно време, за да може да я наблюдава, без тя да разбере. Опитът го бе научил, че хората разкриват повече неща за себе си, когато мислят, че никой не ги вижда. Лордът кръстоса ръце на гърди и се облегна на дъбовата рамка на вратата.

Беше обърнала грациозния си гръб към него, но той забеляза престилката, която бе вързала, за да предпази от праха тъмната си рокля със строга, семпла кройка. Решила беше да се придържа към изискванията и носеше траур, независимо от обвиненията срещу нея за смъртта на баща й. Цялата къща беше в траур: черен креп покриваше огледалата и прозорците. С дълга черна панделка бе вързана отзад и кестенявата й коса. Тя се спускаше на меки вълни по гърба — краищата й се къдреха малко под тънката талия.

Младата жена, изглежда, усети, че има някой зад гърба й и нареди, без да се обръща:

— Линет, бъди така добра да кажеш на Куигмън да донесе още каси. Първите, които донесе, са вече пълни, а аз още не съм преполовила полиците. Искам да изхвърля от дома си тези потънали в прах книги. А когато свършим тук, ще се прехвърлим на горния етаж, за да опаковаме дрехите на лорд Сийгрейв за бедняшкия приют в Брайдуел.

Гласът й бе мелодичен и ясен — глас на жена, която невинаги бе напълно сигурна в себе си. Ролф мълчеше.

— Линет, не ме ли чуваш?

Ролф пак не реагира: първо, не беше Линет, и второ, искаше му се да я наблюдава още малко, без тя да разбере. Касия се обърна и се вторачи в него, без да покаже и следа от изненада, че вижда напълно непознат човек в дома си.

— Извинявайте, господине — заговори тя, като се хвана за полицата, за да не падне от стълбата, — може ли да запитам кой ви въведе в този дом?

Ролф не отговори веднага, поразен от красотата на лицето й.

Тя беше като видение, много по-прекрасно, отколкото бе човешки възможно. Дори и в неясно осветената стая с прехвръкващи молци около нея тя изглеждаше като Хубавата Елена, предизвикала с красотата си разрушителната Троянска война… Устата му пресъхна, думите му се стопиха някъде, забрави защо е тук. Знаеше само, че я желае, иска я гола в ръцете си, иска да усети коприната на косата й в дланите си, изпълни го болезнен копнеж да притисне лице в гърдите й. От дълго време не бе изпитвал такива чувства към жена — не и след Дафни. Но истината беше, че не бе и заставал срещу жена като тази през същото това време. Тя бе всичко, което той искаше от една жена. Опасна — да, внезапната му, почти неконтролируема реакция му подсказа какво е имал предвид Данте, като я нарече така. Поетично красива. Безукорна външност. Съвършена жена — елегантна и грациозна.

И напълно вероятно — убийца. Не трябва да го забравя.

Едва сега Ролф забеляза очите й — тъмни и изразителни под тънки, леко повдигнати нагоре вежди. Бе прекалено далеко, за да определи точно цвета им, но знаеше, че са тъмни и дълбоки, поглъщащи всичко, което попадне в обсега им. Имаше фини черти с високи скули и прав, деликатен нос. А устата — да, сега я виждаше ясно: пълни розови устни — долната малко по-пълна от горната, меки, влажни и чувствени. Устни за целуване, устни, които събуждаха желание у всеки мъж да вкуси от сладостта им…

„Едно нещо е сигурно — мислеше Ролф, продължавайки да я гледа втренчено като внезапно онемял глупак. — Данте беше прав. Не, описанието на тази жена бе непростимо подценяване на истинската й сила…“ Сега вече не се съмняваше в естеството на връзките й е краля.

Нямаше съмнение, че лейди Касия бе една от кралските любовници, защото човек със сексуалните апетити на краля не би познал и минута спокойствие, докато не вкара жена като нея в леглото си.

— Не ме ли чувате? — запита тя отново, този път по-строго. — Запитах ви кой ви пусна тук.

Ролф успя да дойде на себе си:

— Входната врата беше отворена… Извиках, но никой не отговори.

— И тъй като имате навика да влизате в къщите на хората без покана, господин…

— Рейвънскрофт, лорд Рейвънскрофт всъщност. Извинявайте, че се появих тук непоканен, но дойдох със спешно известие от краля.

Строгият израз изчезна веднага и радостна усмивка освети лицето й.

— Негово величество ви изпрати при мен? Какво е известието му?

Внезапната промяна при споменаването на краля и новият мек тон в гласа й го подразниха и той се ядоса на себе си. Какво от това, че тази жена е още една от любовниците на Чарлс?

— Известието на Негово величество съм аз самият.

Касия го изгледа объркана. Слезе от стълбата и избърса механично ръце в престилката си.

— Моля ви, продължете, лорд Рейвънскрофт.

— Изпратен съм тук от Негово величество с поръчението да придружа лейди Касия до имението на Сийгрейв в Кеймбриджшър и да остана с нея там докато се докаже нейната вина или невинност във връзка с убийството на баща й, лорд Сийгрейв.

— Искате да кажете, че вие ще пазите лейди Касия, лорд Рейвънскрофт? Нима е обичайно за благородник като вас да бъде използван в качеството на обикновен пазач?

Ролф веднага схвана, че лейди Касия съвсем не е възхитена от съобщението му. В гласа й звъннаха метални нотки, лицето й потъмня. Опита се да избегне въпросите й.

— Вие сте лейди Касия, нали?

Тя пристъпи напред и сега той забеляза, че очите й са сиво-сини: цвета на облачно небе. Очи, в които един мъж можеше лесно да се изгуби… Без съмнение мнозина вече го бяха направили.

— Още не сте отговорили на въпроса ми, лорд Рейвънскрофт — повтори тя с предизвикателна нотка в гласа. — Наистина ли сте в ролята на пазач?

Ролф се втренчи в нея.

— Изпратен съм като средство за защита на лейди Касия по молба на Негово величество крал Чарлс.

— Защита, ха! Едва ли ще сбъркам много, ако заявя, че сте назначен за пазач, милорд. Кралят трябва да се увери, че една вероятна убийца няма да се опита да избяга от справедливо наказание във Франция — така ли е, лорд Рейвънскрофт? Съжалявам, но няма да се съглася с това. — Тънките й пръсти стискаха ръкава му. — Благодаря за усилията, милорд, но аз реших, че нямам нужда от услугите ви. Желая да предадете на Негово величество, че ценя високо неговата… — направи малка пауза — загриженост, но ви уверявам, че съм напълно способна да се грижа сама за себе си. Разбирате, надявам се, че отказвам да напусна Лондон и да се скрия в дълбоката провинция, сякаш наистина съм виновна, както смятат всички. В такъв случай вашето присъствие тук не е нужно, лорд Рейвънскрофт. Благодаря ви още веднъж за старанието. Съжалявам за напразните усилия. Желая ви приятен ден.

Отпратила го беше по възможно най-учтивия начин, като същевременно бе съумяла да го отведе до вратата, да го преведе през нея и да го изкара на улицата, без той да се усети. Канеше се вече безцеремонно да затръшне вратата в лицето му, когато Ролф бързо постави крак на прага, бутна я навътре и я принуди да отстъпи.

— Само момент, мадам. Още не сте отговорили на въпроса ми вие ли сте лейди Касия Монтифорт или не?

Ролф не се съмняваше нито за миг, че тя е лейди Касия — коя друга би могла да е? — но нарочно я попита. Тя го погледна смръщено.

— Извинявайте, лорд Рейвънскрофт. Да, аз съм лейди Касия.

— Прекрасно. — Той мина край нея и се отправи пак към кабинета, където я беше заварил. Провря се между купищата книги и безцеремонно се настани в креслото до каменната камина. Усмихна й се. — Сега поне знам, че съм там, където ми е мястото.

Касия го изгледа с ледено изражение, което без съмнение многократно бе използвала успешно.

— Не, лорд Рейвънскрофт, грешите — мястото ви не е тук. Както изтъкнах вече, тук никой няма нужда от вашите услуги или с други думи казано, никой не ги желае.

Лейди Зима. Ролф започна да проумява защо я наричаха така в двореца.

— Разбирам ви напълно, лейди Касия. Вие изяснихте кристално ясно чувствата си по въпроса, но аз приемам кралските заповеди много сериозно. Изпратен съм тук да ви защитавам и да ви отведа от Лондон до семейното ви имение в Кеймбриджшър. Точно това смятам да сторя със или без вашето съгласие.

Касия се вторачи в него за миг, после наклони леко глава настрани — в този момент изглеждаше толкова привлекателна, че дъхът му спря.

— Казахте, че се наричате Рейвънскрофт, милорд? Моля ви, помогнете ми да се сетя защо това име ми звучи толкова познато?

Ролф стисна челюсти. Няма ли миналото да го остави най-сетне на мира?

— Някога идвах често в двореца.

— Също като мен. Не е ли странно, че никога не сме се срещали там?

— Не виждам нищо странно. Често пътувам по различни назначения от краля.

— Не, не е това. Името ви ми е познато във връзка с нещо, което искам да си спомня… — Тя се замисли за момент. — Нещо за един граф в изгнание…

Ролф се смръщи. Тя определено предпочиташе да действа направо.

— Бях известно време далеко от двореца, зает с някои неща, които не представляват интерес за вас. Но сега единствената ми грижа е да ви придружа до Кеймбриджшър.

Касия въздъхна раздразнено.

— Пак се връщаме на Кеймбриджшър. Не смятате ли, че започва да става досадно? Бихте ли могли да ми обясните защо е толкова наложително да отивам в провинцията?

— Кралят смята, че градът вече не е безопасно място за вас — отговори Ролф. Търпението му се бе изчерпало. — С удоволствие бих прекарал остатъка от деня в приятни приказки с вас, за да се опознаем по-добре, но в Кеймбриджшър ще разполагаме с достатъчно време за тази цел. Не считам, че поведението ви сега може да промени нещата — само забавяте неминуемото. Предлагам ви да наредите на прислужницата си да опакова вещите ви, тъй като тръгваме утре сутринта. Разреших си да предупредя персонала в Кеймбриджшър — съобщих им, че ще пристигнем до края на седмицата. Наел съм и карета. Погрижил съм се за всичко.

— Струва ми се, че прекалявате, лорд Рейвънскрофт. Нямате право да заповядвате на моята прислуга.

— Грешите, лейди Касия. Упълномощен съм от Негово величество крал Чарлс.

Касия се втренчи в него за миг, после стисна ядно челюсти. Лицето й беше безизразно, но в очите й прескачаха гневни пламъчета. Изглежда, за пръв път получаваше отказ от мъж. А гневът й подсказваше, че не е свикнала да й се нарежда какво да прави.

Е, ще й се наложи да се примири.

Стоеше неподвижно пред него, като че ли не го бе чула — вероятно му даваше възможност да вдигне бяло знаме, което той нямаше ни най-малкото намерение да стори. Изминаха няколко минути, преди тя да заговори със странно мек глас:

— Не искате ли да знаете дали наистина съм убила баща си?

— Не съм изпратен тук да ви съдя, лейди Касия, и да преценявам дали сте виновна или не за смъртта на баща ви. Моята задача е да ви отведа от града, за да ви предпазя от онези, които вече са ви обявили за виновна и искат да ви видят на бесилката.

Лицето й пребледня и тя стисна устни, за да се овладее.

— Няма да избягам оттук като подплашена глупачка. Не разбирате ли, че бягството ми само ще влоши нещата? Невинният не бяга, бяга виновният!

— Разсъжденията ви заслужават похвала, милейди, но в случая нямате избор. Моето задължение е да ви отведа в Кеймбриджшър и аз смятам да го изпълня. Излишно е да сменяте непрекъснато темата и да заобикаляте причината, поради която съм тук. Утре тръгваме.

— Това още не се знае, лорд Рейвънскрофт.

Касия се обърна рязко и копринените поли на роклята й зашумоляха по килима.

— Линет! — извика тя в коридора.

— Да, милейди?

Ролф се усмихна — най-сетне се бе укротила. Но скоро усмивката му застина.

— Моля те, кажи на Куигмън да поръча карета — бързам много и не мога да чакам да впряга.

Ролф стъпи на прага точно когато Касия дръпна пелерината си от ръцете на прислужницата. Пръстите й бързо я закопчаха и той неволно се запита, докато я гледаше изправена там, дали кожата й наистина е толкова мека, колкото изглежда… обзе го силно желание да докосне с устни нежния й врат… Но в този момент Касия грабна някакъв обвит в плат предмет от масичка в коридора и се отправи към вратата.

— Няма да се бавя, лорд Рейвънскрофт — извика тя, без да се обръща назад. — След като се отнасяте така сериозно към мисията си, оттеглете се в гостната и ме изчакайте, ако желаете. Линет ще ви предложи напитки. Винарската изба на баща ми е добре известна в Лондон и е отлично заредена. Ще можете да изберете вино по вкуса ви.

Трябваше да й се признае, че бе учтива, когато отвътре вреше и кипеше.

— Това няма да е нужно.

— Както искате.

Касия закрачи бързо към вратата. Почти бе стигнала до наетата карета, когато забеляза, че Ролф я следва плътно по петите.

— Какво смятате, че вършите? — запита тя гневно.

— Идвам с вас.

Тя вдигна ръка в кожена ръкавица, постави я на гърдите му и го блъсна леко, но достатъчно твърдо, за да подчертае думите си.

— Извинявайте, лорд Рейвънскрофт, но ми разрешете да ви осведомя, че отдавна пътувам сама из този град. Не съм имала нужда от вашето присъствие досега, не се нуждая от него и днес. Не съм дете и мога да пътувам сама с карета.

Ролф отговори с усмивка:

— Заповеди, лейди Касия.

— Какво ме засягат вашите заповеди, лорд Рейвънскрофт? Опитах се да бъда учтива, но вие, изглежда, сте от онези мъже, които не разбират от намеци. Принудена съм да говоря направо. Моля ви да се опитате да схванете най-сетне, че няма да понасям вашето присъствие повече. Вие сте грубиян и прекалено дързък. Наричате се джентълмен, но ми е трудно да повярвам, че сте наистина такъв. Куигмън, бъди така добър веднага да отстраниш този човек оттук.

Едрият коняр пристъпи заплашително напред.

— Сигурен съм, че си свикнал да изпълняваш желанията на милейди, Куигмън. Всъщност никога не си имал друг избор, нали? Но ако ти е мил животът, помисли малко, преди да направиш още една крачка. — Хвана недвусмислено дръжката на сабята си. Куигмън веднага замря на място и погледна безпомощно господарката си. Ролф се обърна към Касия: — Конярят ви изглежда добър човек и ще съжалявам искрено, ако ми се наложи да го пронижа. А освен това ще поемете ли отговорността за смъртта на още един човек, лейди Касия?

Тя не му обърна внимание.

— Куигмън, би ли извикал Уинифред?

— Уверявам ви, че вторият слуга, когото викате сега, няма да ми попречи да тръгна с вас, а само ще усложни допълнително нещата.

Касия се обърна рязко.

— Уинифред е личната ми камериерка, лорд Рейвънскрофт, и въпреки че е много привързана към мен, едва ли е заплаха за вас, така че няма причина да я заплашвате със сабята си, както току-що направихте с бедния Куигмън. Не разбирам защо мъжете смятат, че могат да подчинят света на волята си, стига да хванат някакво оръжие. Не съм глупачка, лорд Рейвънскрофт. След като сте очевидно въоръжен и сте много по-силен от мен и след като отказвате да ме изчакате тук, както ви помолих, нямам друг избор, освен да се примиря и да изстрадам присъствието ви. Но ако нямате нищо против, милорд, Уинифред ще пътува с нас в каретата. Така поне ще се запази някакво приличие. Не е в реда на нещата да пътувам през града в компанията на джентълмен без придружителка, нали?

Ролф бе поразен. Лейди Касия Монтифорт, любовница на краля и убийца според приказките в двореца, се тревожеше репутацията й да не пострада, ако мине през града с мъж без придружителка. Не беше за вярване — направо казано, бе налудничаво!

Данте се оказа прав: тази жена беше наистина загадка.

— Разбира се, милейди — отвърна той, подавайки й ръка, за да се качи в каретата.

Не се изненада, когато тя го стори, като загърби демонстративно протегнатата ръка.

Тръгнаха след десетина минути, когато между тях се настани Уинифред, едра жена на средна възраст, която не пропусна да го изгледа злобно.

— Къде отиваме? — запита кочияшът.

Свидетел на разправията преди малко, той не бе особено сигурен към кого да отправи въпроса си. Ролф погледна Касия:

— Е, милейди?

Тя го изгледа смръщено, преди да кимне на кочияша.

— Уайтхол Пелъс, колкото е възможно по-бързо.