Жаклин Рединг
Дворцови интриги (14)

Глава тринадесета

Данте го завари, вторачен във вратата.

— Хей! Какво става?

— Нищо… Бързо дойде, благодаря ти. Извинявай, че се наложи да те разкарвам, но нямах друг избор.

Данте се засмя.

— Тук ли се крие Лейди Зима напоследък?

Ролф се намръщи:

— Касия, Данте, лейди Касия.

— Ясно. — Данте се отпусна в старото кожено кресло срещу писалището на лорд Сийгрейв, решил мъдро да не споменава повече дворцовия прякор на Касия. — Май търсехте някаква информация, милорд? — подхвърли той на уличен жаргон.

Но шегата му не успя да прогони тъмния облак от лицето на Ролф.

— Какво откри досега?

Ролф подаде на Данте чаша червено вино и едва тогава се отпусна в тежкото кресло зад писалището. Подпря лакти на него, наклони се напред и зачака разказа на приятеля си.

— За съжаление не успях да открия много. Не знам защо, но поради някаква неясна за мен причина всички дворцови бърборковци сякаш изведнъж онемяха. Не е ли странно? И всички я смятат за виновна. — Извади от джоба си гъсто изписан лист хартия. — Установих, че братовчедът Джефри е просрочил заемите си с няколко месеца вече. Прави странно впечатление фактът, че допреди няколко месеца е живял доста разумно, внимавал е да не харчи повече, отколкото може да плати, не е участвал в игри с високи залагания и винаги е плащал на кредиторите си навреме. Но когато е умряла майката на Касия, той внезапно е започнал да харчи, сякаш е попаднал на гърне с жълтици. По това време са започнали да нарастват и дълговете му.

— Колко зле е? — запита Ролф.

— Според мен, ако нашият Джефри не побърза да си осигури някоя глупава и късогледа наследница или не намери някой неизвестен досега роднина, който да му заеме, да речем, трийсетина хиляди фунта, той много скоро ще напусне разкошния си апартамент край парка „Сейнт Джеймс“ и ще се пресели в някоя уютна килийка на „Флийт“.

Ролф обмисли чутото, съпоставяйки го с личната си информация за Джефри. Уловил бе отчаяна нотка в гласа на Джефри малко преди да влезе в стаята: излиза, че този негодник наистина има крещяща нужда от средства, а годишната му издръжка от петдесет фунта е повече от смешна, съпоставена с колосалните му дългове. Сигурно се е чувствал едновременно бесен и безсилен — нищо чудно, че бе изпитал нужда да накаже някого за собствената си глупост. Получената информация даваше логично обяснение на поведението към Касия. Освен това тя превръщаше подозренията му в реалност.

— А успя ли да уточниш какво е правил през нощта на убийството?

— Да, при това със сигурност. Бил на бала в дома на херцог Мантън, където са били почти всички от благородническо потекло в този град. И аз дори бях там, макар и не за дълго: същата вечер имах среща със страхотна блондинка — гърдите й бяха като зрели пъпеши, уверявам те… — Данте забеляза нетърпението на Ролф. — Но това е история, за която можем да говорим и друг път. Колкото до Джефри, никой не го е виждал, след като лейди Касия е отказала публично на маркиз Нюбъри и баща й я е измъкнал светкавично от дома им. По същото време е изчезнал и Джефри.

— В такъв случай той би могъл да последва Касия и баща й дотук и да извърши убийството.

— Една възможност. Трябва ли да разбирам, че не смяташ повече дамата за виновна?

Ролф го изгледа с пронизващ поглед:

— Внимавай в това, което ще кажа, защото няма да го повтарям. Касия не е убила баща си. Правя всичко възможно да открия истинския убиец. Надявам се, че бях достатъчно точен и ясен. А сега да се върнем на Джефри.

— Предполагам, че би могъл да убие Сийгрейв, но честно казано, смяташ ли го способен на подобно деяние? Не мисля, че притежава нужния умствен багаж, за да планира това убийство и на всичкото отгоре да насочи подозрението изцяло към лейди Касия. Не ми прави впечатление на чак толкова хитър.

— Данте, само няколко минути преди да пристигнеш, той заплаши в същата тази стая Касия с изнасилване!

Приятелят му го изгледа слисано.

— Не мога да повярвам! Да разбирам ли, че се е измъкнал оттук жив? Хей, какво ти става? В миналото никога не би оставил подобно поведение ненаказано! Да не би да е от възрастта?

— Трийсет години още не е възраст в този смисъл, за който загатваш. И не забравяй, че между нас има само няколко месеца, приятелю. Вярвай ми, тази свиня едва не опита острието на сабята ми. За щастие здравият разум победи.

— Как така?

— Ако го бях затрил, трудно бих могъл да докажа, че той е убил Сийгрейв, нали?

Данте кимна:

— Правилно.

— Стига отклонения. Какво ще кажеш за навиците му?

— Напоследък се носи там, където го духне вятърът на интереса. Обича да играе със синовете на висшата аристокрация, знаеш ги. От известно време се върти около лейди Касълмейн. Не ме питай за причината, защото и аз не я знам. Любопитно, нали? Смятах, че дамата има много по-добър вкус, но човек никога не знае кое кара една жена да върши това, а не онова. Една от причините, които ги правят толкова очарователни и неустоими…

— Данте…

— А, да… Ще се опитам да открия още нещо в това отношение.

— Освен това поразрови се и из финансовите операции на Сийгрейв, особено по време на войната. Натрупал е доста голямо имане за кратко време. Много съм любопитен как.

— Считай го за сторено.

Часовникът върху полицата над камината внезапно отброи два удара и Данте скочи.

— Ролф, това е всичко. Ще се опитам да задълбоча и доразширя разследванията си до следващата ни среща. Ще ме извикаш по същия начин, така ли? — Ролф кимна. — Потеглям, драги, нямам време за губене. Имам среща с прекрасно младо създание в Уайтхол и не искам да я карам да чака прекалено дълго. Дамите не обичат да чакат, запомни го. Смятат, че само те са достойни за тази привилегия.

Ролф се засмя. Животът на приятеля му бе весел низ от бягане след женски фусти.

— Може ли да запитам за името на дамата?

— Разбира се — защо не? Самата красавица Стюарт!

— Не говориш за Франсис Стюарт, новото завоевание на краля, нали?

— А защо не, ако смея да запитам? Между другото, когато за последен път проверих как стоят нещата, тя още не бе станала част от стадото му. Дочух, че я обикаля доста упорито. Злите езици твърдят, че е празноглавка, но според мен тя е много по-умна, отколкото я смятат. И точно защото е умна, държи съперниците й да смятат, че главата й е празна като тиквен фенер, в който кръстосват ветрове. Така избягва хитро промъкващи се обвинения, че е зла интригантка като лейди Касълмейн.

— Чух да се говори, че отхвърля краля през последните няколко месеца, за да изкопчи по-голяма награда, когато накрая все пак му легне.

— От достоверен източник знам, че дамата е насочила вниманието си другаде…

Ролф поклати глава:

— Какво става с личното ти правило да се любиш само със семейни дами?

— Тази малка сладурана сама дойде при мен, драги приятелю. Какъв джентълмен ще бъда, ако откажа на молба на дама?

— Започваш опасна игра, Данте. Внимавай.

Данте се разсмя и се отказа от удоволствието на шегата.

— Спокойно, приятелю. Този път спалнята на дамата не е моята цел. Аз съм само вестоносец, драги, нищо повече от примамка в интерес на човека, спечелил сърцето на младата нимфа.

— Примамка ли?

— Точно така. Слушай сега. Нашият общ приятел крал Чарлс, подведен от злонамерената си любима — Касълмейн, се появява една сутрин внезапно в апартаментите на госпожица Стюарт точно когато тя оповестява, че ще остане до късно в леглото, защото не е добре. Представяш си шока на краля, когато намира младата дама напълно добре, но неглиже в компанията на херцог Ричмънд, седнал на леглото й!

Ролф завъртя очи към тавана.

— Мили боже! Изненадан съм, че яростният вик на краля не е разтърсил целия град. Как така Ричмънд ще спечели преди него благоволението на дамата?! Страхотен удар по репутацията и самочувствието на Чарлс. Той се гордее със способността си да печели сърцата на жените.

— Достатъчно е да ти кажа, че Ричмънд няма да обитава известно време апартаментите си в Уайтхол. Прогонен е от двореца и от града, докато младата дама остава, макар и много нещастна. И точно тук, в тази малка драма, се намества скромната ми персона. Аз, Данте Тримейн, който обича любовта, вярва в любовта — особено в истинската, приех задължението всеки ден да доставям писмата на безнадеждно влюбения Ричмънд в нежните ръце на дамата на сърцето му.

И като доказателство на тържествената си тирада измъкна от джоба си плик, запечатан с червен восък.

Ролф поклати глава и тръгна да изпрати приятеля си до външната врата.

— А се чудиш защо предпочитам самотата на Съсекс пред тези дворцови интриги! Тук ще получа световъртеж дори само от броя на твоите партньорки! Радвам се, че нямаш намерение да се пробваш точно с тази дама. И все пак ще повторя предупреждението си: внимавай.

Данте се засмя.

— Спомням си, макар и неясно, че преди време се осмелих да ти дам същия съвет по адрес на друга млада дама. Собственицата на тази къща.

— При мен нещата са съвсем различни. Внимавай къде стъпваш, Данте.

— Обещавам. О, щях да забравя. Красавица с огненочервена коса и съответстващ на нея буен нрав ме помоли да ти предам съобщение.

Ролф се усмихна.

— И какво е то?

— Мара те предупреждава да не смееш да напуснеш града, без да се разпишеш в гостната й. Щяла да те предаде в ръцете на онази вещица, прислужницата й, да те прокълне да ти опада косата. Считай се за надлежно предупреден, милорд. Ако стане някоя беля, не съм виновен аз.

Ролф се разсмя от сърце:

— Разбрано.

Данте потегли към двореца, а Ролф се залови да обмисли получената информация от всички страни. Стигна до извода, че Джефри е най-вероятният убиец на лорд Сийгрейв и реши, че е време да поговори сериозно с Касия — първо, за да се извини за дръзкото си поведение, и второ, да чуе мнението й за отхвърления наследник.

Намери я, седнала пред масичка в гостната, на вид изцяло отдадена на рисунката, върху която работеше.

— Моля за извинение за поведението си преди половин час — заяви той направо още с влизането си в гостната.

Ръката й веднага замря, тя обърна рисунката си, за да я прикрие от него, и едва тогава отговори:

— Поведение ли? За какво става въпрос, лорд Рейвънскрофт?

Очевидно бе решила да се преструва, че нищо не се е случило, като че ли по този начин можеше да изтрие от паметта му реакцията на тялото й.

— Изглежда, налага се да опресня паметта ви, лейди Касия. Имам предвид целувката в кабинета на баща ви преди половин час.

— О? — Тя сви рамене. — Защо да поставяме излишно ударение върху незначителни неща?

Ролф не беше наясно дали трябва да се обиди, или да реагира с облекчение. Приближи се до нея.

— Лейди Касия, мислих за възможните начини за доказване на невинността ви.

Касия го погледна.

— И аз мислих по този въпрос, лорд Рейвънскрофт, и стигнах до извода, че не трябва да се занимавате повече с убийството на баща ми. Разбирам, че звучи грубо, но този случай с мой проблем и аз ще намеря начин да се справя сама с него.

„Ето ти един учтив ритник отзад“ — помисли си той.

— Моля ви само да ме изслушате за момент. Баща ви е живял с чувството, че някой може да се опита да съкрати житейския му път. Поне така се разбира от писмото му.

Касия сви рамене:

— Би могло да се изтълкува и така, но какво от това? Без документа нямаме доказателство.

— Изслушайте ме за момент, моля ви. — Ролф седна срещу нея. — Имате ли някаква представа дали баща ви е имал врагове?

Касия остави молива настрана и го погледна със събуден интерес.

— Поради естеството на работата му в канцеларията на председателя на Камарата на лордовете и като най-близък помощник на министъра на правосъдието Едуард Хайд, лорд Кларъндън, баща ми не беше в добри отношения с много хора в двореца. Предполагам, знаете, че лорд Кларъндън не е много обичан.

— Но какво общо има баща ви с това?

— Голяма част от задълженията на баща ми включваше вземане на решение дали дадена молба до Короната трябва да бъде представена или не на краля.

Ролф неволно се наведе напред.

— Тези молби не отиват ли направо при краля?

— Невинаги. До краля стига много малка част от молбите, адресирани до него.

— Излиза, че лорд Кларъндън и съответно баща ви са решавали дали дадена молба да стигне до краля или не, така ли е?

— Да. Извършвали са просто отсяване на плявата от зърното: решавали са кои от молбите са достойни за кралското внимание. В противен случай Негово величество щеше да прекарва по цели дни над купищата молби и нямаше да има време за други неща.

Искаш да кажеш, за леглата на многобройните си любовници, сред които си и ти — помисли Ролф, но бързо изтика тази мисъл настрани.

— Баща ви говорил ли е за работата си с вас?

— Не. — После добави твърдо: — Никога.

— В такъв случай не знаете какви молби е отхвърлил и съответно кого е превърнал в свой враг.

Касия наклони глава, опитвайки се да се съсредоточи.

— Не е толкова просто. Освен тези задължения, лорд Кларъндън имаше и последната дума по молбите, които Негово величество решаваше да удовлетвори. Стига да поискаше, лорд Кларъндън можеше да остави пергамента на някои молби да пожълтее от старост, преди да ги подпечатат с печата на Англия, узаконяващ кралското решение. Без този печат, макар и с кралско одобрение, молбите нямат никаква стойност. В двореца чувам всякакви клюки и слухове. Знам например, че молбите на някои хора никога няма да бъдат подпечатани с печата на Англия. Между тях изпъква най-вече едно лице.

— Кое е то?

— Лейди Касълмейн. Лорд Кларъндън не я понася. Двамата се презират. Той даде ясно да се разбере, че всяка молба, подписана от нея, ще се размине с печата на Англия. Лейди Касълмейн полага огромни усилия да убеди краля да удовлетворява молбите й, но те никога не стигат до печата на Англия, тъй като потъват някъде в канцелариите на лорд Кларъндън.

— Много неприятно за нея.

— Меко казано. Тя съумя някак да заобиколи лорд Кларъндън, когато кралят удовлетвори претенциите й за името Касълмейн, но оттогава всяка една от молбите й се спира, преди да стигне до въжделения печат. Лейди Касълмейн знае, че титлата няма да плати на кредиторите й: само собственост или пари могат да се справят с тях, но докато лорд Кларъндън има това отношение към нея, тя никога няма да си осигури нито едното, нито другото.

— А защо просто не изчака момента, когато Кларъндън няма да е повече председател на Камарата на лордовете?

— Лейди Касълмейн трябва да е глупачка, ако не разбира колко ограничено е времето й в Уайтхол като некоронована кралица на Англия. В двореца се появи Франсис Стюарт, кралят проявява подчертано силен интерес към нея — повече от ясно е, че звездата на Барбара започва да избледнява. Тя не може да спре времето, а красотата е като росата, лорд Рейвънскрофт. Лейди Касълмейн определено не е глупачка. От известно време иска от краля дарение на доходен имот, който ще я издържа дълго след като някоя по-млада хубавица я измести от кралското легло.

Ролф не можеше да повярва, че Касия разисква така открито с него любовните похождения на краля.

— Но дори и лейди Касълмейн да успее да измъкне такъв имот от краля, дарението няма да влезе в сила, докато Кларъндън не му даде ход и то не се подпечата с печата на Англия. Или дарението всъщност няма да бъде дарено…

Касия кимна:

— Точно така. Лейди Касълмейн напоследък отчаяно се опитва да натрупа имот и други материални придобивки. Въпреки изтъняването на държавната хазна, броят на скъпоценностите й се увеличава, превишавайки многократно тези на истинската кралица. Крал Чарлс се поддава на молбите й за собственост, но те не стигат до печата. Лейди Касълмейн непрекъснато се опитва да маскира молбите си, надявайки се да заблуди лорд Кларъндън, че не са нейни. Лорд Кларъндън е много зает човек, прекалено много зает, за да губи време да се взира във всяка молба. Той натоварваше баща ми със специалното задължение да открива молбите й и да ги отделя настрани, независимо под какво име са написани, а после да му ги представя, за да ги заравя при другите.

Ролф кимна.

— Само лорд Кларъндън може да си разреши подобно поведение. Всеки друг на негово място щеше да бъде веднага изгонен от двореца за обида на лейди Касълмейн. Но лорд Кларъндън има много по-силно влияние над краля, отколкото тя. Бил е възпитател на малкия Чарлс. Помогнал му да избяга във Франция, когато Кромуел е искал главата му. Придружил го е и е живял с него в изгнание, където е управлявал личния му и светски живот, дори е негов съветник в периода на възстановяването на монархията. И през ум няма да му мине да накаже лорд Кларъндън заради лейди Касълмейн: все едно да накаже собствения си баща! Дори вярвам, че Чарлс мисли за него като за баща — особено след като истинският му баща е бил екзекутиран, когато той е бил в онази крехка, чувствителна възраст… Кларъндън е заел мястото на баща му, разбирате ли?

Касия се замисли.

— Кралят наистина често търси съветите му и се вслушва в тях. Тази е една от основните причини, поради която никой в двореца не го обича. Това обяснява и омразата на лейди Касълмейн. Неговата дума тежи повече пред краля, отколкото нейната.

— Тя обаче никога не би посмяла да отнеме живота на толкова важна обществена фигура като лорд Кларъндън. Но баща ви е по-малко известен обществено, а е не по-малък трън в петата й — всъщност той е човекът, задължен да отделя молбите й, той блокира пътя им към печата на Англия. Ако го няма, шансовете поне някоя от молбите й да бъде подпечатана нарастват.

— Правилно.

Ролф се отпусна назад.

— Всичко е много заплетено, но когато човек схване същността, всяко нещо си ляга на мястото. Струва ми се, че с чиста съвест можем да поставим лейди Касълмейн на първо място сред заподозрените в убийството. Но едва ли ще успеем да намерим някаква следа от доказателство, което поне да намеква за нея…

Касия кимна.

— А е възможно и да не е тя. Не трябва да се допуска необосновано обвинение.

— Права сте. Възможно е и да е Джефри. Като се изключат лейди Касълмейн и вие, той се превръща в очевидна възможност.

Касия се намръщи.

— След случая в кабинета днес следобед тази мисъл няколко пъти премина през главата ми. Поведението му е много подозрително — особено след като стана известна молбата на баща ми до краля. Той, разбира се, не би могъл да знае за нея преди срещата ни с господин Финчли.

— Което още повече засилва съмнението в него. Смятал е, че ще наследи всичко при смъртта на баща ви, с изключение на оная част от наследството, завещана на вас. Рискувам казаното да прозвучи самонадеяно, но аз вече направих няколко справки след посещението на господин Финчли. Знам, че братовчед ви Джефри има сериозни материални затруднения: дължи почти трийсет хиляди фунта. Ако не можете да се сетите за някой друг със същия сериозен мотив за убийството на баща ви, смятам, че Джефри би трябвало да оглави списъка на заподозрените. — Касия мълча известно време: обмисляше новата информация. — Взех предвид и напълно различен списък на възможности — продължи Ролф. — Нещо, за което дори вие не бихте се сетили. — Замълча за миг. — Имате ли врагове, лейди Касия?

Тя очевидно не бе мислила по този въпрос.

— Защо? Има ли някакво значение? Аз съм жива. Убит бе баща ми.

— Така е, но нека не забравяме, че в очите на всички в този град вие сте заподозрян номер едно. Ако някой поиска да подкопае позицията ви в двореца — ако някой търси мъст за нещо, — какъв по-добър начин от този да го постигне? Нека не забравяме и случая е каретата пред Уайтхол. Не съм напълно сигурен дали целта на тази карета не бе да мине през вас.

Внезапен страх се спусна като граблива птица над Касия и заби нокти в сърцето й.

— Какво да правя? Да избягам в провинцията, да се крия там цял живот и всички тук да останат с убеждението, че аз съм го убила?

— Не, лейди Касия. Заедно ще разрешим тази загадка. Както виждате, по този въпрос сега разсъждавам като вас. Съгласен съм, че ако искате да докажете невинността си, трябва да останете в града. Възможно е някой да държи да се махнете оттук поради някаква причина — например, за да потърси спокойно оня документ. Ако сте в провинцията, никога няма да разберете кой е този някой.

— Но какво трябва да правя?

— Необходимо е да останете в Лондон, за да откриете истинския виновник и всички трябва да знаят, че сте тук. Но тъй като нашият списък със заподозрени непрекъснато расте, а аз отдавна не съм бил в двореца, ще имам нужда от помощта ви. Ще очаквам от вас да ми помогнете да възстановя познанствата си с някои по-изтъкнати обитатели в Уайтхол, за да посъкратя списъка.

— Какво очаквате от мен?

— Утре вечер в двореца ще има бал с маски, на който ще бъдат почти всички заподозрени. Предлагам да отидем на този бал и да се опитаме да измъкнем на бял свят нашия човек, бил той мъж или жена.