Жаклин Рединг
Дворцови интриги (5)

Глава четвърта

Младата жена и Ролф излязоха от приемната на краля, сключили крехко примирие и споразумение за условията на „принудителното отстъпление“, както го нарече в себе си Касия.

То бе учтиво дискутирано и уредено над вкусна супа от миди и солени банички със стриди. Храната бе чудесна, разговорът — оживен, но дори сладкият пудинг с лимонов крем не успя да отстрани горчивия вкус в устата й след напразните усилия да отстрани Рейвънскрофт от пътя си. Вярно, успя да остане в града, но как да забрави самодоволната му усмивка, когато кралят й нареди да приеме и понася постоянното му присъствие всеки божи ден? Той явно се наслаждаваше на положението за нейна сметка! Трябваше все пак да признае пред себе си, че е красив представител на мъжкия пол, макар и нахалник…

Спомни си за мига, когато го зърна за пръв път, небрежно облегнат на рамката на вратата. Напълно естествено бе да се стресне при вида на непознат мъж в самотния й дом. Но имаше нещо около него, някакво странно излъчване, което я убеди, че не е в опасност. Очите му може би… да, разбира се, очите му веднага я увериха, че няма причини да се плаши от него.

Касия не пропусна възможността да го огледа добре по време на обяда с краля. Необичайните пъстри очи се съчетаваха чудесно е тъмната коса и мъжествените черти на лицето му — правилен нос, красиво очертана челюст… очарователна трапчинка, която се появяваше до устата му, когато се усмихваше. Нещо й подсказваше, че тези очи умееха да забелязват всичко и да пазят тайните си.

Рейвънскрофт бе напълно различен от познатите й мъже. Обличаше се различно, прическата му бе друга, поведението му бе непредсказуемо. Свикнала беше с мъже, които усърдно се стараеха да изпъкнат пред другите с облеклото си, смятайки, че само така ще ги отделят от тълпата. Рейвънскрофт се открояваше някак естествено: не можеше да си представи високата му мъжествена фигура в риза с богато плисирани ръкави, не го виждаше с накъдрена коса превзето да смърка енфие заедно с другите контета в двореца.

Той внушаваше усет за вродена вътрешна сила, неогъваща се пред външна атака. Касия трябваше да признае, че не бе се сблъсквала е по-упорит човек.

Не отстъпи пред нея и й даде да разбере, че е свикнал да заповядва, а не да се подчинява на чужди заповеди. С поведението си беше доказал, че ще следва неотстъпно заповедите на краля, независимо от обстоятелствата, а тонът му разкриваше очакване другите да се вслушват в думите му. Стойката му, изправените рамене и вдигнатата глава показваха вътрешна увереност в собствените сили. С няколко думи: човек, с когото другите трябва да се съобразяват и по възможност да не предизвикват.

А Касия го бе сторила и не смяташе да вдига бяло знаме без борба.

„Поне успях да му попреча да ме замъкне в провинцията!“ — мислеше тя сега със задоволство. А след като вече бе отстранила това препятствие, ще може най-сетне да насочи вниманието си към основната цел: трудната, неприятна, но необходима задача да докаже невинността си.

Доволна бе, че оставаше в Лондон, но радостта й бе помрачена, когато разбра, че не може да се върне към задълженията си като придворна на кралица Катерина. Не бе много изненадана от решението на краля: Рейвънскрофт не би могъл да я следва в спалнята на кралицата, докато Касия се грижи за тоалета й и някои други неща, свързани интимно с нея. Кралят все пак й разреши да идва в Уайтхол, да посещава кралицата и да взема участие в някои дейности в двореца, стига това да не става редовно: как така една вероятна убийца ще шета свободно из двореца?!

Е, можеше да се каже, че няма да е затворничка в собствения си дом — почти…

Изпълнителната Уинифред зае позиция до господарката си още щом Касия се появи в градината. Униформените стражи не успяха да затворят вратата зад тях, когато бяха забелязани от малка група пъстро облечени дами, която сякаш ги очакваше. Касия веднага забеляза, че тя се състоеше главно от жени, които наричаше „злобно амбициозни“. Те непрекъснато търсеха начини за издигане над другите придворни дами в двореца, но първа между тях бе най-дългогодишната любовница на краля — Барбара Палмър, графиня Касълмейн.

— А, лейди Касия, не очаквахме да ви видим днес в двореца. — Лейди Касълмейн пристъпи към нея с царствена арогантност, убедена, че има право на подобно поведение. — Ще се наложи да говоря с портиера: длъжен е да внимава кого пуска тук. Не смятам, че жена като вас — тя вдигна презрително брадичка — може да бъде допускана между стените на двореца.

Облечена бе в рокля от морскозелена коприна, на ушите и около врата й искряха скъпоценни камъни. Странични къдрици кестенява коса се люлееха над всяко рамо според изискванията на най-модната прическа. Държеше се така, като че ли бе некоронованата кралица на Англия — така я възприемаше и по-голяма част от придворните. Тя умело използваше позицията си за осигуряване на власт.

Но Касия не бе между нейните почитатели.

Тя бе вярна на португалската принцеса Катерина от момента на пристигането й в Англия като съпруга на краля преди две години и бе винаги готова да парира всеки опит за унижение или за атака от страна на лейди Касълмейн и обкръжението й.

Касия имаше много поводи да се радва, че кралицата не знае добре английски език — това й даваше възможност да я закриля от скандалните клюки, свързани със спалнята на съпруга й и с жената, която го държеше така необяснимо в ръцете си. Едва ли имаше други две жени в света, които да се различават толкова много. Барбара бе възприемана като екзотична и страстна натура, а Катерина бе спокоен и ведър човек, възпитана в манастир невинна душа, изпратена от континента в чужда страна, изпълнена с пороци и разврат.

Кралица Катерина се влюби в съпруга си от пръв поглед — обожаваше го, както кученце — дете. На свой ред, и Чарлс бе привлечен от вродената доброта на Катерина, от умението да се задоволява с малко, което бе в рязък контраст с изискващата, трудно задоволяващата природа на първата му любовница. Касия не го разбираше и често се питаше как бе възможно да тича от едната при другата жена: да търси физическо задоволяване от едната и духовно изкупление — при другата. Сякаш смяташе Катерина прекалено чиста за онази негова страна, която обичаше разгулния живот. Свидетел и жертва на клюките и скандала, които съпровождаха живота на майка й в двореца, от самото начало Касия пое върху себе си задължението да предпазва кралицата, като поема ударите им върху себе си.

А това обясняваше до голяма степен агресивността на лейди Касълмейн сега.

— Говорете, лейди Касия — не спираше Барбара Палмър. — Защо сте тук?

Пряк въпрос, съдържащ достатъчно силно презрение, за да привлече внимание. Двете жени веднага бяха заобиколени от жадни за сензации придворни, усетили назряващ скандал. Настъпилата тишина се нарушаваше само от монотонния ромон на течаща вода в някой от мраморните фонтани в градината и далечното чуруликане на чучулига някъде по върховете на дърветата.

Всички очакваха с напрежение отговора на Касия. Когато тишината стана почти непоносима, Ролф пристъпи напред, за да я отведе и да й спести допълнителни унижения. Младата жена разбра намеренията му и вдигна възпиращо ръка.

— Добър ден, лейди Касълмейн — усмихна се тя учтиво, без да снема поглед от другата жена. — Струва ми се, че вашето присъствие в този момент в градината е повече от изненадващо. Не трябваше ли точно сега да изпълнявате задълженията си, като задоволявате нуждите на Нейно величество?

Намекът й бе ясен на всички: скандалното назначение на лейди Касълмейн за придворна на кралицата все още бе достатъчно прясно, за да възбужда духовете. То бе формално поискано от краля веднага след пристигането на кралицата в Англия. Всеки разбираше, че лейди Касълмейн го бе изискала. Открит удар срещу кралицата: принудата да приеме най-известната любовница на краля в спалнята си и да я толерира като придворна, от една страна, я унижаваше, а, от друга, й показваше кой държи властта в двореца. Смел ход — дори и за Барбара Палмър!

Отначало Катерина бе отказала, осведомена от майка си, португалската кралица майка, за скандалната любовница на краля. Независимо от привързаността си към хубавичката си съпруга, кралят не прие добре отказа на едно напълно невинно предложение, както я увери той. Освен това неочакваната й съпротива пред придворните го превръщаше в глупак в очите им и това никак не му харесваше.

Той застана твърдо зад предложението си за лейди Касълмейн и със същото му отвърна и кралица Катерина. В спора между кралската двойка бе намесен дори Едуард Хайд, граф Кларъндън, председател на Камарата на лордовете и министър на правосъдието в Англия, който също трябваше да убеждава кралицата да отстъпи. Но Катерина прояви неочаквана твърдост и в двореца започнаха да се обзалагат кой ще надделее. По-голяма част от придворните изненадващо залагаха на крехката кралица на Англия, която показваше толкова силен дух. Но след месеци напрежение по въпроса кралица Катерина неочаквано се огъна и необяснимо защо развя бяло знаме. Сега бе принудена да изстрадва присъствието на Барбара Палмър всеки ден.

— Нейно величество не се чувства добре днес и е в леглото си — отговори лейди Касълмейн, навивайки на пръст една от къдриците си. Изглеждаше изключително доволна от себе си. — Заяви, че иска да бъде оставена сама и аз изпълних с радост желанието й.

— Не се и съмнявам, че е било точно така, особено като се вземе предвид предаността ви към кралицата. — Касия се усмихна многозначително. — Тя вероятно вече носи в утробата си следващия крал на Англия. Негово величество сподели радостта си с мен по време на обяда в приемната му. Беше много щастлив, направо сияеше от радост. Каза ми, че се надява най-сетне да бъде благословен със законен наследник.

Лейди Касълмейн присви злобно очи. Всички знаеха, че тя вече бе родила три кралски копелета, а се шепнеше, че на път е четвърто. Преди още да съумее да отвърне на удара, Касия продължи:

— Негово величество заяви, че следобед ще се отбие в апартаментите на Франсис Стюарт, за да й съобщи радостната новина. Каза още, че смята да прекара доста време там и не желае никой да го безпокои. Жалко за вас, нали, лейди Касълмейн?

Очите на Барбара Палмър се разшириха гневно: Франсис Стюарт бе новото завоевание на краля, което заплашваше силно позицията й в двореца.

— Е, аз…

— Съжалявам, че не мога да остана да си побъбрим — не спираше Касия, — но бързам, защото искам да се отбия и лично да поздравя кралицата, преди да си отида. Защо не сложите шапка, лейди Касълмейн? Лицето ви почервеня ужасно! Ах, тези слънчеви лъчи… А не трябва да забравяме и онези неприятни бръчици, които покриват лицата ни с възрастта. Не бихме искали кралят да търси по-млади и по-зелени пасища, нали? Приятен ден. Лорд Рейвънскрофт, Уинифред, ще тръгваме ли?

Докато завърши малката си реч, Касия предвидливо се отдалечи от лейди Касълмейн, лишавайки я от възможност за последна дума — освен ако не решеше да се спусне след нея, а Барбара Палмър никога нямаше да се унижи до такава степен. Но дори и да не го бе сторила, Ролф силно се съмняваше дали дамата щеше да намери нужните думи, за да отвърне на удара. Стиснала беше юмруци и челюсти, а в очите й гореше безсилна злоба. Питаше се дали Касия разбира в каква опасна позиция се е поставила.

Ролф се приближи до нея веднага щом се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Добре сторено, лейди Касия. Смея да твърдя, че лейди Касълмейн ще си помисли, преди да ви нападне втори път на публично място. Сигурно дамата рядко изпитва върху себе си остротата на нечий друг език.

— Моля ви, не ме хвалете за току-що стореното, лорд Рейвънскрофт — отговори Касия, без да се спира. — Не се гордея с острия си език, но имам нужда от него, за да просъществувам между стените на двореца.

Ролф забеляза, че тя е разтреперана от сблъсъка с лейди Касълмейн, което още повече го озадачи. По-голямата част от познатите му жени, особено между придворните дами, е удоволствие биха поставили наглата лейди Касълмейн на място. Подобни сблъсъци обграждаха победителя с ореола на известността, а тя, от своя страна, помагаше за изкачване на по-високо ниво. Колкото и странно да беше, Касия явно бе искрено разстроена от случилото се.

Отбелязвайки реакцията й и съпоставяйки я с грубата нападка на лейди Касълмейн, Ролф разбра, че и други не гледат на живота в двореца като на танц по цветя и рози, както мислеха мнозина завистници.

Касия спря пред пазените от стража врати, които водеха към апартаментите на кралицата в крилото към реката.

— Лорд Рейвънскрофт, знам, че сте длъжен да не ме оставяте сама, но трябва да ви помоля да не ме следвате в покоите на кралицата. Тя все още посреща с напрежение хората от тази страна — и в случая с лейди Касълмейн е напълно оправдана, — а като се вземе предвид, че не се чувства добре и вероятно е бременна, точно сега тя сигурно много държи на спокойствието.

Ролф кимна.

— Надявам се, че няма да се опитате да излезете през някоя друга врата. Ще ви чакам тук.

— Благодаря, лорд Рейвънскрофт. Давам ви честната си дума.

Когато вратата зад нея се затвори, Касия пое дълбоко дъх, поставила ръка на разтуптяното си сърце, докато се опираше с другата на облегалката на близкия стол.

Откакто излязоха от градината след спречкването с лейди Касълмейн, тя бе на границата на припадъка. Изразходвала бе цялата си енергия, за да запази спокойствие в онези няколко тежки мига, когато й се искаше да се впусне веднага в бяг: да избяга от двореца, от града — от помията, която бе заляла целия й свят. Но дори докато го мислеше, Касия знаеше, че никога няма да го стори — че не трябва да го прави, ако иска да се издигне над обвиненията на обществото срещу нея.

Струваше й се, че никога не бе искала нещо в живота си със силата, с която сега желаеше свободата си. Имаше всичко друго и никога нямаше да има нужда от каквото и да било — освен от свободата на движение и на действие. Майка й я бе отвела далеко от дом и семейство още като дете. Оставила я беше в ръцете на Уинифред, която се бе натоварила сериозно с отглеждането й. А когато се върна в Англия, баща й се зае с женитбата й, без да се интересува от нея и желанията й. Никой никога не я бе попитал какво желае, как гледа на великите им планове за нейното бъдеще. Тя бе оставена настрана, безпомощен зрител на чужди опити за формиране на собственото й бъдеще…

Касия често затваряше очи и мечтаеше за възможност да върши нещо простичко — например да седи в градина сред цветя. Собствена градина около собствен дом, изпълнена с красиви ароматни рози и нежни лилии. Любимите й цветя бяха розите, но тя не смееше да ги внесе в дома си, защото майка й бе ужасно алергична към тях. Разрешаваше си само да се наслади на прекрасния им аромат от прозореца на спалнята си: пълзящите рози в градината се изкачваха до него по дървена рамка. Но когато има собствен дом, ще изпълва всяка стая с многоцветното кадифе на цветовете им, а щом завехнат, ще изсушава листенцата им, за да запази аромата им за дългите зимни месеци.

Но младата жена знаеше, че няма право да се потопява в собствения си въображаем свят. Не можеше да избяга, не можеше да се престори, че действителният й живот не съществува. Заради това се противопостави на първоначалното решение на краля да я отпрати в Кеймбриджшър. Едно заточение в провинцията може би щеше да успокои клюките и вероятно щеше да притъпи вярата на обществото във вината й, но щеше ли да я реабилитира пред нея самата? Ако наистина искаше свободата си, свободата, за която копнееше толкова силно, трябваше да остане в Лондон, за да докаже, че няма пръст в убийството на баща си. Едва след това можеше да гради планове за бъдещето си.

Животът й като че ли бе започнал да се уравновесява до някъде след смъртта на майка й в началото на годината. По-избледнял бе и скандалът с роденото незаконно дете. Обществото бързо бе обърнало алчен поглед към нещастията на другите и бе заръфало чужди рани. Баща й като че ли се бе поуспокоил и дори й бе разрешил да отиде заедно с други придворни до Тънбридж под покровителството на леля й Клаудия. Около нея се топяха ледове, разпукваха се обещания за нещо добро, нещо хубаво…

До онази фатална нощ.

Касия все още виждаше ясно яростта в очите на баща си, когато се втурна в спалнята й късно вечерта. Виждаше се как сяда в леглото, стресната от трясъка на вратата, разтворила широко още замъглени от съня очи… Никога не го бе виждала толкова разгневен, а не за пръв път я влачеше в кабинета си, за да я „накаже“, както се изразяваше той. Спомни си как я блъсна тогава в креслото до бюрото, а после закрачи напред-назад пред нея, как крещеше колко е неблагодарна, колко прилича на майка си, „курвата на Уайтхол“. А Касия седеше там и се страхуваше да помръдне и дори да диша: знаеше от опит, че е по-добре да мълчи и да издържи грозните му думи, отколкото да се опитва да го обори. Много по-добре и по-здравословно за нея… Но този път мълчанието й като че ли го вбеси още повече. Когато вдигна бастуна си, помисли, че просто ще удари с него по бюрото, за да я стресне още повече. Често го бе правил в миналото при други такива избухвания. Но този път я удари отстрани, после я издърпа рязко от креслото и тя видя юмрука му срещу лицето си…

Инстинктивно бе затворила очи преди удара. Не си го спомняше. Спомняше си само какво видя, когато отвори очи: неподвижното тяло на баща си в локва кръв… и дръжката на онзи старинен кинжал, която стърчеше от врата му…