Жаклин Рединг
Дворцови интриги (19)

Глава осемнадесета

— Разбрах, че сте искали да говорите с мен.

Касия вдигна поглед от скицата, над която работеше, когато Ролф влезе в стаята. Хубаво беше да го види отново, мислеше си тя, осъзнала, че той й бе липсвал. Бяха изминали няколко дни, откакто се бе събудила, за да открие, че се намира в чужда къща, обградена е непознати — приятелски настроени, но все пак непознати. Единствените хора, които виждаше, бяха Мара и децата — да, децата, усмихна се Касия — и няколкото слуги, които я обслужваха. Не беше виждала Ролф, откакто бе дошла в съзнание. Той й липсваше. Да, чудесно беше да го види отново.

Беше облечен в добре скроени дрехи — палто от черен камлот, което обгръщаше широките му рамене, и светлокафяви бричове. Независимо дали бяха по модата или не, Касия ги харесваше — особено начина, по който подчертаваха мускулестите му крака, както си ги спомняше от деня, в който го бе видяла да се къпе.

Когато Ролф се приближи, Касия отмести рисунката си. Това бе същата скица, която бе нарисувала тази сутрин, докато бе наблюдавала Мара и сина й Робърт, седнали на пода. Синята й копринена рокля бе разперена около нея като кристално езеро, докато тя учеше детето как правилно да дърпа струните на мандолината. Сложила Робърт в скута си, Мара движеше ръцете си заедно с пълничките му пръстчета, за да му помогне да изсвири някаква простичка детска мелодия. Робърт бе положил глава на бузата на майка си и изразът на лицето му бе затрогващ.

Докато ги беше наблюдавала заедно, Касия бе забелязала онзи поглед, за който Мара й бе говорила — учудения поглед, с който детето проучваше света. Точно това учудено изражение тя се бе опитала да предаде в рисунката си. Почти я бе завършила и точно нанасяше последните щрихи, когато Ролф бе влязъл в стаята.

— Добър вечер, лорд Рейвънскрофт — каза Касия. — Бях започнала да се чудя дали не сте изчезнали от лицето на тази планета, за да се озовете на някоя друга — една от онези, които Галилей е наблюдавал през телескопа си.

Ролф се приближи.

— Приемете извиненията ми, че не дойдох да ви посетя по-рано. Бях много зает. — Той погледна рисунката. — Трябва да призная, лейди Касия, че имате невероятен усет да подбирате особено вълнуващи обекти.

Касия се усмихна на комплимента:

— Благодаря ви, милорд.

— Но аз мислех, че предпочитате да не рисувате лица.

Касия го погледна.

— Е, да, но никога преди не бях рисувала деца. Децата са невинни създания. Те не знаят нищо за злото по света. Именно затова нямат причина да крият лицата си зад фалшиви маски.

Ролф вдигна рисунката и започна да я разглежда.

— Да, но в нея сте включили и лицето на Мара.

Касия взе листа от него и го постави в скута си, обърнат надолу.

— Междувременно научих, лорд Рейвънскрофт, че има и хора, които не се крият зад маски.

Ролф се усмихна.

— Мара е забележителна жена, нали? Но що се отнася до фалшивите маски, трябва да я попитате как бе изглеждала тя, когато се омъжи за Адриан. С боядисана в черно коса и очила, тя съвсем не приличаше на жената, която сте видели днес.

Касия го изгледа, без да разбира какво иска да й каже.

— Моля?

— Няма значение. Това с една история, която би трябвало да чуете от нея. Но аз съм много доволен да узная, че сте започнали да вярвате, че не всички хора лъжат, както мислехте преди. Има хора, милейди, които не се опитват единствено да извличат полза, въпреки че, след като живеете в Уайтхол, мога да разбера защо ви е било толкова трудно да го повярвате. Точно затова напуснах Лондон и се оттеглих в провинцията. Селяните не знаят нищо за задкулисните игри, които играят техните братовчеди в града. Те предпочитат по-простичките и по-безобидни занимания. А сега, за какво искахте да разговаряте с мен?

— Исках да ви попитам нещо. Ролф мълчаливо я остави да продължи. Касия се поизправи, преди да зададе въпроса си:

— Какво се е случило с мен?

Още преди да я чуе, Ролф знаеше какво ще го попита. Знаеше и се бе опитвал да подготви разумно обяснение. Но в онова, което се бе случило онази нощ, нямаше нищо логично и докато се бе изкачвал по стълбите към стаята й, все още не бе успял да подбере подходящите думи.

— Какво си спомняте от онази вечер? Имам предвид — преди да се събудите тук.

— Спомням си, че бяхме на бал с маски в Уайтхол. Опитвахме се да намерим заподозрени в убийството на баща ми. Точно се бях върнала от посещението си при кралицата. Тя беше много болна. Страхувам се за нея, милорд. Имате ли някаква информация за състоянието й?

— Боя се, че то не се е променило. Какво друго си спомняте от онази нощ?

— Спомням си, че ми бяхте много ядосан.

От всичко, което би могла да си спомни от онази вечер, глупавото му избухване бе единственото, което Ролф би предпочел тя да забрави.

— Съжалявам за поведението си тогава. Нямах никакво право да ви съдя.

Касия кимна и продължи:

— Последното нещо, което си спомням, бе, че ме отведохте в градината.

— Това беше малко преди да припаднете.

— Припаднала съм? Това означава ли, че внезапно съм се разболяла?

— Не точно. — Ролф погледна Касия право в очите. Не можеше да измисли никакъв по-деликатен начин да й го съобщи, затова просто изрече думите: — Боя се, че бяхте отровена, лейди Касия.

Лицето на Касия побеля. Това беше вероятност, за която не бе помислила. Дори на Ролф все още му бе трудно да го повярва.

— Отровена? Да не искате да кажете, че някой се е опитал да ме убие?

— Така изглежда. Вие припаднахте, докато бяхме в градината. Веднага ви докарах тук. Мара установи, че някой по някакъв начин ви е дал голяма доза от някаква отрова. Така и не можа да разбере каква, но заедно с прислужницата си Сайма успяха да неутрализират действието й с помощта на билкови отвари. Който и да ви е дал отровата, не би могъл да знае, че опитът му е бил неуспешен. Никой, освен мен, моите приятели и прислугата не знае, че сте се възстановили. Наредих на Клайдсуърт да съобщава на всички, че засега не приемате посетители.

Касия затвори очи:

— Мили боже…

Ролф се приближи и се отпусна на колене пред леглото. Взе ръката й в своите.

— Бихте ли могли да си припомните още нещо от онази нощ? Можете ли да се сетите за някакъв момент, в който някой би могъл да ви даде отровата? Разговаряли ли сте с някого? Давал ли ви е някой нещо да пиете или ядете?

Касия поклати глава:

— Не, не, не съм разговаряла с никого, освен с вас, с краля и… — Тя се втренчи в него. — С кралицата. Когато бях при Катерина, пих някакъв чай, който беше донесен за нея.

— Кой поднесе чая?

— Не зная. Прислужницата, предполагам. Спомням си, че Катерина беше учудена, защото не си спомняше да е поръчвала чай.

Колкото и да бе размишлявал, подобна вероятност никога не бе хрумвала на Ролф. Бе смятал, че някой бе изсипал нещо във виното на Касия, когато тя не е могла да го забележи. Дори не бе слагал в сметките си времето, което тя бе прекарала с кралицата.

— И Катерина се чувства по-зле от известно време — каза Ролф. — Лекарите не могат да определят болестта й. Те са съвсем объркани.

— Мили боже! — Касия затвори очи, проумяла значението на новината. — Ами ако отровата изобщо не е била предназначена за мен? Ако никой не е искал да убива мен, а е имал намерение да погуби кралицата?

Ролф трябваше да изложи всички аргументи, които успя да измисли, за да убеди Касия да остане с Адриан и Мара, докато той отиде в Уайтхол, за да разговаря с краля. Тя беше все още много слаба след собствената си борба с отровата. Не можеше да слезе сама за закуска, без да се измори, за да бъде в състояние да понесе пътуването с каретата през целия град и дългото ходене през салоните на двореца.

Освен това, бе й казал Ролф, той все още не би могъл да изключи възможността отровата да е била предназначена за нея. Съществуваше и заплахата от страна на Джефри. Той бе длъжен да осигури безопасността на Касия, независимо че този път, изглежда, не тя е била обектът на престъплението. Ролф се бе научил да не приема нищо за абсолютно сигурно. Но трябваше да осведоми краля за новите подозрения.

Щом пристигна, Ролф съобщи на стражата, поставена пред входа на двореца, за спешната необходимост да разговаря с краля. Не, не би могъл да го отложи за сутринта, заяви той на часовия, който полагаше всички усилия да го отпрати. Трябваше да се срещне с краля веднага, още тази нощ.

Човекът изгледа Ролф подозрително, раздвоен между желанието си да му откаже и опасението, че лордът наистина може да има да съобщи нещо неотложно на краля. Рискът да загуби положението си се оказа решаващ. Това бе единственият разумен избор. Той упъти Ролф към една стая точно зад входа на двореца, в която единствената мебел беше един стол, на който Ролф беше прекалено нервен, за да седне. Там трябваше да изчака.

Мина цял час и Ролф точно бе решил да се втурне към двореца и да претърси сам стая по стая, когато внезапно на вратата се появи един лакей.

— Лорд Рейвънскрофт, Негово величество ще ви приеме сега. Бихте ли ме последвали?

Лакеят поведе Ролф през цял лабиринт от лъкатушещи коридори, отминаваше врата след врата, все по-навътре и по-навътре в двореца, докато накрая Ролф си помисли, че не би могъл да намери пътя обратно, без някой да го придружава. Забеляза, че с изключение на някой и друг прислужник, всички салони бяха празни, тъй като повечето от обитателите на Двора се бяха оттеглили в покоите си, отдадени на собствените си развлечения.

Най-после лакеят спря пред затворена врата. Една-единствена свещ, поставена върху стенния свещник, хвърляше слаба светлина.

— Негово величество ви очаква вътре — каза лакеят, след което се поклони и изчезна в сянката.

Ролф се обърка от факта, че прислужникът не го въведе вътре да съобщи за пристигането му. Почука леко на вратата.

— Влез!

Просторната стая бе осветена от множество свещи, поставени върху подредени на равни разстояния свещници. Тапицирани позлатени мебели изпълваха помещението до краен предел. Имаше множество столове, тапицирани с дебел кремав плюш, високи ракли и елегантни маси със седефени плотове, украсени със статуетки от бронз и слонова кост, майсторски копия на творби на Донатело и Рицио. Великолепни пъстроцветни гоблени, изобразяващи сцени от Стогодишната война, покриваха цяла една стена. Ролф се спря пред един, който отразяваше битката при Креси, и плъзна поглед към другата стена, покрита е картини в позлатени рамки.

Забеляза краля в другия край на стаята, до високите прозорци, чиито завеси бяха вдигнати, за да разкрият обсипаното със звезди нощно небе. Гледката беше поразяваща — на фона на реката лунната светлина се диплеше върху повърхността на водата. Чарлс се бе изтегнал на пода сред купчина украсени с ресни възглавници. До него, свита като доволна котка, облечена доста оскъдно, седеше не друга, а самата Барбара Палмър.

— Ролф, мили човече, добре дошъл в покоите на нашата скъпа лейди Касълмейн. Можеш да се считаш за привилегирован. Малцина са тези, които са били допускани тук. Не смяташ ли, че това са най-разкошните стаи, които някога си виждал?

Кралят беше в добро настроение, веднага забеляза Ролф. Жалко, че това нямаше да продължи дълго.

— Те са достойни за кралица — каза Ролф.

Или за някоя, която си въобразява, че е кралица, помисли си той.

Раздразнението в погледа на лейди Касълмейн не остана незабелязано за него.

— Миличка — измърка към нея Чарлс, — лорд Рейвънскрофт е наш гост. Няма ли да му предложиш нещо?

— Бабет! — извърна се тя и плесна с ръце. — Бренди за лорд Рейвънскрофт.

— Не е необходимо…

Прислужницата му поднесе чашата още преди Ролф да бе успял да доизрече отказа си.

— Гладен ли си? — попита Чарлс. — Мисля, че имаме всичко, което би могъл да пожелаеш: три вида вино, няколко вида сирена и екзотични плодове, отглеждани в парниците на двореца. — Той посочи към множеството съдове, разположени на пода като за пикник.

— Не, благодаря, Ваше Величество. Вече вечерях.

— Е, в такъв случай ще трябва да изядем и вашата част — засмя се Чарлс към лейди Касълмейн и сложи в устата си зърно грозде.

Докато той дъвчеше бавно, Ролф се възползва от възможността да разгледа стаята. Скоро стигна до заключението, че всичко наоколо — декорът, мебелите, дори огромното количество храна, сервирано за интимната им вечеря — бе неприлично със своето изобилие.

— А сега, Ролф, кажи какво толкова важно те доведе в двореца в този късен час?

Ролф погледна към лейди Касълмейн. Вниманието й, заето с избора на храна за краля, мигновено бе насочено към него.

— Това е нещо лично, Ваше Величество. Надявах се на по-интимна среща с вас.

Красивите сини очи на лейди Касълмейн се присвиха.

Може би се дължеше на сериозността на тона на Ролф или пък на късния час, което предполагаше, че причината, която го бе довела тук, е сериозна. Ролф не разбра кое точно накара Чарлс най-после да отклони вниманието си от разголената си любовница, но беше благодарен, че нещо бе успяло да го стори.

— Любов моя — нежно се обърна към нея Чарлс и прокара пръст по брадичката й, — би ли отишла да намериш малко от чудесните череши, които ми донесе снощи? Никога не съм вкусвал нещо по-сладко.

Това, че тя се колебаеше, готова да откаже, бе очевидно и за двамата. Отне й известно време да реши. Когато най-после се изправи и тръгна към вратата, Ролф можеше да се закълне, че бе чул Чарлс да въздъхва с облекчение. Преди да излезе, лейди Касълмейн няколко пъти погледна назад.

Ролф внезапно си припомни, че Касия му бе казала, че из двореца се носи слух, че лейди Касълмейн се занимава с магии. Беше му споменала, че той бе плъзнал като плод на усилията да бъде обяснено невероятното влияние, което тази жена имаше над краля. Кралица Катерина бе повярвала напълно в обвинението и наивно бе споделила подозренията си с краля, който незабавно ги бе отхвърлил, запознат със сериозността на подобно обвинение. Очевидното влияние, което имаше над краля лейди Касълмейн, само потвърди този слух за Ролф.

— А сега какво искаш от мен, Ролф?

Чарлс мигновено се промени след напускането на любовницата си. Обичайният му баритон измести мяукащите нотки, които бяха болезнено очевидни допреди малко. Той се изправи, протегна ръка и разтърси тази на Ролф. Това бе ръкостискане на крал.

— Как е кралицата? — попита Ролф.

Този въпрос стресна Чарлс.

— Сигурно не си изминал целия този път по това време на нощта само за да се информираш за здравето на жена ми.

— Моля ви, Ваше Величество.

Чарлс се загледа в него за момент.

— Добре. За да бъда съвсем откровен, трябва да призная, че тя не се чувства много добре. Всъщност с всеки изминал ден състоянието й се влошава и аз съм много обезпокоен.

През съзнанието на Ролф премина мисълта да го попита защо е тук, в тази стая, с тази жена, вместо да стои до леглото на болната си съпруга. Но това беше мисъл, която никога не би се осмелил да изрече на глас. Вместо това реши да пристъпи направо към целта, която го бе довела тук.

— Мисля, че трябва да знаете, че преди няколко вечери, в нощта на маскарада, Касия беше отровена.

Безпокойството на Чарлс при тази новина беше неподправено.

— Какво? По дяволите, човече, тя добре ли е?

— Да, много добре. Сега вече е добре. Но за известно време не можеше да се каже дали ще оживее. Ако не беше Мара, съпругата на Адриан, и Божията милост, Касия щеше да умре.

Чарлс сведе поглед към килима:

— Страхувах се, че нещо подобно ще се случи.

Ролф погледна краля.

— Ваше Величество, има ли нещо друго, което би трябвало да зная? Нещо, свързано със смъртта на бащата на Касия, което все още не сте ми казали?

— Какво? Не, нищо подобно. Просто никога не съм смятал, че убийството на Сийгрейв е случаен акт. Нито пък смятам Касия за виновна. Безпокоях се за нейната безопасност. — Чарлс замълча за момент. — Знаеш ли кой се с опитал да я отрови?

Ролф отпи бързо от брендито си, което му бяха натрапили, и изпита задоволство, че го бе приел.

— Не бих могъл да кажа със сигурност. Който и да е бил, е успял майсторски да заличи следите си. Дори не бях наясно как е била отровена Касия, преди да поговоря с нея тази вечер.

— И? — прекъсна го Чарлс. — Давай накратко, Ролф. Какво откри?

— Стигнахме до извода, че единствената възможност Касия да поеме отровата е била, след като е изпила чаша чай от донесения за кралицата същата вечер, когато отиде да я посети.

Лицето на Чарлс сякаш се превърна в камък. Не му беше необходимо много време, за да разтълкува истинското значение зад внимателно подбираните думи на Ролф.

— Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че според теб някой се опитва да убие съпругата ми?

— Това би могло да бъде обяснението на мистериозната болест, която я покоси, обърка съвсем лекарите и се задълбочава с всеки изминал ден.

Чарлс се извърна и се загледа през прозореца, без да промълви нито дума.

— Не бих могъл да кажа категорично, че отровата е била предназначена точно за кралицата — продължи Ролф зад гърба на краля. — В момента това е само догадка. Но ако е истина, то тогава, изглежда, този, който й дава отровата, й я сипва на малки дози, за да не събуди подозрение.

— Но защо тогава Касия е била толкова зле?

— Единственото обяснение, до което стигнах, е, че престъпникът е решил онази вечер да увеличи дозата до смъртоносна.

— Защо?

— Ами тъй като всички щяха да бъдат заети с бала с маски и кралицата щеше да остане почти сама — или поне щеше да бъде така, ако вие с Касия не я бяхте посетили, — бих могъл да предположа, че този, който й е давал отровата, е решил, че е дошло време да свърши с нея.

Ролф забеляза как ръката на Чарлс сграбчи въжето на завесите.

— Съжалявам, че трябваше да ви кажа това, Ваше Величество. Просто сметнах, че е необходимо да знаете за тази вероятност. Така бихте могли да вземете предпазни мерки.

За един дълъг момент и двамата не проговориха. Ролф стоеше и чакаше кралят да каже нещо. Когато Чарлс най-после се обърна към него, очите му печално блеснаха на светлината на свещта.

— Мили боже, какво причиних на тази невинна жена? Тя никога никому не е сторила зло. Тя е най-добрата душа, която някога съм познавал. Търси само спокойствие, а постоянно е подложена на атаки. Нарекоха я еретичка, обявиха я за безплодна. И за какво? Защото е моя съпруга? С коментарите и приказките бих могъл да се примиря, но с това? Това е жестоко. Кой би направил подобно неописуемо нещо? Кой би желал да убие кралицата?

Ролф би могъл да назове няколко заподозрени, най-вероятната, от които току-що бе напуснала стаята. Но реши да запази мисълта за евентуалната връзка на лейди Касълмейн със случая за себе си. Както Касия веднъж му бе казала, никой няма право да отправя непотвърдени обвинения. Поне не без доказателства.

— Може би още не е много късно, Ваше Величество. Кралицата е все още жива.

— Да, прав си. — Чарлс се върна към действителността. — Ще отида при Катерина веднага и ще отпратя всички, които се грижат за нея. Не бих могъл да се доверя на никого. Ще заповядам да й приготвят храната специално и ще я опитвам лично, ако е необходимо. Ако някой е решил да убие съпругата ми, ще трябва да убие първо мен.

Чарлс тръгна към вратата, последван от Ролф.

— Мара приготвя една отвара, която доказа ефикасността си при излекуването на Касия. Веднага ще ви изпратя от нея.

— Добре — каза Чарлс. — Не бих допуснал Катерина да умре само защото е имала нещастието да се омъжи за мен. И няма да го позволя. Ще направя всичко необходимо, за да спася живота й.

Чарлс тръгна с Ролф, без да си направи труда да уведоми лейди Касълмейн, че си отива.