Жаклин Рединг
Дворцови интриги (16)

Глава петнадесета

Ролф прекара цял час сам сред веселата, лъскава тълпа в Банкетната къща в Уайтхол. Той не поглеждаше към високите часовници, поставени на еднакво разстояние един от друг из целия пъстър, осветен салон, които отброяваха минутите. Беше прекалено зает да поглъща чашите с бренди, които вземаше от сребърните подноси, носени от облечените в ливреи лакеи, сновящи насам-натам, за да обръща внимание на времето.

Когато изпи последното си, четвърто — или може би пето бренди, разбра, че му е достатъчно. Предостатъчно. Достатъчно бе мислил за това, което Касия правеше, достатъчно си я бе представял в леглото на краля. Достатъчно беше пил, за да се опита да прогони видението от главата си. Достатъчно се бе размотавал наоколо, изглеждайки като пълен глупак, докато бе чакал Касия да се върне от срещата си със своя любовник — краля, неговия приятел, човека, за когото той бе дал обет да жертва живота си.

През целия си съзнателен живот — от деня, в който бе получил съобщението за смъртта на семейството си от ръцете на парламентаристите, Ролф бе обвързан с дълга — дълга към родината и към краля. И с дълга към собственото си име. Баща му го бе възпитал да поставя правилното над злото, бе го научил, че дългът и честта стоят над всичко друго — над личните желания и материалните облаги. Нямаше нищо по-свято от това, нищо по-справедливо и по-достойно.

И Ролф бе мислил, че бе постъпил справедливо и достойно, като се бе опитвал да помогне на Касия да докаже невинността си за убийството на баща й.

Но все пак съществуваше граница, до която се простираше дългът, а да стои там, докато Касия лежеше в леглото на краля, беше извън тази граница. Много, много извън нея.

Ролф постави чашата си обратно с такава ярост, че насядалите наоколо изглеждаха учудени, че тя не се разби в ръцете му. Той се извърна, готов да напусне блестящата зала, готов да напусне Лондон и да се върне в Рейвънуд — по дяволите дългът! — мислейки в себе си, докато си пробиваше път сред множеството, че вечерта не би могла да бъде по-лоша.

Но скоро се увери, че е сгрешил.

— Добър вечер, Ролф.

Тя стоеше между него и вратата, препречвайки пътя му, и бе толкова близо, че той можеше да долови уханието на лавандуловия й парфюм.

Смътно си припомни, че тя винаги употребяваше лавандулов парфюм.

Не би могъл да се престори, че не е чул сладникавия й поздрав, тъй като в момента, в който думите се изплъзнаха от червените й испански устни, той се бе заковал на пода. Ролф изпита ненавист към себе си, че след толкова месеци инстинктивно бе реагирал така.

Нейният глас бе последното нещо, което бе очаквал да чуе тази вечер. Това не беше гласът, който би го зарадвал. Всъщност би предпочел да не го чуе никога повече.

Ролф я огледа, придаде си безобидно безразличен вид и каза:

— Добър вечер, лейди Уесткот.

Беше облечена като средновековна девойка, а островърхата й шапка бе драпирана с бледосин воал. Верижката, украсена с малки камбанки, която обвиваше тънката й талия, заблестя, когато тя се приближи. Маската й беше свалена, но дори да покриваше цялото й лице, Ролф би я познал.

Тя бе това, което повечето хора наричаха типична английска красота — дребничка, крехка, русокоса, с котешки очи с цвета на зимзелен, който изпълваше поляните на цял Съсекс.

През месеците след бързото му заминаване от Лондон преди година Ролф бе започнал да мрази този проклет зимзелен.

А сега тя отново стоеше пред него — жената, която Ролф някога бе мислил, че обича същата, която го бе превърнала в посмешище пред целия дворец, която го бе накарала да падне на колене и да моли за ръката й.

Дафни Хъдсън, родена Смитфийлд, съпруга на богатия граф Уесткот, се приближаваше към него — сама.

— Ти със сигурност си последният човек, когото очаквах да видя тази вечер — каза тя, опитвайки се да разчупи неловкото мълчание, надвиснало между тях. — Не знаех, че си се върнал в Лондон.

— Ами реших, че съм прекарал в изгнание достатъчно време — саркастично отговори Ролф. Огледа я бързо. — Изглеждаш добре.

Това беше лъжа. Женитбата изобщо не се бе отразила добре на Дафни, помисли си Ролф, забелязал празния поглед в очите й и тъмните кръгове, които ги обграждаха върху призрачнобялата кожа. Дори тези очи с проклетия цвят на зимзелен, които го бяха омагьосали преди толкова време, сега изглеждаха помътнели и мрачни.

От тишината, последвала думите му, Ролф разбра, че Дафни не е поласкана от комплимента му. И това му достави удоволствие.

— Благодаря, Ролф — каза тя най-после. — Ти също изглеждаш много добре. Месеците, прекарани далеч от двореца, са ти се отразили добре. Изглежда, селският въздух ти понася.

— Казвали са ми, че упоритата работа и простият начин на живот оказват благотворно влияние върху всеки. Може би и ти трябва да опиташ същото, въпреки че, доколкото си спомням, простотата не е нещо, което особено добре ти приляга.

Ролф се изненада, че не изпита съжаление от оскърблението, което прочете в очите й. Ако преди няколко месеца се бе осмелил да й каже подобни думи, би паднал на колене пред нея и би молил за прошка, обвинявайки се в моментно умопомрачение. Но вместо това, сега продължи:

— Надявах се да имам възможността да поздравя съпруга ти за женитбата му. Поднасям извиненията си за това, че не изпратих благопожеланията си по-рано, но току-що научих. Тази вечер все още не съм виждал добрия Едвин. Той тук ли е?

В този момент, сякаш в отговор на намека на Ролф, Едвин Хъдсън се приближи, леко олюлявайки се, и едва не разплиска чашата си с червено бургундско вино върху бледосинята пола на Дафни. Той обви ръка около кръста на жена си, сграбчвайки верижката със сребърни звънчета, за да се задържи прав. Съвсем очебиен отпечатък от устните на друга жена се виждаше на врата му точно над широката вратовръзка.

— Е, Рейвънскрофт, нали не сте забравили, че Дафни е моя съпруга? Надявам се, че не сте много наранен от това, че ви я отнех.

Пудрата върху лицето на Дафни не можеше да прикрие червенината от неудобство, която заля страните й при неуместната забележка на съпруга й. Ако Едвин не се бе уловил за полата й, за да не падне, тя без съмнение незабавно би се оттеглила.

— Не съм огорчен ни най-малко, Едвин. Нещата при мен потръгнаха доста добре, а сега виждам, че Дафни най-после е намерила това, което търсеше. Желая и на двама ви всичко най-хубаво и много години безоблачно брачно щастие.

С тези думи Ролф взе чашата шампанско от един поднос, вдигна я в подигравателен тост и я поднесе към устните си.

В този миг над ръба на чашата забеляза Касия, която се връщаше в балната зала.

Може би се дължеше на брендито, което бе изпил, но би могъл да се закълне, че роклята й е измачкана.

Без да откъсва очи от нея, той подаде чашата на Дафни и измърмори:

— А сега ме извинете, но вниманието ми е необходимо другаде.

Ролф не дочака отговор, а се втурна през тълпата направо към Касия. Когато се приближи към нея, тя го забеляза и му се усмихна.

— Лорд Рейвънскрофт, аз точно…

Ролф сграбчи Касия за рамото и я поведе към вратата:

— Навън, мадам…

Касия бе толкова слисана от суровостта в гласа на Ролф, че не каза нито дума. Тя вървеше до него, като се опитваше да не мисли за болката, която предизвикваше върху рамото й жестоката му хватка.

Когато се озоваха навън, далеч от балната зала и навалицата, и се усамотиха в затъмнената беседка в градината на двореца, Касия очакваше, че Ролф ще я пусне. Тя бе зашеметена, когато ръката му се плъзна по тила й и не много нежно я придърпа към него. Устните му покриха нейните, но това бе по-скоро наказание, отколкото целувка.

Касия се отдръпна и го удари силно по бузата.

Очите му блеснаха към нея.

— Наслаждавахте ли се на посещението си при кралицата, милейди?

Ролф направи крачка към нея. Нещо в гневния му поглед накара Касия да отстъпи назад. Гърбът й се притисна към покритата с бръшлян стена сред тъмнината на сенките.

— Да. — Касия го наблюдаваше внимателно. — Бих ви помолила да отстъпите назад, лорд Рейвънскрофт.

— Защо, милейди? Нима разстоянието между нас е прекалено малко, за да бъде прилично? Може би трябва да помолим Уинифред да се присъедини към нас? Ние със сигурност не бихме искали да развържем езиците, нали?

Вместо да отстъпи назад, Ролф направи още една крачка към нея. Касия нямаше накъде да отстъпва. Той сложи двете си ръце върху раменете й и силно я натисна. Касия си помисли, че със следващия натиск той би могъл да строши костите й. Започна да изпитва страх, но се опита да запази самообладание.

— Държите се странно. Да не би да се е случило нещо нередно?

Ролф се усмихна.

— Нередно? Какво нередно би могло да се случи? Аз само съм любопитен дали посещението в спалнята на краля ви е дало същото удоволствие, каквото ви е доставило посещението при кралицата.

Касия вдигна ръце, сложи ги върху гърдите на Ролф и се опита с всичка сила да го отблъсне. Учуди се, че успя да го отмести леко назад.

— Отново ви моля да отстъпите назад, милорд.

— О, разбирам. Стоите пред мен и ми заповядвате да отстъпя назад, след като току-що сте позволили това на краля, а дори много повече. Кажете ми, лейди Касия, какво миналия ден ви накара да се превърнете в лед, когато се опитах да си открадна една целувка от вас? Нима не съм достатъчно благороден, за да имам честта да ми бъде позволена подобна волност? Нима социалното ми положение е неприемливо за вас?

— За какво говорите?

Навярно брендито бе започнало да оказва своето влияние, тъй като внезапно пред него престана да стои Касия, объркана и неразбираща какво й говори. Вместо нея там бе застанала Дафни, вирнала към него нахалния си нос, сякаш той бе някакъв презрян плъх. Без да се замисли, Ролф продължи:

— Не, аз не съм роден благородник. Аз завоювах титлата си на полето на честта, защитавайки правото на справедливостта. Нима това не означава нищо? Може би все пак би могло да ми осигури поне една нощ в леглото ви — в случай, разбира се, че успея да го намеря свободно.

Касия се задъха от грубата обида на Ролф, въпреки че знаеше за слуховете, които я поставяха измежду любовниците на крал Чарлс. Всъщност тя бе правила всичко възможно, за да извлича изгода от тях. Да, бе прекарвала много време насаме с краля, но не в леглото му, както си мислеха Ролф и всички останали, а играейки шах с него часове наред. Чарлс бе открил в нейно лице достоен съперник — обикновено тя побеждаваше — и те играеха игра след игра, често до късните часове на нощта.

Касия изобщо не се бе притеснявала за слуховете и шепота, които се носеха в резултат на прекараното с краля време. Нито тя се бе опитвала да ги опровергае, нито Чарлс, за което лично тя го бе помолила.

Бе открила, че да бъде смятана за една от любовниците на краля й осигурява голяма свобода — свободата да прави каквото си иска в двореца и възможността да избягва нежелани обожатели. Не бяха много мъжете в Двора, които биха дръзнали да се изправят срещу краля.

Но защо тогава изведнъж изпита безпокойство от това, че Ролф бе повярвал, че е любовница на краля?

— Ще го кажа само веднъж, лорд Рейвънскрофт, затова ме слушайте внимателно. Аз никога…

Но не успя да се доизкаже. Тялото й несигурно се олюля, очите й се обърнаха и тя се свлече в ръцете на Ролф.

 

 

— Проклятие! — Ролф удари юмрук върху бюрото и запрати кристалната мастилница на пода. Мастилото се разля върху килима в черна, бързо разрастваща се локва. Но Ролф не забеляза. — Но как е могло да се случи, Данте? Как са могли, които и да са били, да се доберат до Касия толкова бързо?

— Не зная със сигурност, но би било най-добре да седнеш и да се успокоиш, преди да се пръснеш. Унищожаването на мебелите няма да подобри състоянието на Касия и със сигурност ще накара прекрасната съпруга на Адриан, Мара, да дотича тук и да те хване за врата. Случайно съм чувал, че тя много държала на килима, който ти вече похаби. Не бих желал да съм на твое място, когато тя забележи какво е станало с него в резултат от твоя темперамент.

Адриан Рос, маркиз Кулхейвън, приятел и партньор на Ролф заедно с Данте, който бе минал с него през почти всички беди в живота му, се приближи.

— Данте е напълно прав относно Касия и ти добре го знаеш. Лекарите ни увериха, че не бихме могли да узнаем нищо със сигурност поне до утре сутринта. Няма начин да разберем нито как, нито какво количество отрова е било дадено на Касия, нито пък дали това наистина е било отрова, или е някаква треска. Всичко, което можем да направим, е да чакаме и да се молим.

Ролф се отпусна в креслото срещу пламтящата камина, наведе глава към ръцете си и зарови пръсти в косата си, изливайки цялото си отчаяние в следващите думи:

— Ами ако Касия умре?

— Ти направи всичко по силите си, за да я предпазиш, Ролф, като я държеше близо до себе си — каза Данте. — Независимо от това, което си мислиш, приятелю, ти не си всесилен. Никой не е. Както каза Адриан, всичко е в ръцете на Бога.

На двамата му приятели нямаше нужда да им се обяснява какво си мислеше Ролф в момента. Докато го гледаха седнал, с ясно изписан страх от най-лошото, те знаеха, че той се моли историята да не се повтори.

— Това е същото, каквото се случи с моето семейство. Предполагаше се, че трябва да бъда там, за да ги защитавам, а аз не бях. Те всички умряха заради мен, тъй като бях прекалено зает да обикалям света с мисълта за собствената си важност. А сега същото се случи и с Касия.

— Трябва да престанеш да се самообвиняваш за миналото, Ролф — каза Адриан. — Ако беше там, когато хората на Кромуел са отишли при семейството ти, сега не би седял тук с нас. Колко живота си спасил по време на войната? Ти рискува своя живот много пъти, когато никой друг не се осмеляваше. И това продължи почти десет години. Ти си платил дълговете си многократно, ако действително е имало какво да плащаш. Колко дълго ще продължаваш да се самонаказваш заради това, което се случи със семейството ти?

Ролф погледна приятелите си. На лицето му бе изписано странно, почти ужасяващо изражение.

— Бях започнал да мисля, че съм изплатил дълговете си. Смятах, че съм обърнал нова страница в живота си. Имах титла, имение, с което да се гордея, всичко, което баща ми бе искал от мен. Дори се опитах да си намеря съпруга, за да изпълня дълга си към името си, но ужасно се провалих в това. През всичките тези месеци, които прекарах далеч в Рейвънуд, се опитвах се възстановя, да възвърна достойнството си. Докато не се появи Касия. Всичко, което се искаше от мен, бе да я предпазя, да защитя тази жена. Но сега се провалих и в това.

Ролф се наведе напред, подпря лакти върху коленете си и се загледа в игривите пламъци в камината. Адриан сложи ръка на рамото му.

— При нея е Мара, Ролф. До съпругата ми и нейната ексцентрична прислужница Сайма и с всичките им познания за билките и там подобни неща, аз съм готов да заложа главата си, че Касия е във възможно най-добрите ръце.

— Надявам се да си прав.

Тогава се обади Данте:

— Не зная дали сега е най-подходящият момент, но моите шпиони ми донесоха малко информация тази вечер.

Това мигновено привлече вниманието на Ролф:

— Какво си открил?

— Беше ме помолил да направя някои проучвания относно финансовото състояние на Сийгрейв. И това, което открих, е доста интересно. Изглежда, Сийгрейв е изхарчил почти цялото си състояние по време на войната, подпомагайки и двете страни, за да остане неутрален. Скоро след възстановяването той е започнал да трупа състоянието си от осемдесет хиляди лири, което е оставил на Касия. Сдобил се е с имение в Ланкашир, което преди това е било собственост на граф Суиндейл, както и с някои други недвижими имоти. Но това, което ми се струва най-странно, е, че никъде не успях да намеря документи за парите, които е платил за тях.

— Може да са били дългове от комар — предположи Адриан.

— Малко вероятно — каза Ролф, — като се има предвид, че Сийгрейв упрекваше братовчеда на Касия заради загубите му.

— Но има и други финансови сделки — продължи Данте. — Голямо количество средства, които са били привеждани от време на време от неизвестен източник.

Ролф помълча за момент.

— Изнудване?

— Звучи много вероятно и сигурно е било достатъчна причина за някого да го убие.

— Което веднага ни отдалечава от Джефри като заподозрян и ни отвежда в задънена улица. — Ролф безпомощно стисна юмрук. — Понякога ми се струва, че се въртя в кръг. Предполагаше се, че трябва да съм голям специалист в разследванията, а аз дори не мога да започна да разрешавам този случай.

— Някой безупречно е прикрил следите си — каза Данте.

— Необходимо е време, Ролф — каза Адриан. — В края на краищата всичко ще се разкрие.

— Да, но ще бъде ли достатъчно навреме, за да бъде спасена Касия, ако, разбира се, успее да оживее след отровата?

Никой от двамата не можа да отговори на този въпрос.

— Не — отговори си Ролф сам. — Това трябва да е Джефри. Той е виновен като самия грях. Зная, че по някакъв начин е забъркан в тази история. Може би е открил, че Сийгрейв е използвал изнудване, за да натрупа състояние и е решил, че е дошло време да разкрие картите си и да сложи ръка на парите му.

— Или е това — отбеляза Данте, — или някой иска Джефри да поеме всичката вина.

— Бих желал да бъда сигурен. — Ролф се отпусна назад в креслото. — Тогава поне ще зная какво да правя.

— Ще се опитам да разбера с какво Сийгрейв би могъл да изнудва Суиндейл — каза Данте и сложи нова чаша бренди на масата. — А междувременно изпий това. Ще ти помогне.

Ролф отблъсна чашата и брендито се разплиска.

— Това е последното нещо, от което имам нужда сега. Точно от него започнаха неприятностите ми тази вечер.

— Какво, по дяволите, се е случило?

Ролф се понадигна, изпълнен е омраза към себе си и с желание някак си да може да върне времето назад.

— Касия ми каза, че иска да посети кралицата. Тревожеше се за влошеното здраве на Катерина. Когато тръгнахме да излизаме от Банкетната къща, за да отидем при кралицата, аз изгубих Касия от погледа си. Отчаяно се опитвах да я намеря. След малко я забелязах отново да танцува с краля. Преди да успея да стигна до тях, те излязоха през страничната врата и не се върнаха известно време. Тогава аз изпих няколко чаши бренди и което беше още по-лошо — налетях на Дафни. Пред очите ми всичко беше червено и аз се нахвърлих върху Касия заради това, че е спала с краля… И…

— Искаш да кажеш, че си обвинил Касия, че е любовница на краля? — Данте поклати глава. — Ролф, ти си магаре. Аз казах, че това е слух, а не факт. Истина е, че Касия тръгна с Чарлс, но не към неговата спалня, а към тази на кралицата, точно както ти е казала. Това е единственото място, което посетиха.

— Откъде знаеш?

— Аз също видях Касия да танцува с краля и щом тръгнаха, накарах хората си да ги проследят. Чарлс отведе Касия при Катерина, остана там с нея и след това я върна обратно в балната зала и веднага се втурна, струва ми се, към личния апартамент на лейди Касълмейн.

Ролф тръсна глава.

— Единственото нещо, в което съм сигурен напълно, е това, че съм магаре.

— Влюбено магаре, но все пак магаре.

Думите на Данте накараха Ролф да се стегне:

— Не знаеш какво говориш. Как бих могъл да изпитвам нещо към жена, която не е способна да чувства нищо?

Адриан се приближи до Данте.

— Страхувам се, че Данте много добре знае какво говори, приятелю. И аз го забелязах. Зная, че е трудно да се признае. Поне аз отказвах да го възприема по отношение на Мара в началото. Говорехме за това кой е магаре. Тя ме направи за смях. Мен, изпечения разузнавач, известен военен стратег, сочен като един от най-близките съветници на Кромуел. Бях измамен от една жена, която се бе преоблякла като другата, за която се предполагаше, че трябва да се оженя, за да може да ми отмъсти за престъпленията, за които вярваше, че съм отговорен. Ако си спомняте, тя дори ме накара да повярвам, че съм отнел девствеността й против волята й. И всичко, което й бе необходимо за това, бе малко боя за коса и онези смешни очила и ето че ме направи да изглеждам пълен глупак.

— Не забравяй и смешната малка шапчица. Без нея маскировката й не би била пълна.

— Не се опитвай да смениш темата, Ролф. Зная как се чувстваш в този момент и как отказваш да повярваш, че това би могло да бъде истина. Струва ти се, че ако признаеш чувствата си, че проявиш някаква слабост, ще допуснеш грешка. Зная, че след Дафни се бе заклел никога повече да не попадаш под обаянието на друга жена, но сега няма никакво съмнение. Ти си безвъзвратно запленен.

— А пък ти не си с всичкия си, Адриан. Аз бях избран да охранявам Касия и да открия дали тя е убила баща си. Това е всичко. — И добави: — Няма нищо друго.

— Както кажеш — засмя се Адриан. — Въпросът е какво ще правиш сега?

Ролф се изправи, обърна се с гръб към приятелите си и се загледа през прозореца към тъмното нощно небе.

Какво би могъл да направи? При всички други поставяни му задачи, дори когато нещата не вървяха според определения план, Ролф винаги бе успявал да остане с трезв разум и да постигне целта си, независимо от пречките, по свой собствен начин. Когато го застигнеше несполука, той просто избираше друг път, често много по-опасен. Нямаше никакво значение, че бе излагал живота си на опасност, защото за Ролф нямаше никакво значение дали ще живее, или ще умре.

Но този път всичко беше различно. Този път задачата беше друга. Нещата бяха различни, защото сега го беше грижа. Какво щеше да стане, след като изпълни поръчението? Кой би могъл да го увери, че никой повече няма да се опита да причини зло на Касия? Тя нямаше семейство, което да я защити. Ами ако никога не открият кой бе убил баща й? Целият си останал живот Касия щеше да изживее в постоянен страх от всяка сянка и всеки тъмен ъгъл. Кой щеше да й помогне да прогони демоните, които я преследваха в сънищата й? Но дори докато Ролф си задаваше тези въпроси, той вече знаеше какво трябва да направи. Обърна се отново към приятелите си:

— В отговор на въпроса ти, Адриан, аз ще направя единственото нещо, което бих могъл, за да съм сигурен, че ако по Божия милост Касия оживее, нейният живот никога повече няма да бъде излаган на опасност. Ще се оженя за Касия тази вечер, а вие с Данте ще ми бъдете свидетели.

 

 

Гласове.

Касия ги чуваше да й шепнат съвсем близо. Бяха няколко — някои дълбоки, други съвсем тихи, но тя не можеше да разбере какво й казваха. Чувстваше съзнанието си замъглено, сякаш изпълнено с гъши пух, и само от време на време успяваше да улови някоя трезва мисъл. Изглеждаше така, сякаш по някаква причина бе забравила да говори.

Още един глас, този път познат, се извиси над останалите и ги накара да замлъкнат. Дълбок глас, който й донесе успокоение и сигурност на чуждото място, където се бе събудила.

— Касия, чувате ли ме?

Кой беше това? Защо не можеше да види никого?

Другите гласове се върнаха, но тя все още не можеше да разбере какво й говорят. Защо не можеше да долови нито дума?

Дълбокият глас, познатият глас, се извиси над нея отново:

— Касия, чуйте ме. Не се предавайте. Трябва да се борите. Не можете да се предадете сега. Дайте ми знак, ако ме чувате. Стиснете ръката ми, ако можете. Извикайте. Покажете ми, че искате да живеете.

Да. Да. Искам да живея.

Касия се бореше да изрече думите, но тялото й, устните й отказваха да се подчинят. Направи усилие да отвори клепачите си, да види лицето зад този глас, който я зовеше, който я молеше да се бори и я изпълваше с желание да живее, но дори това беше над възможностите й.

— Можете ли да ме чуете, Касия?

Да! Мога! Чувам ви!

Някъде отдалеч се чуха други гласове. Тя се опита да се вслуша в това, което те казваха, но до нея достигаха само откъслечни думи.

— „… да съединим този мъж и тази жена…“

Усети, че някой хваща ръката й. Голяма топла ръка покри нейната.

— „… да вземете тази жена за своя съпруга…“

Дълбокият глас изрече ясно:

— Да.

Далечните гласове се завърнаха.

— „… да вземете този мъж за свой съпруг…“

В стаята бе настъпила тишина.

Ролф погледна към лежащата в леглото Касия. Очите й бяха все още затворени. Тя не помръдваше.

— Тя трябва да отговори, милорд — каза свещеникът, когото Ролф бе събудил и бе довел тук в полунощ. — Тази сватба е вече достатъчно странна. Не бих могъл да ви обявя за мъж и жена, докато тя не изрази съгласието си.

Ролф се отпусна на колене до леглото на Касия и долепи устни до ухото й:

— Касия, чувате ли ме? Аз съм Ролф. Трябва да ме чуете. До мен стои един мъж. Той ще ни венчае. Вие трябва да му кажете, че ще станете моя жена. Аз искам да ви защитавам, Касия, а това е единственият начин, който виждам, за да мога да го направя. Никога няма да позволя някой отново да ви нарани. Вие искате това, нали, Касия? Кажете ми, че го желаете. Кажете ми, че ме чувате.

Стаята отново утихна. Ролф почувства как ръката на Касия леко помръдна. Той направи знак на свещеника да се приближи към нея.

— Кажете го, Касия. Моля ви, кажете го.

Той наведе ухо по-близо до устните й. Свещеникът направи същото.

— Да.