Жаклин Рединг
Дворцови интриги (10)

Глава девета

Лицето й пламна. Защо тази кърпичка е у него? Дали не я беше изпуснала, преди да избяга от Зелената стая? Мили боже, нима Рейвънскрофт е разбрал, че го е видяла да се къпе там?

Касия го погледна, придаде си вид на незаинтересована и запита:

— Къде я намерихте, милорд?

— На пода на Зелената стая, където се къпах. Странно, нали? Предполагам, че е ваша.

Сигурно знае — как иначе да си обясни веселите искрици в пъстрите му очи? Може би греши. Може би не бе толкова трудно да се разчитат мисли: може би те са като разтворена книга за някои хора. Може би…

— Линет трябва да я е изпуснала там случайно. — О, господи, нима тя го каза?

На устните му трепна усмивка:

— Да, разбира се.

Бог да благослови този, който чука на външната врата точно сега! Минута по-късно на прага застана икономът Клайдсуърт.

— Имате гостенка, лейди Касия.

Касия е облекчение пое дъх.

— Поканете я, Клайдсуърт. Очаквам я.

В стаята се втурна млада жена, облечена от глава до пети в яркожълто. Появата й напомни на Ролф внезапните бури, които нападаха понякога южния бряг при Рейвънуд.

— Скъпа Касия, как си? Така се радвам, че ме покани на чай тази сутрин. Толкова ми се искаше да те видя, че станах със зората и едва изчаках по-прилични часове за посещение! Полудях от тревога за теб! Не съм те виждала от погребението на баща ти. Как я караш? Дворецът не е същият без теб! Дочух обаче, че си се появила внезапно в Уайтхол вчера. Как само заплющяха езиците след теб! Чух също, че си нанесла добър удар върху високомерието на скъпата Барбара Палмър — как го правиш? Обичам те! Съжалявам, че не съм била там! Посещението ти при кралицата повдигна много духа й — ето, виждаш ли, не трябва да стоиш настрана от двореца дълго време. Без теб имам чувството, че загивам от скука и… — Кафявите й очи зърнаха Ролф и тя протегна ръка в жълта кожена ръкавица към него. — Може ли да запитам кой е този красив млад мъж, с когото делиш закуската си? Нищо чудно, че стоиш вкъщи, ти, лошо момиче!

Ролф стана, питайки се дали тази дребна хитруша наистина бе успяла да изприказва толкова много думи на един дъх. Пое подадената ръка и я целуна учтиво.

— Лорд Рейвънскрофт на вашите услуги, мадам.

Без да оттегли ръката си от неговата, все още безименната млада жена, хвърли изпълнен е почуда поглед на Касия.

— Ето го отговора на най-смущаващия въпрос в Лондон от няколко дни! Пред мен е последният джентълмен в Англия! Започнала бях да мисля, че всички са изгубили умовете, морала и маниерите си след връщането на краля! — Обърна се към Ролф с блестяща усмивка: — Добър ден, милорд. Корделия, лейди Хаслит, също на вашите услуги.

Следващите два часа преминаха неусетно над чаши ароматен чай, пресни сладкиши и непресъхващ поток от дворцови клюки. Ролф бе изумен колко много знае Корделия за частния живот на почти всеки един в двореца и се надяваше, че досега не й бе хрумвало да се задълбае в неговия.

Лейди Хаслит бе омъжена за Пърсивал Фаншо, десети и настоящ граф Хаслит, който в момента командваше рота войници на Негово величество извън Лондон — за голямо огорчение на младата му съпруга. Всъщност точното местонахождение на съпруга й, изглежда, бе единственото нещо, което тази наперена млада жена не знаеше — факт, който определено я тревожеше силно. Бедната Корделия не бе виждала съпруга си почти година.

Покрай другото Ролф научи, че Касия познавала лейди Хаслит — „Моля, наричайте ме Корделия!“ — от времето, когато и двете са били къдрокоси момиченца. И двете напуснали Англия по време на Гражданската война и се отправили към Франция със семействата си, следвайки заточения кралски двор. Срещнали се били на някаква вечеринка, организирана от майката на Касия, и от тази вечер станали практически неразделни. Ролф забеляза, че появата на Корделия сякаш дари спокойствие на Касия, тя като че ли се поотпусна. Никога не бе виждал две толкова различни по характер жени, които очевидно се чувстваха чудесно заедно. Докато Касия бе пример на благоприличие и изящество, Корделия като че ли изобщо не я бе грижа за изискванията на обществения морал: тя дори стигна дотам да вдигне поли до колене, за да покаже яркожълтите си обувки с широки жълти панделки, без да се притесни, че в стаята е и Ролф.

Той скоро установи, че лейди Хаслит е много очарователно и остроумно създание. Беше хубава, интелигентна и не делеше леглото на нито един мъж в отсъствието на съпруга си, както толкова много от съвременничките си. Тя говореше така открито за сексуалните партньори на всяка една от познатите си, че едва ли би се сдържала да не опише и своя — ако имаше такъв.

Оженили се бяха по споразумение — уредена женитба, при която всеки от съпрузите бързо се ориентираше към друг партньор. Но от тъжния копнеж в очите й, когато говореше за отдавна невиждания Пърси, както го наричаше, ставаше ясно, че Корделия бе нарушила обичайния ред и се бе влюбила в съпруга си.

— А после — чу той гласа й, — когато кралят помоли Нейно величество да повтори новата дума, която я бе научил да каже за лорд Бъкс, кралицата заяви пред всички, в лицето на нашата скъпа Барбара Палмър, че кралят е наистина много добър в „роугъруването“ с нея, като се вземе предвид състоянието й в момента. — Корделия хвърли поглед на Ролф, който бе очевидно потресен от тази дума в устата на една дама. Усмихна се и добави бързо: — Моля ви, извинете ме, лорд Рейвънскрофт. Забравих, че не сме само дами в стаята. — След като приключи с това светско задължение, тя сякаш веднага го забрави и пак се обърна към Касия: — Разбрах, че Нейно величество е получила този малък урок по английски от неназована посетителка същия ден. Касия, това не беше ли денят, когато си била в Уайтхол и си се отбила в покоите й?

Касия се усмихна, но нито отрече, нито потвърди.

— Как реагира Негово величество?

— Отметна назад глава и се смя гръмогласно най-малко пет минути. Наложи се да го тупат по гърба и да отварят прозорците, за да може да поеме дъх. Всички се смяха от сърце — говори се, че дори оня стар сухар Кларъндън се усмихнал, представи си! Само нашата скъпа лейди Касълмейн, разбира се, направи изключение. После изчезна и сега вероятно обмисля как да си отмъсти.

— Браво на Нейно величество! Рядко успява да си го върне на тази ужасна жена.

На вратата неочаквано се появи Уинифред и привлече вниманието на господарката си. Тя се приближи до нея, двете размениха няколко думи, после Касия се върна при гостите си.

— Ще трябва да отида до кухнята да говоря с готвачката за менюто тази седмица. Моля ви, правете си компания, докато се върна.

Ролф стана и я проследи с поглед, раздвоен между желанието да я последва и светското задължение да остане с лейди Хаслит, която не закъсня да вземе решение вместо него.

— О, лорд Рейвънскрофт, моля ви, седнете и разкажете нещо за себе си. Както разбирам, помогнали сте много за връщането на краля. Колко вълнуващо! Много страшно ли беше? Моля ви, разкажете ми!

„Мили боже — помисли Ролф, — какво ли още знае за живота ми тази малка инквизиторка?“

— Бях само малка част от обединените сили, които работеха за възстановяването на кралската корона…

Ролф проумя, че е изигран едва след час и половина приказки за битките, в които бе взел участие. Когато най-сетне осъзна този факт, той стана, обърна гръб на лейди Хаслит и излезе от стаята, преди тя да завърши поредното си изречение.

Както бе очаквал, Касия не бе в кухнята, нито в къщата. Прислужниците отказаха да му кажат къде е — дори Куигмън демонстрира похвална лоялност към господарката си. Докато обикаляше коридорите и отваряше всяка врата, гневът му нарастваше. Върна се в гостната бесен.

Спря се пред Корделия и я запита, отделяйки думите една от друга:

— Къде отиде?

Лейди Хаслит отпи глътка чай и вдигна невинно вежди:

— Извинявайте, лорд Рейвънскрофт, не ви разбрах. За кого питате?

— Разбирате достатъчно добре кого имам предвид. Къде, по дяволите, отиде Касия?

— Милорд, би трябвало да внимавате какви думи използвате в присъствието на дама. Не бих…

— Престанете да ме правите на глупак, лейди Хаслит — играта свърши. Съветвам ви да не ме превръщате в противник. Питам ви за последен път: къде е тя?

Корделия претегли възможностите пред себе си само за минута. Даде си сметка, че няма да може да се справи с Ролф, наведе глава и отговори тихо:

— В Уестминстър. Канцелариите на баща й.

Ролф се обърна рязко и излезе, без да й отговори. Извика наемната карета, спряла под сянката на бряста отсреща, и пое към двореца.

Пътищата към двореца бяха почти непроходими и Ролф разнообрази пътуването е безполезни викове срещу кочияша. Докато каретата пълзеше напред, той стискаше ядно юмруци и се опитваше да реши какво да стори с Касия, когато я намери. Преди да спрат пред двореца, успя да измисли цял куп наказания, последното, от които беше да я окове към някое дърво, но още не бе решил твърдо какво всъщност ще направи. Сигурен бе обаче, че когато я намери, ще се постарае да почерни света за тази млада дама.

Касия огледа пустия коридор, после затвори тихо вратата зад себе си.

Надяваше се, че Корделия ще успее да задържи достатъчно дълго вниманието на Рейвънскрофт, за да не забележи той отсъствието й, но се съмняваше: този мъж не бе глупак. Приятелката й вероятно щеше да отвлича вниманието му известно време, но в края на краищата той щеше да разбере какво бе сторила. Щеше да осъзнае, че го бе излъгала и бе нарушила обещанието да не излиза сама.

Ако бе успяла да намери документа, споменат в писмото на баща й, може би нямаше да изпитва това потискащо чувство за провал и вина…

Заповтаря си, че няма причини да се чувства виновна за стореното. Не бе поела задължение за лоялност към Рейвънскрофт. Той й бе натрапен като лична стража и би трябвало да очаква подобно отношение от нейна страна. Всъщност той бе виновен: ако си беше гледал работата както трябва, сега тя нямаше да е тук. А твърди, че се отнася сериозно към работата си!

Но колкото и да се опитваше да се убеди в това, не успя да заглуши онова упорито гласче някъде дълбоко в нея, което никога не забравяше да й напомни недостатъците. Сгрешила беше.

Може би не е толкова късно и ще успее да се вмъкне в къщата, преди той да е усетил отсъствието й. Лесно ще избегне въпросите му за заниманията й през изтеклото време и той никога няма да осъзнае истината. Няма защо да разбира, че е излизала. Важното е да се върне в дома си колкото е възможно по-бързо.

Касия пусна ключа от канцелариите на баща си в джоба на пелерината и се отправи бързо към изхода. Избягваше срещите, като се вмъкваше в сенчестите ниши веднага щом дочуеше нечии стъпки. Изчакваше, докато човекът отмине и едва тогава продължаваше пътя си.

Ако някой я видеше и разпознаеше, животът й щеше да се усложни допълнително — особено когато новината за молбата на баща й до краля стигне до дворцовите клюкари. Нищо от значение не оставаше дълго време тайна в този град: хората в двореца изпитваха болезнено любопитство към тайните на другите, обичаха да ги изкарват наяве и да празнуват шумно успехите си след това.

Скоро в Уайтхол щяха да закръжат слухове, че е убила баща си, за да наследи богатството, което той така необмислено й бе оставил. Не можеше да рискува някой да я види близо до канцелариите му сега. Всяка прикрита или необичайна дейност щеше да изглежда подозрителна, а около нея вече се виеха достатъчно съмнения.

Касия дръпна качулката над лицето си и бързо се отправи към улицата. Вън гъмжеше от хора, карети и коне. Беше ранен следобед и многобройни карети очакваха благородните си пътници, за да ги разведат по домовете им. Врявата бе невъобразима: коне цвилеха, кочияши се надвикваха, размахвайки камшици — опитваха се да се приближат до алеята пред входа, за да не се наложи господарите или господарките им да вървят през калта и боклуците наоколо. Естествено усилието им щеше да бъде съответно възнаградено.

Младата жена се опита да намери своя кочияш сред тълпата — помолила го беше да я изчака и бе платила щедро за това. Най-сетне го зърна: паркирал беше близо до входа на Холбайн Гейт отсреща.

Той като че ли не я забеляза, във всеки случай не се помръдна от мястото си. Ако му махне с ръка, ще привлече нежелано внимание. Касия тръгна между каретите и възбудените коне към него, крепейки с ръка качулката си, като се опитваше същевременно да следи пътя си. Не се справяше много добре: подбутваха я хора и коне, а когато се приближи до наетата карета, забеляза, че кочияшът се кани да потегли в обратна посока!

„Чакай!“ Касия изтича напред, без да се огледа, и се блъсна в неспокоен червеникавокафяв кон, който се вдигна на задните си крака и размаха копита почти в лицето й. Докато отстъпваше, качулката й падна, но в този момент Касия мислеше само за отдалечаващата се карета, стресната, че ще остане тук без средство за придвижване. Извика на кочияша, но не успя да повтори: нещо или някой я блъсна силно в гърба и тя полетя напред.

Падна върху калдъръма, но успя да се подпре на ръце. Докато се изправяше, срещу нея се засили карета, теглена от чифт черни коне.

Касия застина от ужас, втренчена в мощните копита, които се носеха към нея. Ще я смачкат след секунда!

Но в последния момент две силни ръце я хванаха през кръста и я издърпаха настрана.

Касия се опитваше да се обърне, с все още разтуптяно от уплаха сърце, за да благодари на благородния джентълмен, спасил живота й, когато до ухото й прозвуча познат глас:

— Сбърках, когато казах преди време, че не сте глупачка, лейди Касия. Само напълно безмозъчен глупак би се държал като вас!