Жаклин Рединг
Дворцови интриги (26)

Глава двадесет и пета

Касия отвори очи и веднага разбра, че не се намира в леглото в своята стая, а лежи на топлата дебела покривка в леглото на Ролф.

Значи не е било сън.

Отпусна се по гръб и протегна ръце високо над главата си, току-що вкусила насладата на дълбокия, спокоен сън, в който някога бе потъвала без помощта на шишето с лауданум.

И този път не я бяха преследвали кошмари.

Когато се връщаше назад в мислите си, Касия не можеше да разбере какво я бе накарало снощи да извърви целия път през две стаи от своята и да дойде в спалнята на Ролф само по нощница. Това трябва да е била някаква лудост. Някакъв необясним делириум. Но каквото и да е било, то трябва да е било в много по-голяма доза от лауданума, който бе вземала, преди Ролф да се появи в живота й.

Още преди да види лорда, бе наясно защо бе дошла. Това беше нещо, което бе желала от деня в Хайд Парк, но не бе имала куража да направи. Беше изгубила всичкото това време, отричайки чувствата си към него, за да остане вярна на решението си никога да не се омъжва. И едва не го бе загубила завинаги.

Касия не знаеше в кой точно момент бе разбрала, че се бе държала като глупачка. Това се бе случило след разговора им в деня, в който се бе върнала от Уайтхол и Ролф я бе попитал какво мисли за бъдещето. Беше й необходимо малко време, за да разбере, че каквото и да прави, накъдето и да я отнесе животът й, тя иска Ролф да бъде до нея.

Касия провеси крака от леглото. Седнала на ръба, тя забеляза кървавите петна върху чаршафа, където бе лежала. Спомни си колко изненадан беше Ролф, след като откри, че тя бе още девствена.

Спомни си как той й бе казал, че съжалява за болката, която й бе причинил.

Не я бе наранил ни най-малко — тя знаеше, че ще я боли, когато някой мъж за първи път влезе в тялото й. Въпреки постоянното си пренебрежение към родителските задължения, това бе единственото нещо, което майка й и бе казала. Касия просто не бе подготвена за нейната внезапност. Усещането да бъде изцяло изпълнена от него я бе разтърсило и тя бе извикала несъзнателно.

Но Ролф си бе направил труда да й се извини за тази кратка болка, която всяка жена бе осъдена да изпита — „наказанието на Ева“, както я бе нарекла майка й, — въпреки че не беше по силите му да промени нещата.

Това, над което той винаги бе имал контрол, а на нея никой не й бе казвал, бе чудесният подарък, който й бе направил, преди телата им да се съединят в едно. Тя все още си спомняше усещането, сякаш тялото й бе полетяло, напуснато от душата й. Бе почувствала нещо, което никога преди не бе познавала и което само той би могъл да й даде. Всичко бе съвсем различно от това, което си бе представяла, и едва сега Касия разбра защо толкова много писатели и поети изпълваха ред след ред, посветени на чудото, наречено любов.

Любов. Мисълта за тази дума върна Касия в настоящето. Какво точно бе значението на тази проста дума? Ако това, което тя бе преживяла и все още изпитваше под светлината на утрото, би могло да се определи с нея, то тогава тя бе най-великата дума, която може да бъде изписана само с пет букви.

Беше ли любовта желание да споделиш най-интимните си тайни, мечти и желания с него — неща, които никога не би се осмелила да разкрие пред друг? Беше ли тя чувството за безопасност, за пълно спокойствие и свобода, което усещаше, когато беше в прегръдките му? Защото ако това се съдържаше в думата любов, то тя я изпитваше към Ролф и никога не я бе усещала към никой друг.

Касия си спомни за Мара и Адриан — за погледите, които си разменяха, е, които биха могли да бъдат изписани цели томове, без да бъде промълвена дори една дума. Ако всичко това и още много се побираше в тази кратка думичка, то тогава, помисли си Касия с усмивка… тогава тя дълбоко обича Ролф.

Когато се приближи до вратата, съпругът й я намери така — седнала на ръба на леглото, провесила крака почти до пода, със странна усмивка, която го изпълни с топлина, каквато не бе усещал много отдавна.

Той не искаше това да свършва.

— Добро утро, Касия.

Тя вдигна поглед към него. Щастливата усмивка не напусна лицето й.

— Добро утро.

Ролф влезе в стаята.

— Всичко наред ли е? Да не си болна… или нещо те боли?

— Изглеждам ли болна или тръпнеща от болка с тази усмивка на лицето? Не, просто седях и размишлявах над случилото се.

Изправи се, повдигна се на пръсти и го целуна нежно по бузата.

— За какво е това?

— За това, че не ме застреля снощи. — Хвърли му игрив поглед. — Наред с всичко останало.

Ролф притегли Касия към себе си и я целуна. Целуна я така, както съпруг би целунал съпругата си. Тя вече не стоеше скована и студена в ръцете му. Беше отворена към него, отдаваща се изцяло, притискаща се към него и отвърна на целувката му със страст, която го разтърси, накара го да поеме дълбоко дъх и да пожелае да я хвърли обратно в леглото и да я люби отново.

— Ако продължаваме по този начин, няма да можем да видим цивилизацията поне до обяд…

— Не бих имала нищо против… — измърмори тя в ухото му.

Необходимо му беше цялото усилие на волята, за да я отдели от себе си.

— Повярвай ми, че нищо не би ми харесало повече от това да се върна с теб в леглото под завивките и да продължа по този начин през целия ден, но пред нас все още стои проблемът с доказването на твоята невинност. Мой дълг е да доведа нещата докрай — дълг, който не бих могъл да пренебрегна.

— Дългът преди всичко — каза Касия.

— Дългът преди всичко — отвърна той.

 

 

Когато Касия и Ролф пристигнаха в Уайтхол същата вечер, те не слязоха от файтона пред вратата на двореца. Отправиха се към страничния вход на Холбайн Гейт, който щеше да ги отведе по-бързо към апартамента на лейди Касълмейн.

Лакей, който държеше свещ, ги очакваше вътре.

— Добър вечер, милорд, милейди. Моля, последвайте ме.

Той отвори една от вратите, водеща към някаква тъмна стая. Отвътре се дочуваха смях и разговори. Ролф и Касия последваха лакея, който ги поведе през множество тъмни коридори и стаи, докато най-после спряха пред една затворена врата. Изчакаха друг лакей, който отвори вратата и съобщи за пристигането им на компанията. Домакинята ги очакваше до вратата.

— Добър вечер, приятели. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Моля, предайте на лакея палтата си и се присъединете към нас.

Те последваха лейди Касълмейн в голяма просторна столова, в центъра, на която имаше дълга маса, около която биха могли да насядат поне петдесет души. Повечето от присъстващите бяха погълнати от разговори и почти не обърнаха внимание на пристигането им. Малък оркестър, разположен в един ъгъл, свиреше тихо. Но, изглежда, никой не го забелязваше. Всички бяха прекалено заети с ядене и пиене, за да обръщат внимание на музикантите. На пода, сред купчини възглавници, се бе изтегнал знаменитият лорд Талбот, чийто закръглен корем стърчеше към двете млади дами, които бяха седнали от двете му страни и държаха фруктиери, пълни с плодове.

Лейди Касълмейн отведе Ролф и Касия към далечната страна на масата, където имаше два стола, разположени един срещу друг, очевидно предназначени за тях.

— Касия, вие ще седнете тук — каза Барбара и й посочи първия стол. — А вие — продължи тя, обръщайки се към Ролф с блеснали очи — елате с мен.

Тя отведе Ролф към стола срещу Касия и го настани до една зашеметяваща блондинка.

— Струва ми се, че се познавате с Дафни, нали, лорд Рейвънскрофт? — Барбара се изсмя и добави: — Извинете ме, вие вече не сте лорд Рейвънскрофт, нали така? След като се оженихте за Касия, вече сте маркиз Сийгрейв. Боже, колко високо се изкачихте по социалната стълба!

Касия забеляза, че Ролф не отвърна нищо на последната забележка.

— Познавам лейди Уесткот.

Барбара се усмихна:

— Разбира се, че я познавате.

Въпреки че дамата не му бе непозната, Ролф не изглеждаше ни най-малко доволен, че бе настанен до нея, но нямаше друг избор. Касия изпита раздразнение, че разположението на местата не им позволяваше да разговарят за причината, която ги бе довела тук.

Стаята започна да става все по-шумна, защото много от гостите бяха напуснали масата и се бяха разположили отстрани. Касия забеляза последното и най-сериозно увлечение на краля — Франсис Стюарт — да седи на малка странична масичка и да подрежда кула от карти. Бе обградена от трима заливащи се от смях мъже, които правеха облози колко висока би могла да я направи, преди да я бутне. Насърченията им се извисиха до викове, когато тя успешно сложи и последната карта на върха.

Тримата мъже се извърнаха. Между тях Касия разпозна Джефри и Малкълм, сина на херцог Мантън.

Пръв я забеляза Джефри.

— Касия! Велики боже, вие сте последната личност, която очаквах да видя тук.

За секунда Ролф се озова до нея.

— Защо, Монтифорт?

В мига, в който забеляза Ролф, веселото изражение напусна лицето на Джефри.

— Виждам, че и вие сте тук.

— Тъй като съм съпруг на дамата, човек би трябвало да предположи, че ще съм тук.

— О, да. Чух разни слухове за това, но трябва да призная, че ги смятах за неверни. Но от присъствието ви тук тази вечер излиза, че подозренията ми са били неоснователни.

— Точно така.

За момент настъпи тишина. Джефри протегна ръка:

— Е, в такъв случай позволете ми да ви поздравя най-искрено.

Ролф стисна ръката му.

— Аз също искам да ви поздравя — каза Малкълм, като се приближи и пое ръката на Касия. Той я целуна, но не по обратната страна, а по разтворената длан — целувка, която можеше да мине за доста интимна.

— Надявам се, че чувствата ви не са наранени, Нюбъри — каза Ролф.

Малкълм се усмихна с опасна усмивка.

— Ни най-малко. Касия би могла да бъде моя жена, но ние просто не си подхождахме. Това едва ли ще ме накара да прекарам останалите си дни в мрачно настроение. Желая на Касия всичкото щастие, което тя заслужава.

Може би в начина, по който трепнаха очите му, имаше нещо, но Касия не бе сигурна.

— Касия! — Корделия се приближи, облечена във всички нюанси от цвета на прасковата до яркооранжевото. — Бях започнала да се безпокоя за теб. Отидох до Сийгрейв Хаус да те видя, но теб те нямаше. Клайдсуърт не ми каза къде си. Той е голям инат. Беше много развълнуван и ми обясни, че някой е нахълтал в къщата през нощта. Вярно ли е?

Касия кимна.

— Библиотеката на баща ми е била претърсена.

— Какъв ужас!

— Липсва ли нещо? — веднага се включи в разговора Джефри.

— Да — намеси се и Ролф. — Всъщност действително нещо липсва. Джобният часовник на Сийгрейв. Същият, който толкова много ви е харесвал.

Лицето на Джефри почервеня.

— Ако предполагате, че аз…

— О, аз никога не предполагам, Джефри. Просто отбелязах колко любопитно е съвпадението, че вие сте искали часовника и след това той е бил откраднат, при положение че в стаята е имало далеч по-ценни неща.

Джефри присви очи с опасен блясък:

— Налага се да ви извикам навън заради тази обида, Рейвънскрофт.

— Нима сте забравили, Джефри? След женитбата си с Касия аз съм маркиз Сийгрейв. И ако наистина искате да изпълните заплахата си, аз с удоволствие ще назова секундантите си.

Двамата мъже впериха погледи един в друг. Касия затаи дъх. Дуелът беше сериозна работа, а от няколкото пъти, когато бе имала възможност да наблюдава как Ролф върти рапирата, имаше основание да смята, че той е опасен противник.

Джефри веднага съобрази същото.

— Някой друг път — измърмори той и се извърна.

— Ще чакам — отвърна Ролф.

Те се загледаха след отдалечаващите се Джефри и Малкълм.

Корделия сръга Ролф в ребрата:

— Ах, вие, лошо момче, така го уплашихте, че цял пребледня. Джефри поне се оказа достатъчно благоразумен, за да не обяви предизвикателството си. Бихте го пронизали, без да ви мигне окото. — Тя се обърна към Касия: — И така, какво чувам? Май си се омъжила за него. Пък аз си мислех, че вие двамата не можете да се понасяте. И изведнъж Ролф ми съобщава, че сте се оженили.

Касия се усмихна и хвърли поглед към Ролф.

— Предложението му беше твърде съблазнително, за да мога да го отхвърля.

Корделия се загледа в тях.

— Знаех си, че между вас става нещо. То беше само искрица, но все пак гореща и тя пламваше винаги когато бяхте заедно. Точно както между мен и Пърси.

Тя се втренчи в далечината, сякаш мислено се опитваше да го извика.

— Бих желал някой ден да се запозная с този забележителен Пърсивал — прошепна Ролф на Касия.

— Той наистина е невероятен — отвърна Касия.

Корделия прегърна първо Касия, след това и Ролф.

— Сега всичко е чудесно, само ако можеше съпругът ми да бъде тук!

Касия потупа ръката на приятелката си.

— Той скоро ще се върне при теб.

— Наистина ли мислиш така?

— Сигурна съм. По някакъв начин ние двамата ще съумеем да го върнем у дома.

В този момент Ролф забеляза, че Джефри решително си пробиваше път към вратата. Беше сам и очевидно много бързаше.

— Изглежда, братовчед ти има друг ангажимент — каза той. — Ако смяташ, че ще се чувстваш добре тук с Корделия, аз бих го последвал, за да разбера къде отива.

— Касия ще се чувства чудесно тук — отвърна Корделия и го избута настрана. — Няма да свалям очите си от нея.

Тя изчака, докато Ролф се отдалечи, след това хвана ръката на Касия и я поведе през стаята. Спряха пред една маса, върху която бяха подредени различни сладкиши. Корделия пъхна в устата си марципан във формата на лимон.

— Не мога да понасям Барбара Палмър, но тя умее да се забавлява чудесно, не мислиш ли? Има дори ягоди, които се отглеждат в парници, така че сладостта им се запазва през целия сезон. Искаш ли да ти донеса няколко?

— Не, но е удоволствие ще изпия чаша бордо.

— Само след минута…

Корделия остави Касия и се отправи към масата е напитки. Тя едва се бе отдалечила, когато Касия чу към нея да се приближава шумолене на коприна, което веднага бе последвано от сладникав глас:

— Най-после да ви намеря сама…