Бъртрис Смол
Робиня за любов (9)

Глава 8

— Мисля, че ти намерих подходяща съпруга, сине — каза Хабиб на Карим. — Казва се Хатиба.

— Ако наистина я намираш подходяща, нека бъде тя — отвърна Карим. Какво значение имаше? Никога нямаше да я обича така, както обичаше Зейнаб.

— Тя е прекрасно момиче — добави Алима, но забелязваше, че умът на сина й е другаде. — Карим, сигурен ли си, че точно сега искаш да се ожениш? Може би ще направиш още едно пътуване с „Итимад“?

— Ще го направя, когато отведа Зейнаб в Кордоба и после ще отплавам за Ирландия, за да предам на Донал Рай благодарностите на халифа. Време е да се оженя. Ще насрочим сватбата за следващата есен.

— Искам да ти разкажа за Хатиба — обади се баща му, който не беше толкова досетлив, колкото Алима. — Дъщеря е на Хюсеин ибн Хюсеин.

— Берберка?

Аллах да му е на помощ! Берберките бяха известни с кроткия си нрав. Щеше да е послушна и безкрайно скучна, но може би, точно от това имаше нужда. Не би могъл да сравнява никого със Зейнаб. Зейнаб. Неговата златокоса страстна любима.

— Тя е добра партия, Карим — продължи баща му. — Хюсеин ибн Хюсеин е изключително богат. Отглежда арабски коне. Конете, които купи за халифа, без съмнение са от някое от неговите стопанства. Дава на Хатиба сто кобили и два жребеца като зестра. Какво мислиш за това, синко? Не е ли чудесно? — Хабиб ибн Малик би бил много доволен от един такъв брак, защото той щеше да донесе още богатство и престиж на семейството му.

— Наистина е чудесно. Но се чудя дали не е много грозна, щом баща й проявява такава щедрост.

— Виждала съм Хатиба. Хубава е — обади се майка му. — Кожата й е бледа и здрава. Косата й е лъскава и черна като абанос. Очите й са сиви, а лицето — дребно и хубаво. Говори тихо и скромно. Ако баща й е много щедър, то това е, защото тя е последното му дете, дъщерята на любимата му жена. Аз самата съм разговаряла с нея. Хюсеин ибн Хюсеин много обича Хатиба, затова толкова дълго време й търсеше съпруг, но тя скоро ще прехвърли възрастта за женене, затова той най-накрая се предаде.

— На колко години е тя?

— На петнайсет, синко — отвърна баща му.

— Колкото Зейнаб — каза тихо Карим, но Алима го чу.

По-късно, когато съпругът й се оттегли, тя седна до сина си и го попита:

— Не си се влюбил в това момиче, Карим, нали? — Върху прекрасното й лице се четеше истинска загриженост.

— Обичам я — каза той направо. — И тя ме обича.

Алима се хвана за сърцето.

— Тя каза ли ти го?

За всичко беше виновен съпругът й. Когато Карим, като младеж, се показа като изключително влюбчив мъж, Хабиб го бе изпратил в онова училище в Самарканд. Другите му двама синове се бяха пошегували с това предложение, но той го бе взел насериозно. Карим сигурно е бил добър ученик, защото известно време се справяше много добре с момичетата, които обучаваше.

Но Карим беше чувствителен мъж, макар Алима да знаеше, че мъжете рядко си признават такива слабости. Той се беше почувствал много виновен, когато Лейла се самоуби заради него. Беше само въпрос на време да се случи нещо подобно. Тя бе почувствала такова облекчение, когато той реши да спре да се занимава с това и се бе разтревожила истински, когато се зае да обучава Зейнаб. А сега и това!

— Нито аз, нито Зейнаб сме го признали открито, майко. Това не би променило нищо. Болката и без това вече е почти непоносима.

— Изпрати я в Кордоба още сега с Аладин — примоли се Алима.

Той поклати глава.

— Ще я заведа през пролетта, не по-рано. Тя още не е готова, майко. Освен това Аладин ще бъде капитан на моя нов кораб — „Инига“. Ще са ми необходими два кораба, за да откарам всичките подаръци, които Донал Рай праща на халифа.

— Съжалявам ви и двамата — каза тихо Алима. — Но за жалост, сърцето невинаги проявява мъдрост. Може би никога няма да обикнеш някоя жена, както обичаш Зейнаб, синко, но с времето болката ще намалее и ти отново ще си способен да се влюбиш. А и тя също. Сигурно няма да е така, както обича теб, но ти не искаш тя да е нещастна, нали?

— Не — отвърна тъжно той. — Не искам да е нещастна.

Майка му хвана нежно ръката му.

— Хатиба ще ти хареса, обещавам ти. Бъди добър с нея.

— Кога не съм бил добър с жена? — попита горчиво той. — Научен съм да ценя жените, както никой друг мъж. Хатиба бат Хюсеин ще е първата ми съпруга и ще бъде уважавана и почитана като такава.

— В такъв случай да кажа ли на баща ти да уточни условията и да подпише договорите?

— А колко да дам за нея? — попита Карим.

Обичаят беше да се дава определена цена и за булката, както тя даваше зестрата си. Ислямът защитаваше жените си. Ако в бъдеще Карим се разведеше с Хатиба, той щеше да й даде цената, която е платил за нея, както и собствената й зестра. Децата й обаче щяха да останат при баща си.

— Ще платиш три хиляди златни динари. Подобна сума прави чест и на бащата, и на дъщерята.

Карим кимна.

— Това е доста щедро. Кажи на татко, че аз сам ще се погрижа за парите. Мога да си го позволя. Кога ще дойде кадията, за да направим договора?

— Сватбеният договор ще се подпише в деня на сватбата на Инига. Вече сме поканили Хюсеин ибн Хюсеин. Той настоява да не виждаш Хатиба до деня на сватбата. Знам, че това е отживелица, но е неговото желание.

— Тя очевидно е послушна дъщеря — отвърна той сухо. — Предполагам, че това ще е хубаво за брака ми. Можеш ли да си представиш реакцията на Инига, ако й кажеш, че ще се омъжва за някой абсолютно непознат, когото ще види чак след като свърши церемонията?

Алима избухна в смях.

— За щастие, нямаме такъв проблем с Инига, тъй като тя и Ахмед се познават от деца. Те са добра двойка.

— Зейнаб и Инига се сприятелиха — каза той.

— Знам. — Алима отново се намръщи. — Ще ми се да не го одобрявам, но не мога. Зейнаб е очарователна. Тя и Инига наистина много се обичат. Кой знае каква ще е съдбата на Зейнаб. Ако стане любимка на халифа, Инига ще си има много влиятелна приятелка в Кордоба.

— Ти също я харесваш — отбеляза тихо Карим.

— Да — призна майка му. — Смятам, че е много разумно момиче.

— Инига я е поканила на сватбата си. Ще я доведа, а също и Ома. И двете не са имали истински семейства и изглежда топлотата в нашето им действа добре. Ще ги изпратя във вилата ми, когато Ахмед дойде да отведе Инига в дома на баща си.

— Добре, позволявам. Инига не иска голяма сватба, затова ще я направим в нашата градина.

— Ще тръгна за Кордоба месец след сватбата. После ще отида в Ирландия, но няма да оставам. Само ще съобщя на Донал Рай, че съм изпълнил поръчението му.

— И ще се върнеш за собствената си сватба.

— Да — съгласи се той.

Щеше да се ожени за някакво момиче на име Хатиба. Момиче, което никога не беше виждал, което нямаше да го удовлетворява независимо колко ще опитва. Но тя никога нямаше да го разбере. Щеше да е мил и нежен с Хатиба, съпругата си, и тя никога нямаше да разбере, че той обича с цялото си същество друга жена. Че винаги ще обича само нея.

 

 

Карим заведе Зейнаб и Ома да разгледат града. Двете момичета се увиха в черни яшмаци, като само очите им се виждаха. Когато стигнаха до пазара, слязоха от носилката и тръгнаха заедно с Карим. Струваше им се, че там се продава всичко, дори неща, които не са си и представяли, че могат да съществуват. Имаше много платове — брокат, коприна и лен, както и красиви керамични изделия, медни съдове, кутии от слонова кост, кафези с птици, сурово месо, скъпоценности.

Когато завиха зад един ъгъл, се натъкнаха на търговец на роби. Спряха, очаровани. Силни млади черни мъже чакаха новите си господари съвсем голи. Иззад една завеса се появи красиво тъмнокосо момиче. Опита се да прикрие голотата си с ръце, но търговецът й изкрещя нещо и тя бе принудена да се подчини. Момичето беше девствено и бе купено за триста и трийсет златни динара.

— Това ли щеше да се случи с Ома и мен, ако Донал Рай не ни беше купил? — попита Зейнаб.

Той кимна.

— Да, съкровище. Пазарът за роби не е много приятно място.

Зейнаб за кой ли път осъзна, но сега по-силно, че тя и Ома са имали голям късмет, че попаднаха при Донал Рай. Наистина, бяха им го казвали много пъти, но чак като видя това бедно, изплашено момиче, разбра какво точно са имали предвид. Ако мъжете не я намираха красива, помисли си тя горчиво, щеше да се озове ужасена на някое подобно място, а също и Ома. Тя потрепери, но спътниците й не забелязаха нищо.

Карим ги поведе нататък. Купи им малки чаши вода, ароматизирана с лимонов сок.

— Пийте през воалите — предупреди ги той. — Никога не трябва да показвате лицата си на публично място, в противен случай ще се опозорите.

Продължиха напред и Зейнаб видя на една сергия сребърни бижута.

— Може ли да поспрем тук, господарю?

— Разбира се. И всяка от вас може да си избере подарък.

Ома си хареса една верижка и Карим й я купи. Зейнаб пък беше очарована от една сребърна чаша.

— Това искам, господарю — каза тя тихо и той й я купи.

— Ще си спомняш за мен всеки път, щом отпиваш от тази чаша — каза й той, когато тръгваха към носилката.

— Никога не бих могла да те забравя.

Той заговори за сребърните мини извън града, опитвайки се да смени темата. Зейнаб не можеше да го погледне. Изви глава и се престори на задрямала. След няколко седмици Инига щеше да се омъжи, а след още един месец, Карим щеше да я отведе в Кордоба. Никога повече нямаше да го види. Тази мисъл пронизваше сърцето й като нож. Но нима някоя жена имаше по-различна съдба? Сестра й се омъжи по предварителна уговорка. Зейнаб се чудеше дали детето, което Груоч е родила, е син. Ако беше така, тогава отмъщението на Сорча Макдаф би било пълно. Един истински Макдаф щеше да притежава Бен Макдюи, както и земите на Фергюсън. „Никога няма да разбера“ — мислеше си Зейнаб.

 

 

Дойде и денят на сватбата на Инига. Зейнаб попита Карим какво да облече.

— Трябва да окажа чест на сестра ти, но не бива да я засенчвам в най-щастливия й ден.

— Дори и да си сложиш конски чул, ти пак ще засенчваш всяка жена. Мога само да те посъветвам да не носиш розово, защото сестра ми ще е облечена в такива дрехи.

— Няма що, много ми помогна!

— Ето нещо елегантно, но скромно — обади се Ома и извади от раклата един копринен кафтан с цвят на аквамарин. Деколтето и ръкавите бяха украсени с бродирани златни цветя. — Тук има и подходящи копринени панталони, господарке. Ще обуеш златните чехли.

Карим кимна в съгласие.

— И само обеци. Онези малки полумесеци. Може и една гривна, но нищо повече.

Ома облече господарката си и й направи прическата. За жалост, отгоре трябваше да облече черния яшмак, който беше принудена да носи, когато пътува.

Носилката ги отведе пред дома на Хабиб ибн Малик, Карим отвори вратата на градината и каза:

— Аз трябва да вляза от друго място. Ще намерите останалите жени в градината.

— А къде са мъжете? — попита Зейнаб.

— Жените и мъжете празнуват отделно — обясни той. — Такъв е обичаят. А сега вървете и се забавлявайте. Майка ми ще ви каже, кога е време да си ходите. Ще излезете от тази врата, аз ще ви чакам.

Те влязоха в прекрасната градина и ориентирайки се по музиката, стигнаха до мястото на тържеството. Отправиха се направо към Алима, за да й засвидетелстват уважението си.

Майката на Карим изглеждаше особено красива и щастлива.

— Видяхте ли булката? — попита ги тя, обърна се и я посочи.

В центъра на градината Инига седеше на златен трон. Дойдоха робини, които съблякоха яшмаците на Зейнаб и Ома.

Алима ги погледна с одобрение.

— Колко сте красиви и двете! А сега идете и поздравете дъщеря ми.

Те се отправиха към Инига, която седеше сама, заобиколена от сватбени подаръци. Тя им се ухили закачливо.

— Какво ще кажете? Не приличам ли на идол?

— Изглеждаш великолепно! — каза й Зейнаб. — Тук ли ще седиш цял ден, или можеш да ставаш?

— Трябва да седя тук до следобед, докато Ахмед и роднините му — мъже, дойдат, за да ме отведат в дома на баща му, където ще живея. Празненството ще продължи и там, докато аз и съпругът ми най-после успеем да избягаме в покоите си. След това всички ще започнат да очакват деня, в който ще обявя, че ще имам бебе, и надявам се, че ще бъде син.

— А ако родиш дъщеря?

— Първо е редно да родя син, но и дъщерите не са нежелани. Преди да дойде пророкът, народът ни обикновено убивал първородните деца, ако са момичета. В Корана пише: „Неубивайте децата си, защото се страхувате от бедността. Ние ще осигурим прехраната им. Ако ги убиете, ще допуснете ужасна грешка.“ — Инига се усмихна — Освен това ние, жените, даваме живот. Не можем да го отнемаме.

Тържеството беше прекрасно. Жените танцуваха и се забавляваха. Най-после Алима даде знак на Зейнаб и Ома, че е време да си тръгват. Те отидоха отново при Инига, за да й пожелаят щастие и да се сбогуват.

— Ела ми на гости, преди да замина за Кордоба — каза й Зейнаб.

— Кога ще тръгваш?

— Карим каза след Рамадана.

— Ще дойда — обеща Инига. — Няма да тръгнете преди Ид ал-Фитр — трите дни, с които завършва Рамадана. Свещеният месец започва след два дни и аз няма да мога да дойда, но обещавам, че ще дойда по време на Ид ал-Фитр.

Момичетата се прегърнаха и Зейнаб и Ома се върнаха при носилката, където ги чакаше Карим.

— Аз трябва да остана до края на тържеството. Ще се видим отново късно довечера, съкровище. Чакай ме. — Той спусна завесите и носилката тръгна.

— Много е смешно — обади се Ома по време на пътуването, — че мъжете и жените трябва да празнуват отделно. Надявах се да видя Аладин бен Омар, но дори и да е бил там, не бих могла да разбера. Беше толкова зает напоследък, че почти не съм го виждала. Предполагам, че въобще не го интересувам, въпреки че направи всичко възможно да ме съблазни по време на пътуването от Ирландия.

— И успя ли?

— Не, но не защото не е опитвал достатъчно. — Ома въздъхна. — За мен няма бъдеще, господарке. Халифът ще се влюби в теб и сигурно ще му родиш дете, което ще е свободно — син на един господар. А ако аз родя, детето ми ще е роб, като мен. Може би това не би имало значение, ако не бях родена свободна.

— Ако се харесам на халифа, може би ще мога да те освободя, Ома. Бих могла да те изпратя отново в Шотландия. Това ще те направи ли щастлива?

— Господарке, предпочитам да остана с теб. В Шотландия не ме чака никой. Нямам семейство и единственият дом, който познавам, е манастирът. А там не мога да се върна. — Тя се усмихна. — Представяш ли си изражението на Майка Юб, когато се покажа на портите?

— Мога да те изпратя при сестра ми в Бен Макдюи.

— Какво! — извика Ома. — Нима се опитваш да се отървеш от мен, господарке? Не можеш да си сигурна, че сестра ти е оцеляла след раждането, а и как бих могла да обясня какво ни се е случило? Мислиш ли, че сестра ти ще ми повярва? Те ще насъскат кучетата срещу мен, господарке! Не ме отпращай далеч от себе си! — Очите на Ома се напълниха със сълзи.

— Не искам да те отпращам. — Зейнаб хвана ръката й. — Но ми изглеждаше толкова нещастна.

— О, това е само заради Аладин бен Омар.

— Може би в такъв случай трябва да му позволиш да те прелъсти. Това, че си моя прислужница, не означава, че не можеш да получиш и ти малко любов.

— Не искам да имам дете.

— Ами тогава недей. Не си ли се замисляла защо не съм забременяла в продължение на толкова месеци? Спомняш ли си онази течност, която Карим ти даде в Дъблин и от която ми даваш всяка сутрин? Не са ли ти дали рецептата?

— Дадоха ми я — отвърна бавно Ома. — Не зная какво е това, но знам, че господарят не би ти причинил зло.

— Тази течност ме предпазва от забременяване. Има още един начин, но не знам дали е толкова сигурен. Инига ми каза, че жените от харема си слагат някакви гъби, които би трябвало да спрат семето на любовника им. Започни да пиеш от моето лекарство, Ома, и ако искаш, вземи Аладин за любовник. Мисля, че така ще си по-щастлива.

— Благодаря, господарке. Признавам си, че желая този черен негодник, но няма да раждам роби! — Тя се замисли за момент. — Колко време трябва да вземам лекарството, преди да се отдам на Аладин?

— Изпий малко довечера. Всичко ще е наред, ако продължиш да го вземаш всеки ден. Аз самата ще спра да го вземам веднага щом пристигна в Кордоба, защото ако забременея от халифа, това само ще ме издигне в неговите очи и в харема му.

— Ще ми е мъчно да напусна това място. Тук е прекрасно, а Карим е добър господар. Кога ще тръгнем? Знаеш ли?

— След два дни започва месецът на Рамадана. Ще се въздържаме от ядене и пиене от изгрев до залез-слънце. В края на месеца ще има тридневно празненство. Ще тръгнем за Кордоба веднага щом то свърши.

На следващата сутрин Зейнаб трябваше отново да се посвети на обучението си. Знаейки, че остава съвсем малко време, учителите й бяха много настойчиви и бързаха да я научат на всичко. Успехът й в Кордоба щеше да донесе слава и на самите тях.

Късно следобед Ома дойде при нея, носейки дълго бяло наметало с качулка.

— Господарят Карим каза да облечеш това и да дойдеш с мен. — После снижи гласа си така, че имамът да не може да я чуе. — Аладин е тук. Може ли да остана с него?

— Разбира се. Ако не успея една вечер да се грижа сама за себе си, значи много съм се разглезила от този начин на живот. Няма да те очаквам преди заранта, Ома. Надявам се, че ще ми се подчиниш.

Ома се изкикоти, заведе господарката си в градината, където я очакваше Карим, яхнал един бял кон. Той й заповяда да се приближи.

— Господарю? — Тя стоеше до коня, объркана.

Той посегна към нея, хвана я и я вдигна на седлото пред себе си.

— Удобно ли ти е? Трябва да яздим няколко мили.

— Къде отиваме, господарю?

Тя се чувстваше много добре в прегръдката му. Притисна се до гърдите му, вдишвайки мъжкия му аромат, и въздъхна.

Той се усмихна, като си мислеше колко свободно изразява тя чувствата си. В нея нямаше никаква преструвка. Каква освежителна промяна ще е за халифа, помисли си той и усмивката му изчезна. След няколко седмици щеше да принадлежи на халифа, но засега беше все още негова.

— Отиваме в една малка къща. Намира се в планините до едно езеро.

Зейнаб не попита нищо повече. Отпусна се на гърдите му, съзерцавайки красивия пейзаж. След известно време се обади:

— Всичко това твое ли е?

— Да — отвърна той и се усмихна.

— Трябва да си много богат. В Шотландия биха смятали за щастливец всеки, който притежава такава земя. Нашите земи са скалисти. Почвата е бедна и реколтата слаба.

— Малина е специално място — съгласи се той. — Земята е плодородна, а климатът умерен.

— В Шотландия винаги е студено и често мъгливо. Понякога има няколко топли седмици в средата на лятото, но това е всичко. И много вали. Обичам слънцето на вашата земя!

Той тръгна по един страничен път, който водеше надолу към малка горичка, и изведнъж пред тях се появи кристалносиньо езеро. На брега му имаше малка мраморна къща, а около нея — цветна градина. Карим спря пред сградата, слезе от коня и се обърна, за да помогне на Зейнаб.

— Наричам това място „Бягство“. Тук идвам, когато искам да съм сам. Открих това езерце много отдавна. Баща ми ми подари земята, когато се върнах от Самарканд. Построих вилата си на брега на морето, но се усамотявам тук, където никой не може да ме намери.

Той хвана ръката й и влязоха в къщата.

Вътре имаше само една стая. В единия ъгъл ромолеше фонтан от черен мрамор, а в средата имаше голямо легло, застлано с черна коприна и покрито със златисти атлазени възглавници. Върху малка масичка имаше наредени поднос с печено пиле, чиния пилаф и купа с нарове и банани. До тях беше оставена гарафа с вино.

Карим наля вино в две чаши и й подаде едната.

— Имамът казва, че виното е забранено — каза Зейнаб.

— Аллах е създал земята, гроздето и следователно виното. Не може да има нищо грешно в това, което Аллах е създал. Грях е да се напиваш, цвете мое. Ще видиш, че в двора на халифа също има вино. Изпий го.

Той вдигна своята чаша и я изпи на един дъх. Наля си още една, изпи бързо и нея и сложи чашата обратно на масата.

Зейнаб го гледаше изумена. Подобно държане не му беше присъщо.

— Защо дойдохме тук, господарю? — Още не беше докоснала виното си.

— Кажи ми, че ме обичаш, Зейнаб — каза внезапно той. — Искам да чуя думите от сладките ти устни. — Очите му се впиха в нейните, умолявайки.

— Господарю, ти си луд! — възкликна тя.

Сърцето й заби бясно. Опита се да се обърне, за да не може той да прочете истината в очите й.

Но той не й позволи, завъртя я обратно, докато лицето й застана пред неговото, но тя сведе клепки, за да не го гледа в очите.

— Съдбата е предопределила да се влюбим и след това да се разделим завинаги — каза той. — Аз те обичам, Зейнаб, и ти ме обичаш. Защо не искаш да го признаеш?

— Не си ли ме учил, че една робиня за любов не се обвързва емоционално с учителя си. Страхувам се, че виното ти е размътило главата. Хайде, ела да хапнем нещо.

Защо й причиняваше всичко това? Да не би да беше някакво изпитание? Трябваше да запази спокойствие.

Но Карим я придърпа към себе си и каза дрезгаво:

— Обичам те, Зейнаб. Нямам това право и не бива да съм такъв глупак, но пък кога ли сърцето е проявявало разум, любима? — Ръката му галеше блестящата й коса. — Аллах най-после ме наказа. Толкова е арогантно, за който и да е мъж да си мисли, че може да обучава друго човешко същество в изкуството на любовта.

— Ти не си ме учил да обичам, господарю, ти ме учеше да дарявам удоволствие — каза тихо тя.

— Кажи ми, че ме обичаш — молеше той.

— В такава любов няма никакво бъдеще — отвърна студено Зейнаб. — Не разбра ли още от самото начало, че аз принадлежа на халифа на Кордоба? Не мога да бъда негова робиня за любов и да обичам теб, Карим.

— Но въпреки това ме обичаш — отвърна той и погали бузата й.

— Не го прави — помоли тя. Докосването му беше сломило решителността й. — Ако те обичам, как ще понеса да те напусна след един месец? Ако те обичам, как ще преживея остатъка от живота си без теб? Ако те обичам, как ще принадлежа на друг мъж, Карим? — Той не беше пиян от виното и тя го знаеше.

— Тялото ти ще принадлежи на този мъж, но сърцето ти винаги ще остане мое. Не се шегувам, нито пък те изпитвам, Зейнаб, любима. Думите излизат от сърцето ми. Думи, които нямам право да изричам, но не мога да се въздържа. Любовта ми към теб ме направи безпомощен. Обичам те и ще те обичам вечно.

Тя гневно се отдръпна от него.

— И каква полза има от любовта ти към мен, Карим ал-Малина? Аз не съм твоя! Как смееш така да разбиваш сърцето ми! О, колко си жесток! Жесток! Никога няма да ти простя!

— Значи ти наистина ме обичаш! — извика той с въодушевление.

Тя го погледна с празен поглед. По красивото й лице се стичаха сълзи.

— Да, проклет да си, обичам те! Доволен ли си? Задоволена ли е суетата ти, господарю? Бях се заклела пред себе си, че никога няма да ти го кажа, но ти ме принуди. Как сега ще отида при халифа, когато знам, че те обичам и че ти ме обичаш? Какво направи, Карим? Ние ще опозорим тези, които ни се довериха.

Той отново я притисна в прегръдката си.

— Не, няма. Ще направим това, което трябва да направим. Ти ще отидеш при халифа, а аз ще се оженя за Хатиба, но преди това да се случи, ние ще прекараме един месец заедно тук, в „Бягство“. Само аз и ти. Каквато и да бъде съдбата ни след това, ние ще можем цял живот да си спомняме за любовта си, моя красива Зейнаб. Как бих могъл да те пусна, без да съм научил истината? Без никога да съм познал любовта?

— Може би щеше да бъде по-лесно, ако беше постъпил точно така — каза тихо тя. — Не знам дали мога да бъда толкова благородна и смела като теб, Карим. Аз съм едно обикновено момиче от една изостанала страна. Ние, келтите от Шотландия, познаваме само страстта и отмъщението. Мислех си, че в живота има и други неща, защото ти ми показа красотата и светлината, Карим ал-Малина, и семейство, в което всички се обичат. Ако Господ ми беше позволил, аз щях да искам да съм твоя до края на дните си. Да ти родя синове и дъщери. Да стана като майка ти — доволна от съдбата си. Но ти ми казваш, че ме обичаш и ме принуждаваш и аз да го призная. Сега вече никога няма да бъда доволна, господарю. Ако съдбата ми е да страдам, знаейки за любовта ти, то твоята ще бъде да живееш, знаейки, че никога няма да бъда щастлива, след като се разделя с теб. Може би щях да бъда, Карим, но това вече е невъзможно.

— Не можеш да си щастлива, знаейки, че сърцето ми е твое?

Тя поклати глава.

— Никога няма да съм щастлива, щом съм далеч от теб.

— О, Зейнаб, какво направих! — извика той.

— Колкото и да съм ядосана, Карим, вече не ме е грижа. Обичам те и ни е останало толкова малко време. Нека не го прекарваме в укори. Ти разби сърцето ми, но аз все още те обожавам. — Тя обви ръце около врата му и го целуна страстно. — Винаги ще те обожавам!

Той я вдигна, положи я на леглото и започна нежно да я съблича. Свали и своите дрехи и легна до нея. Пръстите им се преплетоха. Останаха така доста дълго време, без да продумат, после той се надигна на лакът и наведе глава, за да я целуне. Очите й го гледаха сериозно, после се затвориха бавно. Тя се отдаде на сладостта на момента. Ръцете му я докосваха с непоносима нежност и я караха да моли за още.

Той целуна всяка сълза на лицето й. Устните му докосваха устните, бузите, сведените й клепачи.

Тя погали красивото му лице. Какво беше сторила, че трябваше да понесе толкова радост и толкова болка едновременно? Любовта беше нещо ужасно. Щеше да е доволна, когато отиде в Кордоба. Доволна да се отърве от тази болка. Сигурно с времето щеше да се поуспокои и да се съсредоточи върху това, което беше научила. Щеше да бъде най-добрата робиня за любов, която някога е съществувала.

— Обичам те, цвете мое — прошепна той в ухото й и го гризна леко.

Тя се обърна към него. Разтапяше се от щастие и едновременно усещаше как сърцето й ще се пръсне. Не беше честно!

— И аз те обичам, Карим ал-Малина. Люби ме, скъпи! О, люби ме!