Бъртрис Смол
Робиня за любов (1)

Пролог

Шотландия

929 г.

Сорча Макдаф изстена от болка. Извън стените на сивата каменна крепост декемврийските ветрове виеха тъжно, сякаш споделяха страданието й. В стаята беше студено. Толкова студено, че стените бяха покрити със скреж въпреки огъня в камината.

Голата родилка не усещаше леденото течение. Беше твърде заета с раждането на детето си. Това беше първото й раждане, но нямаше да има друго, освен ако не се оженеше отново, а тя нямаше никакво намерение да го прави. Съпругът й — Торкъл Макдаф, собственик на Бен Макдюи — загина преди три месеца. Беше убит при пререкания за земята от Алисдер Фергюсън, собственик на Килилох. Детето й — децата й — наум се поправи тя, защото акушерката й беше казала, че бебетата ще са две, щяха да отмъстят за баща си и да унищожат всички Фергюсън от Килилох, така че от тях да не остане и следа в тукашната история. Тя се опияняваше от мисълта за отмъщението.

— Смъртта ти няма да е напразна, скъпи мой лорде — прошепна на себе си.

Гласът на акушерката я върна обратно в действителността:

— Напъвайте, лейди!

Сорча Макдаф напъваше с всички сили и акушерката се наведе между разкрачените й крака, кимайки.

— Отново! — заповяда старата жена.

Сорча продължаваше да се напъва, после изведнъж усети как нещо хлъзгаво се измъква от тялото й. Опита се да се поизправи, за да види. Акушерката хвана окървавеното новородено за глезените, вдигна го и го потупа по гърба. Бебето изплака.

— Дай ми сина! — прошепна Сорча Макдаф. — Дай ми го веднага! — Тя протегна нетърпеливо ръце.

— Бебето е момиченце, лейди — каза акушерката, докато изтриваше кръвта от новороденото. После го уви и го подаде на майка му.

Дъщеря? Тя дори не бе и помисляла, че може да има дъщеря, но тъй като второто дете със сигурност щеше да бъде момче, Сорча реши, че е доволна да има дъщеря. С двама синове щеше да й бъде трудно. Сигурно щяха да прекарват повече време да се бият помежду си, отколкото с Фергюсън от Килилох. Не. Хубаво беше, че има дъщеря. Можеше да я използва за скрепяването на някой договор. Сорча погледна към бебето в ръцете си.

— Груоч — каза тя тихо. — Ще се наричаш Груоч. Това е семейно име.

Бебето погледна майка си с прекрасните си сини очи. Тя беше изключително красиво създание, с малко златиста косица на темето.

— Лейди, имате да раждате още едно дете. — Акушерката наруши унеса й. — Болките продължават ли?

— Да — отговори рязко Сорча Макдаф. — Имам болки, но не им обръщам внимание. Твърде съм очарована от малката си дъщеричка.

— Най-добре е да помислите за другото, лейди — напомни й кисело акушерката. — Едно момче ще е много по-важно за клана Макдаф от дъщеря ви. А сега ми я дайте. Ще я оставя в люлката, където й е мястото.

Акушерката почти издърпа новороденото от майка му, за да го сложи в люлката до огъня, така че Сорча Макдаф да се съсредоточи върху раждането на сина си, който вече се опитваше да излезе от утробата й.

Второто дете се роди много по-бързо.

— Дай ми момчето! — извика Сорча Макдаф. Акушерката изтри кръвта от бебето и внимателно погледна надолу. После тъжно поклати глава.

— Това също е момиче — каза жената с пребледняло лице. — Кланът Макдаф от Бен Макдюи умря със съпруга ви.

Тя уви и второто бебе и въздъхна тъжно. После го подаде на майка му, но Сорча Макдаф извика гневно:

— Не съм я искала! За какво ми е още една дъщеря? Аз исках син!

— Не можете да промените волята на Бога, лейди — каза гневно акушерката. И двете деца бяха момичета и нищо не можеше да се направи. — Господ е решил да ви дари с две дъщери, лейди. И двете са здрави. Не можете да го отречете. Благодарете на Бога за съдбата си. Много бездетни жени биха ви завиждали.

— Няма да отхвърля сладката ми Груоч — отговори Сорча Макдаф, — но другото ще ми е само в тежест. Груоч е наследница на Бен Макдюи, но за какво ми е другата? Трябваше да имам син!

— Живеем в сурови времена, лейди — напомни й акушерката. — И двете новородени са здрави, но какво ще стане, ако едното се разболее и умре? Ако го няма другото, няма да има кой да наследи Бен Макдюи. Мисля, че и за второто бебе трябва да има място под слънцето. Най-добре е да й дадете име.

— Нека бъде Реган, тогава — каза разочарованата родилка.

— Но това е мъжко име — отвърна акушерката, изненадана.

— Тя трябваше да е момче. — Гласът на Сорча Макдаф беше леден. — Това е цената, която трябва да плати за това, че ме разочарова.

Сорча изстена и се напъна, за да изхвърли плацентата.

Клатейки глава, акушерката остави Реган Макдаф във втората люлка до огъня. После се обърна, за да се погрижи за господарката си. Почти беше свършила, когато вратата се отвори с трясък. Няколко въоръжени мъже нахлуха вътре. Акушерката изпищя, разпознала цветовете на карираните наметки на неканените гости. Наведе се над господарката си.

Един висок мъж със студени очи сграбчи ужасената жена за ръката, втренчи се в очите й и попита:

— Къде са новородените?

Акушерката беше онемяла от страх, но Алисдер Фергюсън проследи погледа й към двете люлки до огъня.

— Убийте ги! — заповяда той на хората си. — Не искам никой Макдаф да заплашва земите ми.

Гола и все още в кръв, родилката се надигна от леглото и посегна към камата на Фергюсън. Без дори да я поглежда, той я плесна през ръцете.

— Копеле! — извика тя.

— Но те са момичета, господарю! — успя най-после да каже нещо и акушерката, опитвайки се да защити новородените. — Момичетата не могат да ти навредят!

— Момичета? И двете? — Той беше учуден. После погледът му се плъзна към голата жена на леглото. — Е — каза той подигравателно. — Торкъл Макдаф ти е направил момичета, Сорча. Аз щях да ти даря синове, и все още мога да го направя, кучко. Трябваше да се омъжиш за мен, а не за Макдаф.

— Три съпруги не са ли ти достатъчни, Фергюсън? — каза тя презрително. — Аз се омъжих за мъжа, който обичах. Въпреки че ти го уби, не съжалявам за решението си. — Тя не направи никакво усилие да се покрие, но хората му бяха достатъчно разумни, за да не я зяпат.

— Можех да убия децата ти, Сорча Макдаф — каза той студено, присвивайки очи.

Дори гола и окървавена от раждането, тя пак беше красива. И той наистина я желаеше. Точно през този същия месец преди две години тя бе отказала да се омъжи за него, избирайки врага му. Наричаха Макдаф Торкъл Русия. Той беше висок млад мъж със златисторуса коса и постоянна усмивка. „Е — помисли си Фергюсън, — едва ли е толкова красив сега, когато червеите пируват с него, а вдовицата му ще съжалява за отношението си към мен. За да защитава децата си, тя ще трябва да прави всичко, което й кажа.“ Нуждата ще надвие гордостта и гнева й, когато я направи своя любовница. Веднъж се беше заклел, че ще страда за това, че отхвърли него и избра Макдаф. Сега щеше да я има и щеше да разполага с нея както намери за добре.

Алисдер Фергюсън пусна ръката на акушерката и я блъсна към люлките.

— Разповий новородените! Искам да се уверя с очите си, че говорите истината. Разповий ги и ги сложи на корема на майка им, за да ги видя заедно. Бързо, стара вещице! Нямам много време за губене.

Акушерката се забърза да изпълни заповедта му, разпови бебетата и ги сложи върху треперещото тяло на майка им.

— Ето ги, господарю. Две прекрасни момиченца, както сам можете да видите.

Собственикът на Килилох се втренчи в новородените. И двете бяха без съмнение момичета. Той бързо се усмихна, но изведнъж му дойде една идея.

— Кое се роди първо? — попита той.

— Това — посочи акушерката. — Казва се Груоч.

— Как разбра? — попита я той. — На мен ми изглеждат съвсем еднакви. Как можа да ги различиш, стара вещице?

— Първото има чисти, ясни сини очи, господарю — отвърна акушерката. — Погледнете и ще се уверите сам. Очите на второто също са сини, но с някакъв друг оттенък. Не виждате ли?

Той се втренчи в новородените.

— Да — каза той нетърпеливо, макар че не виждаше никаква разлика между близначките. — Повий ги и ги върни в люлките им. — Той отново се обърна към жената на леглото. Беше бледа, но очите й гледаха предизвикателно. — Ще пощадя децата ти, Сорча Макдаф. Старата жена е права. Момичетата не представляват никаква заплаха за мен. Но ще взема първородната — Груоч — за моя наследник — Ян. Така ще прекъснем враждата между двата клана и земите, за които спорим, ще станат Фергюсън след този съюз.

Сорча се втренчи в него. Знаеше, че няма право на избор. Той щеше да вземе скъпоценната й Груоч, независимо какво е мнението й. В този момент Сорча Макдаф мразеше Алисдер Фергюсън с цялото си същество, но трябваше да приеме условията му. Тя беше умна и въпреки гнева си можеше да види и добрите страни в създалата се ситуация. Земите на Бен Макдюи ще станат собственост на по-силните Фергюсън, след като годежният договор бъде подписан и подпечатан. Те щяха да помагат на по-слабите от клана Макдаф да защитават земите си. Груоч щеше да расте в безопасност. А Сорча щеше има достатъчно време, за да измисли как да отмъсти на Фергюсън от Килилох. Те бяха убили нейния Торкъл, а сега присъединяваха земите му. Един ден щяха скъпо да си платят за това.

— А ако Груоч умре? — попита тя.

— Имаш две дъщери, а дори и Ян да умре, имам половин дузина синове, които да заемат мястото му. А ако и двете ти момичета умрат, тези земи пак ще бъдат мои. Но няма от какво да се страхуваш, Сорча Макдаф, аз не представлявам опасност за дъщерите ти. По-добре е да се свържем кръвно, отколкото да ви завладявам насилствено. Това ще установи истински мир между хората ни. Тогава ще мога да съсредоточа вниманието си върху роднините ти Робъртсън.

— А другата ми дъщеря? — попита Сорча. — Тя трябва да има прилична зестра, защото също ще се омъжи някой ден.

— Тя ще отиде в манастир — остро отвърна Фергюсън. — Няма да позволя някой друг клан да предявява претенции за тези земи. Но няма да отиде в манастир, докато Груоч и Ян не се оженят и консумират брака си, Сорча Макдаф. Ако, да не дава Господ, първородната умре, ще я заменим с втората. — Алисдер видя, че тя трепери, и метна наметалото си върху нея. — Ще извикам свещеника, за да уредим всичко. Ще те информирам, когато всичко е готово. Ти и дъщерите ти сега сте под мое покровителство, Сорча Макдаф. Вече няма от какво да се страхуваш. — След като каза това, той се обърна, даде знак на хората си да го последват и се оттегли.

Когато вратата се затвори след тях, Сорча се надигна, за да стане от леглото. Препъвайки се през стаята, тя свали наметката на зелени и сини карета с тесни бели и червени ивици и я хвърли в огъня.

— Донеси ми вода, жено! — извика тя на акушерката. — Трябва да измия вонята на Фергюсън от тялото си!

Акушерката се втурна да изпълни заповедта на господарката си. Донесе й топла вода и чиста кърпа.

— Ето — каза тя, изпитвайки известен страх от изражението на дамата.

Сорча Макдаф започна яростно да трие тялото си. В главата й се въртяха черни мисли. Още не беше решила как ще отмъсти на Фергюсън, но щеше да го направи! Алисдер беше направил глупавата грешка да й даде всичкото време, което й беше необходимо, за да измисли план, какъвто и да е. С цялата си арогантност той бе решил, че всичко е решено, но не беше така. Тя трябваше, щеше да отмъсти за смъртта на Торкъл и за кражбата на земите му. Никой Фергюсън нямаше да притежава земите Бен Макдюи. Щеше да се остави да защитават нея и дъщерите й, но накрая щеше да намери начин да тържествува над Алисдер Фергюсън и клана му. Изведнъж се почувства ужасно отпаднала и леко потрепери.

— Лейди, трябва да се върнете в леглото — обади се акушерката и се приближи, за да й помогне. — Ще имате нужда от всичките си сили, за да се грижите за тези две деца. Мисля, че съвсем скоро ще огладнеят.

— Не мога да храня и двете — отвърна Сорча. — Намери някоя, която да кърми Реган. Да я вземе у дома си колкото е възможно по-скоро.

Родилката се върна в леглото си и се зави с наметката си от лисичи кожи.

Акушерката сви укорително устни.

— Няма причина да не кърмите и двете си дъщери, лейди — каза тя решително. — Вие сте здрава жена, а и виждам как млякото напира в гърдите ви. Ще имате повече от достатъчно и за двете.

— Млякото ми е само за Груоч, стара вещице — сопна се Сорча. — Намери дойка за другата. — Тя се обърна към стената.

Клатейки неодобрително глава, акушерката се приближи към люлките и погледна двете новородени, които блажено спяха, нехаейки за съдбата си — първата трябваше да се омъжи за един Фергюсън — най-злия враг на клана Макдаф, а другата бе обречена на Църквата, независимо какво щеше да бъде желанието й. Наследницата и игуменката, помисли си акушерката и леко се усмихна. После излезе тихо от стаята, затваряйки вратата след себе си.