Бъртрис Смол
Робиня за любов (16)

Глава 15

Хаздай ибн Шапрут изглежда наваксваше за всичките тези години, в които доброволно се бе обрекъл на въздържание. За кратко време той се превърна в неуморим и опитен любовник. Искаше да научи всичко, което знаеше Зейнаб. Искаше да опита всичко, с изключение на содомията. Това беше форма на правене на любов, която въобще не го привличаше.

— Ще станеш прекрасен съпруг на някое момиче — каза му тя един ден, докато играеха шах.

— Не искам да се женя.

— Защо?

— Защото — той премести офицера си — нямам време за съпруга и за семейство. Ти, скъпа моя, си едно прекрасно развлечение. Ти ми отвори очите за физическото удоволствие и ми служиш добре, Зейнаб. Но ако се прибера късно, или ако въобще не се прибера, ти няма да се оплакваш. Ти няма да ме тревожиш със синове, за които да се грижа, нито с дъщери, за които да търся подходящи съпрузи. Затова не искам да се женя. Имам двама по-млади братя, които ще продължат името на баща ми. Но уви, родителите ми не ме разбират, но поне се опитват да приемат решението ми.

— Аз родих дете на халифа, Хаздай — каза тихо Зейнаб. — Мога да родя и на теб.

— Знам, че има средства да се предпазиш от забременяване и се надявам, че ги използваш, скъпа. Но ако родиш дете от мен, то няма да е мое, съобразно еврейските закони. В моя свят, детето принадлежи на майка си. Едно такова дете не може да носи името ми и да наследи имота ми. Когато халифът те даде на мен, предполагам не е мислил, че ще родиш друго дете. Докато единственото ти дете е неговото, той няма да те забрави, нито Морайма. Мисля, че ако родиш дете от друг мъж, той бързо ще загуби интерес към теб. Може дори да забрави дъщеря ви.

— Мат! — Тя му се усмихна закачливо. — Не се страхувай, че ще забременея, Хаздай. Не искам друго дете.

— Обичаш ли ме? — попита той. Тя никога не споделяше чувствата си.

— А ти обичаш ли ме?

Той се засмя.

— Отново ме постави в шах, Зейнаб.

— Ти си ми приятел, Хаздай, и това ме радва. Ти си и мой любовник и това също ме радва, но не те обичам.

— Никога не съм бил влюбен. Как се чувства човек?

— Сам ще разбереш, когато се случи. Не мога да ти го обясня. Мисля, че никой не може.

Установиха си ритъм на живот, който, изглежда, ги удовлетворяваше и двамата. Тя беше винаги на неговите услуги, а той прекарваше цялото си свободно време с нея. Баща му дори започна да се оплаква, че вече не може да го вижда. Хаздай не му беше казал за подаръка на халифа. Той просто не би го разбрал.

Месеците минаваха. Хаздай беше изключително ангажиран с превода на медицинската книга. Понякога се връщаше толкова изтощен при Зейнаб, че направо лягаше и спеше по десет часа. „Не съм му съпруга — мислеше си горчиво тя, докато една вечер събираше разпилените му по пода дрехи, — но щеше ли да бъде по-различен животът ми, ако бях?“

Животът й. Нямаше никакви грижи, но ако не беше дъщеря й, щеше да се отегчава до смърт. Морайма беше очарователна. Имаше тена на майка си, но иначе приличаше на баща си и още отсега се държеше като принцеса, макар че все още нищо не разбираше.

Зейнаб ходеше в града, когато Морайма посещаваше баща си в стария дворец до Голямата джамия. Абра я водеше при Абд ал-Рахман, докато Ома и Зейнаб, придружавани от Наджа, обикаляха пазарите.

Морайма проходи. Първият й рожден ден дойде и отмина. Знаеше прекрасно кой, кой е в малкия й свят. Халифът, който според Абра я обожаваше, беше Баба. Зейнаб беше Маа. Ома стана О, а бавачката й — Ах. Абд ал-Рахман й бе подарил едно коте и тя беше непрекъснато с него. Зейнаб нарече котето Сноу.

Един хубав пролетен ден Хаздай дойде рано следобед, което беше необичайно. Обикновено работата му го задържаше до късно през нощта.

— Трябва да направя едно пътуване заради халифа, скъпа. Може би няма да съм тук в продължение на няколко месеца.

— И къде ще ходиш, господарю?

— В Алказаба Малина В това малко царство се е случила ужасна трагедия. Принцът и цялото му семейство, с изключение на един негов член, са били избити в някаква междуплеменна разпра. Новият принц на Малина е много, натъжен от загубата на роднините си. Халифът ме изпраща, за да се опитам да го излекувам от меланхолията му и да започне да управлява, в противен случай халифът ще трябва да назначи друг управител. Положението е много неприятно. В града цари хаос след клането. Ще тръгна след няколко дни.

— Нека да дойда с теб — каза Зейнаб. — Тук се отегчавам, а без теб, Хаздай, ще ми е още по-скучно.

— Не знам. — Мисълта да бъде далеч от нея в продължение на няколко месеца не му допадаше много. — Не съм сигурен, че халифът ще го одобри, Зейнаб.

— Аз не принадлежа на халифа — каза топло тя, — а на теб, господарю. Защо да не ме вземеш? Това не е някаква тайна мисия. Аз бях обучена в Малина. Градът е много хубав, а и любимият на Ома е там. Той искаше да се ожени за нея, но тя предпочете да остане с мен. Може пък, още да я иска и тя да се върне при него. Тя ми служи толкова предано, Хаздай. Искам да получи нещо от живота.

— А Морайма? Мисля, че е твърде малка за такова пътуване, а и не бих изложил на опасност дъщерята на халифа.

— Прав си, господарю. Морайма ще остане тук с Абра и ще продължи да посещава баща си. Ще кажем на халифа, че аз ще дойда с теб и той ще изпрати охрана да я пази, докато не сме тук. — Зейнаб обви ръце около врата му. — Ти всъщност не искаш да ме оставиш тук, нали, господарю?

— Не — промълви той до устните й. — Не искам да те оставям, моя красива Зейнаб.

На следващия ден Хаздай проведе един разговор с халифа.

— Имаш ли нещо против да взема Зейнаб със себе си в Малина. Тя иска да ме придружи, господарю.

— Защо? — учуди се гласно халифът.

— Казва, че й е скучно — отвърна искрено Хаздай.

Абд ал-Рахман се засмя.

— Проклятието на интелигентната жена, приятелю. Страстта не й е достатъчна. Моята Айша обичаше да ми казва, че ако искам в дома ми да цари мир, да си вземам жени, които се интересуват само от себе си. Останалите никога не били доволни от съдбата си. Те знаят, че животът може да им предложи и друго, и страхувам се, такъв е проблемът и на Зейнаб. Разбира се, че можеш да я вземеш, Хаздай. Тя е твоя. Единствено се притеснявам за дъщеря си.

— Зейнаб смята, че тя трябва да остане тук, и те моли да осигуриш допълнителна охрана, докато ни няма.

— Разбира се! Тя е добра майка, приятелю. Защо не си родите някое дете?

— Законите на моя народ не ми позволяват да приема децата, които би могла да ми роди Зейнаб. Те няма да са законородени. Вече сме се споразумели с нея, че няма да имаме деца.

Абд ал-Рахман кимна. Не беше помислил за това, когато даде Зейнаб на Хаздай. Дали Зейнаб беше все още така красива? Искаше му се да попита лекаря, но не го направи. Щеше да бъде неучтиво. Освен това знаеше какъв щеше да бъде отговорът. Дали тя обичаше Хаздай? Дали привързаността й към самия него беше избледняла? Това бяха въпроси, които също не можеше да зададе и чиито отговори никога нямаше да узнае. Прокле наум Захра за ревността й, която го беше докарала до това положение.

— Сведенията ми за принца на Малина са много тревожни, Хаздай. Бил е извън града, когато са избили семейството му. Когато след това разбрал за трагедията, изпаднал в някаква вцепененост в продължение на няколко дни. Когато най-после се съвзел, се оказало, че не бил в състояние да взема никакви решения.

Семейният лекар смята, че това е само временно. Искам да разбера какво мислиш ти, Хаздай. Може ли принцът да бъде излекуван? Или трябва да го заменя с някой друг управник? Искам да разбера добре цялата тази история, и то възможно най-бързо. На теб ти имам пълно доверие, Хаздай.

— А убиецът, господарю? Ако го хвана, какво да правя с него?

— Не мога да позволя такива бандити да се разхождат на свобода дори в най-отдалечените части на държавата ми. Намери този човек и го накажи, приятелю. И му измисли наистина ужасно наказание. Нека го убият с камъни.

Ще пътуваш с един от моите кораби и ще ти дам сто войника, които ще ти помогнат да наложиш правосъдие.

Лекарят кимна и се поклони на господаря си.

— Ще стане така, както ти искаш. Кога ще тръгнем?

— Можете ли да се приготвите за три дни?

— Можем, господарю.

— Утре ще изпратя десет войника в къщата на Зейнаб, които ще останат там до завръщането ви. Морайма ще е в безопасност.

Докато Зейнаб и Хаздай се приготвяха за пътуването, войниците на халифа се приспособяваха към новата обстановка. Аида беше доволна, че има толкова много хора, за които да готви, а малката Морайма вече въртеше на пръста си капитана на охраната. Абра беше много привързана към детето. Зейнаб беше доволна, че дъщеря й ще е в пълна безопасност. Нарочно не обясни на детето, че ще отсъства няколко месеца. Морайма и без това нямаше да разбере. Просто й каза, че мама ще я няма, но ще се върне. За нейно разочарование обаче, Морайма въобще не се разстрои от новината.

— Маа ще се върне? — попита тя.

— Да — увери я Зейнаб със сълзи на очи.

— Виждам Баба?

— Разбира се, че ще виждаш баща си.

— Добре! — каза Морайма и продължи да си играе с котката.

— Не мисля, че нея въобще я е грижа, че я напускам — проплака Зейнаб в прегръдката на Хаздай. — Тя е като майка ми! Безчувствена!

— Тя няма още и две годинки и не разбира това, което й каза. И така е по-добре. Не искаш да плаче, когато тръгнеш, нали?

— Не. Наистина не искам. Просто искам да е щастлива и да е в безопасност.

— И точно така ще бъде.

Корабът, с който отплуваха, беше огромен. За нея и Хаздай имаше просторна каюта, докато войниците трябваше да останат на долната палуба. За Ома също имаше малка каюта близо до тази на господарката й.

 

 

— Защо поиска да отидем в Алказаба Малина? — попита един ден Ома, докато седяха на палубата. — Сигурно са надяваш да видиш Карим?

— Не. Карим сега е женен мъж. Няма никакъв смисъл да се виждам с него. Но може би ще намерим Аладин, Ома. Не би ли искала да се омъжиш и да си родиш деца? Моят живот, макар е удобен, едва ли може да се нарече вълнуващ. Няма да имам други деца. Аз трябва да приема тази съдба, но ти не, Ома. Аз мога да те освободя, скъпа приятелко, и искам да те видя щастлива. Искам да ти дам свободата и да се омъжиш за Аладин бен Омар. Аз самата ще ти осигуря зестрата. Време е вече да заживееш собствения си живот.

— Не знам. Аладин и аз бяхме разделени за няколко години. Той може би вече се е оженил и аз ще бъда втора съпруга. Освен това не съм сигурна дали още го обичам този негодник. А и кой ще се грижи за теб?

— Няма да те насилвам, но нека поне намерим Аладин и видим какви са чувствата ти към него. Това няма да е трудно. Алказаба Малина не е голям град. А ако не искаш да се омъжиш, когато се върнем в Кордоба, аз ще ти дам свободата. Ще можеш да останеш при мен и аз ще ти плащам, както плащам на Абра. Защото какво ще стане с теб, ако нещо ми се случи, Ома? Искам да бъдеш в безопасност.

 

 

Когато през нощта лежеше до Хаздай, Зейнаб се чудеше дали наистина мислеше това, което каза на Ома. А ако види Карим? Дали любовта й към него ще разцъфти отново? Или беше отдавна умряла? Той беше женен и сигурно вече имаше едно или две деца. Тя беше майка на най-малкото дете на халифа, макар че вече не му принадлежеше. Въздъхна тъжно. Не беше щастлива, но не знаеше защо. Имаше всичко, което една жена би желала — богатство, дете, мъж, който да се грижи за нея. Какво повече искаше?

Това, че тръгна с Хаздай, беше грешка. Беше мислила, че настроението й се дължи на скуката, но сега откри, че всъщност е нещастна. В Алказаба Малина я очакваха само болезнени спомени. Отдавна бе разбрала, че страстта без любов не й е достатъчна. Разбира се, криеше това от Хаздай. Те не се обичаха, въпреки че бяха станали добри приятели и той обичаше да я люби. Щеше много да се разстрои, ако разбереше какво мисли тя.

Един ранен следобед фаровете на пристанището на Алказаба Малина се показаха. Хаздай й беше казал, че в града цари хаос, заради смъртта на владетеля и семейството му, но Зейнаб не забеляза нищо особено. На пристанището ги очакваше носилка, която щеше да ги заведе в дома на принца.

— Безопасно ли е жените да пътуват през града? — попита Хаздай.

— В града е спокойно — отвърна човекът, който бе дошъл да ги посрещне. — Няма бунтове, просто хората са все още в шок след смъртта на владетеля и семейството му.

Хаздай кимна и яхна коня, който беше приготвен за него. Жените се качиха в носилката и групичката тръгна, следвана от стоте войници на халифа. Отправиха се към дома на принца. Жителите на града излязоха по улиците, за да приветстват представителя на халифа, който бе дошъл, за да възстанови спокойствието и да накаже престъпниците.

Когато влязоха в двора на къщата, Зейнаб се наведе към Ома и й прошепна:

— Мислех, че принцът би трябвало да живее в палат.

Щом слязоха, веднага бяха заобиколени от тълпа роби, които ги въведоха вътре.

Един висок мъж с черна брада пристъпи напред и се поклони на Хаздай.

— Добре дошъл! Аз съм Аладин бен Омар, везирът на принца. Много сме щастливи от пристигането ти.

Ома си пое дълбоко въздух и стисна ръката на Зейнаб.

— Не знаехме, че ще пътуваш с жена си — продължи везирът, — но ще я настаним удобно в харема на къщата. В момента там няма никой.

— Жената е моя държанка — отвърна Хаздай. — Аз не съм женен, за голямо съжаление на баща ми. — Той леко се усмихна.

— Значи бащите ни съжаляват за едно и също нещо. Мустафа, заведи жените в харема — обърна се Аладин към един евнух, после отново каза на Хаздай: — Принц Карим е буден, ако искаш да го видиш.

Сега беше ред на Зейнаб да си поеме въздух, но бързо се съвзе и извика:

— Аладин бен Омар, за Карим ал-Малина ли говориш?

Този въпрос изненада и самата нея, но тя вече знаеше отговора. Аллах! Защо беше дошла? Не знаеше дали ще може да понесе да види Карим, да живее в една къща с него. Опита се да си възвърне достойнството, което трябваше да има като робиня за любов на Хаздай ибн Шапрут, но сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите и тя беше пребледняла.

— Лейди, коя си ти? — попита везирът, забравил всякакви официалности.

Ома дръпна булото от лицето си и отвърна рязко:

— Коя си мислиш, че е, идиот такъв? Това е господарката ми Зейнаб!

Аладин се втренчи в нея и във все още забулената жена пред него.

— Наистина ли си ти, лейди?

Зейнаб кимна. Стомахът й се беше свил на топка. Не трябваше да припада. Ако го направеше, Хаздай щеше да разбере, че нещо не е наред. Не трябваше да припада!

— Как се е досетил халифът да изпрати теб, лейди? — възкликна Аладин. — Ти си единственият човек, който може да го върне към живота! Слава на Аллах за милостта му!

— Нищо не разбирам — каза рязко Хаздай. — Какво ще кажеш, Зейнаб?

— Не е редно да стоим на входа и да говорим, господарю. Везире, къде можем да говорим насаме? — Гласът й беше хладен. Като по чудо беше успяла да възстанови спокойствието си.

Аладин бързо ги поведе към една ярко осветена стая, от която се излизаше в позната на Зейнаб градина. Главата й се въртеше. Карим, принц на Малина? Нима това беше вярно? Чакаше отговорите на въпросите си така, както Хаздай чакаше своите.

— Откъде познаваш принца, Зейнаб, ако наистина го познаваш? — попита я Хаздай объркан.

— Не знаех, че той е принц, господарю. Карим ал-Малина е майсторът в любовните изкуства, който ме обучи в робиня за любов. Как така е станал принцът на града?

— Може би ще ви помогна да намерите обяснението, ако ми позволите — намеси се Аладин. Хаздай кимна и той продължи: — Карим ал-Малина е най-младият от тримата синове на предишния принц — Хабиб ибн Малик. Карим търгуваше по море, а също така беше и майстор в любовните изкуства. На него беше поверено обучението на Зейнаб. Тя нямаше никаква представа, че той е син на управляващия принц.

— И как бих могла да имам? — възкликна Зейнаб. — Огледай се наоколо, господарю Хаздай. Това прилича ли ти на дворец? Тази къща не е по-голяма от моята. Никога не съм виждала покойния принц, нито братята на Карим. Познавах майка му, лейди Алима, а сестра му Инига беше моя приятелка. Въобще не предполагах, че те са с толкова знатен произход. Идвала съм тук само веднъж, за сватбата на Инига, но тогава влязохме през една врата в градината. Нито тя, нито Карим някога са ми казвали, че баща им е принцът на този град, господарю Хаздай. Никога!

Хаздай беше изумен от думите й.

— Защо тогава си тук? — обади се Аладин, който също беше в недоумение. — Не си ли собственост на халифа, лейди Зейнаб?

— Аз съм робинята за любов на господаря Хаздай — отвърна тихо тя. — Халифът ме даде на него, Аладин.

Той искаше да попита защо. Беше смятал, че тя е спечелила благоволението на халифа. Очите му пронизваха Ома, която стоеше безмълвна до господарката си. Тя също го погледна и се изчерви, но му се усмихна. Знаеше, че Ома ще даде отговор на всичките му въпроси. А сега Карим беше по-важен.

— Може ли да изпратя жените в харема? — обърна се той към Хаздай.

— Да, а аз искам да се видя с принц Карим веднага.

— Мустафа, заведи жените в апартаментите им.

Зейнаб искаше да разпита Аладин по-подробно. Какво точно ставаше с Карим? Беше ли ранен? Къде беше жена му? Имаше ли деца? Цялото ли семейство на Хабиб ибн Малик беше намерило смъртта си? Дори и Инига? Мили Боже, не и Инига! Но Зейнаб покорно последва Мустафа. Може би той щеше да й каже нещо, когато отидат в харема. Мустафа винаги знаеше всичко.

Вратите на харема едва се бяха затворили зад тях, когато Ома каза:

— Мустафа, кажи ми истината! Господарят Аладин още ли не се е оженил? Няма ли съпруга?

— Не чу ли, момиче, когато той каза на Хаздай ибн Шапрут, че няма съпруга? Няма и държанка, бих могъл да добавя. — Мустафа се подсмихна леко. — Ако го беше взела, когато те поиска, досега да си станала три пъти майка.

— Все още има достатъчно време за това — отвърна наперено Ома.

— Какво се случи, Мустафа? — попита тихо Зейнаб.

— Всичко започна с жената на господаря Карим, лейди Хатиба — започна Мустафа и обясни какво се беше случило в деня на сватбата и през следващите два месеца. — Тя не беше девствена, а после, изглежда, не можеше да забременее. И тя, и господарят бяха много тъжни. Принц Хабиб започна да настоява господарят Карим да се ожени за някое момиче, което ще може да му роди деца, но господарят не го направи. Най-после лейди Хатиба забременя. Изпратиха съобщение на семейството й в планините, но не получиха никакъв отговор.

Принц Хабиб изпрати господаря в Себта, за да купи петдесет роби от тамошния пазар. Искаше да ги обучи за лична охрана. А лейди Хатиба беше много раздразнителна в началото на бременността си. Принц Хабиб смяташе, че раздялата ще подейства добре и на двамата и така господарят Карим тръгна.

— Той обичаше ли я? — попита тихо Зейнаб. Мустафа поклати отрицателно глава.

— Бяха приели съдбата си — отвърна сухо той и продължи разказа си: — Тогава Али Хасан, който е бил любовник на лейди Хатиба, преди да се омъжи, се промъкна в Алказаба Малина с хората си. Нападнаха къщата през нощта и избиха охраната на принца.

Бяха избрали добре времето. Цялото семейство, с изключение на господаря Карим, беше в къщата заради празненството по случай рождения ден на господаря Аюб. Той, двете му съпруги и децата им бяха убити, както и господарят Джафар, жените и децата му. Също така старият принц, лейди Музна и съпругът на лейди Инига — Ахмед. Последна убиха лейди Алима, но не преди да скрие мен и внука си — малкия Малик ибн Ахмед в един килер. Аз скрих детето под робата си, затисках устата му и гледах безпомощен клането. Тогава Али Хасан отиде при лейди Инига и лейди Хатиба, които се бяха прегърнали, онемели от ужас. „Кучка — извика той на лейди Хатиба. — Закле се да не носиш чуждо дете в утробата си.“ Очите му горяха безумно. Опита се да я издърпа от лейди Инига, но те се държаха здраво. Той й каза, че го е предала, а тя отвърна, че той не я обичал достатъчно, за да се бори за нея, когато баща й я дал на господаря Карим, и че нейно задължение било да ражда деца на съпруга си.

Думите й го подлудиха още повече. Той я дръпна от лейди Инига, хвана косите й с една ръка и й преряза гърлото. Кръвта опръска лейди Инига, а тя стоеше вкаменена от ужас, принудена да гледа как убиват съпруга й, майка й, семейството й. Стоеше безпомощна, дори не крещеше. Тогава този дявол разкъса дрехите й и я отведе заедно с няколкото робини, които не бяха убити. Аз останах в килера още дълго време, докато те ограбваха къщата. После си тръгнаха.

Най-накрая се измъкнах от скривалището си. За щастие детето беше заспало и не видя опустошенията. Отидох направо в къщата на председателя на градския съвет и му разказах всичко. Оставих малкия Малик на жените и се върнахме тук заедно с всички членове на съвета.

Изпратиха пратеник в Себта, който да съобщи на господаря Карим за нещастието. Когато той се върна, семейството вече беше погребано и кръвта — почистена. Не можахме само да измием каменните плочи на двора.

Принцът изпадна в някакъв унес, от който никой не можа да го извади. Не яде и почти не спи. Само седи и гледа в една точка.

— И така — съветът изпратил съобщение на халифа обади се тихо Зейнаб. Тя все още не можеше да осъзнае цялата трагедия. — Намериха ли Инига, Мустафа? Не може да не са изпратили някого след Али Хасан.

— Това не е първото злодеяние на Али Хасан. Той вече беше убил Хюсеин ибн Хюсеин и семейството му. Сега е станал могъщ и всички се страхуват от него. Ние в Малина нямаме армия, защото досега не сме имали нужда. Нали цареше мир.

Зейнаб виждаше, че бедният Мустафа все още преживява случилото се. Мъртвите не бяха единствените жертви на Али Хасан.

— Никой ли не се е опитал да спаси Инига? Не са ли поискали откуп? — отново попита тя. Ако Инига е била жива, когато Али Хасан я е отвел оттук, може би все още е жива.

— Няма да я търсят, лейди — отвърна тихо евнухът. — Али Хасан със сигурност я е насилил. Сега тя е опозорена и е по-добре да остане там, където е, ако все още е жива.

— Какви ги приказваш? — извика гневно Зейнаб. — Инига има дете, което е оцеляло в това клане. Малкият Малик е загубил баща си. Трябва ли да изгуби и майка си? Карим няма да позволи това да се случи!

— Малик ибн Ахмед е при семейството на баща си, където му е мястото. Те ще му дадат добро възпитание. Той е малък и няма да помни родителите си. Как може да изгуби нещо, което дори не знае, че е имал?

— Не мислиш ли, че тук има духове, лейди? — обади се Ома на родния им език. — Не знам дали ще се чувствам добре на място, където се е случило такова ужасно нещо. — Тя потрепери, имам чувството, че чувам писъците на жените.

— Съгласна съм с теб — каза Зейнаб и се обърна към евнуха — Няма да останем тук, Мустафа. Знам, че не са ни очаквали, но сигурно можеш да ни настаниш на някое друго място.

Той кимна и отговори:

— Ще ви заведа в апартамента на господаря ти. Сигурен съм, че той няма да има нищо против да сподели покоите си с теб, лейди Зейнаб.

 

 

Хаздай ибн Шапрут вече беше при пациента си — Карим ибн Хабиб, принц на Малина. Младият мъж седеше на един стол до прозореца, който гледаше към градината. Беше блед, а под очите му имаше тъмни кръгове. Изглеждаше по-слаб, откакто Хаздай го бе видял за последен път в Кордоба.

— Господарю — каза везирът, — доведох ти пратеника на халифа.

Карим погледна без никакъв интерес към високия мъж, който му се поклони. После извърна поглед.

В погледа му имаше разбиране, помисли си Хаздай. Принцът не беше полудял. Просто се опитваше да се справи с болката си. Имаше надежда.

— Аз съм Хаздай ибн Шапрут. Аз съм съветник на халифа по много въпроси, но също така съм и лекар. Ще ти помогна да оздравееш, за да можеш да управляваш Малина. Твоето семейство е основало града и го управлява вече повече от двеста години.

— Те са мъртви — каза тихо Карим. — Всички, с изключение на детето на сестра ми, но то не е от моето семейство. Малик принадлежи на семейството на баща си.

— Разбрах, че сестра ти е отвлечена — продължи Хаздай.

— Жена ми беше убита — отвърна Карим. — А беше бременна.

— Но сестра ти може би е жива.

— По-добре да е мъртва.

— Защо? Тя има син. Детето има нужда от нея.

— Тя е опозорена завинаги — каза студено Карим. — Не разбираш ли какво е станало с малката ми сладка сестра? Те са изнасилили Инига. Може би само Али Хасан, но може би и останалите. Семейството на зет ми взе племенника ми. Те няма да го дадат на Инига, дори да я намерим и да я върнем. Тя е загубена за мен, както и всички останали.

— Щом е така, тази мъка ще остане с теб завинаги — каза Хаздай. — Нищо не може да се промени, но народът на Малина има нужда от теб. Трябва да бъдеш силен, нямаш повече време да се отдаваш на траур. Трябва да ги поведеш! Трябва да намериш убиеца и да го унищожиш, за да не може повече да създава безредици в земята на халифа.

— Аз съм най-малкият син — извика Карим. Болката в гласа му беше страшна. — Аюб трябваше да управлява, а ако не живее достатъчно, Джафар трябваше да го наследи. Аз не знам нищо за управлението, Хаздай ибн Шапрут. Остави ме на мъката ми, моля те.

— Довел съм сто войника. Везирът ти ми каза, че си взел петдесет силни роби от Себта. За един месец те могат да бъдат обучени от моите хора и тогава ще можем да преследваме Али Хасан. Халифът нареди да го хванем и да го накажем. Нима искаш да седиш тук като баба, вместо да отмъстиш на човека, който донесе толкова нещастие на теб и народа ти? Нима ще позволиш на този Али Хасан да се разпорежда с планинските племена и да ги подтиква към бунт? Това не е верността, която смятах, че изпитваш към халифа, Карим ибн Хабиб.

— А когато отмъстя — извика Карим, — какво ще ми остане? Аз нямам нищо!

— Трябва да си вземеш друга съпруга и да продължиш рода си. Твоят праотец е бил само един, когато е дошъл, за да създаде този град.

— Няма да се оженя повече без любов. Аз не обичах бедната Хатиба, а друга жена, която не можех да имам. Мислех, че уважението към съпругата ми, ще е достатъчно. Може би, ако тя не беше умряла по този начин, щях още да вярвам, че е така, но сега изпитвам огромно чувство за вина.

— Любовта невинаги е нещо хубаво — отвърна Хаздай. — Али Хасан обичаше Хатиба и затова тя и семейството ти трябваше да умрат. Помисли затова, когато си избираш друга съпруга.

— Брак без любов е като безоблачно небе, Хаздай ибн Шапрут. То се простира необятно и самотно.

Хаздай кимна, разбрал мъдростта в думите на Карим. Този принц, който дни наред е седял, обсебен от мъката си, очевидно започваше да се възвръща към живота. Беше му необходим само един разговор, едно предизвикателство. Хаздай смяташе, че никой от заобикалящите го не е и помислял за това, защото всички са били заети да окуражават мъката му.

— Водя с мен една жена, която познаваш — каза Хаздай. — Казва се Зейнаб и разбрах, че ти си я обучил за робиня за любов. Ако е така, то ти дължа огромна благодарност. Тя е самото съвършенство.

— Зейнаб? Тя е тук? Как си се сдобил с нея? Тя беше собственост на халифа.

— Тя сама ще ти разкаже всичко след няколко дни, когато поукрепнеш физически. Виждам, че напоследък не си ял. Ще те подложа на специално хранене, за да възстановиш силите си. Везирът ти ще се погрижи за обучението на войниците ти. Дните на Али Хасан са преброени, принце, нали така?

— Да. — В гласа на Карим прозвуча някаква сурова решителност.

Когато се оттеглиха, Аладин благодари на Хаздай.

— Ти успя да го пробудиш от летаргията му. Сигурен съм, че ще се оправи.

— Най-много му повлия споменаването на Зейнаб — каза тихо Хаздай. — Нищо друго не му направи такова впечатление, както името й. Защо? Кажи ми.

Аладин поклати глава.

— Не ми е работа да говоря за тях. Трябва да попиташ или Зейнаб, или принца, но не и мен.

— Много добре. Ще попитам Зейнаб.