Бъртрис Смол
Робиня за любов (15)

Глава 14

— Отпращаш ме завинаги? — Очите на Зейнаб се напълниха със сълзи. — О, недей да го правиш, господарю!

Абд ал-Рахман отново усети предишната болка в гърдите си.

— Скъпа моя, вече ти обясних всичко. Нямам друг избор. Не можеш да си в безопасност, ако останеш в Мадинат ал-Захра.

— Тогава ме остави да живея в ал-Русафа.

— Захра те мрази, любов моя — каза той тъжно. — Тя ще продължи да се опитва да те убие, както и дъщеря ни, ако останеш моя държанка. — Той въздъхна.

Нямаше да й кажете, че бе имал намерение да я направи своя трета съпруга. Съпруга, която да го утешава в последните дни от живота му. Никога нямаше да прости на Захра.

— Защо не отпратиш Захра вместо мен? — Зейнаб изведнъж се ядоса. — Тя ревнува, не аз! Как да вярвам, че ме обичаш, след като искаш да ме изгониш?

— Не мога да отпратя публично майката на наследника си — каза той търпеливо. — Много хора не биха го разбрали. Ще си помислят, че искам да отстраня Хакам. Обясних ти всичко, Зейнаб. Ти не си като повечето ми жени. Ти наистина разбираш. Може и да не ти харесва това, което ти казвам, но разбираш защо съм длъжен да го направя. И никога повече не казвай, че не те обичам, защото аз те обичам. Толкова те обичам, че ще се лиша от присъствието ти завинаги, само за да спася живота ти и този на малката Морайма.

— О, господарю, не мога да го понеса! — прошепна тя. — Къде ще отида? Морайма ще разбере ли някога кой е баща й?

— Как можеш да си помислиш, че ще те отпратя просто така? Давам ти една прекрасна къща с лозе и овощна градина, с изглед към реката. Тя е твоя, Зейнаб. Няма да те освободя, защото, сама разбираш, една жена в това общество не може да оцелее без закрилата на семейство. Дадох те на Хаздай ибн Шапрут. Той ще бъде твоят господар. Той ще защитава теб и Морайма.

Тя беше изумена. Хаздай ибн Шапрут? Изведнъж се разкикоти и когато халифът я погледна въпросително, каза:

— Той е приятен мъж, господарю, но знае ли този лекар какво да прави с една робиня за любов? Или ще трябва да се откажа от тези неща завинаги? Може би ще идваш при мен тайно? Много ще се радвам, господарю!

Той отново усети тъпата болка в гърдите си.

— Ще принадлежиш на Хаздай ибн Шапрут в пълния смисъл на думата, Зейнаб. Когато този разговор приключи, аз повече няма да те видя, красива моя любов.

— А Морайма? И от нея ли ще се откажеш, господарю?

— Ома ще ми я води веднъж в месеца. Нямам намерение да губя най-малкото си дете. Захра няма да ревнува от Морайма, ако ти не си тук. Между другото, казах на Захра, че повече не искам да я виждам. А когато си отида от тази земя, Зейнаб, няма защо да се страхуваш за дъщеря ни. Хакам ще се грижи за нея. Можеш да разчиташ на него и да му вярваш, въпреки че е син на Захра. А сега, любима, трябва да тръгвам. — Той се обърна.

— Една целувка, господарю! — проплака Зейнаб.

Той я погледна, на лицето му беше изписана силна болка.

— От всички прекрасни неща, които си ми дал, господарю, съм те помолила само за две — детето ни и една целувка за сбогом. Ще откажеш ли да изпълниш последната ми молба?

С отчаяна въздишка той я грабна в прегръдката си. Устните му намериха нейните и той ги почувства за последен път — тяхната сладост, мекота, вкуса й, аромата й. Никога повече нямаше да помирише гардения, без да си спомни за нея. Тя усещаше как сърцето му бие бясно до гърдите й.

И после всичко свърши. Без да каже нищо повече, той излезе.

Въпреки уверенията му за безопасността й, Зейнаб се страхуваше. Ами ако Захра не се задоволи с това, че я отпращат от Мадинат ал-Захра? Ами ако успее да навреди на Морайма? Зейнаб не беше влюбена в халифа, но беше привързана към него и той беше баща на детето й. Знаеше, че го беше направила щастлив. Беше й казал, че никога повече няма да я види заради болката, която това ще му причини. Ами ако започнеше да се чувства по същия начин и относно Морайма? Без могъщия си баща, детето нямаше да има нищо. Зейнаб се разплака горчиво.

Ома веднага дойде и се опита да утеши господарката си, но не можеше. Отслабнала от отровата, разстроена от това, което се случваше, Зейнаб се строполи на пода.

 

 

Когато най-после дойде в съзнание, установи, че се намира в някаква спалня.

— Къде сме? — попита тя Ома, която седеше до нея.

— В новия ни дом, господарке. Забрави ли? Припадна, когато… — Тя се поколеба, но продължи смело. — … когато халифът те напусна. Беше в безсъзнание почти цял ден, господарке. Лекарят каза, че животът ти не е в опасност и скоро ще оздравееш. О, господарке, какво ни се случи? Защо ни отпратиха от Мадинат ал-Захра?

— Помогни ми да седна и ми донеси нещо за пиене, добра ми Ома. Ще ти разкажа всичко, но гърлото ми е много сухо.

Ома направи каквото й беше заповядано и Зейнаб й обясни защо трябва да живеят тук отсега нататък.

— Тази Захра! — извика гневно Ома. — Искам да умре! Може би ако умре, халифът ще те върне обратно.

Зейнаб поклати глава.

— Всичко свърши, Ома. Халифът не ме освободи. Даде ме на Хаздай ибн Шапрут. Сега принадлежа на него. Поне не ни продадоха на пазара, Ома. Спомняш ли си пазара за роби в Алказаба Малина? Поне в това имахме късмет.

Хаздай ибн Шапрут влезе в стаята, без да почука.

— Вече си будна. Това е добре. Как се чувстваш, Зейнаб?

Тя тъкмо щеше да му каже, че не се обръща към нея както подобава, когато си спомни, че сега е негова собственост, а не на халифа.

— Жадна съм.

— А иначе добре ли си? Вече не ти ли е лошо?

Той я погледна внимателно, взе ръката й и я разгледа. Пръстите му търсеха пулса й.

— Вече не ми е лошо, господарю. Дали се оправям?

Тя докосна с ръка главата си и се намръщи. Косите й бяха разбъркани и сплъстени. Сигурно изглеждаше ужасно!

Хаздай се засмя.

— Определено се оправяш.

— Кое ти е толкова смешно, господарю?

— Не искам да те обидя, но ти изведнъж се замисли за това, как изглеждаш. Само една здрава жена би се интересувала от това.

— Тогава имаш голям опит с жените.

Той се изчерви.

— Аз съм лекар, Зейнаб. Научен съм да наблюдавам не само тялото на пациента, но и душевното му състояние. В момента, например, ти си ядосана заради това, че не изглеждаш добре.

— А не трябва ли да съм ядосана, господарю? Халифът ме отпрати и ме даде на друг мъж, само заради безумните измишльотини на една жена, която се опита да убие мен и бебето ми! Нима мислиш, че ще приема всичко това съвсем спокойно? Нима мислиш, че чувствата на жените са като летен дъжд? Да, господарю, много съм ядосана!

— Тогава ще те оставя — каза той и се изправи.

— Чакай! Нали и ти живееш тук? Господарят ми, халифът, ми каза, че ми дава тази къща.

— Аз си имам собствен дом.

— Тогава защо и аз не съм там? Аз сега съм твоята робиня за любов, господарю. Сигурна съм, че знаеш какво означава това — каза тя тихо.

— Аз съм евреин, Зейнаб. — Той се засмя сякаш на себе си. — Не знаеш какво означава това, нали? Аз съм от племето на Бениамин, не съм мохамеданин. Не съм и християнин.

— Какво значение има това? — попита тя с любопитство. — Ти си мъж. Имаш ръце, крака, член. А не са ли всички мъже еднакви, Хаздай ибн Шапрут? Нима евреите са по-различни от мохамеданите и християните?

— Историята ни е превърнала в презряна раса — обясни той.

Сега Зейнаб се засмя.

— И въпреки това, евреите се смятат за избран от Бога народ, имамът ми каза. След като Бог ви е избрал, как могат останалите хора да са против вас? В това няма смисъл, господарю. А ти още не си отговорил на въпроса ми. Да не би да си женен? Сигурна съм, че халифът не би ме дал на теб, ако не смяташе, че си подходящ.

— Нямам съпруга. Между другото ние, евреите, живеем по определени закони. Не мога да те приема в дома си, тъй като според нашите закони си нечиста, след като не си еврейка и си държанка.

— Тогава ще ме посещаваш тук, така ли? — Колко глупаво е всичко това, мислеше си тя.

— Ако желаеш компанията ми, Зейнаб, разбира се, ще те посещавам. Знаеш също, че ако ходиш в града, трябва да си добре забулена и да те придружават и Ома, и Наджа.

— Ще мога да ходя в града? — Тя беше изненадана.

— Можеш да правиш каквото поискаш, Зейнаб.

— Аз сега съм твоя робиня за любов, Хаздай ибн Шапрут. Сигурна съм, че знаеш какво означава това. Попитах халифа как трябва да ти служа и той ми отговори, че ти принадлежа напълно. Не ме ли намираш привлекателна, или си влюбен в друга жена? — Тя го погледна право в очите.

Хаздай никога не допускаше жените да го гледат право в очите. Това го стресна.

— Намирам, че си много привлекателна.

— В такъв случай, когато оздравея, ти ще идваш при мен и аз ще ти дам удоволствие, което досега не си познал, господарю. — Тя му се усмихна. — Никоя жена не може да ти достави такова удоволствие, което аз мога.

Той кимна сериозно и излезе от стаята.

— Срамежлив е — каза Ома и се ухили. — Мисля, че го поуплаши.

— И трябва да бъде уплашен. Ще трябва да заеме мястото на Карим ал-Малина и Абд ал-Рахман. — После и тя се засмя. — Висок е и е красив. Никога преди не съм го оглеждала истински. Забеляза ли ръцете му? Големи са и ноктите му са добре оформени.

— На мен ми харесва устата му — каза Ома. — Голяма и чувствена. Аладин имаше такава уста. — Тя въздъхна.

— Не съм те питала как се чувстваш, Ома. По-добре си, нали?

— О, да, господарке. Лекарят даде и на мен от противоотровата. Той е мил човек. Имахме късмет, както и ти вече каза.

 

 

През следващите няколко дни Зейнаб постепенно поукрепна и вече можеше да става от леглото, без да й се завива свят. Първо отиде в банята, където единствено Ома се грижеше за нея. Готвачката й, Аида и Наджа също бяха дошли в новата къща. Тук имаше още няколко жени на средна възраст, които се грижеха за почистването.

— Кога ще ми върнат Морайма? — питаше всеки ден Зейнаб Хаздай. — Дъщеря ми ми липсва.

— Ще трябва да й намеря подходяща дойка.

— Защо да не мога аз да я кърмя? Млякото ми не е съвсем пресъхнало и ако дъщеря ми отново започне да суче, то ще тръгне отново. Аида ми го каза. Не искам дойка.

— Нямаш друг избор. Знам, че с всеки изминал ден се чувстваш по-добре, Зейнаб. Но за нещастие, не знам колко дълго отровата ще остане в организма ти. Може би година, а и повече. Не мога да ти позволя да кърмиш дъщеря си при тези обстоятелства. Морайма е на сигурно място при племенницата на Ребека в Еврейския квартал.

— Но аз съм нейна майка! — каза гневно Зейнаб. — Тя няма да ме познае, ако не ми я върнеш скоро! Аз не съм някоя мързелива държанка, която дава детето си на други хора, които да го отгледат. Искам си дъщерята!

— Ще й намеря добра дойка — обеща той.

Внезапно тя грабна една глинена кана и я хвърли към него.

— Върни ми бебето! — изкрещя тя.

— Ставаш неразумна — каза той спокойно. Наведе се, защото още един съд полетя към него. — Показвала ли си някога тази страна от характера си на халифа? Мисля, че това не е подходящо поведение за една робиня за любов, Зейнаб. От теб не се очаква да убиеш господаря си, освен със страстта си.

— И как го разбра, господарю? — попита подигравателно тя. — Никога не си се опитвал да възбудиш страстите ми!

Тя избяга от стаята, за да скрие сълзите от гняв, които бликнаха от очите й.

— Никога не съм я виждала такава, господарю — каза Ома.

— Майчината любов е много силна. Ще се постарая да намеря подходяща робиня, която да кърми и да се грижи за малката принцеса. Господарката ти е добра майка.

— Господарю, ще ми позволиш ли да говоря откровено?

Той кимна, чудейки се какво ли толкова важно има да му казва момичето.

— Трябва да се погрижиш и за другите нужди на господарката ми. Тя е твърде млада, за да живее без любов. Халифът я даде на теб, защото вярваше, че ти ще я защитаваш и ще я направиш щастлива.

Хаздай ибн Шапрут беше изумен от думите й, въпреки че лицето му остана безизразно. Досега беше смятал, че само еврейките са толкова прями. Очевидно беше грешил.

— Господарката ти все още не е достатъчно здрава за такива неща. След време, разбира се, ще бъде, сигурен съм в това.

Той се поклони към Ома и излезе.

Ома повече не помисли за това. Лекарят със сигурност щеше да стане любовник на Зейнаб, когато тя оздравее. Междувременно трябваше да се настанят удобно в новото си жилище. Къщата се намираше на две мили от Кордоба, заградена от бели стени. Беше просторна й красива. Всичките мебели на Зейнаб бяха докарани от двореца, защото халифът искаше да е сигурен, че любимата му се чувства добре. Тя още не знаеше, но Абд ал-Рахман беше оставил на един братовчед на Хаздай, който беше златар, петдесет хиляди златни динара на нейно име.

Хаздай идваше всеки ден, за да я види, но освен от здравето й, явно не се интересуваше от нищо друго. Зейнаб не я беше грижа. Засега единствената й мисъл бе да си върне дъщерята. Най-после, когато вече беше минал цял месец, лекарят дойде един следобед с Морайма и едно момиче, което представи като Абра.

— Съпругът й е загинал, а детето й се родило мъртво. Много е изстрадала, но Ребека ме увери, че е здрава, послушна и разумна.

— Защо е умряло детето й? — попита Зейнаб.

— Задушило се е с пъпната връв, но иначе е било здраво момче. Абра кърми принцесата вече една седмица.

Зейнаб взе дъщеря си от дойката. Гушна бебето, усмихна му се и му заговори на родния си език:

— Тя е едно прекрасно бебе, моята сладка малка Морайма. Взеха те от мен, но вече си тук. Ние ще се справим — Ома, мама и малката Морайма. — От очите й бликнаха сълзи, когато дъщеря й сграбчи пръста, с който галеше бузките й. — О, тя ме помни!

— На какъв език й говореше? — попита Хаздай. — Аз съм учил много езици, но не разбрах ни дума от това, което каза, Зейнаб.

— Това е езикът на дедите ми — обясни тя. — Ома и аз го използваме, когато не искаме никой да разбере какво си говорим. Свърши ни добра работа в харема. Искам Морайма да го научи отсега. Когато порасне, ще й намеря някоя робиня от Шотландия, която да й стане довереница.

— Ти си умна жена, Зейнаб.

— Така казваше и халифът. — Тя подаде бебето на бавачката му. — Добре дошла в този дом, Абра. Благодаря ти, че ще храниш принцесата. Ома ще ти покаже покоите на дъщеря ми.

Абра кимна. Тя беше едро момиче с тъмни плитки, черни очи и огромни гърди. Щяха да й плащат за услугите й, защото беше свободна жена. Тя последва Ома към покоите на новата си господарка.

— Връщането на Морайма те накара да разцъфтиш — отбеляза Хаздай. — Радвам се, че вече си добре, Зейнаб. Знам, че си щастлива.

— Кога смяташ да легнеш с мен? — попита го внезапно тя.

Той преглътна.

— Още не си достатъчно здрава — отвърна и се изчерви.

— Никога не съм се чувствала по-добре, господарю. Отпочинала съм и съм доволна, като се изключи само едно нещо. Шокиран ли си? Жените в твоето семейство крият ли страстта си от мъжете?

Той беше очарован от нея. От златната коса, разпусната по раменете й, от прямия аквамаринен поглед на очите й, от белотата на кожата й. Виждаше как тупти пулсът на шията й. Усети топлината на тялото й, когато тя се притисна към него и ароматът на гардении, който са носеше около нея. Но не можеше да отговори на въпроса й.

— Не ме ли желаеш, господарю? — На лицето й се появи странно изражение. — Да не би да предпочиташ мъжете?

— Н-не — успя да отвърне той. — Не предпочитам мъжете. — Той бързо се изправи. — А сега трябва да тръгвам.

Той излезе, преди тя да е успяла да му зададе друг въпрос.

Зейнаб беше напълно объркана и объркването й растеше с всеки изминал ден. Абра, която вече бе преодоляла срамежливостта си, я заливаше с информация за Хаздай, за евреите и за историята им. Пълничкото момиче не спираше да бъбри весело, докато кърмеше Морайма.

— В Еврейския квартал му викат Наси, лейди.

— Какво означава това? — попита Зейнаб.

— Принц. Хаздай бен Исаак ибн Шапрут, принцът на евреите. Семейството му беше много уважавано, дори преди успеха на Наси, в двора на халифа. Той е голямо разочарование за всяка майка, която има дъщеря, да не говорим за собствените му родители. Той няма да се ожени.

— Чудя се защо. Забранено ли е на евреите да имат държанки, Абра?

— Някога в миналото, мъжете от нашия народ имали по повече от една жена и си вземали държанки. Сега това не е много желателно, но не означава, че не се прави, лейди. Наси не е женен. Искаш ли да станеш негова държанка?

— Халифът ме даде на него точно с тази цел — отвърна Зейнаб.

Абра щеше да има хубава клюка за разказване, когато отидеше на гости при роднините си в Еврейския квартал.

 

 

— Все едно сме се върнали в манастира при Майка Юб промърмори Ома, когато мина цял месец, без Хаздай ибн Шапрут да се появи. — Ти си най-прекрасната робиня за любов, а трябва да живееш като монахиня. Мислех, че халифът искаше да си щастлива, господарке. Що за човек е този лекар? Мъж ли е въобще?

— Хаздай ибн Шапрут не трябва да се занимава само с мен, Ома — отвърна спокойно Зейнаб. — Той има много задължения в двореца. Ще дойде, когато има свободно време.

— Халифът управлява сам цялата ал-Андалус, а има време и за харема си, господарке. А този лекар не намери и един час, за да се наслади на услугите ти. Това е позорно!

Зейнаб не отрече, но нямаше намерение повече да обсъжда този въпрос. За добро или лошо, Хаздай ибн Шапрут беше неин господар. Ако не й обръщаше внимание, поне се чувстваха добре и бяха в безопасност от Захра. Абд ал-Рахман бе помислил добре, преди да я даде на лекаря. Зейнаб знаеше, че халифът я обича истински и искаше да е щастлива, дори и да не са заедно. Щеше да чака.

Най-после лекарят се появи. Зейнаб го приветства както подобава. Покани го да поиграят шах и когато им сервираха напитките, тя му каза, че е изпратила Абра в Еврейския квартал, за да донесе специален сервиз прибори, които да се ползват само по време на посещенията му. Храната, която му предлагаха, беше много вкусна и се състоеше от любимите му ястия. Той не си направи труда да й каже, че би трябвало да се приготвя в съдове, различни от тези, които използват за останалите членове от домакинството. Когато се хранеше в двореца, не се отнасяха така с него.

— Защо си дошъл? — попита го най-накрая тя.

— Делегацията от Константинопол пристигна и бях много зает с подготовката за превода на една важна книга, която донесоха на халифа.

— Каква книга? — Тя леко се наклони към него.

— Нарича се De Materia Medica. За нещастие е написана на гръцки. Въпреки че говоря езика на маврите, арабски, иврит и латински, не говоря, нито мога да чета, на гръцки. Императорът ми е изпратил и преводач заедно с книгата. Той ще я преведе от гръцки на латински, а аз — от латински — на арабски. — Той беше много развълнуван и дори не забеляза, когато тя сложи ръката си върху неговата.

— Защо? — попита тя, гледайки го право в очите.

— Защо? Зейнаб, това е основната медицинска книга! — възкликна той въодушевено. — Има един такъв том в Багдад, но тамошният владетел не разрешава да се преписва. Това означава, че всеки, който иска да стане лекар, трябва да отиде в Багдад, за да се учи. Абсурдно е да се ходи толкова далеч и затова много мъже се отказват. Когато преведа De Materia Medica, ще можем да основем свое собствено медицинско училище тук, в Кордоба. Халифът иска това от години.

— Прекрасно! Ще е много трудно, господарю, разбирам. Но ти ще трябва да се научиш как по-добре да прекарваш свободното си време. Халифът винаги казваше, че работи по-добре и умът му е по-бистър, след като е прекарал известно време с мен.

Тя вдигна поглед към лицето на лекаря. Той наистина беше много красив, а устата му беше чувствена. Тя посегна и прокара пръст по нея.

Прекрасните му очи се разшириха от изненада.

— Ще те науча как да се наслаждаваш на почивката си, господарю. — Тя се приближи до него с усмивка на устните и погали нежно лицето му. — Защо си гладко избръснат? Повечето мъже тук носят бради.

— Аз… аз следвам примера на халифа — заекна той.

— Във всичко ли следваш примера на халифа, Хаздай ибн Шапрут? — Тя се приближи още повече. Очите й блестяха.

Той скочи на крака.

— Сега трябва да тръгвам, лейди. Щастлив съм, че отново се чувстваш добре.

Смятаха го за един от най-умните мъже в двора на Абд ал-Рахман, а ето че едно момиче с изкусително тяло го караше да се чувства като малко момче. Сърцето му биеше бързо.

Зейнаб също се изправи.

— Ако си тръгнеш оттук, преди утрото да е настъпило — каза тя сериозно, — ще изпратя съобщение на халифа! По-добре да рискувам живота си в харема, отколкото да живея без любов! Абра ми каза, че няма причина да не мога да стана твоя държанка, а ти самият се закле, че не предпочиташ мъжете. Защо не ме използваш както е редно? Толкова ли не ти харесвам?

— Да не ми харесваш? Ти си най-красивото създание, което някога съм виждал, Зейнаб, но нашият господар, халифът, допусна грешка като те даде на мен. Аз не съм подходящият господар за теб. — Той имаше много нещастен вид.

— И защо не?

— Не ме питай, моля те! — О, Господи! Защо трябваше да се случва всичко това? Тя го привличаше така, както никоя жена не го е привличала, но…

Изведнъж през ума на Зейнаб мина една невероятна мисъл. Това можеше да е единствената причина, поради която той не искаше да прави любов с нея и винаги бягаше, когато тя се опитваше да направи нещо.

— Никога не си бил с жена нали? Това е! Никога не си имал жена!

Гъста червенина заля лицето и врата му.

— Наистина си много умна — каза тихо той. — Не, Зейнаб, никога не съм изпитвал удоволствието на женското тяло. Не, че не съм искал, просто все не оставаше време. Изпратиха ме в Багдад, когато бях на четиринайсет, за да се уча за лекар. Когато се върнах, започнах да практикувам в квартала, но също така исках да открия универсална противоотрова.

Лекарството е било открито отдавна, но рецептата била изгубена. Аз разчетох някои стари ръкописи и я възстанових. Халифът беше много доволен и ме издигна в двора.

— И през всичкото това време не си имал време за някое хубаво момиче? — попита тя, невярваща.

Той се засмя.

— Тъкмо откривах момичетата, когато ме изпратиха в Багдад. Там живях в къщата на един възрастен роднина, който ужасно се страхуваше, че нещо може да се случи на наследника на Шапрут, докато беше под негова опека. До училището ме водеха телохранители и ме връщаха по същия начин. Имах много неща да уча и нямах никакво свободно време. Освен това, старият братовчед познаваше само възрастни хора.

Когато се върнах вкъщи, семейството ми се опита да ми намери съпруга, но аз ги разубедих казвайки, че трябва първо да се уверя, че мога да издържам жена си без помощта на баща ми. После започнах да работя върху противоотровата и все нямах време да се оженя, нито пък да си намеря някоя друга жена. Когато халифът ме обгради с почестите си — той въздъхна, — вече нямах никакво време за себе си.

— Жените харесват ли ти? — попита го Зейнаб.

— Да.

— В такъв случай не можеш да останеш девствен до края на дните си, господарю. Мисля, че е нездравословно за един мъж да не освобождава редовно любовните си сокове. Със сигурност ще се отровиш и никакво лекарство няма да ти помогне. Ако не искаш да поемаш отговорността да се ожениш и да създадеш деца, това е твое право. Но да се отказваш от прекрасния съюз с женското тяло, това вече е ужасно.

— Утре ще се срещна с преводача от Византия — каза той тихо. — Трябва да поспя, Зейнаб.

Но тя съблече кафтана си и каза:

— Ще спиш по-добре, след като ти доставя удоволствие, господарю. Ако ми откажеш, ще издам тайната ти на халифа. Той ще е много разочарован от това, че е дал най-ценното си притежание на човек, който не го оценява. — Зейнаб издърпа фибите от косите си и те се разпиляха. — Докосни ги — каза тя.

Хаздай докосна меките кичури.

— Не съм сигурен какво… — Той спря, объркан.

— Аз съм — отвърна тихо тя. — Довери ми се, господарю, и съвсем скоро ще се почувстваш глупаво, че си се страхувал от това удоволствие. — Тя се приближи към него. — Мисля, че ще си прекрасен любовник, Хаздай. А сега ме прегърни и аз ще те науча как да се целуваш.

Тя плъзна ръцете си по врата му и придърпа главата му надолу. Той беше висок и тя трябваше да застане на пръсти. Докосна леко устните му със своите.

Той затвори очи и въздъхна дълбоко. Устата й беше толкова сладка. Имаше вкус на летен плод. Гърдите й се притискаха към неговите.

— Зейнаб — прошепна той, омагьосан.

— Много добре, господарю — измърка тя.

Очите му се отвориха. Гласът й бе развалил магията. Тя му се усмихна топло.

— Имаш много хубава уста, Хаздай, но бродерията на дрехите ти жули нежната ми кожа.

Тя съблече туниката му. Ръцете й се плъзнаха към колана, който придържаше панталоните му. Свали го и го и го захвърли на пода. После бавно, много бавно, започна да смъква панталоните му надолу, докато и те се свлякоха на килима. След това прокара пръсти по широките му гърди.

— Ето — прошепна тя. — Така не е ли по-добре?

Без да казва нищо, той изрита панталоните си. Очите му срещнаха нейните.

— Не съм бил гол пред никого от дете.

Тя отстъпи назад и го огледа.

— Не само лицето ти е красиво, господарю — каза честно тя. — Тялото ти също е красиво, както и членът ти. — Тя прокара пръстите си по него. — Ще си дадем един на друг голямо удоволствие.

Той не можеше да свали очите си от нея. Тя беше като някоя млада езическа богиня — жизнена и чувствена. Искаше да я докосне и за негова изненада тя сякаш усети желанието му.

— Ела — каза тя и се обърна с гръб към него. Хвана ръцете му и ги сложи на гърдите си.

Той стоеше като вцепенен.

Тогава тя каза:

— Стисни ги, господарю. Те са създадени за това. Но бъди нежен. Използвай палеца и показалеца си, за да дразниш зърната. О, да, точно така! Ти си прекрасен ученик, Хаздай. — Тя се притисна към слабините му.

Плътта й беше толкова мека и вълнуваща. Уханната й коса гъделичкаше носа му. Твърдите й зърна докосваха дланите му. Цялото му тяло затрепери, но усещането беше съсредоточено най-вече между краката му.

Тя хвана ръцете му и ги плъзна по тялото си. Дланите му усетиха талията й, хълбоците й. Тя взе едната му ръка и я притисна към Венериния си хълм. Без повече подтикване той плъзна един пръст между срамните й устни. Бяха влажни и той ги потърка.

— Инстинктът ти е добър — одобри тя. — А сега махни ръката си. След малко ще ти покажа това малко бижу и как да го накараш да заблести. — Тя се обърна отново с лице към него. Надигна се на пръсти и придърпа главата му към своята. Върхът на езика й пробяга по плътните му устни. — Отвори уста и ми дай езика си. — Когато той го направи, тя го научи как два езика могат да танцуват заедно. — Не е ли прекрасно, господарю?

Той усещаше и дори чуваше как кръвта пулсира във вените му. Гъделичкащото усещане се засилваше. Погледът му леко се замъгли и той не беше сигурен, че диша нормално.

— Като лекар — каза бавно той, — знам какво става между мъжете и жените. В този момент ми се иска да те положа на пода и да вляза колкото мога по-дълбоко в теб, Зейнаб. Ти си голяма изкусителка!

— По-добре ще е, ако си търпелив, Хаздай. — Тя го хвана за ръката и го заведе до леглото. — Поне три пъти тази нощ ще изцедя любовните сокове от тялото ти. А сега легни по гръб.

Той се подчини и тя коленичи до него. Започна да покрива тялото му с целувки, тръгвайки от челото и движейки се надолу. Когато засмука зърната на гърдите му, той изстена. Наблюдаваше очарован как русата й коса се придвижваше все по-надолу и по-надолу и тя изведнъж сграбчи члена му. Устните й го покриха с горещи целувки, а когато езикът й се завъртя около главичката, той извика, неспособен да се сдържи. Устните й се сключиха около него и той застена.

— Близо съм до края — прошепна той.

— Не още — каза тя и се метна отгоре му. — Съсредоточи вниманието си върху гърдите ми, а не върху това между краката си, Хаздай. Точно така.

Той протегна ръце и погали гърдите й. Тя се намести внимателно върху него и съвсем бавно започна да го напъхва в себе си. Изражението на лицето му беше едновременно учудено и невярващо. Имаше вид на човек, който ще се разплаче всеки момент.

Усещаше топлите й стени. Стисна гърдите й, опитвайки се да запази малкото самообладание, което му беше останало. Тя се надигна и отново се отпусна. Бедрата й го стискаха здраво. Той искаше това да продължи вечно, но усещаше как започва да пулсира и изля семето си в градината й. Тялото й се изви назад и тя се отпусна върху него. Ръцете му здраво я стиснаха.

Лежаха безмълвно известно време и той се зачуди дали не е заспала, но тя изведнъж се размърда. Стана, стопли малко вода, сложи в нея капка от парфюма си и изми члена му. Той се чувстваше толкова отпуснат, както не се беше чувствал никога през живота си. Това беше съвсем непознато усещане.

Когато Зейнаб се увери, че го е почистила добре, се погрижи и за себе си. След това извади кошничката си и взе бутилката с течността за възвръщане на силите. Наля му малко и го накара да я изпие.

— Обикновено няма да имаш нужда от това, но тъй като ти е за пръв път, мисля, че ще те освежи.

— Ти си прекрасна. Дори и в най-невероятните си фантазии не съм си представял, че една жена може да бъде… толкова… Ти си прекрасна, Зейнаб!

— Всеки мъж казва така на първата си жена, доколкото знам, и всяка жена го казва на първия си мъж. — Тя се засмя. — Значи, доставих ти удоволствие?

— Нима се съмняваш? Винаги ще съм ти благодарен, красива моя приятелко — каза й искрено той.

— Може би сега ще си вземеш съпруга и ще зарадваш семейството си.

— Нямам време. Ще мога само да служа на господаря си, халифа, и на моята изключителна робиня за любов, Зейнаб. — Той се надигна и я дръпна при себе си в леглото. — Научи ме на още неща, Зейнаб. Знам, че това е само началото.

— Ще живея, за да ти служа, господарю — каза тя леко подигравателно.

— Разрешено ли е да се бие една робиня за любов? — попита той сериозно, но топлите му очи се смееха.

— Ако болката носи удоволствие — отвърна тя, наведе се и захапа ухото му.

Той я претърколи под себе си и нежно гризна едното й зърно. После продължи да ближе и да целува нежната плът.

— Харесва ли ти това, Зейнаб?

— Наистина господарят ми е много добър ученик.

После тя отново се наведе над него и пое члена му в устата си. Бавно и нежно започна да го възбужда с устни и език, докато той отново запулсира от желание. Изведнъж той я сграбчи за косата и надигна главата й.

— Достатъчно. А сега ми отговори, Зейнаб. Мога ли и аз да направя същото с теб? Може ли и мъжът да вкуси жената?

— Да — отвърна тя, легна по гръб и разтвори краката си. — Разтвори с пръсти срамните ми устни и ще видиш пъпката на женствеността ми. Върхът на езика ти ще я възбуди, а също и мен. Можеш дори да вкараш езика си в мен.

Той внимателно последва напътствията й. Езикът му бавно погали нежния орган, който сякаш пулсираше пред погледа му. Почти веднага тя разбра, че той притежава дарба за това, което правеше. Тя извика тихо и тялото й потрепери. Беше я довел до върха, а самият той беше твърд като желязо.

Надигна се и го прегърна.

— Влез в мен — прошепна Зейнаб — и направи това, което направи преди малко. Движи се в мен, господарю. Ах!

Тя беше учудена. Този неопитен мъж беше способен да й достави такова удоволствие. Беше невъзможно, но въпреки това беше истина.

Но това беше нередно, мислеше тя тъжно. Нередно беше да изпитва удоволствие с този мъж, който не я обичаше, нито пък тя го обичаше.

В техния съюз имаше горчивина, празнота. Беше изпитвала същото и с халифа. И винаги щеше да се чувства така без Карим.