Бъртрис Смол
Робиня за любов (10)

Глава 9

Ал-Андалус

945 г.

Абд ал-Рахман, халифът на Кордоба, лежеше сам в огромното си легло. Отвън се зазоряваше и птиците пееха. Той си помисли, че птичите песни са най-хубави през късна пролет, може би защото тогава беше любовният им период. Любовта правеше всичко по-различно. Той се усмихна. Беше минало доста време, откакто за последен път се беше влюбвал. Беше готов за ново приключение, въпреки че вече минаваше петдесетте.

Знаеше какво си мислеха всички останали. Любимката му, Захра, окуражаваше подобни мисли. Беше й по-удобно, ако младите държанки нямат много надежди. Беше ставал баща осемнайсет пъти. Беше и дядо. Въпреки любовните му апетити, които, трябваше да си признае, напоследък бяха поотслабнали, беше управлявал толкова дълго, че хората вече го мислеха за стар човек. Е, но той не беше! Тялото му беше здраво като на трийсетгодишен мъж и косата му все още беше червеникаворуса, без следа от бели косми. Беше пролет и беше готов за нова любов!

Той се протегна, вдишвайки свежия утринен въздух. Днес. Какви бяха плановете му за днес? О, да, днес беше денят от месеца, в който получаваше подаръци от благодарни поданици, приятели и бъдещи приятели. Може би сред подаръците щеше да има някоя красива робиня. Може пък някоя от тях да му хареса. Не беше много вероятно, но би могъл да се надява. Да! Беше готов за нова любов.

Вратата на спалнята му се отвори и влезе един роб. Халифът стана и започна обичайните си сутрешни занимания. Първо се изкъпа. После се нахрани и го облякоха.

Любимката му, Захра, дойде, за да му пожелае добро утро. Тя беше красива жена в края на трийсетте. Имаше буйна кестенява коса и сребристосиви очи.

— Не се оставяй на пратениците да те отегчат с безкрайните си приказки, господарю. Трябва да се грижиш за себе си. — Тя му се усмихна с обич.

Халифът се подразни. Захра беше прекрасна жена. Той я обичаше и уважаваше, но напоследък непрекъснато му досаждаше, отнасяйки се с него като с някой старец.

— Обичам да разговарям с чуждестранните пратеници, скъпа, а и кой знае, може пък днес да получа някой прекрасен подарък. Например робиня, която да плени сърцето ми.

Той й се усмихна и със задоволство забеляза злобното пламъче в очите й. Нямаше да се държи като старец само за да се хареса на Захра и на сина им — Хакам.

Хакам. И тук имаше проблем. Той беше чудесен младеж, но беше повече учен, отколкото мъж, който един ден трябваше да стане халиф. Интересът му към книгите беше по-голям от интереса му към жените. Нямаше деца, но това беше само защото прекарваше много малко време в харема си. Абд ал-Рахман смяташе, че Захра е виновна за това. Изключителният интелект на сина й беше нейната най-голяма гордост и тя винаги го бе насърчавала да учи, казвайки, че по-късно ще има достатъчно време за жени. Но грешеше. В живота на Хакам никога нямаше достатъчно време за жени, ако наблизо имаше някоя нова книга. Все пак принц Хакам напоследък проявяваше повече интерес към управлението на ал-Андалус. Халифът го отдаваше на това, че Хакам имаше шест амбициозни по-млади братя. Въпреки всичко баща и син се обичаха и бяха много близки.

Халифът, придружаван от личната си охрана, се отправи към Залата на халифата.

Сутринта мина добре в разговори с дипломати и пратеници от далечни земи, дошли да засвидетелстват уважението си и да поднесат даровете си. Подаръците бяха съвсем традиционни и Абд ал-Рахман с усилие прикриваше скуката си. Принц Хакам и любимият лекар на халифа — Хаздай ибн Шапрут, седяха от двете му страни.

Хаздай ибн Шапрут беше евреин и беше нещо много повече от обикновен лекар. Беше привлякъл вниманието на халифа към себе си преди две години, когато създаде универсална противоотрова. Тъй като отровата беше любимото оръжие на убийците, откритието му беше посрещнато с голямо одобрение от богатите. Халифът скоро откри, че новият му приятел е също така чудесен дипломат. В ал-Андалус религията на един мъж не беше пречка за издигането му, затова Хаздай, макар и евреин, скоро стана много близък с халифа.

Един от робите съобщи:

— Господарю халиф, сега ще получиш подаръците на Донал Рай от Ирландия, които ти е донесъл Карим ибн Хабиб ал-Малина. Тези дарове са израз на благодарността на ирландския търговец.

Вратите пред халифа се отвориха и в залата влязоха цяло стадо слонове. Абд ал-Рахман се надигна. В сините му очи заблестя интерес. Слоновете вървяха по двойки, като между гърбовете на всяка двойка имаше по една колона от зелен ахат. По сигнал на водача си животните спряха и вдигайки се на задни крака, поздравиха халифа с могъщ рев.

— Великолепно! — възкликна владетелят и мъжете от двете му страни се съгласиха.

— Какво друго може да предложи Донал Рай, което да надхвърли този спектакъл? — отбеляза Хаздай ибн Шапрут. Той беше висок, строен мъж в началото на трийсетте, с кехлибарени очи и тъмна коса. И той, както и господарят му, беше гладко избръснат.

— Наистина, татко, едва ли краят на процесията може да надмине началото — каза принц Хакам. Той беше почти на една възраст с лекаря.

— Ще видим, ще видим.

Слоновете бяха последвани от роби, които носеха двайсет топа коприна, всеки в различен цвят, три алабастрови съда с амбра, две ковчежета от слонова кост, първото пълно с перли, а второто — с цветни луковици, сто кожи от лисици, сто кожи от сибирски белки, десет бели арабски коня със златни юзди, пет златни тухли и петнайсет сребърни.

Най-накрая идваше носилка, до която вървяха Карим ал-Малина и Ома. Донесоха я до подножието на трона. Капитанът пристъпи напред и се поклони ниско на Абд ал-Рахман. Същото направи и прислужницата.

— Велики господарю — започна Карим, — преди една година търговецът Донал Рай от Ирландия ми повери тези дарове. Нося ти ги в израз на неговото дълбоко уважение й благодарност за любезността ти към него и семейството му. Повериха ми също така едно момиче на име Зейнаб, което трябваше да обуча за робиня за любов. Аз съм последният майстор в любовните изкуства в ал-Андалус. — Карим протегна ръка към спуснатите завеси на носилката. — Господарю халиф, позволи ми да ти представя робинята за любов Зейнаб.

От носилката се показа нежна бяла ръка.

Халифът се наведе с любопитство напред.

Ома внимателно дръпна завесите и от там излезе една забулена фигура. Прислужницата внимателно махна коприненото покривало от господарката си и отстъпи назад.

Зейнаб остана неподвижна, с наведена глава, както я бяха научили. Беше облечена в прекрасни дрехи, а краката й бяха боси. Главата й беше забулена в тънък воал и чертите й не се виждаха.

Карим махна булото, а Ома бързо разпусна косите на господарката си.

Абд ал-Рахман усети как сърцето му ускори ритъма си. Той се изправи и слезе по стълбите, които го деляха от момичето. Неспособен да се въздържа, той взе кичур от косата й, за да почувства мекотата й. После вдигна брадичката й, за да види лицето й. Гъстите й мигли лежаха върху бузите.

— Погледни ме, Зейнаб — каза тихо той. Подчинявайки се, тя вдигна очи към него. Той не беше много по-висок от нея и беше доста набит. Сините очи, които се взираха в нейните, бяха замислени. Тя почти почувства облекчение, но на красивото й лице не се изписа никакво изражение.

Халифът беше изумен от гледката. Тя вероятно беше най-красивата жена, която някога е виждал. Чертите й бяха идеални: овални очи, прав нос — нито много дълъг, нито много къс, високо чело и скули. Страстни устни, създадени само за целувки. Малка квадратна брадичка, която говореше за упоритост. Добре! Не обичаше послушните жени. Той се усмихна доволен, чудейки се каква ли е усмивката й. Предполагаше, че в момента е много изплашена, въпреки че беше достатъчно възпитана, за да не го показва. Той внимателно прикрепи воала обратно върху лицето й и тя отново сведе очи. Халифът бавно се върна на трона си.

— Донал Рай е надминал себе си, Карим ал-Малина. Остани през нощта в Мадинат ал-Захра като мой гост. На сутринта ще се срещнем на четири очи и аз ще ти кажа дали робинята за любов ме удовлетворява. После ще отнесеш лично съобщение до моя приятел Донал Рай.

Карим ал-Малина се поклони ниско и излезе. За един кратък момент очите му срещнаха тези на Зейнаб и сърцето му се сви от болка. Никога повече нямаше да я види. Аллах да бди над теб, любов моя!

Зейнаб не каза нищо, когато я отведоха от Залата на халифата. Нямаше какво да каже. Сърцето й беше разбито и тя никога нямаше да обича отново. И така беше много по-добре. Беше млада, но не й бяха останали никакви илюзии. Карим беше излязъл от живота й. Оцеляването й, а и това на Ома, зависеха от добрата воля на един синеок мъж на име Абд ал-Рахман. Не беше неприятен, реши тя, но никога не си бе представяла, че изглежда по този начин.

Халифът не беше висок. Въпреки че тя беше висока за жена, той едва ли беше малко по-висок от нея. Дрехите му, разбира се, бяха великолепни. Какво имаше под тях, не можеше да се разбере, освен това, че е здрав и набит. Веждите му бяха червени. Дали и косата му беше такава? Щеше да го разбере съвсем скоро, защото погледът му й показа, че вече я желае.

Заведоха ги в женското отделение на двореца, което само по себе си беше огромно като палат.

— Тази робиня и прислужницата й бяха доведени като подарък на халифа — каза придружителят им на евнуха до вратата.

— Влезте, влезте — направи им знак с ръка евнухът. — Ще доведа Господарката на жените. Тя ще определи къде ще спиш ти и прислужницата ти. Почакайте тук. — Той каза това и изчезна нанякъде.

— Какво? Друго момиче? — промърмори Господарката на жените, когато погледна критично към Зейнаб. — Тук вече има над четири хиляди жени. Къде да сложа още една, питам те? Е, доста си хубава, но халифът не е вече млад. Предполагам, че ще остарееш и надебелееш като почти всички останали. Дай да помисля къде да те настаня.

— Искам самостоятелен апартамент — каза тихо Зейнаб. Господарката на жените, чието име беше Валада, зяпна младата жена учудено и изведнъж започна да се смее.

— Самостоятелен апартамент? Ха-ха-ха! Да не би да си някоя принцеса, на която трябва да се обърне специално внимание? Ще си късметлийка, ако въобще ти намеря легло. Апартамент? Ха-ха-ха!

— Виж какво — каза Зейнаб тихо, но решително, — аз не съм някое галско или баско момиче с изрусена коса. Не съм някоя страхлива девица, която се надява да привлече вниманието на господаря. Аз съм Зейнаб, робиня за любов, обучена от великия майстор в любовните изкуства Карим ибн Хабиб ал-Малина. Трябва да бъда настанена в съответствие с положението ми. Ако се съмняваш в думите ми, най-добре изпрати някой при халифа, за да получиш нарежданията лично от него. Ще им се подчиня и повече няма да се оплаквам.

Валада се чудеше какво решение да вземе. Благосъстоянието на жените от харема беше нейно задължение. Тя беше далечна братовчедка на халифа, останала рано вдовица, която никой повече не поиска. Само роднинските й връзки й помогнаха да придобие такова високо положение в харема на халифа. Нямаше голямо желание да загуби всичко това.

— Трябва да решиш — продължи да я притиска Зейнаб. — Робите скоро ще пристигнат с вещите ми. Имам няколко сандъка и кутии за бижута, които трябва да се съхраняват добре. Няма да позволя обикновените държанки и прислужниците им да се ровят в дрехите ми. Това е немислимо. Спомни си на кого служим. Изпратена съм тук само с една цел — да доставям удоволствие на господаря, а не мога да го направя, ако нямам място, където да го забавлявам, или пък ако някои лекомислени жени ми откраднат вещите.

Валада погледна внимателно Зейнаб. Младата жена пред нея беше невероятно красива и самоуверена, но въпреки това учтива. Може би малко високомерна, но учтива.

— Добре — каза най-после Господарката на жените, — може би ще мога да намеря един малък апартамент, но ако не се харесаш на халифа достатъчно бързо, ще се наложи да споделяш постелята си с прислужницата си.

Зейнаб се засмя така, сякаш това беше невъзможно.

— Апартаментът ми трябва да има своя собствена малка градинка. Имам нужда от спокойствие, когато излизам на въздух.

Валада едва преглътна гнева си. Но все пак трябваше да признае, че това не беше обикновена робиня.

— Имам апартамент точно като за теб, Зейнаб. Последвайте ме, ако обичате.

Тя се забърза, като момичетата я следваха по петите. Апартаментът, в който щеше да настани тази млада жена, беше в най-отдалечения край на харема. Имаше малка градинка, но стената й беше обща с тази на зоологическата градина на халифа. Момичето щеше да получи това, което искаше, но едва ли щеше да остане доволна. А по-късно, ако наистина получеше благоволението на халифа, щеше да се намери някое по-добро жилище. Ако.

Ома се задъха от ярост, когато Валада отвори вратата на апартамента. Как смееше тази жена така да обижда господарката й? Тъкмо щеше да изрази възмущението си на глас, когато Зейнаб сложи предупредително ръка на рамото й и сама се обади:

— Малък е, Валада, но се надявам, че ще успея да се настаня удобно. Ще запомня добрината ти.

Господарката на жените се почувства някак неудобно от думите на Зейнаб.

— Веднага ще изпратя чистачка.

— Отлично — измърка Зейнаб. — Искам също така да видя евнусите, от които ще си избера служител колкото е възможно по-скоро. А и ще искам да се изкъпя. Халифът ме иска още тази вечер.

Валада се отдалечи, учудена как такова младо момиче може да има такова присъствие на духа и да я притесни така. Щеше да направи всичко възможно, за да може тази Зейнаб да се чувства удобно. После щеше да докладва на Захра, любимата съпруга на халифа. Тя сигурно щеше да иска да узнае всичко, свързано с тази нова робиня.

— Ако ни беше изпратила обратно в Алказаба Малина — изсъска Ома — може би нямаше да сме много по-далеч от центъра на двореца. Две стаи, при това толкова малки.

Зейнаб се засмя и затвори вратата.

— По-добре е така, отколкото да спим в една стая с други жени, които със сигурност ще ни откраднат всичките вещи. Този апартамент може и да е малък, но пък ни дава някакво предимство и най-вече самостоятелност. Ще го превърнем в прекрасна кутийка, която съхранява едно съвършено бижу — довърши тя и се усмихна.

Ома я погледна.

— Е, предполагам, че като се изчисти прахът и донесем нещата си, ще стане горе-долу прилично. Да видим какво представлява градината.

Тя беше малка и квадратна. В средата й имаше езерце, а в него — бронзова лилия, която пръскаше вода. Нямаше никакви цветя, въпреки че лехите бяха оформени.

— Рози и лилии — каза Зейнаб. — А също така и билки със сладко ухание. Мисля, че в езерцето трябва да има истински лилии, нали, Ома? И ще парфюмираме водата, за да бъде ефектът още по-голям.

Не след дълго апартаментът вече блестеше от чистота. Валада се върна и каза на Зейнаб:

— Какви мебели ще искаш, лейди?

— Ома знае, затова ще дойде с теб, за да избере — отвърна сладко Зейнаб. — Къде са евнусите, от които трябва да си избирам?

— Чакат отвън, лейди. Да ги накарам ли да влязат?

По устните на Валада играеше лека усмивка. Вече беше говорила с господарката Захра. Заедно с нея бяха избрали евнусите. Само един от тях беше подходящ. Тази горда Зейнаб със сигурност щеше да избере този, който те искаха. Валада отвори вратата и заповяда на шестте евнуси да влязат.

— Ето ги, лейди. Кой ще си избереш?

Зейнаб ги погледна. Двама бяха доста възрастни. Един беше на средна възраст и изглеждаше малоумен. Друг беше твърде млад. Петият беше огромен и изглеждаше полузаспал. Шестият беше тъмнокож и изглеждаше човек с достойнство. Петимата бяха толкова неподходящи, че Зейнаб беше сигурна, че очакват от нея да избере точно този. Той със сигурност щеше да я шпионира. Тя отново ги огледа всичките. Едното от момчетата изглеждаше нервно и нещастно. Тя го посочи с пръст.

— Искам този — каза тя с тон, който не позволяваше възражения.

— Но, лейди, той е твърде млад за такава отговорна работа! Избери някой друг.

— Искаш да кажеш, че си ми довела неподходящ човек? Избирам този младеж, защото той ще свикне с моите изисквания по-бързо от останалите. — Тя се обърна към момчето. — Как се казваш?

— Наджа, господарке.

— Той няма никакво влияние сред останалите евнуси — възпротиви се отново Валада. — Няма да ти е от никаква полза, лейди Зейнаб.

— Не е необходимо да има влияние — каза рязко Зейнаб. — Когато спечеля благоволението на халифа, тогава Наджа ще спечели влияние чрез мен, лейди Валада. А сега, ако обичаш, иди с Ома, за да изберете мебелите ми…

Господарката на жените беше победена. Тя се оттегли заедно с петте отхвърлени евнуси. Ома се ухили, намигна на господарката си и последва групичката.

Когато останаха сами, Зейнаб каза на Наджа:

— Можеш да ми вярваш, когато ти казвам, че ще стана любимка на халифа. Аз не съм обикновена държанка, а робиня за любов. Знаеш ли каква е разликата?

— Да, господарке — отвърна момчето.

— Валада искаше да избера онзи висок тъмнокож мъж, който със сигурност е неин шпионин. Аз избрах теб, защото очаквам да си ми напълно верен, Наджа. Ако някога разбера, че си ме предал, ще умреш от най-ужасна смърт и никой няма да те спаси от гнева ми. Вярваш ли ми?

— Да, господарке. — После добави: — Наср, този, който искаха да избереш, е шпионин на господарката Захра, не на Валада, въпреки че е задължен и на нея.

Зейнаб кимна. Значи любимата съпруга на халифа вече знаеше за пристигането й. Тя можеше да й бъде върла противничка, но можеше и да не се наложи. Може би никога нямаше да станат приятелки, но пък и не беше нужно да са врагове.

— Господарката Захра си губи времето, като ме шпионира. Аз не искам да заема мястото й в сърцето на халифа. Всъщност, аз не мога и да го направя. Да изместиш жена, за която е построен цял град? — Зейнаб се засмя. — Просто искам да доставям удоволствие на халифа. Точно на това са ме учили.

Въпреки че се надяваше да спечели верността на Наджа, тя знаеше, че той, както и всички останали, може да бъде подкупен от някой с по-голямо влияние от нея. Това, което би могъл да каже, бе по-добре да успокои, отколкото да разтревожи господарката Захра.

Ома се върна. Следваха я няколко слуги, които носеха мебелите, които бе избрала за господарката си.

— Тази стара Валада — каза тя на Зейнаб — искаше да ме накара да взема най-ужасните неща. За щастие успях да се наложа, господарке. — Чувайки шум зад гърба си, тя бързо се извърна. — Внимавайте с този диван! Оставете го тук. Веднага! — Тя отново се обърна към господарката си. — Мислех, че халифът ще иска да седи на нещо удобно, когато го забавляваме.

Ома наистина бе открила прекрасни мебели за апартамента.

До стаята на Зейнаб имаше малка ниша, където Ома щеше да сложи постелята си, а Наджа щеше да спи пред вратата на господарката си.

Най-накрая всичко беше внесено и Ома се зае да разопакова багажа на Зейнаб.

— Какво ще облечеш? — попита я тя.

— Нещо просто. Но първо трябва да се изкъпя. Наджа, баните по всяко време ли могат да се ползват?

— Да, господарке, но жените от харема обикновено се къпят сутрин. Тогава се събират, за да клюкарстват.

— Аз се къпя два пъти на ден — каза му Зейнаб. — Сутрин и късно следобед. Ще искам услугите на масажистка всеки следобед. Ароматът, който използвам, е на гардения. Погрижи се да съобщиш на хората в банята. — Тя се съблече набързо. — Ома, някакъв халат, ако обичаш. — Прислужницата й подаде един. — Наджа, заведи ме в банята.

Когато излязоха от стаята, Зейнаб се превърна в център на внимание. Тя не казваше нищо, вървеше с високо вдигната глава и гледаше право пред себе си. Подозираше, че Валада вече е разпространила, какви ли не небивалици. Когато стигнаха до банята, Наджа представи господарката си на Господарката на банята, чието име беше Обана.

— Е — каза Обана, — съблечи дрехите си и дай да видя върху какво ще поработя.

Обана имаше високо положение в йерархията на харема и беше вярна само на халифа. Не можеше да бъде подкупена, нито пък се страхуваше от която и да било жена, включително от господарката Захра. Доброто поддържане на някое момиче имаше голямо значение за Обана, особено ако халифът беше доволен. Тогава Обана обикновено биваше щедро възнаграждавана от господаря си. Да спечелиш благоволението й, вече беше част от успеха пред Абд ал-Рахман.

Наджа съблече халата на Зейнаб и тя се изправи гола пред критичния поглед на Обана.

— Дай да видя ръцете ти, лейди. — Обана внимателно огледа и опипа дланите и пръстите на Зейнаб. — Стъпалата ти, едно по едно. — Зейнаб търпеливо се подчини. — Отвори си устата. — Обана разгледа здравите зъби на момичето и си пое дълбоко въздух. — Хубави зъби, сладък дъх. — После бавно прокара ръцете си по тялото на Зейнаб. — Кожата ти е много мека и стегната. Ти не си от онези типични красавици от харемите, които напълняват с възрастта. — Докосна кичур от косата й. — Като коприна е, но сигурно и сама го знаеш. Използваш ли лимон, за да подсилваш цвета?

— Да, лейди Обана — отвърна Зейнаб. Погледът й беше прям, изражението й — приятно, без да бъде твърде фамилиарно.

— Отлично! — одобри Обана. — И така, лейди, не съм виждала по-красива жена в този харем. Ти си робиня за любов, така поне се говори. Вярно ли е?

— Да, лейди Обана. Слухът в този случай е верен — отвърна Зейнаб, без да успее да сдържи смеха си.

Обана също се засмя.

— Вече се говори много за теб. Като имам предвид, че толкова отскоро си в Мадинат ал-Захра, доста чудно е, че вече толкова неща се знаят за теб.

— Аз съм само днешно развлечение. Утре жените от харема ще си намерят нещо друго, с което да се развличат.

— Е, да се захващаме за работа — каза бързо Обана и кимна. — Кога си се къпала за последен път, лейди?

— Тази сутрин. Аз се къпя по два пъти на ден. Съобщих на Наджа какви са предпочитанията ми и той ще ги каже на помощничките ти.

— Отлично!

Но Обана се зае лично с банята на робинята за любов. Това момиче със сигурност щеше да спечели благоволението на халифа. За колко дълго не се знаеше, но засега беше сигурно. Не завиждаше на господарката Захра и господарката Таруб — любимите съпруги на халифа. Те истински обичаха съпруга си и да бъдат изместени, дори и за кратко, от такова младо и прекрасно същество като Зейнаб, сигурно не беше много приятно. Но въпреки това, никоя от двете не показваше неудоволствието си, когато съпругът им избираше по-млади момичета. Бяха твърде добре възпитани. Не можеха да се страхуват, че ще бъдат изместени от сърцето на халифа, защото положението им беше осигурено от синовете им и от дългото съжителство с Абд ал-Рахман.

Когато Зейнаб бе изкъпана и масажирана, тя облече халата си. Благодари на Обана, обърна се да излезе, но изведнъж Наджа възкликна тихо, поклони се ниско и се дръпна настрана, за да направи път на господарката Захра. Зейнаб падна на колене с наведена глава.

Захра се усмихна леко.

— Не е необходимо да коленичиш пред мен, лейди Зейнаб. Коленичи само пред твоя господар, Абд ал-Рахман ал Насир лил Дин Аллах, великият и могъщ повелител на ал-Андалус.

Зейнаб веднага се изправи.

— Поднасям почитанията си на лейди Захра, тази, която притежава сърцето на халифа, майката на наследника му, на чието име е кръстен този град. Не съм нито мекушава, нито скромна лейди, но положението ти изисква да се държа подобаващо. В противен случай ще донеса позор на този, който ме обучи, и на този, който ме изпрати на халифа в израз на благодарност за безкрайната му доброта.

Захра се засмя.

— Умна си и това е хубаво. Ще забавляваш съпруга ми. Той има нужда от нещо ново, защото напоследък доста се отегчава. Доставяй му удоволствие колкото е възможно по-дълго, Зейнаб.

Захра се обърна и излезе.

„Е — помисли си Господарката на банята. — Лейди Захра се страхува от това момиче. Разтревожена е. Никога не се е страхувала от другите жени в харема. Защо се страхува от тази? Интересно. Да. С удоволствие ще наблюдавам как ще се развият събитията.“

Зейнаб се върна обратно в покоите си. Останалите жени вече я наблюдаваха съвсем открито. Някои от обикновено любопитство, други със завист, трети с горчивина, защото красотата й беше неоспорима и щеше да привлече вниманието на халифа.

Когато най-после се прибра в малкия си апартамент, Зейнаб се хвърли на дивана.

— Запознах се с лейди Захра — каза тя на Ома. — Тя вече ревнува от мен, както и всички останали. Омразата им можеше да се усети във въздуха.

Ома беше запарила ментов чай. Наля една чаша и я подаде на господарката си.

— Пий. Имаш нужда от сили. Денят не беше лек, а още не е свършил. Наджа, не сме яли от сутринта. Господарката има нужда от храна.

— Сега ще ви донеса.

— Наджа — обади се и Зейнаб.

— Да, господарке?

— Казах ти, че ще те унищожа, ако ме предадеш, но ако си ми верен, наградите ти ще бъдат безброй. Предполагам, че и ти, също като мен, не си бил роден роб. Извадил си късмет, че си преживял операцията.

Той кимна.

— Роден съм на Адриатическото крайбрежие. Плениха ме преди пет години, когато бях на дванайсет. Двамата ми братя умряха след операцията. Робите казваха, че съм имал голям късмет да избягам от лапите на смъртта. Името ми означава „избавление“. Знам защо ме избра пред другите, но като го направи, ти ме повиши. Нужно е само да те погледне човек, за да разбере, че халифът ще се влюби в теб. Твоят успех е и мой. Ще ти служа вярно.

— Всяка глупачка може да привлече вниманието на един мъж, но само умната жена може да го задържи — каза Зейнаб. — Разбираш ли ме, Наджа?

Той се усмихна за първи път.

— Няма да те проваля, лейди. — Той излезе, за да им донесе храна.

— Чудя се дали можем да му се доверим — обади се Ома.

— Той ще ми служи вярно, докато интересите ми не се сблъскат с тези на Захра — каза Зейнаб на родния си език. — Тази жена е истинската господарка в харема, а не халифът, Ома. Не бива да го забравяме. Лейди Захра е била с халифа в продължение на дълги години и има любовта и доверието му. Ако имам късмет, аз ще привлека вниманието му за известно време, може би дори ще му родя дете, но лейди Захра винаги ще е господарката тук. Наджа ще ми служи добре, но ако се наложи да избира между двете ни, той ще вземе страната на лейди Захра. Внимавай какво говориш в негово присъствие.

— Мислиш ли, че халифът ще те посети тази вечер, господарке?

— Ще дойде. — В гласа на Зейнаб прозвуча увереност. — Видях колко заинтригуван остана от лицето ми. А после в банята Захра ми каза, че халифът е отегчен и има нужда от ново развлечение. Каза го, за да ме нарани, разбира се. Да убеди себе си, че тя винаги ще бъде първата в сърцето му, а аз мога да бъда само мимолетно увлечение.

— Това е жестоко, господарке.

— Но е самата истина, Ома. Въобще не е вероятно този велик мъж, да се влюби в мен завинаги, но ако успея да спечеля благоволението му за достатъчно дълго време, за да родя дете, тогава винаги ще сме в безопасност тук. И за да го постигна, ще направя всичко необходимо.

Наджа се върна с един поднос, пълен с храна. Постави го на масата пред тях, после извади една лъжица и опита всичката храна. Кимна доволен и даде и на момичетата по една лъжица.

— Ще опитвам всичко преди теб, господарке Зейнаб. Отровата е предпочитано оръжие тук, в харема. Но дори и да се случи нещо лошо, Хаздай ибн Шапрут, лекарят на халифа, е открил противоотрова. Няма да умреш, но пък ще се чувстваш ужасно и ще се изплашиш излишно.

Зейнаб преглътна. Карим не беше обърнал внимание на подобно нещо по време на обучението й. Карим. Беше се заклела никога да не произнася името му, нито дори да мисли за него, а ето, че слънцето още не беше залязло и мисълта й отново беше с него. Колко прекрасен бе изминалият месец в „Бягство“. Само те двамата. Говореха, правеха любов, разхождаха се по хълмовете. Искаше й се това да продължава вечно, но понеже знаеше, че не може да стане, тя се молеше да умре. Изборът, разбира се, беше неин, но Зейнаб не беше някое слабо, глупаво момиче като онази Лейла. Имаше живот, имаше и смърт. Да живее, щеше да бъде по-трудно, но тя искаше да живее, дори и да не можеше да има Карим. Тя беше жена със здрав разум. Никой мъж, дори и Карим, не струваше колкото собствения й живот. Тя щеше да го обича винаги, но щеше да е вярна на този халиф, който й беше господар.

Но все пак Зейнаб въздъхна леко, като си спомни. В края на месеца се върнаха във вилата и на следващия ден се качиха на „Итимад“ и отплуваха. Карим не я докосна повече. Нито пък някога ще го направи, мислеше тъжно Зейнаб. После тръсна глава. Всичко бе свършено — пред нея се откриваше нов живот и ако имаше късмет, може би някой ден отново щеше да намери щастието. Взе си един плод от купата.

— Какво е това? — попита тя Наджа. — Харесва ми.

— Това е слива, господарке. В твоята родина няма ли сливи?

— Не, в Шотландия няма сливи. Имаме ябълки и круши, но не и други плодове.

Когато приключиха с яденето, Наджа им донесе купа с ароматизирана вода, за да измият ръцете си. Зейнаб се изправи.

— А сега трябва да си почина — каза тя и изчезна в спалнята си.

— Избрала ли си дрехите й за довечера, ако халифът реши да я посети? — обърна се Наджа към Ома.

Момичето кимна.

— Тя е толкова красива, че няма нужда от много кипрене. Само един копринен кафтан и парфюм в косите. Избрала съм кафтан с цвета на очите й.

— Чудесно — съгласи се Наджа.

На вратата се почука и евнухът отиде да я отвори. Отвън чакаше друг евнух. Без да казва и дума, той подаде на Наджа един обвит в коприна пакет, обърна се и се отдалечи. Наджа едва сдържаше въодушевлението си, когато подаваше пакета на Ома.

— Какво е това? — попита го тя.

— Подарък от халифа, Ома! Това означава, че господарят наистина ще дойде при нея довечера. Тя вече е спечелила благоволението му. Това е нечувано! Никоя жена не е спечелвала толкова бързо вниманието му! Тя ще е голямата любов на старините му. Усещам го!

Ома разгъна пакета и откри вътре една голяма розова перла.

Ома и Наджа кръстосаха многозначителни погледи.