Бъртрис Смол
Робиня за любов (7)

Глава 6

Ифрикия

943–944 г.

„Итимад“ чакаше на пристанището. Беше пълен със стока и с подаръците, които Донал Рай изпращаше на халифа заедно със Зейнаб.

Три от подаръците Карим ал-Малина трябваше да купи в Ифрикия, защото беше невъзможно да се намерят в Ирландия.

Обикновено Аладин бен Омар споделяше каютата на капитана, но по време на това пътуване и двамата щяха да спят при останалите моряци, отстъпвайки каютата на двете жени. През нощта щяха да имат пазачи.

Карим ал-Малина реши, че не може да обучава Зейнаб в изкуството на любовта на борда на кораба. Докато двете жени бяха отделени от екипажа и моряците знаеха, че са добре охранявани, нямаше да има никакви неприятности. Жените не бяха желани пътници на борда, на който и да е кораб.

Когато бяха за последен път в банята, старата Ерда се разплака неудържимо, докато пожелаваше сбогом на момичетата.

— Какво прекрасно бъдеще имате пред себе си. О, колко е хубаво да си млад и красив!

— Аз съм стар човек — каза Донал Рай, когато чу думите й, — и не си спомням някога да си била млада и красива, моя вярна Ерда.

Тя погледна мрачно господаря си и прегръщайки за последен път момичетата, каза:

— Бог да ви пази, пиленца и нека съдбата е благосклонна към вас. — После Ерда се отдръпна, мърморейки за нещастната си орисия да служи в такава къща.

— Бих я изпратил с вас само за да се отърва от нея, освен ако тя не иска да остане с мен — каза Донал Рай.

— Тя е твърде стара, за да предприеме такава промяна в живота си — каза Зейнаб. — Ако не беше така, щях да поискам да дойде с нас. Никой никога не е бил по-мил с мен, Донал Рай, с изключение, може би, на теб.

— Хм. — Той се изчерви. — Не се ласкай излишно, момиче. В теб ме привлича единствено красотата ти. Ако не беше най-красивото Божие създание, щях бързо-бързо да те продам на някой вожд на Север. А сега запомни, Зейнаб, не се доверявай на никого, освен на себе си и на инстинктите си. И не ме излагай пред халифа. Запомни го!

— Да, Донал Рай. — Тя бързо го целуна по бузата и излезе от стаята заедно с Ома.

Донал Рай докосна мястото, където устните й бяха спрели за миг, и се обърна към Карим ал-Малина:

— Притежавам достатъчно злато, за да й се купят коне и камили като на принцеса. Тя трябва да отиде при халифа като булка от заможно семейство. Това, което съм заделил за теб, не е достатъчно, за да ти се отплатя за това, което ще направиш, ето защо отсега нататък съм ти задължен, Карим ал-Малина. Знаеш, че бих дал всичко на света, за да ти се издължа. Нека морето бъде добро с теб и ветровете бързо те заведат вкъщи.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и се разделиха.

 

 

„Итимад“ отплува от Дъблин с утринния отлив. В открито море го посрещнаха попътни ветрове. Тръгнаха на юг, към водите, принадлежащи на ал-Андалус. Времето беше прекрасно. Отправиха се към града държава Алказаба Малина на Атлантическия бряг на Ифрикия, на петдесет мили от Таня. На кораба Зейнаб попита капитана за пълното му име.

— Карим ибн Хабиб ал-Малина. Ибн Хабиб означава „син на Хабиб“.

По време на пътуването тя получаваше уроци от по-различен характер. Всеки ден Карим прекарваше по два часа с момичетата, обучавайки ги на арабски език. За всеобща изненада Ома беше тази, която имаше по-голям усет към чуждите езици. Зейнаб срещаше големи затруднения, но с помощта на Ома постепенно започна да се справя. Езикът на маврите, с който се заеха след това, й се стори много по-лесен.

Рано една сутрин най-после стигнаха до Алказаба Малина. Вятърът беше спрял и морските води бяха спокойни. Изгряващото слънце позлатяваше белите мраморни сгради на града. Алказабра Малина беше обграден отвсякъде със стени, включително и пристанището, което представляваше естествен залив във форма на полумесец. От двете му страни имаше фарове.

Зейнаб и Ома стояха зяпнали от учудване. Бяха прекарали няколко дълги седмици в морето, но нищо, дори това, което Карим ал-Малина и Аладин бен Омар им бяха казали, не ги беше подготвило за гледката, която изникваше пред очите им.

— Ако Дъблин е град, тогава какво е това? — възкликна Зейнаб със страхопочитание.

Вече говореше на арабски. И двете момичета го правеха, защото бяха установили, че това е единственият начин да научат този труден език. Само един час дневно разговаряха на келтски, колкото да не забравят родния си език. Зейнаб знаеше, че в харема едва ли някой ще го разбира, а това беше голямо предимство.

— Това е вълшебно място — отвърна Ома на господарката си. — Никога не съм мислила, че някога ще видя подобно нещо.

— Аз дори не съм си и представяла, че може да има такова място. Със сигурност никой в Бен Макдюи не би повярвал.

Карим ал-Малина застана между тях.

— Градът е основан преди повече от сто и петдесет години от един арабски завоевател — Карим ибн Малик, който бил предан на халифа на Дамаск. Шейсет и пет години след това семейството на този халиф било избито, като само един от принцовете успял да избяга. Казвал се Абд ал-Рахман. Но с история ще се занимаваме по-късно, Зейнаб.

— Тук ли ще живеем? — попита го тя.

„Довечера — мислеше си той. — Довечера отново ще я имам. Мина толкова много време.“

— Не. Баща ми има къща тук, но моят дом е в провинцията. Аз я предпочитам пред града.

— Може ли аз и Ома да разгледаме чудесата на това място, преди да отпътуваме?

— Когато си починете, ще ви заведа да разгледате забележителностите. Мога да си представя колко вълнуващ ви се струва Алказаба Малина. Но в сравнение с Кордоба той наистина е малък град, а там ще бъде твоят дом, цвете мое.

Тя беше удивена.

— Кордоба е по-голям? — Беше трудно дори да си представи нещо подобно.

— Ако Алказаба Малина е маслина, то Кордоба е диня — отвърна той с усмивка.

— Какво е това маслина? А диня?

Той се засмя гласно. Което за него беше нещо обикновено, за това момиче от варварския север беше съвсем непознато.

— Ще ви покажа, когато слезем в града. А сега трябва да се погрижа за акостирането на кораба. Вие ще останете на борда, в каютата си, докато аз поднеса почитанията си на баща си и ще се погрижа за превоз до вилата ми.

— Да, господарю — отвърна тя послушно.

Той беше толкова красив. Беше й липсвала страстта му. Дали щеше да я сподели с нея тази вечер, или щеше да я остави да си почине от дългото пътуване? Не беше толкова уморена. Изведнъж през ума й мина една неприятна мисъл.

— Женен ли си, Карим ал-Малина?

Той беше изненадан.

— Не. — Видя в очите й израз, който го накара да се почувства неудобно, и продължи: — Но ще помоля баща ми да организира сватбата ми, която ще се състои, след като те заведа при халифа на Кордоба. Време е вече и аз да се установя на едно място.

Тя му се усмихна и показа малките си бели, равни зъби.

— И в момента нямаш съпруга? Или харем?

— Не — нервно отвърна той.

— Ху-убаво — почти измърка тя и сините й очи заблестяха.

— Една робиня за любов — каза той, строго — не си позволява да изпитва чувства към никой мъж, Зейнаб. Не забравяй, че ти не си моя собственост, а принадлежиш на халифа на Кордоба. Моят интерес към теб никога няма да е повече от този, който един учител засвидетелства на ученика си.

Тя бързо се извърна, но той успя да види сълзите в очите й.

— Той няма сърце — прошепна тихо тя на Ома, когато се отдалечиха.

— Той е човек на честта милейди — отвърна момичето.

Не можеше да каже нищо друго, което да успокои господарката й. Беше я виждала как се разтапя, когато чуе гласа на Карим ал-Малина. Беше забелязала как очите й тайно го следят. Бедната й господарка се влюбваше в учителя си, а не биваше. Зейнаб нямаше никакво бъдеще с капитана, както и самата Ома нямаше бъдеще с Аладин бен Омар. Прислужницата въздъхна тежко.

„Итимад“ влезе в пристанището, капитанът му слезе и се изгуби в тълпата, докато Аладин бен Омар отвеждаше двете жени обратно в каютата им, далеч от любопитните погледи.

— Какво е това диня? — попита го Зейнаб. Разбираше, че трябва да съсредоточи вниманието си върху други неща и да не мисли за Карим ал-Малина.

— Това е един голям, кръгъл, сладък плод — отвърна Аладин.

— А маслина?

— Маслините са малки, черни или зелени и много солени, тъй като се съхраняват в саламура.

— Карим казва, че този град в сравнение с Кордоба е като маслината пред динята — каза Зейнаб, — а аз не знаех какви са тези неща.

Аладин се усмихна.

— Това е хубаво сравнение. Да, Кордоба е много голям град, но аз предпочитам по-малките. Освен това е малко вероятно, лейди, да живеете в самата Кордоба. Вярно е, че халифът има голям дворец близо до джамията и там живее през по-голямата част от годината. През лятото ходи в ал-Русафа — лятната му резиденция на североизток от града, но сега си е построил друг дворец — Мадинат ал-Захра — на северозапад от Кордоба.

— Градът на Захра? Това е съпругата му, нали?

— Любимата му съпруга, майката на наследника.

— И аз трябва да привлека вниманието на мъж, който е построил град за любимата си жена? Тя сигурно е прекрасна. Но това е невъзможно!

Аладин бен Омар се засмя сърдечно.

— Ние, маврите, не сме като северняците. Ние се радваме на всяка красота, която Аллах е сътворил за нас. Не се ограничаваме само с една жена. Халифът може да уважава и да се възхищава на Захра, дори може да й построи град, но това не означава, че не може да уважава, и да обича други жени. Ти си най-красивата жена, която съм виждал, милейди Зейнаб. Ако си умна, а аз вярвам, че си, можеш да накараш халифа да обезумее от любов по теб.

— А аз красива ли съм? — попита срамежливо Ома.

Той отново се засмя.

— Ти, гълъбче, не е нужно да си красива, но за мен си достатъчно красива. Ако си по-хубава от това, халифът може да поиска и теб. И тогава бедното старо сърце на Аладин ще бъде разбито. — Той я ощипа по бузата. Какво момиче! Може да стане прекрасна съпруга. — Трябва да тръгвам. Ако искате, отворете капаците на прозорците, но не излизайте на палубата.

Когато той излезе, момичетата отвориха капаците и се загледаха в пристанището. Денят беше слънчев и беше много горещо. Откъм морето духаше лек бриз. Вече не можеха да виждат града, защото палубата го закриваше, но можеха да усетят миризмите му.

— Чудя се колко ли време ще трябва да останем в тази задушна стара каюта — каза Ома. — Успях да понеса пътуването само защото не се налагаше непрекъснато да стоим тук. Понякога ми липсват хълмовете и полята около манастира, където си играех като малка. А на теб липсва ли ти Шотландия, милейди?

Зейнаб поклати глава.

— Не. Липсва ми само сестра ми Груоч, но я загубих още в деня на сватбата й. В Бен Макдюи отдавна няма място за мен. Харесва ми, че тук е топло. Чудя се дали слънцето грее през цялото време, Ома. Не е валяло, откакто напуснахме Ирландия. Мислиш ли, че тук въобще вали?

— Би трябвало. Видях дървета и цветя, а на тях им трябва вода, за да растат.

— Да, така е.

Зейнаб се замисли. Зачуди се кога ли Карим ще се върне на кораба, кога ще им позволят да го напуснат, дали ще видят Алказаба Малина днес или утре. Къде беше отишъл? А, да види баща си, така каза. Може би баща му също беше търговец. Карим явно беше отишъл да му каже как е минало пътуването. Чудеше се какво ли представлява семейството на Карим. Той винаги говореше за тях с голяма любов. Колко по-различно бе нейното собствено семейство.

 

 

Карим ал-Малина си проправяше път през лъкатушещите улици на града. Най-накрая спря пред една малка врата в дълга бяла стена. Извади малък месингов ключ, пъхна го в ключалката, отвори вратата и влезе в голяма градина. Вратата се затвори след него с трясък и градинарят в розовите храсти надигна глава.

— Господарят Карим! Добре дошъл вкъщи! — каза градинарят, усмихнат.

— Благодаря, Юсеф — отвърна капитанът и се запъти към сградата в другия край на градината.

По пътя го поздравяваха и други слуги. Той им отвръщаше учтиво, назовавайки имената им. Когато влезе в къщата, се отправи направо към покоите на баща си.

Старият човек вече беше буден. Беше висок мъж с пронизващи тъмни очи. Той прегърна сина си с широка усмивка на уста.

— „Итимад“ гази дълбоко, сине мой. Очевидно си докарал много стока. Добре дошъл!

— Връщам се вкъщи с добра печалба, но товарът, не е за продан. Донал Рай нае кораба, за да докарам подаръците му за халифа на Кордоба.

— Тогава защо не си отишъл първо в Кордоба?

— Защото един от тези подаръци е най-красивото момиче, което някога си виждал. Обучавам я за робиня за любов за халифа. Когато я заведа при него, ще се върна в Алказаба Малина и ще направя това, което винаги си искал от мен. Ще ми намериш красива съпруга, а аз ще се постарая да прибавя още деца към тълпата от внуците ти.

Красивото лице на Хабиб ибн Малик се разтегна в широка усмивка и той още веднъж прегърна сина си.

— Слава на милостивия Аллах, който отговори на молбите ми — извика старият човек и изтри сълзите, които напираха в очите му. — Превръщам се в един стар глупак, но те обичам, Карим и искам семейството ми да е около мен. Майка ти също много ще се зарадва.

— На какво ще се зарадвам? — Една висока, стройна жена влезе в стаята. — Карим! — Тя се втурна към него с протегнати ръце. — Кога пристигна, синко? — Тя го прегърна. — Вече бях започнала да мисля, че ще презимуваш в Ирландия при този стар негодник Донал Рай.

— Този стар негодник ти е изпратил цял наниз прекрасни перли, майко, а също така един и за Музна — отвърна с усмивка Карим. — Току-що пристигам, така че не ми се карай, че не съм дошъл да те видя.

Алима се обърна и каза на един прислужник:

— Защо стоиш тук, глупако? Донеси ни храна! Побързай! — Тя седна на едно малко столче. — А сега, Карим, разкажи ни за пътуването. Хабиб, любов моя, защо не седнеш? — Синият й поглед се насочи към друг прислужник. — Почакай, Карим. — После каза на роба: — Доведи господарката Музна и господарите Джафар и Аюб и дъщеря ми Инига. — После отново се обърна към сина си: — Музна винаги задава въпроси, на които не мога да отговоря, а и братята ти също. Най-добре е да ни разкажеш на всички наведнъж.

Двамата мъже се засмяха. Алима някога била пленница, която бащата на Карим видял на робския пазар преди много години. Беше норвежка и от нея Карим бе наследил сините очи и светлата кожа. Хабиб ибн Малик се бе влюбил до полуда в плененото момиче. С разрешението на първата си съпруга, Музна, той бе взел Алима, както я бяха нарекли, за втора съпруга. Тя му бе родила първо Джафар, после Карим и най-накрая — дъщерята — Инига. Първородният син на Хабиб — Аюб — беше единственото дете на Музна. По щастливо стечение на обстоятелствата двете съпруги бяха добри приятелки.

Музна беше от добро арабско семейство. Домът и децата не я интересуваха въобще. Тя беше с благ характер и предпочиташе да пише поезия. Зарадва се на пристигането на Алима, която бързо се зае с управлението на домакинството, с робите и с най-тежкия товар — раждането на деца — докато Музна пишеше красиви стихове, приемайки мястото си на първа съпруга на Хабиб ибн Малик. Това положение на нещата я удовлетворяваше напълно.

Членовете на семейството пристигнаха преди храната. Когато Музна влезе в стаята, очите й заблестяха от въодушевление. Целувайки гладките й бузи, Карим си помисли, че тя сякаш въобще не остарява, въпреки че вече беше прехвърлила петдесетте. Сестра му, Инига, имаше руса коса като на майка си. Тя се хвърли с писък в прегръдките му.

— Какво си ми донесъл? — беше първият й въпрос.

— Защо трябва да ти нося нещо? — подразни я той.

— Карим! По-добре се отнасяй с мен с повече уважение, защото скоро ще се омъжвам. А сега, какво си ми донесъл?

— Златен пръстен с рубини и перли, алчно същество такова! И кой е този глупак, който те е поискал? Не е Ахмед, нали? — Аллах! Инига не може да е пораснала достатъчно за женитба!

— Тя е на шестнайсет, почти е преминала възрастта за добър брак — отвърна тихо майка му на незададения въпрос.

— Непрекъснато забравям, че тя също расте, тъй като аз самият вече бях пораснал, когато тя се роди.

Алима потупа ръката му. Прислужниците започнаха да влизат с подноси с храна и тя им посочи терасата с изглед към морето, където имаше голяма маса. Закуската беше богата — имаше всякакви вкусотии. Семейството се настани около масата, за да чуе разказа на Карим.

— Мислех, че се закле никога повече да не обучаваш момичета за робини за любов — каза Джафар ибн Хабиб на по-малкия си брат. После се засмя с разбиране и намигна на първородния син на баща си — Аюб.

— Не съм се поблазнил от заплащането — отвърна искрено Карим, — но Донал Рай непрекъснато говореше за приятелството си с баща ни. Как можех да му откажа при тези обстоятелства?

— Не искам да говорите за такива неща в присъствието на Инига — каза строго Алима на синовете си.

— О, майко! Знам, че Карим е майстор на еротичните изкуства — каза Инига, засмяна. — Всеки знае. Заради брат си се ползвам с още по-голямо уважение от приятелките си. Всички момичета искат да знаят какво прави той, когато обучава някоя девица. За нещастие, аз не мога да им кажа кой знае колко.

— Не би трябвало да можеш да им казваш каквото и да било — каза остро майка й и се обърна към съпруга си за помощ. — Хабиб!

— Тя скоро ще се омъжи, Алима. Сигурен съм, че нито Карим, нито Джафар ще кажат повече, отколкото е редно сестра им да чуе — отвърна Хабиб.

Алима въздъхна дълбоко и завъртя драматично очи.

— Винаги си я глезил, Хабиб — оплака се тя.

— Тя е най-малкото дете и единствената му дъщеря — намеси се тихо Музна. Тъмните й очи блестяха. Истината беше, че всички глезеха Инига, защото я обожаваха.

Тъй като темата не беше напълно забранена, Аюб попита:

— Красиво ли е момичето?

— Тя е най-красивата жена, която съм виждал — отвърна Карим. — Очите й са с цвят на аквамарин, косата й е като злато, кожата й е като цвят на гардения.

— Добра ученичка ли е? — обади се закачливо Джафар.

— Отлична. Тя е най-добрата робиня за любов, която някога съм обучавал. Никога преди не съм срещал подобно момиче.

— А когато я заведе в Кордоба — обърна се Хабиб към семейството си, — той ще се върне вкъщи и ще се ожени за момиче по мой избор.

— Ах! — възкликнаха в един глас Алима и Музна.

И двете бяха много доволни от тази новина. Джафар и Аюб отдавна бяха женени.

— Имам една подходяща племенница — обади се Музна.

— О, не дъщерята на брат ти Абдул! — отвърна съпругът й. — Тя въобще не е подходяща, скъпа моя. Тя вече надживя първия си съпруг, а и е с остър език. Освен това беше омъжена в продължение на три години и не роди нито едно дете.

— Може би вината е била на мъжа й — отвърна Музна с нетипична за нея разпаленост. — Той имаше още две жени, но те също не родиха деца. Това не е по вина на племенницата ми.

— Но е възможно и да е — каза Хабиб на първата си съпруга. — Освен това тя е твърде стара за Карим, а е и кривогледа.

— Мисля, че трябва да намерим някоя русокоса девица за сина ми — намеси се тихо Алима. — Едно невинно момиче много по-лесно ще бъде обучено за добра съпруга.

— А ние всички знаем колко добър е Карим в обучаването на жени — засмя се Джафар, намигайки на братята си. После събра смелост и добави: — Ще ни запознаеш ли с тази най-красива от робините за любов, малки братко?

— Може ли и аз да се запозная с нея? — попита Инига.

— Инига! — извика майка, шокирана, и дори Музна пребледня.

— Добре де, защо да не мога да се запозная с нея, майко? Ти също си била пленница като нея. Тя мила ли е, Карим? Как се казва?

— Казва се Зейнаб и да, Инига, тя е много мила млада жена, по-млада от теб с една година, но докато майка не позволи, няма да се запознаеш с нея. Аз ще й занеса поздравите ти.

Алима беше потресена от споменаването от страна на дъщеря й за собственото й пленничество. Разбира се, Инига беше права в известен смисъл, но Алима не е била робиня в продължение на тези трийсет години. Беше забравила за всичко това. Хабиб й бе дал свободата, когато се роди Джафар. Няколкото години, прекарани като робиня, бяха избледнели в пламъка на любовта на съпруга й. Все пак, една робиня за любов… Инига беше твърде невинна.

— Моля те, майко! — Инига си сложи най-изкусителната усмивка.

Алима, за разлика от останалите членове на семейството, не се трогваше лесно от очарованието на дъщеря си.

— Първо аз ще се запозная със Зейнаб — каза тя строго. — Когато опозная характера й, ще преценя дали е такова момиче, което трябва да познаваш, Инига.

— Честно и справедливо решение на въпроса — обади се с усмивка Хабиб ибн Малик. — Както винаги, скъпа моя, си много мъдра.

Карим се изправи, изми ръцете си и каза:

— Трябва да се върна на „Итимад“, Зейнаб и прислужницата й, Ома, трябва да бъдат заведени във вилата ми.

— А стоката на Донал Рай? — попита баща му.

— Ще я оставим в моя склад. Ще трябва да купя и няколко арабски коня и камили, за да ги прибавя към подаръка за халифа. Аладин ще се погрижи за разтоварването на кораба.

— „Итимад“ гази много ниско, сине. Какъв е този тежък товар?

— Освен другите неща, Донал Рай изпраща и дванайсет колони зелен ирландски ахат — обясни Карим. — Не мога да си представя кой ще ги носи на церемонията по представянето на даровете.

— Необходимо ли е Донал Рай да дава на халифа камили, Карим? Всеки дава на Абд ал-Рахман камили. Стадото му вече е безбройно. Залата за тържества в Мадинат ал-Захра е огромна. Защо да не потърсим двайсет и четири слона. Ще сложим дванайсетте колони върху гърбовете на по два слона. Това ще бъде грандиозно зрелище.

— Винаги си бил най-умният от всички ни, Аюб — каза Карим на най-големия си брат. — Ще потърся слонове! Ще трябва да си построя още един кораб, за да мога да ги закарам, но пък и без това ще имам нужда от втори кораб, когато стана уважаван женен мъж.

— Ще имаш ли време да построиш кораб? — попита го майка му.

— Да. Зейнаб ще има нужда от цяла година обучаване, преди да стане готова да бъде представена на халифа. Талантлива е, но трябва да бъде изключителна, за да донесе слава на Донал Рай и на мен.

— Тя норвежка ли е? — попита тихо майка му.

— Не — отвърна той също толкова тихо. — Шотландка е. В Ирландия я докарал някакъв датчанин, който вземал момичета от манастира, в който се намирала Зейнаб. Ако я попиташ, майко, тя ще ти разкаже историята си. Не се срамува от нея.

— Горда ли е? — попита Алима.

— Дъщеря е на благородник.

Майка му кимна. Дете на благородник, което не се е предало, въпреки трагичните обстоятелства. Нейният собствен баща беше богат земевладелец. Разбираше силата на Зейнаб, защото тя също я притежаваше. Започваше да става любопитна да се запознае с момичето.

— Ще дам на гостенката ти няколко дни, за да си почине от пътуването — каза тя на сина си. — Тогава ще дойда, за да се запозная с нея.

— И тогава и аз ще дойда, за да се запозная с нея — обади се Инига.

— Ако ти разреша — отвърна майка й със сладък гласец.

Останалите се засмяха. Всички знаеха, че ако Зейнаб е наистина неподходяща, Инига няма да получи това, което иска.

Карим взе назаем една носилка от дома на баща си. Каза на носачите да отидат на пристанището и излезе на улицата през малката врата, откъдето беше влязъл. Вече беше много по-оживено. Уважавани жени и прислужниците им, старателно забулени, се движеха грациозно в посока към големия пазар. Карим се спря при един зарзаватчия и купи една голяма диня.

Аладин бен Омар вече се беше заел с разтоварването на „Итимад“. Стоките се сваляха от кораба и се откарваха в склада на Карим, който беше съвсем наблизо. Карим дойде на пристанището, качи се на кораба и се обърна към приятеля си:

— По-дребните ценности ще се съхраняват във вилата ми Аладин, а се погрижи и за стража тук, в склада и вкъщи. Обади ми се, когато носилката пристигне.

— Как е баща ти?

— Добре. Всички са добре. Инига се готви за сватба, но не разбрах подробности. Ще има време и за това, но, Аллах, нима тя наистина е вече толкова пораснала!

Приятелят му се ухили.

— Да, сякаш вчера беше само малко момиченце със златни плитчици. Спомням си как я носех на рамото си. Кой е щастливецът? Баща ти е богат и може да й избере добър съпруг.

— Той й позволява да се омъжи по любов — отвърна Карим. — Инига е най-малкото дете и единствената дъщеря, затова е любимка на всички. Никой не би понесъл да я види нещастна. Тя е голяма късметлийка. — Той потупа приятеля си по рамото. — Справил си се добре с разтоварването, приятелю.

Карим влезе в каютата и показа на Зейнаб и Ома това, което беше донесъл.

— Ето, това е диня. Купих я за вас.

Той извади ножа си и я разряза. Подаде им по едно парче и зачака реакцията им. Зейнаб си отхапа малко.

— М-м-м! Много е вкусно!

Ома кимна в съгласие.

— Имате ли и други плодове като динята? — попита Зейнаб, остави кората на масата и се пресегна за друго парче.

— Портокали, банани, нарове, кайсии, фурми и грозде. Ще се погрижа да ги опиташ всичките, цвете мое.

— Мислех, че от гроздето се прави вино.

— Също така се и яде, мила малка дивачке. — Той я придърпа в прегръдките си и я целуна по устата. Тя въздъхна и той се засмя. — Много си гореща за севернячка. — Той гризна леко ухото й.

Ома се извърна, почервеняла, а Зейнаб каза:

— Подобен начин на мислене, господарю, би навел на мисълта, че ти, след като си от топла страна, си с противоположен темперамент, но ти не си.

— Не — промълви той и се притисна към нея, за да усети тя нарастващото му желание. — Аз съм също толкова горещ, колкото си и ти, Зейнаб, цвете мое. — Ръцете му стиснаха ханша й и я притиснаха още повече към тялото му. — Сега… — прошепна той в ухото й. — Отпрати Ома, защото искам да правя любов с теб сега. — Той зарови лице в шията й.

За негова голяма изненада, тя се измъкна от прегръдката му и отстъпи назад.

— Колко нетипично за теб, господарю — каза тя хладно. — Не е време, нито място за подобни неща. Не е ли дошла носилката, която ще ни откара във вилата ти? Така копнея за гореща баня.

Той я гледа известно време учудено, после я дръпна отново към себе си и пъхна ръката си в кафтана й.

— Сърцето ти бие много бързо — каза той, пусна я и започна да се смее. — Отлично, Зейнаб! Прекрасно изпълнение! Гордея се с теб, красавице. Аллах да е на помощ на халифа с жена, която толкова добре се преструва. Изглеждаш толкова спокойна и никой не би се и досетил, че си изпълнена с желание, също като мен — На вратата на каютата се почука и Карим извика: — Влез!

Показа се Аладин.

— Носилката е тук, Карим. Баща ти е изпратил и кон за теб.

— Ома — каза Карим, — ще намериш подходящи дрехи за навън в онази малка ракла.

Момичето извади два комплекта дълги черни одежди. Помогна на Зейнаб да се облече, после се приготви и тя. Погледна към господарката си и се разкикоти.

— Приличаме надве стари врани, лейди. Само очите ти се виждат.

— Така и трябва да бъде облечена всяка почтена жена — каза Карим. — Само жени със съмнителни добродетели ходят по улиците, показвайки лицата, телата и косите си. А в тези дрехи всички жени са еднакви — и бедните и богатите. Никой мъж не би се приближил до жена с такива дрехи, дори не би се опитал да привлече вниманието й. Всъщност това е престъпление, което се наказва със смърт. Тези дрехи ви осигуряват пълна безопасност.

— Трябва ли да са черни? — обади се Зейнаб. — Толкова са грозни.

— Черното е цветът на скромността — отвърна той. — А сега — да тръгваме. Става горещо, а носачите чакат на слънцето. Дори и към най-нископоставения трябва да се отнасяш добре, ако е послушен и работи усилено.

Момичетата последваха Карим ал-Малина.

— Дръжте очите си сведени — нареди им тихо той. — Никоя почтена жена не поглежда в очите мъж, който не е господарят й, Зейнаб. Робите и евнусите, разбира се, не се смятат за мъже.

Тези му думи съвсем я изненадаха. И какво беше това евнух? Тя идваше от един свят, в който всичко беше съвсем просто, а тук нещата бяха толкова различни, че тя се чувстваше като малко дете. Невежеството й беше толкова голямо. Имаше много да учи, а тя искаше да се научи! Досегашният й живот на нежелано дете не й беше дал нищо. Понасяха я единствено защото много малко хора можеха да я различат от Груоч, защото съществуваше ужасната възможност Груоч да умре млада и тогава тя трябваше да заеме мястото й.

А сега изведнъж животът й предоставяше нови възможности. Вярно, беше робиня, но беше млада, красива и русокоса. А това, както вече бе разбрала, бе най-цененият тип робини в ал-Андалус. Аладин бен Омар им беше казал тази сутрин, че непочтените търговци на роби отвличат селски момичета и изрусяват косите им, за да приличат на севернячки. Измамата винаги се разкривала, но дотогава търговецът отдавна бил изчезнал. И горко на момичето, което отново се озовава на пазара с намалена цена.

Зейнаб, разбира се, нямаше да има такъв проблем. Тя вече бе приела съдбата си. А сега трябваше да се постарае и да стане най-очарователната, най-съблазнителната, най-желаната робиня за любов, която някога е съществувала. Вече бе разбрала, че халифът е много властен човек. Дори този прекрасен град Алказаба Малина му плащаше данъци. Ако се харесаше на този мъж, щеше да си осигури прекрасен живот. Можеше ли да го направи? Искаше й се, но все пак, как щеше да обича друг мъж, след като обичаше Карим ал-Малина? Ето! Беше признала пред себе си това, което не би признала на никой друг. Беше влюбена в него. Но той никога нямаше да научи. Това само щеше да го разгневи и той щеше да я отпрати от себе си, може би при някой друг майстор в любовните изкуства. Тази мисъл беше ужасна.

Една година. Беше казал, че ще остане при него в продължение на една година, преди да я изпрати в Кордоба при мъжа, който щеше да й бъде господар. Кой би могъл да знае какво ще се случи след една година? Може би халифът щеше да умре и тогава Карим ал-Малина нямаше да я отпрати. Беше казал, че иска да се ожени и да се установи на едно място. Не й ли беше казал по време на пътуването, че неговата собствена майка е била робиня? И Ома. Ома може би също щеше да се омъжи за Аладин бен Омар. Колко различен можеше да бъде животът им, ако не беше този Абд ал-Рахман.

 

 

Нито Зейнаб, нито Ома бяха виждали някога носилка. Беше доста широка, тапицирана с кожа и пълна с възглавници. Копринени завески закриваха прозорците. Дванайсет черни роби с бръснати глави чакаха търпеливо.

Момичетата се качиха и робите вдигнаха носилката, сякаш в нея нямаше нищо. Излязоха от пристанището, но не минаха през града, а се насочиха към един път, който минаваше встрани от пристанището и лъкатушеше през полята. Пътят беше покрит с гладки камъни и от двете му страни имаше дървета, за които Карим им каза, че се наричат палми.

Изминаха няколко мили и най-накрая завиха по един земен път. Изведнъж пред погледа се откри вилата на Карим ал-Малина — красива бяла мраморна сграда насред прекрасна градина. Зад нея блестеше морето. Носачите внесоха носилката през отворените врати и я оставиха на земята.

Карим слезе от коня и дръпна завеските на носилката, подавайки ръка на момичетата.

— Харесва ли ви?

Те се огледаха и Зейнаб каза:

— Прекрасно е! — Погледът й се спря на един фонтан от бледорозов мрамор и шест сребърни газели, подредени в кръг. Във водата плуваха водни лилии. — Колко е хубаво, господарю! Всичко тук ли е така красиво?

— Можеш да прецениш сама, цвете мое — отвърна той и ги поведе към къщата.

Когато влязоха, към тях се приближи един висок мургав мъж.

— Добре дошъл вкъщи, господарю Карим! — каза той.

— Много е хубаво да се връщаш вкъщи, Мустафа. Това са лейди Зейнаб и прислужницата й — Ома. След една година Зейнаб ще бъде представена на Абд ал-Рахман като подарък от Донал Рай, търговеца, с който търгувам в Ирландия.

Мустафа разбра веднага. Беше изненадан, че господарят му е взел друга ученичка след трагедията с Лейла. Но лицето му остана безизразно.

— Ще се погрижа господарката да се чувства добре, господарю.

— Иди с Мустафа, съкровище. Той ще те заведе в отделението за жените. Аз ще дойда по-късно, след като се изкъпя.

Момичетата последваха Мустафа по коридора, който водеше към другото крило на къщата. Минаха през врата от слонова кост и влязоха в отделението за жените. Мустафа им обясни, че то е по-малко, отколкото се полага на такъв заможен мъж, защото Карим ал-Малина го използвал само с една цел. А при такива обстоятелства можел да се занимава само с една жена. Момичетата се спогледаха и преглътнаха смеха си.

— Ще имаш масажистки и много прислужници на разположение, господарке. Понякога ще вечеряш с господаря. Ако той иска да те види, ще изпрати да те повикат. Ако не иска, ще се храниш в покоите си с прислужницата си. Разбираш ли?

— Разбира се, че господарката ми те разбира — каза остро Ома, когато Зейнаб безмълвно се обърна, за да разгледа обстановката.

— Това отделение има ли собствена баня? — попита Ома.

— Естествено — отвърна високомерно Мустафа.

— Тогава изпрати масажистките и тези, които се грижат за банята, веднага, Мустафа. Господарката ми и аз не сме се къпали в продължение на няколко седмици. Сигурна съм, че смърдим на пот. Господарят нареди милейди да се парфюмира с аромат от гардения, защото той й прилича.

— Веднага — отвърна Мустафа, разпознавайки в лицето на Ома прислужница от по-висок ранг.

Беше много учуден, че тази робиня за любов има собствена прислужница. Очевидно беше момиче с благороден произход, а не някоя селянка. Той леко наклони глава към Ома, признавайки по-нискостоящото си положение, и излезе.

Когато вратата се затвори след него, Ома се изкикоти тихо и Зейнаб каза:

— Справи се отлично, момичето ми.

— Уча се от теб, милейди. Мисля, че разбрах как да се държа с останалата прислуга. Ти имаш някакво положение, следователно и аз също.

— Но трябва да се отнасяш по различен начин с робите, които са с, по-високо положение от мен. Не трябва да даваме повод да ни се причинява зло. Хайде, Ома, нека разгледаме новия си дом.

Стаята, в която се намираха, беше от червен мрамор. Подът беше застлан с килими. В средата на помещението имаше малък басейн от розов мрамор, в който плуваха няколко златни рибки. От стаята можеше да се излезе в малка градинка.

Коридорът водеше към няколко други стаи — една голяма спалня, две по-малки и баня. От голямата спалня също можеше да се излезе в градината.

Появиха се няколко роби, които носеха двете ракли с багажа им. Момичетата тръгнаха към банята, но не преди Ома да се погрижи да оставят багажа й в малката спалня от другата страна на коридора. В банята вече ги чакаха. Оставиха се с благодарност на робините да свършат работата си. Когато измиха телата им и те се потопиха в басейна, ги помолиха да им позволят да измият и косите им.

— Погрижете се първо за Ома — каза Зейнаб. — Много ми е хубаво така да си лежа във водата. Отдавна не съм се отдавала на такова удоволствие.

Робинята кимна съчувствено и направи знак на Ома да се приближи. Когато свърши с нея, тя извика Зейнаб, която с нежелание излезе от басейна и тръгна през банята. Останалите робини я зяпнаха с възхищение.

— Ти си най-красивата робиня за любов, която някога е обучавал господарят. Какви коси само! Никога не съм виждала такъв цвят. Косата ти има цвят на злато! Каква късметлийка си, лейди Зейнаб. Знаеш ли кой ще ти бъде господар?

— Халифът — тихо отвърна Зейнаб.

— Халифът? — В гласа на робинята прозвуча възхищение и страхопочитание. — Халифът! Ами, разбира се, че ще е халифът. Ти подхождаш само на него и на никой друг, лейди. Аллах те е благословил да отидеш в Кордоба и да станеш робиня за любов на халифа. — Тя търкаше косата на Зейнаб и когато тя почти изсъхна, я прикрепи на върха на главата й с фиби от черупки на костенурка. — Готова си за масажа, лейди.

Върху една ниска маса бе сложена памучна кърпа, върху която Зейнаб легна по корем. Масажистката, една висока славянка, започна да втрива в тялото на Зейнаб масло от гардения.

— Имаш хубава кожа, лейди. Стегната е, но въпреки това е мека. Докато стане време да отидеш при халифа, аз ще я направя още по-хубава. Ще те науча още как да разбираш дали масажистката в харема на халифа се грижи добре за теб. Предпочитаните жени в големите хареми винаги подкупват робите, за да им помогнат да унищожат някоя съперница или пък за да получат облаги за самите себе си. Това не бива да се случва с теб. А сега се обърни, ако обичаш.

Масажистката работеше върху раменете и врата на Зейнаб. Опитните й ръце сякаш по магичен път откриваха болезнените места. Тя разтри ръцете й, китките й, краката й, дори всеки пръст, докато Зейнаб се почувства толкова отпусната, че бе готова да заспи. Изведнъж я стресна гласът на главната прислужница в банята.

— А сега можеш да подремнеш, лейди. Прислужниците ти ще те придружат до покоите ти. Истинско удоволствие е да бъдеш обслужвана, лейди. — Жената се поклони учтиво.

Зейнаб благодари на всички и изказа задоволството си от прекрасната им работа. След това помоли за чист кафтан.

— Нямаш нужда — отвърнаха й. — Ти отиваш да спиш, лейди, а тук, в отделението за жените, няма никой друг, освен нас. Ома ще има нужда от време, за да приготви дрехите ти.

— Ами ако Мустафа влезе? — нервно попита Зейнаб.

Прислужничките едва успяха да прикрият усмивките си.

— Но, лейди, Мустафа е евнух. Можем всички да се разхождаме съвсем голи под носа му и той въобще няма да ни обърне внимание.

Зейнаб си пое дълбоко въздух. Задавай въпроси, беше я посъветвал Карим.

— Не знам какво означава да си евнух — каза тя. — В моята родина няма такива хора, или поне аз не знам да има. Обяснете ми, моля.

Робините бяха изненадани, но главната прислужница не. Това момиче беше от далечните северни земи.

— Евнух, лейди, е мъж, който е бил кастриран. Махнали са му тестисите. Той не може да прави деца като нормалните мъже, а и не изпитва никакво влечение към жените. Кастрацията се прави, когато евнусите са още момчета или млади мъже. Някои лекари махат дори и члена и нещастникът е принуден да пикае през сламка до края на живота си. Но повечето махат само тестисите. Затова голотата ти няма да направи никакво впечатление на Мустафа. Той ще се възхищава на красотата ти, както би се възхищавал на някоя прекрасна ваза, например.

— Благодаря — каза Зейнаб. — Има толкова неща, които трябва да науча.

После тръгна с Ома към стаята си и легна да спи съвсем гола.

— Тя ще стигне далеч — предрече главната прислужница.

— Защото е красива ли? — попита най-младото момиче.

— Отчасти, но най-вече защото е мъдра и мила и е толкова добре възпитана, че благодари на по-нискостоящите от нея. Не е надута, както повечето жени в нейното положение. Това, заедно с красотата й, ще я разграничи от останалите и ще привлече вниманието на халифа. Нашият господар, Абд ал-Рахман, добре преценява хората. Той ще обикне Зейнаб. Какво прекрасно бъдеще има тази робиня за любов! Тя ще е най-добрата от всичките момичета, които е обучавал господарят ни.

 

 

Обектът на разговора им заспа дълбоко. Започна да сънува ръце, които я галят бавно, устни, които покриват с целувки цялото й тяло. Зейнаб въздъхна дълбоко и се обърна по гръб. Вече полубудна, краката й се разтвориха. Топлина. Влага и топлина. Изпитваше неописуемо удоволствие. Тялото й потрепери и изведнъж тя се събуди!

Главата му беше между бедрата й. Той целуваше центъра на удоволствието й. Тя отново потрепери и той вдигна за малко глава. Очите му бяха пълни със страст. После отново се наведе, за да довърши сладката си работа. Зейнаб прокара пръсти през тъмната му коса. Не след дълго той се надигна и мъжествеността му се плъзна дълбоко в плътта й. Беше прекрасно! Тя умираше!

— О, Господи! — стенеше Зейнаб. — Даа, господарю! Дааа! — Колко много й беше липсвало това по време на пътуването. — Моля те! Моля те!

Тя обви краката си около него и той влезе още по-навътре.

— Аллах! Аллах! — стенеше Карим.

Как е могъл да съществува толкова време без нея? Как щеше да оцелее, когато тя го напусне? Когато я даде на друг мъж?

Бяха като едно цяло. Не съществуваше нищо друго, освен страстта им. Бяха заедно в рая и заедно достигнаха онзи взрив на удоволствието, който ги остави без дъх, макар че искаха още. Все още съединени, той я надигна в седнало положение и покри лицето й с целувки. И двамата трепереха от желание.

— Прекрасна си — каза той най-накрая. — Родена си, за да обичаш и да бъдеш обичана, Зейнаб, цвете мое.

— Аз не мога да те обичам, нали? — попита тя тихо.

— Не — отвърна тъжно Карим, — не можеш. Не трябва.

— А ти би ли могъл да ме обичаш? — Очите й търсеха неговите.

— Кой мъж, който има член, две здрави очи и здрав разум, не би могъл да те обича?

Той нарочно се постара лицето му да не изразява нищо. Би ли могъл да я обича? Той никога, Аллах да му е на помощ, нямаше да обича никоя друга! Залюля я нежно. Внезапно всичкото му желание изчезна. Той излезе от нея и я положи по гръб.

— Наруших почивката ти — каза той и се усмихна леко.

— Нямах нищо против, господарю — отвърна тя, придърпа го към себе си и нежно го целуна по устните.

Не си спомняше някога да се е молила, но сега се молеше с цялата си душа. Молеше се за смъртта на халифа, Абд ал-Рахман, за да не трябва да ходи при него. За да може да остане завинаги с Карим. Би предпочела да е най-презряното същество в къщата му, отколкото да бъде любимка в двора на халифа. Само ако можеше да стане!

Главата му лежеше върху гърдите й. Зейнаб погали косата му. Той я обичаше. Тя го усещаше, въпреки че той не искаше, не можеше да го произнесе на глас. Тя разбираше. Той беше мъж на честта, тя също беше жена на честта. Нямаше да го товари с признанието си, че го обича, и ако нямаше никакъв друг изход, щеше да отиде с достойнство при този халиф. Щеше да направи така, че Карим да се гордее с нея. Щеше да донесе още слава на името му, дори ако това разбиваше сърцето й. И щеше да го разбие!