Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Well of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Кладенецът на вечността

Серия Войната на Древните, №1

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Ивайло Крумов

Художник на корицата: Бил Петрас

Дизайн и компютърна обработка: Младена Крумова

ИК „Серпис“ АД, 2005 г.

ISBN: 954-301-023-4

История

  1. — Добавяне

Осем

Ритуалът на Високата луна приключи и сега Тиранде разполагаше с повече време, което да посвети на себе си. Елун очакваше отдаденост от своите жрици, но не искаше от тях да живеят всеки миг заради нея. Майката Луна бе нежна и изпълнена с любов богиня и точно това бе привлякло младата нощна елфа към храма й. В присъединяването си към жриците Тиранде намери някакъв вътрешен мир, който да успокои конфликтите, бушуващи в сърцето й.

Но един от тях не й даваше мира. Времето изменяше отношенията между нея, Малфурион и Илидан. Те вече не бяха просто млади приятели. Невинността на детството бе отстъпила на сложните взаимоотношения между възрастни.

Чувствата й към двамата се бяха променили, а тя знаеше, че и те вече я възприемат различно. Съревнованието между братята винаги досега бе било приятелско, но напоследък започваше да се ожесточава по начин, който тя не харесваше. Изглеждаха така, все едно се борят един с друг за някаква награда.

Тиранде разбираше — дори ако те не успяваха — че не друго, а тя е наградата.

Макар послушницата да се чувстваше поласкана, не искаше никой от двамата да пострада. Но именно Тиранде щеше да нарани поне един от братята, защото в сърцето си знаеше, че когато дойде времето да избира своя спътник в живота, това ще е или Илидан, или Малфурион.

Облечена в сребристата качулата роба на послушница, Тиранде тичаше тихо през високите мраморни зали на храма. Над нея магически стенописи изобразяваха небесата. Илюзията бе толкова съвършена, че един обикновен посетител можеше дори да помисли, че там няма покрив. Но единствено голямата зала, където се провеждаха ритуалите, наистина беше отворена към небето. Там Елун се появяваше под формата на лунни лъчи и докосваше верните й жрици както майка децата си.

Тиранде премина покрай извисяващите се скулптури, изобразяващи земните инкарнации на богинята — тези, които бяха служили като върховни жрици в миналото — и накрая премина по обширния мраморен под на фоайето. Тук чрез фина мозайка бе изобразено сътворението на света от Елун и другите богове, а Майката Луна естествено стоеше начело. С няколко изключения, боговете представляваха само сенчести фигури с размити лица, а не създания от плът, заслужаващи да бъдат детайлно изографисани. Само полубоговете — деца и помощници на върховните — имаха реални черти. Един от тях, разбира се, беше Ценариус, за когото мнозина вярваха, че е дете на Луната и Слънцето. Той самият не казваше нищо по въпроса, но Тиранде харесваше историята и предпочиташе да вярва в нея.

Студеният нощен въздух навън я успокои донякъде. Тя се спусна по белите алабастрови стъпала и се сля с тълпите. Мнозина скланяха глави в знак на уважение към сана й, а други учтиво й правеха път. Имаше предимства в това да бъдеш дори послушница в храма на Елун, но в момента Тиранде би предпочела да бъде единствено самата себе си.

Сурамар не беше толкова величествен, колкото Зин-Азшари, но имаше мащабно излъчване. Пред погледа й се носеха ярки и блестящи цветове, докато влизаше в централния площад, където всякакви търговци предлагаха стоките си на населението. Наоколо се разхождаха благородници в богато украсени й покрити с диаманти роби в огненочервено и слънчево оранжево, с навирени носове и очи, вперени единствено в пътя напред. Рамо до рамо с тях крачеха елфи от средната класа, носещи по-обикновени дрехи в зелено, жълто, синьо или някаква смесица от тези цветове. На пазара всеки искаше да се покаже в най-добрата си светлина.

Дори сградите служеха за надпреварата в пищността. Пред погледа на Тиранде се виждаха всички цветове на дъгата. Някои носеха дори по седем отсенки на един и същ цвят, а по стените на повечето имаше изобразени драматични картини. Светлината на факли осветяваше повечето, защото играта на пламъците се считаше за оживяващ сцените елемент.

Малцината, непринадлежащи към расата й, които младата послушница беше срещала през краткия си живот, изглежда намираха вкуса на нощните елфи към цветове за твърде крещящ, а някои дори изказваха предположение, че народът й е съставен изцяло от далтонисти. Макар нейните собствени вкусове също да бяха по-консервативни, ако и не до крайността на Малфурион, Тиранде просто смяташе, че децата на Луната имат по-развита чувствителност към разнообразието от модели и шарки, които съществуват по света.

В центъра на площада забеляза струпана тълпа. Повечето жестикулираха и сочеха, а някои коментираха или с отвращение, или с подигравка. Любопитството я надви и тя отиде да види какво може да бъде толкова интересно.

В началото зяпачите дори не я забелязаха, което говореше, че гледката явно е много рядко чудо. Тя докосна учтиво най-близкия елф и когато я разпозна, той веднага й стори път. По този начин Тиранде успя да навлезе дълбоко сред тълпата.

Насред всичките тези елфи бе поставена клетка, малко по-ниска от нея. Беше изградена от здрави железни пръти и явно съдържаше някакъв силен звяр, защото от време на време се разтърсваше и се чуваше животинско ръмжене, което разбуждаше нови приказки сред зяпачите.

Тези непосредствено пред нея не пожелаха да се преместят, дори когато видяха кой ги тупа по рамото. Ядосана и любопитна, слабата нощна елфа се извъртя в опит да види между двама души.

Гледката пред очите й я накара да ахне.

— Какво е това? — изпелтечи послушницата.

— Никой не знае, сестро — отвърна й един пазач, стоящ наблизо, носещ бронята на войн от Сурамарската полиция. — Лунната стража трябваше да хвърли три удържащи магии, за да го усмири.

Тиранде се огледа инстинктивно за някой от качулатите, облечени в зелени роби магьосници, но не видя никого. Вероятно бяха омагьосали клетката, а след това бяха оставили окованото създание в ръцете на стражите, докато решат какво да го правят.

Но какво бяха оставили?

Не беше джудже, макар в някои отношения фигурата му да приличаше. Ако се изправеше, щеше да бъде около една стъпка по-ниско от елф, но поне два пъти по-широко. Очевидно звярът притежаваше брутална сила, защото тя никога не беше виждала такава мускулатура. Тиранде беше изненадана, че дори при тези защитни магии, създанието още не е успяло да изкриви решетките и да избяга.

Един от по-високопоставените наблюдатели внезапно смушка изгърбената фигура със златния си жезъл… което поднови яростта в клетката. Нощният елф едва успя да дръпне пръчката извън обсега на огромните дебели лапи. Широкото кръгло лице на съществото се изкриви, докато ръмжеше яростно. Вероятно щеше да успее да хване жезъла, ако не бяха веригите около китките, глезените и врата му. Тежките брънки бяха причината не само да стои изгърбено, но и да не може по никакъв начин да се справи с решетките, макар да имаше нужната сила.

От ужас и отвращение, чувствата на Тиранде се промениха в жалост. И храма, и Ценариус я учеха да уважава живота, дори този, който в началото би изглеждал само чудовищен. Зеленокожото същество носеше примитивно облекло, което значеше, че притежава някаква форма на интелигентност. Тогава не беше редно да го излагат на показ като някое животно.

Две празни кафяви паници показваха, че на затворника поне е било дадено някакво ядене, но съдейки по масивната му фигура, младата жрица подозираше, че надали е било достатъчно.

Тя се обърна към стража:

— Нуждае се от още храна и вода.

— Не са ми дадени такива заповеди, сестро — отвърна учтиво пазачът, а очите му не се откъсваха от тълпата.

— Не трябва да чакаш заповеди за такова нещо.

За думите си Тиранде бе възнаградена с леко свиване на рамене.

— Старейшините още не са решили какво да правят с него. Може би не смятат, че ще му трябват повече храна и вода.

Предположението му я отврати. Понякога правосъдието на нощните елфи можеше да бъде много драконовско.

— Ако, аз му донеса нещо да се подкрепи, ще се опиташ ли да ме спреш?

Сега стражът изглежда се почувства неудобно.

— Наистина не бива, сестро. Има опасност звярът да ти откъсне ръката и да изяде нея, вместо храната. По-мъдро е да го оставиш на мира.

— Ще рискувам.

— Сестро…

Но преди да довърши, Тиранде вече се беше обърнала. Насочи се право към най-близкия продавач на храна, за да купи кана с вода и паница супа. Съществото в клетката определено изглеждаше месоядно, затова реши да му вземе и парче пресен бут. Собственикът отказа да й вземе пари — още едно предимство на призванието й. Затова тя му даде благословия, знаейки, че той се надява на това, а после му благодари и се върна на площада.

Докато Тиранде стигне до центъра, голяма част от тълпата се беше стопила, вероятно под влияние на скуката. Така поне по-лесно се добра до затворника. Той се взря в послушницата и в началото явно я взе за още един от забавляващите се зяпачи. Чак когато видя какво носи в ръцете си, по лицето му се забелязаха наченки на интерес.

Седна удобно доколкото можа, имайки предвид веригите му, а дълбоко разположените му очи я наблюдаваха под дебелите гъсти вежди. Тиранде предположи, че съществото е превалило зенита на живота си, защото косата му беше посивяла, а животинските му черти носеха много белези на сурово съществуване.

Точно отвъд досега му, младата нощна елфа се поколеба. С ъгълчето на окото си забеляза, че стражът предпазливо наблюдава действията й. Разбра, че той ще използва копието си, за да изкорми съществото, ако се опита да я нарани. Тиранде се надяваше, че няма да се стигне дотам. Щеше да е жалка ирония, ако с желанието си да намали страданията му, допринесеше за смъртта на съществото.

С грация и предпазливост, тя коленичи пред решетките.

— Разбираш ли ме?

Той изсумтя, но накрая кимна.

— Донесох ти нещо — Тя протегна първо супата.

Изморените очи, толкова различни от нейните собствени, се заковаха върху храната. Тя виждаше пресметливостта в тях. За миг погледът му пробяга почти незабележимо към най-близкия страж. Дясната ръка се сви в юмрук, после отново се отпусна.

Бавно, много бавно той протегна длан напред. Когато тя се приближи към нейната собствена, Тиранде осъзна колко огромна и здрава беше наистина — достатъчно, за да обхване и двете й ръце без никакви трудности. Тя си представи каква сила се съдържаше в тази длан и едва не се отдръпна.

След това затворникът пое купата от хватката й с внимание, което я изненада, и я постави на сигурно място пред себе си, като същевременно наблюдаваше Тиранде очаквателно.

Това, че прие дара, я накара да се усмихне, но той не й отвърна. Вече малко по-спокойна, послушницата му подаде месото, а после и каната с водата.

Когато и трите дара бяха на сигурно място до него, зеленокожият бегемот започна да се храни. Погълна съдържанието на купата на една глътка, а част от кафеникавата течност се разля по врата му. Последва я парчето месо, като дебелите и изострени жълти зъби се впиваха в суровата плът без колебание. Тиранде преглътна, но по никакъв друг начин не показа притесненията си от чудовищните маниери на затворника. При подобни условия тя едва ли щеше да се държи много по-изискано.

Неколцина от зяпачите явно се забавляваха от представлението, но тя ги игнорира. Чакаше търпеливо, докато той поглъщаше храната. Всяко парче месо по кокала си отиде, а след това съществото го строши на две и изсмука остатъка с такова удоволствие, че тълпата не можа да понесе животинската гледка и най-сетне се разпръсна.

Когато и последните зяпачи се разотидоха, той внезапно захвърли парчетата от костта и с изненадващо дълбок кикот посегна към каната. Погледът му не се отклони нито веднъж от този на жрицата за повече от секунда.

Когато и водата свърши, той избърса широката си уста с ръка и изсумтя:

— Добре.

Тиранде беше изумена да чуе истински думи от него, макар още преди това да бе предположила, че щом разбира нормална реч, трябва и да може да говори. Това я накара да се усмихне и дори рискува да се наведе към решетките — действие, което ужаси стражите.

— Сестро! — извика един пазач. — Не бива да се приближаваш толкова! Той ще откъсне…

— Нищо няма да ми направи — увери ги бързо тя. После, хвърляйки поглед на съществото, добави: — Нали?

Той поклати глава и в знак на миролюбивост сви ръце пред гърдите си. Стражите отстъпиха, но останаха нащрек.

Тиранде пак спря да им обръща внимание и попита:

— Искаш ли още нещо? Повече храна?

— Не.

Тя млъкна за момент, после каза:

— Името ми е Тиранде. Аз съм жрица на Елун, Майката Луна.

Създанието в клетката явно не искаше да продължава разговора, но когато видя, че тя смята да чака колкото трябва, накрая отвърна:

— Брокс… Броксигар. Заклет слуга на Бойния лидер Трал, владетелят на орките.

Тиранде се опита да разбере казаното току-що. Още от външността му ставаше ясно, че е войн. Явно служеше на някакъв водач, на споменатия Трал. Име, което будеше повече любопитство от това на затворника, защото тя разбираше значението му и двусмислеността на водач с подобно название[1].

Та този Трал беше водач на орките. Жрицата предположи, че така се нарича народът на Брокс. Библиотеката в храма беше изключително богата, но нито там, нито някъде другаде беше чела за раса, наречена орки. Ако всички изглеждаха като този, със сигурност нощните елфи щяха да ги помнят.

Тя реши да задълбае във въпроса:

— Откъде си, Брокс? Как попадна тук?

Веднага осъзна, че е сгрешила. Очите на орка се свиха и той стисна здраво устни. Колко глупаво от нейна страна да не се сети, че Лунната стража вече го е разпитвала… при това без вниманието, което тя му оказваше. Сигурно бе решил, че са я изпратили да научи с добрина това, което не бяха успели да измъкнат насила.

Брокс вдигна купата и я пъхна обратно през решетката, очевидно с желанието да прекрати разговора. Изражението му беше мрачно и недоверчиво.

Без предупреждение иззад гърба на послушницата прелетя енергийна мълния и удари ръката на орка.

С дивашко ръмжене Брокс хвана изгорените си пръсти с другата си ръка и ги стисна здраво. После впи поглед в Тиранде с такава убийствена омраза, че тя се стресна и отстъпи крачка назад. Стражите веднага притичаха и принудиха с копията си орка да се дръпне.

Две силни ръце я стиснаха за раменете и добре познат й глас загрижено прошепна:

— В безопасност ли си, Тиранде? Този гнусен звяр не успя да те нарани, нали?

— Той не възнамеряваше да ме наранява! — извика тя и се обърна към предполагаемия си спасител — Илидан! Как можа?

Красивият нощен елф се намръщи, а магнетичните му златни очи загубиха част от блясъка си.

— Просто се изплаших за теб! Този звяр би могъл да…

Тиранде го прекъсна:

— Там вътре би могъл да направи много малко… и не е звяр!

— Не е ли? — Илидан се наведе, за да разгледа Брокс. Оркът оголи зъби, но не направи нищо, с което да предизвика нощния елф. Братът на Малфурион изсумтя презрително.

— Не ми изглежда като цивилизовано създание…

— Просто се опитваше да ми върне купата. И ако се беше появила опасност, стражите така или иначе бяха на пост.

Илидан се намръщи:

— Съжалявам, Тиранде. Може би преиграх малко. Но трябва да признаеш, че малцина други, дори с твоето призвание, биха поели такъв ужасен риск! Може би не знаеш, но казват, че когато се събудил, за малко да изтръгне гръкляна на един от Лунната стража!

Послушницата погледна към каменоликия пазач, който с нежелание кимна. Беше забравил да й спомене този малък детайл. Но Тиранде се съмняваше, че това би променило нещата. Брокс си оставаше онеправдан и тя почувства нужда да му помогне.

— Оценявам загрижеността ти, Илидан, но още веднъж ти повтарям, че не бях в опасност. — Погледът й се присви, когато видя раната на орка. Пръстите бяха почернели, а болката в очите на Брокс личеше ясно, но суровият ветеран не проронваше ни дума.

Изоставяйки Илидан, Тиранде отново приклекна до клетката. Без колебание протегна ръце през прътите.

Приятелят й протегна ръка към нея.

— Тиранде!

— Назад! Всички стойте назад! — След това посрещна гибелния поглед на орка и прошепна: — Знам, че не ми мислеше злото. Мога да те излекувам. Моля те. Просто ми позволи.

Брокс изръмжа, но по начин, който издаваше, че не е ядосан, а просто преценява ситуацията. Илидан все още стоеше до нея и тя осъзна, че той ще удари орка отново при най-малкия намек за опасност.

— Илидан… Ще те помоля да се обърнеш настрани за малко.

— Моля? Тиранде…

— Заради мен, Илидан.

Можеше да усети едва сдържаната му ярост. Независимо от това обаче, той се подчини на желанието й и се завъртя на пета с лице към една от заобикалящите площада сгради.

Тиранде отново погледна Брокс. Очите му се бяха преместили върху Илидан и за един кратък миг тя видя удовлетворението в тях. После оркът отново се обърна към нея и той предпазливо й предложи осакатената си ръка.

Тя я пое в своята и шокирано разгледа раната. На места върху два от пръстите кожата бе прогорена, а трети беше зачервен и подут.

— Какво му направи? — обърна се тя към Илидан.

— Нещо, което научих наскоро — беше единственото, което й отговори.

Със сигурност не нещо, научено в гората на Ценариус. Това беше типична магия на нощните елфи, при това от висок порядък. Заклинание, което той беше хвърлил почти без никаква концентрация. Това само показваше колко талантлив е братът на Малфурион, когато има стимул. Очевидно предпочиташе манипулацията на магията пред по-спокойното и бавно друидство.

Тиранде не беше сигурна, че одобрява избора му.

— Майко Луна, чуй молитвите ми…

Без да обръща внимание на ужасените погледи на стражите, тя пое пръстите на орка и целуна нежно всеки от тях. След това Тиранде прошепна на Елун и я замоли да й даде силата да намали бремето на Брокс, да сътвори наново това, което Илидан в припряността си бе развалил.

— Протегни ръката си колкото можеш — нареди тя на затворника.

Брокс се придвижи напред и докато предпазливо наблюдаваше стражите, се опита да протегне огромната си ръка извън решетките. Тиранде очакваше някаква магическа съпротива, но нищо не се случи. Тя предположи, че клетката не реагира, защото оркът не се опитва да избяга.

Послушницата обърна поглед към небесата, където точно над нея се носеше луната.

— Майко Луна… изпълни ме с твоята чистота, добрина и обич… дай ми силата да излекувам тази…

И докато Тиранде повтаряше молитвата си, чу как един от стражите ахна. Илидан понечи да се обърне, но после явно реши да не го прави, за да не засегне приятелката си още повече.

Лъч от сребриста светлина… светлината на Елун… обгърна младата жрица. Тиранде заблестя, сякаш бе самата луна. Усети как великолепието на богинята става част от нея.

Брокс едва не се дръпна назад, удивен от невероятната гледка. Но въпреки това той й се довери и я остави да притегли доколкото може ръката му в светлината.

И когато лунният лъч докосна пръстите му, изгорената плът се излекува, дупките, където прозираше костта, изчезнаха и ужасната рана, нанесена от Илидан изчезна напълно.

Цялото това начинание отне само няколко кратки секунди. Оркът остана неподвижен, а очите му бяха разширени като на дете.

— Благодаря ти, Майко Луна — прошепна Тиранде и пусна ръката на Брокс.

Стражите до един паднаха на едно коляно и наклониха глави в почит към послушницата. Оркът приближи ръка към лицето си, като изучаваше всеки пръст и го движеше учуден. Докосна кожата — първо внимателно, а после с огромна радост, когато не усети болка. От животинската фигура се чу доволно изсумтяване.

Внезапно Брокс започна да се извива в клетката. Тиранде се уплаши, че е пострадал и на друго място и чак сега му проличава, но после оркът спря да се движи.

— Приеми почитта ми, шамане — промълви той и се просна на пода, доколкото му позволяваха веригите. — Имам дълг към теб.

Благодарността му беше толкова дълбока, че Тиранде усети как бузите й потъмняват от неудобство. Тя се изправи и отстъпи крачка назад.

Илидан незабавно се обърна и я хвана за ръката, сякаш да я задържи.

— Добре ли си?

— Аз… то е… — Но как можеше да обясни как се чувства, когато е била докосната от Елун? — Готова съм — довърши, неспособна да отговори нормално.

Стражите се изправиха, а уважението им към нея бе нараснало неимоверно. Най-близкият се приближи смирено.

— Сестро, мога ли да получа благословията ти?

— Разбира се! — Благословията на Елун се даваше даром, защото ученията на Майката Луна гласяха, че колкото повече бъдат докоснати от нея, толкова повече ще разберат обичта и единството, които тя представлява, и ще ги разпространят сред други.

С отворена длан Тиранде докосна всеки страж над сърцето, после по челото, което символизираше единството на мисълта и духа. Всеки й благодари от дъното на душата си.

Илидан отново я хвана за ръката.

— Имаш нужда от нещо да се подкрепиш, Тиранде. Ела! Знам едно място…

От клетката се дочу грубият глас на Брокс:

— Шамане, може ли и недостойният да получи благословията ти?

Стражите се стреснаха, но не казаха нищо. Ако дори един звяр молеше така учтиво за божественото докосване на избраницата на Елун, как биха могли те да спорят?

Те не можеха, но Илидан успя:

— Направи достатъчно за това същество. Направо трепериш! Ела…

Но тя нямаше да откаже на орка. Откъсвайки се от хватката на приятеля си, послушницата отново коленичи до Брокс. Пресегна се без колебание и докосна необработеният космат елек и челото на зеленокожия войн.

— Нека Елун бди над теб и близките ти… — прошепна тя.

— Нека ръката ти, която държи брадвата, бъде силна — отвърна й той.

Странният му отговор я накара да се намръщи, но после си спомни какъв тежък живот трябва да е водил. Неговото пожелание по своя странен начин носеше надежда за здраве и дълъг живот.

— Благодаря ти — отвърна му тя с усмивка.

Когато Тиранде се изправи, Илидан пак се натрапи на ситуацията.

— Сега можем ли да…

В този момент тя се почувства уморена. Но това бе сладка отмала. Все пак беше работила дълго и упорито за своята господарка и бе постигнала много в нейно име. Изведнъж си спомни колко отдавна не е спала. Повече от ден. Мъдростта на Майката Луна със сигурност би я насочила да се върне в храма и да си легне.

— Прости ми, Илидан — измърмори тя. — Чувствам се уморена. Бих искала да се върна при сестрите си. Разбираш ме, нали?

Очите му се присвиха за момент, но после се успокоиха.

— Да, така сигурно ще е най-добре. Да те изпроводя ли дотам?

— Няма нужда. Бих предпочела да вървя сама.

Илидан не каза нищо, само леко се поклони в знак на уважение към решението й.

Тя се усмихна за последно на Брокс. Оркът кимна. Тиранде си тръгна, чувствайки се странно освежена в ума си, въпреки физическата умора. Смяташе да говори с върховните жрици за орка в първия възможен момент. Със сигурност храмът можеше да направи нещо за този странник.

Лунната светлина огряваше послушницата, докато ходеше. Тя все по-силно чувстваше, че тази нощ с нея се е случило нещо, което завинаги ще я промени. Със сигурност срещата й с Брокс бе предрешена от Елун.

Нямаше търпение да говори с жриците…

 

 

Илидан наблюдаваше отдалечаващата се Тиранде, която дори не се обърна да го погледне. Познаваше начина й на мислене достатъчно добре, за да разбира, че тя все още разсъждава над службата си към нейната богиня. Това задушаваше всякакво друго влияние, включително и неговото.

— Тиранде…

Той се бе надявал да поговори с нея за чувствата си, но шансът му бе опропастен. Беше чакал часове наред в наблюдения на храма, докато тя излезе. Знаейки, че няма да изглежда добре, ако отиде до нея в мига, когато стъпи на улицата, Илидан я бе проследил с намерението да се престори, че случайно я среща на площада.

Ала след това тя се беше натъкнала на създанието, донесено от Лунната стража, и всичките му планове отидоха на вятъра. Не само бе изпуснал възможността си, но и се изложи пред нея, излезе като злодей… и всичко това заради нещо като онова там!

Преди да успее да се удържи, безмълвно изказани думи избягаха от устата му, а дясната му ръка се стегна в юмрук.

Откъм клетката прозвуча вик. Той бързо се обърна към нея.

Решетките блестяха ярко, но не със сребристата светлина на луната. Вместо това клетката бе обкръжена от яростна червена аура, която сякаш се опитваше да я погълне… заедно с обитателя й.

Гнусното създание вътре ръмжеше от болка. Междувременно стражите се суетяха наоколо объркани.

Илидан бързо прошепна думите, които прекратиха заклинанието.

Аурата изчезна. Затворникът спря да крещи.

Тъй като никой не го наблюдаваше, нощният елф бързо изчезна от мястото. Бе оставил ядът да го овладее и да се излее върху най-очевидната цел, Илидан се чувстваше благодарен, че никой от стражите не бе осъзнал истината и че Тиранде вече бе напуснала площада и не беше станала свидетел на неовладяната му ярост.

Също така беше благодарен на Лунната стража, която бе хвърлила защитни магически бариери около клетката… защото само тези магии спасиха създанието от това да бъде убито.

Бележки

[1] Thrall (англ.) — роб. — Б.пр.