Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (10)

Десет

Най-накрая Ронин се събуди.

Стори го с нежелание, защото по време на магическата дрямка умът му бе изпълнен със сънища. Повечето от тях се въртяха около Верееса и предстоящото раждане на близнаците, но за разлика от предния зловещ сън, това бяха щастливи видения за живота, който някога се надяваше да има.

Събуждането само му напомни, че може и никога повече да не види семейството си.

Магьосникът отвори очите си и пред тях се появи една позната, макар и не особено добре дошла гледка. Крас стоеше наведен над него, а в очите му се четеше смътно притеснение. Това само раздразни човека, тъй като вината да бъде тук беше само на дракона.

В началото Ронин се зачуди защо вижда леко размазано, но после осъзна, че гледа Крас не на светлината на слънцето, а по-скоро на много пълна луна. Тя осветяваше поляната с интензивност, която изобщо не беше естествена.

Любопитството му се засили и той понечи да се изправи… но тялото му беше схванато и протестираше.

— Бавно, Ронин. Спа повече от ден. На тялото ти му трябват минута-две, за да се събуди.

— Къде…? — Младият магьосник се огледа наоколо. — Спомням си тази поляна… и как ме носеха към нея…

— Откак пристигнахме сме гости на собственика й. Не сме в опасност, Ронин, но трябва веднага да ти кажа, че също така не сме и в състояние да напуснем.

Ронин се надигна и огледа местността. Усещаше някакво присъствие около тях, ала нищо, което да намеква, че са затворници. Но пък не беше чувал някога Крас да си измисля.

— А какво ще се случи, ако опитаме да си тръгнем?

Спътникът му посочи редиците от цветя.

— Те ще ни спрат.

— Те? Цветята?

— Можеш да ми имаш доверие по този въпрос.

Макар част от него да се изкушаваше да провери какво точно биха могли да му направят цветята, Ронин предпочете да не поема рискове. Крас бе казал, че не са в опасност, докато стоят там, където са. Но сега, когато и двамата бяха в съзнание, може би щяха да измислят някакъв план за бягство.

Стомахът му изръмжа. Ронин си спомни, че е спал ден и половина без храна.

Преди да успее да се оплаче, Крас му подаде купа с плодове и кана с вода. Човекът бързо погълна храната и въпреки че тя не утоли напълно глада му, поне стомахът му вече не се оплакваше.

— Домакинът ни не е носил нищо друго от сутринта. Очаквам го скоро… особено след като вероятно вече знае, че си буден.

— Така ли? — Това не беше нещо, което Ронин искаше да чуе. Звучеше му, сякаш похитителят им имаше твърде голям контрол над ситуацията. — И кой е той?

Драконът сякаш почувства неудобство.

— Името му е Ценариус. Спомняш ли си го?

Ценариус… говореше му нещо, но съвсем смътно. Ценариус. Нещо от книгите, които беше чел, макар и не директно свързано с магията. Името го караше да мисли за истории, митове и…

Горски бог?

Погледът му се присви.

— Гости сме на горско божество?

— Полубог, ако трябва да бъдем точни… което все пак го превръща в сила, която дори моят вид уважава.

— Ценариус…

— Говорите за мен и ето ме тук! — чу се весел глас от всички страни. — Приветствам те, магьоснико на име Ронин!

Оформяйки се сякаш от самата лунна светлина, на поляната пристъпи огромна нечовешка фигура — наполовина елф, наполовина елен. Извисяваше се дори над високия слаб Крас. Ронин се вгледа с открито удивление в рогата, брадатото лице и смущаващото тяло.

— Спа дълго, младежо, и се съмнявам, че храната, която донесох по-рано, ще е достатъчна за глада ти. — Той посочи зад гърба им. — Сега и за двама ви има още.

Ронин хвърли поглед през рамо. Там, където бе оставил празната купа от плодовете, сега имаше друга, препълнена догоре. В добавка, на дървен поднос до нея имаше поставено голямо парче месо, сготвено точно според вкусовете на магьосника, съдейки по аромата му. Не се съмняваше, че каната също е била напълнена наново.

— Благодаря ти — започна той, опитвайки се да не се разсейва от близката храна. — Но това, което наистина исках да питам, е…

— Ще дойде и времето за въпроси. Засега бих се обидил, ако не хапнете.

Крас хвана човека за ръката. С леко кимване магьосникът се присъедини към стария си ментор и двамата се нахраниха. Когато опря до месото, Ронин първоначално се поколеба, не защото не го искаше, а защото го изненадваше това, че обитател на гората като Ценариус би пожертвал поверено на грижите му създание, за да нахрани двама странници.

Полубогът разчете правилно любопитството му:

— Всяко животно, всяко създание има някаква цел. Всички те са част от цикъла на гората. Това включва и нуждата от храна. Вие сте досущ като мечката или вълка, а те ловуват свободно из кралството ми. Тук нищо не се похабява. Всичко отива, за да подхрани нов растеж. Еленът, с който сега се храните, ще се прероди и ще изиграе ролята си отново, забравил предишната си саможертва.

Ронин се намръщи, неуспял да проследи обяснението на Ценариус, но реши, че не е много умно да го кара да пояснява. Полубогът виждаше двамата натрапници като хищници и ги нахрани с това, от което се нуждаеха. Нямаше нужда от повече думи.

Когато приключиха, магьосникът се почувства много по-добре. Отвори уста с намерението да заговори за пленничеството им, но Ценариус го превари:

— Вие не бива да сте тук.

Никой от двамата не знаеше как да отговори.

Божеството обходи поляната и продължи:

— Говорих с другите и обсъдихме нашироко вашето пристигане. Научих това, което те знаеха… Всички сме съгласни, че мястото ви не е тук. Нещо не е наред, но още не знаем по какъв точно начин.

— Може би аз бих могъл да обясня — намеси се Крас. Все още изглеждаше слаб в очите на Ронин, но не толкова, колкото когато за първи път се бяха появили на това място.

Младият магьосник кимна. Не виждаше причина да крият истината. Ценариус беше първото срещнато до момента създание, което би могло да им помогне.

Ала историята, която Крас поде, не беше тази, която магьосникът очакваше.

— Идваме от земя отвъд морето… много далеч, но това не е важно. Важна е причината, заради която се оказахме тук…

В преиначения разказ на дракона не Ноздорму, а самият той уж бил открил разлома. Описа го не като разкъсване във времето, а като аномалия, нарушила тъканта на реалността, която можеше да доведе до невъобразимо голяма катастрофа. Крас призовал единствения друг заклинател, на който можел да вярва, и двамата поели към мястото, където чувствал, че се намира бедата.

— Стигнахме до верига недостъпни планини в жестокия север на земите ни, където най-силно се чувстваше развалата. Натъкнахме се на нея и чудовищните неща, които бълваше сякаш случайно. Неправилността й ни разтърси силно, но когато се опитахме да я проучим отблизо… тя се придвижи и ни погълна. Така се изгубихме…

— И попаднахте в царството на нощните елфи — довърши полубогът.

— Да — потвърди Крас с кимване. Ронин не добави нищо с надеждата, че изражението му няма да издаде спътника му. Изключвайки това, че приятелят му пропусна да спомене истинския им произход, учителят му не се спря на още един детайл, представляващ евентуален интерес за Ценариус.

Не спомена, че е дракон.

Горското божество отстъпи крачка назад и изгледа двамата странници. Ронин не можеше да разчете изражението му. Дали вярваше на изкривената история на Крас, или подозираше, че „гостите“ му не са изцяло искрени?

— Това изисква бързо обсъждане с останалите — обяви накрая Ценариус, загледан в далечината. После погледът му се върна върху Ронин и Крас. — Нуждите ви няма да останат пренебрегнати в мое отсъствие… После ще говорим отново.

Преди някой от двамата да каже нещо, господарят на гората се стопи в лунната светлина, оставяйки ги отново сами.

— Това беше напразно — изръмжа Ронин.

— Може би. Но искам да знам кои са тези други.

— Може би още полубогове като него? Изглежда най-вероятно. Защо не му каза, че си…

Драконовият магьосник му хвърли толкова остър поглед, че Ронин се запъна. С много по-тих тон Крас отвърна:

— Аз съм дракон без сили, млади ми приятелю. Нямаш и най-смътна представа какво чувствам. Независимо какъв е Ценариус, искам самоличността ми да остане в тайна, поне докато не разбера какво ми пречи да се възстановя.

— А… останалата част от историята?

Крас извърна поглед.

— Ронин, вече ти споменах, че може би се намираме в миналото.

— Разбирам това, да.

— Спомените ми… са разпръснати и отслабени точно както силата ми е изчерпана. Не знам защо. Но докато спеше, аз говорих с господаря на гората и успях да си спомня някои неща. Сега знам кога сме.

Ронин се изпълни с надежда и извика:

— Но това е чудесно! Дава ни някаква опора. Сега знаем кой най-добре…

— Моля, остави ме да довърша. — Мрачното изражение на дракона не предвещаваше добри новини. — Има много важна причина за това да изменя разказа си по начина, по който го направих. Подозирах, че Ценариус вече знае за част от ставащото, особено за аномалията. Но не можех да му кажа на какво мисля, че е предвестник.

Колкото по-тих и мрачен ставаше тонът на стария магьосник, толкова по-притеснен ставаше Ронин.

— На какво?

— Страхувам се, че сме пристигнали точно преди първото нахлуване на Пламтящия легион.

Нищо по-страшно не можеше да бъде изречено в този миг. Преживял — и едва не изгубил живота си повече от веднъж — битката с демоничната орда и нейните съюзници, младият магьосник все още се будеше нощем от ужасяващи кошмари. Само Верееса разбираше мащабите им, защото тя самата имаше същите. Растящата им взаимна обич и предстоящото раждане бавно лекуваха раните в сърцата им, ала за целта бяха нужни още много месеци.

А сега Ронин изведнъж беше върнат право в центъра на кошмарите.

Той скочи на крака и възкликна:

— Тогава трябва да кажем на Ценариус и на всички, на които можем! Те ще…

— Те не бива да знаят… Страхувам се, че може би е твърде късно да върнем нещата в оригиналната им посока.

Крас също се изправи и се вгледа отгоре в очите на някогашния си ученик.

— Ронин, според първоначалния курс на събитията Легионът бил победен след ужасяваща кървава война, която предшествала събитията от нашето собствено време.

— Да, разбира се, но…

Явно забравил собствените си притеснения, че Ценариус може да ги чува, драконът сграбчи Ронин за раменете. Въпреки слабостта на стария магьосник, дългите му пръсти се впиха болезнено в плътта на човека.

— Все още не разбираш! С идването ни в тази епоха, с това, че изобщо сме тук… може да сме изменили тази история! Може заради нас Легионът този път да излезе победител в тази първа битка… а това ще значи не само смъртта на множество невинни тук, но и изтриването на нашето собствено време.

 

 

Наложи се доста да убеждават Илидан, докато приеме да се присъедини към внезапния и необмислен план на Малфурион. Друидът не се съмняваше, че решителният фактор няма нищо общо с казаното от него… а с настойчивата молба на Тиранде. Под нейния поглед Илидан се разтопи и накрая прие да помогне, въпреки че явно изобщо не го интересуваше съдбата на затворника. Малфурион разбираше, че между брат му и орка се е случило нещо, в което и приятелката им е била замесена, и тя използваше тази случка, за да го манипулира.

Сега трябваше да успеят.

Четиримата стражи бяха нащрек и всеки гледаше в различна посока. Само след няколко минути слънцето щеше да изгрее и площадът беше празен, като се изключат войниците и клетката зад тях. Повечето нощни елфи спяха и времето беше идеално за удар.

— Аз ще се справя със стражите — предложи Илидан, а лявата му ръка вече бе стисната в юмрук.

Малфурион бързо пое контрола. Не се съмняваше в способностите на брат си, но не искаше стражите, които все пак само изпълняваха дълга си, да пострадат.

— Не. Казах, че аз ще се погрижа за тях. Дай ми секунда.

Той затвори очи и се отпусна така, както му беше показал Ценариус. Оттегли се от света, но същевременно го виждаше по-ясно. Знаеше точно какво трябва да направи.

Необходимите елементи от природата се отзоваха на молбата му. Хладен и нежен вятър докосна лицата на стражите с милувката на любима. С него дойде и успокояващият аромат на цветята около Сурамар и кротката песен на нощна птица. Упойващо-изкусителната комбинация обви всеки от пазачите и без да осъзнават, те се унесоха в мирна, приятна и много дълбока летаргия, която напълно ги изолира от света на будните.

Доволен, че и четиримата са паднали под влиянието на магията му, Малфурион прошепна:

— Елате…

Илидан се поколеба и се присъедини чак когато Тиранде пристъпи на открито след брат му. Тримата бавно се придвижиха към клетката и войниците. Въпреки сигурността на магията, Малфурион непрекъснато очакваше стражите да извърнат глави в тяхната посока. Но дори когато вече бяха само на няколко крачки от тях, пазачите продължиха да не ги забелязват.

— Проработи… — промърмори Тиранде удивена.

Илидан спря пред един войник и размаха ръка пред отворените очи… без никакъв ефект.

— Добър номер, братко, но за колко време?

— Не знам. Затова трябва да побързаме.

Тиранде коленичи до клетката и се вгледа вътре.

— Мисля че и Броксигар е паднал под влияние на магията ти, Малфурион.

Огромният орк наистина се беше сгушил в задната част на малкия си затвор, а незаинтересованият му поглед бе отправен нейде отвъд жрицата. Не понечи да се придвижи, дори когато тя тихо извика името му.

След моментен размисъл Малфурион предложи:

— Докосни го леко по едната ръка и кажи отново името му. Направи така, че той да те види веднага, за да можеш да му направиш знак да мълчи.

Илидан се намръщи:

— Със сигурност ще се разкрещи.

— Магията ще проработи, братко, но трябва да си готов с твоята част, когато му дойде времето.

— Не аз ще подложа мисията на риск — отвърна елфът с изсумтяване.

— Замълчете и двамата…

Тиранде се пресегна и внимателно докосна орка по рамото, като в същото име произнесе името му.

Брокс се стресна. Очите му се разшириха и устата му се отвори, готова да издаде гръмовен рев.

Ала оркът успя да стисне зъби също толкова бързо и само леко изсумтя. Премигна няколко пъти, сякаш несигурен дали гледката пред очите му е истинска. Тиранде стисна ръката му, а после му кимна и отново се вгледа в очите му.

Малфурион обърна поглед към брат си и измърмори:

— Сега! Бързо!

Илидан се пресегна надолу, като в същия момент шепнеше под нос. Когато стисна решетките ръцете му блеснаха с яркожълта светлина и самата клетка внезапно бе обхваната от червеникава енергия. Надигна се тихо бучене.

Малфурион се обърна притеснено към стражите, но дори това впечатляващо явление остана незабелязано. Младежът изпусна дъха си с облекчение и продължи да наблюдава работата на Илидан.

В магията на нощните елфи имаше големи предимства и брат му явно се беше научил да я ползва добре. Впечатляващата жълта светлина, обгръщаща ръцете му, се разпространи върху клетката и бавно погълна червената аура. Пот потече по челото на Илидан, докато увеличаваше натиска на заклинанието, ала елфът не трепна дори за миг.

Накрая пусна решетките и отстъпи. Малфурион прихвана брат си, преди да се спъне в един от стражите. Ръката на Илидан продължи да блести още няколко секунди.

— Сега можеш да отвориш клетката, Тиранде…

Тя пусна ръката на Брокс и докосна вратата на клетката… която моментално се отвори, почти по собствена воля.

— Веригите — напомни Малфурион на брат си.

— Разбира се, братко. Не съм забравил.

Илидан приклекна и се пресегна към оковите на орка. Брокс обаче не му ги подаде веднага, защото мъжът пред него вече го беше наранявал. Наложи се Тиранде да хване ръцете му и да ги насочи към спътника си.

С още няколко прошепнати думи братът на Малфурион докосна всяка от брънките около ключалката. Оковите се отвориха като малки усти, чакащи с нетърпение да бъдат нахранени.

— Никакви проблеми — отбеляза Илидан с невероятно доволна усмивка.

Оркът бавно се изправи, тялото му беше схванато заради тясната клетка. Кимна с благодарност на Илидан, но погледна към Тиранде за напътствия.

— Броксигар, чуй ме внимателно. Искам да тръгнеш с Малфурион. Той ще те отведе на безопасно място. Ще се срещнем там по-късно.

Това бе породило известни спорове между нея и Малфурион, защото отначало беше искала самата тя да заведе орка в безопасност. Приятелят й обаче — с подкрепата на Илидан — накрая я беше убедил, че ще имат достатъчно неприятности, когато открият, че Брокс липсва, дори без Тиранде, която е била явно загрижена за съдбата му, също да е изчезнала. За Лунната стража нямаше да е трудно да свърже фактите.

— Те и така бързо ще направят връзка — настояваше Малфурион. — Ти си единствената, която му е оказала подкрепа. Затова трябва да останеш тук. Много по-малко вероятно е да се сетят за мен, а даже и да го сторят, няма да ме свържат с теб. Ти си посветена в храма на Елун. Не могат да те обвинят за това, че ме познаваш.

Накрая Тиранде се беше предала, но все още не й харесваше идеята Малфурион да понесе цялата отговорност.

Сега младата жрица помоли Брокс да има доверие на елфа, макар да не го познава добре. Той изгледа Малфурион, а после хвърли кръвнишки поглед към брат му.

— И на този ли?

Младежът стисна устни.

— Току-що ти спасих кожата, звяр такъв…

— Достатъчно, Илидан! Той ти е благодарен! — След това Тиранде се обърна отново към Брокс: — Само на Малфурион. Той ще те заведе до място, където никой няма да може да те намери! Моля те! Можеш да ми вярваш!

Огромната фигура хвана ръцете й в масивните си юмруци и коленичи.

— Вярвам ти, шамане.

В този момент Малфурион забеляза, че един от стражите започва да шава.

— Магията започва да отслабва! — изсъска той. — Илидан! Вземи Тиранде и напуснете. Брокс! Ела!

Масивният орк скочи на крака с удивителна скорост и грация и се затича след нощния елф. Малфурион не погледна зад гърба си, молейки се друидското му заклинание да издържи още малко. За Тиранде и брат си не се страхуваше. Те отиваха към дома на Илидан, който се намираше съвсем наблизо. Никой нямаше да ги заподозре в каквото и да било.

Що се отнасяше до него и Брокс обаче, положението не стоеше така. Никой не би могъл да сбърка орка с нещо различно от това, което беше. Двамата трябваше да напуснат града колкото се може по-бързо.

Но докато напускаха площада и навлизаха сред разширяващите се улици на Сурамар, прозвуча звукът, от който елфът се страхуваше най-много.

Един от стражите най-накрая се беше събудил. Виковете му бързо се умножиха от тези на спътниците му и само след няколко секунди из въздуха прозвуча сигналът на рог.

— Насам! — насочи той орка. — Оставил съм скрити ездитни животни.

Всъщност нямаше нужда да казва каквото и да е, защото въпреки широката си фигура Брокс тичаше със същата лекота, с която и спасителя му. Ако се намираха навън в пустошта, Малфурион подозираше, че оркът ще го изпревари с лекота.

Сега навсякъде звучаха рогове и ехтяха гласове. Сурамар се изпълни с живот… твърде рано, за да му харесва на елфа.

Най-накрая видя ъгъла, който търсеше.

— Тук! Точно зад този ъгъл!

Но когато завиха, Брокс внезапно се спря. После страховитият орк се опули към приготвените от Малфурион животни.

Огромните пантери бяха като черни жилести сенки. Когато новодошлите се изпречиха насреща им, те първо изръмжаха и засъскаха, а после се успокоиха, когато друидът се приближи към тях. Той потупа всяка по хълбока.

Брокс поклати глава:

— И трябва да яздим тези неща?

— Естествено! Побързай!

Оркът се поколеба, но после приближаващите се викове го подтикнаха да продължи. Пое юздите и започна да изучава позата на Малфурион, който се беше метнал на своята пантера.

На освободения пленник му трябваха три опита, за да успее да се качи на животното, а после още една минута, за да разбере как да седи на гърба му. Междувременно нощният елф не спираше да се извръща и да хвърля изплашени погледи зад тях, очаквайки всеки миг войниците или дори по-лошо — Лунната стража — да се появят. Не му беше минало през ума, че Брокс може да не знае как да язди нощните саблезъби. Какъв ли друг звяр бе могъл да очаква оркът?

Брокс се намести за последно и с нежелание кимна. Малфурион си пое дълбоко дъх и подкара звяра си напред, а оркът го следваше, доколкото му беше възможно.

В течение само на десетина минути елфът завинаги бе променил бъдещето си. Подобно безочливо действие можеше само да го обрече на тъмниците на крепостта Блек Руук, но Малфурион знаеше, че не може да остави този шанс да му се изплъзне. По някакъв начин Брокс беше свързан със ставащото край Кладенеца… и друидът бе твърдо решен да разбере каква е истината.

Ала имаше ужасяващото предчувствие, че съдбата на цял Калимдор може да зависи от това.

 

 

Варо’тен нямаше никакво желание да се среща с лорд Ксавиус, но изборът не беше негов. Заповядано му бе да се яви пред съветника в мига, когато групата му пристигне, а заповеди, дадени от лорда, се изпълняваха с цялата възможна спешност, сякаш са дадени от самата кралица… даже и по-бързо.

Съветникът нямаше да хареса доклада на капитана. Как да му обясни, че по някакъв начин са били подведени, а после и нападнати от самата гора? Варо’тен се надяваше да използва починалия и неоплакан Колтариус за изкупителна жертва, но се съмняваше, че господарят му ще приеме подобно жалко жертвоприношение. Капитанът бе водил отряда и за лорд Ксавиус само това щеше да има значение.

Не му се налагаше да пита къде може да бъде открит съветникът, защото кога ли господарят му е някъде другаде, освен в залата, където се плетеше заклинанието? Всъщност капитан Варо’тен предпочиташе остриетата пред магията и залата не беше най-любимото му място. Наистина, и той владееше малко сила, но това, което планираха лорд Ксавиус и кралицата, го зашеметяваше.

Стражите се стегнаха, когато приближи, но въпреки че му оказаха нужното уважение, нещо в държанието им му се стори различно… почти притеснително.

Сякаш знаеха какво го очаква по-добре от него самия.

Вратата се отвори пред него. Капитан Варо’тен сведе очи в знак на почит и влезе в светилището на Аристократите… и погледът му тутакси бе привлечен от кошмарен звяр.

— В името на Елун! — Той извади извития си ятаган по инстинкт. Адското създание издаде свиреп вой, а двете пипала над мускулестия му гръб се пресегнаха нетърпеливо към елфа. Капитанът се съмняваше в шансовете си срещу подобно чудовище, но щеше да се бори с него според възможностите си.

Но тогава в залата проехтя съскащ глас, който смрази кръвта във вените на Варо’тен. Гласът каза нещо на непознат език и върху извития гръб на звяра се стовари страшен камшик.

Демоничната хрътка отстъпи, свита от страх, а нощният елф остана с отворена уста пред лицето на този, който я беше отзовал.

— Името му е Хаккар — отбеляза лорд Ксавиус с любезен глас, докато се появяваше от другата страна. — Зверовете са изцяло под негов контрол. Великият го е изпратил, за да ни помогне да отворим пътя.

— В-великият ли, господарю?

За ужас на капитана, съветникът постави почти бащински ръка на рамото му и го поведе към огнената сфера в центъра на символите, изписани по пода. Нещо в нея изглеждаше различно и нощният елф с ужас усети, че ако застане твърде близо до нея, тя ще го погълне изцяло — и тялото, и душата му.

— Всичко е наред, добри ми капитане. Няма от какво да се страхуваш…

Щяха да го накажат за провала му. В такъв случай искаше поне да се отчете за грешките си предварително, за да не изгуби още повече достойнството си.

— Лорд Ксавиус, изгубихме пленниците! Гората се обърна срещу ни…

Но съветникът само се усмихна.

— Ще имаш шанс да изкупиш грешката си, когато му дойде времето, капитане. Първо трябва да осъзнаеш величавата истина…

— Господарю, не разбирам…

Но не стигна по-далеч, защото очите му попаднаха в капана.

— Сега разбираш — отбеляза Ксавиус, а фалшивите му очи се присвиха от удовлетворение.

Варо’тен усети бога и как прекрасното създание бели един по един всички пластове, съставляващи капитана. Божеството в огнената сфера надникна в най-дълбоките кътчета от съзнанието му… и излъчи удоволствие от откритото.

„И ти ще ми служиш добре…“

Варо’тен падна на едно коляно, отдавайки уважението си на този, който му беше оказал такава чест.

— Той ще дойде при нас, капитане — обясни лорд Ксавиус, когато войникът се изправи. — Но така величава е силата му, че пътят трябва да се подсили, за да може да поеме огромното му присъствие! Той изпрати своя благороден пазител, за да отвори пътя към другите от царството му, други, които на свой ред ще насочат усилията ни в подсилване на вихъра… и ще създадат от сънищата и мечтите ни реалност!

Варо’тен кимна, едновременно щастлив и засрамен.

— Господарю, провалът ми да хвана странниците, които открих близо до мястото на пробива…

Съскащият глас на Хаккар го прекъсна:

— Провалът ти е сссссъмнителен. Те ще бъдат хванати… Великият е много зззаинтерессссуван от това, което лорд Ксссавиус му разззказза ззза този… пробив… и вероятната им връзззка сссс него!

— Но как ще ги намерите? Гората е царство на полубога Ценариус! Сигурен съм, че това е било негово дело.

— Ценариус е само горско божество — напомни му съветникът. — Сега зад гърба ни стои много, много повече.

Хаккар отвърна поглед от нощните елфи и размаха камшика в празното пространство пред себе си. Зеленикава мълния удари каменния под на мястото, където изплющя злокобното оръжие.

След това удареното място заблестя ярко. Изумруденият блясък се разширяваше бързо и същевременно започна да оформя нещо.

Двата звяра завиха, а страшните им пипала се протягаха жадно, но Хаккар ги удържа.

На пода се оформяше четирикрака фигура, която се разширяваше все повече и повече. Скоро прие вече позната на Варо’тен форма и после потвърди подозренията му със собствения си смразяващ кръвта вой.

Новата хрътка разтърси козина, а после се присъедини към другите. Докато удивените нощни елфи зяпаха, Хаккар повтори удара с камшика си, призовавайки четвърти чудовищен звяр, който също се подреди до останалите.

След това огненото същество завъртя камшика и създаде кръгла фигура, която блестеше все по-ярко и по-ярко, докато във въздуха не се появи дупка, висока колкото страшния господар на хрътките и два пъти по-широка.

Хаккар излая команда на някакъв мрачен език.

Адските зверове скочиха в дупката и изчезнаха. Когато и последният се скри от поглед, самият отвор също изчезна.

— Те зззнаят какво да търсссят — каза Хаккар на вцепенените елфи. — И. ще го открият. — Сетне огненото същество нави камшика си, а черният му поглед се насочи към магията на нощните елфи. — Тогава ще зззапочнем сссъссс зззадачата ссси…