Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Well of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Кладенецът на вечността

Серия Войната на Древните, №1

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Ивайло Крумов

Художник на корицата: Бил Петрас

Дизайн и компютърна обработка: Младена Крумова

ИК „Серпис“ АД, 2005 г.

ISBN: 954-301-023-4

История

  1. — Добавяне

Двайсет

Всичко по света беше наред… поне за лорд Ксавиус. Изпълнението на мечтите и целите му вече се виждаше на хоризонта. И което бе още по-хубаво, Великият изглеждаше доволен от него. Блокиращата магия, която двамата с Манорот бяха издигнали, не само бе успяла напълно да запечата Кладенеца от всички извън кръга на Аристократите, но също така им позволи да разширят портала и да го заздравят. Само за няколко часа стотици бойци от небесното войнство преминаха през него.

Манорот веднага пое контрола над тях и ги поведе да прочистват недостойните. Някога Ксавиус би намерил това за ужасяващо, но сега напълно подкрепяше методите на Саргерас. Богът най-добре знаеше как може да бъде създаден съвършеният рай, за който мечтаеше съветникът. Та нима кварталът, принадлежащ на Аристократите, не бе напълно пощаден? Тези, които служеха на двореца, щяха да сътворят нова Златна Ера за расата на нощните елфи — епоха, която да засенчи всичко преди нея.

Лорд Ксавиус получи честта да продължи да надзирава работата, която правеше всичко това възможно. Поддържаше деликатния баланс, необходим на магията, за да се регенерира непрестанно щитът около Кладенеца. Усилието бе по-голямо дори от предвижданото от Манорот и ако сега магията се провалеше, щеше да бъде почти невъзможно да се повтори без първо порталът да бъде напълно запечатан, защото изискваше обединената мощ на всички Аристократи.

Но Ксавиус не възнамеряваше да позволи нещо да сполети безценния щит. Не че очакваше някакви проблеми. В крайна сметка какво би могло да се случи тук, в сърцето на двореца?

Мрачна фигура влезе в залата и се огледа нетърпеливо:

— Къде е Манорот? — изсъска Повелителят на хрътките.

— На чело на войнството, разбира се — отвърна нощният елф. — Излезе, за да прочисти Зин-Азшари от недостойните.

Нещо в изражението на Хаккар за момент притесни Ксавиус. Изглеждаше, сякаш съветникът бе казал нещо, което Повелителят е намерил за смешно. Нощният елф обаче не можеше да си представи какво би могло да бъде.

От портала излязоха още четирима Адски пазачи. Един от още по-заплашителните гибелни стражи чакаше наблизо. Той излая на неизвестен език нещо към новодошлите, които веднага излязоха от залата.

Небесното войнство се движеше с невероятна военна точност и всички моментално се подчиняваха на заповедите, постоянно нащрек, за да изпълняват дълга си. Дори елитните войници на капитан Варо’тен бледнееха при сравнението, поне в очите на Ксавиус.

— Как върви подготовката за лова? — запита съветникът.

Всякаква следа от подигравка изчезна от лицето на великана:

— Върви добре, лорд нощен елфе. Моите хрътки и Адссските Пазззачи, които тичат ссс тях, получиха точни и иззрични зззаповеди. Зззаловени ще бъдат онезззи, които Манорот пожела.

Повелителят на хрътките се обърна и излезе от залата, оставяйки сам лорд Ксавиус.

Съветникът погледна отново магията, в направата на която бе взел дейно участие. На няколко стъпки от портала блестящи яркосини кръгове над изрисуван от Манорот пентаграм бележеха наличието на заслоняващата магия. Ала с особените си очи Ксавиус бе способен да види много повече. Вътре във фигурата бушуваха сили — зелени, жълти, оранжеви… Могъщ рог на изобилие от магически енергии, над които той сега имаше пълен контрол.

Също както държеше в ръцете си съдбата не само на своя народ… но и на всичко живо.

 

 

Храмът на Елун не се нуждаеше от известие за катастрофата, сполетяла кралството на нощните елфи. Жриците не бяха пряко засегнати от загубата на Кладенеца, но въпреки това усетиха внезапната празнина. Когато тълпите се стекоха към отделните храмове, за да молят за насока, посветените от цялото кралство обсъдиха станалото, ползвайки връзка, която съществуваше откак Майката Луна бе докоснала сърцето на първата си поклонница. Опитаха да проучат ставащото с Кладенеца, ала също като Лунната стража, не можаха да стигнат до никакъв отговор.

Но въпреки че бяха запазили дарените им от богинята сили, жриците не бяха в безопасност от ужаса, който се изсипа от двореца. Когато Легионът нахлу в храмовете, пръснати из столицата, дори послушниците в далечния Сурамар почувстваха смъртта на сестрите си, когато ордата ги изкла безмилостно.

 

 

— Сестро — извика една от жриците на Тиранде, която наливаше вода за вярващите. — На входа стои младеж и моли да се срещне с теб.

— Благодаря ти, сестро. — Тиранде подаде каната на друга послушница, а после се затича по коридорите. Предположи, че Илидан е дошъл да я види отново. Младата елфа се страхуваше да говори с него, несигурна какво би му отвърнала, ако той заговори за евентуален брак помежду им.

Но не Илидан я чакаше, а друг, когото мислеше, че още дълго няма да види.

— Малфурион!

Без да осъзнава какво прави, тя го обви с ръце и го прегърна здраво.

Бузите му потъмняха и той прошепна:

— Радвам се да те видя, Тиранде.

— Как се озова тук? — Внезапно в гърдите й се надигна страх. — Броксигар? Какво са му сторили…

— Той е с мен. — Малфурион посочи зад гърба си и Тиранде видя орка, който чакаше в тъмния ъгъл до входа. Чудовищният войн изглежда се чувстваше доста неудобно в присъствието на толкова много нощни елфи.

Жрицата се огледа наоколо, но не видя други стражи, освен тези в храма.

— Малфурион! Каква лудост ви води тук? Да не би двамата да сте се промъкнали в града, само за да ме видите?

— Не… заловиха ни.

— Но ако…

Той постави нежно пръст на устните й, за да я накара да замълчи.

— Тази история ще трябва да почака. Знаеш ли за ужасите в Зин-Азшари?

— Само донякъде… и дори това ми е твърде много! Малфурион, не можеш да си представиш ужаса, който почувствахме в умовете и душите на сестрите ни…

— Чуй ме! Точно в този момент нашествието се разпростира извън столицата. И което е по-лошо, лунните стражи са безпомощни срещу него! Някаква магия почти напълно е отрязала достъпа им до силите на Кладенеца!

Тя кимна:

— И ние така предположихме… но това какво общо има с идването ти?

— Залата на Луната използва ли се в момента?

Тиранде се замисли.

— Преди час я ползваха, но толкова много дойдоха за съвет при висшите жрици, че им се наложи да отворят вместо нея главната зала за молитви. Вероятно Залата на Луната е празна в момента.

— Добре. Трябва да отидем там. — Младежът махна на Брокс, който бързо влезе след него. За удивление на Тиранде, оркът носеше брадва.

— Нали каза, че са ви хванали…

— Лорд Рейвънкрест не видя причина да ни задържа повече, докато Брокс остава с мене.

— Задължен съм и на двама ви — напомни широкоплещестият войн. — Дължа ви живота си.

— Нищичко не ни дължиш — отвърна му братът на Илидан. После се обърна към Тиранде: — Моля те, заведи ни в залата.

С жрицата начело те се насочиха навътре в храма. Въпреки опитите на Брокс да върви възможно най-близо до спътниците си, просто нямаше начин да скрие облика си от събраните вътре нощни елфи. Мнозина го изгледаха с ужас, а неколцина дори изкрещяха, сочейки орка, все едно той бе виновен за случващото се.

Пазачките ги настигнаха близо до Залата на Луната. Най-предната беше същата, която по-рано бе обсъждала Илидан с Тиранде.

— Сестро… обичаите ни са да приемаме всеки, който пожелае да влезе в храма на Майката Луна, ала това същество…

— Нима Елун е казала, че той няма същите права като всеки друг вярващ?

Стражарите се спогледаха несигурно. Накрая първата отговори:

— Всъщност не се споменава нищо за другите раси, но…

— Ние всички сме деца на Елун! Той също има правото да дойде тук за съвет, както и да ползва останалите услуги на храма!

Нямаха какво да й отговорят. Най-накрая пазачката им махна да продължат, но не се сдържа и добави:

— Моля те, дръж го по-далеч от очите на другите, доколкото ти е възможно. Паниката и така е предостатъчно.

Тиранде кимна с благодарност:

— Разбирам.

Когато влязоха, вътре имаше само две послушници, които шетаха. Младата жрица веднага отиде при тях и им обясни нуждата си от усамотение, посочвайки Брокс. Всъщност видът на орка бе достатъчен, за да ги накара да се оттеглят.

Тиранде се върна при Малфурион и запита:

— Какво се надяваш да постигнеш?

— Искам отново да вляза в Смарагдовия сън.

На нея това никак не й хареса:

— Планираш да отидеш до Зин-Азшари!

— Да. Надявам се там да разбера какво са сторили на Кладенеца.

Но тя го познаваше твърде добре:

— Не се надяваш просто да откриеш истината, Малфурион. Май възнамеряваш да направиш нещо по въпроса…

Вместо да отговори, той огледа центъра на залата:

— Тази част изглежда най-спокойна.

— Малфурион…

— Трябва да побързам, Тиранде. Прости ми…

С Брокс зад гърба си, той отиде до избраното място и се разположи удобно на пода. След това, свил крака, друидът се загледа в озареното от луната небе.

Оркът седна срещу нощния елф, но остави място и за послушницата. Малфурион я изгледа въпросително.

— Няма нужда да оставаш…

— Надявам се Майката Луна да ми посочи начин, по който да ти помогна.

Малфурион й се усмихна признателно, а после отново стана сериозен.

— Трябва да започвам.

Без да може ясно да определи защо, Тиранде внезапно сграбчи дланта му. Той не я погледна, защото вече бе затворил очи, но за момент усмивката му се завърна.

А после тя усети как друидът я напусна.

 

 

Планът бе скалъпен набързо и отчаян. При това Малфурион си даваше ясна сметка, че лорд Рейвънкрест не му вярва особено много. Но след като Лунната стража бе практически безсилна, благородникът не беше видял причина да забрани на младия нощен елф поне да опита.

Сега Малфурион се надяваше, че не е дал празни обещания.

Ръката на Тиранде, положена върху неговата, му оказа безценна помощ за проникването в дълбокия транс. Досегът с нея го успокои и разхлаби невероятното напрежение, което бяха създали у него ужасяващите събития от последните дни.

Вече отпуснат, той се протегна към света около себе си, към дърветата, реката, камъните и всичко останало, както бе постъпил и при първия опит с Ценариус.

Но този път го посрещнаха не спокойните елементи на природата… аз истински катаклизъм.

Светът вече не беше балансиран. Гората го знаеше, хълмовете също. Дори небесата чувстваха ужасната погрешност на ставащото. Навсякъде, накъдето насочеше погледа си, Малфурион чувстваше само дисхармония. Недоволството на природата го шибаше с такава сила, че за миг друидът щеше да се удави.

Вместо това се концентрира върху нежния допир на Тиранде, черпейки сили от присъствието й. Дисонансът отшумя — все още около него, но вече неспособен да го докосне.

Веднъж укрепнал, Малфурион се пресегна към духовете на природата, докосна всеки и им позволи да почувстват неговото спокойствие. Разбираше паниката им и обеща, че ще действа от тяхно име. В замяна нощният елф поиска да се отзоват, ако се нуждае от помощта им. Напомни им, че и той като тях иска връщането на баланса.

Чувството за нередност намаля още повече. Нямаше да си отиде съвсем, докато Аристократите се месеха в естеството на Кладенеца, но Малфурион бе успял да възстанови част от хармонията.

И след като го стори, вече можеше да навлезе безопасно в света на сънищата.

Освободен от телесния си затвор, той се спря, за да погледне приятелите си и по-специално Тиранде. Сега му бе по-лесно да призовава образите и да размества реалността в идиличния пейзаж. Брокс и жрицата незабавно се появиха… както и собственото му тяло, разбира се.

За своя изненада видя, че по едната буза на Тиранде тече сълза. Малфурион инстинктивно се пресегна, за да я избърше, но пръстът му мина през нея. Ала въпреки това младата жрица докосна мястото със свободната си ръка, сякаш почувствала допира му.

Насили се и се отдръпна, после отново загледа небето. Насочи съзнанието си в посоката на Зин-Азшари и пристъпи напред.

Познатата зеленикава мъгла погълна всичко. Малфурион се концентрира и отново наслои върху сенчестия свят елементите от реалността. След това се понесе над света на сънищата, чувствайки различните аспекти едновременно на истинския свят и на подсъзнателния.

Ала докато пътуваше, нечие неочаквано присъствие привлече вниманието му. Отначало се усъмни в усещанията си, но после бързо потвърди подозрението си.

„Шан’до?“ — извика той.

Друидът почувства как кентавърът докосва мислите му, макар и съвсем неясно. Допирът обаче потвърди, че Ценариус не е пострадал. Беше се справил с последния адски звяр, ала нещо друго бе привлякло вниманието му. Малфурион разбра, че господарят на горите е почувствал присъствието на ученика си в Смарагдовия сън и се е пресегнал, за да го успокои, да покаже на нощния елф, че не всичко е загубено.

Умиротворен от безмълвното послание на Ценариус, Малфурион продължи напред. Зелената мъгла се разреди още повече и не след дълго той виждаше света под себе си сякаш наистина летеше като птица в реалността. Хълмовете и реките преминаваха бързо край него, докато се носеше целеустремено към Зин-Азшари.

Но когато наближи столицата, за първи път друидът наистина съзря ужаса.

Колкото и смразяващи да бяха описанията на пратеника, не съумяваха истински да разкрият чудовищния катаклизъм, изсипал се върху приказния град. По-голямата част от Зин-Азшари беше изравнена със земята, сякаш някакъв огромен камък се бе претърколил върху нея, при това неколкократно. Из покрайнините нямаше ни една изправена сграда. Огънят бушуваше навсякъде, но не само с алените пламъци, познати на Малфурион. Из столицата пълзяха и гнусни зеленикави или катраненочерни пожари с очевидно чуждоземен произход. Докато елфът преминаваше над тях, можеше да усети злобната им жега дори в царството на съня.

След това видя демоните.

Адските зверове бяха достатъчно чудовищни сами по себе си, обаче създанията, които ги следваха, изпратиха нови тръпки по тялото му, при това по-силни, защото тези тук бяха явно интелигентни. Въпреки огромните рога, дяволските лица и ужасяващите си форми, те се движеха в синхрон и целеустремено. Това не бе някаква безмозъчна тълпа, а армия, отдадена на злото.

И докато се приближаваше, елфът видя, че от портите на двореца се изливат още и още.

Не се изненада, когато осъзна, че красивата сграда изобщо не е докосната. Както бе казал и пратеникът, стражите все така стояха по стените. Малфурион мина покрай неколцина и видя в очите им ужасяващо удоволствие от гнусната гледка под тях. Сребърните полукълба носеха червеникави следи и някои от пазачите сякаш желаеха да се присъединят към демоните.

Отвратен, младият нощен елф се отдръпна встрани. Погледна към стената на двореца и забеляза, че домовете на Аристократите също бяха оставени цели. Неколцина от слугите на кралицата дори се движеха между тях, сякаш наоколо не се случваше нищо съществено.

Отвращението му нарастваше все повече и повече. Малфурион се понесе към кулата. Също както преди, той усети невероятните сили, които Аристократите извличаха безогледно от тъмния Кладенец. Ако изобщо имаше някаква промяна, тя беше по-скоро в удвояването на мащаба на магията. Около Кладенеца бушуваха жестоки бури, шибащи покрайнините на опожарения град.

Последния път се бе опитал да влезе в кулата през мястото, където се заплиташе магията. Сега обаче Малфурион се гмурна по-ниско и намери някакъв балкон близо до основите на двореца. С движения, много подобни на това, което би правил в реалния свят, нощният елф заплува току над него, а после влезе през отворената врата навътре.

За огромна негова изненада опитът се оказа успешен. Никой не се беше сетил да защити долните подстъпи от такива като него. Високомерието на Аристократите му помогна да проникне с лекота в двореца.

Малфурион бавно полетя по коридора в търсене на път нагоре. Близо до задната стена откри главното стълбище… а около него — повече от дузина от огромните рогати войни, които бе съзрял навън.

Първата му реакция бе да се отдръпне, с надеждата, че няма да го видят. За съжаление обаче нямаше къде да се скрие. Той се подготви за атаката им… а после се прокле за глупостта си, когато първият от демоничната група буквално премина през него.

Естествено, че не можеха да го видят в нематериалната му форма. Все пак въздъхна облекчено, когато последният демон изчезна надолу по коридора. Когато стана ясно, че няма повече, Малфурион се прокрадна напред и се качи по стълбите.

Подмина няколко зали по пътя нагоре, но не се спря пред никоя. Това, което друидът търсеше, се намираше на самия връх на високата кула и колкото по-скоро го достигнеше, толкова по-скоро щеше да е в състояние да измисли някакъв план.

Какъв точно можеше да е той, това вече елфът не знаеше. Макар да предпочиташе друидството, Малфурион беше почти толкова добър в магията, колкото и брат му. Дори в сегашното си нематериално състояние смяташе, че ще бъде способен да направи нещо.

Малко по-нататък обаче друидът се натъкна на бариера. Протегна ръка, опипвайки въздуха. Преградата не искаше да поддаде, все едно се опитваше да мине през каменен зид.

Натисна малко повече… и сякаш стената омекна. Малфурион се хвърли напред с всички сили… и падна през невидимата бариера.

Успехът му беше толкова внезапен, че за момент младежът се зарея във въздуха, несигурен, че наистина е преминал. Обърна се и опита да докосне стената отново, ала напипа само някаква смътна сила. Или присъствието му по някакъв начин бе разрушило бариерата, или беше предвидена да спира само влизащите.

Малко по-нагоре друидът налетя на двама стражи и дебела врата, която трябваше да води към залата, в която работеха Аристократите. Когато видя, че и тези пазачи не могат да го забележат, Малфурион постави ръка на вратата, за да я провери за капани.

Пръстите му потънаха в дървото като във въздух. Младият нощен елф се стегна и влезе.

Първото му усещане бе за пълна дезориентация, защото залата, в която предателите вършеха гнусните си деяния, беше по-голяма, отколкото външните й размери предполагаха. Целият дом на Малфурион се побираше в нея няколко пъти.

А на Аристократите им бе необходимо цялото налично пространство, защото площта, която самите те не запълваха, гъмжеше от редици гротескни войни. Отблизо погледнати, лицата им разтърсиха Малфурион още по-силно. В тях нямаше състрадание, нямаше милост…

Младежът отпъди тези мисли и се понесе напред, към работещите магьосници. Загледа се в заклинанията им със смесени чувства на възхищение и отврат. Аристократите сякаш бяха отминали границата на лудостта. Повечето от тях имаха странно гладно изражение. Някога изкусно изтъканите им одеяния висяха по костеливите им тела и неколцина едва стояха на краката си. Обаче всички гледаха напрегнато и нетърпеливо към резултата от техния труд — зловеща пулсираща дупка към друга вселена.

Малфурион понечи да погледне към дъното на празнотата, но внезапно отклони поглед. Краткият досег с огнената сфера му позволи да почувства чудовищното зло, стаено вътре. Удиви се, че Аристократите не могат да почувстват с какво са се свързали.

Опитвайки да забрави току-що видяното и бавно надигащия се страх, Малфурион се обърна… и се озова лице в лице с магьосник, който можеше да бъде само съветникът на кралицата, лорд Ксавиус.

Друидът се носеше само на сантиметри от неспокойните очи на възрастния елф. Беше чувал за фалшивите полукълба — магически приспособления, които Ксавиус доброволно бе сменил за истинските. Рубинени линийки прорязваха абаносовите лещи — толкова черни, колкото силата, която Малфурион бе почувствал от другата страна на магическия портал.

Съветникът стоеше там с такова напрегнато изражение на суровото си лице, че в началото младият елф си помисли, че е бил забелязан, но това, разбира се, беше само въображението му. След миг Ксавиус пристъпи напред, преминавайки право през Малфурион, и се насочи към Аристократите, които неотклонно продължаваха с усилията си.

На друида му отне момент да се съвземе от неочаквания сблъсък. Лорд Ксавиус бе главният виновник за ужаса отвън, поне в очите на Рейвънкрест и Лунната стража. Виждайки го сега, не му бе трудно да го повярва. Ала все така чувстваше, че кралицата знае какво става, макар засега да не бе видял потвърждение.

Малфурион тръгна решително към магическия кръг, който явно контролираше щита. Трима магьосници-Аристократи стояха край него, но само го наглеждаха, без да поддържат силата му активно. Младежът прелетя покрай тях и започна да разглежда детайлите.

Кръгът бе майсторски изработен на ниво, далеч отвъд магическите способности на друида. Въпреки това не му отне много време да разбере как да го неутрализира.

Разбира се, това щеше да стане, ако Малфурион изобщо можеше да му направи нещо в нематериалната си форма.

За да изпита възможностите си, той прошепна на въздуха и измоли най-дребната възможна услуга. Още докато движеше устните си, лек ветрец почти недоловимо размърда косъмчетата по темето на един от магьосниците.

Успехът го изпълни с трепет. Щом бе могъл да стори това, значи можеше да разруши и защитното заклинание. Това щеше да бъде достатъчно за Лунната стража.

Младежът се взря в сърцето на магическата матрица и фокусира волята си върху най-слабата й брънка…

— Толкова глупаво е от твоя страна да правиш такъв жалък опит — изкоментира студен глас.

Малфурион се обърна инстинктивно и погледна през рамо.

На свой ред лорд Ксавиус също го изгледа втренчено.

Него.

Съветникът протегна напред тънък бял кристал. Очите му — очите, с които можеше да вижда дори през Смарагдовия сън — проблеснаха.

Чудовищна сила започна да засмуква Малфурион към кристала. Той се опита да се отдръпне, но усилията му бяха напразни. Камъкът изпълни взора му… а после се превърна в целия му свят.

Иззад стените на невъзможно миниатюрния си затвор той погледна навън към огромното, подигравателно изкривено лице на възрастния нощен елф.

— Интересна мисъл ми мина през ума — изкоментира почти цинично лорд Ксавиус. — Как мислиш, колко време ще му трябва на тялото ти да умре, след като е било разделено от духа си? — След като Малфурион не отвърна, съветникът просто сви рамене: — Явно просто ще трябва да изчакаме и да видим, нали?

После прибра кристала в джоба си и друидът пропадна в пълен мрак.

 

 

Скоро достигнаха покрайнините на града, където Крас се надяваше да намери търсения елф. Не можеше да обясни откъде знае, че въпросният живее тук, но подозираше, че Ноздорму е поставил информацията в съзнанието му по време на видението. Мислено благодари на Аспекта, че е взел под внимание трудността на подобно търсене. Това му даваше надежда, че скоро разломът може да бъде поправен, което щеше да позволи на двамата с Ронин да се върнат в своето време.

Преди това, разбира се, трябваше да намери и самия Ронин.

Чувството му за вина, че веднага не е издирил ученика си, само донякъде се притъпяваше от факта, че търсеният от него елф му бе посочен от един от петте Аспекти като безценен не само за миналото, но и за бъдещето. Ала в мига, когато намереше мистериозния нощен елф, драконовият магьосник възнамеряваше да се посвети на издирването на човека.

Внезапно Кориалстраз забави полет и се спусна към дърветата.

— Не мога да те пренеса по-далече.

— Разбирам — отвърна магьосникът.

Ако се приближеше още до града, левиатанът щеше лесно да бъде забелязан от обитателите му.

Червеният дракон кацна и снижи глава към земята, за да може Крас да слезе. След това Кориалстраз огледа местността:

— Не сме далеч. Не повече от час-два път.

Магьосникът не спомена какво ужасно усилие щяха да му костват тези два час, далече от по-младата му инкарнация. Вместо това отговори:

— Благодаря ти. И без друго стори повече, отколкото можех да искам.

— Аз и сега не възнамерявам да те изоставям — отвърна Кориалстраз и сви крила. — Въпреки че си затворен в тази форма явно си забравил, че нашият вид може да мени лесно своя облик. Ще се превърна в нещо по-близко до народа, сред който трябва да се появим.

Огромното тяло на дракона внезапно се разфокусира. Кориалстраз започна да се смалява и да приема по-хуманоидна форма.

Но само секунда по-късно се върна към нормалния си облик. За миг очите му останаха като стъклени, а дъхът — накъсан.

— Какво има? — Крас наблюдаваше безпомощно своето по-младо аз.

— Не… не мога да се трансформирам! Дори самият опит предизвиква агония!

Магьосникът си спомни своята собствена реакция, когато за първи път се беше опитал да възвърне драконовия си облик след пристигането в това време. Не го изненада, че и на Кориалстраз му е невъзможно да го стори.

— Не опитвай повече. Ще трябва да продължа сам.

— Сигурен ли си? Забелязвам, че когато сме близо един до друг, страдаме по-малко от болестта си…

Крас почувства гордост. По-ранното копие на Кориалстраз бе стигнало до истината по свой собствен път, но дали осъзнаваше и причината?

Дори да беше така, драконът не го показа. Вместо това добави:

— Добре… знам, че трябва да продължиш.

— Тук ли ще останеш?

— Докато мога. Нощните елфи не пътуват много в този регион, а дърветата са високи и ще ме скрият. Ако имаш нужда от мен, ще се отзова на повика ти.

— Знам, че ще го сториш — отвърна Крас, защото познаваше добре собствената си отзивчивост.

Двамата се сбогуваха и магьосникът пое на трудното пътешествие към града на елфите. Ала точно преди да изгуби Кориалстраз от поглед, по-младото му аз тихо извика:

— Мислиш ли, че ще намериш този, когото търсиш?

— Мога само да се надявам… — Не добави, че ако се провалеше, всички щяха да съжаляват.

Кориалстраз кимна.

Колкото повече се приближаваше до града — и отдалечаваше от дракона — толкова по-зле се чувстваше. Ала въпреки растящата си немощ, закачулената фигура продължаваше напред упорите. Някъде там бе търсеният от него нощен елф. Крас все още не знаеше какво ще прави с него, когато го намери. Само се надяваше Ноздорму да е оставил и тази информация в подсъзнанието му, за да изплува, когато дойде времето.

Ако ли пък не, щеше сам да преценява.

Сякаш му отне цяла вечност, но накрая забеляза първите следи на цивилизацията. Далечните факли вероятно маркираха защитната стена или дори самия вход към града.

Сега идваше най-трудната част. Макар в тази форма да приличаше донякъде на нощен елф, все пак щяха лесно да разпознаят, че не е. Може би ако спуснеше качулката ниско и се наведеше напред…

Крас изведнъж осъзна, че не е сам в гората.

Дойдоха от всички страни — нощни елфи, облечени в почти същата броня като онези, които го заловиха преди. С копия и ятагани, насочени право към натрапника.

Млад офицер със сериозно лице слезе от пантерата си и се приближи към него.

— Аз съм капитан Джарод Шадоусонг[1]! А вие сте затворник на Сурамарската стража! Предайте се и ще се отнесем с вас добре. Съпротивата ще наказваме сурово.

Усетил, че няма избор, магьосникът вдигна ръце. Дълбоко в себе си обаче чувстваше радост от залавянето. Така поне щеше да проникне лесно в града.

После му оставаше само да избяга…

Бележки

[1] Shadowsong (англ.) — сенчеста песен. — Б.пр.