Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Well of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Кладенецът на вечността

Серия Войната на Древните, №1

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Ивайло Крумов

Художник на корицата: Бил Петрас

Дизайн и компютърна обработка: Младена Крумова

ИК „Серпис“ АД, 2005 г.

ISBN: 954-301-023-4

История

  1. — Добавяне

Петнайсет

Адските зверове тичаха през омагьосаната гора, а муцуните им бяха вдигнати високо, докато магическата миризма се засилваше. Гладът ги тласкаше напред и огромните хрътки ръмжаха от нетърпение.

Но когато едната от тях прескочи някакъв повален дънер, клони от друго близко дърво се наведоха и обхванаха краката й. Втори адски звяр, който тичаше по пътеката, усети как лапите му потъват във внезапно размекналата се почва. Трети се сблъска с избуял на пътя му храст, покрит с остри бодили, които се забиха в дебелата кожа на демона и го изпълниха с невероятна агония.

Гората се събуди и оживя, за да защити себе си и своя господар. Атаката на петте чудовища се забави… но не спря. Огромни нокти разкъсаха впримчилите ги клони и ги отчупиха от дънерите. Друг адски звяр помогна на онзи, затънал в блатото, като го издърпа на твърда земя, преди да продължи напред. Гладът и яростта позволиха на оплетения в храста демон да се засили и да мине през него, макар това да остави кървящи рани по цялото му тяло.

Ловците нямаше да бъдат отделени толкоз лесно от своята жертва…

 

 

— Шан’до! Какво е това?

Полубогът погледна надолу към ученика си, но в очите му нямаше обвинение.

— Хрътките, за които ми разказа, са те проследили тук.

— Проследили? Невъзможно! Имаше само една и тя…

Брокс го прекъсна, но ръмжащият му глас не предложи утеха:

— Адските зверове… те са тъмна магия. Където е имало един… може да се появят и повече, ако се нахранят добре… виждал съм го…

— Близък приятел и могъщ защитник е паднал — рече Ценариус, а вниманието му се върна към гъстите гори пред тях. — В себе си носеше древна и могъща магия, ала тя го е направила по-податлив на злото, вместо да го защити.

Оркът кимна:

— Значи сега единият е много — Брокс инстинктивно се пресегна към гърба си, но обичната му бойна брадва не го чакаше там. — А аз нямам оръжие.

— Ще бъдеш въоръжен. Бързо намери паднал клон с дължината на предишното ти оръжие.

Оркът изпълни заповедта. Донесе на полубога масивен клон, който после по заръка на Ценариус постави между него и Малфурион.

— Коленичи пред него, ученико мой. Ти също, воине. Малфурион, постави ръцете си върху клона, а после му позволи да положи длани върху твоите. — Когато те изпълниха казаното, господарят на гората заповяда: — Сега, воине, изчисти ума си от всичко друго, освен оръжието. Мисли само за него! Бързината е от огромно значение! Малфурион, ти трябва да отвориш ума си и да позволиш на мислите му да доплуват до твоите. Ще ви дам следващите указания, когато направите това.

Нощният елф изпълни всичко. Прочисти мислите си, както неговият шан’до го беше научил преди, а после се протегна с ума си, за да се свърже с орка.

Веднага го нападна първична сила, която грубо си проправи път в ума му. Малфурион почти я отхвърли, но после се успокои. Прие мислите на Брокс и остави образът на желаното от него оръжие да приеме нужната форма.

„Виждаш ли го, ученико? — долетя гласът на Ценариус. — Чувстваш ли го, усещаш ли линиите, които го оформят?“

Елфът го направи. Почувства и връзката на орка с оръжието и как то бе за него не толкова сечиво, колкото истинско продължение на война.

„Прокарай ръце по дървото и дръж постоянно образа в главата си. Следвай естествените извивки и ги насочи в желаната форма…“

С ръцете на Брокс върху неговите, Малфурион започна да прокарва пръсти по клона. Докато го правеше, чувстваше как дървото омеква под докосването му, а после изменя формата си.

Постепенно под неговите насоки върху тревата се появи брадва с дебело острие, изцяло създадена от дъбово дърво. Малфурион я виждаше как се оформя, почувства удоволствието от създаването на оръжие, досущ като онова, което беше загубил, когато го плениха нощните елфи…

Младежът се напрегна. Това бяха емоциите на орка, не неговите. Бързо ги отхвърли и се концентрира върху последните детайли — извивката на дръжката и остротата на режещия ръб.

„Делото е готово — намеси се Ценариус. — Върнете се при мен…“

Нощният елф и оркът се отдръпнаха. За кратък миг се гледаха в очите. Малфурион се зачуди дали Брокс е усетил някои от неговите мисли, ала зеленокожото създание не издаде по никакъв начин какво става в главата му.

Между тях лежеше гладко полираното отражение на желанията на Брокс, макар че дори нощният елф се чудеше как ли дървеното острие ще издържи повече от два удара.

В отговор на този неизказан въпрос господарят на горите протегна ръце… и внезапно брадвата се озова между тях. Ценариус огледа оръжието със златните си очи:

— Нека винаги намира целта си и винаги пази своя господар. Нека бъде умело използвана за целите на живота и справедливостта. Нека добавя към силата на война, който я носи, и от своя страна, да добива сила от него.

Докато полубогът говореше, около брадвата се появи синкаво сияние. Светлината потъна в дървото и прибави странна лъскавина към творението на елфа.

Накрая Ценариус подаде оръжието на Брокс:

— Твоя е. Ще ти служи добре.

С широко отворени очи, посивяващият орк прие подаръка, а после замахна с него напред и назад, изпробвайки качеството му.

— Балансът… перфектен е! И я усещам… като част от ръката си! Но ще се строши…

— Не — прекъсна го господарят на гората. — В добавка към работата на Малфурион, сега тя носи и моята благословия. Ще откриеш, че е по-силна от всяко оръжие, изковано от смъртен. Можеш да ми вярваш.

Що се отнася до нощния елф, той не потърси оръжие, нито пък искаше нещо като това, което сега държеше оркът. Макар да знаеше, че демоничните зверове се хранят с магия, той разбираше, че шансовете му са по-големи със заклинания, отколкото с оръжие, което едва умее да върти. Вече имаше някои идеи как да ползва таланта си, без той да става причина за поражението му.

И така тримата се изправиха срещу наближаващите демони.

 

 

Кошмарите от близкото минало на Ронин се завръщаха, за да го тормозят отново, но този път въплътени в реалност. Адските хрътки, предвестниците на Пламтящия легион, вече се намираха тук, в света на смъртните. Възможно ли бе безкрайните армии от рогати огнени войни да изостанат?

Крас му беше дал да разбере колко страшно може да се окаже да се обвържат още повече със ставащото в миналото. Това, което им изглеждаше като победа, можеше да се окаже краят на бъдещето, което познаваха. За да опази живота на тези, които обичаше, Ронин трябваше да остане безучастен.

Ала когато първият адски звяр скочи насред поляната, тези благородни мисли изчезнаха от ума му.

Около полубога ехтяха гръмотевици, когато той пристъпи напред да посрещне демоничните хрътки. Копитата му разтърсиха земята и дори отвориха лека цепнатина. Той приближи ръце и когато ги срещна, проблесна светкавица.

След това Ценариус хвърли към най-близкия демон нещо, подобно на миниатюрно слънце. Вероятно полубогът само изпробваше силите на своя опонент или пък подценяваше издръжливостта му, защото хрътката протегна напред и двете си пипала и вместо магията да удари целта си… просто беше погълната.

Чудовището се поколеба, разтрепери се… и внезапно на мястото му се появиха две еднакви създания.

Те скочиха към бога-елен с протегнати нокти, за да изсмучат великата му магия. Ценариус хвана първото с една ръка и го задържа неподвижно, а демонът взе да се гърчи лудешки, ала другият се вкопчи в бога и пипалата затърсиха плътта му. Тримата паднаха на земята в хаос от преплетени тела.

„Никога не са правили това!“

Самият Ронин не беше срещал адски зверове, но беше изучавал труповете им и чел цялата събрана за тях информация. Беше чувал за няколко редки случая, в които хрътките се бяха умножавали, но само след поглъщане на магия и дори тогава процесът бе описан като бавен и мъчителен.

„Сигурно е заради древните сили, които ползва Ценариус. Пък и самата гора… толкова е богата и могъща, че създанията стават дори още по-силни от нея…“

Човекът потрепери, знаейки, че магията винаги е била най-полезното му сечиво. Можеше, разбира се, да се бие и с ръце, но нямаше оръжие и се съмняваше, че Ценариус ще му даде такова точно в момента. Освен това срещу тези същества уменията му с меча нямаше да са достатъчни. Ронин се нуждаеше от магията си.

Когато Ценариус ги бе довел за първи път на поляната, магьосникът беше открил, че не може да направи никакво заклинание. Господарят на гората бе омагьосал ума му и така двамата му „гости“ оставаха под контрол. Но Ронин почувства как преградата пада в мига, когато полубогът почувства приближаващата опасност. Явно кентавърът не бе искал да го наранява; просто се грижеше за гората и света си.

Но дори да откажеше да се подчини на заръките на Крас, Ронин не знаеше дали ще може да направи нещо с нововъзвърналите се сили. Демоните със сигурност щяха с удоволствие да поемат магията му, така както жадуваха за силата на толкова много магьосници, изсмукани живи в бъдещата война срещу Легиона.

Адските зверове притиснаха враговете си и в процеса се приближиха още по-близо до него. Ръцете му се стиснаха в юмруци и думите на силата се оформиха на езика му.

Но при все това… той не предприе нищо.

 

 

Докато Ценариус и двете хрътки се бореха, други две чудовища се нахвърлиха върху Брокс. Огромният войн ги посрещна с боен вик, който накара единия демон да спре неуверено. Оркът използва това колебание в своя полза и замахна с цялата си сила към врага.

Омагьосаната брадва се заби дълбоко в крака на звяра и откъсна три ноктести пръста с такава лекота, все едно режеше въздух. Гнусната зеленикава течност, която минаваше за кръв при мнозина от демоните, се разля върху тревата и прогори стръковете като киселина.

Раненият демон изскимтя и се препъна на една страна, но другарят му продължи напред и се хвърли върху Брокс. Все още опитвайки се да си върне равновесието след първия замах, той едва успя да се спаси, като заби дръжката на брадвата в гърдите на скачащото изчадие.

Звярът издиша рязко, ала това не го забави. Той падна върху орка и почти го смаза под огромното си тяло.

Що се отнася до нощния елф, чудовището, изправило се срещу него, се протегна лакомо с вампирските си пипала. Малфурион се концентрира, опитвайки се да мисли по начина, по който би го направил Ценариус, и си спомни всичко, на което го беше учил полубогът — как да вижда природата едновременно като оръжие и съюзник.

Пред взора му изскочи пристигането на кентавъра преди малко и елфът веднага създаде от лекия вятър ръмжащ циклон, който обгърна чудовищното изчадие. Злокобните пипала се размахаха във всички посоки, опитвайки се да засмучат нещо, но магията на Малфурион само бе подсилила естествения природен процес и демонът не намери какво да погълне.

С махване на дясната си ръка, нощният елф помоли околните дървета да му дарят всички листа, които са им излишни. Поиска го само от най-силните, но се нуждаеше от тях бързо и в голямо количество.

В миг от короните на извисяващите се гиганти се спуснаха стотици листа — всичко, без което можеха да оцелеят. Малфурион незабавно използва друг повей на вятъра, за да ги отведе към циклона.

Вътре в него демонът продължаваше неотклонно да напира към жертвата си. Вихърът се движеше с всяка стъпка на звяра, задържайки го в центъра си.

Листата се изсипаха вътре и се завъртяха все по-бързо и по-бързо, докато се увеличаваше броят им. В началото чудовището не им обърна внимание, защото какво са няколко дребни прашинки във вятъра за един толкова могъщ звяр, ала после първият остър ръб го поряза по муцуната и от нея потече кръв.

Създанието замахна ядосано към наглото листо, само за да получи нови порязвания по лапите, главата и тялото. Вятърът стана още по-силен и сега всеки ръб се превръщаше в добре наточено острие, което прерязваше и се забиваше навсякъде, където докоснеше звяра. Зеленикавата слуз потече по тялото му и замъгли неговото зрение.

Ценариус и двамата му нападатели сега се биеха далеч от останалите. Величественият рев на господаря на гората не отстъпваше на ръмженето на демоните. Кентавърът сграбчи предния крайник на звяра, който се бе вкопчил в него, и с един замах го пречупи. Демонът изквича, а пипалата му отпуснаха захвата си и се размахаха неистово.

Временно отървал се от заплахата, Ценариус се концентрира върху другия звяр. Изражението му се смрачи, а очите му блеснаха яростно. Внезапно от тях избликна светлина, която обви демона. Лакомите пипала на създанието алчно се вкопчиха в нея и започнаха да я поглъщат, искайки още.

Ала пред него не беше обикновен магьосник. Обкръжен от страховита синя аура, Ценариус усили атаката си, като по този начин даваше на врага си това, което иска… но твърде бързо и в такова огромно количество, че дори демонът не можеше да го поеме цялото.

Адският звяр се изду, уголемявайки се като мях, изпълнен с вода. За момент изглеждаше все едно ще се раздели надве… но силите, които вече бе погълнал, бяха по-големи от неговите възможности да ги контролира.

Чудовищната хрътка се взриви, а върху поляната заваляха вонящи парчета.

 

 

Засега Ронин имаше късмет. Нито един адски звяр не бе понечил да го нападне. Стоеше в центъра на поляната с надеждата, че силата й ще го предпази от необходимостта да решава дали да използва уменията си.

Видя как Брокс се отскубна от чудовището, което почти го беше премазало. Ветеранът сякаш държеше нещата под контрол, въпреки двамата си опоненти. Ала докато го гледаше, Ронин внезапно бе сполетян от ужасна мисъл.

Още в началото се беше примирил, че ако двамата с Крас не могат да бъдат върнати обратно в своето време, вероятно би било най-добре да умрат, за да предотвратят бъдещи изменения в историята. Това, което не беше очаквал обаче, бе самотен оркски войн също да попадне в тази епоха.

И докато наблюдаваше гърба на Брокс, Ронин започна да мисли за друг тип магия. Насред хаоса на битката сигурно щеше да остане незабелязана и щеше да премахне още една заплаха за времевата линия.

Ала ръката му потрепери и магията, оформяща се в ума му, се стопи. Ронин почувства срам. Народът на Брокс се беше превърнал в съюзник, а този орк се бореше, за да спаси не само себе си, но и останалите, включително и него самия.

Всичко, казано от Крас, подтикваше Ронин бързо да елиминира война и да се оправя с последствията по-късно, но колкото повече гледаше как оркът се бие рамо до рамо с нощния елф — друга съюзническа раса от бъдещето — толкова повече човекът съжаляваше за моментната си лудост. Това, което му бе минало през ума, сега му се струваше не по-малко ужасяващо от зверствата, извършени по негово време от Легиона.

Но също тъй не можеше повече да стои и да бездейства…

— Съжалявам, Крас — измърмори и призова нова магия. — Наистина съжалявам…

Закачуленият магьосник си пое дълбоко въздух и се загледа към единия от двата адски звяра, които нападаха Брокс. Спомни си заклинанията, които му бяха от полза срещу Пълчищата и другите нечовешки слуги на Легиона. Трябваше да го направи така, че чудовището да няма време да изсмуче силата от магията му.

Далече вдясно Ценариус най-сетне се отърва и от другия, оцелял до момента изрод. С един безполезен крайник демонът вече не можеше да се задържи за него. С напрегнати мускули полубогът се изви и задържа звяра над главата си, а после с вик на триумф го хвърли високо над върховете на дърветата сред очакващата го гора.

Ронин призова магията си.

Надяваше се да удари звяра, който си беше набелязал, и да го нарани поне дотам, че Брокс да може да довърши работата. Това, което постигна обаче, бе далеч отвъд най-смелите му мечти.

Пред него се появи невидима стена от сила, която накара самия въздух да затрепти лудешки, а после се понесе бърза като вятъра към целта си. Разширяваше се с всеки метър напред и само за едно мигване изпълни цялата поляна.

Стената премина през Брокс и нощния елф без дори да я усетят, но за трите демона, оказали се на пътя на отприщената от Ронин стихия, не беше така. Адските зверове нямаха време да реагират и да изпратят гладните си пипала напред. Бяха като комари пред бушуващ пламък.

Когато силовата стена мина през тях, демоните се подпалиха. Магията ги разяде от муцуната до задните крака и докато зверовете се свличаха, от всеки се вдигаше облаче прах. Единият дори успя да изквичи за последно, ала единственият звук, който му отговори, бе тихият вятър, подел останките на злокобните чудовища.

Сетне тишината отново се възцари над поляната.

Брокс изпусна брадвата си, а широката му, увенчана с бивни уста беше широко отворена в явно неверие. Малфурион гледаше ръцете си, все едно по някаква причина те са отговорни за станалото, а после се обърна към Ценариус, мислейки, че Полубогът е направил чудото.

Ронин премигна на няколко пъти, докато се убеди, че очите му не го лъжат. Със закъснение си спомни битката срещу бронираните нощни елфи — когато Крас се беше оказал учудващо слаб, а той самият бе постигна неща, на които не мислеше, че е способен.

Ала радостта от невероятната победа изчезна без следа, когато гърбът му се разкъса в ужасна агония. Усети как нещо го разкъсва отвътре, сякаш бе засмукана самата му душа…

Засмукана?

Въпреки смразяващата болка Ронин разбра какво се случва. Друг адски звяр незабелязано се беше появил изотзад и търсеше магия, с която да закуси.

Човекът си спомняше с ужасяваща острота какво се случва с хванатите по този начин магьосници. Помнеше ужасяващите черупки, донесени в Даларан, за да бъдат изследвани.

И сега щеше да се превърне в точно такава изсушена обвивка…

През мъглата на ужаса смътно дочу гласовете на орка и елфа. Страхът му за самия него включи и тях. С това, което изсмукваше от него, адският звяр щеше да е достоен противник и на двамата.

Да избяга… Само това искаше Ронин. Където и да е

И тогава болката се стопи, заменена от тежка, но успокояваща вкочаненост, която се разля по цялото му тяло и угаси пожара като прилив. Ронин прие промяната с благодарност и остави безчувствеността да го обгърне изцяло…

Да го погълне.

 

 

Не за първи път Тиранде се промъкваше през тихите коридори на огромния храм — покрай безбройните спални на спящите послушници, стаите за медитация и местата за обществена молитва — и се насочи към прозореца близо до главния вход. Яркото слънце почти я заслепи, но тя се насили да огледа празния площад навън, търсейки нещо, което все пак вероятно нямаше да види.

Едва бе погледнала навън, когато дрънченето на метал я предупреди за приближаващ страж. Суровото изражение на другата елфа се смекчи, когато разпозна коя е:

— Пак ти! Сестра Тиранде, наистина трябва да останеш в стаята си и да поспиш малко. Не си почивала от дни, а сега се излагаш и на риск. Приятелят ти ще се оправи. Сигурна съм.

Стражът имаше предвид Илидан, за който Тиранде също се безпокоеше, но това, от което послушницата наистина се страхуваше, бе приятелят й да се завърне, водейки след себе си безпомощния орк и собствения си брат като затворници. Не вярваше, че близнакът на Малфурион би го предал, но ако лорд Рейвънкрест заловеше двете си жертви, какво можеше да направи Илидан?

— Съжалявам… Просто не мога да затворя очи, сестро. Моля те, прости ми.

Пазачката се усмихна съчувствено:

— Надявам се той да осъзнава колко силно те е грижа за него. Времето за твоя избор бързо приближава, нали?

Думите й смутиха Тиранде повече, отколкото показваше. Мислите и действията й откак тримата бяха освободили Броксигар бяха показали ясно накъде клонят предпочитанията й, ала тя все още не искаше да вземе окончателното решение. Не, тревогите й бяха породени просто от обичта на един приятел от детинството към другия.

Така поне беше на теория…

Изведнъж чуха дрънченето на метал и съсък на нощни саблезъби. Тиранде веднага се хвърли покрай стреснатата женя и се насочи към стълбите на храма.

Групата на лорд Рейвънкрест, която точно влизаше в площада, изглеждаше доста очукана. Самият благородник май беше в добро настроение и сякаш бе доволен от нещо, ала много от войните му имаха по-мрачен вид и непрекъснато се споглеждаха, все едно споделяха някаква тайна.

Нямаше следа нито от Малфурион, нито от Броксигар.

Отдясно на самия лорд Рейвънкрест, Илидан яздеше горд и високо изправен. Изглеждаше най-доволен от цялата група и ако това задоволство произлизаше от спасяването на брат му от залавяне, Тиранде не можеше да го обвинява за него.

Без да осъзнава какво прави, младата жрица пристъпи на улицата. Присъствието й улови вниманието на лорд Рейвънкрест и той се усмихна мило, махайки на Илидан. Брадатият командир прошепна нещо на ухото на брата на Малфурион, а после вдигна ръка заповедно.

Войниците спряха. Илидан и Рейвънкрест насочиха пантерите си към нея.

— И ако това не е най-прекрасната от слугините на Майката Луна! — обяви командирът. — Чудесно е, че чакаш завръщането ни, въпреки късния час! — Той погледна към Илидан, който изглеждаше притеснен. — Много мило, не мислиш ли?

— Да, господарю…

— Трябва да отидем в замъка Блек Руук, сестро, но мисля че мога да отделя няколко мига за вас двамата.

Тиранде усети как бузите й потъмняха леко, а Рейвънкрест подкара пантерата си към другите от отряда. Илидан скочи от седлото и пристъпи към нея, а после хвана ръцете й в своите:

— Те са в безопасност, Тиранде… а лорд Рейвънкрест ме взе под крилото си! Бихме се с ужасяващ звяр и аз го спасих от смърт. Унищожих чудовището със собствената си сила!

— Малфурион е избягал? Сигурен ли си в това?

— Разбира се, разбира се — отвърна той превъзбудено и отхвърли с ръка всякакви други въпроси за брат си. — Най-накрая открих съдбата си, не разбираш ли? Лунната стража ме игнорираше, ала аз убих звяр, който бе по-косил трима от техните, включително един от най-силните им магьосници!

Послушницата искаше да чуе повече за Малфурион и орка, но беше явно, че мислите на Илидан са обсебени от собствения му успех. Тиранде можеше да разбере това, след като го беше виждала как работи неуморно, за да постигне славното бъдеще, което всички му предричаха.

— Много се радвам за теб Илидан. Страхувах се, че ученията на Ценариус не са ти интересни, но щом си успял да спасиш лорд Рейвънкрест с тях, когато собствените му войници са били безпомощни, значи…

— Не разбираш! Не ползвах бавните и досадни заклинания, които обичният шан’до на Малфурион се опитва да ни показва непрекъснато! Направих го с добрата традиционна магия на нощните елфи, при това през деня! Беше страшно ободряващо!

Бързото му отхвърляне на друидския път не изненада Тиранде. От една страна тя се радваше, че се е справил със свои сили в такъв опасен момент. От друга обаче, това беше знак за увеличаващите се разлики между близнаците.

И още една тема за обмисляне в и без това изтормозения й ум.

Зад Илидан лорд Рейвънкрест учтиво прочисти гърлото си.

Братът на Малфурион се оживи.

— Трябва да тръгвам, Тиранде! Ще ми покажат апартамента ми в замъка, а после трябва да помогна в организирането на по-голям отряд, който да прибере мъртвите зверове и телата на всички останали!

— Тела? — Беше разбрала, че някои от лунните стражи се умрели заради някакво чудовище, но чак сега осъзна, че са се върнали само хората на Рейвънкрест. И че групата, тръгнала преди тях след Малфурион, е била напълно изклана.

Ужасът от това я накара да потрепери… особено като си спомни, че и братът на Илидан е бил там.

— Чудовищата изтребиха преследвачите почти до крак, Тиранде, не си ли чула? — Гласът на Илидан звучеше почти радостно. Младежът сякаш не обръщаше внимание на засилващото се удивление по лицето й. — Лунните стражи умрели веднага и изобщо не били в помощ, а аз убих единия звяр само с две бързи заклинания! — Гърдите му се издуха от гордост. — А отгоре на всичко тези чудовища поглъщаха магията!

Благородникът отново се прокашля. Илидан бързо придърпа ръцете на Тиранде към устните си и нежно ги целуна. След това я пусна и скочи на нощния си саблезъб.

— Исках да съм достоен за теб — измърмори внезапно Илидан. — И скоро ще бъда.

След като го каза, той се обърна и препусна към чакащия командир. Рейвънкрест го потупа по гърба приятелски, а после погледна през рамо към Тиранде, наклони глава към брата на Малфурион и му намигна.

Докато жрицата ги гледаше, все още ужасена от чутото, въоръженият отряд потегли към замъка Блек Руук. Илидан се обърна за последно, а златните му очи се впиха в приятелката от детинство му. На Тиранде не й беше трудно да разчете желанието, изписано в тях. После групата изчезна от площада.

Момичето придърпа робата плътно около тялото си, после изтича обратно в храма. На входа я посрещна същата пазачка, която я беше заговорила:

— Прости ми сестро, но чух какво си казахте. Изпълнена съм с тъга за изгубените животи и безполезния лов, но също така искам да те поздравя за прекрасното бъдеще, отворило се пред твоя приятел! Лорд Рейвънкрест явно го уважава много, щом така лесно го е приел под опеката си. Едва ли е възможно да намериш по-подходящ партньор, нали?

— Не… предполагам… — Когато осъзна как звучи, Тиранде бързо добави: — Прости ми сестро, мисля че изтощението най-накрая ме догони. Трябва да се върна в леглото.

— Разбираемо, сестро. Поне знаеш, че те чакат приятни сънища…

Но докато Тиранде тичаше към стаята си, започна да подозира, че сънищата й изобщо няма да са приятни. Наистина се радваше на новината, че Малфурион и Броксигар са успели да избягат и никой не е свързал друида със ставащото. Също така се радваше, че Илидан най-накрая е открил себе си — нещо, което се беше страхувала, че никога няма да се случи. Ала я смущаваше фактът, че младият магьосник изглежда бе взел решение за тях двамата, докато самата Тиранде все още се колебаеше. Малфурион продължаваше да е част от уравнението, а също и чувствата му към нея.

Разбира се, всичко зависеше от това дали братът на Илидан ще продължи да избягва зоркия поглед на Лунната стража. Ако някой разкриеше истината за бягството на Брокс, двамата щяха да свършат в замъка Блек Руук.

А там дори Илидан не можеше да помогне на брат си.

 

 

Нито дърветата, нито храсталакът спряха падането на адския звяр към земята. Хвърлената в небето демонична хрътка не можеше да се спаси.

Ала капризната съдба стори това, което никой друг не би могъл. Ценариус бе хвърлил злия си враг колкото можа по-надалеч, логично смятайки, че падането ще довърши делото му. И ако адският звяр се беше приземил върху камък, пръст или дънера на някой дъб, несъмнено щеше да го постигне замисленото.

Оказа се обаче, че полетът му завършва право сред дълбоко езеро — толкова дълбоко, че дори при скоростта, с която се носеше, демонът не достигна дъното.

Пътуването до повърхността почти успя да компенсира грешката на полета, ала след няколко минути хрътката все пак успя да прецапа до брега. Въпреки безполезния си крайник, звярът закуцука към една сенчеста падина, където полежа малко, докато се възстанови.

Когато насъбра сили, доколкото му позволяваха раните, демонът подуши въздуха, търсейки нещо определено. Когато го намери, застана нащрек, после бавно, но упорито пое към него. Дори от това разстояние можеше да надуши силата, излъчвана от Кладенеца на вечността. Там щеше да намери нужната магия, за да излекува осакатения си крайник.

Адските хрътки не бяха глупавите зверове, за каквито ги мислеха Брокс и Ронин, които все пак ги познаваха от собственото си време. Нито едно от безбройните чудовища, служещи на повелителя на Легиона, не бе лишено от малко ум, освен може би дивите голиати, наречени инфернали. Демоничните хрътки бяха част от своя господар и това, което те научаваха, го научаваше и Хаккар.

А от този единствен оцелял Повелителят на хрътките щеше да разбере много…