Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (13)

Тринайсет

„Умът, душата и тялото му са силни…“ — рече могъщ и агресивен глас в главата на Ронин. „Достойно за възхищение… при други обстоятелства…“ — отвърна втори глас, по-спокоен, но инак идентичен с първия.

„Истината ще излезе наяве — настоя първият. — Никога не съм се провалял…“

Ронин сякаш се носеше извън тялото си, но къде точно, не можеше да каже. Чувстваше се така, сякаш се намира между живота и смъртта, съня и будното състояние… нищо не му изглеждаше съвсем вярно или напълно погрешно.

„Стига толкова! — намеси се трети глас, който по някакъв начин му звучеше познато. — През достатъчно проверки го прекарахте! Върнете го при мен… засега…“

И внезапно Ронин се събуди насред поляната на Ценариус.

Слънцето се намираше високо в небето, но човекът не можеше да каже дали е обед или това е поредният номер на омагьосаното място. Опита да стане, ала отново, както преди, тялото му отказа да се подчинява.

Чу движение и внезапно небето се изпълни от рогатото лице на горското божество.

— Ти си издържлив, магьоснико Ронин — изръмжа Ценариус. — Успя да изненадаш сила, която рядко се изненадва… и, което има по-голямо значение, успя да запазиш тайните си, колкото и глупаво да е това в перспектива.

— Няма… нищо, което… да ви кажа. — Ронин беше изненадан, че устата му изобщо работи.

— Тепърва ще разберем това. Ще открием и какво се е случило със спътника ти, и защо вие, които не би трябвало да сте тук, все пак сте пристигнали. — Изражението на полубога се смекчи. — Но засега ти препоръчвам да си починеш. Поне това си заслужил.

Той махна с ръка над лицето на Ронин… и магьосникът заспа отново.

 

 

Крас също щеше да се радва да разбере къде точно се намира. Пещерата, в която се събуди, не раздвижи никакви спомени в него. Не можеше да усети присъствието на нито едно друго създание, особено от неговия вид, и това го притесни. Нима наблюдателят го бе довел тук просто за да се отърве от него? Очакваше ли се Крас да умре в затънтената пещера?

Последното наистина представляваше реална опасност. Слабата фигура на драконовия магьосник продължаваше да се тресе от болка и изтощение. Крас се чувстваше така, сякаш някой е изтръгнал половината от него. Паметта му продължаваше да му изневерява и той се страхуваше, че всичките му болежки само ще се засилят с времето… с което не разполагаше.

„Не! Няма да се предам на отчаянието! Не и аз!“

Той се насили да се изправи и се огледа наоколо. За един човек или орк пещерата щеше да е почти напълно черна, ала Крас виждаше вътрешността й почти все едно светлината на слънцето блестеше вътре. Забеляза огромните сталактити и сталагмити, всяка цепнатина и отвор по стените и дори дребните слепи гущери, които тичаха покрай по-тесните пукнатини.

За съжаление не можа да види никакъв изход.

— Нямам време за тези игрички! — извика към празния въздух. Думите му ехтяха из пещерата и сякаш с всяко повторение ставаха все по-иронични.

Пропускаше нещо. Със сигурност го бяха оставили на това място с някаква причина…

Тогава Крас си спомни обичаите на народа си — обичаи, които за онези, които не са дракони, можеха да бъдат често наистина много жестоки. На лицето му заигра усмивка.

Закачуленият магьосник се изправи и се завъртя бавно в кръг, като очите му не мигаха дори за секунда. В същото време започна да рецитира ритуалното приветствие, говорейки на език, по-древен от света. Повтори приветствието три пъти, наблягайки на определени нюанси по начин, по който би могъл само някой, научил го от същия източник, от който идваше езикът.

Ако това не привлечеше вниманието на похитителите му, нищо друго не би могло.

— То говори на езика на онези, поставили небето и земята по местата им… — прогърмя нечий глас. — Онези, създали и самите нас.

— Значи трябва да е от нашите — рече друг. — Защото няма как да е един от тях…

— Ще трябва да научим още.

Внезапно говорещите се материализираха от нищото около дребната фигурка… четири гигантски червени дракона, които се настаниха до Крас, а всеобхватните им криле се сгънаха с достойнство зад гърбовете им. Изгледаха магьосника, все едно е малка, но вкусна хапка.

Ако очакваха да шокират предполагаемо примитивните му сетива, отново се проваляха.

— Определено е един от нас — измърмори едър мъжкар, чийто пол си личеше по големия гребен. Той изсумтя, запращайки талази дим към Крас.

— Затова го доведох тук — отбеляза горчиво някакъв по-дребен екземпляр, но също мъжки. — И заради непрестанното му хленчене…

Крас се почувства съвсем добре насред дима и се обърна към спасителя си:

— Ако имаше малко от дарения ни от създателите разум в главата си, щеше веднага да разпознаеш какъв съм и незабавно да оцениш спешността на предупреждението ми! Можеше да си спестим хаотичното бягство от царството на горския повелител.

— Все още не съм сигурен, че не направих грешка, довеждайки те тук!

— А къде е това „тук“?

И четирите дракона отдръпнаха глави в леко недоумение. Единият от двата женски проговори:

— Ако си един от нас, малко драконче, би трябвало да знаеш така добре, както познаваш гнездото си…

Крас отново прокълна разбърканата си памет. Та това можеше да е само едно-единствено място.

— Значи съм насред домашните пещери? В царството на обичната Алекстраза, Кралицата на Живота?

— Ти самият искаше да дойдеш тук — напомни му по-дребният мъжкар.

— Въпросът си остава — прекъсна ги втората женска, по-млада и слаба от другите. — Ще стигнеш ли по-далеч?

— Ще отиде където пожелае — намеси се нов глас. — Стига само да ми отговори на един простичък въпрос.

Четирите левиатана и Крас се обърнаха в посоката, откъдето се появи пети и очевидно много по-стар дракон. За разлика от другите имаше впечатляващ гребен, проточил се от челото, по гърба, та чак до връхчето на опашката. Беше по-тежък поне с няколко тона, а само ноктите му бяха по-дълги от дребната фигурка, намираща се сред бегемотите.

Но въпреки огромните му размери и очевидния авторитет, очите му бяха будни и пълни с мъдрост. Той и само той щеше да реши съдбата на Крас.

— Ако си един от нас, независимо от маскировката, която носиш, трябва да знаеш кой съм аз — избоботи драконът.

Магьосникът се зарови в разпокъсаните си спомени. Естествено, че знаеше кой е той, но името не искаше да изплува. Тялото му се напрегна и кръвта му закипя, докато се бореше с мъглата в ума си. Знаеше, че ако не заговори на гиганта с името му, щяха да го отхвърлят завинаги и нямаше да успее да предупреди вида си за възможната опасност от присъствието му в това време.

И тогава, с титанично усилие, името, което трябваше да знае не по-зле от своето собствено, изскочи от устните му:

— Ти си Тиранастраз… Тиран, Ученият… консортът на Алекстраза!

Гордостта му от това, че си е спомнил и името, и титлата на аления гигант, сигурно беше очевидна, защото Тиранастраз се закиска:

— Ти наистина си един от нас, макар още да не мога да определя къде точно принадлежиш. Получих име за теб от този, който те доведе, но то очевидно е погрешно, защото сред нас всяко име се дава на един-единствен.

— Няма грешка — настоя драконовият магьосник. — И мога да обясня защо.

Консортът на Алекстраза поклати могъщата си глава. Почти незабележима струйка дим изхвърча от ноздрите му:

— Твоето обяснение, малки драконе, ни беше предоставено… но го намираме за твърде невероятно, за да е истина! Това, което казваш, спада сред уменията само на Безвременния Ноздорму, но дори той не би бил толкова невнимателен, за да го направи!

— Умът му е размътен, просто и ясно — каза наблюдателят от гората. — Един от нас е, наистина, но е бил наранен умишлено или случайно…

— Може би… — След това Тиранастраз изненада останалите дракони, като сведе глава до земята, почти срещу Крас. — Но това, че ме позна, отговори на въпроса ми! Ти си един от ятото и имаш правото и привилегиите да влезеш в най-дълбоките пещери от леговището ни. Ела, ще те заведа при тази, която ще разреши проблема заради всички нас. Онази, която познава всеки от ятото си, все едно са нейни деца! Тя ще те разпознае и така ще разкрие истината…

— Водиш ме при Алекстраза?

— Тя и никой друг. Качи се на врата ми, ако си способен.

Въпреки своята изнемога Крас се качи с лекота. Не само, че мисълта най-накрая да намери помощ го оживи… даваше му сили и възможността отново да види обичната си Алекстраза, дори тя изобщо да не го разпознаеше.

Огромният дракон понесе ездача си през изронени от времето тунели и зали, които Крас трябваше да разпознава без проблем, но уви, нищо такова не ставаше. От време на време се появяваше някакъв блед спомен, но никога достатъчен, за да задоволи магьосника. Дори когато прелитаха покрай други дракони, никой не му се видя познат, макар че някога познаваше всички от червеното ято.

Искаше му се да е бил буден, когато наблюдателят го беше довел тук. Пейзажът около кралството на ятото можеше да събуди спомените му. Пък и каква по-прекрасна гледка от това да види драконите в най-връхната точка от царуването им? Отново да съзерцава високите, извисяващи се планини и стотиците дълбоки бездни помежду им, всяка от които вход към царството на Алекстраза. Изминали бяха безчет векове от онова време и Крас винаги тъжеше за отминаването Епохата на драконите.

„Може би, ако успея да я убедя… ще ме пусне да видя драконовите земи за последен път… преди да реши какво да ме прави.“

Огромният Тиранастраз се носеше безпрепятствено през гладките и високи тунели. За момент Крас му завидя, защото му предстоеше да говори с обичната си кралица, а щеше да му се наложи да го стори в това мизерно смъртно тяло. Безкрайно обичаше по-слабите раси и ценеше времето си сред тях, но сега, когато може би поставяше самото си съществуване на карта, Крас щеше да се чувства по-добре в истинската си форма.

Внезапно пред тях се появи ярка, но успокояваща светлина. Червеникавият блясък стопли Крас отвътре, а после и отвън, когато приближиха, и го накара да си мисли за детството. Бледи спомени за живота му танцуваха в неговата глава и за първи път от пристигането си в тази епоха, драконовият магьосник почти успя да се почувства цял.

Накрая стигнаха до източника на прекрасната светлина — отвора на огромна пещера. Тиранастраз коленичи пред нея, склони глава и изтътна:

— С твое позволение, любов моя, живот мой.

— Винаги — отвърна глас, едновременно могъщ и нежен. — За теб винаги.

Крас почувства бодване на ревност, но знаеше, че онази, която проговори, го бе обичала не по-слабо от левиатана до него. Кралицата на Живота раздаваше любовта си на всички — не само на своите консорти, но и на цялото ято. Всъщност тя обичаше всички живи същества по света, въпреки че тази обич нямаше да я спре да унищожи онези, които по някакъв начин заплашваха останалите.

А това бе нещо, което умишлено беше пропуснал да спомене на Ронин. Още в началото на Крас му бе хрумнало, че най-добрият начин да се избегне допълнителна вреда за времето би бил да се премахнат тези, които не са там, където се предполага да бъдат.

За да предпази историята от допълнителни изменения, на Алекстраза можеше да се наложи да убие и него, и човека-магьосник.

Но когато двамата с Тиранастраз влязоха, всякакви мисли за това какво би могло да се случи с него, изчезнаха, защото Крас съзря онази, която завинаги щеше да доминира сърцето и душата му.

Прекрасната светлина, която изпълваше всеки ъгъл и цепнатина в огромната зала, се излъчваше от блестящия червен дракон. Алекстраза беше най-великата от нейния вид, два пъти по-голяма от титана, който Крас яздеше. Но въпреки това в масивната й фигура се усещаше вродена нежност и докато магьосникът я гледаше, Кралицата на Живота деликатно премести едно крехко яйце от топлината на тялото си към една димяща дупка, където го настани на сигурно място.

Тя бе заобиколена от яйца. Това бе най-новото й люпило, при това доста голямо. Всяко от тях беше само една стъпка високо — голямо по повечето стандарти, но миниатюрно в сравнение с майката, която го беше снесла. Крас преброи три дузини. Само половината щяха да се излюпят, а от тях едва половината — да израснат до възрастни дракони, но при расата му беше така — сурово начало, предзнаменуващо живот на слава и чудеса.

Около тази гледка като рамка цъфтяха растения, които не би трябвало да могат да съществуват при такива условия, особено пък под земята. Стените бяха покрити с увивни лиани и килими от лилави цветя. Златни лилии украсяваха земята около гнездото, рози и орхидеи обрамчваха мястото, където лежеше самата Алекстраза. Всяко растение цъфтеше ярко, пиейки от величественото присъствие на Кралицата на Живота.

Кристално чист поток течеше през пещерата и женският дракон можеше да пие от него, ако пожелае. Тихото бълбукане добавяше за спокойствието на мястото.

Тиранастраз сведе глава, за да може дребният му ездач да слезе. Без да изпуска Алекстраза от поглед и за миг, драконовият магьосник пристъпи по каменния под, после коленичи.

— Кралице моя…

Но вместо да му обърне внимание, тя се извърна към огромния мъжкар, който го беше довел:

— Тиран, би ли ни оставил сами за миг?

Бегемотът отстъпи от залата без звук. Кралицата на Живота премести погледа си върху Крас, ала също не проговори. Той стоеше коленичил пред нея, чакайки знак, че го е познала, ала уви, напразно.

Неспособен да понесе повече тишината, най-накрая той изстена:

— Кралице моя, свят мой, възможно ли е точно ти, от всички живи същества, да не ме познаваш?

Тя го изучаваше през премрежени клепачи, а после отговори:

— Разпознавам това, което чувстваш, и знам какво е. Именно заради това обмислих внимателно историята, която си разказал на другите. Вече съм решила какво трябва да бъде сторено, ала има още един, който трябва да бъде включен в тази ситуация, защото неговото царствено мнение е също толкова важно за мен, колкото моето собствено… Ах, ето го и него!

От един друг вход се появи възрастен мъжкар, съвсем малко по-дребен от Тиранастраз. Новодошлият се клатеше, сякаш всяка стъпка му костваше усилия. С избелели люспи и уморени очи, първоначално той изглеждаше много по-стар от консорта на Алекстраза… докато магьосникът внезапно не осъзна, че не възрастта бе покосила по този начин дракона, а някаква неизвестна болест.

— Ти… ме призова… моя Алекстраза.

Когато Крас чу гласа на отслабения гигант, светът му отново се обърна с главата надолу. Той се изправи с препъване и отстъпи назад от мъжкаря с нескрито удивление.

Кралицата на Живота забеляза реакцията му, макар погледът й да остана насочен към новодошлия:

— Да, пожелах да присъстваш. Прости ми, ако усилието ти е коствало твърде много.

— Няма… нищо, което не бих направил за теб, любов моя, свят мой.

Тя посочи магьосника, който все още стоеше като ударен от мълния.

— Това е… Как се наричаш всъщност?

— Кор… Крас, кралице моя. Крас.

— Крас? Нека е Крас тогава… — Тонът й подсказваше, че внезапният му избор на нови имена точно в този момент я забавлява. Тя отново се обърна към болния левиатан. — А това, Крас, е един от моите най-обични поданици и най-новият ми консорт, към когото вече се обръщам с голямо упование за съвет. След като си един от нас, трябва да си чувал за него. Името му е Кориалстраз…

 

 

Двамата яздеха по разширяващата се горска пътека и Малфурион най-накрая започваше да вярва, че са се отървали от всички възможни преследвачи. Беше избрал маршрут, който преминаваше през скали и други места, където лапите на нощните саблезъби не оставяха следи, с надеждата, че ако някой ги търси, скоро ще потегли в грешна посока. Затова им отне доста повече време, отколкото нормално му трябваше, за да се добере до мястото, където се срещаха с Ценариус, но Малфурион реши, че трябва да поеме риска. Все още не знаеше какво ще си помисли господарят на гората за това, което е сторил ученикът му.

Когато приближиха мястото за срещи, друидът забави котката си. Брокс направи същото, макар и малко по-тромаво.

— Спираме ли? — изсумтя оркът, оглеждайки се наоколо без да вижда нищо друго, освен дървета. — Тук?

— Почти. Още само няколко минути. Скоро трябва да видим дъба.

Въпреки че се приближаваха към целта си, нощният елф всъщност се чувстваше все по-напрегнат. В един момент му се стори, че усеща наблюдаващи ги очи, но когато се огледа, не видя нищо, освен спокойната гора. Осъзнаването, че животът му се е променил завинаги, все още беше разтърсващо. Ако Лунната стража разбереше кой е, рискуваше да бъде прогонен — най-ужасното наказание, което може да бъде наложено на нощен елф, изключвайки смъртта. Народът му щеше да му обърне гръб и завинаги да го бележи като мъртъв, макар още да дишаше. Никой нямаше да контактува с него или дори да среща погледа му.

Дори Тиранде или Илидан.

А когато остави преследвачите им да се изправят срещу онова демонично създание, което Брокс бе нарекъл „адска хрътка“, само бе удвоил престъплението си. Ако чудовището беше наранило или убило някой от групата, Малфурион нямаше да има шанс да поправи стореното… За да се влошат нещата още повече, щеше да е виновен и за смъртта на невинни сънародници. Но какво друго можеше да направи? Единственият му друг избор включваше това да предаде Брокс на Лунната стража… и в крайна сметка на замъка Блек Руук.

Дъбът, който търсеше, внезапно се появи пред него и така даде на Малфурион възможността да не мисли повече за своите проблеми. На всеки друг дървото би изглеждало съвсем обикновено, но за него то бе древен страж, един от онези, които служеха на Ценариус по-дълго от обичайното. Дъбът имаше висок и дебел ствол с набръчкана кора. Надживял безброй други от собствения си вид, той беше безмълвен свидетел на хиляди поколения мимолетни животи.

Дървото позна Малфурион и листата в широката корона леко се разтърсиха, въпреки липсата на вятър. Това бе древната реч на дърветата и нощният елф се почувства удостоен с висока чест, защото Ценариус още в началото го беше научил да разбира част от нея.

— Брокс… трябва да те помоля за услуга.

— Дължа ти много. Кажи.

Малфурион посочи дъба и каза:

— Слез от пантерата и отиди до онова дърво. Докосни дънера с длан на мястото, където кората е съсухрена.

Оркът явно нямаше представа защо биха искали подобно нещо от него, но тъй като го молеше Малфурион, се подчини веднага. Подаде юздите на елфа и пристъпи към стража. Огромният войн се вгледа внимателно в дънера, после постави едната си едра длан където му беше посочил друидът.

Оркът изви глава, за да погледне към спътника си и запита:

— Какво да правя сега…

След това изръмжа изненадано, защото ръката му потъна в кората, все едно дънерът беше станал течен. Почти бе успял да я издърпа, когато Малфурион бързо му нареди да остане неподвижен.

— Не прави нищо! Просто стой! То се учи от теб. Ръката ти ще изтръпне, но това е всичко.

Това, което не започна да обяснява, беше, че изтръпването означава множество малки пипалца, които пробиваха плътта на орка. Дъбът се учеше от Брокс като се превръщаше, пък макар и за съвсем кратко, в част от него. Растение и животно се сляха в едно. Стражът щеше да запомни орка завинаги, независимо колко векове щяха да изминат.

Вените по врата на Брокс се издуваха диво — знак за нарастващото напрежение на война. Но за своя чест той остана неподвижен като дървото, а очите му бяха впити в мястото, където потъваше ръката му.

Внезапно залитна крачка назад, защото дъбът освободи ръката му също така изненадващо, както я беше погълнал. Брокс раздвижи пръстите си, огледа ги, дори ги преброи за по-сигурно.

— Сега пътят е отворен за нас — обяви Малфурион.

Оркът се метна отново на седлото и двамата потеглиха. Докато минаваха покрай дъба, елфът усети едва забележима промяна във въздуха. Ако не бяха получили разрешение, двамата с Брокс можеха да яздят из гората за вечни времена, без да открият поляната. Само тези, на които позволеше Ценариус, можеха да намерят пътеката между стражите.

Докато двамата напредваха, промените в обкръжението започнаха да стават по-очевидни. Появи се освежаващ хладен ветрец. По околните дървета накацаха и запяха птички. Самите стволове се люлееха весело, в поздрав специално към нощния елф, който можеше да ги разбере. Обгърна ги чувство на спокойствие, толкова силно, че Малфурион даже забеляза лека усмивка на суровото лице на орка.

Стигнаха до стена от гъсти клони, която препречваше пътя им. Брокс погледна към друида, който му направи знак, че сега трябва да слязат. Когато и двамата го сториха, Малфурион насочи орка по тясна просека сред дърветата, която в началото не бяха забелязали. Следваха я в продължение на няколко минути, докато не излязоха на светла поляна, покрита с висока мека трева и ярки цветя.

Поляната на господаря на горите.

Ала фигурата насред кръга от цветя в центъра на поляната не можеше по никакъв начин да бъде сбъркана с Ценариус. Седнал в средата, мъжът скочи на крака при тяхната поява, а странните му очи се впиха в Брокс, сякаш виждаше призрак.

— Ти… — измърмори странникът към зеленокожия войн. — Не би трябвало да си тука…

Брокс не схвана забележката:

— Аз съм с него, магьоснико… и нямам нужда от позволението ти.

Обаче огнекосото същество — Малфурион не можеше да каже коя е расата му — поклати глава и тръгна към орка, спирайки чак в края на пръстена. Хвърляйки нервен поглед към цветята, качулатият странник рече троснато:

— Това не е твоето време! Не би трябвало изобщо да съществуваш тук!

Изричайки това, мъжът вдигна ръцете си в поза, която се стори заплашителна на нощния елф. Спомняйки си, че Брокс бе употребил думата „магьосник“, Малфурион бързо приготви собствено заклинание, предполагайки, че друидските умения ще му бъдат от по-голяма полза насред това свещено място, отколкото магията на странника.

Внезапно небето изтрещя и неспирният нежен бриз се превърна в ураганен вятър. Брокс и Малфурион отстъпиха няколко крачки, а магьосникът почти изхвърча във въздуха от силата, с която бе отблъснат от ръба на пръстена от цветя.

— Няма да търпя това в светилището си! — изгърмя гласът на Ценариус.

Малко встрани от цветната бариера вятърът събра листа, кал и други парчета от гората и ги завъртя в ураган. Малкият вихър бързо се уголеми и стана още по-яростен, докато листата и клоните не се превърнаха в извисяваща се фигура.

И когато вятърът утихна, Ценариус пристъпи от циклона, за да огледа Малфурион и другите.

— Очаквах повече от теб — отбеляза тихо към нощния елф. — Но това наистина са странни времена. — Той обърна взор към Брокс. — И сякаш с всеки изминал час стават все по-странни.

Оркът изръмжа предизвикателно по посока на полубога. Малфурион побърза да се намеси:

— Брокс, това е повелителят на гората, божественият Ценариус, този, при когото обещах, че ще те заведа.

Ветеранът се успокои малко, после посочи към закачуления магьосник:

— А онзи? И той ли е някакъв бог?

— Той е част от загадката — отвърна Ценариус. — Както, изглежда, и ти. — После се извърна към фигурата насред кръга: — Приятелю Ронин, имам чувството, че разпозна новодошлия.

Облеченият в роба заклинател не отвърна.

Полубогът поклати глава в явно разочарование.

— Не ти мисля злото, Ронин, но се случват твърде много неща, които аз и другите не разбираме и чувстваме, че не са на мястото си. Ти, липсващият ти спътник, а сега и този…

— Името му е Брокс — обясни Малфурион.

— Този Брокс — поправи се Ценариус. — Още едно създание, каквото никога досега не съм виждал. И как се появи Брокс, ученико мой? Подозирам, че ще чуя поредната притеснителна история.

Елфът незабавно разказа как бяха спасили орка, като в процеса успя да поеме цялата вина върху себе си. Почти не спомена за Тиранде и Илидан.

Но Ценариус, много по-древен и мъдър от ученика си, разчете много от истината сред думите му:

— Казах ти, че твоята съдба и тази на брат ти ще поемат по различни пътища. Мисля, че сега сте стигнали до този разклон, независимо дали го съзнавате.

— Не разбирам…

— Това е разговор за друго време… — Внезапно полубогът пристъпи между Малфурион и Брокс, насочил взор към гората. Клоните на дърветата около поляната изведнъж се заклатиха силно. — А в момента времето не е нещо, с което разполагаме. По-добре се пригответе… включително и ти, приятелю Ронин.

— Аз? — попита недоумяващо магьосникът.

— Какво има, шан’до? — Елфът усещаше яростта на дърветата. Озареното от слънцето небе се изпълни с гръмотевици, а вятърът отново се усили. Върху величествената фигура на Ценариус падна сянка. Толкова дълбока и плътна, че Малфурион се притесни за учителя си.

Повелителят на гората протегна ръце, сякаш за да прегърне нещо, което никой друг не виждаше.

— Ще бъдем нападнати… и се страхувам, че дори аз може да не съм в състояние да ви опазя всичките.

 

 

Самотният адски звяр последва следата — нещо невъзможно за всяко друго животно — и вече надушваше не само миризмата на плячката си, но също и магията й. Енергията, даваща живот на заклинанията, му служеше за храна дори по-добре от плътта, а както всички от своя вид, хрътката винаги беше гладна.

Смъртните създания не биха забелязали магията, скрита в дъба-страж, но демонът я надуши. С настървение се вкопчи в неподвижното дърво, а смъртоносните пипала се изстреляха и се вкопчиха в дебелия дънер.

Дъбът направи всичко възможно да се пребори с неочаквания враг. Корените опитаха да впримчат лапите на чудовището, но адският звяр ги избегна. Отчупени клони се спуснаха от височините като копия, ала ударите им по дебелата кожа бяха безполезни.

Когато нищо друго не помогна, от дъба излезе остър режещ звук, който се засилваше с всяка изминала секунда. Скоро достигна височина, недоловима за повечето живи създания.

Обаче за адския звяр звукът се превърна в агония. Демонът изскимтя и се опита да покрие главата си с лапи, ала същевременно отказа да отпусне хватката си върху пазителя. Двете създания започнаха да се борят със силата на волите си…

Все пак накрая чудовището надделя. Губещ все повече и повече от магическата си сила, дъбът взе да изсъхва, докато накрая не умря по същия начин, по който и лунните стражи, повален, докато изпълняваше дълга си след толкова хилядолетия защита на пътя.

Адският звяр разклати глава, а после подуши въздуха пред себе си. Пипалата алчно се протегнаха напред, но демонът остана на място. Поглъщайки древната сила на пазителя, създанието бе пораснало и сега се издигаше почти двойно над предишния си ръст.

След миг хрътката се промени. Обгърна я непрогледна черна аура. Скрито вътре в нея като в пашкул, чудовището се извиваше и гърчеше, сякаш се опитваше само да се разкъса.

И изглежда успяваше. Една глава, две глави, три, четири… после пет. Всяка правеше все по-големи усилия да се измъкне и дърпаше с всички сили. Последваха ги дебели вратове, яки рамене, а после мускулести гърди, тела и крака.

Подхранвана от богатата магия на древното дърво, адската хрътка се превърна в глутница. Огромното усилие отслаби за малко демоните, ала само след миг те се възстановиха напълно. Знанието, че напред ги очаква още храна, ги подтикваше да бързат.

Адската глутница затича към поляната на Ценариус.