Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (23)

Двайсет и три

Малфурион си мислеше, че е измамил лорд Ксавиус, но отново се беше оказал глупакът. Какво го бе накарало да вярва, че съветникът ще го преследва по стълбищата вечно, след като задачата му очевидно изискваше младежът да се върне в кулата?

Но този път бе допуснал последната си грешка. Лорд Ксавиус беше талантлив магьосник и можеше свободно да ползва могъществото на Кладенеца. Малфурион бе научил много от Ценариус, но този път си беше намерил майстора.

Ала в този съдбовен момент в главата на младежа отново прозвуча познат глас… но словата не идеха от чудовището зад портала, а бяха изречени от мистериозния Крас:

„Малфурион, нашата сила е твоя… Опри се отново на своите приятели, както когато беше затворен в кристала… Събери енергия от нашата решителност да ти помогнем…“

Не всичко казано имаше смисъл за елфа, но същността му беше ясна. Сега почувства не само Тиранде и Крас, но и Брокс. Тримата разтвориха умовете и душите си за него.

„Ти си друид, Малфурион, може би първият от вида си. Извличаш своята сила от природата… а не сме ли всички част от нея? Значи можеш да извличаш сили и от нас…“

Малфурион се подчини, почерпи от приятелите си могъществото, от което толкова отчаяно се нуждаеше… и то в последния възможен момент.

Лорд Ксавиус хвърли магията си, замислена да унищожи самата душа на младежа без остатък.

Друидът инстинктивно вдигна ръка, за да се предпази от зловещата атака. Отчаян, младежът не вярваше, че силите ще му стигнат за това, дори с помощта на неговите приятели. Предишният удар на съветника го беше отслабил неимоверно.

Ала магията изобщо не можа да го достигне. Стопи се с такава лекота, все едно Малфурион бе махнал комар от лицето си.

„Изправи се! — нареди Крас. — Изправи се и направи каквото трябва!“

Непознатият нямаше предвид битка със съветника. Тя би била само опасна загуба на време. Вместо това нощният елф трябваше да довърши започнатото.

Малфурион загърби вбесения предател и удари защитната магия.

Кръгът се завъртя и енергиите му се разфокусираха. Двама Аристократи се втурнаха да го оправят, но подът под краката им внезапно поддаде, когато камъните отвърнаха на тихата молба на друида да прекратят естественото си състояние на здравина и стабилност. Двамата магьосници изчезнаха с писъци.

Лорд Ксавиус замахна яростно към младежа и го обгърна с мъгла, която започна да разяжда нематериалната му форма.

Отначало елфът се поддаде на паниката, борейки се безуспешно със смъртоносните пари, но после обединените усилия на Тиранде, Брокс и Крас отново му дадоха нужните сили. Бързо призова вятър, който разпръсна валмата из залата.

Но докато Малфурион се справяше с поредната атака, Ксавиус се възползва от възможността и възстанови порядъка в заслоняващата магия. След това се обърна отново към своя опонент с ясни намерения в очите.

Младежът започваше да се чувства безпомощен. Тази игра на котка и мишка не можеше да продължава вечно. Накрая щеше или да се прости с живота си, или да бъде принуден да бяга. Нещо трябваше да се промени… при това възможно най-бързо.

Той се извърна, но не към кръга, нито пък към лорд Ксавиус.

Вместо това Малфурион сега гледаше към портала.

Отново призова вятъра, но този път поиска от него да докаже, че е достатъчно силен, за да се справи не само с магическата мъгла, но и с по-големи предмети.

И изведнъж, насред собственото си светилище, Аристократите попаднаха в окото на свиреп циклон. Неколцина полетяха през залата, намирайки смъртта си размазани по стените.

Останалите се приведоха ниско, за да се прикрият от яростта на вихъра, и подновиха своите усилия върху портала. Не дадоха повече жертви, ала скоро стана ясно, че загубите са поставили почти непосилен товар върху плещите на оцелелите. Огнената сфера започна да кипи и да се извива опасно. Усещането за зло, избликващо отвътре, сякаш намаля.

Внезапно във врата на Малфурион се впиха огнени ръце и започнаха да го извиват. Изгаряха безплътната му форма, сякаш друидът бе от плът и кръв.

Младежът изкрещя от болка, макар че само нападателят му можеше да го чуе.

— Силата на Великия е с мен! — изрева съветникът на кралицата. — Не можеш да се пребориш и с двама ни!

И наистина, Малфурион почувства как злото отново се пресяга през портала. Макар все още да нямаше същата мощ, както когато бе опитало да го обърне на страната на Аристократите, то добавяше много към и без това ужасяващата сила на съветника. Срещу това не бяха достатъчни дори общите усилия на тримата другари на друида.

„Тиранде…“

Не се опитваше да повика жрицата. Просто бе уплашен, че може никога повече да не я види, никога да не бъде близо до нея.

Внезапно гласът на Крас отново изпълни съзнанието му:

„Имай смелост, Малфурион… с нас има още един, който желае да ти помогне.“

В този миг се появи ново присъствие, което вля енергията си в подкрепа на елфа. Странно, но сякаш новодошлият беше брат-близнак на Крас, толкова много си приличаха. Дори гласът напомняше за този на мистериозния магьосник:

„Аз съм Кориалстраз… и давам доброволно силата, която имам.“

И изведнъж волята на Малфурион се увеличи стократно и той почувства надежда, каквато досега не беше имал.

„Ти си друид — напомни му отново Крас. — Природата е твоята сила.“

Младежът почувства как животът се връща в него. Сега можеше да усети не само далечните си другари, но и камъните, вятъра, облаците, земята и дърветата… всичко. Малфурион почти припадна от яростта, която излъчваха. Злите дела на Легиона и предателите обиждаха неимоверно елементите на природата.

„Обещах да разтуря тези пъклени дела — рече им той. — Дайте ми силата си и ще удържа своето обещание!“

За младежа всичко това отне цяла вечност, но когато най-сетне се обърна към лорд Ксавиус, видя, че е изминала най-много секунда. Съветникът сякаш беше замръзнал. Изражението му се изменяше бавно, докато лордът се готвеше да унищожи призрачния си съперник със силата на своя господар.

Малфурион се усмихна на глупостта на стария магьосник, сетне вдигна ръце към скритото небе и призова мощта му.

Навън изтрещя гръмотевица.

Аристократите край портала и заслоняващия кръг залитнаха и се разпищяха, съзнавайки, че ставащото не е част от тяхното дело. Дори лорд Ксавиус се намръщи.

И изведнъж кулата се разтресе… и после се взриви.

 

 

Капитан Варо’тен коленичи пред Азшара, а шлемът му лежеше в свивката на ръката.

— Извикахте ме, моя прекрасна кралице.

Две от слугините на Азшара решеха прекрасната й коса — нещо, което тя ги караше да правят по няколко пъти дневно, за да я поддържат съвършена. Междувременно кралицата се забавляваше, като изпробваше екзотични аромати, донесени наскоро от търговците.

— Да, капитане. Чудех се какъв е този шум. Звучи сякаш идва от кулата. Да не би да има някакви нередности, за които не съм била информирана?

Войнът сви рамене:

— Аз поне не знам за такива, о, Светлина на Хиляди Луни. Може би просто е прелюдия към пристигането на Великия Саргерас.

— Така ли мислиш? — Очите й се озариха. — Колко прекрасно!

Тя го отпрати с махване на ръка:

— В такъв случай трябва да се подготвя! Със сигурност събитието ще бъде знаменито!

— Както кажете, кралице.

Капитанът се изправи и постави шлема на главата си. След това се поколеба:

— Дали да не проуча, просто за да сме сигурни?

— Не, убедена съм, че си прав! Пък и не бива да притесняваме лорд Ксавиус!

Азшара подуши друго шишенце. Ароматът накара кръвта й да закипи по особено приятен начин. Може би щеше да носи това, когато се срещне с бога…

— Напълно съм уверена, че добрият съветник държи всичко под контрол.

 

 

Горната част на залата бе разрушена от мълниите, падащи от разгневеното небе. Покривът и част от стените потънаха в Кладенеца.

Няколко големи къса се срутиха в самата зала и убиха двама Аристократи, разпръсвайки останалите. Заслоняващият кръг и порталът все още стояха, ала съвсем отслабени.

Пищящи вихри се опитваха да разкъсат предателите. Някакъв магьосник, отхвърлен близо до ръба, направи грешката да се изправи. Гладните ветрове веднага подхванаха робата му и го отнесоха.

Внезапно се отприщи порой и зашиба оцелелите. Все още борещи се да удържат магиите, Аристократите паднаха на колене. Не че им помогна много — бурята бе страшно жестока.

Само двама останаха недокоснати от елементите. Единият бе Малфурион, чиято безплътна форма позволяваше на дъжда и вятъра да преминават през нея безпрепятствено. Другият беше предателят-лорд, получаващ защита не само от силите, черпени от Кладенеца, но и от връзката си със злото, което все още успяваше да се процеди през потъмнялата сфера.

— Впечатляващо! — извика съветникът. — Макар в крайна сметка да е безсмислено, млади ми приятелю! Ти имаш само силите на Кладенеца, от които да черпиш… а аз разполагам със силата на Бога зад гърба си!

Забележката му накара Малфурион да се усмихне. Съветникът все още не осъзнаваше срещу какво се бори. Предполагаше, че се е изправил само срещу друг могъщ магьосник.

— Не, господарю — отвърна младият нощен елф. — Объркал си се! Зад теб стои единствено предполагаемата мощ на един демон, който претендира за божественост! Докато аз имам за съюзник целия свят!

Ксавиус се изсмя:

— Нямам време за глупостите ти…

Малфурион почувства как съветникът призовава енергия от Кладенеца… повече, отколкото някой някога беше извличал. Удари друида, ала силите на природата отново го предпазиха.

— Трябва да бъдеш спрян — рече младежът на Ксавиус. — Време е да сложа край на лудостта ти… твоята и на твоя самозван бог.

Така и не стана ясно каква магия бе възнамерявал да направи съветникът. Преди възрастният заклинател да я изрече, всички природни елементи ги удариха едновременно.

Мълнии го заудряха една след друга, прогаряха го отвън и отвътре. Кожата му почерня и се покри с мехури, ала лордът не падна.

Дъждът се превърна в потоп, който изля цялата си ярост върху врага на друида. Ксавиус сякаш се топеше пред очите на младежа, мускулите и плътта му се втечниха… но съветникът не се отказваше от борбата.

А после проехтя последната гръмотевица — толкова силна, че руините на кулата се залюляха и запратиха още от Аристократите във водите на Кладенеца. Толкова могъща, че разтърси самия Малфурион до дъното на душата му.

Толкова силна, че лорд Ксавиус, съветник на кралицата и най-издигнат сред нейния двор… се пръсна на парчета.

Предателят-магьосник издаде вой като една от адските хрътки, докато се разпадаше — вой, който продължи дори когато парчетата се разнесоха във въздуха. Облакът прах, който само допреди миг бе представлявал лорд съветника, бе подет и разпилян от яростния и страшен вятър.

Останалите Аристократи най-накрая изоставиха своите места и се втурнаха да бягат от гнева на отмъстителя, победил страховития им водач. Малфурион ги остави да се спасяват, защото знаеше, че е изчерпал силите си отвъд предела.

Ала въпреки това все още оставаше да се справи с последната задача.

Сега, когато лорд съветника вече го нямаше, за да го защитава, заслоняващият кръг се срина с лекота. Простичък жест от страна на друида най-сетне разруши злата магия. Оставаше му само да се надява, че не е закъснял с премахването на тази толкова голяма пречка пред оцеляването на собствения му народ.

След това младежът насочи вниманието си към адския портал.

Огнената сфера вече беше само сянка на предишните си мащаби, едва забележима дупка в тъканта на реалността. Малфурион я изгледа свирепо, съзнавайки, че не може завинаги да запечата света си от злото вътре… но поне щеше да му даде време да се възстанови.

„Само отлагаш неизбежното… — дойде от чернотата страховитият глас. — Ще погълна твоя свят… както толкова много други преди него…“

— Ще откриеш, че сме горчив залък — отвърна Малфурион.

След това отново отприщи елементите.

Дъждът отми магическите символи, над които се носеше порталът. Вятърът се завихри край отслабеното заклинание и започна да го разкъсва на части.

А земята… земята се разтресе, съумявайки най-сетне да отърси от себе си последните останки от високата кула.

Срутващата се конструкция не представляваше опасност за Малфурион, който нямаше физическо тяло. Затова, въпреки растящата си умора, той бе решен да види със собствените си очи, че нищо няма да обърне отново посоката на събитията в последния момент.

Подът се нагъна. Инструменти на черната магия и парчета от стените се затъркаляха към ръба. Срутването бе съпроводено от ужасяващ тътен…

И кулата падна.

Междувременно порталът започна да се свива бързо, затваряйки се около себе си.

Внезапното засмукване хвана Малфурион неподготвен. Той усети как безплътната му форма бе притеглена към изчезващата дупка.

„Все пак ще ми принадлежиш…“ — долетя до него слаб, но яростен глас.

Нощният елф започна да се бори, мъчейки се да се отдръпне назад. През тялото му прелитаха отломки, които потъваха в ненаситния отвор. Последваха ги и парчета от стена…

Напрежението стана непосилно. Пропадаше все по-близо до гладния портал.

„Малфурион! — извика Тиранде. — Малфурион!“

Друидът се вкопчи в повика й, опитвайки да го използва като котва. Под него останките от кулата потънаха в тъмната бездна на Кладенеца на вечността. Останаха само той и малката, но зловеща дупка в реалността.

„Тиранде!“ — извика младежът отчаяно. Затвори очи в опит да си я представи за последен път.

„Принадлежиш ми…“ — рече злорадо гласът.

Светът се обърна с главата надолу.

 

 

Манорот почувства загубата. Почувства празнотата в същия миг, когато порталът се сви.

Огромният звероподобен командир спря в задните редици на ордата и обърна грозната си, увенчана с бивни глава в посоката на кулата.

Кулата, която вече не съществуваше.

— Н-е-е-е! — изрева той.

 

 

Ронин също го усети — внезапен изблик на сила и мощ. Почувства, че е способен да построи светове, да вземе звездите от небето и да ги пренареди както си ще. Беше неунищожим и всемогъщ.

Магията, заприщваща Кладенеца на вечността, бе унищожена.

Незабавно се обърна към Илидан, за да види как нощният елф понася всичко това. Нямаше от какво да се бои — младежът очевидно бе получил същия прилив на сила. Всъщност не само лунните стражи изглеждаха отново могъщи и готови за велики дела — останалите защитници като че ли също се оживиха.

„Кладенецът и нощните елфи са едно“ — осъзна магьосникът. Дори тези, които не можеха да правят магии, пак бяха свързани донякъде с него. Загубата му ги беше отслабила по начин, който не бяха могли да осъзнаят. Сега обаче Ронин виждаше у всички — от лорд Рейвънкрест до най-дребния войник — подновена решителност и самоувереност. В момента те наистина се чувстваха непобедими, независимо от врага.

Дори да беше Пламтящият легион.

Роговете екнаха. Нощните елфи изреваха в хор, който с лекота съперничеше на крясъците на демоните преди това.

Предните редици на Легиона спряха, несигурни какво значи тази внезапна промяна.

— Покосете ги! — изкрещя Рейвънкрест.

Защитниците се впуснаха в атака. Изведнъж демоните попаднаха под натиск, какъвто не бяха усещали преди. Адските хрътки се строполяваха изклани, преди да успеят да изквичат. Рогати войни падаха като снопове, защото всеки удар на елфските остриета намираше целта.

Нахлуващият Легион спря на място.

Илидан поведе Лунната стража срещу нашествениците, продължавайки да насочва усилията им чрез собствените си магии. Самата земя избухна под краката на ордата, разхвърляйки демоните като листа. Дузини ги белни стражи лумнаха в пламъци и се превърнаха в снаряди, нанасящи страшни поражения на собствената им армия.

Ронин също не остана встрани от битката. В сърцето му горяха спомени за всички, които паднаха през този ден, а също и за другите, които щяха да умрат в бъдещата война. И той наказваше виновните за това отново и отново.

Робата на един Ередар, опитал да му излезе насреща, се усука около него и скърши тялото му на две. После магьосникът запрати редица сини мълнии, които погнаха другите заклинатели на Легиона, оставяйки след себе си само малки купчинки димяща пепел.

Сред ужасяващия враг се разрази същински пандемониум. Вместо в жадуваното от изчадията кръвопролитие, битката се беше превърнала в погром. Сега не ги очакваше нищо друго, освен собствената им смърт.

Редиците им потрепериха. Усетили това, нощните елфи усилиха натиска.

— В ръцете ни са! — извика лорд Рейвънкрест. — Не им позволявайте да се измъкнат!

Яростта на защитниците се усили при този вик. Въпреки ужасния вид на нашествениците, нощните елфи напредваха без страх.

А Ронин и Илидан продължиха да застилат пътя им с димящи тела. Човекът погледна към небето и видя няколко свирепи инфернали, които се спускаха към бойния строй на елфите. Както винаги, огнените демони се бяха свили на кълба и падаха като метеори, за да създадат наистина чудовищни експлозии.

Ронин реши да се възползва от тактиката на Илидан. С Кладенеца на негово разположение, той създаде широка бариера в небето, която инферналите нямаше как да заобиколят. Това обаче не беше просто преграда, защото Ронин имаше нещо друго наум. Той я оформи според желанията си и я изви така, че демоните, които се удряха в нея, отскачаха косо назад…

Право в сърцето на собствената им армия.

Дори мълниите, които бе хвърлял по-рано, не можеха да причинят подобни щети, каквито нанасяха страховитите метеорити сега. Повече от две дузини инфернали удариха центъра на Легиона на различни места, избивайки редиците му и отваряйки огромни димящи кратери. Телата на враговете полетяха на всички страни.

Встрани от себе си, Ронин чу триумфиращ смях. Илидан плесна с ръце в знак на почит към хитрия ход на човека, а после посочи объркания враг.

Част от левия фланг на Легиона внезапно затъна в земята почти до колене. Солидната почва под тях се беше превърнала в полутечна маса и тежките бронирани създания не можеха да сторят нищо друго, освен да потънат до уши. Неколцина опитаха да се борят, ала накрая всички, които се бяха намирали в местността, избрана от Илидан, изчезнаха сред калта.

С едно махване на ръка младият нощен елф отново втвърди повърхността и всяка следа от страшните демони изчезна. След това Илидан се обърна отново към Ронин и му се поклони с театрален жест.

Магьосникът се постара да запази изражението си непроменено и само кимна с глава. Проклетото хлапе бе намерило начин да се забавлява насред най-свирепата битка от векове насам.

Все пак бруталната атака даде плодове. Легионът не удържа на натиска и демоните взеха да отстъпват.

Не прозвучаха рогове, нямаше никакъв сигнал. Чудовищата просто се обърнаха и тръгнаха назад. Отначало запазиха някакво подобие на ред, ала скоро той се разпадна под несекващите удари, които се сипеха върху тях. Нощните елфи се заеха да ги преследват, опиянени от победата.

Конкретно Лунната стража изпитваше неистова радост от развоя на събитията. Целеха се най-вече в адските хрътки, превръщайки някои в дървета, а други — в безобидни катерички. Няколко просто избухнаха в пламъци, докато тичаха с подвити опашки към относителната безопасност на редиците на Легиона.

Тук-там се появиха островчета на съпротива, ала бързо бяха потушени от нетърпеливите войници. Телата на демоните покриваха земята като килим. Нощните елфи мъстяха за безбройните жертви, паднали под мечовете на Пламтящия легион. Повечето защитници бяха изгубили свои близки и познати в ужасното клане при Зин-Азшари.

 

 

Легионът отстъпваше все повече, докато не достигна до покрайнините на самата опустошена столица. Демоните умираха с пълчища, от оръжие или магия, а някои разкъсани с голи ръце. Битката продължи безспирно през цялата нощ и земята изчезна, заровена под камари от трупове.

Може би щяха да пренесат битката в Зин-Азшари и дори да достигнат двореца, ала когато денят се наложи над нощта, защитниците най-сетне забавиха своя устрем. Даваха всичко от себе си, но дори лорд Рейвънкрест накрая видя, че да продължават означава да се изложат на прекомерен риск. С неохотно изражение командирът нареди роговете да свирят отбой.

Когато сигналът проехтя, Илидан изглеждаше разочарован. Опита да накара Лунната стража да продължи напред, но макар повечето да изглеждаха готови да го последват, изтощението не им позволи.

Ронин също се чувстваше изчерпан. Наистина, още можеше да прави магии, сеещи страшно унищожение, но тялото му бе плувнало в пот и усещаше как му се вие свят.

С изключение на Илидан, нощни елфи съзнаваха, че не могат да продължат да се бият и през деня. Това обаче не им отнемаше радостта от постигнатото досега. Вярно, заплахата не беше премахната, ала всички вече разбираха, че демоните не са непобедими. Можеха да бъдат убити… значи имаше шанс да ги прогонят от света.

Командирът бързо намери доброволци, които да потеглят към другите части от кралството. Мисията им имаше две цели. Първо, трябваше да обединят всички свои сили, за да създадат армия, с която да посрещнат следващата атака на Пламтящия легион — защото несъмнено щеше да последва такава. И второ, на пратениците им беше заръчано да докладват какви са пораженията из другите земи.

В добавка към това благородникът постави официално личния си магьосник Илидан начело на лунните стражи, които бяха с тях. Сред най-старшите от оцелелите се разнесоха протести, ала една показна експлозия, избухнала сред отстъпващите демони, бързо заглуши тези, които критикуваха младия заклинател.

Доволен от новия си статут, Илидан потърси Ронин, за да му съобщи. Магьосникът кимна учтиво, чудейки се от една страна дали той самият е бил толкова ентусиазиран като млад, а от друга, притеснен как ли щеше да се отрази новото положение на младежа върху и без това голямото му самочувствие. Илидан имаше много голям потенциал, ала безразсъдството му беше капан, който можеше да го превърне в не по-малка опасност от Пламтящия легион.

Ронин се зарече да държи сподвижника си под око.

Останал отново сам, единственият човек сред нощните елфи бавно огледа цялата войска. Слънцето караше броните да блестят и им придаваше епичен вид. Бойците изглеждаха и се държаха сякаш могат да победят всеки враг. Въпреки това обаче Ронин имаше тягостното чувство, че щеше да им потрябва много по-голяма войска, за да спечелят срещу пълната мощ на Пламтящия легион.

Да, историческите книги от бъдещето твърдяха, че победата е била на тяхна страна, ала сега изходът от събитията бе замъглен от твърде много неизвестности — включително от появата на човека и Крас. И още по-лошо — сега демоните знаеха къде е източникът на магическата мощ на армията и щяха повече отвсякога да опитват да се добере до Ронин и Илидан.

Магьосникът имаше пресни спомени какво е да си мишена на орда демони и не изгаряше от нетърпение да изпадне отново в подобна ситуация. Което впрочем му напомни за чудното им избавление през нощта. Ако мощта на Кладенеца не се бе върнала в най-напрегнатия момент, надали човекът би имал възможност да разсъждава над всички тези неща.

Но какво се беше случило с онзи, отговорен в най-голяма степен за успеха им тази нощ? Не, Ронин нямаше предвид себе си, нито пък Илидан. Нито дори всичките лунни стражи или лорд Рейвънкрест с неговите войски…

„Какво — зачуди се измореният магьосник, взрян в опустошения град, — какво стана с Малфурион?“