Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (12)

Дванайсет

Трябва да останеш в храма! — настоя Илидан. — Малфурион мисли единствено за безопасността ти, а също и аз!

Но Тиранде нямаше да позволи да я разубедят.

— Трябва да знам какво става! Видя колко много потеглиха да ги преследват! Ако ги хванат…

— Няма да ги хванат.

Той примижа — заслепяващото слънце изобщо не му беше по вкуса. Чувстваше как силите му отслабват, а приливът на магията намалява. Илидан не обичаше подобни усещания. Той обожаваше магията във всичките й форми. Това бе и единствената причина изобщо да се опитва да следва пътеката на друидството. А също и фактът, че наученото от Ценариус не се влияеше от деня и нощта.

Намираха се опасно близо до площада, където Тиранде беше настояла да се върнат, когато суматохата утихна достатъчно. Лунната стража и войниците яздеха след Малфурион и само двама пазачи бяха оставени да огледат клетката за следи. Така и направиха, но не откриха нищо, точно както очакваше Илидан. Всъщност той считаше себе си за не по-малко добър от най-уважаваните магьосници, ако не и повече.

— Трябва да тръгна след…

Нямаше ли да се откаже най-накрая?

— Ако го направиш, поставяш на риск всички! Да не би да искаш да заведат онова любимо твое животно в замъка Блек Руук, при лорд Рейвънкрест? Всъщност възможно е всички да ни откарат…

Илидан затвори рязко устата си. От отсрещния край на площада се появиха няколко бронирани ездача… а начело се намираше самият лорд Рейвънкрест.

Твърде късно беше да се скрият. Когато елфският командир премина край тях, погледът му първо се спря на Тиранде, а после и на спътника й.

Виждайки Илидан, Рейвънкрест изведнъж накара групата си да спре.

— Познавам те, младежо… Илидан Стормрейдж, нали така се казваше?

— Да, господарю. Срещали сме се веднъж.

— А ти си?

Тиранде се поклони.

— Тиранде Уиспъруинд, послушница в храма на Елун…

Качените на пантерите си нощни елфи учтиво изобразиха знака на луната. Рейвънкрест се поклони любезно, а после отново върна погледа си върху Илидан:

— Спомням си срещата ни. Тогава изучаваше изкуствата. — Той потърка брада. — Все още не си член на Лунната стража, нали?

Това, че Рейвънкрест задава въпроса по този начин, показваше, че вече знае отговора му. Явно след първоначалната им среща беше държал Илидан под око, а това накара младия нощен елф да се почувства едновременно горд и доста неспокоен. Не си спомняше да е правил нещо, което да предизвика интереса на командира.

— Не, господарю.

— Значи си свободен от техните задръжки, нали?

Това, за което намекваше Рейвънкрест, бяха клетвите, които всеки магьосник полагаше при встъпването си в ордена. Лунната стража имаше собствени закони и не се подчиняваше на никого, освен на кралицата… което означаваше, че не са на разположение на такива като командира.

— Предполагам, че да.

— Добре. Много добре. При това положение бих желал да яздиш с мен.

Сега и Тиранде, и Илидан изглеждаха объркани. Вероятно от страх за безопасността на приятеля си, послушницата каза:

— Господарю Рейвънкрест, за нас би било чест…

Но не можа да стигне по-далеч. Възрастният нощен елф вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Не и ти, сестро, макар че благословията на Майката Луна винаги е добре дошла. Но не, само с младежа говоря аз сега.

Опитвайки се да не покаже засилващото се у него притеснение, Илидан запита:

— Но за какво бих ви бил нужен, господарю?

— За момента, в разследването на бягството на създанието, което бяхме затворили тук! Новините за това достигнаха до мен само преди броени минути. Ако все още не са го хванали, мисля че имам някои идеи за това как да го открия. Но може би ще имам нужда от малко магия и макар Лунната стража да е напълно компетентна, предпочитам някой, който да изпълнява моите заповеди.

Да откаже на нощен елф с толкова висок ранг като Рейвънкрест, би било нелепо, но ако се присъединеше към него, рискуваше живота на Малфурион. Тиранде тайно хвърли поглед към Илидан в опит да разчете мислите му. На него пък от своя страна му се искаше тя да му посочи най-правилния път на действие.

Всъщност изборът беше само един:

— За мен е чест да се присъединя към вас, господарю.

— Отлично! Рол’тарак! Пантера за нашия млад приятел-магьосник!

Офицерът, към когото се беше обърнал, доведе резервен нощен саблезъб, сякаш Рейвънкрест бе очаквал Илидан през цялото време. Животното приклекна, за да може новият му ездач да се качи.

— Слънцето отдавна изгря, господарю — отбеляза Рол’тарак на командира, докато подаваше юздите на брата на Малфурион.

— Ще се справим… както и ти, нали, магьоснико?

Илидан ясно схвана скритото послание. Силите му бяха по-слаби през деня, но командирът все пак беше убеден, че той ще му бъде от полза. Доверието, което Рейвънкрест имаше в него, накара главата му да се завърти.

— Няма да ви проваля, господарю.

— Чудесно, младежо!

Докато се качваше на пантерата, Илидан хвърли бърз поглед към Тиранде, за да й покаже, че не трябва да се притеснява за Малфурион и орка. Той щеше да язди с командира и да помага по всякакъв начин, но само докато е сигурен, че двамата ще са в състояние да избягат.

Кратката, но благодарна усмивка на приятелката му беше единствената награда, за която можеше да мечтае. Чувствайки се доста горд със себе си, Илидан кимна на Рейвънкрест, че е готов.

С махване на ръка командирът на нощните елфи поведе въоръжената си сила напред. Илидан се наведе над главата на пантерата, решен да не изостава зад благородника. Щеше да намери начин едновременно да задоволи Рейвънкрест и да направи така, че алтруистично настроеният му брат да не попадне в Блек Руук. Малфурион добре познаваше горите, което означаваше, че вероятно ще задържи разстоянието между себе си и войниците и Лунната стража, но при най-лошия случай, ако преследвачите застигнеха близнака му и съществото на Тиранде, Илидан щеше да пожертва Брокс, за да спаси брат си. Приятелката им щеше да го разбере. Щеше да направи каквото може, за да го избегне, но роднинската кръв идеше на първо място…

Както често ставаше по тези земи, пейзажът бе обвит от сутрешна мъгла. Тя щеше да се разнесе скоро, но даваше по-голям шанс на Малфурион. Илидан държеше погледа си на пътеката, чудейки се дали е същата, по която се движи и брат му. Възможно беше Лунната стража дори да не се движи в правилна посока, което щеше да означава, че лорд Рейвънкрест само си губи времето.

Но докато навлизаха все по-дълбоко в гората, мъглата бързо се стопи. Сутрешното слънце изглеждаше също толкова нетърпеливо да изсмуче силите на Илидан, колкото и да изяде мъгливите нишки, но той стисна зъби и се опита да не мисли за това. Ако се стигнеше дотам да се правят някакви магии, не възнамеряваше да разочарова благородника. Ловът на орка беше повече повод за Илидан да направи нови връзки в йерархията на нощните елфи, отколкото да има нещо общо с бягството на Брокс.

Когато стигнаха върха на хребета, нещо в низините го накара да се намръщи, а лорд Рейвънкрест измърмори тихо проклятие. Командирът веднага забави своето животно, а останалите се изравниха с него. Пред тях се издигаха множество странни могили, разпръснати около пътеката. Нощните елфи започнаха да се спускат предпазливо по другия скат на хълма, а водачът им постоянно ги караше да бъдат нащрек. Илидан внезапно започна да се моли да не е надценил дневните си умения.

— В името на благословените очи на Азшара! — измърмори Рейвънкрест.

Младият магьосник не можеше да проговори. Само стоеше зяпнал при вида на клането, което се разкри пред тях, докато приближаваха.

Поне половин дузина нощни елфи, включително двама от Лунната стража, лежаха мъртви, а телата им бяха разкъсани на парчета. Двамата магьосници освен това изглеждаха като изсмукани от някаква вампирска сила. Приличаха на изсушени плодове, останали твърде дълго на слънце. Съсухрените им фигури бяха протегнати в пози на ужасяваща агония.

Пет саблезъба също лежаха наоколо, някои с изтръгнати гърла, а останалите — изкормени. От другите пантери нямаше следа.

— Прав бях! — отсече Рейвънкрест. — Това зеленокожо същество не е било само! Нужни са били поне две дузини, за да направят това…

Илидан не му обърна внимание, по-притеснен от това какво може да се е случило с Малфурион. Клането не можеше да бъде дело на брат му. Дали пък командирът не беше прав? Възможно ли беше Брокс да е предал брат му, водейки го при жестоките си другари?

„Трябваше да убия тоя звяр, когато имах шанса!“

Юмрукът му се сви и той усети как яростта подхранва силите му. Ако в този момент му се изпречеше цел, щеше безапелационно да докаже магическата си мощ пред благородника.

След това един от войниците забеляза нещо, вдясно от сцената на клането.

— Господарю! Елате да видите! Никога не съм срещал подобно нещо!

Извръщайки животните си, Илидан и Рейвънкрест зяпнаха с разширени от удивление очи звяра, който другият нощен елф бе открил.

Създание, излязло от кошмар, донякъде приличащо на куче, но чудовищно изкривено, сякаш някой луд бог го беше създал в дълбините на изтерзаното си подсъзнание. Дори в смъртта не беше загубило нищо от присъщия му ужас.

— Какво ще кажеш, магьоснико?

За момент Илидан забрави, че той е източникът на магическа мъдрост в отряда. Разтърсвайки глава, отговори честно:

— Нямам представа, господарю…

Колкото и ужасяващо да беше чудовището, някой го бе убил, забивайки самоделно копие в гръкляна му, като по този начин го беше задушил до смърт.

Мислите на Илидан отново се върнаха към брат му, за когото знаеше, че е навлязъл в тази гора. Малфурион ли бе сторил това? Изглеждаше малко вероятно. Или близнакът му вместо това лежеше наоколо, разкъсан също като Лунната стража?

— Много странно — промърмори Рейвънкрест. След това рязко си възвърна самообладанието и се огледа наоколо. — Къде са останалите от първия отряд? — запита той без конкретна посока. — Трябва да са двойно повече от тези, които открихме!

Сякаш в отговор, от юг, където гората се спускаше рязко и ставаше по-опасна и дива, прозвуча самотен тъжен вой на рог.

Командирът посочи с острието си в посоката на звука:

— Натам… но внимавайте… може да има още от тези зверове наоколо!

Групата продължи да се спуска бавно, като всеки неин член, включително Илидан, следеше внимателно сгъстяващите се гори. Рогът не прозвуча втори път, което изобщо не бе добър знак.

Няколко крачки по-надолу се натъкнаха на друг нощен саблезъб. Цялата му дясна страна беше разкъсана, а гърбът му бе счупен от удара в двата огромни дъба, към които го бяха запратили. Съвсем малко по-далеч, облегнат на масивен камък, лежеше още един от Лунната стража. Изсушеното му тяло и ужасяващото изражение на агония плашеха дори калените ветерани на лорд Рейвънкрест.

— Внимателно… — нареди тихо благородникът. — Пазете реда…

Рогът прозвуча немощно още веднъж, този път много по-близо и право напред.

Новодошлите започнаха да си прокарват път към него. Илидан имаше ужасяващото усещане, че нещо ги наблюдава, но накъдето и да погледнеше, виждаше само дървета.

— Още един, господарю! — извика нощният елф, наречен Рол’тарак, и посочи право напред.

И наистина, пред тях лежеше още един мъртъв адски звяр, а тялото му бе протегнато, сякаш и в смъртта си търсеше жертва. В добавка към разранената си морда и разкъсаната плешка, по краката на чудовището имаше странни белези като от въжета. Това, което го беше убило обаче, бяха няколкото добре насочени удара в гърлото от ятагани на нощни елфи. Едно от остриетата дори още стоеше забито в звяра.

Наоколо намериха други двама войници. Добре тренираните войни на кралството бяха разхвърляни като парцалени кукли. Челото на Илидан се набръчка от объркване. Ако нощните елфи бяха успели да убият и двете чудовища, къде бяха оцелелите?

Само след миг намериха останките.

Самотен боец се беше облегнал на едно дърво, а лявата му ръка беше разкъсана. Виждаше се, че е направил жалък опит да превърже жестоката рана. Войникът зяпаше в новодошлите без да ги вижда, а рогът все още висеше в оцелялата му ръка. Гърдите му бяха напоени с кръв.

До него лежеше другият оцелял — ако можеше да се приеме за оцеляване половината ти лице да липсва и единият крак да е почти откъснат. Дишането му беше накъсано, а гърдите му едвам се издигаха.

— Ей, ти! — извика Рейвънкрест към боеца с рога. — Погледни ме!

Оцелелият примигна бавно, фокусирайки с мъка благородника.

— Това ли са всички? Има ли други?

Пребитият войн отвори уста, но от нея не излезе звук.

— Рол’тарак! Прегледай раните му! Дай му вода, ако има нужда.

— Да, господарю.

— Останалите се разпръснете! Веднага!

Илидан остана край Рейвънкрест, наблюдавайки притеснено как останалите разполагат постове на всеки три крачки. Това, че толкова много техни другари, включително и трима магьосници, бяха изклани толкова лесно, не спомагаше за високия им морал.

— Говори! — изрева благородникът. — Заповядвам ти! Кой ви нападна? Избягалият затворник?

Като чу това, окървавеният войник се изсмя дивашки. Рол’тарак се стресна и отстъпи назад.

— Т-така и не го видяхме, г-господарю — отвърна осакатеният нощен елф. — Сигурно и т-той с-самият е бил изяден!

— Значи тези зверове са виновни? Тези… хрътки?

Войникът кимна.

— Какво стана с Лунната стража? Защо не са ги спрели? Със сигурност дори през деня…

Раненият войн отново се изсмя:

— Г-господарю! М-магьосниците бяха н-най-лесната плячка…

С последно усилие боецът заразказва. Войниците и Лунната стража преследвали избягалото създание и още един, неидентифициран беглец през гората, следвайки дирите им дори в мъглата, въпреки изгряващото слънце. Така и не видели двете си жертви, но били сигурни, че е само въпрос на време да ги спипат.

След това неочаквано се натъкнали на първия звяр.

Никой не бил виждал подобно нещо. Дори мъртво, то плашело нощните елфи. Харго’тен, водещият заклинател, усетил нещо магическо в него. Наредил на другите да изчакат няколко крачки назад, докато проучва трупа. Никой не оспорил решението.

Тъкмо слизал от пантерата, когато вторият звяр му се нахвърлил.

— Дойде иззад най-близките дървета, г-господарю… — изпелтечи оцелелият — и се затича право към… Харго’тен! У-уби пантерата му с един удар и п-после…

Магьосникът нямал никакъв шанс. Преди изненаданият нощен елф да реагира, пипалата на чудовището се изстреляли напред и се впили като пиявици в гърдите на Харго’тен. Водачът на Лунната стража закрещял по начин, който никой боец никога не бил чувал. Пред очите на другите се свил и изсъхнал, превърнал се в куха черупка, която чудовището захвърлило.

Когато най-сетне се съвзели от шока, останалите нощни елфи със закъснение се нахвърлили върху звяра, за да отмъстят за смъртта на Харго’тен.

Твърде късно осъзнали, че те самите са плячка, когато трети звяр ги нападнал изотзад. Били хванати в капан между двете демонични сили.

Последвалото клане новодошлите бяха видели със собствените си очи.

Лунните стражи бързо паднали, магически им сили ги правели по-привлекателна плячка. Войниците се справили само малко по-добре, но техните остриета поне имали някакъв ефект върху демоните…

Разказът на оцелелия ставаше все по-непоследователен. Когато стигна финала, където той и трима други се събрали заедно на едно място, за да дадат последен отпор, лорд Рейвънкрест и Илидан едва разбираха бръщолевенето му.

Внезапно боецът млъкна. Рол’тарак вдигна поглед от него:

— Отново припадна, господарю. Страхувам се, че може и да не се събуди повече.

— Виж дали можеш да направиш нещо за него, за да намалиш болката му. — Благородникът се намръщи. — Искам да огледам по-добре първия труп. Магьоснико, ела с мене.

Рейвънкрест и Илидан поеха обратно по следата. Двама стражи веднага ги последваха, а другите войници продължиха да оглеждат местността в напразен опит да намерят още оцелели.

— Какво мислиш за тази история? — попита командирът-ветеран. — Чувал ли си за подобни неща?

— Никога, господарю… но все пак не принадлежа към Лунната стража и не разполагам с цялото им магическо познание.

— Каква ли полза са имали от него! Харго’тен винаги е бил твърде самоуверен! Повечето от Лунната стража са такива!

Илидан изсумтя неопределено.

— Ето го…

Злокобният звяр изглеждаше така, сякаш все още се опитва да махне кола от гърлото си. Въпреки отворените рани по тялото му, върху създанието нямаше накацали мършояди, нито дори мухи. Сякаш самият горски живот беше отвратен от мъртвия нашественик.

Рейвънкрест се обърна към двамата войници:

— Проверете пътеката, по която тръгнахме. Вижте дали пътят, по който сме минали, а преди нас и първият отряд, продължава нататък. Все още искам да пипна този зеленокож звяр… сега повече от всякога!

Когато другите двама тръгнаха, благородникът и Илидан слязоха от пантерите, а първият извади острието си. Нощните саблезъби изобщо нямаха желание да стоят близо до мъртвото чудовище, затова ездачите им ги отведоха до едно дебело дърво малко встрани и завързаха юздите им за него.

Когато се върна до трупа, лорд Рейвънкрест коленичи.

— Просто ужасяващо! През всичките си години никога не съм виждал нещо такова… — Той вдигна слузестото пипало. — Странен израстък. Значи с това другата хрътка е изсушила Харго’тен. Какво мислиш?

Без да откъсва очи от размахания пред лицето му крайник, Илидан успя да смотолеви:

— В-вампирско е по природа, господарю. Някои създания пият кръв, но това търси магическа енергия. — Той се огледа. — Другото пипало е откъснато…

— Да, така е. Вероятно от някое животно…

Докато благородникът продължаваше с аутопсията, Илидан се замисли върху смъртта на чудовището. Войникът беше казал, че вече било мъртво. За бързия ум на младия нощен елф беше ясно, че тези, които са го убили, са Малфурион и Брокс… а съдейки по свирепата битка, която се беше провела, Илидан бе готов да заложи по-скоро на мощния орк.

Вързаните котки ставаха все по-настоятелни в протестите си, че се намират толкова близо до създанието. Илидан се опита да заглуши съскането им, все още мислейки за брат си. Не бяха видели други трупове, освен тези на злощастната група ловци, обаче…

Младежът рязко вдигна глава и каза:

— Господарю Рейвънкрест! Още не сме видели и следа от…

Ръмженето на нощните саблезъби стана още по-силно.

Илидан усети нещо зад гърба си.

Хвърли се на една страна, като без да иска се сблъска с неподготвения благородник. И двамата паднаха на земята, а младият нощен елф се оказа проснат върху командира. Мечът на Рейвънкрест излетя далеч от досега и на двамата.

Огромното ноктесто изчадие, което се беше хвърлило към магьосника, се приземи над трупа на близнака си.

— Какво, в името на… — успя да извика Рейвънкрест. Нощните саблезъби се дърпаха от дървото, искаха да нападнат, ала юздите им ги удържаха и им пречеха да помогнат.

Илидан се съвзе пръв и се обърна, тъкмо навреме да види, че адското създание се готви за втори скок. Беше сметнал мъртвото за достатъчно страшно, но да види такъв звяр на живо, при това насочен към него, почти го докара до паника.

Ала вместо да скочи отново, подобният на куче ужас внезапно замахна към Илидан с двете пипала на гърба си. Спомените за черупките, някога били могъщи магьосници от Лунната стража, изпълниха ума на нощния елф.

Докато гладните израстъци търсеха магията и тялото му, чувството му за самосъхранение най-сетне пое контрола. Спомняйки си как едното пипало на мъртвия звяр беше откъснато, Илидан бързо измисли план за нападение.

Не се опита директно да удря чудовището, защото знаеше, че това едва ли ще му помогне много. Звярът само щеше да изсмуче магията, която запратеше срещу него, и може би щеше да продължи със самия магьосник. Вместо това хвърли заклинанието си върху меча на Рейвънкрест, който лежеше извън полезрението на адския му враг.

Оживялото острие се издигна бързо във въздуха и взе да се върти бързо. Илидан го насочи към гърба на съществото, целейки се в паразитиращите израстъци.

Мечът мина през раменете на зъбатия гад с невероятна точност и отряза и двете пипала толкова лесно, колкото щеше да покоси стрък трева.

Подобният на хрътка звяр се разтресе с влудяващ писък, а от раменете по гърба му потече гъста зеленикава слуз. Изръмжа, а бесният му поглед се впи във врага, който го беше наранил толкова жестоко.

Добил смелост от успеха си и вече по-малко уплашен, след като опасността за магията му бе елиминирана, Илидан отново насочи меча на Рейвънкрест. И когато чудовището скочи към него, младият нощен елф се усмихна мрачно.

Със сила, увеличена от волята му, той заби оръжието в черепа на създанието.

Чудовището падна насред скока, после се запрепъва непохватно. Погледът му стана като стъклен. Масивният звяр направи две несигурни стъпки към Илидан и се свлече в безжизнена купчина.

Младият нощен елф почувства невероятно изтощение, ала също тъй огромно задоволство. Почти без колебание бе успял да постигне онова, което трима лунни стражи не можеха. Какво от туй, че бяха умрели, за да може той да се поучи от грешките им. Важното бе, че сам се беше изправил срещу демона и го бе победил за няколко мига.

— Браво, младежо! — Мощното тупване по гърба почти запрати магьосника върху чудовищния му враг. Докато Илидан се мъчеше да запази равновесието си, лорд Рейвънкрест мина край него, за да се възхити на сътвореното от спътника му. — Чудесна контраатака! Премахни най-голямата заплаха, а после нанеси смъртоносния удар, докато врагът се опитва да се съвземе. Прекрасно!

Благородникът затисна с крак врата на демона и се опита да извади острието си. В този миг откъм пътеката долетяха двамата стражи, а още по-нататък се дочуха викове, докато цялата група осъзнаваше каква опасност е преминала.

— Господарю! — извика един от войниците. — Чухме…

Рол’тарак мина покрай тях.

— Лорд Рейвънкрест! Вие убихте един от зверовете! Ранен ли сте?

Илидан очакваше командирът да приеме поздравите — в крайна сметка оръжието му все още пронизваше главата на чудовището — ала вместо това по-възрастният нощен елф протегна ръка си и посочи брата на Малфурион:

— Не! Ето го онзи, който с риск за живота си ме отхвърли от пътя на съществото и с лекота се справи с угрозата, без изобщо да помисли за собствената си безопасност! Правилно съм те преценил от самото начало, Илидан Стормрейдж! По-способен си от дузина лунни стражи!

Младият нощен елф прие похвалите на могъщия командир с пламнали бузи. Годините, в които всички очакваха от него да бъде герой и шампион, бяха поставили тежък товар на раменете му. Ала сега Илидан чувстваше, че съдбата му сякаш се е разкрила… и при това благодарение на вродените му магически сили, които досега отхвърляше в името на по-бавните и по-неуловими друидски заклинания, на които го учеше Ценариус.

„Какъв глупак съм бил да отхвърлям наследството си! — осъзна Илидан. — Дори през деня магията на нощните елфи е на мое разположение…“

Това всъщност го ободри, защото се беше чувствал странно да приема ученията на брат си. Та кой герой от легендите е известен с това, че е следвал пътя на други?

Войниците, опитните ветерани на лорд Рейвънкрест, го изгледаха с новопридобито силно уважение.

— Рол’тарак! — извика благородникът. — Чувствам, че късметът е с мен днес! Искам да поведеш половината войни по следата. Все още има шанс да хванем затворника и който там го е освободил! Тръгвай!

— Да, господарю!

Рол’тарак привика няколко войника, а после, когато всички се качиха по седлата, ги поведе в посоката, накъдето вероятно бяха изчезнали Малфурион и Брокс.

Илидан почти не мислеше за брат си, предполагайки, че забавянето тук е дало на Малфурион всичкото време, което му е било нужно, за да се изплъзне от преследвачите. Мислеше обаче за Тиранде, която не само щеше да е много доволна от това, което щеше да й изглежда като негова помощ в забавянето на преследвачите, но и щеше да се впечатли от високата оценка, с която лорд Рейвънкрест го удостояваше.

А изглежда благородникът възнамеряваше да удостои и с друго този, когото смяташе за свой спасител. Рейвънкрест подкара пантерата си към Илидан и постави едната си, облечена в метална ръкавица ръка върху рамото на младия нощен елф, после обяви:

— Илидан Стормрейдж, Лунната стража е сляпа за силите ти, но аз не съм. Белязвам те като принадлежащ към замъка Блек Руук… и мой личен магьосник! Като такъв, твоята позиция е извън Лунната стража. Ще бъдеш равен на всеки един от тях, но никой от ордена им не ще ти заповядва! Ще отговаряш само пред мен и твоята кралица, Светлината на Светлините, Азшара!

Останалите нощни елфи поставиха левите си ръце на гърдите и склониха глави в знак на уважение при споменаването на кралицата.

— Аз… за мен е… чест, господарю…

— Ела! Веднага се връщаме обратно! Искам да събера по-голяма сила, за да занесем тези трупове в Блек Руук! Трябва да бъдат изследвани внимателно. Ако ще бъдем атакувани от някаква адска орда, трябва да научим колкото можем повече, за да предупредим Нейно величество!

Обхванат от еуфория, Илидан почти не обърна внимание на споменаването на Азшара. Ако го беше направил, може би щеше поне леко да се смути, защото заради нея Малфурион рискуваше да си навлече гнева на новия покровител на брат си. Тъкмо за нея друидът твърдеше, че участвала в някаква лудост, която можело да се окаже катастрофална за цялата раса на нощните елфи.

Ала за момента Илидан можеше да мисли само за едно: „Най-сетне открих съдбата си…“