Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (7)

Седем

Похитителите им започнаха да стават неспокойни… и това ги превърна в още по-голяма заплаха в очите на Ронин.

Притеснението им явно бе свързано с новата част от гората, в която навлизаха. Тази местност му изглеждаше различна в сравнение с пътя, който бяха изминали до момента. Тук нощните елфи изглеждаха не толкова като властелини на гората, колкото като нежелани натрапници.

Зората се приближаваше бързо. Двамата с Крас, който все още изглеждаше в безсъзнание, бяха завързани и безцеремонно хвърлени на гърба на едно от животните. Всяко по-рязко движение на огромната пантера заплашваше да му счупи ребрата, но той се насили да не издава звук и да не се движи, за да не разберат нощните елфи, че е буден.

Но всъщност какво значение имаше, ако разберат? На няколко пъти вече се опитваше да направи магия, но от тези опити си докара единствено силно главоболие, което щеше да му пръсне черепа. Около врата му бе поставен малък амулет с кристал. Простичък на вид, той бе източникът на безсилието му. Всеки път, когато опиташе да се съсредоточи върху магиите си, мислите му се разфокусираха и главата го заболяваше. Дори не можеше да свали медальона от врата си. Нощните елфи го бяха закрепили здраво. Крас също носеше такъв, но похитителите май нямаха причина да се притесняват от него. Ронин също бе забелязал какво се случваше всеки път, когато старият му учител се опиташе да помогне в битката. Крас имаше дори по-малък контрол върху магията и това силно тревожеше човека.

— Това не е пътеката, по която поехме — изръмжа белязаният водач, към когото Ронин чу да се обръщат с името Варо’тен. — Не така трябва да изглежда…

— Но ние я следвахме точно както трябваше, капитане — отвърна един от другите. — И нямаше разклонения…

— Това на хоризонта прилича ли ти на кулите на Зин-Азшари? — прекъсна го белязаният. — Не виждам нищо друго, освен още и още проклети дървета, Колтариус, и около тях има нещо, което не ми харесва! По някакъв начин, дори с ясни умове и пътека, сме се отклонили от правия път.

— Може би трябва да се върнем? Да проследим стъпките си?

Ронин не можеше да види лицето на капитана, но ясно си представяше ядосаното му изражение.

— Не… не… още не…

Но въпреки че Варо’тен все още не искаше да се отказва от пътеката, магьосникът също започваше да се притеснява от нея. С всяка стъпка навътре в сгъстяващата се гора, той усещаше все по-силно нечие нарастващо присъствие, каквото никога не беше срещал. По някакъв начин му напомняше за начина, по който чувстваше Крас, когато се свържеше с него, но това тук беше по-силно… много по-силно.

Какво беше обаче?

— Слънцето почти ни застигна — измърмори друг от войниците.

От дочутото до момента Ронин бе разбрал, че похитителите им могат да живеят под светлината на деня, но не я обичаха. Те бяха същества на магията — дори да не можеха да ползват голяма част от нея — но тяхната сила беше свързана с нощта. Ако само можеше да се освободи от амулета, след като изгрее слънцето, Ронин вярваше, че шансовете ще се обърнат на негова страна.

Когато беше сигурен, че никой не го гледа, той силно разтърси глава. Кристалът се разклати напред-назад, но не пожела да падне. Накрая магьосникът вдигна рязко глава с надеждата, че това може да размести камъка, макар че по този начин рискуваше да го забележат елфите.

В мрака на настъпващата зора едно лице го наблюдаваше от близкия листак.

Не… лицето беше част от храста. Оформяха го листа и клечки, създаваха и буйната му брада. Вместо очи имаше боровинки, а празнината между зеленината представляваше пакостливо ухилена уста.

Лицето изчезна сред храстите толкова бързо, колкото се беше появило, и Ронин се зачуди дали не си го е въобразил. Игра на приближаващата светлина? Невъзможно! Не и в такива детайли.

И все пак…

Звук на извадено от ножницата оръжие привлече вниманието му. Един по един нощните елфи се приготвяха за битка, която не разбираха, но знаеха, че предстои. Дори свирепите котки усещаха опасността, защото ускориха и без това бързия си ход, изпънаха гърбове и оголиха свирепите си зъби.

Варо’тен внезапно посочи надясно.

— Натам! Натам! Бързо!

И в този миг гората се изпълни с живот.

Огромни, покрити с листа клони се спуснаха надолу, пречейки на ездачите да виждат. Храстите наскачаха и оформиха ниски пъргави фигурки с мълчаливи и засмени зелени лица. Горският килим сякаш впримчваше ноктите на всяка пантера и не един ездач падна на земята. Нощните елфи безразсъдно си крещяха един на друг в опит да се организират, но само добавяха към засилващия се хаос.

В околността се чу нисък стон. Ронин успя само бегло да мерне ставащото, но беше сигурен, че вижда масивно дърво, което се наведе и отнесе с гъстата си корона двама от нощните елфи и животните им.

Проклятия изпълниха гората, а Варо’тен се опитваше да си върне контрола над отряда. Малцината елфи, които още бяха по седлата си, се виждаха в чудо, докато едновременно сечаха нападащите ги клечки и правеха всичко възможно да държат под контрол превъзбудените пантери. Въпреки огромния им ръст, големите котки явно не харесваха това, срещу което се бяха изправили, и се опитваха да се дръпнат назад, макар ездачите им да ги пришпорваха.

Варо’тен извика нещо и внезапно към различни части от гората изхвърчаха бързи виолетови пипала от блестяща енергия. Едно от тях удари приближаващ се храст и го превърна в пламтяща факла. Но въпреки ужасяващото си състояние съществото продължи напред без да спира, оставяйки огнена диря след себе си.

Почти веднага вятърът, който до момента почти не духаше, зави и заръмжа, сякаш вбесен от атаката. Беше толкова силен и яростен, че кал, счупени клони и листа се разхвърчаха във всички посоки и изпълниха въздуха, като по този начин още повече влошиха видимостта на елфите. Пламъците изгаснаха, ала жертвите им обърнаха точно толкова малко внимание на невероятното си спасение, колкото и на предхождащата го огнена гибел. Един голям клон удари нощния елф, който стоеше до Варо’тен.

— Прегрупирайте се! — извика белязаният капитан. — Прегрупирайте се и отстъпвайте! Бързо, мътните ви взели!

Внезапно покрита с листа ръка запуши устата на Ронин. Отново видя същото смайващо лице, после усети втори чифт ръце, които хванаха краката му.

Съвсем безцеремонно двете безтелесни ръце запратиха магьосника встрани.

Пантерата усети това и заръмжа. Още от малките същества-храсти се затичаха около звяра и започнаха да го тормозят. Докато светът се въртеше около него, Ронин забеляза, че Варо’тен се обръща, за да види какво става. Намръщеният елф прокле, когато разбра, че безценните му затворници са откраднати, но преди да успее да вдигне ръка, за да ги спре, от дърветата се спуснаха още клони, които впримчиха ръцете и лицето на капитана.

Съществата-храсти хванаха Ронин доста преди да се забие с главата напред в земята. После го помъкнаха към гората подобно на пън тихо и без излишни движения. Магьосникът можеше само да се надява, че и Крас е бил спасен, защото не виждаше нищо друго, освен обвитата в листа фигура пред себе си. Въпреки размерите си, малките му спътници явно бяха много силни.

След това, за негово удивление, пътят им бе прерязан от самотен нощен елф и ръмжащата му пантера. Ронин го разпозна като онзи, наречен Колтариус. Гледаше отчаяно, сякаш бягството на магьосника означава смърт за него. А от малкото, което човекът бе научил за капитана, не се съмняваше, че случаят е точно такъв.

Без да хаби думи, ловецът смушка звяра си. Елфите, които Ронин познаваше, особено обичната му Верееса, бяха същества, които безкрайно силно почитаха природата. Расата на Колтариус обаче, явно хич не се интересуваше от нея. Той посичаше клонките и храстите, изпречили се на пътя му, с несдържана ярост. Нищо нямаше да го спре да достигне жертвата си.

Или може би така си мислеше. Изведнъж от клоните над тях се изсипа ято големи черни птици, които наобиколиха и безмилостно започнаха да кълват нощния елф. Колтариус бясно размахваше меча си, но не можа да откъсне дори перце от въздушните си нападатели.

Войнът беше толкова погълнат от атаката, че не забеляза другата опасност, която се издигна от земята. Дърветата, през които трябваше да мине, се извисиха с почти три стъпки, сякаш застанаха на връхчетата на корените си.

Животното на Колтариус бе изпаднало в лудост заради птиците и изобщо не обръщаше внимание къде стъпва. Инак пъргава, котката първо залитна, а после се спъна и се стовари на земята, когато лапите й се оплетоха в корените. Бедното животно изпищя жаловито, докато се сриваше като подкосено. Ездачът й се опита да се задържи прав, но уви — безуспешно.

Голямата пантера се изви и елфът се озова притиснат между нея и две големи дървета. Попаднал в капан, Колтариус бе премазан между тях, а бронята му се разпадна като хартия под невероятната сила. Котката нямаше много по-голям късмет, защото при удара откъм врата й се чу изпукване.

Покритите с листа спътници на Ронин продължиха, все едно нищо не се беше случило. В продължение на няколко минута магьосникът още чуваше звуци от битката на предишните им похитители с гората, ала скоро и те заглъхваха. Може би Варо’тен бе успял да подкара разбития си отряд към бягство… А може би не беше.

Дребните създания носеха своя товар все по-навътре и по-навътре. Магьосникът мерна движение от дясната си страна и му се стори, че вижда тялото на Крас, носено по същия начин. За първи път обаче Ронин започна да се страхува какво ли точно са намислили да правят спасителите им с тях двамата. Дали не ги бяха измъкнали изпод носа на нощните елфи, само за да срещнат още по-неприятна съдба?

Горските духове забавиха ход и накрая спряха край по-открита местност. Първите слънчеви лъчи вече огряваха поляната. Дребни пойни птички чуруликаха жизнерадостно, безброй цветя преливаха в стотици различни цветове, а високата трева се люлееше нежно, почти примамващо.

Лицето, направено от листа, отново изпълни кръгозора на магьосника. Отворената уста се усмихна и Ронин с изненада видя, че вътре цъфти малко, чисто бяло цвете.

Тънка струя цветен прашец изхвърча напред и опръска носа и устата на човека.

Магьосникът се закашля. Главата му се завъртя. Почувства, че създанията отново се движат, отнасяйки го към слънчевата светлина.

Но преди дори един лъч да докосне лицето му, Ронин заспа.

 

 

Противно на това, което си мислеше човекът, Крас не беше в безсъзнание през по-голямата част от времето. Наистина се чувстваше слаб и почти готов да се остави на мрака да го погълне, но драконовият магьосник се пребори със своята немощ и ако не победи, поне не претърпя пълно поражение.

Той също беше забелязал наблюдателите сред листата, но веднага ги бе разпознал като слуги на гората. Сетивата му все още бяха по-остри от тези на човешкия му спътник и той разбра, че нощните елфи са били привлечени умишлено на това място. Някаква сила искаше нещо от бронираните ловци и не бяха необходими големи напъни на интелигентността, за да се предположи, че той и Ронин са въпросното нещо.

Затова драконовият магьосник стоя напълно неподвижен по време на хаоса. Насили се да не предприема нищо, когато групата попадна под обсада и горските същества го отвлякоха заедно с човека, точно под носа на нощните елфи. Крас не усещаше злонамереност у спасителите им, но това не значеше, че двамата няма да пострадат по-късно. По време на пътуването в гората остана нащрек, но без да се издава, с надеждата, че ще може да действа по-късно.

Ала когато стигнаха до огряната от слънцето поляна, той не успя да реагира. Лицето се появи твърде бързо и издиша своя прашец твърде изненадващо срещу него. Досущ като Ронин и Крас изгуби съзнание.

За разлика от човека обаче, той спа само няколко минути.

Събуди се, сякаш заради някаква игра на съдбата, от малка червена птичка, кацнала на покритото му с роба коляно. Нежната гледка толкова изненада дракона, че той рязко си пое въздух и изплашеното пернато отлетя към клоните над него.

Крас огледа заобикалящата го среда с голямо внимание. По всичко личеше, че двамата с Ронин се намират насред мистична поляна — място с невероятна магическа сила, древна поне колкото тази на драконите. Не случайно слънцето тук светеше така ярко, а тревата, цветята и птичките излъчваха такова спокойствие. Тук се намираше убежището на създание, което Крас трябваше да познава… но по никакъв начин не можеше да си спомни кое е.

А това беше проблем, за който не бе говорил откровено със спътника си. Спомените на дракона бяха изпълнени с празнини. Лесно разпозна нощните елфи, ала други неща, много от които съвсем обикновени, бяха изчезнали напълно. Когато се опиташе да мисли за тях, драконовият магьосник откриваше само празно пространство. Умът му беше отслабнал също като тялото.

Но защо? Защо бе пострадал повече от Ронин? Макар магьосникът да имаше впечатляващи умения като за човек, все пак бе само един крехък смъртен. Ако някой трябваше да бъде разбит и слаб след лудешкия им полет през времето и пространството, това по право трябваше да бъде по-низшият от двамата пътешественици.

В мига, когато го помисли, Крас се почувства виновен. Каквато и причина да се криеше зад по-доброто здраве на Ронин, драконът само се посрамваше с желанието си ролите им да са сменени. Навремето човекът почти се беше пожертвал на няколко пъти за своя учител.

Въпреки своята слабост и незатихващата болка, драконът се надигна. Не виждаше следи от създанията, които ги бяха донесли тук. Вероятно се бяха върнали към нормалното си битие на част от гората, грижейки се за нуждите й, докато техният повелител не ги призовеше отново. Ако си спомняше правилно, те бяха най-простите и дребни от горските защитници. Явно нощните елфи не представляваха особено голяма заплаха за господаря им.

Но какво искаше от двамата пътешественици силата, която управляваше това място?

Ронин все още спеше дълбоко и съдейки по собствената си реакция към прашеца, Крас очакваше човекът да не се събуди още доста време. Реши да остави магьосника да спи, тъй като наоколо нямаше очевидни заплахи. След това тръгна да проучи границите на свободата си.

Плътно покритата с цветя земя обрамчваше меката трева като ограда. Някои от тях бяха насочени навън, но чашките на други гледаха навътре. Крас се приближи към най-близките, като ги наблюдаваше предпазливо.

Когато стигна на няколко крачки от цветята, те се обърнаха към него и разтвориха своите венчелистчета.

Драконът моментално се отдръпна… и растенията се върнаха към нормалното си състояние. Простичка мека стена от ефективни пазачи. Двамата с Ронин бяха на сигурно място от всяка опасност, появила се отвън, а същевременно не можеха да навредят на гората.

В сегашното си състояние Крас дори не си и помисли да скача над цветята. Освен това подозираше, че ако го направи, само ще събуди някой друг скрит страж, при това вероятно не толкова нежен и внимателен.

Оставаше само един път за действие. За да запази силите си, той седна и скръсти крака. След това си пое дълбоко въздух, огледа внимателно поляната за последен път… и заговори на въздуха:

— Искам да поговорим.

Вятърът пое думите му и ги отнесе към гората, където те отекнаха отново и отново. Птиците притихнаха. Тревата спря да се движи.

След това вятърът се върна… а с него и отговорът:

„И наистина ще говорим.“

Крас зачака.

Не след дълго дочу трополене на копита. Намръщи се, когато шумът взе да се приближава, а после забеляза сенчестата фигура, която се движеше сред дърветата.

Рогат ездач, възседнал чудовищен жребец?

Но тогава съществото стигна до цветните стражи и слънцето, което не спираше да грее, го освети. Драконът в човешка форма зяпна като дете срещу невъзможната гледка.

— Аз те познавам… — започна Крас. — Чувал съм за теб…

Но името, както толкова други неща, отказа да се появи в съзнанието му. Дори не можеше да си спомни дали някога преди се е срещал с митичното създание. Това говореше много за мащабите на пораженията в паметта му.

— И аз знам малко за теб — отвърна извисяващата се фигура с торс, подобен на нощен елф и еленска долна половина. — Но не и наполовина толкова, колкото ми се иска…

Господарят на гората пристъпи през бариерата от цветя на четирите си силни крака, а растенията му направиха път като верни хрътки на собственика си. Някои от стръковете дори нежно и с обич галеха копитата му.

— Аз съм Ценариус — рече той на слабата фигура, седнала срещу него. — Това е моето царство.

Ценариус…

Значения на това легендарно име прехвърчаха през разкъсания ум на Крас. Някои от тях пуснаха корен, но повечето изчезнаха обратно в нищото. Ценариус. За него говореха елфите и обитателите на гората. Не бог, но… почти. По свой собствен начин той притежаваше не по-малко сила от Великите Аспекти.

Имаше и още, още толкова много. Но колкото и да се опитваше, драконовият магьосник не съумяваше да си спомни нищо повече.

Усилията му явно проличаха върху лицето, защото строгото изражение на Ценариус стана по-благо.

— Ти не си добре, пътешественико. Може би трябва да починеш…

— Не. — Крас се надигна с мъка и застана изпънат срещу полубога. — Не… Искам да говорим сега.

— Както желаеш. — Рогатото божество наклони брадатата си глава на една страна, изучавайки госта си. — Ти си нещо повече от това, което изглеждаш, пътнико. Виждам намеци за елф, но усещам и нещо много, много повече. Почти ми напомняш на… Не, това е невъзможно.

Огромното създание посочи Ронин:

— А той не прилича на ни едно същество, което съм виждал вътре или извън пределите си.

— Дойдохме от много далеч и, честно казано, сме изгубени, Велики. Не знаем къде се намираме.

За изненада на магьосника тези думи накараха полубога да се засмее гръмотевично. Заедно със смеха на Ценариус още и още цветя разцъфтяваха, птиците накацаха по клоните около тримата, а нежният вятър докосна бузите на Крас като любима.

— Значи наистина идвате отдалече! Къде другаде бихте могли да бъдете, приятелю? Къде другаде, освен в Калимдор?

Калимдор. Поне в това имаше смисъл, защото къде другаде можеха да се намерят толкова много нощни елфи накуп? Ала този отговор повдигаше твърде много други въпроси.

— Така подозирах и аз, Господарю, но…

— Почувствах притеснителна промяна в света — прекъсна го Ценариус. — Дисбаланс, разместване. Потърсих произхода му, без да се разкривам… и макар да не открих всичко, което търсех… бях доведен до вас двамата. — Той пристъпи покрай Крас, за да разгледа още веднъж спящия Ронин. — Двама странници отникъде. Две изгубени души, идещи от нищото. И двамата сте загадка за мен. Бих предпочел да ви нямаше.

— Но все пак ни спаси от пленничеството…

Владетелят на гората изсумтя със силата на най-могъщия елен:

— Нощните елфи стават все по-арогантни. Вземат неща, които не им принадлежат, и навлизат в земи, където не са желани. Въобразяват си, че всичко им е позволено… Макар че не бяха навлезли дълбоко в царството ми, реших да им дам урок по смирение и обноски. — Кентавърът се усмихна мрачно. — Освен това ме улесниха, като донесоха това, което исках.

Крас усети, че колената му се подгъват. Усилието да стои изправен се оказваше твърде голямо. Той обаче остана прав със силата на волята си.

— Те също изглеждаха предизвестени за внезапното ни пристигане.

— Зин-Азшари не е лишен от умения. Все пак той е построен над самия Кладенец.

Драконовият магьосник се олюля, но този път не заради слабостта си. В последното си изказване Ценариус бе произнесъл две имена, които изпълниха сърцето му със страх.

— Зин… Зин-Азшари?

— Да, смъртни! Столицата на кралството на нощните елфи! Намира се на самия бряг на Кладенеца на вечността. Не знаеш дори това?

Без да обръща внимание на слабостта, която разкрива пред полубога, Крас седна на земята и сред спокойствието на тревите се опита да осмисли смразяващата реалност на ситуацията.

Зин-Азшари. Кладенецът на вечността.

Дори при сегашното състояние на паметта си прекрасно знаеше и двете имена. Някои неща имаха такава легендарна значимост, че за да ги забрави, драконът трябваше да бъде лишен от цялата си памет.

Зин-Азшари и Кладенецът на вечността. Първото име принадлежеше на центъра на империя на магията. Империя, управлявана от нощните елфи. Колко глупаво беше да не го е осъзнал по време на пленничеството си. Зин-Азшари е бил центърът на света в продължение на еони.

Кладенецът пък бе мястото на самата магия, безкрайно дълбокият източник на сила, за който се говореше в изпълнените със страхопочитание легенди на магьосници и заклинатели през вековете. Той служел за ядро на силите на нощните елфи и им позволявал да правят магии, които дори драконите уважаваха.

Но всичко това бе част от миналото… от далечното минало. Нито Зин-Азшари, нито невероятният и зловещ Кладенец съществуваха вече. Отдавна бяха изчезнали при катастрофа, която… която…

И тук паметта на Крас отново изгуби почва. Беше се случило нещо ужасяващо, което бе унищожило и града, и източника на силата му, а след това бе разкъсало света на парчета… но дори с цената на живота си не можеше да си спомни какво.

— Все още не си се възстановил — повтори Ценариус, а в гласа му звучеше загриженост. — Трябваше да те оставя да почиваш.

Все още опитвайки се да върне спомените си, магьосникът отговори:

— Ще се… ще се оправя, докато приятелят ми се събуди. Ще… ще си тръгнем веднага щом можем и няма да те притесняваме повече.

Божеството се намръщи:

— Не ме разбра правилно, малки ми приятелю. Вие сте едновременно загадка и мои гости… И докато продължавате да бъдете първото, ще останете и второто.

Ценариус му обърна гръб и се насочи към цветята-пазачи.

— Мисля, че ви трябва нещо, с което да се подкрепите. Скоро ще ви бъде доставено. А дотогава почивайте.

Кентавърът не изчака да чуе възражения, но и Крас не си направи труда да протестира. Когато същество като властелина на гората настояваше за присъствието им, драконът разбираше, че е невъзможно да се спори по въпроса. Двамата с Ронин бяха негови гости, докато Ценариус желаеше… което за един полубог би могло да значи до края на живота им.

Но не това притесняваше Крас толкова. Повече го тревожеше фактът, че този живот може да бъде доста кратък.

Зин-Азшари и Кладенецът били унищожени при някаква чудовищна катастрофа… и колкото повече драконът си блъскаше главата върху това, толкова повече чувстваше, че времето за нея наближава.

 

 

— Предупреждавам те, скъпи ми съветнико. Обожавам изненадите и очаквам тази да бъде много, много специална.

Ксавиус само се усмихна, докато водеше кралицата си за ръка към залата, където работеха Аристократите. Бе отишъл при нея с толкова учтивост, колкото успя да събере, молейки я да се присъедини към него и да види какво са постигнали магьосниците му. Съветникът знаеше, че Азшара очаква чудо, и не смяташе, че ще я разочарова… дори чудото да не беше това, което владетелката е очаквала.

Стражите коленичиха при влизането им. Въпреки че израженията им стояха непроменени както винаги, и те, като Ксавиус, бяха докоснати. Сега всички в залата разбираха. Всички, освен Азшара.

И тя щеше да осъзнае. Само след миг.

Кралицата се загледа към бурята, затворена в символите по пода. Когато заговори, в тона й се четеше разочарование:

— Не изглежда по-различно.

— Трябва да го видите отблизо, о, Светлина на Хиляди Луни. Тогава ще разберете какво сме постигнали…

Азшара се намръщи. Бе дошла тук без слугите си по негово желание и сега съжаляваше. Но независимо от всичко тя бе кралицата и трябваше, независимо от това, че е сама, да покаже, че контролира ситуацията.

С грациозни стъпки Азшара отиде до ръба на символите. Първо разгледа това, което Аристократите правеха в момента, а после насочи поглед към адските пламъци в центъра.

— Все още ми изглежда непроменено, скъпи ми Ксавиус. Очаквах повече от…

Изведнъж кралицата си пое рязко дъх и макар съветникът да не можеше да разчете ясно лицето й, виждаше достатъчно, за да знае, че сега Азшара разбира.

Тогава гласът, който бе чул преди, гласът на неговия бог, проговори пред всички…

„Аз идвам…“