Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (21)

Двайсет и едно

Нощният саблезъб изсъска към Ронин, когато той се опита да се качи на гърба му. Човекът дръпна здраво юздите с надеждата, че звярът ще се вразуми най-сетне.

— Настани ли се? — запита го Илидан.

Братът на Малфурион бе станал негов неофициален пазач — задача, която явно изобщо не го притесняваше. Непрекъснато наблюдаваше Ронин, сякаш се учеше от всяко негово движение. Винаги, когато човекът опитваше да направи нещо дори отдалеч наподобяващо магия, нощният елф влагаше цялото си внимание в него.

На Ронин не му трябваше много време, за да разбере защо. От всички присъстващи наоколо, той бе най-вещият магьосник. Въпреки цялата си арогантност, нощните елфи имаха съвсем ограничени познания за силите, които владееха. Наистина, на него също му беше трудно да извлича сила за магиите си, но не дотам, че да е напълно безпомощен. Само младият Илидан успяваше изобщо да се доближи до неговите способности.

„Мога да му помогна — реши магьосникът. — Щом иска да се учи, ще му позволя.“

Независимо отличното си мнение за близнака на Малфурион, Ронин виждаше голям потенциал в младежа.

Само се надяваше този потенциал да му е под ръка, когато се сблъскат с Пламтящия легион.

 

 

Потеглиха от Сурамар и се насочиха към Зин-Азшари с най-голямата скорост, която им позволяваха саблезъбите. Ронин усети известно безпокойство от напускането, защото така оставяше все по-голямо разстояние между себе си и Крас. Вече си мислеше, че не му е писано някога да се върне в собственото си време. Можеше само да се надява, че каквото и да е подготвило бъдещето за Верееса и децата му, щеше бъде живот, достоен за тях.

Естествено, това предполагаше изобщо да има някакво бъдеще.

Лорд Рейвънкрест настоя да яздят през останалата част от нощта и през цялото утро. Чак когато стана ясно, че животните просто не могат да продължат, обяви почивка с нежелание.

Редиците им се бяха увеличили, защото по пътя се присъединяваха нови и нови войници, благодарение на ездачите, изпратени напред. Сега отрядът наброяваше над хиляда мъже и непрестанно идваха още. Лорд Рейвънкрест искаше да събере възможно най-голяма армия, преди да се сблъска с врага. Желание, което съвпадаше с това на Ронин, защото добре познаваше ужасната мощ на демоните.

След като вече бе решил, че не може да остане безучастен, човекът не виждаше защо да не отиде и малко по-далече. Приближи до Рейвънкрест и му предложи цялата информация, която можа да си спомни за враговете им. За да обясни откъде знае това, Ронин просто каза, че някога Пламтящият легион бе нападнал неговата „далечна родина“, опустошавайки всичко — последното поне определено беше истина. Също така описа как бе протекла ужасната война и каква разруха беше настанала, преди защитниците да съумеят да отблъснат демоните обратно.

Макар че не стана ясно доколко му вярва благородникът, поне изслуша описанията на ордата и издаде серия заповеди, целящи да нагодят тактиката на бойците му спрямо слабостите на чудовищата. Латосиус и Лунната стража се отнесоха с голямо нежелание към възможността да срещнат конкретно адските зверове, но Рейвънкрест ги увери, че контингент от най-добрите му войни ще ги пази през цялото време. Също така се погрижи въпросните войници да получат заповеди да атакуват първо пипалата, доколкото им е възможно, за да премахнат опасността за магьосниците.

Командирът на нощните елфи разбираше, че Ронин е скрил много, ала не настоя да научи повече. Вече разполагаше с безценна информация, пък и бе преценил човека достатъчно, за да знае, че магьосникът има достатъчно развито чувство за самосъхранение, за да е премълчал някоя подробност, която би могла да им коства победата.

Въпреки постоянния растеж на армията, те не забавиха ход. След първата, последва още една нощ на усилен марш, а после и трета. Ронин направи дребна магия, която му позволяваше да вижда в тъмното не по-зле от спътниците си и с нейна помощ лесно се адаптира към нощния начин на живот. Въпреки това обаче съзнаваше, че демоните изобщо не се интересуват дали слънцето, или луната грее над тях, и побърза да каже това на благородника. Чудовищните бойци на Легиона щяха да се бият, докато не победят или не са в състояние повече да го правят. Защитниците трябваше да се подготвят и за сражения през деня.

Когато нощните елфи приближиха Зин-Азшари, забелязаха злокобна зеленикава светлина, озаряваща местността напред — светлина, която сякаш извираше не от мътните небеса, а от самия град.

— В името на Елун! — измърмори един от войниците.

— Спокойно — нареди лорд Рейвънкрест. После се надигна на седлото, загледан напред. — Нещо се приближава… при това бързо.

Ронин нямаше нужда да пита какво.

— Това са те. Разбрали са, че идваме, и искат да ни пресрещнат. Никога не си губят времето. Легионът живее само заради битката.

Командирът кимна.

— Бих предпочел да имахме шанс да огледаме местността и да преценим врага. Но ако искат да се бием незабавно, значи по никакъв начин няма да ги разочароваме. Свирете тревога!

Тръбачите надуха своите рогове и редиците на нощните елфи се пръснаха в бойна формация. Вече наброяваха няколко хиляди и гледката на бронираните ездачи и пехотинци наистина бе възхитителна. Ронин си спомни мощта на Алианса и как го бе възхитила по същия начин първия път, когато я беше видял строена за битка.

Също така си спомни как редиците им се бяха разбили пред чудовищната ярост на нашествениците.

„Няма да се случи отново!“

Погледна към Илидан, който изглеждаше много по-неуверен сега, когато се сблъскваше с реалността.

— Недей да се губиш в страха си — каза магьосникът, защото знаеше накъде води това. — Ти имаш дарба, Илидан. Научих те донякъде как по-добре да извличаш силата. Кладенецът може и да е отрязан от нас, но същността му е просмукана в земята, небето и всичко останало. Ако знаеш как да го почувстваш, ще можеш да направиш всичко, което е било във възможностите ти преди щитът да се спусне.

— Следвам мъдростта ти, шан’до — отвърна младият нощен елф мрачно.

Ронин бе чувал тази дума и преди, когато Малфурион говореше за учителя си, полубога Ценариус. Чудеше се къде ли се намира властелинът на гората сега. Неговата мощ би била безценна в момент като този.

А после първите ужасяващи фигури се появиха на хоризонта и мислите на Ронин се насочиха единствено към оцеляването.

И към Верееса…

 

 

Пламтящият легион вече бе опустошил всичко зад себе си, но въпреки това жадуваше за още разруха и хаос. Адските хрътки виеха, а демоничната армия зад тях надаваше ревове от нетърпение да разгроми врага, разположил се пред тях в стройни редици. Още агнета за заколение, още кръв за проливане…

И с един-единствен ужасяващ боен вик те се втурнаха напред.

Лорд Рейвънкрест кимна.

— Стрелци, в готовност! — изкрещя близкият офицер.

Повече от хиляда извити лъка се издигнаха към небето.

Благородникът вдигна ръка и зачака. Демоничната орда се приближи… и още… и още малко…

Командирът спусна ръката си рязко.

Дъждът от стрели се понесе към врага като ято крещящи банши. Макар да виждаше летящата към него смърт, Легионът не забави ход. Демоните се бяха втренчили в онези, които трябваше да умрат.

Стрелите паднаха.

Макар и чудовища, все пак бяха чудовища от плът и кръв. Първата редица падна почти до последния войн, а някои имаха толкова много стрели по себе си, че не можаха дори да се проснат на земята. Адските хрътки се свличаха една след друга. Няколко гибелни стражи паднаха от небето.

Но Пламтящият легион прегази своите, сякаш изобщо не ги виждаше. Хрътките не обърнаха внимание на падналите си братя, а продължиха да вият и да се лигавят с приближаването си към редиците на нощните елфи.

— Мътните го взели! — измърмори Рейвънкрест. — Още един залп! Бързо!

Стрелците се подготвиха с прецизна бързина. Брадатият благородник реши да не си губи времето да дава сигнали.

Смъртта отново заваля върху ордата, но този път с много по-малък ефект. Сега Легионът вдигна над главите си щитове и пренареди строя си.

— Това не са просто зверове — промълви един офицер близо до Ронин. — Учат се твърде бързо!

Лорд Рейвънкрест не му обърна внимание.

— Всички стрелци назад! Пригответе се да стреляте по вътрешните им редици! Копиеносци! Готови за атака!

— Господарю! — извика го Ронин. — Може ли?

— Точно в този момент, магьоснико, всяко твое желание е закон за мен! Прави каквото искаш!

Ронин се взря в едно място пред челните редици на напредващите демони. Концентрира се и започна да извлича сила.

Очите му се присвиха.

Земята изригна в експлозия от пръст и камъни пред Пламтящия легион и чудовищните войни попаднаха под канонада като от тежки катапулти. Мнозина от Адските пазачи полетяха във въздуха, докато други бяха погребани живи под тонове пръст. Огромен скален къс се стовари върху един адски звяр и скърши гръбнака му като вейка. Тичащата орда се забави заради многобройните сблъсъци.

Стрелците се възползваха от това предимство и изпратиха нов залп в струпаните накуп демони. Паднаха стотици, добавяйки телата си в хаоса.

Сред войниците се чуха радостни възгласи. Лунната стража, за сметка на това, сякаш ревнуваше от Ронин. Латосиус изръмжа към сподвижниците си, подтиквайки ги към действие.

Усилията им обаче се оказаха много по-скромни от тези на човека. Енергийните лъчи, които паднаха върху войните от Пламтящия легион, в повечето случаи се стопяваха без никакъв ефект. Няколко демона паднаха, но дори сред тях не малко се възстановиха бързо.

— Безполезни са! — отсече Илидан.

— Но се опитват — поправи го магьосникът.

Вместо да спори, младият нощен елф насочи пръст към ордата и зашепна.

Около гърлата на неколцина от демоните в предните редици се увиха змиевидни пипала от черна енергия. Създанията изтърваха оръжията и щитовете си и се опитаха да се отскубнат, ала нишките прогориха вратовете им, преминавайки през плът и кост… и накрая ги обезглавиха.

Ронин едва успя да прикрия отвращението си. Определено репертоарът на нощния елф не му се нравеше, но когато Илидан го погледна за одобрение, магьосникът все пак успя да кимне. Не можеше да обезкуражава единствения способен заклинател тук. Ако оцелееха, щеше да научи младежа на други, по-елегантни начини да се справиш с врага си.

Ако пък не оцелееха…

Легионът отново потегли напред. Под краката си мачкаха труповете на другарите си. Приближаваха се с гърлено ръмжене и високо размахани оръжия, готови да сеят смърт.

— Сега трябва да ги посрещнем — реши Рейвънкрест. — Вие двамата стойте отзад и продължавайте да правите каквото можете! Сега сте най-добрите ни оръжия…

Илидан се поклони:

— Благодаря, господарю.

— Това е истината, младежо… ужасната истина.

С тези думи възрастният нощен елф подкара животното си напред, присъединявайки се към войните. Лорд Рейвънкрест извади оръжието си и го вдигна високо.

Копиеносците се напрегнаха. Зад тях пехотинците стояха, готови да ги последват. В задните редици стрелците се готвеха за нов залп.

Рейвънкрест замахна с меча.

Тръбачите надуха роговете. Стрелците опънаха тетивите.

Армията на елфите затича, за да посрещне врага; саблезъбите заръмжаха предизвикателно.

И точно когато копиеносците се приближиха, стрелите паднаха върху Легиона. Разсеяни от атаката, демоните в предните редици бяха почти изцяло покосени от залпа. Точно според желанието на Лорд Рейвънкрест, ордата изпадна в безредица.

Бързината на пантерите позволи на пиките да потънат дълбоко. Въпреки огромния си ръст, неколцина Адски пазачи полетяха назад, когато остриетата пробиха не само бронята, но и скритата под нея плът.

За миг силата на атаката отблъсна Легиона. Нощните саблезъби нанесоха още поражения, хапейки и забивайки нокти в нагъсто събраните пред тях врагове. Пехотинците се включиха и запълниха празнините, нападайки всеки, който не бе от техните.

Тъй като пиките сега бяха безполезни, ездачите също извадиха мечове и нападнаха демоните. Далеч назад стрелците продължаваха да запращат залп след залп в по-задните редици на ордата.

Друга група ездачи, сред които и лорд Рейвънкрест, все още чакаха. Погледът на благородника хвърчеше по бойното поле и изучаваше внимателно всяка отделна битка, търсейки слаби места.

Ронин и Илидан също не стояха безучастно. Човекът направи магия, която втвърди въздуха над една кохорта от Легиона, и буквално стовари небето върху главите им. Междувременно Илидан повтаряше змийското си заклинание, всеки път обезглавявайки няколко чудовища.

Лунната стража също правеше каквото може и макар усилията им да имаха слаб ефект, все пак помагаха. Въпреки най-доброто си желание, не можеха да превъзмогнат липсата на директен контакт с Кладенеца на вечността и това си личеше във все по-обезсърчените им изражения.

Внезапно един от магьосниците изкрещя и се свлече назад, а кожата му потече по тялото като вода. Докато удари земята, от него бе останал само скелета, плуващ в локва от телесни течности. Другите лунни стражи се загледаха в трупа с ужас и само грубият глас на Латосиус успя отново да ги въвлече в работата им.

Ронин бързо започна да търси източника на магията сред пълчищата на Легиона. Не му отне много време да забележи виновника — зловеща фигура назад сред ордата. Заклинателят приличаше на Адски пазач, но с дълга гущерова опашка и много по-сложно инкрустирана броня. Също така носеше черна и окървавена роба над доспехите, а очите му, наблюдаващи бойното поле, издаваха интелигентност, превъзхождаща многократно тази на войните от първите редици.

Самият Ронин никога не беше виждал такъв, но веднага позна по описанието му Ередарския уорлок^[1]. Те изпълняваха ролята не само на магьосници, но и на офицери на Легиона.

Обаче уорлокът бе направил грешката да предположи, че лунните стражи са отговорни за по-могъщите магии. Това даде на Ронин възможността, от която се нуждаеше.

Видя как заклинателят отново вкарва силите си в действие, но когато пусна черната си магия, човекът я превзе и я обърна срещу създателя й.

Демонът зяпна ужасен, докато кожата се спускаше по тялото му. Зъбатата му уста се разтвори в нечовешки вик, а погледът му се извърна към магьосника.

Това обаче си остана последното му действие. Устата на демона продължи да се разтваря, но само защото вече нищо не фиксираше челюстта. За кратък миг обезплътената фигура остана изправена… а после останките се свлякоха в купчина, която изчезна под неспирната вълна Адски пазачи.

Останала без командир, кохортата изпадна в хаос и дезориентация.

Нощните елфи усилиха натиска. Предните редици на демоните се разклатиха…

— Побеждаваме ги! — извика млад офицер близо до Рейвънкрест.

Ала също толкова бързо, колкото бяха поддали, чудовищните бойци си възвърнаха целеустремеността и продължиха да напредват с дори още по-голямо ожесточение. Гибелните стражи долетяха изотзад и подкараха останалите с камшиците си. Още и още адски хрътки се опитваха да преминат през защитниците, за да докопат заклинателите.

Няколко нощни елфа изкрещяха, когато два инфернала си пробиха път сред тях, разхвърляйки около себе си животни и ездачи. В редовете на елфите се разтвори дупка и демоните се заизливаха през нея.

— Напред! — изкрещя Рейвънкрест на тези с него. — Не им позволявайте да прекъснат линията ни!

Заедно с другите ездачи той се засили срещу демоничните бойци, осъществили пробива. Самият благородник отряза пипалата на един адски звяр, а после заби острието си в главата му. Една пантера скочи върху недостатъчно бърз демон и го наряза на лентички с дългите си нокти.

Пробивът затрепери… а после се сви. Редиците на нощните елфи се стабилизираха. Ала защитниците все пак отстъпваха. Въпреки всички бронирани зверове, които бяха избили, изглеждаше сякаш двойно повече са се включили.

Ронин изруга, а после запрати нова магия, която прогори Легиона с поредица смъртоносни светкавици. Знаеше, че би могъл да постигне много повече, ако Кладенецът беше отворен.

По-лошото бе, че макар двамата с Илидан да осигуряваха основата на магическата подкрепа, просто нямаше как да бъдат на всички места едновременно. Въпреки цялото си настървение, нощният елф се изморяваше бързо, а и самият Ронин не се чувстваше много по-бодър.

Докато нощните елфи продължаваха да отстъпват, се надигнаха още писъци. Адските пазачи разбиваха глави и пробиваха гръдни кошове с един удар. Зловещите им хрътки разкъсваха пехотинците. Гибелната стража се носеше над мелето, а после се спускаше върху скупчени елфи с размахани оръжия. Инферналите се появяваха изневиделица и се изливаха върху защитниците горе-долу по начина, по който преди това стрелите бяха покосявали изчадията.

Още един лунен страж изкрещя, но този път, защото адска хрътка се беше промушила през редиците. Четирима войници успяха да отрежат пипалата й, а после забиха остриетата си в гърдите й, но дотогава за магьосника беше станало твърде късно…

Стрелците пуснаха нов залп… който изненадващо се обърна във въздуха и полетя обратно към тях. Въпреки че повечето имаха достатъчно здрав разум да избягат, немалко останаха стъписани от невероятното събитие.

Умряха бързо, когато собствените им стрели пронизаха гърлата и гърдите им.

Ронин затърси, но не можа да види отговорните за това Ердарски уорлоци. Отново прокле факта, че не може да бъде на повече от едно място едновременно.

„Ние губим!“

Въпреки цялата си отдаденост, войниците се нуждаеха от Лунната стража срещу враг като демоните… но Лунната стража се нуждаеше от Кладенеца…

Докато все още бяха в замъка Блек Руук, Малфурион бе казал, че се надява да се справи с щита, поставен от Аристократите, ала оттогава вече бяха минали няколко дни. Ронин предположи, че магията на младия нощен елф се беше провалила… или самият Малфурион бе умрял при опита.

— Линията отново поддава! — извика някой.

Човекът напълно забрави младия друид. Сега съществуваше само битката… Битката и Верееса. Прошепвайки последно тихо „сбогом“ към нея, той се върна отново към безчетната орда, опитвайки да измисли нова унищожителна магия, макар вече да знаеше, че само това просто няма да бъде достатъчно.

Но можеше ли някой изобщо да направи нещо повече?

 

 

— Шамане, има ли някаква промяна?

Тиранде поклати глава:

— Нищо. Тялото диша, но духът просто го няма.

Оркът се намръщи:

— Той ще умре ли?

— Не знам.

Дали пък нямаше да е по-добре, ако наистина умреше, зачуди се послушницата.

Вече три нощи Тиранде наблюдаваше тялото на Малфурион, първо в Залата на Луната, а после в една празна стая във вътрешността на храма. Възрастните жрици й съчувстваха, ала смятаха, че нищо повече не може да се направи за приятеля й.

— Може да спи завинаги — каза й едната. — Или пък тялото му да повехне и умре от глад или жажда.

Тиранде се опита да го нахрани, но тялото не искаше да се отзове. Не посмя да налее вода в гърлото му от страх да не се задави до смърт.

Предната нощ Брокс бе предположил, че може би, ако наистина няма надежда, би било по-добре да прекратят страданието на Малфурион. Дори бе предложи себе си за изпълнител на тази присъда. Колкото и ужасена да бе, послушницата разбираше, че оркът би направил това само за скъп приятел.

Нямаха представа какво се е случило с безплътната му форма. Може би се носеше наоколо, поради някаква причина неспособна да се върне в тялото си. Тиранде обаче се съмняваше в това и подозираше, че с него се е случило нещо непредвидено, докато се е опитвал да унищожи заслоняващата магия. Дори бе възможно духът му да е бил унищожен при опита.

Самата мисъл да загуби Малфурион я опечаляваше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. Дори опасната мисия на Илидан не я тревожеше толкова. Да, Тиранде наистина се боеше и за другия близнак, но далеч не по същия начин, по който се терзаеше за този, чието тяло лежеше пред нея.

Лунната жрица постави ръка на бузата му и не за първи път го призова мислено:

„Малфурион, върни се при мен…“

Но той отново не отвърна на повика.

Дебели зелени пръсти докоснаха нежно ръката й. Погледът на Тиранде срещна притеснените очи на орка. В този момент той изобщо не й се виждаше грозен. Беше единственият приятел, останал край нея в този тъжен час.

— Шамане, не си спала, нито излизала от стаята. Не е хубаво това. Излез, подишай малко нощен въздух.

— Не мога да го оставя…

Той не пожела да чуе протеста й.

— И какво ще сториш? Нищо. Той си лежи тук. Тялото му е в безопасност. Сигурен съм, че би искал да отдъхнеш.

Другите виждаха в орка само варварско създание, ала Тиранде все повече се убеждаваше, че едрият войн има добра душа, макар да бе възпитан в по-сурови порядки. Той разбираше нуждите на живите същества и опасността, ако спреш да им обръщаш внимание.

Прав бе, не можеше да помогне на Малфурион, ако самата тя отслабнеше и се разболееше. Колкото и да й беше трудно, Тиранде трябваше да си почине.

— Добре… но само няколко минути.

Брокс й помогна да се изправи. Младата жрица откри, че краката й са схванати и почти не може да стои на тях. Наистина трябваше да се освежи малко.

Подкрепяна от орка, Тиранде премина през коридорите на храма и стигна до портите. Също както и преди, външните зали бяха изпълнени с изплашени и объркани граждани, които се опитваха да намерят утеха от слугините на Майката Луна.

Тя се изплаши, че ще се наложи да си пробиват път навън с бой, но тълпата бързо се раздели, за да се отдръпне от Брокс. Той дори не забави ход от ненамаляващото им отвращение, но жрицата се чувстваше засрамена. Елун проповядваше уважение към всички живи създания, ала малцина сред нощните елфи се интересуваха от другите раси.

Двамата излязоха на площада. Хладният ветрец я докосна и й напомни за детските й години. Винаги бе обичала вятъра и ако не се притесняваше от минувачите и сега би протегнала ръце в опит да го прегърне, както беше правила като малка.

В продължение на няколко дълги минути двамата с Брокс просто стояха отвън. После вината отново пролази в сърцето на Тиранде, защото спомените й от детинството започнаха да включват в себе си и Малфурион. Най-накрая се извини и настоя да се върнат вътре. Брокс просто кимна разбиращо и я последва.

Едва бяха стигнали първите стъпала на храма, когато някакъв войник от Сурамарската стража я повика. Тиранде се поколеба, несигурна дали елфът не смята да се заяжда с Брокс.

Обаче офицерът явно имаше друга мисия наум.

— Прости ми, сестро. Аз съм капитан Джарод Шадоусонг.

Жрицата го разпозна, въпреки че не помнеше името му. Беше малко по-възрастен от нея. Лицето му бе по-кръгло, отколкото беше типично за нощните елфи, а веждите му бяха извити нагоре, което му придаваше комично-строго изражение, дори когато се опитваше да бъде приятелски настроен или учтив, както сега.

— Искаш ли нещо от мен, капитане?

— Само малко от безценното ти време, ако мога да бъда толкова смел. Имам затворник, който се нуждае от помощ.

Отначало Тиранде понечи да откаже, защото нуждата й да се върне при Малфурион заемаше твърде предно място в мислите й, но задълженията й най-накрая надделяха. Как би могла да откаже на някой нещастник, нуждаещ се от лечителските й умения?

— Разбира се.

Когато оркът понечи да я последва, капитан Шадоусонг го изгледа подозрително.

— И това ли ще дойде с нас?

— Може би предпочиташ да го оставим сам насред площада, особено в тези смутни времена?

Офицерът с нежелание поклати глава и се отказа да спори. Обърна се и бързо ги поведе.

Сурамар имаше съвсем малък арест, защото повечето пленници бързо се озоваваха в затвора на замъка Блек Руук. Мястото, където ги отведе капитан Шадоусонг, бе издълбано в основата на отдавна мъртво дърво. Корените оформяха основите на сградата, а останалото бе иззидано от камък. В земите на елфите нямаше по-солиден зандан, като се изключи крепостта на лорд Рейвънкрест, и Сурамарската стража бе горда с факта.

Тиранде изгледа безличната сграда с известно притеснение. Дебелите зидове й навяваха мисълта, че вътре са заключени само опасни злодеи. Въпреки това девойката се стегна и прекрачи прага на тъмницата, следвайки капитана.

Караулното помещение бе лишено от всякакви мебели, като се изключи простото дървено бюро, където вероятно работеше офицерът. След като по-голямата част от Сурамарските бойци бяха с армията на Рейвънкрест, нищожните сили на капитан Шадоусонг без съмнение трябваше да полагат неимоверни усилия, за да опазят мира в околността.

— Намерихме го сред горите същата вечер, когато лорд Рейвънкрест и армията му напуснаха Блек Руук. Много от охранителните заклинания не работят, сестро, ала някои все още пазят малко собствена сила. Едно от тях ни предупреди за натрапника. И тъй като имахме няколко бягства в близкото минало… — Той погледна многозначително орка, но явно знаеше сегашния статут на Брокс, инак веднага би го арестувал. — Решихме да не поемаме рискове и веднага отидохме да разследваме.

— А това по какъв начин е свързано с мен?

— Ами… затворникът… който намерихме, се оказа доста изтощен. И откак го докарахме, състоянието му само се влошава. Заради странната му природа бих искал да го запазя жив, докато лорд Рейвънкрест се върне. Затова накрая се видях принуден да дойда при теб.

— Тогава води, капитан Шадоусонг.

Зад стражевото помещение имаше само дузина клетки, макар офицерът с охота да обясни на Тиранде, че долу имат още. Тя кимна учтиво, но сега любопитството й беше насочено към странното създание, което лежеше зад решетките. След Брокс тя почти очакваше това да се окаже друг орк, обаче реакцията на капитан Шадоусонг към спътника й показваше, че това е малко вероятно.

— Ето го.

Жрицата си мислеше, че ще види нещо огромно и войнствено на вид, но създанието вътре не бе по-високо от нощен елф. И беше много по-хърбаво от повечето. Под качулката на скромната му роба забеляза изпито лице, много подобно на нейното собствено, ала бледо, почти призрачно, и с не толкова ярко изразени очи. Съдейки по формата на качулката, сигурно и ушите му бяха по-малки от нейните.

— Прилича на един от нас… — отбеляза тя.

— По-скоро на призрак на нощен елф — поправи я капитанът.

Но Брокс се наведе напред, сякаш хипнотизиран от смущаващото създание.

— Елф?

— Може би… — отвърна затворникът с много по-плътен и заповеден глас, отколкото издаваше видът му. Той изглеждаше не по-малко заинтересован от Брокс.

— А какво прави тук един орк?

Странно, пришълецът знаеше какво представлява спътникът й. Тиранде намираше това за много интересно, особено предвид стълпотворението от странни посетители напоследък.

После затворникът се закашля лошо и в нея веднага заговори професионалният лечител. Тя настоя капитан Шадоусонг да отвори вратата на клетката и да я пусне вътре.

Когато доближи сламеника, на който лежеше затворникът, младата жрица отново се вгледа в лицето му. Чертите му криеха много повече, отколкото й се беше сторило отначало. Усети дълбочина, мъдрост и опит с такива мащаби, че се олюля, потресена до дъното на душата си.

По някакъв начин Тиранде осъзна, че пред себе си има много, много древно създание. Ала неговото състояние нямаше нищо общо с възрастта му.

— Ти си надарена — прошепна той. — Радвам се, че дойде да ме видиш.

— К-какво те измъчва?

Той й се усмихна бащински:

— Нищо, което твоите способности са в състояние да излекуват. Убедих капитана да намери някой като теб, защото времето ми намалява все повече и повече.

— Нищо такова не ми е казвал! — отрече Джарод Шадоусонг. — Излязох по собствена воля.

— Както искаш… — но очите на затворника говореха друго на Тиранде. Той отново погледна към Брокс и добави. — Виж, такъв като теб не очаквах да видя тук и това ме смущава.

Оркът изсумтя:

— И други ми го казваха.

— Други? Кои други?

— Един с пламъци вместо коса, дето говореше странни неща… — тук Брокс млъкна и след като отправи подозрителен поглед към капитана, измърмори: — Дето говореше за това време като за минало.

За удивление на Тиранде, затворникът се надигна и седна. Капитан Шадоусонг понечи да пристъпи напред с извадено оръжие, но жрицата го отпрати.

— Виждал си Ронин?

— Познаваш ли го? — запита Тиранде.

— Дойдохме тук заедно. Мислех, че е пленен… на друго място.

— На поляната на Ценариус — добави тя.

Той се разсмя:

— Или шанс, или съдба, или Ноздорму придвижва всичко това, да се свети името му! Да, това е мястото… Но как така знаеш за него?

— Била съм там… с мои приятели.

— Така ли? — Слабото лице се приближи до нейното. — С приятели?

Тиранде не беше сигурна как да приема това странно същество. Явно знаеше неща, за които повечето нощни елфи дори не бяха чували, поне в това беше сигурна.

— Преди да продължим… бих искала да чуя как те зоват.

— Прости ми невъзпитаното държание! Можеш да ме наричаш… Крас.

Сега Брокс реагира:

— Крас? Ронин ми каза за теб! — Оркът падна на едно коляно. — Древни… Аз съм Броксигар… а това е шаманът Тиранде.

Крас се намръщи:

— Дали пък не е казал твърде много…

Реакцията на спътника й реши поне една от дилемите на послушницата. Тя се изправи и се обърна към капитана:

— Бих искала да го взема с мен в храма. Вярвам, че там ще се погрижим по-добре за него.

— Изключено! Ако избяга…

— Имаш обещанието ми, че няма да го стори. Пък и нали сам каза, че е важно да се възстанови. Все пак, щом трябва да отговаря пред лорд Рейвънкрест…

Офицерът от Стражата се намръщи. Тиранде му се усмихна.

— Добре… но лично ще ви изпроводя дотам.

— Разбира се.

Тя се обърна, за да помогне на Крас да стане, а Брокс пристъпи от другата му страна. Когато Тиранде се приближи до него, забеляза, че по устните на магьосника е пропълзяла доволна усмивка.

— Нещо те радва?

— За пръв път след злополучното ми пристигане. В крайна сметка може би има надежда.

Той не поясни думите си, пък и послушницата не настоя. Подкрепян от двете страни, странникът изкуцука от сурамарския зандан. Тиранде осъзна, че поне в едно отношение Крас не се преструва. Наистина беше много слаб. Ала въпреки това тя чувстваше силната му воля.

С Джарод Шадоусонг плътно по петите им, тримата се върнаха в храма. Присъствието на орка отново се оказа ключово за разчистване на пътя.

Тиранде се страхуваше, че стражите или възрастните жрици ще създадат проблеми, но също като нея и те явно усещаха древната природа на Крас. Някои от посветените дори му се поклониха, макар послушницата да подозираше, че и те самите не знаят защо го правят.

— Елун е направила добър избор — отбеляза Крас, когато се приближиха към спалните помещения. — Но пък аз го знаех още щом те видях.

Коментарът му накара лицето й да пламне. Рядко получаваше такива изискани комплименти, нежели от подобни мистериозни личности.

Първоначално Тиранде възнамеряваше да заведе магьосника в отделна стая, но вместо това без да мисли влезе в тази на Малфурион. В последния миг опита да спре.

— Проблем ли има? — запита Крас.

— Не… само че тази стая вече се ползва от един мой болен приятел…

Преди да е успяла да завърши изречението си, закачулената фигура се отскубна от нея и пристъпи към проснатото в леглото тяло на Малфурион.

— Съвпадение, съдба или Ноздорму! Това е той! — извика той. — Какво му е? Бързо!

— Аз… — Как можеше да му обясни?

— Пристъпи в Смарагдовия сън — отвърна Брокс. — И не се върна повече, древни.

— Не се е върнал… Къде искаше да иде?

Оркът му разказа.

Тиранде си беше мислела, че лицето на Крас е бледо, ала сега магьосникът буквално побеля като лист хартия.

— От всички други места, точно там ли? Ала в това има някакъв горчив смисъл. Само да го знаех, преди да напусна града!

— Бил си в Зин-Азшари? — ахна Тиранде.

— Бях в това, което е останало от столицата. После пристигнах тук в търсене точно на този твой приятел. — Той огледа изучаващо неподвижното тяло. — За зла беда вероятно съм закъснял… много, много закъснял… Вероятно е твърде късно за всички нас.