Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (14)

Четиринайсет

„Ти си добър слуга — каза Великият на лорд Ксавиус. — Наградите ти ще бъдат неизброими… всичко, което пожелаеш, ще ти го дам… всичко… всеки…“

С немигащите си изкуствени очи нощният елф коленичи пред огнения портал, попивайки множеството обещания на бога. Той бе най-облагодетелстваният от неговите слуги и щом пътят бъдеше отворен, щеше да получи чутовна сила.

Ала засега Аристократите се проваляха и пристигането на бога постоянно се отлагаше. Това обясняваше нарастващата нервност на съветника.

Двама други споделяха нервността му. Едната беше кралица Азшара, която копнееше не по-малко от него за деня, когато несъвършенството ще бъде унищожено и на света ще останат само нощните елфи — при това само най-добрите сред тях — които да управляват последвалия рай. Тя разбира се не знаеше, че в своята мъдрост Великият ще я направи жена на Ксавиус, но съветникът не очакваше да протестира, когато великолепният им бог й го съобщеше.

Другият, който се изнервяше от пълната липса на напредък, беше извисяващият се Хаккар. Винаги заобиколен от два адски звяра, Повелителят на хрътките надзираваше магьосниците и им посочваше грешките в заклинанието, прибавяйки своята мощ където бе необходимо.

Но дори с неговото мистично познание, чак напоследък бяха успели да постигнат някакъв незначителен напредък. Най-сетне Хаккар и питомците му не стояха самотни сред нощните елфи. Вече им правеха компания трима други рогати гиганти, които изпълваха съветника с въодушевление. Поне три метра високи, те се извисяваха над Аристократите като кули.

Това бяха помазаните избраници на бога, небесни войни, чиято единствена цел беше да изпълняват заповеди независимо от цената. Макар всеки един да бе странно слаб, облечените в бронзова броня фигури не срещаха затруднения да носят масивните си овални щитове и пламтящи боздугани. Изпълняваха буквално всяка заповед и се подчиняваха на съветника също толкова всеотдайно, колкото и на Хаккар.

Скоро щяха да станат и повече. Докато Ксавиус отстъпваше от портала, видя поредния проблясък. Разцъфтяваше, ставаше все по-голям, за да изпълни накрая изрисувания по пода кръг, над който се носеше. Издуваше се, докато… през него се появи нов адски пазач, както Хаккар наричаше тези достойни войни.

В мига, когато пристъпи в смъртния свят, новодошлият наклони страшната си глава в знак на уважение първо към Повелителя на хрътките, а после и към Ксавиус.

Хаккар заповяда на война да се присъедини към предшествениците си. След това се обърна към съветника и посочи четиримата:

— Великият изззпълни първото ссси обещание към теб, лорд нощен елфе! Зззаповядай им! Те ссса твои, ззза да правиш каквото поиссскаш ссс тях!

Ксавиус знаеше точно какво да прави с тях.

— Така, както те са подарък за мен, ще послужат най-добре като дар за кралицата! Ще ги превърна в почетна стража на Азшара!

Повелителят на хрътките кимна одобрително. И двамата знаеха колко е важно да бъде доволна кралицата на нощните елфи, а също и тайните желания на съветника.

— Най-добре ще бъде сссам да й поднесссеш подаръка, лорд нощен елфе! Работата ще продължи и докато те няма. Ще сссе погрижа за това!

Мисълта сам да подари Пазачите на кралицата допадна на Ксавиус. С поклон към Хаккар, съветникът щракна с пръсти и поведе четиримата гигантски войни извън залата. Знаеше точно къде може да намери Азшара по това време.

Докато съветникът излизаше, Повелителят на хрътките наблюдаваше напрегнато нощния елф, а каменните му очи блестяха ярко.

 

 

Макар че лорд съветникът спеше съвсем малко — всъщност почти никак напоследък — като кралица на елфите, Азшара имаше привилегията да почива, когато пожелае. Все пак трябваше да бъде съвършена във всеки възможен аспект, особено по отношение на красотата. Владетелката на нощните елфи почти винаги прекарваше деня в сън, избягвайки грубата и изгаряща слънчева светлина.

Затова в началото Азшара не прие радушно нахлуването на една от слугините й. Жената веднага падна на колене край изпълващото почти цялата стая легло на кралицата, като се мъчеше да се скрие зад балдахина.

С вяло махване на ръката Светлината на Светлините показа на слугинята, че може да говори.

— Господарке, простете на недостойната, но лорд съветникът моли за аудиенция с вас и твърди, че е донесъл нещо, което може да ви заинтересува.

Азшара не можеше да си представи нещо, което в момента да желае дотам, че да изостави леглото си, дори заради съветника. Сребристата й коса се разливаше по възглавниците, докато тя обмисляше със стиснати устни дали да отпрати Ксавиус.

— Накарай го да почака пет минути — измърка накрая, докато се разполагаше в изкусителна поза. Добре запозната с вкусовете на Ксавиус, кралицата знаеше как най-добре да ги ползва. Съветникът можеше и да се мисли за превъзхождащ я по интелект, но като жена, Азшара имаше своите предимства. — А след това го пусни.

Слугинята не оспори решението на своята господарка. С присвити очи кралицата изгледа как тя излиза, а после грациозно се изтегна, планирайки срещата с главния съветник.

 

 

Младата слугиня се върна изнервена… но чак след като Ксавиус бе чакал няколко минути. Държейки главата си сведена, тя поведе съветника през дебелите, майсторски изографисани дъбови врати, които водеха към личните покои на кралицата.

Само няколко пъти бе посмял да я срещне тук, насред най-личното й светилище. Ксавиус донякъде знаеше какво да очаква; Азшара щеше да изглежда съвършена и изкусителна, без сякаш изобщо да забелязва това. Това бе нейната игра и тя играеше добре, но той се чувстваше подготвен. Знаеше, че я превъзхожда.

И наистина, кралицата на нощните елфи лежеше с ръка зад главата си, а две облечени в коприна слугини стояха коленичили наблизо. В обсега на Азшара се намираше сребърен поднос със смарагдова гарафа за вино, а една полупълна чаша издаваше, че вече е опитала от изтънчената напитка.

— Скъпи мой лорд съветнико — каза тя нежно като дихание. — Сигурно имаш да ми казваш нещо от ужасяваща важност, за да искаш аудиенция в този час. — Тънкият блестящ чаршаф подчертаваше изящните й форми. — Затова се постарах да се настаня колкото мога по-удобно.

С юмрук на сърцето той падна на едно коляно. След това, с поглед впит в пода, отвърна:

— О, Светлина на Светлините, Обично сърце на народа, благодарен съм Ви за предоставеното време. Скърбя, че Ви притесних точно сега, ала имам особено интересен подарък, наистина достоен за кралицата на нощните елфи и целия свят. Мога ли да Ви го покажа?

Ксавиус леко вдигна поглед и видя, че е приковал вниманието й. Премрежените й очи не успяваха да скрият растящото любопитство и нетърпение. Азшара помръдна леко върху леглото, а чаршафите се извиха около гърдите й…

— Събуди интереса ми, скъпи мой Ксавиус. Ще те удостоя с честта да ми покажеш подаръка си.

Високият съветник се изправи и се обърна към вратите, след което щракна с пръсти.

От външната стая се чу удивено ахване и още две слугини се затичаха вътре, търсейки утеха и защита при своята господарка. Азшара се намръщи и приседна, почти оставяйки чаршафът да падне.

Четиримата страшни войни прекрачиха в спалнята на кралицата. Бяха толкова високи, че им се наложи да се наведат, за да не издерат рамката на вратата с рогата си. След като влязоха, застинаха в права редица, с щитове пред бронираните им гърди и боздугани вдигнати високо за поздрав.

Азшара се приведе напред, възхитена от гледката:

— Какво са те?

— Те за Ваши, кралице моя! Защитата на живота Ви е техен дълг и единствената им причина да съществуват! Вижте, Ваше величество, новите си пазители!

Съветникът видя, че наистина я е зарадвал. Великият щеше да изпрати през портала още небесни войни, но тези бяха първите и при това й принадлежаха. В това бе цялата разлика.

— Колко прекрасно — измърмори тя и протегна ръка към една от слугините. Младото момиче веднага се протегна за короната на Азшара. Другите оформиха стена, която скриваше от Ксавиус и адските пазачи всичко, освен главата на кралицата.

— Колко подобаващо. Подаръкът ти е приет.

— Щастлив съм, че Ви доставих удоволствие.

Слугините отстъпиха. Сега кралица Азшара беше облечена в полупрозрачна рокля с цвят на скреж. Стана от леглото и грациозно пристъпи към извисяващите се фигури. Огледа всеки от тях, а шлейфът на роклята й се носеше след нея по мраморния под. От своя страна адските пазачи стояха толкова неподвижно, че можеха да бъдат объркани със статуи.

— Има ли още?

— Скоро ще има.

Тя се намръщи.

— Толкова малко след толкова време? А как ще дойде самият велик бог през портала, ако не можем да допуснем тук повече от родството му наведнъж?

— Извличаме сила от Кладенеца колкото можем по-бързо, прекрасна моя кралице. Има противоречиви течения, външни реакции, влияние на други магьосници…

Като дете, протягащо се към новата си играчка, Азшара докосна леко с пръсти блестящата броня на единия от новите си телохранители. Чу се леко съскане. Кралицата отдръпна ръка, а на съвършеното й лице бе изписано доволно изражение.

— А защо тогава не си отрязал Кладенеца от подобни външни намеси? Това ще направи задачата ви много по-проста.

Лорд Ксавиус отвори уста, за да обясни защо спецификата на магията на Аристократите няма да позволи такова нещо… и осъзна, че няма добър отговор. Предложението на Азшара беше добро… всъщност, направо неоценимо.

— Вие сте истинска кралица — изкоментира той накрая.

Златните й очи впримчиха неговите собствени.

— Разбира се, че съм, скъпи ми съветнико. Винаги досега е имало, и винаги ще има само една Азшара.

Той кимна, останал без думи.

Кралицата се оттегли обратно към леглото си и се настани деликатно на ръба му.

— Ако няма нищо друго…

— Нищо… засега, кралице моя.

— При това положение предполагам, че имаш още работа за вършене.

Освободен по този начин, лорд Ксавиус се поклони ниско на повелителката си, а после отстъпи заднешком от покоите й. Не се оскърби ни най-малко от тона или поведението й, дори не се ядоса от пълния й контрол над ситуацията.

„Да отрежем Кладенеца от външна намеса…“

Можеше да бъде сторено. Ако не от Аристократите самостоятелно, то с мъдрите съвети на Хаккар със сигурност. Повелителят на хрътките щеше най-добре да знае как да го направят. Щом употребата на Кладенеца бъдеше ограничена само до тези в двореца, силата, която Аристократите теглеха, щеше да бъде много повече…

А фактът, че отрязването на магията за останалата част от народа им ще предизвика небивала катастрофа, беше дребен проблем.

 

 

— Той определено е един от нас… по някакъв начин мога да усетя това така, както усещам себе си.

Тези думи вероятно бяха най-голямата ирония, изговаряна в историята на Азерот, или поне на Крас така му се струваше в момента. В крайна сметка идваха от дракона Кориалстраз, най-новият консорт на Алекстраза.

А също така и по-младото „аз“ на Крас.

Кориалстраз не успяваше да разпознае сам себе си, поне не на съзнателно ниво. Но това, че Алекстраза не го беше предупредила за истинската идентичност на новодошлия, повдигаше много въпроси.

Друг въпрос, вероятно свързан с останалите, беше какво е породило сегашното състояние на дракона. Макар паметта му да страдаше от големи загуби, Крас се съмняваше, че може да забрави болест като тази, от която страдаше по-ранната му инкарнация. Кориалстраз изглеждаше много по-стар и крехък от истинската си възраст. По-древен дори от Тиран, който бе живял няколко века повече.

— Какво друго ще кажеш за него? — запита го Алекстраза.

Другият дракон примижа към Крас.

— Той е по-стар от мен… Всъщност много стар. — Кориалстраз наклони глава. — Нещо в очите му… в очите…

— Какво за тях?

Големият мъжкар се отдръпна.

— Прости ми! Главата ми е размътена! Не съм достоен да остана в присъствието ти, поне в момента. Би трябвало да се оттегля…

Но тя не желаеше да го пусне:

— Погледни го, приятелю мой. Отговори ми само на този въпрос: с малкото, което знаеш, би ли се доверил на думата му?

— Аз… да, моя Алекстраза, аз… бих.

Внезапно с Крас се случи нещо странно. Докато драконите говореха за него, той започна да се чувства по-силен, отколкото се беше чувствал изобщо от идването си в миналото насам. Не колкото би трябвало, но много по-близо до нормалното.

И не беше само той. Забеляза, че макар да го отричаше, по-младото му „аз“ също изглеждаше по-добре. Цветът се върна по люспите му и Кориалстраз започна да се движи с по-голяма лекота отпреди. Думите му вече не излизаха с хриптене.

Алекстраза кимна в отговор на думите на консорта си и каза:

— Това исках да чуя. За мен е от огромно значение, че чувстваш това.

— Има ли още нещо, което желаеш от мен? Силите ми се възстановяват; това, че съм тук, че мога да съм ти от полза, явно ме ободрява.

Усмивката, която Крас така добре познаваше, се появи на гущеровите устни на драконовата кралица.

— Както винаги поетичен, обични ми Кориалстраз! Да… Искам много повече от теб. Знам, че ще бъде трудно, но искам да присъстваш, когато го заведа при останалите Аспекти.

С това тя успя да втрещи и двете версии на Крас. По-младата инкарнация заговори първа, изразявайки изненадата и на двамата:

— Ще пожелаеш събиране на Петимата? Заради него? Но защо?

— Защото има история, която те трябва да чуят. Ще ти я разкажа сега… а ти можеш да преосмислиш отговора си на това дали му вярваш.

Значи по-младото му аз най-накрая щеше да научи истината. Крас се подготви за шока на дракона.

Но както той бе изненадал Ронин, разказвайки история, която скриваше много от истината, така и драконовата кралица си спести някои подробности. Спомена аномалията и всичко останало, което Крас бе разказал на наблюдателя, но не разкри самоличността на магьосника. За консорта на Алекстраза той щеше да бъде просто още един от червеното ято, чийто ум е бил разкъсан от могъщите сили, които са го нападнали.

Самият Крас също не направи опит да се разкрие. Това бе Алекстраза — неговият живот, любовта му. Макар да беше неин съветник, тя все пак притежаваше мъдростта на един от Аспектите. Ако смяташе, че по-младото му „аз“ трябва да остане в неведение… кой бе той, че да спори?

— Впечатляваща история — измърмори Кориалстраз, а видът му говореше, че продължава да се възстановява. — Би ми било непосилно да го повярвам от всяка друга уста, освен твоята, кралице моя…

— Значи вярата ти в него намаля?

Очите на по-младия Кориалстраз срещнаха тези на по-стария. Дори да не се разпознаваше, сигурно чувстваше близкия дух.

— Не… не, вярата ми не е намаляла. Ако смяташ, че трябва да бъде отведен при другите… аз не мога да споря.

— Ще летиш ли тогава с мен?

— Но аз не съм един от Петимата… Аз съм просто… аз.

Кралицата на Живота се засмя леко — музикален звук, дори излизайки от дракон.

— И като такъв, си също толкова ценен, колкото всеки от нас.

Кориалстраз явно бе поласкан:

— Ако съм толкова силен, колкото се чувствам сега, с радост ще летя до теб и ще застана пред другите Аспекти.

— Благодаря ти… това е всичко, за което те моля.

Тя се наведе напред и за кратко опря муцуна в неговата.

Крас почувства странна ревност. Стоеше тук, наблюдавайки самия себе си как интимничи с Алекстраза, но го правеше отстрани. Искаше му се да може само за миг да смени мястото си с младия Кориалстраз, само за този конкретен момент да бъде отново самият себе си.

С последен, изпълнен с копнеж поглед мъжкарят се обърна и напусна залата. Когато краят на опашката му изчезна през прохода, на магьосника му се зави свят. Слабостта се завърна рязко и той залитна.

Щеше да се свлече, но изведнъж масивна люспеста опашка го обхвана нежно — Алекстраза го спаси от падане.

— Двете части се сляха в едно… поне за малко.

— Аз не… — Главата му се въртеше.

— Чувстваше се много по-добре в негово присъствие, нали?

— Д-Да.

— Иска ми се в този миг да бях Ноздорму. Той по-добре би разбрал това. Мисля… мисля, че в земното царство нито едно живо същество не може да съществува едновременно само със себе си. Доколкото разбирам ти и той черпите от един жизнен източник, тъй като сте едно. Когато сте далеч един от друг, сте намалени наполовина, но ако сте толкова близо, както преди малко, изтощението не е толкова силно. Помагате си взаимно.

Сгушен на сигурно място, Крас се възстанови достатъчно, за да обмисли думите й.

— Значи затова го помоли да дойде с нас…

— Историята ти трябва да бъде разказана и това ще стане по-добре, ако той е наблизо. А що се отнася до неизречения ти въпрос — защо не разкрих истината пред него — то е заради това, което може да ми се наложи да сторя, за да поправя нещата.

Тонът й стана мрачен, докато казваше последното, и така потвърди подозренията на Крас.

— Смяташ, че може да се стигне до момент, когато един от нас трябва да бъде премахнат от този период… дори това да значи смърт.

Левиатанът кимна с нежелание:

— Страхувам се, че да, любов моя.

— Приемам този избор. Знаех го от самото начало.

— Значи има само още едно нещо, което трябва да обсъдим, преди да се свържа с другите… и то е какво трябва да направим с другия, който дойде с теб.

Макар вътре в себе си да молеше Ронин да му прости, Крас не се поколеба в отговора си:

— Ако трябва да бъде сторено, той ще сподели съдбата ми. И той има близки, за които го е грижа. Би дал живота си за тях.

Кралицата на Живота кимна:

— Така, както повярвах на думите ти що се отнася до теб, така ще приема и мнението ти за него. Ако той приеме, също ще бъде премахнат. — Изражението на дракона се смекчи. — Знай, че това би ме натъжило завинаги.

— Не поемай върху себе си вината, кралице моя, сърце мое.

— Трябва да се свържа с останалите. За теб би било най-добре, ако ме изчакаш тук. На това място няма да се чувстваш чак толкоз изцеден.

— За мен е чест, кралице моя.

— Чест? Та ти си мой консорт. Не мога да направя по-малко.

С опашката си тя го насочи към частта от гнездото близо до потока. Крас се настани в една естествена вдлъбнатина, която пое ролята на широк стол.

Драконовата кралица се придвижи към изхода, а после спря и с намек за угризение добави:

— Надявам се, че ще ти е уютно сред яйцата.

— Ще внимавам да не докосна нито едно. — Крас ясно съзнаваше ценността им.

— Сигурна съм в това, любов моя… особено след като знаеш, че са твои.

Тя го остави втрещен. Когато аленият гигант изчезна, погледът на Крас започна да се движи от едно яйце към друго. Като консорт, той разбира се бе оплождал своята партньорка. Много от децата му бяха израснали до възрастни дракони, донасяйки гордост на ятото.

Магьосникът удари юмрук в един камък, игнорирайки болката, която това глупаво действие му донесе. След всичко, което бе разкрил на Алекстраза, все пак беше запазил за себе си няколко важни факта. Като например предстоящото нахлуване на Пламтящия легион. Крас се страхуваше, че дори кралицата му, колкото и мъдра да беше, можеше да се изкуши да си поиграе с историята… а това би могло да създаде още по-ужасяваща катастрофа.

Но по-лошо дори от това, драконовият магьосник беше неспособен да й каже за бъдещето на собствения им вид — бъдеще, в което само малцина щяха да оцелеят… Бъдеще, в което повечето люпила щяха да умрат, преди да имат шанса да достигнат зрелост.

Бъдеще, в което самата Кралица на Живота щеше да се превърне в роб, а децата й — в марионетки на расата завоевател…