Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (17)

Седемнайсет

Спусна се мрак и светът на нощните елфи се събуди. Търговци отвориха магазините си, а вярващите подхванаха молитви. Населението започна своя еженощен живот, без да се чувства различно в сравнение с всяка друга вечер. Светът им принадлежеше, за да правят с него каквото си изберат, независимо от това какво си въобразяваха по-низшите раси.

Но в живота на някои се появиха дребни досади и неудобства, отклонения от рутината и навиците им.

 

 

Възрастен магьосник от Лунната стража с дълга сребриста коса, вързана зад главата му, незаинтересовано насочи дългия си пръст към бутилка с вино в другия край на стаята, докато изучаваше звездните карти в подготовка за една по-сериозна магия, която орденът щеше да направи по-късно. Макар да беше сред най-старите магьосници, уменията му не намаляваха и благодарение на това позицията му оставаше висока. Заклинанията бяха не по-малка част от съществуването му, отколкото дишането — нещо естествено, което правеше почти без да се замисли.

Трясъкът, който го накара да скочи от елегантния си стол и почти да разкъса пергамента на парчета, се оказа причинен от бързото и фатално падане на бутилката на пода. Вино и стъкълца се разпиляха по скъпия зелено-оранжев килим, който магьосникът беше купил наскоро.

С яростен съсък той щракна с пръсти по посока на разлятото. Парчетата внезапно се надигнаха във въздуха, а самото вино се събра на едно място и оформи фигура с формата на бутилката. Стъклото започна да се слива в едно цяло около течността…

Но само секунда по-късно всичко отново се разпиля по килима и направи още по-голяма локва.

Старият магьосник изруга. С мрачно изражение отново изщрака с пръсти.

Този път стъклото и виното извършиха желаното действие и по килима не остана дори намек от петното. Но това стана някак мудно и отне много повече време, отколкото лунният страж очакваше.

Възрастният нощен елф се върна към пергамента и се опита отново да се концентрира върху предстоящото събитие, ала погледът му непрекъснато се насочваше обратно към бутилката и съдържанието й. След малко отново насочи пръст към виното… но после се намръщи, отдръпна ръка и целенасочено обърна стола си с гръб към причината за безпокойството му.

 

 

В покрайнините на всяко важно селище патрулираха бронирани стражи, които пазеха нощните елфи от всеки възможен враг. Лорд Рейвънкрест и подобните нему наблюдаваха териториите отвъд основните граници на кралството с вярата, че джуджетата и другите раси ламтят за богатството на нощните земи. Генералите не следяха обстановката вътре — кой ли от собствения им народ би могъл да ги заплаши? — но позволяваха на всеки град сам да отговаря за сигурността си, за да е спокоен народът.

В Галхара — голям град на известно разстояние в обратна посока на Кладенеца от Зин-Азшари — магьосниците запознаха еженощния си ритуал за пренареждане на изумрудените кристали, които обграждаха границите му. Свързани един с друг, тези кристали, наред с другото, служеха и за защита срещу магически атаки. Доколкото народът помнеше, никога не бяха използвани, но самото им присъствие успокояваше елфите.

Макар че бяха стотици, начинанието да се подредят не бе голяма трудност. Всички те точеха сили директно от Кладенеца на вечността и магьосниците просто трябваше да ползват звездите, за да нагласят линиите на силата, които пробягваха от един кристал към друг. Всъщност това най-често изискваше само елементарно завъртане на високите обсидианови пилони, върху които бяха поставени. Така местните заклинатели можеха да се справят със задачата само за няколко минути.

Но когато повечето от половината бяха пренаредени, кристалите започнаха да потъмняват, а после угаснаха напълно. Магьосниците на Галхара не бяха толкова добри, колкото Лунната стража, но все пак бяха достатъчно наясно със задачите си, за да разбират, че случващото се в момента не би трябвало да става. Веднага започнаха да изучават магическите кръгове, ала не откриха нищо нередно.

— Не могат да се свържат с Кладенеца — обяви накрая един по-млад заклинател. — Нещо е отрязало силата му!

Но едва го беше казал, когато кристалите подновиха дейността си. По-възрастните му колеги го изгледаха развеселено, опитвайки се да си спомнят дали, когато са били новаци, също са правели такива идиотски коментари.

И животът сред нощните елфи продължи нормално…

 

 

— Провалихте сссе! — изрева Хаккар и замахна към най-близкия Аристократ, но отдръпна зловещия си камшик в последната секунда. После извърна мъртвешки черните си очи към лорд Ксавиус. — Ние сссе провалихме…

Адските зверове около Повелителя се отзоваха на яростта на господаря си със зловещо ръмжене.

Ксавиус беше не по-малко недоволен. Той се извърна към магическия кръг, върху който Аристократите и Хаккар бяха работили до момента, и видя в него само часове напразни усилия… но въпреки това и той, и Повелителя на хрътките бяха видели перспективите в предложението на кралицата.

Просто не разполагаха със знанието или силата, необходима, за да се извърши нужното.

Това, че усилията на Аристократите бяха позволили още няколко адски пазача да се присъединят към другите в смъртното измерение, не го успокояваше. Подобен брой беше като малка вадичка и по никакъв начин не помагаха за каузата на пристигането на Великия.

— Какво можем да направим? — запита нощният елф.

За първи път разчете несигурност в ужасяващото лице на Повелителя на хрътките. Огромният войн извърна гибелния си поглед към портала, където другите Аристократи неспирно се опитваха да го подсилят и разширят.

— Ще сссе наложи да попитаме него.

Съветникът преглътна, но преди чудовищният му партньор да предприеме нещо, нощният елф пристъпи бързо напред и падна на едно коляно пред огнената сфера. Нямаше да се крие от провалите си, не и пред своя бог.

Но още преди коляното му да е докоснало пода, Ксавиус чу гласа в главата си:

„Подсилен ли е порталът?“

— Не, Велики… работата ни в това отношение не се разви както се надявахме.

За съвсем нищожна част от секундата нещо, което изглеждаше като ненормална ярост, за малко да погълне съветника… но после усещането отмина. Сигурен, че си го е въобразил, Ксавиус зачака следващите думи на бога си.

„Ти търсиш нещо… говори!“

Магьосникът обясни идеята да се запечата силата на Кладенеца за всички, освен заклинателите в двореца, а също и провала да я изпълнят. Държеше главата си ниско, смирен пред силата, която караше обединената мощ на нощните елфи да изглежда не по-страшна от тази на комар.

„Вече обмислях това… — най-накрая отвърна богът. — Онзи, когото пратих първо, се е провалил в задълженията си…“

Зад гърба на Ксавиус Повелителя на хрътките издаде рязко изсумтяване.

„Ще ти бъде изпратен друг… трябва да подсигуриш портала за неговото пристигане…“

— Друг ли, господарю мой?

„Сега ти изпращам един от моите… един от командирите в армията ми. Той ще се погрижи всичко необходимо да бъде изпълнено… при това бързо.“

Гласът се оттегли от главата на Ксавиус. Лордът се олюля за момент; отдръпването го беше вцепенило така, сякаш са му отрязали ръката. Един от Аристократите му помогна да се изправи на крака.

Съветникът се извърна към Хаккар, който изобщо не изглеждаше щастлив, въпреки тази, според Ксавиус, прекрасна новина.

— Той ни праща един от своите командири! Знаеш ли кой?

Повелителя на хрътките нервно нави камшика си. Двата адски звяра до него потрепериха.

— Да… Зззнам кой, лорд нощен елфе.

— Трябва бързо да се подготвим! Той ще дойде веднага!

Независимо от неразбираемото си притеснение, Хаккар се присъедини към Ксавиус, докато елфът заставаше сред призоваващите Аристократи. Двамата добавиха знанията и умението си, усилвайки доколкото могат енергийната плетеница, която поддържаше портала постоянно отворен.

Горящата сфера се изду, а от дълбините й захвърчаха разноцветни искри. Започна да пулсира, сякаш дишаше. Порталът се разтегна, а физическата му промяна бе съпроводена от дивашко ръмжене.

По лицето и тялото на Ксавиус вече течеше обилна пот, но това не го интересуваше. Величието на целта, която преследваше, му даваше сили. Той се хвърли в магическото начинание с по-голямо настървение дори от Хаккар и заклинанието не само се задържа, но и се разшири до необходимите пропорции.

И когато порасна дотам, че да докосва тавана, от портала изведнъж се появи огромна черна фигура, толкова прекрасна и ужасяваща, че Ксавиус едва успя да не заплаче от благодарност към Великия. Сега сред тях се намираше един от небесните му командири — създание, пред което дори Хаккар изглеждаше недостоен, така както съветникът се бе почувствал пред Повелителя на хрътките някога.

— Елун да ни е на помощ! — изхриптя един от другите магьосници. Той се отдръпна, като така за малко не унищожи безценния портал. С невероятно усилие Ксавиус удържа огнената сфера, докато останалите съумеят да се възстановят от шока.

Масивна ръка с четири пръста, достатъчно голяма да обхване главата на съветника, се протегна напред и нарочи ноктест пръст към невнимателния магьосник. Един глас, който бе едновременно ръмжене на разбиваща се вълна и зловещото гъргорене на изригващ вулкан, произнесе една-единствена неразпознаваема дума.

Нощният елф изкрещя, а тялото му се изви като влажен парцал, от който се изцежда водата. Гротескна последователност от пукащи звуци заглуши писъка. Повечето от Аристократите незабавно извърнаха поглед, а хрътките на Хаккар започнаха да скимтят.

Около зловещата гледка избухнаха черни пламъци, които погълнаха злощастния магьосник. Те го изядоха като глутница изгладнели вълци, погълнаха го толкова бързо, че броени секунди по-късно само малка купчинка черна прах показваше къде е умрял.

— Няма да има повече провали — отбеляза гръмовният глас.

Ако Повелителя на хрътките и адските пазачи не бяха възхитили лорд Ксавиус достатъчно, със сигурност единствено самият бог би могъл да втрещи съветника повече от новодошлия. Страховитата фигура се придвижваше на четири дебели мускулести крака, подобни на тези на дракон, но завършващи със стъпала с три масивни ноктести пръста. Великолепна люспеста опашка замиташе пода непрестанно, а движението й вероятно подсказваше за нетърпението на небесното същество. От темето му надолу по гърба, та чак до края на опашката, пробягваше грива от диви зелени пламъци. Огромните му ципести криле се протягаха от гърба и въпреки размерите им, Ксавиус се зачуди дали наистина могат да вдигнат толкова огромно и могъщо тяло.

Кожата му, на местата, където черната броня не го покриваше, беше тъмно сивкавозелена. Издигаше се два пъти по-високо от Хаккар и доколкото съветникът можеше да прецени, бе висок поне пет метра. Масивните бивни излизащи от горната му челюст, почти дълбаеха тавана, а останалите му, подобни на кинжали зъби бяха дълги горе-долу колкото ръката на елфа.

Изпод дебелите си вежди, които почти скриваха огнените очи, избраникът на великия бог погледна надолу към лорд съветника, а после и към Повелителя на хрътките.

— Ти го разочарова… — бе единственото, което каза крилатият командир.

— Аз… — Хаккар млъкна насред протеста си и сведе глава. — Нямам извинение, Манорот.

Манорот наклони леко глава, взрян в Повелителя все едно изучаваше парче мухлясала храна върху чинията си.

— Не… нямаш.

Адската хрътка вдясно от Хаккар изведнъж започна да вие шумно. Черни пламъци, подобни на тези, които бяха унищожили невнимателния магьосник, обгърнаха изплашения звяр. Той се затъркаля отчаяно по пода в опит да угаси огъня, който не можеше да бъде изгасен.

Когато единствено струйката дим показваше къде е стояла хрътката, Манорот отново се обърна към Повелителя на хрътките:

— Няма да има повече провали.

Ксавиус се изпълни със страх, но също бе удивен и очарован. Над него се извисяваше самото въплъщение на силата, създание, което седеше от дясната страна на Великия. И знаеше как да превърне поражението в победа.

Черният поглед се извърна отново към него. Манорот изсумтя тихо под дебелия си нос… а после кимна.

— Великият оценява усилията ти, лорд нощен елфе.

Той беше благословен! Ксавиус се поклони още по-ниско.

— Благодарен съм!

— Ще продължим да следваме плана. Ще отрежем мястото на силата от останалата част на кралството. Тогава пристигането на войнството може наистина да започне.

— А Великият? И той ли ще дойде тогава?

Манорот му се усмихна широко с усмивка, която можеше да погълне съветника цял:

— О, да, лорд нощен елфе! Саргерас много ще иска да бъде тук, когато светът бъде прочистен… много, много, много силно ще иска…

 

 

В устата и носа на Ронин влезе трева.

Или поне предполагаше, че е трева. Имаше същия вкус, макар той да нямаше кой знае какъв опит в подобни кулинарни извращения. Миризмата му напомни за диви полета и по-мирни времена… времената с Верееса.

Той се надигна с усилие. Нощта се беше спуснала и макар че луната светеше доста ярко, успяваше да разкрие съвсем малко извън факта, че лежи в пуста местност. Ронин се заслуша, ала не чу звуците на цивилизацията.

Внезапният страх, че е попаднал в нова епоха, го обхвана за малко, но после магьосникът ясно си спомни какво е станало. Собствената му магия го беше запратила тук, отчаяният му опит да избяга от демона, който изсмукваше магията, а в процеса — и живота му.

Но ако времето беше същото, тогава къде бе попаднал? Околният терен не му подсказваше с нищо къде се намира. Възможно беше да е на няколко мили от поляната или на отсрещната страна на света.

И ако беше второто… можеше ли да се върне в Калимдор? Надяваше се Крас все още да е жив някъде, пък и все още вярваше, че може да се върне у дома си само с помощта на някогашния си учител.

Ронин се изправи с усилие и се опита да реши накъде да тръгне. Все някак трябваше да разбере поне къде се намира.

Внезапно прошумоляване сред дърветата зад гърба му го накара да се извърне рязко. Ръката му се издигна, готова да запрати магия.

От сенките изплува позната едра фигура:

— Не нападай, магьоснико! Само Брокс е пред теб!

Ронин внимателно свали ръка. Огромният орк се приближи бавно. Брадвата, която Малфурион и полубогът му бяха направили, все още беше с него.

Когато се сети за нощния елф, Ронин се огледа.

— Сам ли си?

— Бях, преди да те срещна. Вдигаш много шум, човеко. Движиш се като пияно хлапе.

Магьосникът игнорира заяждането и се загледа зад гърба на орка.

— Мислех си за Малфурион. И той беше близо, когато направих магията. Ако ти си бил засмукан, може и той да е попаднал в нея.

— Логично. — Брокс се почеса по грозната глава. — Ала не видях нощен елф. Нито адски звяр.

Човекът потрепери. Определено се надяваше, че не е включил и демона в бягството си.

— Някаква идея къде може да се намираме?

— Дървета… гора.

Магьосникът с мъка се удържа да не наругае безполезния отговор, но осъзна, че и той не може да каже нещо по-ценно.

— Мислех да тръгна в тази посока — каза той, сочейки към това, което смяташе, че е изток. — Имаш ли по-добро предложение?

— Можем да изчакаме изгрева. Ще виждаме по-добре, пък и нощните елфи не обичат слънцето.

Макар в това да имаше достатъчно смисъл, Ронин не се чувстваше достатъчно смел, за да чака изгрева, и го каза на спътника си. Брокс го изненада, кимайки в съгласие.

— Тогава по-добре да огледаме, магьоснико. — Оркът сви рамене. — Решението ти е не по-лошо от всяко друго.

Когато потеглиха, в главата на Ронин се зароди въпрос, който просто нямаше как да не зададе:

— Брокс… как попадна тук? Нямам предвид тази пустош, знам, че попадна тук заради мене, а как се появи в тази земя?

В началото оркът стисна устни, но накрая разказа своите приключения на магьосника. Ронин изслуша историята му, внимателно прикривайки своите емоции. Ветеранът и злощастният му партньор се бяха намирали точно зад тях с Крас и също бяха попаднали в аномалията.

— Разбираш ли какво е това, което ни погълна?

Брокс сви рамене отново:

— Магьосническо заклинание. Лоша магия. Запратила ни е далеч от дома.

— По-далеч, отколкото си мислиш. — Човекът реши, че Брокс има право да знае истината, независимо от онова, което си мислеше Крас, и му разказа какво се бе случило в действителност.

За изненада на магьосника, оркът прие историята с готовност. Чак когато Ронин се сети за историята на зеленокожия народ, успя да разбере защо. Орките вече бяха пътували през времето и пространството. Магия, която би могла да запрати някого в миналото, едва ли изглеждаше толкова различна.

— Можем ли да се върнем, човеко?

— Не знам.

— Ти видя, демоните са тук. Легионът скоро ще нападне.

— Това е първият път, когато са се опитали да завладеят света ни. Повечето народи извън Даларан вече не помнят тази история.

Брокс стисна по-здраво брадвата.

— Ще се бием с тях…

— Не… не можем. — Ронин обясни теориите на Крас.

Но макар Брокс да бе приел всичко друго достатъчно лесно, това да остави миналото намира не му допадна. За орка нещата бяха прости — тук се намираше един опасен и зъл враг, който щеше да избие всичко по пътя си. Само страхливците и глупаците оставяха такъв ужас да се развихри и Брокс подчерта това си твърдение неколкократно.

— Опасно е. Възможно е да променим историята твърде много с намесата си — настоя Ронин, макар в сърцето си да му се искаше да се съгласи със зеленокожия великан.

Брокс изсумтя:

— Но ти се би вече.

Това простичко изявление лиши Ронин от единствения му аргумент в спора. Магьосникът наистина се беше намесил и така бе направил избора си.

Но дали беше верен? Миналото вече бе изменено, но до каква степен?

Те продължиха напред в мълчание: Ронин — в битка с вътрешните си демони, а Брокс — зорко бдящ за реални такива. Продължаваха да не виждат никакъв знак къде може да са попаднали. В един момент магьосникът се замисли дали да не се концентрира върху поляната, за да се върнат обратно на нея с магия, но после си спомни за адския звяр и какво беше успял да му стори с пипалата си.

Дърветата се сгъстиха и накрая се превърнаха в плътна гора. Ронин тихичко изруга, защото изборът му на посока сега изглеждаше неправилен. Брокс не издаде мнението си по въпроса, а просто продължи да проправя път с омагьосаната си брадва на местата, където пътеката ставаше непроходима. Оръжието преминаваше през всичко с такава лекота, че магьосникът мислено се помоли никога да не му се налага да се изправя срещу него. Дори костта нямаше да се опре на острието.

Луната изчезна, скрита от гъстите корони на заобикалящите дървета, а пътеката съвсем изчезна. След още няколко минути безполезна битка с терена, двамата решиха да се върнат. Оркът отново не каза нищо за избора на Ронин.

Но когато се обърнаха, осъзнаха, че пътят, по който бяха дошли, също бе изчезнал.

Огромни дървета стояха на мястото, където преди се виеше пътеката, а плътната растителност около стволовете даваше ясно доказателство, че това не е правилната посока. Оркът и човекът зяпнаха дънерите с недоверие.

— Дойдохме от тази посока. Знам, че беше така.

— Съгласен. — Брокс вдигна брадвата си и се насочи към едно от мистериозните дървета. — И ще се върнем оттук.

Но когато замахна, от дънера изскочиха огромни, подобни на клони ръце и сграбчиха острието, а после дръпнаха рязко.

Решен да не пуска оръжието, Брокс увисна на дръжката, а краката му се залюшкаха, докато се опитваше да използва тежестта си, за да освободи брадвата.

Ронин се затича. Сграбчи стъпалата на орка, ала безрезултатно. Впил поглед в дългите човекоподобни пръсти, той започна да мълви заклинание.

Нещо го удари по гърба. Магьосникът залитна и щеше да се сблъска с дървото отпред, ако то не се беше дръпнало предвидливо.

Инерцията го запрати на земята. Но вместо да се удари в твърда почва или в някой от множеството извити корени около него, се приземи върху нещо меко.

Тяло.

Ронин рязко издиша, мислейки, че е попаднал на друга жертва на злокобните дървета. Но когато се надигна, кратък проблясък на лунната светлина през люлеещите се клони му позволи да види лицето.

Малфурион…

Нощният елф изстена тихо. Очите му се отвориха и се спряха върху магьосника.

— Ти…

Някъде отзад Брокс извика нещо. И двамата бързо се обърнаха към него. Ронин вдигна ръка в подготовка на атака, но Малфурион го изненада, като сграбчи китката му.

— Не! — Тъмнокожото създание се изправи и бързо огледа дърветата. Кимна сам на себе си, а после извика:

— Брокс! Не се бори с тях! Те не ти мислят злото!

— Не ми мислят злото? — изръмжа оркът. — Искат да ми вземат брадвата!

— Трябва да ми вярваш и да правиш каквото ти казвам! Те са защитници.

Войнът изръмжа неодобрително. Ронин погледна към елфа, за да получи някакво обяснение, но напразно. Вместо това Малфурион пусна китката на магьосника и се надигна на крака. С Ронин зад гърба си, друидът пристъпи спокойно към мястото, където Брокс водеше неуспешната си битка.

Намериха орка заобиколен от злокобни на вид дървета. Над него бяха надвиснали клони, оплели брадвата му. Брокс дишаше тежко от усилието; тялото му бе напрегнато като пружина. Погледна приятелите си, после оръжието, сякаш не беше сигурен дали все пак да не пробва да се изкатери и да си го прибере.

— Познах гласа ти — изсумтя той. — Дано си прав.

— Прав съм.

Под погледите на магьосника и война, Малфурион пристъпи към най-високото от дърветата и каза:

— Благодаря на братята на гората, пазачите на дивото. Знам, че сте бдели над мен, докато приятелите ми ме намерят. Те няма да ви сторят зло, просто не разбират.

Листата на дърветата зашумоляха, макар Ронин да не чувстваше вятър.

Нощният елф кимна и продължи:

— Няма да ви притесняваме повече.

Още шумолене… а после клоните, впримчили сред себе си брадвата на Брокс, се разделиха и оръжието се плъзна към земята.

Можеха да изчакат брадвата кротко да падне, но оркът пристъпи внезапно напред. Протегна могъщата си ръка и с лекота хвана оръжието за дръжката. Но вместо да го размаха към дърветата, той коленичи пред тях с обърнато надолу острие.

— Моля за прошка.

Короните отново се разлюляха. Малфурион постави ръка на широкото рамо на орка.

— Те приемат.

— Наистина ли можеш да говориш с тях? — запита Ронин.

— Донякъде.

— Тогава ги попитай къде сме.

— Вече го направих. Не сме твърде далеч от мястото, където бяхме преди, но не сме и много близо. Всъщност едновременно сме късметлии и не сме.

— Какво искаш да кажеш?

Нощният елф се усмихна мрачно:

— Съвсем близо сме до дома ми.

Това бяха чудесни новини за магьосника, но за друида явно положението стоеше различно. А също и за Брокс, който изруга на родния си език.

— Какво има? Какво знаете вие, което аз не знам?

— Бях пленен близо до това място, магьоснико — изръмжа едрият войн. — Много близо.

Спомняйки си собственото си пленничество, Ронин разбра защо се притеснява Брокс.

— Тогава ще направя заклинание, за да се преместим. Този път знам какво да очаквам…

Малфурион вдигна ръка в знак на протест:

— Веднъж вече имахме късмет, но тук рискуваш да те усети Лунната стража. Те могат да прихванат магията ти… всъщност може вече да са го направили…

— И какво предлагаш?

— Тъй като се намираме близо до дома ми, нека го използваме. Има и други, които биха ни помогнали. Брат ми и Тиранде.

Брокс прие предложението с радост:

— Шаманът… тя ще помогне. — Тонът му помръкна. — И твоят близнак… да.

Ронин се тревожеше за Крас, ала не знаеше как да открие бившия си учител. Затова предложението на младия елф му се стори напълно смислено.

Тримата потеглиха, водени от Малфурион. Пътеката сред дърветата сега бе изненадващо лесна за следване, особено имайки предвид онова, което бяха изстрадали човекът и оркът. Сякаш самата земя се отклоняваше от предначертаните си извивки, за да направи пътуването на друида по-удобно.

Ронин поназнайваше нещо за това учение и чак сега осъзна, че Малфурион е именно такъв.

— Полубогът… Ценариус… той ли те научи да говориш с дърветата и да правиш такива магии?

— Да. Изглежда съм първият, който наистина ги разбира. Дори брат ми предпочита силите на Кладенеца пред пътя на горите.

При споменаването на Кладенеца Ронин изведнъж бе обхванат от чувство на нетърпение и глад. С мъка потисна усещането. Това, за което бе споменал спътникът му, можеше да бъде само Кладенецът на вечността — легендарният източник на сила. Толкова близо ли се намираха? Затова ли собствените му магии ставаха толкова силни?

Да владееш такава мощ… при това с такава лекота…

— Още малко — каза Малфурион не много по-късно. — Разпознавам сбръчкания старец.

„Старецът“ представляваше чепато старо дърво, което поне за Ронин не беше много повече от тъмна форма в мрака. Вниманието на магьосника обаче бе привлечено от нещо друго:

— Течаща вода ли чувам?

Нощният елф прозвуча малко по-весело:

— Да, носи се съвсем близо до дома ми! Само още няколко минути и…

Но преди да довърши, гората се изпълни от бронирани фигури. Брокс изсумтя и бързо вдигна брадвата си. Ронин приготви магия, сигурен, че това са същите злобни нападатели, които ги бяха пленили преди.

Що се отнася до Малфурион, нощният елф изглеждаше сащисан от внезапното появяване на бронираните. Вдигна ръка към тях, но после се поколеба.

Колебанието на друида накара и Ронин да спре заклинанието. Но това се оказа грешка, защото в следващия миг над тримата се спусна червена пелена от енергия. Магьосникът усети как мускулите му се вцепеняват, а силата му изчезва. Не можеше да помръдне.

Всъщност не можеше да стори нищо друго, освен да гледа.

— Чудесна работа, младежо — обяви глас със стоманени нотки. — Това е звярът, който търсехме… а явно и онези, помогнали му да избяга!

Прозвуча отговорено беше твърде тих, за да може Ронин да го чуе. Няколко ездачи, двама от които носеха изумрудени жезли, влязоха в кръга от войници. Водеше ги брадат нощен елф, който сигурно командваше. А до него…

Очите на Ронин се разшириха — единствената реакция, която му бе позволена в това състояние, но не достатъчна, за да изрази удивлението му, когато видя чертите на елфа до командира.

Дрехите бяха различни, а косата бе завързана на опашка, но мрачното лице не можеше да бъде сбъркано. Беше точно копие на Малфурионовото.