Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (6)

Шест

Когато Малфурион се върна в дома си близо до яростните водопади отвъд големия елфски град Сурамар, сърцето му беше натежало от притеснения. Беше избрал мястото заради тишината и непроменената природа около хълмовете. Никъде другаде не чувстваше такова спокойствие, освен може би в скритата сред дълбоките гори градина на Ценариус.

Ниско и кръгло, убежището му бе изградено от дървета и пръст и по този начин контрастираше ярко с жилищата на повечето нощни елфи. Той не харесваше крещящите цветове, които показваха жаждата на народа му да се съревновават едни с други по бляскавост. Неговият дом носеше шарките на земята и живота, горското зелено и богатото кафяво на земята, а също и техните многобройни отсенки. Опитваше се да се адаптира към обкръжението си, а не да го променя към себе си, както правеха неговите сънародници.

Но тази нощ къщата на Малфурион не му носеше успокоение. Мислите и виденията, които преживя, докато пътешестваше из Смарагдовия сън, бяха яростно ярки в главата му. Бяха отворили врати във въображението му, които той отчаяно искаше да затвори отново, но знаеше, че няма да успее.

— Виденията ти в Смарагдовия сън могат да означават много неща — настоя Ценариус. — Независимо колко явни може да изглеждат. Дори това, което мислим за истинско, като видението на Зин-Азшари, може и да не е такова, защото земята на сънищата играе собствени игри с ограничените умове…

Малфурион обаче знаеше, че полубогът просто се опитва да го успокои, защото това, което нощният елф видя в Съня, беше истина. Усещаше, че Ценариус всъщност е не по-малко притеснен от ученика си заради безотговорната магия, която се създаваше в двореца на Азшара.

Силата, която призоваваха Аристократите… за какво ли можеше да им послужи? Не усещаха ли колко е напрегната тъканта на реалността около Кладенеца? Все още не можеше да си представи, че кралицата наистина може да намери извинение за подобно невнимателно и вероятно унищожително начинание… но въпреки това Малфурион не успяваше да се отърси от сигурността, че тя е също толкова част от това, колкото всеки от подчинените й. Азшара не можеше да бъде обикновена фигурантка. Тя наистина управляваше, даже арогантните Аристократи.

Той се опита да се върне към ежедневните си занимания с надеждата, че това ще му помогне да забрави тревогите си. В дома на младия елф имаше само три стаи — поредният пример за простотата на избрания от него начин на живот, сравнен с този на други. В едната се намираше леглото му и няколко книги и свитъци, свързани с природата и моментните му увлечения. В съседната, близо до дъното на къщата, стоеше килерът и малка гола маса, където си готвеше.

Малфурион считаше и двете стаи за най-обикновена необходимост. Третата, общата стая беше неговото любимо място. Тук, където лунната светлина нощем озаряваше всичко и откъдето можеха да се видят блестящите води на водопадите, той обичаше да сяда в центъра и да медитира. И сега седеше в нея и докато отпиваше глътки от любимия на расата си меден нектар, преглеждаше записките си и се опитваше да разбере това, на което го бе научил Ценариус в предишните уроци. Тук, край малката масичка от слонова кост, където понякога сервираше храна, той се срещаше с Тиранде и Илидан.

Но тази вечер те нямаше да дойдат. Тиранде се беше върнала в храма на Елун, за да продължи собственото си обучение, а близнакът на Малфурион напоследък предпочиташе безредицата на Сурамар пред спокойствието на гората. Още един признак за нарастващите различия помежду им.

Младежът се облегна в стола си, а лицето му блестеше на лунната светлина. Затвори очи с надеждата, че така ще успокои нервите си…

Но в следващия миг нещо огромно заслони светлината и за миг остави Малфурион в пълен мрак.

Очите на нощния елф се отвориха рязко точно навреме, за да мярнат огромна и зловеща сянка. Малфурион веднага скочи към вратата и рязко я отвори.

Но за негова изненада напрегнатият му поглед бе посрещнат единствено от бързите води на водопадите.

Той излезе навън и се огледа наоколо. Със сигурност нито едно така огромно създание не би могло да се движи толкова бързо. Бикоподобните таурени и подобните на мечки фърболги не му бяха непознати, но въпреки че съвпадаха по размери със странната сянка, нито една от двете раси не бе известна с бързината си. Няколко клона изшумоляха, подхванати от вятъра, и нощна птица пропя нейде в далечината, но Малфурион не намери следи от предполагаемия неканен гост.

„Това са собствените ти нерви — сгълча се накрая. — Собствената ти несигурност.“

Нощният елф се върна обратно в жилището си и отново седна, а умът му пак подхвана новите проблеми. За разлика от призрачния нарушител, той беше сигурен, че не си е въобразил, нито сгрешил в разчитането на знаците, свързани с двореца и Кладенеца. По някакъв начин Малфурион трябваше да научи още. Повече, отколкото би могъл да му разкрие Смарагдовият сън, поне засега.

И подозираше, че ще трябва да го разбере много, много бързо.

 

 

Почти го бяха хванали. Досущ като малко дете, едва-що проходило, за малко да се набута в леговището на съществото. Едва ли това би било достойна демонстрация на добре наточените умения, с които един ветеран-орк се славеше.

Брокс не се притесняваше за способността си да се защитава, ако съществото го беше хванало, но сега не беше подходящият момент да търси славната си смърт. А и доколкото бе успял да мерне от самотната фигура, битката нямаше да е равностойна. Висока, но твърде слаба и незащитена. Хората бяха много по-интересни и достойни опоненти…

Не за първи път главата го заболя. Брокс постави длан на челото си, борейки се с болката. В ума му царяха хаос и объркване. Оркът все още не можеше със сигурност да каже какво се бе случило с него през последните няколко часа. Вместо да бъде разкъсан като Гаскал, както очакваше, той пропадна в лудостта. Неща, които обикновеният войн не можеше да разбере, се появяваха и изчезваха пред очите му и Брокс си спомняше, че бе летял сред вихър от хаотични сили, докато безброй гласове и звуци го атакуваха почти до степента на оглушаване.

Накрая всичко това се беше оказало твърде много. Брокс бе припаднал, сигурен, че никога няма да се събуди.

Естествсно, скоро отвори очи, но не се оказа на сигурно място сред планините или все още в капана на лудостта. Вместо това се беше озовал в почти съвършеното спокойствие на земя, покрита с високи дървета и пасторални хълмове докъдето му стигаше погледът. Слънцето залязваше и единствените звуци, подсказващи наличието на живот, идваха от песента на птиците.

Дори да се бе озовал насред ужасяваща битка, вместо в тази тиха природна идилия, Брокс нямаше да направи нищо друго, освен да остане да лежи на място. Отне му повече от час да се възстанови достатъчно, за да успее дори да седне, а какво остава да пътува. За щастие, в това изпълнено с нетърпение време, оркът откри поне една утеха. Брадвата му, която дотогава смяташе за изгубена, се оказа погълната във вихъра заедно с него и захвърлена само на няколко крачки. Тъй като все още не можеше да използва краката си, той излази до оръжието. Не успя да го вдигне, но стискането на дръжката му донесе поне малко утеха, докато чакаше да възвърне силите си.

В мига, когато усети, че може да ходи, Брокс потегли. Не беше умно да се седи на едно място, когато си в странна земя, независимо колко мирно изглежда. Ситуацията лесно можеше да се промени, дори в най-спокойните места, и опитът му нашепваше, че обикновено промяната не е на добро.

Оркът опита да разбере какво се е случило с него. Беше чувал за магьосници, които пътуват от едно място на друго, ползвайки специални магии, но ако това беше някакво подобно заклинание, който и да го беше създал, със сигурност е бил луд. Или това, или магията не работеше както се очаква. Всъщност последното изглеждаше вероятна възможност.

Оказал се сам и изгубен, инстинктите на Брокс взеха превес. Независимо какво се беше случило до момента, Трал би искал той да открие повече за обитателите на това място и евентуалните им намерения. Ако те носеха отговорност, неволно или умишлено, за магията, нахлула в новите земи на орките, значи представляваха възможна заплаха. Брокс можеше да умре и по-късно; първият му дълг беше да защити народа си.

Сега поне знаеше що за раса живее тук. Не бе чувал за расата, наречена нощни елфи, преди войната срещу Легиона, но никога нямаше да забрави невероятната им външност. По някакъв начин се беше озовал в кралство, където техният вид господстваше, което поне му даваше надежди, че ще може да се завърне у дома си, след като събере нужната му информация. Нощните елфи се биха рамо до рамо с орките в Калимдор; това означаваше, че Брокс просто е попаднал в някоя по-затънтена част на континента. С малко разузнаване, той бе сигурен, щеше да намери посоката, където се намират оркските земи, и щеше да се върне там.

Войнът не възнамеряваше просто да отиде до някой нощен елф и да го пита за посоката. Дори да бяха същите същества, които се съюзиха с орките и човеците, той не можеше да е сигурен, че обитателите на тези земи ще са приятелски настроени към един натрапник. Предпазливият орк смяташе да остане скрит, докато не научи повече.

Въпреки че в околността нямаше повече жилища, оркът видя светлини в далечината, вероятен знак за някое по-голямо селище. След моментен размисъл, той вдигна брадвата си и пое към него.

Едва бе взел решението си обаче, когато от обратната посока внезапно се приближиха сенки. Брокс се шмугна зад едно широко дърво и се загледа в двамата ездачи. Очите му се разшириха от изненада, когато видя, че вместо на обичайните коне, двамата се носеха на гърбовете на гигантски пантери. Оркът стисна зъби и се подготви за в случай, че някой от ездачите или зверовете им го усети.

Но бронираните фигури профучаха покрай него, очевидно решени бързо да стигнат някъде. Изглежда се чувстваха доста удобно да яздят на малкото светлина, което пък подсети воина, че нощните елфи виждат в тъмното така добре, както той на дневна светлина.

Това предвещаваше неприятности. Орките виждаха доста добре в мрака, но не и наполовина толкова ясно, колкото тези създания.

Отново вдигна брадвата. Може би не разполагаше с предимство, що се отнася до зрението, но можеше да надвие физически всяка от слабите фигури, които бе видял до момента. Ден или нощ, една достатъчно остра брадва в ръцете на опитен оркски войн с достатъчно опит в употребата й, щеше да нанесе все същите дълбоки и фатални рани. Дори майсторската броня, която виждаше върху ездачите, нямаше да издържи дълго срещу любимото му оръжие.

Когато елфите изчезнаха от поглед, Брокс продължи напред предпазливо. Трябваше да разбере повече за тези деца на нощта и единственият начин да го направи, беше да шпионира града им. Може би там щеше да разбере и къде точно се намира и накъде е домът му. После можеше да се върне при Трал. Вождът щеше да знае какво да предприеме. Щеше да се справи с тези елфи, които си играеха с опасна магия.

Звучеше толкова невероятно просто…

Брокс премигна, дотолкова погълнат от мислите си, че чак сега видя изправената срещу него висока женска фигура, облечена в сребриста роба, която проблясваше на лунната светлина.

Тя изглеждаше толкова изненадана, колкото се чувстваше и оркът… а след това устата й се отвори и нощната елфа изкрещя.

Брокс тръгна към нея с единственото намерение да заглуши вика й, но преди да направи каквото и да било, отвсякъде се чуха крясъци и нощните елфи започнаха да се появяват от всички посоки.

Една част от него искаше да остане на място и да се бие до смърт, но другата част, онази, която служеше на Трал, му напомни, че с това няма да постигне нищо. Щеше да се е провалил в мисията пред народа си.

С яростно изсумтяване той се обърна и затича обратно в посоката, от която бе дошъл.

Ала сега елфите изскачаха сякаш иззад всеки широк дънер, от всеки висок хълм… и всеки надаваше предупредителен вик при вида на широкоплещестия орк.

Засвириха рогове. Брокс изпсува, защото знаеше какво предзнаменува звукът. И наистина, само след няколко минути чу котешко ръмжене и решителни викове.

Хвърли поглед през рамо и видя, че преследвачите му се приближават. За разлика от двамата ездачи, от които се скри преди малко, тези нови войни носеха само роби и нагръдници, но това едва ли ги омаловажаваше като заплаха. Не само че всичките бяха въоръжени, но и животните под тях представляваха дори по-голяма опасност. Един удар на тези лапи можеше да разпори корема на орка, а захапка с острите като меч зъби щеше да му откъсне главата.

Брокс искаше да вдигне брадвата си и да премине през редиците им, помитайки ездачи и животни едновременно, и да остави след себе си следа от кръв и осакатени тела. Но въпреки желанието си за погром над тези, които го заплашваха, ученията на Трал взеха връх над кръвожадните пориви. Оркът изръмжа и посрещна първите ездачи с плоската страна на брадвата. Свали един нощен елф от пантерата му, а след това, избягвайки ноктите на котката, той се извърна, за да сграбчи друг ездач за крака. Зеленокожият войн хвърли втория ловец върху първия, като по този начин изкара въздуха и на двамата.

Край главата му изсвистя острие. Брокс с лекота разби тънкия меч на парчета с могъщата си брадва. Нощният елф предвидливо се отдръпна, все още здраво стискайки строшеното си оръжие.

Оркът се възползва от предимството, което му даваше тази празнина, и се плъзна покрай преследвачите си. Някои от нощните елфи изобщо не изглеждаха нетърпеливи да го последват, което повдигна духа му. Повече дори от собствената му чест, доверието, което Трал оказваше на избрания от него войн, спираше Брокс да се обърне и да отстоява глупаво позицията си до край. Нямаше да разочарова вожда си.

Но точно когато бягството вече изглеждаше възможно, друг нощен елф се появи пред него. Беше облечен в блестяща роба в яркозелено със златни и рубинени звезди на гърдите. По-голямата част от тясното издължено лице на нападателя беше скрито от качулка, но той изобщо не изглеждаше притеснен от огромния агресивен орк, насочил се право срещу него.

Брокс размаха брадвата си и изкрещя в опит да изплаши нощния елф.

Качулатата фигура вдигна една ръка на нивото на гърдите си, а показалецът и средният му пръст бяха насочени към озареното от луната небе.

Брокс разбра, че става дума за магия, но вече беше твърде късно.

За негово удивление, от луната се откъсна кръгла люспа и падна от небето. Тя се спусна върху орка като меко и мъгливо одеяло. Когато го покри, ръцете на орка натежаха, а краката му омекнаха. Трябваше да се бори, за да задържи очите си отворени.

Брокс падна на колене, а брадвата се изплъзна от хватката му. През сребристата мъгла сега виждаше, че наоколо му са се събрали и други елфи, облечени в роби. Качулатите фигури стояха търпеливо, явно наблюдавайки действието на магията.

Дива ярост изпълни орка. С тихо ръмжене той успя да се изправи на крака. Това не беше славната смърт, която желаеше! Нощните елфи искаха да падне в краката им като безпомощно пале, ала той нямаше да го направи!

С треперещи пръсти Брокс успя да хване отново брадвата си. За негово удоволствие забеляза, че някои от закачулените изглеждат много стреснати. Явно досега не бяха срещали подобна съпротива.

Но докато се опитваше да вдигне оръжието си, върху него се спусна второ сребърно покривало. Силата, която бе успял да събере, изчезна отново. И когато брадвата му отново падна, той знаеше, че няма да успее да я вдигне повече.

Оркът направи една несигурна стъпка, а после падна. Дори тогава Брокс продължи да пълзи към враговете си, решен да не им дава лесно победата.

Покри го трети воал… и войнът загуби съзнание.

 

 

„Три нощи… три нощи и все още никакъв знак, че усилията ни са възнаградени…“

Ксавиус не беше доволен.

Трима от магьосниците Аристократи отстъпиха от непрестанно плетящата се магия. Веднага ги замениха тези, които бяха успели да възстановят силите си с малко закъсняла почивка. Фалшивите черни очи на Ксавиус се обърнаха към тримата, които се оттегляха. Един от тях забеляза тъмните кълба, вперени в негова посока, и се сви от страх. Аристократите може и да бяха най-величавите сред слугите на кралицата, но лорд Ксавиус беше най-величавият и най-опасен сред Аристократите.

— Утре през нощта… утре ще усилим магическото поле десетократно — обяви той, а алените ивици върху очите му проблеснаха.

Неспособен да срещне погледа му, един от другите магьосници все пак посмя да проговори:

— С… с цялото ми уважение, лорд Ксавиус, но рискуваме твърде много с това! Такова допълнително усилване може да дестабилизира всичко, което сме постигнали.

— А какво е то, Перот’арн? — Ксавиус надвисна над другите облечени в роби фигури, а сянката му сякаш се движеше по собствена воля на лудешката светлина на магията. — Какво сме постигнали?

— Като за начало командваме повече магическа сила, отколкото някой нощен елф е удържал!

Ксавиус кимна, а после се намръщи:

— Да, и с нея можем да смажем всяко насекомо с чук, голям колкото планина! Ти си късоглед глупак, Перот’арн! Считай се за късметлия, че уменията ти са нужни за това начинание.

Стиснал здраво уста, другият нощен елф сведе глава боязливо.

Съветникът на кралицата изгледа останалите Аристократи с презрение:

— За да извършим това което искаме, ни трябва съвършен контрол над Кладенеца! Трябва да сме в състояние да убием насекомото без изобщо да разбере какво го чака, дори преди да се е родило! Трябва да сме толкова прецизни и да пипаме толкова леко и фино, че да няма съмнение в съвършеното изпълнение на голямата ни цел! Ние…

— Отново ли изнасяш проповеди, скъпи ми Ксавиус?

Мелодичният глас би впримчил в магията си всеки друг от Аристократите дотам, че да се самоубие на място, ако това би зарадвало говорещата, но с черноокия съветник нещата не стояха така. С небрежен жест той освободи изморените магьосници, а после се обърна към единствената личност в двореца, която не му оказваше уважението, което заслужава.

Докато влизаше в залата, тя блестеше като видение на съвършенството, което магическите му очи допълнително усилваха. Символизираше величието на нощните елфи и беше тяхната обична господарка. Когато дишаше, тълпите притаяваха дъх. Докоснеше ли бузата на някой заслужил войн, той с готовност отиваше да се бие с дракони или дори нещо по-страшно, независимо дали това ще означава смъртта му.

Кралицата на нощните елфи бе висока за жена, по-висока дори от много мъже. Единствен Ксавиус наистина се извисяваше над нея. Но въпреки височината си, тя пристъпяше като вятъра, тиха и грациозна във всяка крачка. Нито една котка не можеше да се движи толкова безшумно, колкото Азшара и никой друг не ходеше с такава самоувереност.

Тъмнолилавата й кожа беше гладка почти колкото широкото копринено одеяние, което носеше. Косата й бе дълга, гъста и със сребристия цвят на лунната светлина. Спускаше се надолу по нейните раменете и изкусително извития гръб. Контрастирайки с предишното си посещение, когато облеклото й бе пасвало с цвета на очите, сега тя носеше дълга рокля в същия прекрасен цвят като великолепната й коса.

Дори лорд Ксавиус я желаеше тайно, но при неговите собствени условия. Амбициите му го водеха много по-далеч, отколкото нейните желания някога биха достигнали. Въпреки това той виждаше голяма полза в присъствието й, по същия начин, по който добре знаеше, че и тя вижда такава в неговото. Те споделяха обща цел, но с различни награди, чакащи ги в края.

И когато тази цел бъдеше постигната, „съветникът“ щеше да покаже на Азшара кой управлява в действителност.

— О, светлина на Луната — започна той с покорен тон. — Проповядвам само в името на Вашата чистота и съвършенството Ви. Просто напомням на останалите за дълга им… не, за любовта им към Вас. Щом си спомнят за това, те не биха искали да се провалят…

— Защото така ще провалят и теб, скъпи ми съветнико. — Зад гърба на зашеметяващата кралица две слугини внесоха шлейфа на дългата й прозрачна рокля. После го преместиха встрани, докато Азшара сядаше на специалния трон, който бе накарала Аристократите да издигнат така, че да може да наблюдава усилията им в удобство. — И започвам да си мисля, че страхът им от това е по-голям от любовта им към мен.

— Едва ли, Господарке!

Кралицата се разположи и се загледа към борещите се с магията заклинатели, а роклята й се нагъна, за да очертава по възможно най-добрия начин съвършените й форми.

Ксавиус не се трогна от тази маневра. Щеше да я притежава, както и каквото друго пожелае, стига само да завършеха великата си мисия.

Внезапен проблясък прикова погледите и на двамата към работата на магьосниците. Яростно пламтящо кълбо от чиста енергия се носеше в центъра на символите, изписани от Аристократите, и непрекъснато се самовъзстановяваше. Безбройните цветове, преплитащи се вътре, имаха хипнотичен ефект, който в голяма степен се дължеше на илюзията, че сякаш отваряха проход към някъде другаде. Ксавиус бе отделил дълги часове в наблюдения на създаденото от нощните елфи, а изкуствените му очи виждаха неща, които никой друг не можеше.

Докато наблюдаваше сега, челото на съветника се покри с бръчки. Той присви очи, изучавайки безкрайните дълбини във вътрешността на сферата. За един съвсем кратък миг можеше да се закълне, че вижда…

— Струва ми се, че не ме слушаш, скъпи Ксавиус! Нима това наистина е възможно?

Той успя да се съвземе:

— Почти толкова, колкото е възможно да живея без да дишам, о, Дъще на Луната… но признавам, че бях достатъчно разсеян, за да не Ви дочуя съвсем ясно. Говорехте за…

Кралица Азшара се изкикоти гърлено, но реши да не му противоречи.

— Какво толкова има за разбиране? Просто отново казах, че наистина скоро ще триумфираме! Ще имаме силата да отървем земята от нейните несъвършенства и ще създадем перфектния рай…

— Несъмнено ще стане така, кралице моя. Несъмнено ще стане. Намираме се само на сантиметри от създаването на велика златна ера. Кралството, да, Вашето кралство, ще бъде прочистено. И светът ще познае вечната слава! — Ксавиус си позволи тънка усмивка. — А вредните и нечисти раси, които в миналото са предотвратявали създаването на такава ера, ще спрат да съществуват.

Азшара възнагради добрите му думи с доволна усмивка и отвърна:

— Щастлива съм да чуя, че смяташ това да стане скоро. Днес имах още повече молители, лорд съветнико. Те дойдоха, изпълнени със страх от бушуващите около и вътре в Кладенеца стихии. Поискаха от мен съвет за опасността и напътствия какво да предприемат. Разбира се, насочих ги към теб.

— Така е трябвало, Господарке. Ще успокоя страховете им за достатъчно дълго време, за да може безценната ни задача да даде плод. След това ще можете с удоволствие да обявите какво е било сторено за доброто на народа Ви…

— И те ще ме обикнат още повече заради това — промърмори Азшара, а очите й се присвиха, все едно си представяше изпълнените с благодарност тълпи.

— Ако изобщо е възможно да Ви обичат повече, отколкото сега, прекрасна моя кралице.

Повелителката на нощните елфи прие комплимента му с моментно притваряне на тесните си очи, а след това се изправи от стола с плавната грация, на която само тя беше способна. Слугините й бързо преместиха шлейфа на роклята, за да не затруднява дори мъничко нейното движение.

— Скоро ще обявя чудесната новина, лорд Ксавиус — каза тя и се обърна с гръб към съветника. — Погрижи се всичко да е готово, когато го сторя.

— Това ще погълне всеки миг, в който не спя — отвърна той, покланяйки се на оттеглящата се фигура. — И ще го сънувам в дрямката си.

Но в мига, когато кралицата и слугините й излязоха, студеното лице на съветника се смръщи. Той привика един от каменоликите стражи, които винаги стояха на пост при входа на залата.

— Ако не ме предупредят следващия път, когато нейно величество реши да се присъедини към нас, ще взема главата ти. Ясен ли съм?

— Да, господарю — отвърна стражът без дори мускулче да трепне на лицето му.

— Също така очаквам да науча за пристигането на капитан Варо’тен преди нейно величество. Неговата задача не е нещо, заради което тя трябва да цапа ръцете си. Погрижи се капитанът, както и евентуалните му пленници, да ми бъдат пратени незабавно.

— Да, господарю.

Ксавиус освободи стража и се върна към това да наблюдава магията на Аристократите.

Сега огнената сфера бе покрита с воал от танцуваща магическа енергия, който се възстановяваше непрестанно, въпреки хаоса, затворен вътре. Докато съветникът гледаше, сферата се сви навътре в себе си, сякаш искаше да се самопогълне.

— Невероятно… — прошепна той. От това разстояние можеше да почувства мощните излъчвания и едва сдържаните сили, които идваха от магическия източник на нощните елфи. Ксавиус беше първият предположил, че расата му едва докосва повърхността на потенциала на тъмната вода. Кладенецът на вечността неслучайно се казваше така, защото колкото повече го изучаваше, толкова по-ясно осъзнаваше, че силата му няма предел. Физическите измерения на Кладенеца бяха само заблуда на ограничения ум… истинският Кладенец на вечността съществуваше в хиляда измерения на хиляда места едновременно.

И Аристократите щяха да се научат да теглят каквото пожелаят от всеки негов аспект и вариант.

Потенциалът зашеметяваше дори него.

Енергии и цветове, които другите не можеха да видят, танцуваха и се бореха пред магическите очи на Ксавиус. Те го примамваха, силата им го изкушаваше. Лорд съветникът се къпеше във фантастичната гледка срещу него…

Но изведнъж той почувства как отвътре, от дълбините отвъд физическия свят… нещо го гледа на свой ред.

Този път нощният елф знаеше, че не греши. Ксавиус усети присъствие. Далечно присъствие. Но въпреки невероятното разстояние, силата, която долавяше, беше смразяваща.

Той се опита да се отдръпне, но вече беше твърде късно. В невъобразимите дълбини на Кладенеца, умът на съветника изведнъж бе засмукан отвъд границите на реалността, отвъд вечността… докато…

„Дълго те търсих…“ — дойде гласът. Звучеше като живот, смърт, съзидание и разруха… и могъщество без граници.

Дори да искаше, Ксавиус не би могъл да отскубне поглед от бездната. Други очи вече го държаха здраво… очите на новия бог на лорд съветника.

„Най-сетне дойде при мен…“

 

 

Водите бълбукаха, все едно вряха. Огромни вълни се издигаха и после се разбиваха с грохот, отново и отново. И от небесата, и от тъмния Кладенец проблясваха мълнии.

След това започна шепотът.

Първите нощни елфи, които го чуха, помислиха, че е просто дивият вятър. Скоро спряха да му обръщат внимание, по-притеснени от възможното унищожение на елегантните им домове.

Ала неколцина други, по-проницателни и в по-пълна хармония с неземните енергии, разпознаха шепота. Гласове, идещи от самия Кладенец. Но дори просветените не можаха да разберат какво казват гласовете.

Само един или двама успяха да разпознаят думите и наистина да се уплашат… ала не разказаха за страха си на другите, за да не бъдат обявени за луди. Така никой не се вслуша в единственото предупреждение, което щяха да получат.

Гласовете говореха единствено за глад. Те гладуваха за всичко. Живот, енергия, души… те искаха да нахлуят в света, да влязат в непорочното кралство на нощните елфи.

И веднъж влезли, да го погълнат…