Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (11)

Единайсет

На Крас му отне цял ден, докато осъзнае, че двамата с Ронин са под наблюдение.

Още половин ден му трябваше, за да разбере, че наблюдателят няма нищо общо с Ценариус.

Драконовият магьосник не можеше да каже кой е този, който имаше способността да се скрие от могъщия полубог. Някой от сподвижниците на Ценариус? Малко вероятно. Господарят на гората със сигурност би бил наясно с номерата им или слугите, които можеха да използват. Нощните елфи? Крас отхвърли възможността незабавно, както и шансът тайнственият наблюдател да произлиза от която и да било смъртна раса.

Това му оставяше само един логичен извод… че този, който шпионира Ценариус и двамата му „гости“ е от собствения народ на Крас.

В неговото време драконите разпращаха наблюдатели, които да държат под око онези с потенциала да променят света, независимо за добро или за лошо. Сред елфите, хората и орките — всъщност сред всяка раса — имаше шпиони. Драконите го смятаха за необходимо зло; ако ги оставеха без контрол, по-младите раси имаха навика да предизвикват катастрофи. Дори в това далечно минало трябваше да има някакви стражи. Крас не се съмняваше, че те с тревога наблюдават Зин-Азшари… но, типично за неговия вид, нямаше да предприемат нищо, преди да са абсолютно сигурни, че катастрофата е неизбежна.

В конкретния случай, когато дойдеше този момент, щеше да е твърде късно.

Той запази тайните си скрити от Ценариус, но пред един от неговите, дори от миналото, Крас реши, че трябва да разкаже всичко, което знае. Ако някой можеше да предотврати потенциалния погром, който присъствието им с Ронин може би беше предизвикало, това бяха единствено драконите… но само, ако го послушат.

Зачака докато човекът заспи, а шансът Ценариус да се върне намалее достатъчно.

Нуждите на двамата бяха поети от невидими горски духове. Храната се материализираше в определени моменти и остатъците изчезваха, когато се нахранеха. Другите природни нужди се поемаха по същия начин. Това позволяваше на Ценариус да продължава мистериозните си дискусии със своите сподвижници — което при божества можеше да отнеме дни, седмици, месеци, а даже и по-дълго — без да се тревожи, че двамата му гости ще умрат от глад в негово отсъствие.

Независимо от цикъла на луната, поляната си оставаше все така осветена през нощта, почти сякаш е ден. Когато се убеди, че Ронин е заспал достатъчно дълбоко, Крас се изправи тихо и се насочи към бариерата от цветя.

Дори през нощта, те незабавно се извърнаха към него. Драконовият магьосник се приближи до тях, колкото можеше по-близо без да ги предизвика, а после се огледа към гората отвъд, изучавайки тъмните дървета. Познаваше добре тайните на прикриване, ползвани от неговия вид. По-добре от всекиго, дори от един полубог. Това, което Ценариус можеше да пропусне, нямаше да убегне на Крас.

В началото всички дървета изглеждаха еднакви. Той ги разгледа много внимателно, след това по още веднъж, но все така безрезултатно. Тялото му виеше за почивка, но Крас отказа да остави неестествената слабост да го завладее. Страхуваше се, че ако й позволи дори веднъж, може никога да не се оправи.

Погледът му внезапно спря на извисяващ се дъб с особено дебел дънер.

Впил внимателен поглед в него, изтощеният заклинател прикри мислите си и фокусира волята си върху дървото:

„Познавам те… Знам какво си, наблюдателю…“

Нищо не се случи. Отговор не последва. За момент Крас се почуди да не би да е сгрешил, но вековете опит твърдяха друго.

Опита отново:

„Познавам те… маскиран като част от дърво, ти наблюдаваш и нас, и властелина на гората. Чудиш се какво сме и защо сме тук.“

Почувства нечие присъствие да се размърдва, макар и съвсем леко. Наблюдателят се чувстваше неудобно с внезапното нахлуване на магьосника в мислите му, но още не искаше да се разкрива.

„Мога да ти кажа много неща, които не желая да разкривам пред господаря на горите… но ще го сторя, ако застана срещу нещо повече от дънер…“

„Рискуваш да издадеш и двама ни — отвърна му най-сетне един доста арогантен разум. — Полубогът може да ни наблюдава…“

Драконовият магьосник прикри удоволствието си от изкопчения отговор.

„Знаеш не по-зле от мен, че той не е тук… пък и ти можеш да ни скриеш от всеки друг наблюдател…“

За един момент нищо не се случи. Крас се зачуди дали не беше прекалил…

После част от дънера се отдели и се превърна в човекоподобна фигура, ала покрита с набраздена дървесна кора. Докато високият наблюдател се приближаваше, кората се стопи в нищото, превръщайки се в дълги свободни одежди и слабо лице, скрито от магия, която и Крас от векове познаваше.

Облеченият в роба с цвета на дърветата безлик наблюдател спря при външния периметър на магическата поляна. Скритите очи изучаваха Крас от глава до пети и въпреки че плененият магьосник не можеше да разчете каквото и да било изражение, беше сигурен, че другият е шокиран.

— Кой си ти? — запита тихо новодошлият.

— Един от семейството, би могло да се каже.

Това бе прието с неверие:

— Дори не можеш да предположиш за какво говориш…

— Всъщност съвсем точно знам за какво говоря — отвърна твърдо Крас. — Знам го също толкова добре, колкото знам, че тази, която се нарича Алекстраза, е Кралицата на Живота, онзи, който се нарича Ноздорму, е самото Време, Изера е Онази що Сънува, а Малигос е въплътената Магия…

Фигурата погълна тези имена, а после, почти като някаква странична мисъл, изкоментира:

— Пропусна един.

Крас потисна стреснатото си ахване и кимна.

— А Нелтарион е пръстта и камъка, Пазителя на Земята.

— Тези имена са известни на малцина извън моя вид, но все пак не са нечувани. Под какво име трябва да те познавам, за да те смятам за сродник?

— Наричат ме… Кориалстраз.

Другият се отдръпна.

— Не бих пропуснал това име, когато принадлежи на консорта на Кралицата на Живота, но нещо липсва. Откак сте пленници тук, те наблюдавам, и ти не се държиш като един от моя вид. Ценариус е могъщ, дори много, но той не би могъл толкоз лесно да те задържи в пленничество, ако беше онзи, наречен Кориалстраз.

— Ранен съм зле. — Крас направи жест с ръка, за да отхвърли обвинението. — Сега времето е всичко! Трябва да достигна Алекстраза и да й кажа всичко, което знам. Можеш ли да ме отведеш при нея?

— Просто така? Наистина си арогантен като дракон! Защо да рискувам да навлека на расата си нанасянето на оскърбление на горското божество само заради съмнителната ти идентичност? Той ще разбере, че е бил наблюдаван, и ще вземе мерки.

— Защото потенциалната опасност за света е по-важна от обидата към гордостта на полубога. — Драконовият магьосник си пое дълбоко дъх и добави: — И ако само ми позволиш, ще ти разкрия какво искам да кажа…

— Не зная дали мога да ти имам доверие — отвърна тъмният пазач и наклони глава на една страна. — Но в твоето състояние не мисля че имам и причини да се боя от теб. Ако знаеш как… покажи ми какво оцветява с такава Неотложност думите ти.

Крас се въздържа от отговор на провокацията, въпреки растящата си неприязън към този арогантен дракон.

— Ако си готов…

— Направи го.

Умовете им се докоснаха… и Крас разкри истината.

Другият залитна назад под напора на интензивните образи. Сенчестата магия пред лицето му за миг загуби плътността си и разкри странна гущерово-елфска комбинация, застинала в изражение на пълно неверие.

Но сенките се завърнаха със същата скорост, с която бяха изчезнали. Наблюдателят явно все още осмисляше видяното, но въпреки това си възвърна част от хладнокръвието.

— Всичко това е невъзможно…

— Но доста вероятно, бих казал.

— Това са само образи от въображението ти!

— Иска ми се да бяха — отбеляза Крас тъжно. — Сега разбираш ли защо трябва да говоря с кралицата?

Събеседникът му поклати глава:

— Това, което искаш, е…

Двата дракона замръзнаха на място, почувствали едновременно приближаването на огромна сила.

Ценариус. Полубогът се беше завърнал неочаквано.

Наблюдателят незабавно започна да се оттегля. Крас протегна ръка напред, изплашен, че това може да е последният му шанс:

— Не. Не можеш да си позволиш да игнорираш това! Трябва да видя Алекстраза!

Ръката му премина над цветята. Те реагираха веднага, отвориха се широко и го поръсиха с магически прашец.

Светът се олюля около него. Залитна напред и се свлече сред лехата.

Внезапно го поеха силни ръце. Чу тихо съскане, породено от безпокойство, и разбра, че другият дракон го е хванал.

— Пълен глупак ссссъм да правя това! — изстена наблюдателят.

Крас мълчаливо благодари на дракона за решението му, докато внезапно в угасващото му съзнание не се появи осъзнаването на случващото се. Опита се да каже нещо, но устата му не пожела да проработи.

И докато припадаше, последните му мисли вече не бяха изпълнени с благодарност към другия дракон… а по-скоро с ярост към самия него, че не е направил така, та и Ронин да бъде включен в бягството.

 

 

Пантерите тичаха през гъстата гора, а тази на Брокс се носеше с такава ярост, че безпомощният орк едва успяваше да остане на седлото. Въпреки че беше свикнал да язди огромните вълци, отглеждани от собствения му народ, движенията на котката се различаваха в някои тънкости и той постоянно се олюляваше.

Малко по-напред се носеше сянката на Малфурион, приведена ниско над собствения му звяр, насочвайки го с вещина в една или друга посока. Брокс се радваше, че спътникът му има някаква пътека наум, но се надяваше, че ужасното пътуване няма да продължи още твърде дълго.

Скоро щеше да се развидели. Оркът мислеше, че това е лошо, защото на светлината на слънцето щяха да се виждат от много далеч, ала Малфурион отвърна, че идването на деня е в тяхна полза. Ако Лунната стража ги преследваше, силите на магьосниците щяха да са по-слаби с отминаването на мрака.

Разбира се, оставаше да се справят и с войниците.

Зад гърбовете им Брокс можеше да чуе приближаващите звуци на преследвачите. Рогове, далечни викове и от време на време изръмжаването на друга пантера. Бе предположил, че планът на Малфурион е по-добър от това просто да се надява, че ще надбягат другите ездачи, но очевидно случаят не беше такъв. Спасителят му не беше войн, а просто добра душа, която искаше да стори това, което смята за правилно.

Тъмнината на нощта отстъпи на утрото, ала мътно и мъглявосиво, забулено в мъгла. Оркът приветства неочакваните талази, колкото и краткотрайни да бяха, но се надяваше, че животното му няма да загуби това на Малфурион сред тях.

Около тях се появяваха и изчезваха смътни форми. От време на време му се струваше, че мярка и движение. Ръката му стенеше за загубата на вярната брадва, която бе станала притежание на нощните елфи. Малфурион не му беше осигурил оръжие, може би донякъде от предпазливост.

Роговете отново изсвириха, този път доста по-наблизо. Ветеранът изръмжа.

Малфурион изчезна в мъглата. Брокс се понадигна на седлото, изплашен, че неговият звяр ще се затича в съвсем друга посока.

Пантерата внезапно се изви, за да избегне някаква масивна скала. Хванат неподготвен, оркът изгуби равновесие.

С изненадан рев Брокс се изплъзна от пъргавото животно и се изтърколи върху твърдата неравна земя. Полетя с главата напред към един храст.

Тренираните му рефлекси поеха нещата по-нататък. Оркът се претърколи, спря, после скочи на крака, готов да се качи отново на седлото. За нещастие обаче котката му не бе забелязала злополучното падане и продължаваше напред в мъглата.

А звуците, идещи от преследвачите, се усилваха все повече.

Брокс веднага започна да се оглежда за нещо, каквото и да е, което да ползва като оръжие. Вдигна един паднал клон, който обаче се разпадна в силните му ръце. Единствените камъни наоколо бяха или твърде малки, за да му свършат работа, или твърде големи, за да успее да ги повдигне.

Нещо голямо се раздвижи в храстите отляво.

Оркът се стегна. Ако беше войник, имаше добри шансове. Ако пък там се криеше някой от Лунната стража, раздаването нямаше да бъде на негова страна, но не възнамеряваше да се дава без битка.

Огромна и дишаща тежко четирикрака фигура изскочи от мъглата, обхванала гората.

Шокът почти довърши Брокс, защото това, което се изправи срещу него, не беше пантера. Виеше като вълк или куче, ала само донякъде напомнящ двете. На нивото на раменете бе високо колкото война, а от гърба му се издигаха две гнусни пипала. Устата му беше пълна с няколко реда огромни зъби. Гъста зеленикава слюнка капеше от широката му гладна паст.

Чудовищни спомени изпълниха мислите на Брокс. Беше виждал подобни ужаси, макар той самият никога да не се бе изправял срещу точно такъв. Те тичаха преди останалите демони, глутница след глутница от злокобни чудовища.

Адските хрътки… предвестниците на Пламтящия легион.

Брокс се отърси от кошмарите си точно преди чудовището да го удари. Хвърли се напред и се плъзна под огромното създание.

Адският звяр се опита да го притисне с нокти, но инерцията на съществото му изигра лоша шега. Масивното чудовище се спря рязко и се извърна към неуловимата си жертва.

Оркът го удари в носа с юмрук.

За повечето раси подобна атака нямаше да доведе до нищо, освен евентуално до загуба на ръката, но Брокс не само беше орк, но беше бърз и силен. Удари, преди звярът да реагира, с цялата ярост и мощ на един от най-силните от расата му.

Ударът счупи носа на демоничната хрътка. Чудовището се препъна и от устата му се разнесе смразяващ кръвта вой. Гъста тъмнозелена течност потече от раната.

Брокс не отделяше поглед от този на противника си, а ръката му се разкъсваше от болка. Не трябва да позволяваш на животно, особено ужасяващо като това, да забележи каквито и да било признаци на слабост. Само ако останеше лице в лице с него, имаше шансове за оцеляване.

И тогава пантерата на Брокс, изчезнала преди малко в мъглата, се върна с бясна скорост. Изръмжаването на котката привлече вниманието на адския звяр, а интересът му към орка отслабна. Двата гиганта се сблъскаха в ярост от нокти и зъби.

Знаейки, че не може да направи нищо, за да помогне на пантерата, Брокс отстъпи назад. Ала успя да направи само няколко стъпки, преди тежко дихание изотзад да изпълни слуха му. Бавно и внимателно погледна зад гърба си.

Съвсем малко по-назад втори адски звяр се готвеше да скочи върху него.

Останал без избор, обезсърченият войн накрая побягна.

Вторият демон се хвърли в преследване, виейки, докато приближаваше жертвата си. Вкопчени в собствената си битка, другите две животни не им обръщаха внимание. Пантерата вече бе получила две тежки рани по тялото си. Брокс благодари мислено на създанието за това спасение, колкото и временно да беше, а после се съсредоточи върху това как да се измъкне от другия си преследвач.

Оркът търсеше места, където пътеката се стеснява. Доста по-големият адски звяр трябваше да заобикаля препятствията или — когато може — да ги прегазва, а това позволяваше на Брокс да запазва някакво разстояние между двамата. Проклинаше наум това, че му се налага да бяга, но знаеше, че без оръжие шансовете му да победи чудовището са минимални.

Малко по-назад чу тъжния вопъл на умиращо животно и разбра, че пантерата е загубила битката. Скоро по петите му щеше да има два адски звяра, желаещи кръвта му.

Разсеян от смъртта на котката, Брокс не обърна внимание къде стъпва. Внезапно един корен сякаш се надигна, за да закачи крака му. Успя да остане прав, но от загубата на равновесие се олюля диво на една страна. Хвана се за тънко безлистно дърво, само с една глава по-високо от него самия, което се отскубна и остана в ръката на орка. Самият той накрая се спря в много по-голям и здрав дънер.

Зашеметен, Брокс едва успя да фокусира нападащия. Размаха пред себе си тънкото дърво, а после започна да мушка с него като с пика.

Демоничната хрътка замахна към импровизираното оръжие и откъсна горната му третина. От нея останаха само трески. С все още разфокусиран поглед, оркът стисна здраво остатъка от клона и се засили към чудовището.

Пораженията, нанесени на дървото от адския звяр, му бяха дали смъртоносна острота, която преди не притежаваше. Замахвайки с цялата си сила, Брокс заби разкъсания край дълбоко в разтворената паст на съществото.

Демонът се опита да отстъпи с оглушителен рев на агония, но оркът продължи атаката си. Цялото му тяло беше подчинено на усилията да забие клона още по-надълбоко.

Едно от пипалата се протегна към него. Оркът освободи едната си ръка, сграбчи наближаващата заплаха и дръпна колкото можеше по-силно.

С влажен звук на раздиране пипалото се откъсна.

Омазани от собствените му телесни течности, предните крака на чудовището поддадоха. Брокс не освободи захвата на дървото и дори се намести по-удобно, за да парира все по-отчаяните движения на жертвата си.

Задните крака също се свлякоха. Яростно махайки с опашка, звярът се опитваше да избута с лапа клона от хранопровода си. Най-накрая успя да строши оръжието на орка на две, но предната част остана забита дълбоко.

Брокс осъзнаваше, че адската хрътка все още е опасна, и бясно се заоглежда за нещо, с което да замени изгубената пика.

Ала вместо това се озова лице в лице с първоначалния си нападател.

Другият адски звяр носеше новопридобити белези по цялото си тяло в добавка към раната в носа, която Брокс му беше нанесъл по-рано. От дясното му рамо висеше разкъсана плът, но въпреки влошеното си здравословно състояние, чудовището изглеждаше повече от способно да довърши изтощения орк.

Ветеранът сграбчи един дебел клон и го размаха като меч. Въпреки това обаче съзнаваше, че с късмета му е свършено. Дървото нямаше да задържи на разстояние огромното създание.

Адският звяр сви колене, готов за скок…

Но докато скачаше, самата гора оживя, за да защити Брокс. Дивите треви и плевели под краката на демоничната хрътка яростно израснаха и се изстреляха нагоре с такава удивителна бързина, че успяха да сграбчат звяра в полет.

С безнадеждно оплетени крайници ужасяващото същество заръмжа и се опита да захапе тревата. Двете му пипала се протегнаха надолу, за да докоснат растенията, държащи го на разстояние от плячката му.

— Брокс!

Малфурион яздеше към орка и изглеждаше точно толкова изморен, колкото се чувстваше ветеранът. Нощният елф стигна до него и му подаде ръка.

— Отново съм ти задължен — изръмжа войнът.

— Нищо не ми дължиш. — Малфурион погледна пленения звяр. — Особено като вземем предвид, че това няма да го задържи още дълго.

И наистина, където ужасните пипала докосваха растенията, тревата и плевелите повяхваха. Едната предна лапа вече беше освободена. Още докато адският звяр освобождаваше другите си крайници, вече опитваше да достигне Брокс и неговия спътник.

— Магия… — промърмори Брокс, спомняйки си подобни гледки. — То поглъща магията…

С мрачно лице Малфурион помогна на спътника си да се качи на гърба на пантерата. Тя изръмжа, но по никакъв друг начин не реагира заради по-голямата тежест.

— Тогава е по-добре да напуснем бързо.

Отново прозвуча рог, този път толкова близо, че Брокс почти очакваше да види ловеца. Преследвачите от Сурамар ги бяха догонили.

Внезапно Малфурион се поколеба:

— Те ще се натъкнат право на този изрод! Ако някой от тях е от Лунната стража…

— Магията е способна да убие адския звяр, ако е достатъчно силна, нощни елфе. Но ако искаш да останеш и да се пребориш с това създание заедно с тях, и аз ще остана до тебе.

Брокс не добави, че това ще означава или смъртта, или повторното му залавяне. Нямаше да изостави Малфурион, който вече на два пъти му беше спасявал живота.

Сутрешната мъгла взе да се разнася и смътните фигури се виждаха в далечината. Малфурион стисна здраво юздите и бързо обърна пантерата в обратната посока. Не каза нищо на Брокс, просто подкара животното си бързо.

Зад тях демонът освободи още един крак, а вниманието му вече беше привлечено от звуците, предвещаващи нова плячка…

 

 

Нещо разбуди Ронин от съня. Нещо, което го караше да се чувства неспокоен.

Той не се размърда веднага, а вместо това клепачите му се повдигнаха само колкото да види част от заобикалящата го среда. Слънчевите лъчи му помогнаха да различи заобикалящите го дървета, злокобната линия на цветята-пазачи и тревата, на която лежеше.

Това, което не успя да види, беше Крас.

Той се надигна, търсейки с поглед драконовия магьосник. Нямаше как да не е някъде из поляната.

Но след внимателно проучване на региона, изчезването на дракона стана очевидно.

Притеснен, магьосникът се изправи и отиде до края на поляната. Цветята се извърнаха, за да го посрещнат, и всяко се отвори широко. Ронин се изкушаваше да види колко силни са точно, но подозираше, че полубогът едва ли щеше ги разположи тук, ако не можеха лесно да се справят с един смъртен.

С поглед, неизменно следящ горите, Ронин извика:

— Крас?

Нищо.

Той изгледа дърветата, намиращи се точно отвъд затвора му, и се намръщи. Нещо не беше същото, но не можеше да каже точно какво.

Отстъпи назад, размишлявайки… и внезапно забеляза, че е попаднал в нечия сянка.

— Къде е другият? — настоя да научи Ценариус. В тона му нямаше и следа от доброжелателност. Макар и ясно, небето изведнъж изтрещя и от нищото се появи яростен вятър. — Къде е приятелят ти?

Ронин запази изражението си неутрално, докато стоеше лице в лице с полубога.

— Не зная. Току-що се събудих и него го нямаше.

Златните очи на рогатата фигура се присвиха, а намръщеното му изражение изпрати тръпки по гърба на човека.

— По света има притеснителни знамения. Някои от другите са усетили натрапници, създания с неестествен произход, които душат наоколо и търсят нещо… или някого. — Той изгледа магьосника много внимателно. — Защо ли се появяват така скоро след внезапното ви идване от нищото?

Ронин можеше само да подозира какви ще да са тези неназовани създания. Ако беше прав, той и Крас имаха дори по-малко време, отколкото подозираха.

Когато видя, че „гостът“ му няма какво да каже, Ценариус добави:

— Приятелят ти не може да е избягал без чужда помощ, но те е изоставил. Защо?

— Аз…

— Сред другите имаше и такива, които настояваха да ви предам веднага, за да разберат чрез по-радикални методи причините за присъствието ви тук и какво е това, което ви прави толкова интересни за нощните елфи. До момента ги убеждавах, че не бива да го правят…

Добре развитите сетива на Ронин внезапно почувстваха присъствието на друга могъща сила, която по свой собствен начин беше равна на тази на Ценариус.

— Сега виждам, че трябва да се съобразя с мнозинството — довърши с нежелание властелинът на гората.

— Чухме повика ти… — изръмжа дълбок и гръмък глас. — Значи признаваш грешката си…

Магьосникът понечи да се обърне, за да види кой е заговорил, но краката му — цялото му тяло — не искаха да се подчинят на желанията му.

Нещо по-огромно от полубога се раздвижи зад гърба му.

Ценариус изобщо не изглеждаше доволен от коментара на другия.

— Признавам само, че трябва да предприемем нови стъпки.

— Истината ще излезе наяве… — Тежка, покрита с козина ръка с дебели нокти хвана човека за рамото и го стисна болезнено — При това съвсем скоро…