Към текста

Метаданни

Данни

Серия
WarCraft: Войната на Древните (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Well of Eternity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Кладенецът на вечността

Серия Войната на Древните, №1

Американска, първо издание

Превод: Симеон Цанев

Редактор: Ивайло Крумов

Художник на корицата: Бил Петрас

Дизайн и компютърна обработка: Младена Крумова

ИК „Серпис“ АД, 2005 г.

ISBN: 954-301-023-4

История

  1. — Добавяне

Пет

Брокс имаше много лошо предчувствие за мисията им.

— Къде са? — промърмори той — Къде са се дянали?

Оркът много искаше да разбере как можеш да скриеш дракон. Дирите бяха явни до едно място, но след него единственото, което двамата с Гаскал успяха да открият, бяха следите на човек или може би на двама. И тъй като орките бяха достатъчно близо, за да забележат, ако един дракон се издигне във въздуха — а такава зашеметяваща гледка не бяха забелязвали — оставаше само левиатанът все още да е някъде наоколо.

— Може би е натам? — предположи по-младият войн, а веждите му бяха смръщени неразбиращо. — Към онзи проход.

— Твърде тесен е — изръмжа Брокс и подуши въздуха. Миризмата на дракона изпълваше ноздрите му. Почти изгубена под нея беше и тази на човека. Дракони и магьосници.

Договор или не, днес бе добър ден за умиране… ако Брокс успееше изобщо да си намери враговете.

Коленичи и огледа отново следите, след което му се наложи да признае, че предположението на Гаскал има най-много смисъл. Двата чифта стъпки водеха към въпросния проход, докато драконовите просто изчезваха. Въпреки това Брокс беше сигурен, че ако се сблъскат с другите нарушители, драконът моментално ще се появи.

Без да дава на спътника си какъвто и да било знак за истинските си намерения, по-старият войн се изправи.

— Да тръгваме.

С извадени оръжия двамата пристъпиха в прохода. Брокс го огледа внимателно и изсумтя. Определено твърде тесен за дракон, ако и недорасъл. Къде беше изчезнал звярът?

Изминали бяха съвсем малко разстояние, когато чуха от дълбините чудовищния рев на някакъв звяр. Двамата орки се спогледаха, но не забавиха ход. Никой истински войн не се обръща при първия знак за опасност.

Навлязоха още по-навътре. Сенките играеха и сякаш навсякъде около тях се спотайваха странни и неестествени животни. Дишането на Брокс се учести, докато се опитваше да не изостава от Гаскал. Брадвата тежеше в ръката му.

Внезапно чуха вик — човешки вик — при това съвсем наблизо.

— Брокс… — започна по-младият орк.

Но в този момент гледката пред тях се изпълни от чудовищно видение — огнен хаос, какъвто никой от двамата не беше виждал.

Изпълваше прохода, преливайки дори в скалите. Не изглеждаше като живо, но въпреки това се движеше сякаш с цел. Звуци — случайни и хаотични — изпълниха ушите на орките и когато Брокс се вгледа в центъра на вихъра, доби чувството, че се взира в средата на вечността.

Орките не бяха раса, която лесно се плаши, но чудовищното и със сигурност магическо видение наистина порази двамата войни. Брокс и Гаскал замръзнаха срещу него, наясно, че обикновените оръжия едва ли могат да го отблъснат.

Старият орк искаше героична смърт, а не нещо подобно. Нямаше достойнство в такъв край. Нещото изглеждаше готово да го погълне без изобщо да му обърне внимание, както би постъпило с хлебарка.

И това му помогна да вземе решение.

— Гаскал! Движи се! Бягаме!

Но самият той не успя да изпълни командата си. Да, обърна се да бяга, но се подхлъзна като непохватно дете, за първи път видяло сняг. Едрият орк се стовари на земята и удари главата си. Оръжието му издрънча нейде встрани.

Гаскал, който не бе видял какво е станало с другаря му, не избяга, а се затича към едната стена и се свря в цепнатина между скалите. Настани се там, сигурен в защитата на плътния камък.

Докато все още се опитваше да прочисти главата си, Брокс осъзна грешката на младежа. Изправяйки се на колене, той извика:

— Не там! Надалеч!

Но какофонията от звуци удави предупреждението. Страшната аномалия се придвижи напред… и Брокс с ужас видя как Гаскал попада в ръба й. Поразеният орк издаде хиляда крясъка едновременно и започна да старее и да се подмладява едновременно. Очите му се подуха, а тялото му се развълнува като течност. Той се разтегна и сви…

С един последен ужасяващ писък, по-младият войн се нагъна в самия себе си, още и още… докато не изчезна напълно.

— В името на Ордата… — ахна Брокс и се изправи. Гледаше в мястото, където допреди миг бе стоял Гаскал, все още надявайки се, че по някакъв начин спътникът му ще се появи невредим като по чудо.

След това осъзна, че го делят секунди от участта да бъде погълнал от същия ужас.

Брокс се обърна, инстинктивно сграбчи оръжието си и затича. Не чувстваше срам. Никой орк не би могъл да се бори с такова нещо. Щеше да е напразен жест да умре по начина, по който си бе отишъл Гаскал.

Но колкото и бързо да тичаше, огненото видение беше много по-бързо. Почти оглушен от безбройните звуци и гласове, Брокс стисна зъби. Знаеше, че не може да го надбяга, не и сега, но продължи да се опитва…

Успя да направи още две стъпки, преди да бъде погълнат.

 

Всяка кост, всеки мускул и нерв в тялото на Крас крещеше. Само поради тази причина успя изобщо да се измъкне от черната бездна на безсъзнанието.

„Какво стана?“

Все още не беше сигурен. В един момент се опитваше да се свърже с Ронин, а в следващия по някакъв начин също бе засмукан от аномалията, макар да не се намираше близо до нея. Мисловната му връзка с човешкия магьосник буквално беше завлякла Крас след него.

През объркания му ум отново проблеснаха образи. Пейзажи, създания, артефакти. Крас бе станал свидетел на самото време в най-крайния му и цялостен аспект, при това на всички епохи едновременно.

Аспект?

Думата призова друго мрачно видение, което до момента с радост бе забравил. Насред вихрещия се хаос Крас бе мярнал гледка, която беше разбила сърцето и надеждите му.

Там, в центъра на яростта, бе видял Ноздорму, великият Аспект на Времето… впримчен като муха в паяжина.

Самият Ноздорму, в цялата си ужасяваща красота. Дракон не от плът, а от златните пясъци на вечността. Блестящите му, подобни на кристали очи с цвета на слънцето, бяха широко отворени, но не виждаха маловажната фигурка на Крас. Великият дракон се намираше насред битка и агония, хванат, но и борещ се да задържи всичко заедно… наистина всичко.

Ноздорму бе едновременно жертва и спасител. Попаднал в капана на времето, той също така го предпазваше от разпадане. Ако го нямаше Аспекта, материята на реалността би се разнищила моментално. Светът, познат на Крас, би изчезнал завинаги. И никога нямаше да е съществувал.

През тялото му премина нов пристъп на болка. Изкрещя на древния език на драконите и за миг изгуби контрола, който поддържаше обикновено. Но с агонията дойде и осъзнаването, че още е жив. Това го накара да се бори, за да си върне ясното съзнание…

Отвори очи.

Погледът му бе посрещнат от дървета. Извисяващи се огромни колоси, покрити със зелен балдахин, които почти скриваха небето. Гора, изпълнена с живот. Птиците пееха сред клоните, други животни шумоляха и припкаха между храстите. Смътно забеляза, че небето е покрито с перести облачета, а слънцето залязва.

Гледката беше толкова успокояваща, че драконовият магьосник за момент се запита дали не е умрял и сега съзерцава отвъдното. Но после чу не чак толкоз райски звук — сподавено проклятие. Това привлече вниманието му и той погледна наляво.

Ронин разтриваше тила си, опитвайки да стане бавно. Огнекосият човек се беше приземил с лице надолу само на няколко стъпки от бившия си учител. Магьосникът изплю малко трева и пръст, после примигна. По чиста случайност погледна първо в посоката на дракона.

— Какво…? — беше единственото, което успя да изхрипти.

Крас понечи да отговори, но първоначално и от неговата уста излезе само прегракнала кашлица. Преглътна, после опита пак:

— Нямам… представа. Ранен… Ранен ли си някъде?

Ронин раздвижи ръце и крака с болезнена гримаса.

— Всичко ме боли… но… но май нямам нищо счупено.

След подобен тест драконовият магьосник стигна до същото заключение за самия себе си. Това, че са пристигнали невредими, го изпълваше с удивление… но после си спомни магията, която Ноздорму правеше насред аномалията. Може би Аспектът на Времето все пак ги беше забелязал и се бе постарал да ги спаси.

Ако обаче случаят беше такъв…

Ронин се обърна по гръб.

— Къде сме?

— Не знам. Чувствам, че би трябвало да познавам мястото, но… — Крас млъкна, защото внезапно му се зави свят. Падна обратно на земята и затвори очи, докато усещането отмина.

— Крас? Какво ти стана?

— Всъщност нищо… мисля. Още не съм се свестил от станалото. Слабостта ще отшуми. — Ала Крас забеляза, че Ронин изглежда вече много по-добре, дори бе седнал и се протягаше. Защо един крехък човек издържаше хаоса на аномалията по-лесно от дракона?

С мрачна решителност Крас също се изправи до седнало положение. Замайването отново се появи, но магьосникът се пребори с него. Огледа се наоколо в опит да откъсне мислите си от собствените си проблеми. Да, определено гледката му изглеждаше позната. Някога беше посещавал това място, но кога?

Кога?

Този простичък въпрос внезапно го изпълни с ужас. Кога

„Ноздорму, впримчен във вечността… и цялото време е подвластно на аномалията…“

Плътната гора и издължаващите се сенки, създадени от залязващото слънце правеха почти невъзможно да се види достатъчно, за да се разпознае земята. Трябваше да се издигне в небето. Един кратък полет сигурно щеше да бъде безопасен. Пък и местността изглеждаше необитавана.

— Ронин, чакай ме тук. Ще проуча територията отгоре, а после се връщам.

— Мъдро ли е това?

— Не знам, но мисля, че е наложително. — Без повече думи Крас протегна ръце и започна да се изменя.

Или по-скоро се опита да го стори. Вместо това драконовият магьосник се преви на две от болка и обзелата го слабост. Чувстваше цялото си тяло като обърнато отвътре навън и загуби равновесие.

Силни ръце го хванаха преди да падне. Ронин внимателно го изтегли до едно място, покрито с мека трева, и го настани.

— Добре ли си? Изглеждаш сякаш…

Крас го прекъсна:

— Ронин… не можах да се променя. Не можах да се променя…

Младият магьосник се намръщи неразбиращо:

— Още си слаб, Господарю. Пътуването през онова нещо…

— Да, но ти стоиш изправен. Не се обиждай, човеко, но това, през което преминахме, би трябвало да те остави в много по-лошо състояние от мен.

Другият кимна.

— Просто реших, че си изхабил силите си в опити да ме опазиш.

— С голяма доза страх трябва да призная, че щом веднъж попаднахме във вихъра, не можех да направя повече за теб, отколкото за себе си. Всъщност, ако не беше Ноздорму…

— Ноздорму? — Очите на Ронин се разшириха. — Той какво общо има с оцеляването ни?

— Ти не го ли видя?

— Не.

Драконът си пое дълбоко дъх и разказа онова, на което беше станал свидетел. Докато го правеше, изражението на Ронин ставаше все по-мрачно.

— Невъзможно… — възкликна накрая човекът.

— Ужасяващо — поправи го Крас. — Ала също така трябва да ти кажа, че макар да ни спаси от суровите сили в аномалията, Ноздорму не ни е пратил там, откъдето дойдохме… или дори откогато дойдохме.

— Мислиш… че се намираме в друго време?

— Да… но в кой период… не мога да кажа. Също така не знам как ще успеем да се върнем в собствената си епоха.

Ронин отстъпи назад с препъване и се загледа в празното пространство.

— Верееса…

— Имай смелост! Казах, че не знам как ще се върнем обратно, но това не значи, че няма да опитаме! Първата ни работа сега е да потърсим храна, вода и убежище… както и някаква информация къде сме. По-късно ще умуваме над ситуацията… А сега ми дай ръка.

С помощта на човека Крас се изправи. След няколко несигурни стъпки той обяви, че вече е достатъчно добре, за да ходи. След кратък спор относно най-подходящата посока, решиха да поемат на север, където в далечината се забелязваха някакви хълмове. Оттам двамата щяха да виждат достатъчно високо над дърветата, за да разберат дали наоколо няма някое селище.

Слънцето изчезна зад хоризонта едва час след началото на пътуването им, но те продължиха напред. За щастие Ронин носеше в кесия на колана си малко храна, а и един от храстите, който подминаха, ги снабди с няколко шепи ядивни, макар и кисели боровинки. В добавка слабото, почти елфско тяло на Крас имаше нужда от много по-малко храна, отколкото истинската му форма. Въпреки всичко обаче и двамата съзнаваха, че на другия ден ще трябва да потърсят нещо по-питателно, ако искат да оцелеят.

Дебелите им облекла, предназначени за планините, се оказаха перфектни, за да им пазят топло след спускането на мрака. Отличното зрение на Крас също помагаше, докато заобикаляха урвите по пътя си. И все пак напредваха твърде бавно, а жаждата отнемаше допълнително от силите им.

Накрая чуха слабо бълбукане и го последваха до един малък поток. Двамата с благодарност паднаха на колене и започнаха да пият.

— Слава на Петимата — рече драконът, докато лочеха. Ронин кимна, твърде зает в опитите си да погълне целия ручей.

След като се напиха, двамата седнаха да починат. Крас искаше да продължат, но явно нито той, нито човекът имаха нужната сила. Налагаше се да прекарат нощта тук и да продължат щом изгрее слънцето.

Драконът го предложи на Ронин, който прие с готовност.

— Не мисля, че мога да направя дори още една крачка — изпъшка човекът. — Но все още съм в състояние да спретна малък огън, ако искаш.

Идеята изглеждаше привлекателна, ала някакво предчувствие глождеше дракона.

— Ще ни бъде достатъчно топло с тези дрехи. Бих предпочел за момента да бъдем по-предпазливи.

— Вероятно си прав. Като нищо може да се намираме насред първото нашествие на Ордата.

На Крас му се струваше малко вероятно, имайки предвид спокойствието на горите, но в миналото бе имало и други опасности. За щастие мястото, където се намираха, щеше да ги заслонява от погледите на случайните пътници. Издигащата се извивка на хълма пък им предлагаше естествена стена, зад която да се скрият.

По-скоро от изтощение, отколкото по взаимно съгласие, двамата останаха където си бяха и скоро задрямаха. Сънят на Крас обаче беше неспокоен и включваше видения от скорошните събития.

Отново видя Ноздорму, борещ се срещу собствената си природа. Цялото време беше усукано и объркано, а нестабилността се усилваше с всяка секунда от съществуването на аномалията.

Видя и нещо друго — мимолетен огнен поглед; очи, които гледаха гладно към всичко, което виждаха. Драконовият магьосник се намръщи насън, а подсъзнанието му се опита да разбере защо това видение изглежда толкова ужасяващо познато…

Но точно тогава тихо триене на метал в метал наруши съня му и разпръсна парченцата във всички посоки, миг преди магьосникът да се сети какво представляват горящите зеници.

Ръката на Ронин покри устата му, преди да е успял да се размърда. По-рано в неговия дълъг, дълъг живот, подобен жест би накарал дракона да даде на смъртното създание болезнен урок по възпитание, но сега Крас не само бе по-търпелив отколкото в младостта си, но имаше и повече доверие на спътника си.

Скоро звънтенето на метала се повтори. Беше съвсем леко, но в тренираните уши на двамата магьосници звучеше като гръмотевица.

Ронин посочи нагоре. Крас кимна. Двамата се изправиха внимателно, опитвайки да надзърнат отвъд възвишението. Явно бяха минали часове, откакто бяха заспали. В гората цареше тишина, като се изключи бръмченето на насекомите. Ако не бяха кратките неестествени звуци, които бяха чули, Крас би казал, че всичко е наред.

А след това отвъд хребета се показаха две едри фигури. В началото бяха неразличими, но после невероятното зрение на дракона му помогна да осъзнае, че не са две, а по-скоро четири.

Двама ездачи седяха върху две мускулести пантери.

Бяха високи и слаби, но очевидно войни. Носеха броня с цвета на нощта и високи, покрити с гребени шлемове със защитни плочки на носовете. Крас не можеше да види ясно лицата им, но и двамата се движеха с плавност, каквато рядко се срещаше у човеците. И ездачите, и техните лъскави черни зверове изглеждаха така, сякаш нямат никакъв проблем с мрака, което накара драконовия магьосник бързо да предупреди спътника си:

— Ще те видят, преди да се усетиш. Не знам какво са, но не принадлежат към твоя вид.

— Идват и още! — отвърна Ронин. Въпреки по-слабото си зрение, той бе гледал в подходящата посока, за да мерне още чифт ездачи.

Четиримата войни се движеха почти безшумно. Само случайно донесеното от вятъра тежко дишане на пантерите издаваше присъствието им. Изглеждаха като участници в лов…

Крас стигна до неприятния извод, че плячката са те двамата.

Един от предните ездачи спря чудовищното си саблезъбо животно, а след това вдигна ръка към лицето си. Малка синя светлинка огря за кратко местността край него. В покритата си с метална ръкавица ръка ездачът държеше малък кристал, насочен към тъмнината. След миг докосна артефакта с другата си ръка, с което прекрати сиянието.

Употребата на магически кристал само отчасти притесни дракона. Малкото, което бе успял да види от намръщеното виолетово лице на ловеца го разтревожи много повече.

— Нощни елфи… — прошепна той.

Ездачът, носещ магическия кристал, веднага се обърна в неговата посока.

— Видяха ни — измърмори Ронин.

Проклинайки глупостта си, Крас издърпа магьосника към себе си.

— Към дълбоките лесове! Това е единствената ни надежда!

Един-единствен вик изпълни нощта… и горите се изпълниха с ездачи. Страшните им, но пъргави пантери скачаха ловко между клоните, а покритите им с възглавнички лапи не издаваха звук, докато се движеха. Също като господарите си, и те имаха блестящи сребърни очи, които им позволяваха да виждат плячката си, независимо от тъмнината. Животните ръмжаха, издавайки страстното си желание да хванат жертвите.

Ронин и Крас се спуснаха надолу по хълма и навлязоха в гъсталака. Един от ездачите премина край тях, но друг се обърна и продължи преследването. Зад гърба им повече от дузина ловци се разпръснаха, за да отрежат пътя на бегълците.

Двамата навлязоха в по-гъсто обрасла местност, но най-предният ездач почти ги беше настигнал. Ронин се извърна рязко и извика една-единствена дума.

Заслепяващо кълбо от чиста енергия удари нощния елф право в гърдите и го отнесе назад, събаряйки го от пантерата му. Преследвачът се удари в едно дърво с кънтящ звук.

Тази яростна атака само още по-силно настърви останалите елфи да ги заловят. Въпреки по-трудния терен, ездачите не щадяха животните си. Крас хвърли бърз поглед на изток и видя, че другите ловци вече са започнали да се извръщат към тях.

Инстинктивно каза заклинание; произнесено на езика на чистата магия, то трябваше да създаде стена от пламъци, която да задържи нападателите им. Вместо това на случайни места избликнаха малки огънчета, безполезни за каквато и да било защита. В най-добрия случай успяха да послужат за моментно разсейване на няколко от ездачите, ала повечето нощни елфи дори не им обърнаха внимание.

По-лошото беше, че драконовият магьосник отново се преви от болка и слабост.

Ронин побърза да се притече на помощ. Повтори по-слаба версия на магията на Крас, но за разлика от дракона, възнаграден за усилията си с агония и мизерни резултати, магьосникът пожъна небивал успех. Горите пред техните преследвачи лумнаха с гладни и агресивни пламъци, които отблъснаха елфите и ги захвърлиха в пълен хаос.

Ронин изглеждаше не по-малко изненадан от резултата, но успя да се окопити по-бързо. Изтича при Крас и помогна на падналия магьосник да се отдръпне от пожара.

— Те скоро… — драконът трябваше да си поеме дълбоко въздух, за да продължи: — Скоро ще намерят път около огъня! Очевидно добре познават територията.

— Как ги нарече?

— Това са нощни елфи, Ронин. Спомняш ли си за тях?

И драконовият магьосник, и човекът бяха прекарали войната срещу Пламтящия легион близо до Даларан, но от далечните земи дойдоха слухове за появата на нощни елфи — легендарна раса, от която произлизаше народът на Верееса. Появиха се, когато катастрофата изглеждаше неизбежна и не бе пресилено да се твърди, че ако не се бяха присъединили, изходът от конфликта можеше да се окаже различен.

— Но ако това са нощни елфи, не трябва ли да бъдем съюзници?

— Забравяш, че не е задължително да се намираме в същия времеви отрязък. Всъщност, преди повторното им появяване всички, дори ние, драконите, смятаха, че видът им е бил изтребен след края на… — Изведнъж Крас млъкна потиснато, несигурен, че иска да продължи мислите си до очевидния им завършек.

Наоколо се чуха викове. Трима ездачи се засилиха срещу тях с оголени ятагани. Най-отпред яздеше този със синия кристал. Пламъците на Ронин озаряваха лицето му и разкриваха, че красотата, присъща на всеки елф, е била завинаги съсипана от грозен белег, преминаващ по лявата буза от окото почти до устните.

Крас се опита да направи друга магия, но това само го свлече на колене. Ронин го положи на земята, а след това се извърна към нападателите.

Ритонус Зерак! — изкрещя той.

Клоните, намиращи се най-близо до елфите, внезапно се сгъстиха и оформиха подобна на паяжина бариера. Единият ездач се оплете в тях и падна от пантерата си. Вторият успя да спре своето животно, преди да попадне в капана.

Водачът им преряза клоните, сякаш режеше въздух, а острието му оставяше смъртоносна диря от червена мълния след себе си.

— Ронин! — успя да изграчи Крас. — Тичай! Махай се оттук!

Ала неговият ученик имаше също толкова малко намерение да изпълнява подобна заповед, колкото би имал и той на негово място. Ронин бръкна в кесията на колана си и извади нещо, което първоначално изглеждаше като лента, направена от блестящ живак, която бързо се оформи в хвърлящо отблясъци острие — подарък от един елфски командир в края на войната.

На светлината на острието на магьосника надменното изражение на водача на нощните елфи се смени с изненада. Въпреки това той посрещна меча на Ронин със своя собствен.

Захвърчаха алени и сребристи искри. Цялото тяло на магьосника потрепери, а елфът почти падна от седлото. Пантерата изръмжа, но ездачът й пречеше да достигне врага с острите си като бръснач нокти.

Отново размениха удари. Ронин можеше и да е магьосник, но през живота си беше научил, че ръкопашният бой е незаменимо и безценно умение. Верееса го тренира така, че да може да удържи на атаките дори на най-опитните войни… а с елфското острие имаше шансове срещу всеки противник.

Но не и срещу много. Докато държеше водача на разстояние, към тях притичаха още двама, които носеха мрежа. Крас чу звук зад гърба си и обърна поглед през рамо, за да види още трима ездачи, които също носеха голяма мрежа.

Ала колкото и да се мъчеше, не успяваше да произнесе думите на силата. Той, един дракон, беше безсилен.

Ронин видя първата мрежа и отстъпи. Държеше меча си в готовност, в случай че нощните елфи се опитат да го впримчат. Водачът подкара пантерата си напред, за да задържи вниманието на магьосника върху себе си.

— З-зад теб! — извика Крас, а слабостта го обхвана отново. — Още една…

Тежък ботуш го изрита в главата. Запази съзнание, но вече не можеше да фокусира погледа си. С премрежени очи видя как тъмните фигури обграждат спътника му. Ронин отблъсна две остриета и прогони една от големите котки… а след това мрежата го оплете.

Успя да прореже отвор в нея, но втората също падна върху него. Магьосникът отвори уста, но водачът се хвърли напред и го удари в челюстта с бронирания си юмрук.

Човекът се свлече на земята.

Вбесен, Крас успя да се отърси донякъде от вцепенението. Промърмори нещо и насочи пръст към водача.

Този път магията проработи, но изхвърча накриво. Мълния от златна светлина удари не целта, а близкото дърво, макар да бе невинно. Три дълги клона се откъснаха и паднала върху друг от ловците, погребвайки него и пантерата му под саван от листа.

Водачът се вторачи злобно в дракона. Без успех Крас опита да се предпази, но тежки юмруци и ритници го повалиха на земята… а после и в безсъзнание.

 

 

Водачът наблюдаваше безучастно, докато подчинените му пребиваха странното същество, което повече с късмет, отколкото чрез някакво умение, бе убило един от техните. Дълго след като стана очевидно, че жертвата не усеща нищо, остави войните да изливат яда си върху безчувственото тяло. Пантерите съскаха и ръмжаха, надушили кръвта, и нощните елфи едвам ги удържаха да не се включат в кръвопролитието.

Когато прецени, че са стигнали границите на безопасното и че по-нататъшният побой може да застраши живота на затворника им, той им нареди да спрат.

— Лорд Ксавиус ги иска живи — отсече белязаният елф. — А ние не го искаме разочарован, нали?

Другите дойдоха на себе си; в очите им се появи страх. И по-добре да се страхуват, мислеше си той, защото Ксавиус имаше навика да награждава немарливостта със смърт… мъчителна и бавна смърт.

И често избираше ръката на изпълнения с готовност Варо’тен, за да извърши наказанието.

— Много внимавахме, капитан Варо’тен — бързо каза един от войниците. — И двамата ще оцелеят през пътуването…

Капитанът кимна. Все още го удивляваше как съветникът на кралицата изобщо бе усетил присъствието на тези особени странници. Всичко, което Ксавиус каза, когато призова верния Варо’тен, беше, че се е случило нещо странно и той иска капитанът да разучи и да доведе всеки подозрителен субект, когото намери в околността. Варо’тен, наблюдателен както винаги, забеляза лекото набръчкване на челото на съветника, което намекваше, че Ксавиус е по-силно притеснен от това „странно явление“, отколкото иска да признае.

Елфът наблюдаваше затворниците, докато хората му ги завързваха и товареха върху гърба на пантерите. Каквото и да бе очаквал лорд Ксавиус, със сигурност не бяха тези двамата. По-слабият, който бе успял да направи последната магия, приличаше смътно на нощен елф, но кожата му беше бледа, почти бяла. Другият, очевидно по-млад и много по-силен магьосник… Варо’тен не знаеше какво да мисли за него. Не че се различаваше чак толкова от нощните елфи, но… явно не беше такъв. Не приличаше и на никое друго същество, което ветеранът беше виждал.

— Няма значение, лорд Ксавиус ще разбере всичко — промърмори си той. — Дори ако трябва да ги нареже на парченца или да ги изпече живи, за да стигне до истината…

Каквото и решение да вземеше съветникът, добрият лоялен капитан Варо’тен щеше да е на своя пост, за да помогне със своя опит.