Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността (2)

Две

„Злокобна поличба — мислеше си Ронин, докато яснозелените му очи наблюдаваха резултата от магията му. — Всеки магьосник ще разбере, че е така.“

— Сигурен ли си? — извика Верееса от другата стая. — Провери ли внимателно?

Червенокосият магьосник кимна, след това се намръщи, когато осъзна, че елфата естествено не може да го види. Трябваше да й каже лице в лице. Тя го заслужаваше. „Дано да е силна.“

Облечен в тъмносин панталон и жакет, и двете поръбени със злато, Ронин напоследък изглеждаше повече като политик, отколкото като магьосник, но изминалите няколко години бяха изисквали от него не по-малко дипломация, отколкото магия. А той не беше човек, комуто дипломацията се отдава — не и с неговия подход да се втурва в събитията с главата напред. С гъстата си червена грива и къса брада имаше лъвско излъчване, което прекрасно пасваше на темперамента му, когато му се налагаше да преговаря с разглезени и нагли посланици. Носът му, счупен отдавна и никога — по негов избор — не зараснал правилно, добавяше към огнената му репутация.

— Ронин, има ли нещо, което не си ми казал?

Не можеше да я кара да чака повече. Тя трябваше да знае истината, колкото и да беше ужасяваща.

— Идвам, Верееса.

Прибирайки магическите си инструменти, Ронин си пое дълбоко въздух и отиде при елфата. Въпреки това се спря точно на входа. Можеше да види само лицето й — красив съвършен овал, на който майсторски бяха поставени съблазнителни бадемови очи с чист небесносин цвят, тънък и леко извит нагоре нос и изкусителни устни, които сякаш винаги бяха наполовина усмихнати. Това лице бе обгърнато от буйна сребристобяла коса, която, ако елфата бе изправена, би стигала до кръста й. При все това Верееса можеше да мине и за човек, ако не бяха дългите заострени уши, които надничаха от косата й.

— Е? — попита тя търпеливо.

— Ами… ще бъдат близнаци.

Лицето й се озари от светлина, при което в очите му то сякаш стана още по-съвършено.

— Близнаци! Колко неочаквано! Колко прекрасно! Сигурна бях!

Тя се намести по-удобно в дървеното легло. Слаба, но с приятни за окото извивки, елфата-рейнджър беше бременна от няколко месеца. Кожената жилетка и металният нагръдник ги нямаше. Сега тя носеше сребърна рокля, която изобщо не можеше да скрие предстоящото раждане.

Трябваше да се доседят по бързината, с която започна да наедрява. Бяха женени само от няколко месеца, когато тя разбра за състоянието си. Тогава и двамата бяха притеснени, защото не само че бракът им бе изключително рядък сред аналите на историята, но и никой не беше документирал успешно раждане на дете, плод на такава връзка.

А сега очакваха не едно, а две деца.

— Не мисля че разбираш, Верееса. Близнаци! Деца на елф и магьосник!

Но лицето й продължаваше да излъчва удоволствие и удивление.

— Елфите раждат рядко и много, много рядко имаме близнаци, любов моя! Те ще бъдат предопределени за велики дела!

Ронин едва успя да скрие киселото си изражение.

— Знам. Точно това ме притеснява…

Двамата с Верееса бяха преживели предостатъчно „велики дела“. Заедно бяха принудени да проникнат в оркското укрепление Грим Батол през последните дни от войната срещу Ордата, а там се срещнаха не само с орки, но и с дракони, гоблини, тролове и какво ли още не. След това пътуваха от кралство в кралство, превръщайки се в своеобразни посланици, чиято задача бе да напомнят на Алианса за важността на това да остане цял. Тогава също бяха рискували живота си, защото мирът, последвал войната, се беше оказал в най-добрия случай нестабилен.

И след това, без никакво предупреждение, се появи Пламтящият легион.

Тъкмо тогава връзката, започнала като партньорство между двама изморени агенти, се превърна в изненадващо свързване на две души. Във войната срещу чудовищните демони магьосникът и рейнджърът се бяха борили един за друг в същата степен, в която и за земите си. Не веднъж единият или другият бе мислел, че спътникът му е мъртъв и болката беше непоносима и за двамата.

Може би загубата изглеждаше по-ужасна заради всички други обични приятели и роднини, които вече бяха погубени. И Даларан, и Куел’Талас бяха пометени от немъртвата напаст и хиляди умряха под ударите на разлагащите се извращения, служещи на ужасяващия Крал-лич^[1], — който пък от своя страна се подчиняваше на Легиона. Цели градове паднаха под ужасяващото нашествие, а нещата се влошаваха още повече от факта, че много от жертвите не след дълго се надигаха отново, прокълнатите им смъртни обвивки вече принадлежаха на Напастта.

Малкото семейство, което Ронин имаше преди това, изчезна по време на войната. Майка му отдавна беше мъртва, но баща му, брат му и двамата му братовчеди умряха при падането на град Андорал. За щастие на всички, отчаяните защитници разбраха, че битката е обречена и запалиха града. Дори Немъртвата напаст не можеше да вдигне мъртвите от пепелта.

Ронин не беше виждал нито един от тях — нито дори баща си — откак стана магьосник, но въпреки това бе почувствал празнина в сърцето си при пристигането на новините. Бездната между него и роднините му, причинена в голяма степен от неговото призвание, бе изчезнала за миг. Всичко, което бе имало смисъл тогава, беше, че е последният член на семейството си.

Съвсем сам.

Докато не осъзна, че чувствата, които изпитваше към смелата елфа-рейнджър до него, са взаимни.

Когато ужасяващият конфликт стигна до своя финал, за тях двамата имаше само една логична посока. Въпреки ужасените гласове, чуващи се и откъм народа на Верееса, и от неговите господари-магьосници, двамата избраха никога повече да не се разделят. Подпечатаха съюза си с брак и се опитаха да започнат колкото се може по-нормален живот в този разцепен свят.

„Естествено — помисли си горчиво магьосникът — на нас просто не ни е било писано да видим мир.“

Верееса се надигна от леглото преди той да успее да й помогне. Дори толкова близо до раждането, елфата се движеше ловко и грациозно. Тя хвана Ронин за раменете:

— Вие, магьосници! Винаги виждате само бедите. А аз мислех, че моите хора са мрачни… Любов моя, това ще е едно щастливо раждане на две щастливи деца. Ние ще го направим такова!

Той разбираше, че в думите й има смисъл. Никой от двама им не би направил нещо, което да застраши близнаците. Когато осъзнаха какво е състоянието й, те прекратиха усилията си за повторното изграждане на разбития Алианс и се заселиха в един от малкото останали мирни региони, достатъчно близо до разрушения Даларан, но не твърде много. Живееха в малък, но съвсем не скромен дом и хората от близкото градче ги уважаваха.

Нейната увереност и надежда все още го смайваха, имайки предвид собствените й загуби. Докато Ронин бе почувствал дупка в сърцето си от загубата на семейство, което вече почти не познаваше, в това на Верееса със сигурност се беше отворила зееща бездна. Куел’Талас, легендарен и със сигурност по-добре защитен от Даларан, беше напълно разрушен. Дори недостъпни от векове укрепления паднаха за броени дни, а някога гордите народи, живели там, се присъединиха към Напастта също толкова лесно, колкото и жалките човеци. Сред последните жертви бяха и членове на клана на Верееса… и някои от собственото й семейство.

От дядо си научи за отчаяната битка, в която трябвало да убие собствения си превърнал се в зомби син — нейния чичо. Пак той й разказа как по-малкият й брат бил разкъсан на парчета от гладна тълпа немъртви, водена от собствения му голям брат, който после бил запален и унищожен, заедно с останалите съживени трупове от оцелелите защитници. Все още никой не знаеше какво се е случило с родителите й, но всички ги смятаха за погубени.

А това, което Ронин така и не й каза… и може би никога нямаше да посмее да й каже… бяха чудовищните слухове, които чу да се разказват за една от двете сестри на Верееса — Силванас.

Другата сестра на съпругата му, великата Алериа, се беше превърнала в герой по време на Втората война. Но Силванас, на която Верееса бе подражавала през целия си живот, поведе битката срещу предателя Артас — принца на Лордерон. Някога единствена надежда на своята раса, поквареният слуга на Легиона опустоши собственото си кралство, а после поведе немъртвата си орда срещу столицата на елфите Силвъримуун^[2]. Силванас се изпречваше на пътя му при всеки завой и за известно време изглеждаше, че ще го надвие. Но там, където тромавите трупове, зловещите гаргойли и гнусните изчадия се провалиха, черната некромантия осигури на благородника-предател победата.

Според официалната версия Силванас умряла в героична битка, опитвайки се да спре слугите на Артас да не избият народа на Силвъримуун. Елфските водачи, дори дядото на Верееса, се кълняха, че тялото на рейнджъра-генерал е изгоряло в същия огън, опустошил столицата. Със сигурност от нея не бе останала и следа.

Но въпреки че за Верееса историята свършваше дотам, източниците на Ронин сред Кирин Тор и Куел’Талас бяха подочули неща за Силванас, които смразяваха кръвта във вените му. Един оцелял рейнджър, наполовина изгубил ума си, бръщолевеше, че генералът бил пленен, а не убит. Била подложена на ужасяващи мъчения, а после убита за забавление на Артас. Накрая занесъл тялото й в мрачния храм, който построил в лудостта си, и покварил душата и тялото й, превръщайки героичната елфа в носител на злото… Мрачен и тъжен призрак, наречен банши, който все още бродел из руините.

За момента Ронин не бе успял да потвърди слуховете, но беше сигурен, че в тях има повече от зрънце истина. Молеше се Верееса никога да не чуе тази история.

Толкова много трагедии… не беше чудно, че магьосникът не успяваше да се отърси от притесненията си по отношение на новото си семейство.

Той въздъхна:

— Може би когато се родят, ще се оправя. Вероятно просто съм нервен.

— Което е знак за грижовен родител — отвърна Верееса закачливо и се мушна обратно в леглото. — Освен това не сме сами. Джалиа е от голяма помощ.

Джалиа бе възрастна и едра жена, която вече беше родила шест деца и акушерствала при раждането на няколко дузини повече. Ронин си мислеше, че един човек винаги би бил подозрителен, ако се занимава с елфа — особено пък елфа със съпруг-магьосник — но Джалиа само хвърли поглед към Верееса и майчинските й инстинкти я завладяха. Въпреки че Ронин й плащаше добре за отнетото й време, той силно подозираше, че старицата от близкия град би помагала и без пари, дотолкова се беше привързала към жена му.

— Сигурно си права — започна той. — Просто бях…

Внезапно глас… много познат глас… изпълни главата му:

„Ронин, имам нужда от тебе…“

— Крас? — изпелтечи магьосникът.

Верееса се надигна, а ведрината й изчезна:

— Крас? Какво за него?

И двамата познаваха отлично майстора-магьосник и член на вътрешния кръг на Кирин Тор. Крас имаше ключова роля в събирането им заедно. И пак той не км бе казал цялата истина за случващото се тогава, особено за собственото му участие в него. Само поради стечение на обстоятелствата те бяха открили, че той е и драконът Кориалстраз.

— Крас… ме вика… — бе единственото, което Ронин можа да прошепне.

„Ронин… имам нужда от теб…“

„Не мога да ти помогна! — отвърна магьосникът моментално. — Вече направих всичко, което искаше от мен! Знаеш, че сега не мога да изоставя Верееса!“

— Какво иска? — настоя да научи елфата. Също като Ронин, и тя знаеше, че Крас не би се свързал с тях, освен ако не е надвиснала ужасна беда.

— Няма значение! Да си намери някой друг!

„Преди да ми откажеш, нека ти покажа… — каза гласът. — Нека покажа и на двама ви.“

Без Ронин да успее да протестира, в главата му нахлуха образи. Изживя удивлението на Крас, когато Властелина на Времето се беше свързал с него, а после и шока от явното отчаяние на Аспекта. Видя всичко, което се бе случило с Кориалстраз наскоро.

Накрая Крас им изпрати всепомитащото видение на мястото, за което вярваше, че е източник на притеснението на Ноздорму — студена и неприветлива планинска верига.

Калимдор.

Всичко това продължи само миг, но остави Ронин потресен. А после чу стон откъм леглото. Когато се обърна, видя, че Верееса се е сгърчила. Спусна се към нея, но тя махна с ръка, за да разсее опасенията му.

— Добре съм. Просто… останах без дъх… Дай ми малко време.

За нея Ронин би дал цяла вечност, но заради друг нямаше да отстъпи дори секунда. Призовавайки образа на Крас в главата си, той отговори:

„Предай мисията си на някой друг! За мен тези дни приключиха! Предстои ми нещо много по-важно.“

Драконът не отговори и магьосникът реши, че острата му реакция е изпратила стария му покровител в търсене на друга марионетка. Уважаваше Крас и дори го харесваше, но този Ронин, когото драконът търсеше, вече не съществуваше. Сега го вълнуваха само Верееса и близнаците.

Но за негова изненада тази, на която най-много разчиташе да го подкрепи, внезапно промърмори:

— Естествено, ще трябва да тръгнеш незабавно.

Той се вторачи в нея невярващо:

— Никъде няма да ходя!

Тя отново се надигна:

— Трябва. Видя същото, което и аз. Той не те вика за някаква своя приумица! Крас е много притеснен… а това, което може да притесни него, мен ме изпълва с ужас.

— Но аз не мога да те изоставя! — Ронин падна на едно коляно до нея и постави ръка върху корема й. — Нито пък тях!

Сянка от миналото й на рейнджър се появи по лицето на елфата. Очите й се стесниха опасно, заплашвайки всяка сила, която би опитала да ги раздели. После тя отвърна:

— Последното, което бих поискала, е да се хвърлиш в някоя опасност! Не искам да жертвам бащата на децата си, но това, което видяхме, предсказва опасност за света, където ще бъдат родени. Трябва да отидеш! Ако не бях в такова състояние, бих застанала до тебе, знаеш го.

— Разбира се, че го знам…

— Непрекъснато си казвам, че Крас е силен. Дори по-силен от Кориалстраз! Повтарям си, че те пускам да отидеш, само защото ще бъдете заедно. Знаеш, че не би те повикал, ако не смяташе, че си способен да се справиш.

Това беше истина. Драконите уважаваха твърде малко смъртни създания. Това, че Крас, в която и да е форма, молеше за помощта му, означаваше много… а като съюзник на левиатана, Ронин не би могъл да бъде по-добре защитен.

Какво можеше да се обърка?

Признал поражението си, човекът кимна:

— Добре. Ще отида. Можеш ли да се справиш с нещата, докато дойде Джалиа?

— С лъка си съм прострелвала орки от триста крачки. Била съм се с тролове, демони и какви ли не други изроди. Прекосих почти цял Азерот… Да, любов моя, мисля, че ще мога да си намествам сама възглавницата, докато пристигне Джалиа.

Той се наведе и я целуна.

— Тогава по-добре да съобщя на Крас, че тръгвам. Доста е нетърпелив като за дракон.

— Поел е на раменете си бремето на света, Ронин.

Дори това обаче не успяваше да направи магьосника изцяло съпричастен. Един безсмъртен дракон би трябвало да е много по-способен да се справя с ужасяващи кризи от обикновен смъртен заклинател, на когото му предстои да става татко.

Призовавайки отново образа на драконовия магьосник, така, както го познаваше най-добре, Ронин се протегна към някогашния си покровител:

„Добре, Крас, печелиш. Ще ти помогна. Къде ще се срещ…“

Внезапно тъмнина обгърна магьосника. Сякаш от много далече дочу тънкия глас на Верееса да зове името му. Зави му се свят…

Изведнъж ботушите му удариха в твърд камък. Всяка кост от тялото му потрепери от удара и той едва успя да се задържи на краката си.

Намираше се в огромна пещера, явно създадена не само от приумиците на природата. Таванът бе почти идеално гладък, стените също — сякаш бяха изравнявани с огън. Мътното осветление с неопределен източник му позволи да види самотната, облечена с роба фигура, чакаща го в центъра.

— И така… — едва успя да каже Ронин. — Предполагам, че ще се срещнем тук.

Крас посочи със своята дълга, облечена с ръкавица ръка.

— Точно до теб има раница, съдържаща всичко необходимо. Вземи я и ме последвай.

— Едва успях да се сбогувам с жена си… — измърмори Ронин, докато вдигаше тежката раница и я наместваше на раменете си.

— Преизпълнен съм със съчувствие — отговори драконовият магьосник, който вече беше тръгнал. — Погрижил съм се да не остане без подкрепа. Ще бъде добре, докато ни няма.

Докато слушаше дракона, Ронин си спомни колко често древното създание беше правило планове за него без изобщо да изчака решенията на младия магьосник. Крас вече бе приел, че магьосникът ще е съгласен, още преди той самият да го разбере.

Последва високата слаба фигура до входа на огромната пещера. Знаеше, че драконът е преместил леговището си след края на войната, но нямаше представа къде. Сега видя, че пещерата гледа отвисоко позната планинска верига, която изобщо не беше далеч от дома му. За разлика от двойниците им в Калимдор, тези планини излъчваха величествена красота, а не чувство на опасност и заплаха.

— Явно сме почти съседи — отбеляза Ронин сухо.

— Чисто съвпадение, но пък ми позволи да те транспортирам дотук по най-бързия начин. Ако те бях потърсил от леговището на моята кралица, магията щеше да е много по-изтощителна, а аз искам да запазя колкото се може повече от силата си.

Тонът, с който говореше драконът, разсея всякаква враждебност у Ронин. Никога не бе чувал Крас да звучи толкова притеснен.

— Говореше за Ноздорму, Аспектът на Времето. Успя ли отново да се свържеш с него?

— Не… и затова трябва да сме изключително предпазливи. Всъщност е по-добре да не ползваме магия, за да стигнем до онова място. Ще трябва да летим.

— Но ако не използваме магия, как ще летим…

Крас протегна ръце… и те се промениха, покривайки се с люспи. Тялото му бързо нарасна и се разшири, а от гърба му изникнаха кожести криле. Тесните черти на Крас се разтеглиха и изкривиха, приемайки драконова форма.

— Естествено — измърмори Ронин. — Колко глупаво от моя страна.

Драконът Кориалстраз погледна надолу към своя мъничък спътник и изсумтя:

— Качвай се, Ронин. Трябва да отлитаме.

Магьосникът се подчини неохотно, мъчейки се да си припомни как е най-удобно да се язди дракон. Мушна краката си под алените люспи, а след това се приведе ниско над жилестата шия. Пръстите му се вкопчиха в друга люспа. Макар да знаеше, че Кориалстраз ще направи всичко възможно да не го изпусне, човекът не искаше да рискува. Никога не знаеш какво би могъл да срещне сред небесата дори един дракон.

Огромните ципести криле направиха един мах, втори, а после изведнъж дракон и ездач се издигнаха към небесата. С всеки удар под тях прелитаха мили. Кориалстраз се носеше напред без никакво усилие и Ронин можеше да почувства бясно пулсиращата във вените му кръв. Макар да прекарваше повечето време в маскировката на Крас, драконовият магьосник явно се чувстваше сред небесата като у дома си.

Студеният вятър засвистя край главата на човека и на него му се дощя поне да го бяха оставили да се преоблече в дрехите си за пътуване. Протегна се назад, опитвайки да придърпа яката на палтото си нагоре… и откри, че сега одеянието му има качулка.

Когато погледна надолу, магьосникът осъзна, че наистина е облечен в тъмносиньо пътно наметало над ризата и панталоните. Без дори една дума, спътникът му бе превърнал дрехите в нещо по-подходящо за полета.

След като придърпа качулката над главата си, Ронин започна да разсъждава над онова, което им предстоеше. Какво ли би могло до такава степен да притесни Властелина на Времето? Заплахата изглеждаше едновременно непосредствена и катастрофална… и със сигурност много по-голяма от възможностите на един смъртен магьосник.

И въпреки това Кориалстраз се беше обърнал към него…

Ронин се надяваше да се покаже достоен, не само заради дракона… но и в името на живота на нарастващото му семейство.

 

 

Колкото и невъзможно да изглеждаше, в един момент от пътуването Ронин заспа. Въпреки това дори тогава той не успя да падне от гърба на дракона. Кориалстраз със сигурност имаше нокът в това, макар отстрани да изглеждаше сякаш безгрижно си лети напред.

Слънцето почти залязваше. Ронин тъкмо мислеше да попита спътника си дали възнамерява да лети и през нощта, когато драконът взе да се спуска. Поглеждайки надолу, магьосникът видя само вода, със сигурност Великото море. Не си спомняше червените дракони да са особено водолюбиви. Нима Кориалстраз смяташе да се приводни като патица?

Само миг по-късно въпросът му получи отговор, когато на хоризонта се появи заплашително парче скала. Не… не скала, а почти оголен от растителност остров.

Ронин усети как у него се заражда предчувствие за опасност — същото, което бе почувствал, когато прекосяваше морето в пътуването си към Каз Модан. Тогава летеше с джуджешки ездачи на грифони, а островът, над който прелетяха, беше Тол Барад — прокълнато място, населено преди много години от орките. Предишните жители били избити, а домът им — опустошен, и чувствителните сетива на магьосника бяга усетили техните духове, крещящи за възмездие.

Сега отново чуваше същите ужасяващи и тъжни вопли.

Ронин извика към дракона, но или вятърът отнесе думите му, или Кориалстраз предпочете да не ги чува. Крилете бавно насочиха спускането им, забавяйки го до внимателно снижаване.

Кацнаха върху малък връх, издигащ се над сенчести и полуразрушени сгради. Бяха твърде малко за град и магьосникът прецени, че са били някакво укрепление или заобиколено от стени имение. Какъвто и да беше случаят, сградите излъчваха мрачно усещане, което само затвърждаваше притесненията му.

— Кога ще потеглим отново? — попита той, надявайки се, че драконът възнамерява само да си отдъхне за момент, преди да продължат към Калимдор.

— Не и преди изгрев. Трябва да минем покрай Маелстрьом преди да достигнем континента, и ще ни бъде нужна цялата сила и съобразителност, за да успеем. Този остров е първият, който виждам от доста време насам.

— Как се нарича?

— Не притежавам чак толкова задълбочени географски познания.

Кориалстраз се разположи на земята и позволи на Ронин да слезе. Магьосникът едва успя да се отдръпне от спътника си достатъчно, за да мерне руините за последно, преди мракът да ги погълне окончателно.

— Тук е станало нещо трагично — изкоментира Кориалстраз внезапно.

— И ти ли го усещаш?

— Да… но не мога да кажа какво е било. Независимо от това обаче, би трябвало да сме на сигурно място тук горе, пък и не възнамерявам да се трансформирам.

Това донякъде успокои Ронин, но въпреки това предпочете да стои колкото може по-близо до дракона. Макар да имаше репутацията на безразсъден човек, магьосникът не беше глупак. Нищо не би могло да го накара да слезе сред онези руини.

Гигантският му приятел заспа почти веднага, оставяйки един доста умърлушен Ронин да съзерцава нощното небе. Образът на Верееса изпълни мислите му. Близнаците скоро щяха да се появят на бял свят и той се надяваше да не изпусне събитието заради това пътешествие. Раждането беше своеобразна магия — такава, каквато той не би могъл да овладее.

Мислите за семейството му донякъде успокоиха напрежението и преди да се усети, Ронин се беше унесъл в дрямка. В сънищата му Верееса и все още неродените близнаци продължиха да му правят компания, макар че така и не можа ясно да разбере от какъв пол са децата.

После Верееса се стопи в нищото, оставяйки го сам с близнаците. Те го викаха, увещаваха го да дойде при тях. В съня си магьосникът започна да тича сред пустошта, а децата все повече се стопяваха в далечината. Това, което започна като игра, се превърна в лов. Първоначално щастливи, виковете се изпълниха със страх. Децата на Ронин имаха нужда от него, но първо трябваше да ги намери… при това бързо.

— Тате! Тате! — долитаха до него гласовете им.

— Къде сте? Къде сте? — Магьосникът си пробиваше път сред плетеница от клони, които сякаш само се сгъстяваха с всеки натиск. Накрая успя да премине през тях, само за да се озове пред извисяващ се замък.

А нейде от високото близнаците отново извикаха. Ронин видя фигурите им в далечината, протягащи се към него. Направи магия, за да се издигне във въздуха, но в същия миг и замъкът започна да се уголемява, за да се изравни с него.

Изпаднал в ужас, той си наложи да се движи още по-бързо.

— Тате! Тате! — викаха гласовете, сега изкривени от вятъра.

Накрая достигна прозореца на кулата, където го чакаха. Ръцете им се протегнаха, опитвайки се да скъсят разстоянието. Пръстите им стигнаха на сантиметри от неговите…

И внезапно огромна фигура се блъсна в замъка и го разтърси до самите му основи, а Ронин и децата му паднаха към земята. Магьосникът се протегна отчаяно да ги спаси, но светкавично бърза ръка го сграбчи и отнесе.

— Събуди се! Събуди се!

Главата на Ронин се тресеше. Всичко около него се въртеше. Ръката изпусна хватката си и той отново се понесе надолу.

— Ронин! Където и да си! Събуди се!

Под него две сенчести фигури протегнаха ръце, за да го хванат… Сега децата му се опитваха да спасят неговия живот. Ронин се усмихна на двойката и те се усмихнаха в отговор.

Усмихнаха се в отговор с жестоки и остри зъби.

И точно навреме Ронин успя да се събуди.

Вместо да пада, лежеше на гърба си. На бледата звездна светлина различи, че се намира сред лишени от покрив руини. Тежката миризма на развала атакува ноздрите му, а до ушите му достигна злокобен съскащ звук.

Вдигна глава… и се оказа очи в очи с лице, излязло от нечий кошмар.

Ако някой вземе човешки череп и го потопи в мек, топящ се восък, а след това остави восъка да тече, би постигнал нещо, приближаващо се до причиняващото гадене видение, което в момента се изправяше срещу магьосника. Като се добавят острите като игли зъби, изпълващи устата на съществото, и бездушните червени очи, които го наблюдаваха с гладен поглед, картината на изпълзял от ада ужас ставаше пълна.

Създанието се придвижи към него на прекалено дългите си крака и протегна кокалести ръце, които завършваха с три дълги и извити пръста, дълбаещи улеи в и без това разбития каменен под. На страховитото си тяло бе надянало останките на очевидно някога скъпо палто и съдран панталон. Чудовището беше невъзможно слабо и отначало Ронин си помисли, че изобщо няма плът по костите си, но после видя почти прозрачната кожа, която покриваше ребрата и другите видими области от тялото му.

Магьосникът започна да пълзи назад, но гадината го хвана за крака. Покритата със слуз уста се отвори, но вместо да изсъска или изкрещи, от нея излезе детски глас.

— Тате!

Същият глас, който Ронин бе чул в съня си.

Потрепери при мисълта за подобен звук, излизащ от тази твар, но в същото време викът създаде у него копнеж. Отново почувства, че собствените му деца го викат, макар да съзнаваше, че е невъзможно.

В този миг разрушената сграда бе разтърсена от яростен рев, който моментално изтри всяка мисъл да се хвърли в обятията на смъртоносните нокти на демона. Вместо това Ронин насочи показалец към съществото и замърмори.

Край бледото чудовище избликна огнен пръстен. Сега то закрещя наистина. Изправи се високо, доколкото недодяланите му крака позволяваха, и опита да прекрачи пламъците.

— Ронин! — изкрещя отвън Кориалстраз. — Къде си?

— Тук! Тук вътре! Сграда без покрив!

Още докато магьосникът отговаряше, мършавото създание изскочи от пламъците.

Въпреки че огънят бе обхванал тялото му на дузина различни места, то отвори пастта си много по-широко отколкото би трябвало да е възможно — достатъчно широко, за да погълне главата на Ронин.

Преди обаче магьосникът да успее да изпрати по него друга магия, огромна сянка закри звездите и гигантска лапа сграбчи отвратителното същество. С повторен писък все още горящият кошмар прелетя през стаята и се разби в стената с такава сила, че камъните се натрошиха около него.

После огненият дъх на дракона довърши това, което магията на Ронин беше започнала.

Вонята на изгорели кости почти задуши магьосника. Докато наблюдаваше спускането на Кориалстраз, той държеше единия си ръкав пред носа.

— Какво… какво беше това нещо? — едва успя да попита, задъхвайки се.

Дори в тъмното можеше да усети отвращението на левиатана.

— Някога е било сред онези, наричали това място свой дом.

Ронин изгледа изпепелената купчина.

— Това е било човек? Но как е възможно?

— Виждал си ужасите, създадени от Пламтящия легион. Не ти трябва да питаш повече.

— Това тяхно дело ли е?

Кориалстраз въздъхна. Явно този сблъсък го бе притеснил не по-малко от Ронин.

— Не, много по-старо е… и дори по-извратено и порочно от всичко, което Кралят-лич някога е правил.

— Крас… Кориалстраз, то влезе в съня ми! Манипулираше го!

— Да, другите се опитаха да направят същото с мен…

— Другите? — Ронин се огледа наоколо, а на устните му се оформяше нова магия. Беше сигурен, че руините гъмжат от демони.

— В безопасност сме… за сега. От неколцина остана по-малко дори от този твоя, а останалите се разпръснаха по всички възможни дупки сред руините. Мисля, че долу има катакомби, където те спят, когато не ловуват.

— Значи не можем да останем тук.

— Не — съгласи се драконът. — Не можем. Трябва да продължим към Калимдор.

Той се наведе, за да може Ронин да се качи на гърба му, и веднага размаха крила. Двамата се издигнаха в тъмното небе.

— Когато приключим с мисията си, ще се върна и ще прекратя това извращение — закани се Кориалстраз. После с по-мек тон добави: — И без него светът е пълен с твърде много зло.

Ронин не му отговори, а вместо това хвърли последен поглед надолу. Може би беше само игра на светлината, но му се стори, че вижда още от създанията да се показват сега, когато драконът бе отлетял. Всъщност изглеждаха сякаш са дузини, всички гледащи гладно нагоре… към магьосника.

Той откъсна поглед от тях, внезапно обзет от радост, че пътува към Калимдор. След такава нощ беше сигурен, че каквото и да ги очаква, едва ли би могло да бъде по-лошо.

Със сигурност…