Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchanted Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Елен Танер Марч. Целувката на принца

ИК „Калпазанов“, София, 1995

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954–19–0033-X

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Когато Конър се върна в стаята след половин час, Джема я нямаше. Настроението му беше още по-мрачно, тъй като лошото уиски, което беше пил, дразнеше стомаха му. Той застана в рамката на вратата и огледа стаята на слабата светлина, която хвърляше лампата. Помещението беше празно.

Какво, по дяволите…? Той се извъртя и огледа коридора, по-скоро озадачен, отколкото ядосан. Как проклетото момиче беше успяло да мине незабелязано покрай него? Той не се беше обръщал с гръб към вратата на стаята им нито за миг, а единственият прозорец в ъгъла на стаята беше твърде малък и дори едно толкова дребно момиче като Джема не можеше да се промъкне през него.

Конър изруга тихо и влезе вътре, за да огледа по-добре. Той едва успя да се хвърли встрани, когато Джема, която се бе скрила зад вратата, замахна към него с тежкото нощно гърне.

— Господи! — изрева той, въпреки че се смееше, зарадван от това, че тя отново си беше възвърнала бойния дух.

— Дяволите да те вземат, Конър Макюън! — изкрещя тя.

— Свали тази проклетия, преди да си наранила някого! — изкрещя в отговор той, докато подскачаше, за да избегне ударите й.

— Смятам да те убия, не да те наранявам! Стой на едно място, дявол да те вземе!

— Ха-ха-ха!

Очите й хвърляха зелени пламъци.

— Искам да те видя в ада!

— Иска ти се лично да ми уредиш това пътуване, нали?

— И още как!

— Тогава би ли имала нещо против да ме претрепеш с нещо не толкова недостойно като нощно гърне?

Вместо да му отвърне, тя захвърли гърнето срещу него с цялата си сила. За негово щастие, то беше празно, но въпреки това за малко не улучи черепа му.

— Не улучи! — подразни я той, въпреки че му се беше наложило да се отмести доста пъргаво, за да избегне парчетата мазилка, които се разхвърчаха при удара на гърнето в стената. Колко много му харесваше, когато тя започнеше да се държи така!

От друга страна, на Конър изобщо не му беше приятно да бъде нападан с нощно гърне, след като учтиво беше помолил да бъде използвано някакво друго оръжие, и той възнамеряваше да се увери, че тя е разбрала това. Той определено предпочиташе да се оправя с Джема, когато тя се държеше по този начин, отколкото когато се отпуснеше като парцалена кукла, готова да се разплаче всеки момент!

Ръцете на Конър се стрелнаха светкавично напред, обвиха се около малките й китки и стиснаха толкова, колкото беше необходимо да я укротят, без да я наранят. Той я дръпна към себе си и тя се озова върху гърдите му, притисната силно към него, а блестящите й предизвикателно очи сякаш щяха да пробият дупка в тялото му.

— Би трябвало да те убия — каза той.

Джема вдигна смело брадичка.

— Давай, направи го! Така ще бъде най-добре и за двама ни! Няма да те обвинят в убийство — никой не се интересува от разгневен съпруг, който е убил опърничавата си жена! — Гласът й затрепери. — И… и никой няма да се заинтересува от моята смърт.

Уискито в стомаха му ли беше причината, която му пречеше да се забавлява? Конър си каза, че трябва да е това. Въпреки това той пусна Джема, при това толкова рязко, че тя залитна, преди да отстъпи назад и да се втренчи предизвикателно в него. Последва дълга тишина, докато двамата се опитваха да възстановят нормалното си дишане.

— Няма да търпя да ме нападат от засада — предупреди я Конър най-накрая.

— А аз няма да търпя да бъда настанявана в такава… в такава кочина! — парира Джема.

Конър се намръщи и огледа стаята. В ъгъла до прозореца един плъх се мотаеше из мръсните тръстики. През счупеното стъкло на прозореца нахлуваше студен въздух. Матракът несъмнено гъмжеше от бълхи. Нито един човек не можеше да бъде принуждаван да спи тук, независимо от обстоятелствата и независимо колко много заслужаваше това!

Без да каже нито дума, той сграбчи Джема за ръката и я изблъска в коридора. Тя беше толкова изненадана, че не можа да възрази.

— Вечеря за жена ми — изръмжа той на съдържателя, докато буташе Джема към масата пред огъня. — Ще се върна след малко — прошепна той на ухото й. — Нали не си толкова глупава, че да се опитваш да излизаш навън?

О, тя наистина не беше толкова глупава. Джема вече отлично познаваше значението на този спокоен тон. Конър щеше да я преследва безмилостно, ако се опиташе да му избяга. Не че щеше да стигне далеч в непрогледната тъмнина, след като дори не знаеше къде се намираше! А и Хелиос лесно можеше да счупи крак по скалите, а Джема нямаше намерение да го подлага на такъв риск.

От друга страна, тя не смяташе да се връща отново в мизерната им стая! Дали Конър щеше да се съгласи, ако го помолеше да спи в каретата? Тя се съмняваше в това. Пък и изтръпналите й крайници се бунтуваха при мисълта, че трябва да прекара нощта на тясната кожена седалка.

Тя остана да чака храната си. Очите й сълзяха от дима и с всяка измината минута отчаянието й се увеличаваше все повече и повече. Тя започна да се пита дали нямаше да бъде най-разумно да се откаже. Може би щеше да бъде по-добре, ако умреше. Може би просто трябваше да се самоубие, а не да кара Конър да свърши това вместо нея.

От друга страна, така той щеше да получи богатството й, като същевременно щеше да се отърве и от нея. Джема нямаше намерение да му позволява това. Не. Тя щеше да остане с него достатъчно дълго, за да го накара да страда, преди да избяга, оставяйки го по-беден и много по-нещастен, отколкото е бил, преди да я срещне.

Хмм. Тази мисъл й се струваше доста привлекателна. Но каква беше тази ужасна миризма, за бога?

Тя вдигна очи и видя съдържателя да излиза от задната стая и да оставя една глинена купа на масата пред нея. Джема погледна в съда и видя нещо сиво, което приличаше на каша и от вида, на което й се повдигна. Какви, по дяволите, бяха тези подозрителни неща, които се виждаха в средата на купата? Месо? Хляб? Невъзможно беше да се каже.

Съдържателят сложи на масата една глинена чаша с нащърбен ръб. Джема беше много жадна и незабавно я вдигна и отпи голяма глътка. Миг по-късно тя скочи на крака, като се опитваше да се поеме дъх.

Уиски! Алкохолът изгаряше гърлото и стомаха й и караше очите й да сълзят.

Джема трескаво погълна една лъжица от кашата, за да прогони огъня от стомаха си. Тя очакваше, че вкусът й ще бъде ужасен, но той се оказа хиляда пъти по-ужасен, отколкото беше предполагала. Тя се задави, отпи още от уискито и се отпусна на пейката, като си вееше и едва се сдържаше да не изстене и да повърне.

Когато Конър се появи отново, Джема беше успяла да утоли глада си, вадейки парчетата месо от купата и измивайки ги в чашата. Настроението й беше ужасно и тя не знаеше дали щеше да оживее, защото от уискито главата й се беше замаяла, а месото стоеше сякаш на топка в стомаха й.

— Какво? — попита Джема, докато гледаше към протегнатата ръка на Конър.

— Време е за лягане.

— Не.

— Не ставай глупава. Изтощена си.

— Не ме интересува.

— Мен обаче ме интересува.

Тя му хвърли един бърз поглед, но Конър не забеляза изненадата й. Той продължи мрачно:

— Няма да позволя да се разболееш и да ми създадеш още повече проблеми.

— Мразя те — заяви тя, като гледаше в скута си.

— Знам. Повтарящ ми го доста често. Но въпреки това ще направиш каквото ти казвам. А аз ти казвам, че е време да си лягаш.

— Не и в онази стая.

— Че защо? — попита Конър със спокоен тон, от който на Джема й се прииска да му извие врата. — Аз вече я почистих.

Почистил? Тя вдигна глава и видя, че Конър все още стои с протегната към нея ръка, чака я и се хили доволно. Какво му беше толкова забавно, по дяволите?

Най-накрая любопитството й взе връх и тя колебливо сложи ръка в дланта на Конър. Докато той я издърпваше нагоре, на Джема й се зави свят. Уискито определено беше замотало главата й. О, боже. Докато го следваше по тъмния коридор, тя се клатушкаше, но Конър нито веднъж не я укори.

— О! — възкликна Джема, когато той я вкара през широко отворената врата на стаята им. Конър й беше казал истината! Тя огледа помещението сякаш не вярваше на очите си. Върху прозореца беше метната една кърпа, отвратителните тръстики бяха изхвърлени и подът беше покрит с чисто парче лен, което се бе намирало между топовете плат, които Джема бе взела със себе си. Конър беше взел и други неща от багажа й — одеяла за леглото, едно удобно столче, легена и каната за миене на леля й Друсцила, както и голямо парче муселин, от което Джема бе имала намерение да си ушие долни дрехи, когато намереше шивачка в Шотландия и което Конър беше използвал, за да покрие голата стена до леглото.

Стаята беше просто неузнаваема и тя не можеше да повярва, че Конър го беше направил. Как можеше един мъж, който беше прекарал живота си в мизерия, да знае достатъчно за удобствата и хубавия живот, за да постигне такъв ефект?

Тя се обърна и го погледна изненадано.

— Лягай си — каза Конър. — Късно е.

— Но къде ще спиш ти?

— Навън в коридора.

— На пода ли? — Тя го погледна с широко отворени очи.

— Да. Не забравяй да пуснеш резето.

За какво? За да се предпази от него или от дрипавите обитатели на предната стая?

Само че Джема не се интересуваше от това. Тя беше толкова изтощена и замаяна след изпитото уиски, че едва се държеше на краката си. Огледа бавно стаята, след което погледът й се спря върху мъжа й. Това беше първата му проява на любезност към нея и сигурно уискито се беше отразило на сетивата й, защото тя внезапно усети непреодолима нужда да му благодари.

— Конър…

Той застина на вратата и се обърна да я погледне с повдигнати вежди.

— Да?

Джема се размърда леко.

— Добре… добре ли ще ти бъде навън на пода?

Той затръшна вратата, като мърмореше нещо под мустак.

— Надявам се да завъдиш въшки, докато спиш на пода — каза Джема на затворената врата, но думите й бяха лишени от обичайния плам. Тя се прозина, угаси фенера и си легна.

 

 

Звук от тропота на конски копита по камък събуди Джема малко след разсъмване. Тя стана от леглото, отмести кърпата от прозореца и надникна навън. Конър се беше качил на един от конете от впряговете на каретите и сега го яздеше без седло в двора. В ръката си Конър държеше някаква кошница. Ранното слънце го огряваше.

Той очевидно не беше спал миналата нощ. Не че Джема изпитваше някакво съжаление към него. Конър заслужаваше всичко, което му се случваше, че и много повече. От друга страна, на нея не й харесваше да го вижда толкова изморен, намръщен и… и състарен само защото тя го беше принудила да спи на пода.

— Не, не съм! — каза си тя. — Идеята си беше негова. Той спокойно можеше да спи в стаята, ако беше пожелал…

Тази мисъл обаче я накара да застине на мястото си! Сякаш можеше да заяви честно, че щеше да приветства Конър в тясното легло, без да започне да го удря с юмруци или да стовари обувката си върху главата му. Сякаш изпитваше някакво съчувствие към него и беше готова да признае, че той е нейният законен съпруг и имаше пълното право да споделя леглото й, ако пожелаеше.

„По-скоро бих се убила — а също и него!“ — каза си тя. А и той не постъпваше като джентълмен, като се отказваше от съпружеските си права. Джема подозираше, че Конър просто едва сега започваше да осъзнава, че младата му съпруга не си струваше неприятностите, които му създаваше.

Тази мисъл я изпълни със задоволство и й върна голяма част от поразклатеното й самочувствие. Бог й беше свидетел, че чичо й беше успял да нанесе огромен удар върху самочувствието й, като я беше омъжил с такава лекота за просяк като Конър Макюън, само за да не въвлече името си в скандал.

Тя си помисли, че може би все още имаше начин да се измъкне. Джема потри ръце и излезе да потърси горкия си, нищо неподозиращ съпруг.

Откри Конър в предната стая. Той вадеше съдържанието на кошницата с помощта на някаква жена, облечена в мръсна пола. Конър беше донесъл самум хляб и пресни яйца, които беше взел от някого в долината, както и една пита сирене и малко шунка. По тона на гласа му докато инструктираше жената да сготви всичко и да не се опитва да остави нещо за себе си, Джема усети, че настроението му беше лошо. Тя реши, че няма да бъде много мъдро да го провокира точно сега, и излезе навън да види Хелиос.

Жребецът беше прекарал нощта в една барака зад хана — порутена каменна постройка без покрив и течаща вода. Хелиос обаче изглеждаше доволен и дъвчеше спокойно овеса, който Конър му беше донесъл от селото.

Джема се приближи до коня и го погали нежно по врата. Той изглеждаше в отлична форма.

Ушите на Хелиос помръднаха и той спря да се храни, за да подуши ръката на господарката си. Това я изпълни с радост. Поне едно същество я обичаше и имаше нужда от нея и тя можеше да го обича в замяна.

Ако не беше жребецът, животът й щеше да бъде лишен от всякакъв смисъл. Леля Друсцила я беше презирала, чичо Арчибалд се беше отчаял от нея, а слугите на семейство Беърд я бяха смятали за малка дяволица. Но не и Хелиос. Конят й никога не се беше интересувал дали Джема е груба или облечена зле, дали е в лошо настроение, дали е сираче, което живее само от милостта на роднините си, които, както сами често й бяха напомняли, никога не я бяха искали в дома си.

Хелиос винаги я беше приемал, никога не бе имал нещо против, когато тя бе плакала в гривата му или му бе шепнала тайните си копнежи в тъмнината, когато се бе измъквала от леглото си, за да отиде при него. В тези дни Джема се бе страхувала от тъмнината, но Хелиос никога не бе реагирал като леля Друсцила.

— Вече не се страхувам от тъмното — каза сега тя на Хелиос, докато опираше буза в гривата му.

Но това беше само защото имаше толкова много други неща, от които се страхуваше. Като например несигурното й бъдеще с Конър Макюън и растящата й загриженост за Хелиос, защото тя постоянно се тревожеше, че той беше твърде млад и деликатен за тази дива земя. Джема бе забелязала ниските, здрави понита, които яздеха шотландците, и знаеше, че на жребеца й щеше да му е трудно в тази страна. И къде щеше да го подслони, когато настъпеше зимата? Тя се съмняваше дали Конър имаше обор, камо ли къща, в която да живее.

— Не се тревожи — прошепна тя и се надигна на пръсти, за да докосне ушите на коня, защото знаеше, че Хелиос обича това. — Ще те измъкна оттук. Обещавам.

— Джема.

Тя се обърна рязко. От колко ли време Конър стоеше зад нея? Какво беше чул?

— Д-да? — заекна тя.

— Ела да закусиш. Хората на чичо ти вече започнаха да се хранят и скоро няма да остане много за ядене.

Значи така! Той хранеше слугите, а на нея оставяше остатъците, така ли? Тя отметна глава и мина гордо покрай него, сякаш той изобщо не съществуваше. Джема не се обърна назад дори когато го чу да се смее.

Половин час по-късно Кинкалий остана зад тях. Джема никога през живота си не се беше радвала толкова много, че си тръгва от някакво място. От друга страна, неприятното чувство, че къщата на Конър може би щеше да бъде също толкова ужасна колкото ханът, не я напускаше. Какво беше казал той миналата нощ, когато димът от торфа едва не я беше задушил?

„По-добре свиквай отсега.“

Не, тя нямаше да свикне! Е, може би мъничко, докато успееше да вкара отвратителния просяк, който се беше оженил за нея, преждевременно в гроба!

— Радвам се да видя, че не си изгубила духа си.

Тя повдигна глава и забеляза, че Конър я наблюдаваше внимателно. Джема се запита дали той правеше това постоянно. Дали винаги гледаше втренчено с онези очи с тежки клепачи, които сякаш не пропускаха нито една нейна мисъл?

Тя си каза, че ще трябва да внимава, когато той е наоколо. Конър беше по-умен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, и беше опасен като дива котка. И миришеше като такава. Тя сбърчи неволно нос. Конър се изсмя.

— Обещавам, че когато спрем да пренощуваме тази вечер, ще се изкъпя. Спането на пода не се отразява добре на тялото.

Думите му изобщо не я успокоиха. Те просто й напомниха за онази нощ в колибата в Дербишър, когато той се беше изкъпал за първи път. Джема си спомни колко се бе възмутила, когато той се беше съблякъл толкова спокойно пред нея и на всичкото отгоре бе имал нахалството да се разсмее. А вторият път, когато го беше видяла гол…

О, не! Нямаше да мисли и за това, нито пък за онова, което голото му тяло беше направило с нея тогава! Голям, грозен тъпанар! Джема по-скоро щеше да го удави в конска ясла, отколкото да му позволи отново да се съблече пред нея!

— Мисля, че… — започна тя, но не й беше дадена възможност да довърши мисълта си, тъй като един от кочияшите на капрата извика силно.

Конър скочи на крака с удивителна за ръста му пъргавина.

— Какво има? — попита той, подал глава през прозореца.

— Пред нас има някакъв човек! — извика в отговор кочияшът.

Сърцето на Джема подскочи. Тя бързо надникна през прозореца от своята страна. Когато забеляза самотния ездач по тесния път пред тях, тя изпита голямо разочарование. Възможността да се измъкне й се струваше почти нереална, като се имаше предвид, че за да бъде надвит Конър, бяха необходими поне половин дузина такива слаби, облечени в полички мъже, какъвто беше ездачът.

— Спри! — нареди Конър. — Джема, ти чакай тук — добави той, като посочи с показалец към носа й. След това скочи на земята и спря приближаващия ездач с вик и вдигане на ръката.

Джема се надвеси през прозореца и с удивление видя как ездачът се усмихва облекчено и спира коня си до Конър. Какво ставаше тук? Планирана ли беше тази среща? Дъхът й замря, когато тя видя как ездачът сваля шапка на Конър и докосва челото си в несъмнен израз на уважение.

Искаше й се да му извика да не прави това, тъй като Конър е просто един обикновен просяк, който трябва да бъде заплюван, а не уважаван като някакъв лорд.

Тя, разбира се, не можеше да направи това. Джема остана да седи и да гледа зяпнала как ездачът бърка в жилетката си, вади сгънат пергамент и го подава учтиво на Конър. Тя бе изпълнена с любопитство, когато забеляза, че Конър чупи печата и започва да чете съобщението. Той можеше да чете! Но по-важното беше за кого беше писмото. Определено не можеше да бъде за него! Откъде някой можеше да знае, че той е тук, пък и какво ли би искал да му каже някой?

След малко Конър сгъна пергамента и го върна на ездача. Джема се напрегна да чуе краткия разговор между двамата, но вятърът беше твърде силен и заглушаваше думите им. Тя остана да гледа разочарована как ездачът прибира писмото, обръща коня си и се отдалечава. Значи нямаше да може да узнае какво беше съдържанието на пергамента!

Конър се върна в каретата с мрачно изражение. Гневът му беше очевиден и любопитството на Джема нарасна. Какво пишеше в това писмо, по дяволите?

Конър даде знак на кочияша да продължи напред, след което се отпусна на седалката до жена си. Каретата потегли толкова рязко, че Джема беше отхвърлена към Конър.

— Седни там! — излая той.

Тя се премести покорно на срещуположната седалка.

— Знаеш ли, ти не си струваш неприятностите, които ми създаваш — добави той, преди да й обърне демонстративно гръб.

Това признание трябваше да изпълни с радост сърцето й, но не стана така. Вместо това то я накара да му обърне гръб и да притисне лице към прозореца и да започне да бърше насълзените си очи, с надеждата, че той няма да забележи това. Джема дори не можеше да си обясни защо плачеше. Тя можеше само да предполага, че Конър Макюън бавно и неизменно я подлудяваше. Трябваше да се отдалечи от него. Но как? Как?

 

 

„Трябва да я отдалеча от себе си“ — мислеше си Конър. Не защото тя подсмърчаше в ъгъла като дете, което току-що беше получило плесница. В действителност гневът му нямаше нищо общо с нея. Той се дължеше само на съдържанието на писмото, което току-що беше получил, на лошата храна и липсата на сън, които бяха негови постоянни спътници откакто беше напуснал Единбург преди толкова много седмици. Вече му беше омръзнало да се прави на просяк.

За нещастие, проклетото писмо беше забавило връщането към стария му, изпълнен с удобства, живот. Той знаеше, че дължеше на момичето срещу себе си извинение за това, че й се беше троснал така, но разочарованието му просто беше твърде голямо. На Конър му беше омръзнало да яде храна, която не ставаше дори за кучетата, и да пие лошо уиски като това в хана в Кинкалий, което не го беше оставило да спи цяла нощ. Омръзнало му беше да пътува в тясната карета и да гледа как Джема плаче.

Той бе мислил, че само след два дни това изморително пътуване щеше да свърши. Как смееха Кинг Спенсър и Картър Слоун да напускат Единбург, след като дяволски добре знаеха, че може да се появи всеки момент? И то за да отидат на лов за патици — без него! Мръсни копелета! Щяха да си платят за това, когато ги намереше!

Но и Джема също имаше вина като всички останали, така че можеше да си седи и да си плаче докато очите й се зачервяха. Това беше най-малкото наказание, което тя заслужаваше. Конър се отпусна в своя ъгъл и обърна гръб на жена си, сякаш тя изобщо не съществуваше.