Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchanted Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Елен Танер Марч. Целувката на принца

ИК „Калпазанов“, София, 1995

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954–19–0033-X

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Джема чуваше слабо, но постоянно бучене в ушите си, което я измъкваше от дълбините на безсъзнанието въпреки нежеланието й. Тя си помисли, че наблизо може би има река, и се зачуди как беше възможно това. Дали Копър не беше направил лагер снощи, след като тя беше заспала? Колкото и да се опитваше, Джема не можеше да си спомни да бяха спирали или дори слизали от конете. Ама че неудобно беше да се спи под открито небе. Човек се чувстваше толкова изморен на следващата сутрин.

Тя отвори бавно очи. Когато зрението й се проясни, с изненада откри, че не гледаше към звездите, а към прясно боядисан таван. На срещуположната стена имаше прозорец. Завесите бяха дръпнати и тя забеляза, че навън валеше. Дъждът беше силен и реки от вода се стичаха по стъклата на прозореца.

Къде се намираше? Определено не в пещера или колиба, а в приятна стая с варосани стени, маса, столове и дори ваза с късни есенни цветя над перваза на камината. Леглото й беше с истинска пружина и Джема беше завита с пухен юрган. Тя опипа озадачено завивката, но дори това малко движение беше достатъчно да я изтощи напълно. Тя се отпусна върху възглавницата, затвори очи и тъмнината отново я обгърна.

Когато се събуди, Джема се чувстваше много по-добре. Дъждът бе спрял, но небето от другата страна на прозореца беше все така мрачно и облачно. Джема успя да различи някакъв заострен покрив, но това беше всичко. Къде се намираше, за бога?

Една врата в далечната стена се отвори и една жена с приятно лице влезе на пръсти в стаята. Подносът, който носеше, беше покрит с муселин, но изпод плата идваше ароматът на вкусна храна. Джема се надигна бавно и подуши въздуха. Жената я погледна с щастлива усмивка.

— Браво! Знаех, че ще се събудиш, когато огладнееш. Не си яла от дни, скъпа. Време ти беше.

— Откога? — изграчи Джема и не можа да познае гласа си.

— Ами, почти една седмица! Хайде, надигни се още малко и ще сложа подноса в скута ти. Така е добре, нали?

— Къде… къде се намирам?

Жената се усмихна отново. Тя беше дребна, енергична и жизнерадостна.

— В Стърлинг, скъпа. Негово Превъзходителство те доведе тук в каруца, а лекарят се грижи за теб всеки ден. Колко ще се зарадва, когато разбере, че най-сетне си се събудила!

Стърлинг? Къде беше Стърлинг? И кой беше „Негово Превъзходителство“?

— Ами, съпругът ти, скъпа — отвърна усмихнато жената на озадачения поглед на Джема. — Той отиде на север в Инвернес, но мисля, че ще се върне скоро. Опитай от овесените сладкиши. И си пийни от чая. След такова продължително боледуване имаш нужда от добра храна.

Жената излезе и вратата се затвори зад нея, преди Джема да успее да каже нещо. Известно време тя остана да седи с подноса в скута си, след което внезапно си спомни.

Точно така, тя се бе разболяла! Някъде близо до Батгейт се беше разболяла, стомахът беше започнал да я боли и тя беше повръщала постоянно, докато Конър… Но тя не помнеше нищо от онова, което той беше казал или направил, освен някакво смътно впечатление за загриженост и доброта. Сигурно беше бълнувала. Той никога не се беше държал със загриженост и доброта към нея, а и защо тази дребна, сладка женица толкова настоятелно го наричаше Негово Превъзходителство? Ама че странни хора бяха тези шотландци!

Дори нещо толкова елементарно като това да мисли войнствено за Конър я изтощаваше. Тя го изхвърли от съзнанието си и се насили да хапне, въпреки че гърлото я болеше и тя беше толкова уморена, че едва успяваше да вдигне храната до устните си. Но след няколко хапки Джема осъзна колко гладна беше в действителност и след това й беше по-лесно да се нахрани.

Когато жената се върна, за да вземе подноса, Джема вече беше успяла да хапне добре и се чувстваше много по-добре. Толкова добре, че дори успя да се усмихне на домакинята и да й благодари, въпреки че благодарностите й бяха пресечени мигновено.

— Няма нужда, скъпа. Всички ние много се тревожехме за теб и аз се радвам да видя, че си по-добре. — Тя отиде до прозореца и дръпна завесите. — Сега поспи.

— Но…

— Тихо! Имаш нужда от почивка. Ще говорим по-късно.

Всъщност, Джема нямаше нищо против, тъй като клепачите й вече бяха натежали. Преди вратата да се затвори зад жената, тя вече беше заспала.

Когато се събуди отново, беше ранна вечер. Откъм тъмната улица до слуха й достигаха високи гласове, но в къщата цареше тишина. Джема остана да лежи неподвижно, загледана в тавана, който беше осветен от фенерите на улицата. Когато чу познатото скърцане на пантите на вратата, тя се обърна бързо натам.

— О, виждам, че си се събудила — възкликна болногледачката й. — Прекрасно! Донесох ти вечерята и си помислих, че след това ще искаш да се изкъпеш.

— О, да — отвърна Джема със светнало лице. — Много ми се иска.

Докато се хранеше, две прислужнички внесоха в стаята една голяма бронзова вана. За няколко минути те успяха да я напълнят с гореща вода, след което помогнаха на Джема да се съблече. Тя не беше свикнала да има други жени край нея и се почувства неудобно, когато застана гола пред тях. Но те бяха любезни, жизнерадостни същества, чийто смях и добронамерени закачки скоро я накараха да се отпусне.

— Я, ама ти си само кожа и кости — възкликна по-едрото момиче, докато сапунисваше гърба на Джема. — Госпожа Кенърли каза, че си била болна, и виждам, че е била права!

— Ще ти измия косата — предложи втората.

— О, няма нужда, мога да се справя и сама — увери я бързо Джема. Докато говореше, тя сложи ръце върху главата си се втрещи. Джема усети как я обзема лошо предчувствие. — К-косата ми! Какво е станало с косата ми?

Момичетата се спогледаха озадачено.

— Донесете ми огледало! — нареди им тя.

Когато погледна в огледалото и видя отражението на бледото, изпито лице в него, тя едва не се разплака. Буйните й златни къдрици бяха изчезнали и на тяхно място имаше… метла! Неравна, щръкнала коса, която я правеше да прилича на десетгодишно момче!

— Отрязаха я — обясни едно от момичетата, когато сълзите започнаха да се стичат по бузите на Джема.

— К-кой?

— Лекарят или госпожа Кенърли, не знам. За да се справят с треската. Негово Превъзходителство се страхуваше, че треската никога няма да мине.

Негово Превъзходителство! Негово Превъзходителство! На Джема й се искаше да им изкрещи, че той беше лорд толкова, колкото те бяха придворни дами на английската кралица. Освен това, единствено Конър и само Конър беше виновен, че косата й беше отрязана и Джема изглеждаше по-зле от уличница от Билингсгейт!

Тя мълчаливо се остави да бъде насапунисана и изкъпана. Момичетата приеха мълчанието й като проява на интерес и започнаха да обсъждат Джема, като си припомняха как съпругът й я беше докарал в каруца, след като беше пътувал цяла нощ и почти цял ден от малкото село Батгейт до град Стърлинг, където можел да намери добър лекар.

Джема едва беше оцеляла по време на пътуването и очевидно нито лекарят, нито госпожа Кенърли бяха очаквали тя да оживее през първата нощ. И така, след като се посъветвали с „Негово Превъзходителство“, те й отрязали косата и натривали тялото й с алкохол на всеки час, за да пропъдят треската.

— Кой правеше това? — попита Джема, която беше толкова шокирана от подобно неприлично поведение, че се почувства задължена да разбере кои бяха виновниците.

— Ами, госпожа Кенърли, мадам — отвърна спокойно по-едрото момиче. — И Негово Превъзходителство, преди да отпътува за Инвернес миналата нощ.

Джема усети как се изчервява. Значи Конър също се беше грижил за нея, така ли? Мисълта, че той се бе осмелил да докосва голото й тяло, докато тя е била в безсъзнание, я вбесяваше. Нямаше значение, че лекарят и госпожа Кенърли бяха правили същото. Тя се възмущаваше от Конър и обвиняваше само него за всичко.

— Изморена съм — каза внезапно Джема. — Може ли да си легна отново?

Момичетата веднага се постараха да изпълнят желанието й, като й донесоха чиста нощница, която навлякоха през главата й, след като я бяха изтъркали добре със затоплени пред огъня кърпи. След силното търкане косата й започна да се вие навсякъде около лицето й.

Джема беше изтощена, когато се пъхна под юргана, и се зави с него до брадичката. Тя се престори на заспала докато момичетата изпразваха ваната и я изнасяха навън. Докато лежеше, Джема не можеше да мисли за нищо друго, освен за това как да убие Конър, когато го види отново.

Десет минути по-късно мислите й бяха нарушени от плътния глас на Конър на площадката на стълбището. Отговори му гласът на госпожа Кенърли. След това Джема чу познатия звук от стъпките му по стълбите, последван от неочаквано тихо почукване на вратата.

— Джема? Будна ли си?

О, да, тя беше будна! И готова да му издере очите в мига, в който мургавото му, брадато лице надникнеше през вратата!

— Влез — каза любезно тя.

Но когато Конър прекрачи прага на стаята и застана с лице срещу нея, всичките й мисли за отмъщение изчезнаха мигновено. Джема зяпна. Това не беше Конър! Този висок, гладко избръснат гигант, облечен в плътно прилепващи по краката му панталони и чисто бяла ленена риза не можеше да бъде Конър. Върху раменете му беше метнато елече от еленова кожа, а яката на ризата му беше леко отворена при врата. Бузите му бяха зачервени, а вятърът беше разрошил косата му, докато той бе бързал в студената есенна нощ.

Но онова, което я шокира повече от всичко беше фактът, че той си беше обръснал брадата. Джема едва успя да го познае. Тя никога не си беше представяла, че лицето му е толкова дяволски красиво! Беше толкова потресена, че не можеше да каже нищо и дори започваше да разбира защо госпожа Кенърли и прислужниците го бяха сметнали за лорд.

Здравият разум обаче я накара бързо да се опомни. Нямаше значение, че този мургав и красив мъж, който изглеждаше като аристократ, изобщо не приличаше на мръсния, брадат дивак, за когото се беше омъжила. Той все пак си оставаше Конър Макюън. Конър бързо потвърди тази нейна мисъл, когато погледите им се срещнаха и очите му се спряха върху прическата й, след което той избухна в бурен смях.

Джема зачака стиснала устни, докато той най-накрая се успокои. След това погледите им се срещнаха отново и тя изправи гръб.

— Свърши ли вече?

— Да, момче… ъ-ъ-ъ… момиче.

Джема нямаше намерение да търпи подигравките му. В крайна сметка, вината за заболяването й беше само негова. Той я беше замъкнал в тази забравена от бога, затънтена държава.

И как беше посмял да си обръсне брадата и да се облече в прилични дрехи, така че вече не приличаше на варварина, когото тя все още мразеше с цялото си същество, но с когото поне беше свикнала малко! Как, по дяволите, щеше да свикне с това красиво, гладко избръснато лице? Нямаше начин! Невероятно красиво, невероятно аристократично, това не беше лицето на онзи Конър Макюън, когото Джема познаваше.

От друга страна, Джема никога през живота си не се беше оставяла да бъде запленена от хубавите мъже. Толкова много от тях я бяха обикаляли постоянно, като повечето бяха искали ръката й, а останалите, които бяха не толкова амбициозни, но също толкова похотливи, се бяха опитвали да откраднат една целувка или да надникнат под роклята й. Тя се беше научила да се оправя с тях и въпреки че все още не знаеше как можеше да се справи с грубия звяр, за когото беше омъжена, поне знаеше как да се оправя с някой толкова красив като този млад бог, който стоеше сега пред нея.

— Присмей ми се още веднъж и ще ти изтръгна сърцето и ще го изям на закуска — каза му тя с глас, който беше способен да накара вода да замръзне.

— Виждам, че отново можеш да използваш пълноценно езика си. Очевидно това означава, че ще оцелееш — каза Конър, докато вървеше към леглото.

— Колко жалко за теб, нали? Ако бях умряла, богатството ми щеше да си остане твое, но ти щеше да се отървеш от мен.

— Жалко наистина — съгласи се той.

Двамата се спогледаха.

Дълбоко в себе си, Джема изпитваше облекчение, че отново го виждаше. В крайна сметка, добър или лош, Конър беше единствената й опора в тази чужда, дива страна. Но Джема по-скоро щеше да умре, отколкото да признае това, особено пък пред него.

Госпожа Кенърли се появи на вратата с един поднос.

— Донесох храна и за двама ви — каза тя, докато гледаше усмихнато Конър. — Уверена съм, че жена ви ще пожелае да вечеря с вас.

— Съмнявам се в това — отвърна рязко Конър. След това излезе от стаята, без да погледне назад.

Джема беше свела поглед, докато госпожа Кенърли й подаваше храната.

— Не го съди твърде строго, скъпа — каза жената. — Не е мигнал, откакто те докара тук, а след това му се наложи и да отиде до Инвернес. Тц, тц. Трябва да е адски изтощен.

— Какво е правил в Инвернес? — попита Джема, като си наложи да не изпитва съжаление към Конър заради саможертвите, които може би беше направил за нея.

— Не знам, скъпа. Не ми каза. Ще трябва да попиташ него.

Но това беше последното нещо, което Джема искаше да направи. Въпреки това, докато се хранеше, тя не спираше да се пита каква работа можеше да има един просяк като Конър в такъв процъфтяващ град като Инвернес. Къде се намираше това място Гленарис? И там ли беше направил той немислимото — да обръсне брадата си, да подстриже косата си и да намери тези прости, но добре ушити дрехи?

Който бе казал, че дрехите не правят човека, сигурно не беше познавал човек като Конър Макюън. Джема все още не можеше да свикне с промяната у него. Та той изглеждаше… направо почтено. Не точно като богато младо лордче — сега беше модерно те да обличат тъмни сетрета, копринени цилиндри и невероятно скъпи игли за вратовръзки и бастуни, като този на чичо й Арчибалд. Но Джема беше прекарала толкова дълго време в компанията на приличащия на просяк Конър, че и най-малката промяна в него беше удивителна.

Тя си помисли, че никога няма да може да свикне с това.

 

 

Докато слизаше гневно по стълбите, Конър си помисли, че никога няма да може да свикне с отрязаната коса на Джема и как сегашната й прическа я правеше да изглежда като десетгодишно момче. Досега той не беше осъзнавал колко много му харесва да гледа отблясъците на слънцето в копринените й къдрици, особено през онези няколко пъти, когато тя бе пускала златистата маса да пада свободно по раменете й. Дългата женска коса му действаше възбуждащо, а златните къдрици на Джема се бяха превърнали в негова слабост.

Той си помисли с огорчение, че всеки, който я видеше сега, щеше да го обвини в кражба.

Ако нещата се подредяха, както той очакваше, това можеше да се случи доста скоро. Конър беше бързал да отиде в Инвернес, където братовчед му Ийчърн делеше една огромна къща с неомъжената си сестра Джанет. Преди да се появи в дома им, той беше купил чифт употребявани дрехи и беше прекарал няколко часа в една странноприемница, която рядко се посещаваше от благородници, където се беше изкъпал и се беше отървал от дългата си коса и брадата си.

Той беше намерил Джанет сама вкъщи и тя не се беше опитала да прикрие любопитството за причината на неговото присъствие в Инвернес, когато Ийчърн и останалите не бяха в града. Облеклото му също беше привлякло вниманието й, но тъй като Джанет винаги се беше страхувала малко от него, тя не бе посмяла да го попита направо.

Тя беше информирала Конър, че Ийчърн не е в града. Той се намирал някъде отвъд Бен Тор заедно с Картър Слоун и Реджиналд Спенсър. Те били взели оръжията и слугите си и казали, че ще ходят на лов за патици. Тя беше добавила, че Конър би трябвало да знае за това.

Той не бе обърнал внимание на забележката й и беше попитал кога се очаква завръщането им. Джанет му беше отвърнала, че ще се върнат до ден-два. След това Конър беше написал една бележка, в която обясняваше с неясни думи — заради Джанет, тъй като той не се съмняваше, че тя щеше да я прочете веднага щом той си тръгнеше — че е спечелил облога и че ги очаква да се явят незабавно в Стърлинг, тъй като придружителят му бил болен и не можел да бъде преместен в Инвернес. Най-накрая той отново бе подчертал, че ги очаква незабавно и че вярва, че няма да го разочароват.

Сега Конър седеше в общата стая на малкия пансион на Майда Кенърли и пиеше доста добър ейл, като се опитваше да не мисли за Джема. За щастие, това му се удаваше лесно, тъй като стаята беше пълна с местни хора, които му беше интересно да наблюдава, а хубавото момиче, което го обслужваше, не прикриваше интереса си към него. Блясъкът в очите й му показваше, че беше достатъчно само да щракне с пръсти, за да я има.

Странно беше как една малка промяна във външния вид можеше да постигне толкова много за съблазняването на жена, която вчера дори не би го погледнала. Въпреки че това определено не се отнасяше за Джема.

Конър въздъхна дълбоко и подпря глава на ръцете си. Малката, твърдоглава Джема. Дали някога щеше да спре да го измъчва? Независимо дали беше с него или не, тя все намираше някакъв начин да го дразни, да го измъчва, да му влиза под кожата по непонятен за него начин. Най-лошото беше, че сега, когато от болестта тя беше заприличала на скелета, който той беше намерил в леглото на горния етаж, Конър започваше да изпитва угризения на съвестта.

„Не трябваше да се връщам тук — помисли си гневно той. — Трябваше да изчакам в Инвернес завръщането на Ийчърн и останалите, след което да ги изпратя в Стърлинг сами да я видят.“

Междувременно бе трябвало да отиде до Единбург и да започне да подготвя връщането на Джема в Дербишър. Не бе имало никаква причина да се връща тук, абсолютно никаква. Тогава защо се беше върнал, по дяволите?

Той си помисли, че причината може би беше, че тя не го беше удряла и ругала достатъчно, но тази мисъл не можа да го разсмее. Конър допи ейла си, стана от мястото си и хвърли една монета на масата. Без да обръща внимание на разочарованието, което беше изписано на лицето на прислужницата, той излезе от къщата и се изгуби в тъмнината.