Елен Танер Марч
Целувката на Принца (20)

Глава деветнадесета

Снегът се задържа само два дни. На сутринта Джема неохотно наблюдаваше как Конър си обува ботушите и я целува, преди да отиде да копае торф. Съжаляваше за заминаването му, но Поп го приветства ентусиазирано, като подскачаше покрай полата на Джема и лаеше, за да му бъде обърнато внимание. Но Джема беше твърде заета, за да се занимава с него. През последните два дни тя беше пренебрегвала не само кучето и когато си спомнеше каква беше причината за това, усещаше как се изчервява.

Наистина ли тя, Джема Беърд, се беше държала толкова безсрамно? Наистина ли беше пропълзяла в леглото на Конър и през следващите два дни беше отказала да го напусне, както и да пусне Конър да стане? Тя никога не беше предполагала, че може да изпитва толкова голямо удоволствие от това да бъде любена отново и отново и дълбоко в себе си подозираше, че Конър също не бе осъзнавал това.

В продължение на две денонощия те се бяха освободили от всички противоречия и от гнева, който беше застанал като стена помежду им. Двамата мъдро не бяха споменавали миналото, нито бяха обсъждали бъдещето и бяха възнаградени с това, че бяха открили какво можеше да им донесе настоящето.

Конър се беше държал любезно и нежно с нея. Той й беше показал забележителните си умения на любовник, а тя се беше оказала способна и внимателна ученичка. Което обясняваше топлината, зачервила бузите й, и нежеланието й да го пусне да се отдалечи от колибата.

Въпреки това Джема се зае да почисти останките от храната, преди Конър да я вдигне на ръце и да я върне обратно в леглото. Джема изтупа юргана и го изнесе навън да се проветри. След това премете килимите и пода и подреди чиниите. Еленското месо, което съхнеше от няколко дни, вече беше готово. Тя си напомни, че трябва да каже на Конър да купи крава. На Джема много й се искаше да имат на разположение масло и мляко, въпреки че не знаеше как да се сдобие с тях. Дали Конър знаеше как се дои крава, или откъде можеше да купят ведро?

Тя се смъмри мислено, че се беше превърнала в провинциална домакиня, но тази мисъл само я накара да се усмихне, защото никога не бе предполагала, че някой ден ще мисли как да си направи масло, нито пък че щеше да бъде толкова щастлива, като готви и чисти на Конър. Нито пък, че нейният нов живот — толкова отдалечен от безопасността на залите в къщата на чичо й — можеше да бъде толкова хубав.

От друга страна, Джема не беше глупачка. Тя знаеше прекрасно, че новият й живот й харесваше само защото го разглеждаше през златната призма на любовта.

Да, тя трябваше да си признае, че се беше случило невъзможното — беше се влюбила в Конър Макюън. Джема знаеше, че това беше любов, защото сърцето й никога не я беше стягало така, нито пък крайниците й се бяха вцепенявали и разтрепервали само от близостта му. Той я караше да се чувства по начин, какъвто тя не бе знаела, че съществува — желана, обичана, сякаш наистина означаваше нещо за него.

Трагичното беше, че съществуваше едно нещо, което пречеше на щастието й да бъде пълно. Тя подозираше, че Конър не я обичаше по същия начин. Точно затова тя все още не смееше да изрази на глас чувствата си. Повече от всичко Джема се страхуваше да не бъде отблъсната. О, тя вярваше, че Конър я харесваше, никой мъж, който я докосваше като него, не можеше да бъде безразличен! А понякога той дори спираше да си върши работата, вземаше лицето й в ръцете си и просто я гледаше, а Джема потръпваше от онова, което виждаше в очите му. В тези моменти тя си казваше, че наистина означаваше нещо за него.

Само че той никога не беше казал това, въпреки че сигурно знаеше колко много й се искаше да го чуе. И колко много й се искаше да му каже същото. Това беше единствената сянка, която беше надвиснала над иначе безоблачното им щастие.

Джема се откъсна от тревожните си мисли и откри, че камарата с прането беше станала тревожно голяма. Тя погледна към нея и се намръщи. Не можеше да отрече очевидното — щеше да й се наложи да пере… за пръв път през живота си.

Слънцето топлеше гърба й, докато тя мъкнеше кошницата с мръсните дрехи към потока, който бълбукаше през тресавището от задната страна на колибата. Джема предпочиташе да използва малкия извор до обора на понито, но се страхуваше, че може да замърси водата за пиене. Тя подскочи, когато потопи ръце в леденостудената вода и си спомни с копнеж за съвременната перачница в подземието на къщата на чичо й, където перачките и техните дъщери пълнеха големите котли и изваряваха прането сред парата и шума на изстисквачките и миризмата на карболова киселина.

Ако Джема си беше мислила, че поддържането на една къща не е трудно, то това беше само защото досега никога не беше прала. След по-малко от минута тя откри, че това беше дяволски трудна работа.

Джема работеше на колене, от което гърбът я болеше, а ръцете й се бяха зачервили от сапуна и студа. Тя сапунисваше, търкаше и изплакваше дрехите, докато не започна да си мисли, че ръцете й щяха да се откъснат и да отплуват надолу по течението. Което нямаше да бъде толкова зле, тъй като тогава щеше да си има извинение да прехвърли това мъчение на раменете на Конър.

Но мисълта, че тогава щеше да се наложи тя да копае торф вместо него не й действаше много успокояващо. Пък и тя нямаше намерение да се предаде и после да го слуша как й се присмива и я нарича мързелива и разглезена, защото тя знаеше, че той я смяташе за такава — или поне доскоро бе имал такова мнение за нея. Затова тя продължи да работи, като простираше мокрите дрехи да съхнат върху тревата.

Тя вече беше изпрала половината от покривките за маса, когато Поп започна да лае и Джема вдигна глава по посока на звука. Тя седна на пети и присви очи, като очакваше да види Конър. За свое удивление видя двама непознати мъже на мършави понита да се приближават към нея.

Джема се изправи бързо, приглади мократа си рокля и прокара ръце през разрошената си коса. Не беше виждала други хора, освен Конър, толкова отдавна, че сега се чувстваше неудобно и беше малко разтревожена. Тя нямаше представа къде беше Конър в момента. Той не се виждаше на мястото, където беше работил допреди малко.

— Здрасти! — извика мъжът, който яздеше отпред.

Тя не отвърна на поздрава му, а скри ръце зад гърба си, докато двамата непознати спираха понитата си от далечната страна на потока и я оглеждаха с неприкрит интерес. И двамата бяха горе-долу на възрастта на Конър и бяха облечени в наметала от кариран плат, преметнати през раменете им. И двамата стояха гордо върху понитата си въпреки че шотландските им полички се бяха повдигнали и откриваха голяма част от косматите им бели бедра.

Джема не знаеше дали трябва да се разсмее, или да се изчерви. По време на пътуването си с Конър през пограничните области тя беше видяла достатъчно мъже с полички, но нито един от тях не бе яздил кон. Внезапно тя си спомни, че Конър й бе казвал, че повечето планинци не носели нищо под поличките си. Ами ако тези двамата…

— Извинете — каза тя с напрегнат глас. — Ще отида да повикам съпруга си.

— О, не, момиче, недей!

Мъжът говореше с толкова силен планински акцент, че Джема се спря. Местните хора едва ли говореха по този начин, нали?

— Ние дойдохме да се видим с теб — продължи мъжът като закръгляше всяко „р“ с невероятен ентусиазъм. — Чухме, че в старррия парррцел на Фъррргюс Добсън живеело много хубаво момиче!

Докато говореше, той слезе от понито си и тръгна към нея. Другият мъж, който беше по-нисък и имаше по-руса коса, също слезе, но остана близо до понитата, като се хилеше.

— Как се казваш, момиче?

Джема огледа подозрително по-високия, когато той се спря пред нея, но не се помръдна от мястото си. Нещо й подсказваше, че тези двамата нямаха намерение да й навредят. Пък и щом те бяха чули за нея, значи най-вероятно бяха съседи, а тя не искаше да ги обиди, като им покаже колко неудобно се чувства в тяхно присъствие. Но едно беше сигурно — те изглеждаха ужасно, а миризмата на уиски, която се носеше от мъжа пред нея, караше очите й да се насълзят! Къде беше Конър, дявол да го вземе?

— Казвам се Джема Бе… Джема Макюън — отговори учтиво тя.

— Макюън! Макюън, чу ли това, Ангъс?

— А-ха — изсумтя Ангъс до главата на понито. Той човъркаше с пръст в ухото си и дори не се потруди да вдигне глава.

— Ние сме от клана, момиче! — по-високият възбудено размаха края на наметалото си под носа й. — Зелено, синьо и черно! Шарррката на Макюън и ние се горррдеем, че я носим, нали, Ангъс?

— Да живее кланът — заяви покорно по-ниският.

— Къде е мъжът ти, момиче? — попита високият, докато я оглеждаше с тъмните си, дяволити очи. Той сигурно беше много пиян, защото, изглежда, му беше трудно да задържа смеха си.

Джема се ядоса, когато си помисли, че той може би се присмиваше на нея. Ама че грубост! Какво можеше да направи, за да им попречи да я открият как пере?

— Е, момиче? — изрева високият, докато другият повдигна глава. — Къде е мъжът ти?

— Не съм сигурна. Може би трябва да…

— А-ха! Избягал е, така ли? Оставил те е да перрреш сама, а? Би трррябвало да ти доведе прррислужница, вместо да те каррра да ррработиш и да си ррразваляш ррръцете. Само че той няма с какво да й плаща, горрркият нещастник. — Мъжът й намигна.

— Уверявам те, че се справяме много добре — каза Джема, като едва сдържаше гнева си. Как смееше този мъж да обижда Конър! Ако се съдеше по наяденото му от молци наметало и начина, по който яздеше, той самият не беше кой знае колко по-добър от мъжа й.

— Ще проверя дали съпругът ми се е върнал — каза мрачно тя. — Той отиде да копае торф и…

Изблик на смях прекъсна думите й. Тя се втренчи в двамата непознати, сякаш бяха откачили. Какво им беше толкова смешно, по дяволите? Никой от тях ли не беше копал торф? Сигурно го правеха, ако искаха да топлят кривите си крака през зимата!

Тя изправи рамене, обърна им гръб и тръгна към колибата. Джема едва успя да се въздържи да не се затича, когато осъзна, че двамата вървяха след нея, вкопчени един в друг, и се смееха като ненормални. Поп се хвърли срещу краката им и на Джема й се прииска кучето й да беше мастиф, за да може да го насъска срещу тях. Съседи или не, тук те не бяха добре дошли!

Когато зави зад каменната стена близо до обора на понито, Джема се затича към колибата. Тя тъкмо щеше да нахълта вътре, когато вратата се отвори и Конър излезе навън. Той хвърли един поглед към лицето на Джема, след което погледна над рамото й към двамата непознати, които се бяха спрели малко по-далеч и продължаваха да се хилят като идиоти.

— Влез вътре, Джема. — Гласът му беше студен и заплашителен.

Двамата посетители незабавно започнаха да протестират на висок глас.

— О, Конър! Няма нужда да отпращаш момичето!

— Дошли сме само да ти изкажем своето уважение!

Молбите им бяха придружени с широки усмивки, но Джема забеляза, че нито един от двамата шегаджии не смееше да влезе в двора.

На бузата на Конър потрепна едно мускулче. Джема изпита ужасното чувство, че той ще избухне всеки момент. Какво ставаше тук? Кои бяха тези двамата?

— Пътят от Гленарррис дотук беше дълъг — каза Ангъс докато почесваше срамните си части. — Ще бъдеш ли така любезен да ни сипеш един дрррам?

Това вече беше прекалено за Конър. Сякаш не му беше достатъчно, че двамата си правеха шега с наследството му със своите прекалено къси полички и силния си акцент — при това наметалата им бяха в шарката на Макюън! Той обаче не можеше да им позволи да влязат в колибата, да ги остави да зяпат жена му и да й задават груби въпроси, след което да се хилят на невинните й отговори.

— Махайте се оттук! — каза сърдито той.

— Хайде, Конър — помоли го Кинг Спенсър.

— Да си вървим — подкани го Картър Слоун и го хвана за ръката.

— О, Конър, бъди разумен — изплака Кинг жално като кученце. — Ще се държим добре, нали, Кар… ъ-ъ-ъ… Ангъс?

— Да — съгласи се Картър, въпреки че в гласа му се долавяше нежелание.

Конър хвана безмълвно Джема за ръката и я дръпна в колибата. Пистолетите му се намираха на полицата до вратата и той ги прегледа внимателно, след което ги взе със себе си.

— Стой тук — нареди й той.

Джема го погледна уплашено.

— Нали няма да ги застреляш?

— Не, въпреки че много ми се иска да го направя.

— Кои са те?

— Просто двама пияници от селото. Безопасни са, въпреки че са невероятно груби. Ти стой тук, докато се отърва от тях.

Конър говореше, сякаш очакваше неподчинение от нея, но тя просто застана до прозореца и се загледа навън. Конър прекоси двора и отиде до двамата непознати. Убийственият му гняв очевидно не го беше напуснал, но той изглежда се владееше, защото по всичко личеше, че говори с тях изненадващо учтиво. На няколко пъти Джема чу високия мъж да се смее и да сочи към колибата. Но всеки път Конър поклащаше мрачно глава.

След още няколко минути Конър сякаш омекна. Той втъкна пистолетите си в колана и мрачното му изражение се смекчи. Дори се усмихна един-два пъти. Джема обаче забеляза с облекчение, че отношението му към неприятната двойка не се беше променило.

В крайна сметка двамата непознати се обърнаха и си тръгнаха с очевидна неохота. Докато по-високият чакаше другарят му да отвори дворната врата, Конър се наведе и вдигна поличката му с палеца и показалеца си. Пред очите на Джема блесна бял мъжки задник, след което Конър се обърна и тръгна към колибата, като се смееше.

Мъжът с поличката с нищо не показа, че е смутен, но Джема забеляза как той се изчерви. Бузите му пламнаха още по-силно, когато онзи, който се казваше Ангъс, също избухна в смях. След това Ангъс се обърна и изпрати една въздушна целувка след Конър, преди да повлече другаря си след себе си.

Конър все още се усмихваше, когато влезе в колибата. Джема го чакаше на вратата.

— Кои бяха тези? Какво искаха?

— Нали ти казах. Просто двама пияници от Гленарис.

Гленарис! Пак същото име — мястото, което Конър споменаваше толкова често, без да й обяснява какво точно представлява или къде се намира!

— Там ли ходи да вземеш провизии? — подпита го тя, тъй като изгаряше от любопитство.

— Къде те намериха тези двамата? — попита рязко Конър, докато оставяше пистолетите си на полицата.

— Перях на потока.

— Казаха ли ти какво искат?

— Само че били научили, че живея тук и искали да се запознаят с мен. Защо не им позволи да влязат?

Конър изсумтя.

— Не е ли очевидно? И двамата бяха мъртво пияни. А за нас ще бъде най-добре те никога повече да не се връщат тук. Не искам такива като тях да се мотаят около теб.

Но Джема имаше странното чувство, че той ги беше отпратил по съвсем друга причина. Тя не можеше да си обясни подозренията си, но се чувстваше наранена от факта, че Конър не беше напълно честен с нея. Джема все още не беше съвсем уверена в новооткритата си любов към него, а и напоследък той се беше държал толкова нежно с нея, че тя се страхуваше да му задава въпроси или да поставя изисквания. Ако нещо го накараше отново да стане такъв, какъвто бе бил доскоро, Джема не смяташе, че би могла да понесе това.

Тези двама странни мъже… Каква беше истината за тяхната поява днес? Защо отначало бяха ядосали Конър толкова много, ако наистина бяха просто двама безобидни пияници от селото, както твърдеше той? И защо той все още отказваше да говори с нея за Гленарис?

Тя реши, че трябва да разбере това. Не можеше да обича толкова силно един мъж и да не знае нищо за него. В своето щастие Джема беше пропъдила неприятното им общо минало, но сега старите въпроси отново се връщаха със същата сила. Тя го обичаше и ако в миналото му имаше нещо, което той смяташе за необходимо да крие от нея, то тя трябваше да разбере какво беше то. Да му помогне. И да го защити. Да го обича както желаеше, с цялото си сърце и душа.

 

 

През следващите няколко дни Конър се държа странно раздразнително и мрачно. През по-голямата част от деня той беше извън колибата, а вечер не си лягаше с Джема. Тя откри, че трябва да внимава какво му казва, защото и най-невинната й забележка предизвикваше гнева му. Дори Поп не смееше да го закача и се скриваше под стола й, когато Конър беше в колибата.

Една мрачна, облачна сутрин Джема излезе навън и видя, че Конър събира нещата си в кожената си торба. Джема замръзна на мястото си, защото подозираше какво означава това.

След няколко секунди той се обърна към нея и й каза с безизразен глас:

— Ще отсъствам известно време.

— Защо? — попита спокойно тя, въпреки че буцата в гърлото й пречеше да говори.

— Трябват ни провизии. Не се знае кога ще започнат снежните виелици и тогава няма да можем да мръднем оттук чак до пролетта.

Джема знаеше, че разполагаха с предостатъчно запаси, но познаваше и това мрачно изражение на лицето му. Нямаше смисъл да се опитва да го разубеждава.

— Мога ли да дойда с теб този път?

— Не.

Тя беше очаквала такъв отговор, но въпреки това я заболя. Джема остана да го наблюдава, облегнала гръб на стълбата. Конър не я погледна нито веднъж. Все едно, че се намираше на хиляда мили от нея.

Когато напълни торбата си, той просто я метна на рамо и се обърна към Джема. Този път изражението му не показваше едва прикритото съжаление както последния път, когато я беше оставял сама. Той само й напомни, че й оставя пистолетите си, както и да залоства вратата вечер. После й каза, че щял да се опита да се върне колкото се може по-бързо, но не знаел кога точно.

Едва най-накрая Конър се сети да я попита дали иска да й донесе нещо. Джема стисна зъби. Не й харесваше да се сещат за нея в последния момент. Тя поклати безмълвно глава.

— Добре тогава. Довиждане.

Тя застана до прозореца и остана да гледа как каруцата се отдалечава в тресавището. Искаше й се Конър да се обърне и да й махне с ръка. Но той не го направи. Седеше с изправен гръб на предната седалка и след малко, когато пътят зави рязко, се изгуби от погледа й.