Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enchanted Prince, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 87 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Елен Танер Марч. Целувката на принца

ИК „Калпазанов“, София, 1995

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954–19–0033-X

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

Когато каруцата се изгуби от погледа й, Джема се почувства невероятно самотна. Миналата нощ малкият парцел й се беше струвал толкова уютен, а сега изглеждаше празен и твърде тих.

Тя облече палтото си и изтича до езерото. Водата му блестеше под студеното синьо небе, а повърхността му беше набраздена от леки вълнички. Конър беше оставил един прът и някакво парче желязо с кука на края — харпунът — под сянката на едно старо дърво. Въпреки че беше гладна, Джема не посегна към тях.

Гладките камъни тракаха под краката й, докато вървеше по брега. Неотдавна някаква буря бе изхвърлила миди, кафяви водорасли и парчета дърво над водолинията и тя се запита дали наличието на тези отпадъци не означаваше, че океанът е наблизо.

Джема вдигна глава и погледна на запад — или поне натам, където смяташе, че се намираше запад. Тя се дразнеше от това, че не знаеше къде се намира, както и дали наблизо има други хора. Заминаването на Конър я беше накарало да осъзнае изолацията, в която се намираше, и това я плашеше малко.

Е, добре, де, плашеше я много. Джема не харесваше огромната празнота на планините, които се извисяваха навсякъде край нея. Не й се искаше да мисли, че нощта наближаваше и нямаше кой да я пази в тъмнината. Но тя вече не се страхуваше от тъмнината. Не се страхуваше!

Въпреки това едва успя да се въздържи да не се втурне с всички сили към колибата. Когато влезе вътре, тя разбърка пепелта в огнището с една пръчка и се изненада и зарадва на бързината, с която огънят се разпали отново. Но радостта й угасна, когато се сети за Конър. Джема беше безжалостна към него за всичко — за това, че беше продал бижутата й, за това, че я беше изоставил, за целия този ужасен брак, на който я беше принудил да се съгласи.

Зараждащата се любов към него, която беше усетила миналата нощ, сякаш се бе изпарила, стъпкана безчувствено от него.

Само ако Хелиос беше с нея!

Очите й се насълзиха. Какво ли не би дала сега, за да зарови лице в меката му грива и да му изплаче болките си! Любимият й жребец щеше да я изслуша спокойно и щеше да я подуши, за да изрази съчувствието си. Любовта на Хелиос към Джема нямаше граници.

С настъпването на вечерта в колибата ставаше все по-тъмно и по-тъмно и тя започна да пали свещ след свещ. На вратата нямаше резе, така че тя я запречи с един от сандъците си и натрупа върху него още няколко. Джема знаеше, че постъпва глупаво, и постоянно си напомняше, че няма от какво да се страхува. В тази част на планините нямаше вълци — Конър сигурно щеше да я предупреди, ако имаше, нали? — а и точно сега тя с удоволствие би приветствала цяла банда крадци само заради възможността да има с кого да си поговори!

— Те биха били по-добра компания от Конър — каза тя на висок глас. Но гласът й отекна някак странно в празната стая и тя се зачуди как една толкова малка колиба можеше да й се струва толкова голяма и неприятна, когато Конър го нямаше.

Джема си легна рано, преди свещите да бяха изгорели, като дори се опита да издърпа стълбата на тавана, което си беше направо смешно. Там нямаше достатъчно място за нея, пък и от кого искаше да се защити, за бога?

Въпреки това тя си легна, като сложи двата пистолета близо до себе си и спа на пресекулки, като се събуждаше всеки път, когато някоя странна птица се обадеше в тъмнината или вятърът завиеше жално над тресавището.

Джема не успя да се наспи добре и стана в лошо настроение. Въпреки че Конър й беше казал, че ще й бъде лесно да си улови риба, тя не го направи, а се задоволи само да събере малко миди и да ги изпържи в тигана. Както и очакваше, те имаха отвратителен вкус и Джема се запита за миг дали Конър не беше тръгнал без нея с надеждата тя да умре от глад по време на отсъствието му.

Тя се зарече, че няма да му достави това удоволствие. Беше му твърде ядосана, за да се остави да умре.

Същият следобед започна и месечното й течение. Това вече й дойде прекалено много. Ако Конър се намираше тук, тя без колебание щеше да изпразни и двата пистолета в сърцето му.

„Мразя те, Конър Макюън. Мразя те, мразя те, мразя те!“ — беснееше вътрешно тя.

Поне можеше да се успокоява с това, че не беше забременяла от него!

Но въпреки гнева си, въпреки глада и нещастието си, към края на деня тя започна да се взира към тресавището в очакване да го види. Не й се искаше да прекара втора нощ сама и Джема беше готова да приеме дори компанията на Конър. Но всеки път, когато надникнеше с надежда през прозореца, него го нямаше.

Мътните да го вземат, той й липсваше! Колкото и да се мъчеше, Джема не можеше да му се гневи със същата сила както преди. Не че не се беше опитала нарочно да си спомни всяко ужасно и непростимо нещо, което той беше извършил спрямо нея. Особено като беше продал бижутата й. Това тя никога нямаше да може да му прости. Никога! Той бе имал възможността да вземе всичко друго вместо тях!

Не че бижутата й бяха с кой знае какво качество, въпреки че Джема не беше сбъркала, като му бе заявила, че струват многократно повече от парцела, който той беше купил с тях. За нея те бяха толкова ценни единствено защото някога бяха били притежание на майка й.

Джема си спомняше много смътно родителите си и пазеше всеки от тези спомени, въпреки че те рядко бяха нещо повече от неясно впечатление за топлина и доброта. Понякога, когато булото на времето се повдигаше за миг, тя си спомняше ясно кога ги бе видяла за последен път: сутринта, преди те да отпътуват за Франция. Джема не си спомняше защо бяха тръгнали натам. Леля й и чичо й никога не си бяха давали труд да отговорят на въпросите й, докато бе малка, но си спомняше ясно как бе чакала да се сбогува с тях в стаята си в огромната къща на баща й някъде в Кент.

Джема все още помнеше масивните тавани и красивата резбована ламперия в детската си стая, както и красивото малко легло със сатенените завивки. Бавачката й винаги се беше държала добре с нея, но сега Джема не можеше да си спомни нито името й, нито лицето й.

Но дори тя не се беше държала с такава доброта колкото майката на Джема. Никой в целия й самотен живот не бе успял да й стане толкова близък.

За съжаление, с годините от спомените й за Анабел Беърд не беше останало много — бледо, изморено, но много сладко лице с очи също толкова зелени, колкото и нейните. Мелодичен, тих глас, ласкави ръце, които бяха треперили леко в деня на отпътуването им, когато Анабел бе вдигнала Джема в скута си и й беше подарила едно много красиво ковчеже. Споменът за тази последна сутрин с родителите й все още беше съвсем ясен.

— Все още не си достатъчно голяма, за да го носиш — бе казала Анабел, докато Джема бе докосвала с трепет смарагдите, диамантите и перлите върху подложката от синьо кадифе. — Но когато се върна, ще можеш да го носиш.

— Вече съм почти на шест — бе възразила Джема.

— И скоро ще бъдеш на седем, една млада дама. И ще бъдеш готова да носиш украшенията на мама, без да ги загубиш, нали?

— Обещавам — бе отвърнала тържествено Джема, защото дори на тази възраст бе имала голямо самочувствие.

Анабел й се беше усмихнала, въпреки че усмивката й не се беше сторила твърде щастлива на Джема. Тя бе искала да попита майка си защо изглежда толкова тъжна, но тогава на вратата на стаята се беше появил един рус джентълмен.

— О, Джордж — бе казала леко задъхана майка й, — не можем ли да я вземем с нас?

— Хайде, Анабел — беше я смъмрил баща й по онзи свой грубоват и едновременно нежен начин, по който винаги се беше обръщал към майка й. — Никога няма да възстановиш здравето си, ако не си починеш добре, а ти няма да си починеш, ако това дете е с нас.

Но и той също бе погледнал с обич към Джема. Тя никога не беше изпитвала съмнение, че баща й я обожава, дори когато той изглеждаше толкова тъжен. Джема така и не бе разбрала каква е причината за тъгата му, но бе подозирала, че има нещо общо с болестта на майка й, която беше започнала, след като се беше появило малкото й братче, което беше изчезнало при загадъчни обстоятелства, преди да й бъде позволено да го види.

— Пази добре бижутата си, моя малка перличке — беше прошепнала майка й и Джема се беше хвърлила в прегръдките й с обичайния си ентусиазъм. — Време е да тръгваме, миличка, за да не изпуснем кораба.

Но те бяха изпуснали и бяха потънали заедно с него, след което Джема бе отведена от леля си Друсцила в пустотата на Дербишър и бе станала част от безинтересния, скучен живот, който водеха чичо й и леля й.

Но Джема беше спазила обещанието си да пази бижутата на майка си и бе успяла да крие ковчежето в продължение на много месеци, преди една прислужница да го открие в скривалището му под стола до прозореца. Прислужницата беше отнесла ковчежето, въпреки всички усилия на Джема да й попречи.

От този ден нататък бижутата й бяха останали под надзора на леля й Друсцила и Джема не бе успяла да я убеди да й ги върне. Всъщност, тя не ги беше виждала в продължение на повече от десет години, след като й ги бяха отнели — докато чичо Арчибалд не бе предал ковчежето на Конър, който пък беше продал скъпоценното му съдържание, за да купи парче безполезна земя.

Но докато стоеше сама пред прозореца и мислеше върху това, Джема вече не изпитваше възмущение от постъпката на Конър, а само чувство, че беше загубила нещо много ценно. Внезапно тя изпита силен копнеж по любовта и безопасността, които я бяха обграждали преди смъртта на родителите й. И които донякъде беше почувствала онази нощ в прегръдките на Конър, въпреки че не смееше да си признае това на глас.

Мисълта за него я изтръгна от летаргията. Проклет скитник! Къде беше, по дяволите? Беше казал, че ще отсъства само два дни, а сега…

Внезапно тя изпита силна тревога. Ами ако нещо се беше случило с него по обратния път? Изплашеното й въображение незабавно й предложи няколко неприятни възможности — можеше да е паднал от каруцата, можеше каруцата да се е обърнала в някоя пропаст, можеше да е срещнал крадци, мечки или вълци… В Шотландия имаше ли мечки?

— Трябва да изляза да го потърся! — извика високо тя.

Но дори самата мисъл за това я изпълваше с ужас. Джема нямаше желание да кръстосва из пустите, тъмни планини само с факла в ръка. От друга страна, ако нещо се беше случило с Конър…

— О, дявол да го вземе! — Тя скочи от мястото си, обу ботушите си, взе наметалото си и излезе. Непроницаемата тъмнина навън я накара да застине на мястото си. Мили боже! Защо трябваше да бъде толкова тъмно?

Джема се огледа и осъзна, че не разполага с нищо, което да й послужи за факла. Парче дърво щеше да изгори твърде бързо, а влажният торф изобщо нямаше да се запали. Внезапно тя си представи как се препъва из тресавището, понесла в ръка голямо, димящо парче торф, което изобщо не можеше да разпръсне тъмнината.

Джема се разсмя, но смехът й беше напрегнат и в крайна сметка взе само пистолетите на Конър. Те бяха много по-тежки, отколкото си беше представяла, и тя пъхна единия под наметалото си, а другия в левия си ботуш, защото, когато се опита да ги носи в ръце, я заболяха китките.

За съжаление, те не й даваха голямо успокоение, тъй като се страхуваше от тъмнината, а не от онова, което можеше да я дебне в нея. За миг Джема остана да стои пред вратата, като дишаше дълбоко, за да се успокои, преди да тръгне.

Тя бе направила едва десетина крачки, когато дочу лекото скърцане на кожа. Застина на мястото си и затаи дъх с надежда и страх.

Джема присви очи и се напрегна да види в тъмнината онова, което най-много й се искаше да види.

Конър забеляза силуета й, който се очертаваше на светлината в прозореца на колибата. Той беше успял да се приближи незабелязано до малкия парцел най-вече благодарение на влажната земя, която приглушаваше звука от копитата на понито, както и защото бе смазал колелата на каруцата, преди да я натовари и да напусне Гленарис. Сега той дръпна силно юздите и едва успя да спре понито пред Джема.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — попита остро той. Тонът му беше такъв, защото бе забелязал пистолетите си втъкнати под наметалото и в ботуша на Джема.

Той скочи на земята и тръгна към нея.

— Стори ми се, че чух някакъв шум — отвърна хладно тя. — Реших да проверя.

Конър спря пред нея така, че тя не можеше да вижда лицето му.

— Въоръжена?

— Не знаех какво ще намеря. Ти никога не си ми казвал дали из тресавището има вълци или мечки.

— Няма — каза Конър, като се благодареше, че Джема не можеше да види лицето му, защото едва успяваше да се въздържи да не се разхили. Лъжкиня! Тя изобщо не се беше разтревожила заради вълците и мечките.

Но той не беше толкова глупав, че да се опитва да й иска обяснение, и реши да не говори повече за това. Не се изненада, че когато се обърна и тръгна обратно към каруцата, Джема тръгна след него, сякаш не й се искаше да го изпуска от погледа си.

Всъщност тя го следваше послушно като кученце — първо докато той разпрягаше понито, а след това остана да го изчака мълчаливо, докато разтриваше умореното животно, преди да го пусне. Джема се върна заедно с Конър обратно при каруцата, която стоеше в предния двор, осветена от слабата светлина, която струеше през прозорците.

— Липсвах ли ти? — опита се да завърже разговор той.

— Разбира се, че не!

Но Джема стоеше толкова близо до него, че носът й се удари в гърба му, когато той спря внезапно.

— Мисля, че съм ти липсвал.

— Аз пък мисля, че си откачил. — Гласът й беше леденостуден.

Конър не можа да се въздържи и се разсмя.

— Престани да се смееш, Макюън! Няма нищо смешно!

Той продължи да се смее, докато ровеше из каруцата, натоварена с провизии. Джема остана близо до Конър и когато отново се блъсна в него, той се обърна и я погледна въпросително.

— Чух да казваш, че не съм ти липсвал.

— Така е! — настоя Джема, но стоеше толкова близо, че той усещаше топлината на тялото й. Конър се престори на зает с нещо вътре в каруцата. — Само че…

— Какво? — подкани я той, но тя не каза нищо. — Джема, какво става с теб, по дяволите? — попита Конър. Той се извъртя с лице към нея и двамата се сблъскаха толкова силно, че тя загуби равновесие. Конър я подхвана и я придърпа към себе си. — Какво има? — попита той с дрезгав глас.

— Нищо — измърмори тя и се изчерви.

Конър не се предаваше. Беше му дяволски забавно.

— Сигурна ли си, че не съм ти липсвал?

— Н-не! Аз просто… Беше толкова скучно да стоя тук сама!

— Тогава значи съм ти липсвал. Не би ти било скучно, ако не си имала нужда да бъда тук и да те провокирам?

— Това са пълни глупости! — тросна се Джема, но гласът й не прозвуча гневно.

— И ти ми липсваше — добави Конър с престорено закачлив глас, за да не й позволи да осъзнае, че й казваше истината.

Докато гледаше надолу към онези зелени очи, които го бяха преследвали всяка секунда от изминалите два дни, той внезапно изпита благодарност за присъствието на пистолета в джоба й, защото той пречеше на телата им да се прилепят плътно едно до друго и Джема не можеше да усети неоспоримото доказателство за това колко много му беше липсвала.

Конър се опита да се пребори с желанието си да я притисне към себе си, да почувства топлината на устните й, след което да я вдигне на ръце, да я отнесе на тавана и да я обладае. По време на дългите часове по обратния път към колибата той си беше представял как прави това и се беше опитвал да пропъди мисълта, че нещо можеше да се е случило с Джема по време на неговото отсъствие.

Ийчърн бе вярвал толкова убедено, че Конър е направил грешка като е оставил Джема сама и че тя се е възползвала от случая, за да избяга, че най-накрая дори Конър беше повярвал в това. Той никога не бе изпитвал такова нетърпение да напусне Гленарис, въпреки че бе имал твърде много проблеми за разрешаване, които не се изчерпваха само с това да вземе провизии за зимата и да поправи колелата на каруцата.

През двата дни, Конър се беше занимавал с работите на имението. Той бе стоял до късно през нощта надвесен над счетоводни книги, сметки и писма, бе решавал хиляди проблеми с персонала и наемателите си, беше нареждал да се извършват ремонти и покупки и се бе грижил за разни други подлудяващи го дреболии. Най-сетне на втория ден вечерта беше решил, че е крайно време да се прибере у дома при Джема.

— Изчакай до сутринта — го беше помолил Ийчърн, защото слънцето вече се бе плъзнало под планините и се бе появил студен нощен вятър. — Ще се изгубиш в тъмнината.

— Познавам много добре пътя — бе настоял Конър.

— В проходите вече ще бъде адски студено.

— Имам си палто.

— Твоята кранта ще си счупи краката. Изчакай да се съмне!

— Нямам намерение да го подкарвам твърде бързо.

Разбира се, Конър беше направил точно обратното. Бе отдъхнал облекчено едва, когато каруцата беше прехвърлила и последното възвишение и той бе забелязал светлината в колибата в другия край на тресавището. Значи Джема бе удържала думата си и не беше избягала! До този момент той не бе вярвал, че ще я намери тук…

— Макюън?

Той погледна надолу към нея, сякаш се беше събудил внезапно от някакъв хубав сън.

— Да?

— Боли ме.

Едва тогава Конър осъзна, че все още я притискаше силно към себе си, а пистолетът беше между телата им. Той се разсмя и я пусна.

— Надявам се, че си донесъл нещо за ядене — каза му тя с онзи язвителен тон, който той познаваше толкова добре.

— Да — отвърна й Конър със същия тон, прикривайки истинските си чувства.

— Имам предвид хубава храна, Макюън, а не овчи стомаси или свински мозък.

— За бога, момиче, не съм толкова глупав.

„Твърде съм уморен, за да се карам с теб тази вечер — помисли си той. — Господи, Джема, не виждаш ли колко много ми липсваше?“

Двамата стояха от двете страни на каруцата и се гледаха. Джема беше вирнала високомерно брадичката си, а Конър се чувстваше изтощен.

Тогава откъм чувалите в задната част на каруцата се разнесе някакво жално скимтене.

— Какво беше това? — попита Джема и обърна глава към каруцата.

Напрежението напусна тялото на Конър.

— Какво беше кое? — попита той и подпря ръка на колелото.

Жалното скимтене се повтори.

— Това е животно, нали? — предположи Джема. — Куче или… или…

— А, да — каза той и се изправи бързо, за да прикрие усмивката си. — Почти бях забравил. Ийчърн ти изпраща подарък.

— За мен? Какво е? Макюън! Покажи ми!

Конър се наведе над каруцата изпълнен със същото нетърпение както онази вечер, когато й беше дал шоколада. Невъзможно беше да устои на очакването, което се долавяше в гласа й, както и на удивлението, което се изписа на лицето й, когато сложи в ръцете й малкото топче черно-бяла козина.

— Кученце! О, Макюън, виж го само. От каква порода е?

— Териер, ако не се лъжа — отвърна той, като гледаше нея, а не кучето. — Ийчърн ги развъжда, но просто не мога да си спомня как ги нарича.

Тези кучета бяха грозновати, дребни същества и тъй като Конър предпочиташе повече грациозните хрътки, които държеше в кучкарника си в Гленарис, той се бе възпротивил категорично, когато братовчед му беше предложил да подари това кученце на Джема. Но сега, докато наблюдаваше щастливото изражение на лицето й, той се радваше, че все пак се беше съгласил с предложението на Ийчърн.

Джема допря буза до телцето на кученцето и Конър изпита завист, докато я гледаше как му шепне тихо с тон, с какъвто никога не се беше обръщала към него. За да прикрие чувствата си, той се обърна отново към каруцата и въпреки че беше толкова изтощен, че бе възнамерявал да я разтовари едва на следващата сутрин, започна да прави това веднага.

— Сигурно ще се зарадваш да разбереш, че съм донесъл предостатъчно храна — подметна той през рамо. — Овес и сирене, шунка и петмез, малко бренди, яйца и мед. Чудех се дали да не взема и пилета, но реших, че няма да ти хареса те да мътят в гредите на тавана.

Той очакваше да чуе в отговор смеха на Джема, но такъв не последва. Конър се обърна и забеляза, че Джема изобщо не го беше чула. Тя беше тръгнала обратно към колибата, като целуваше и галеше гадното създание и му шепнеше по отвратителен начин.

Конър се облегна уморено на каруцата. Беше победен и го знаеше. Жени! В продължение на години той се беше гордял с умението си да ги разбира, но това бе било преди тази непредсказуема хлапачка да нахълта в живота му.