Елен Танер Марч
Целувката на Принца (16)

Глава петнадесета

Когато отвори очи на следващата сутрин, Джема усети, че цялото й тяло е вцепенено и я боли, а устните й се бяха подули от целувките на Конър. Но всичко това нямаше никакво значение. В крайна сметка, как би могла да се отърве с по-малко след цяла нощ, прекарана в леглото с един толкова страстен мъж?

Тя се усмихна и остана да лежи и да се наслаждава на умората, от която крайниците й бяха толкова натежали, като се опитваше да си спомни дали някога се бе чувствала толкова жива. Миналата нощ Конър й беше показал какво означава да бъде жена и когато си спомни с какво желание се беше оставила на опитните му ръце, Джема усети как се изчервява.

Тя затвори очи и в съзнанието й изплува всяка секунда от онова, което беше преживяла. За свое разочарование Джема осъзна, че по-голямата част от спомените й бяха смътни. Как се беше озовала на тавана? Конър ли я беше отнесъл там, или тя сама се беше изкачила по стълбите? Той ли я беше сложил да легне между одеялата, или тя го беше дръпнала при себе си? Джема не си спомняше. Тя помнеше само онова, което се бе случило след това, и начина, по който Конър я бе любил отново и отново.

Джема лежеше неподвижно под тежкия пухен юрган, обвита в топлина, която далеч не беше само физическа. Близо до къщата се чуваха равномерни удари.

Докато беше чистила тавана миналия ден, тя беше открила една малка дупка в стената. Джема свали гоблена, с който бе покрила дупката, и долепи око до пролуката. Вече се беше съмнало. Тресавището беше покрито с мъгла и тя едва успя да различи Конър, който копаеше земята някъде под нея. Въпреки студа той беше свалил ризата си и работеше само по панталони. Гърбът му беше потен и тя видя как мускулите му се издуват от напрежението.

Докато го наблюдаваше, усети някакво странно чувство да стяга сърцето й. Джема никога не бе наричала някой мъж свой, но сега вече имаше Конър и внезапно, за първи път, вече не се интересуваше какъв човек беше той.

Дали беше влюбена в него? Тя не знаеше. Джема не знаеше какво означава да обича някого, но чувството в сърцето й стопляше цялото й тяло, караше я да се смее високо и да се чувства глупава и весела. Джема скочи и се завтече да се измие и облече, за да може да бъде навън с Конър.

Но когато най-после слезе по стълбите, той вече беше влязъл в колибата. Двамата се срещнаха в средата на малката стая и за миг останаха загледани безмълвно един в друг. Сърцето й беше изпълнено с очакване, докато мургавото лице на Конър изглеждаше напълно спокойно.

Сърцето й я подтикваше да каже нещо, но Джема не знаеше какво. Тя преглътна с усилие в неловката тишина.

— Работил си — каза най-накрая Джема.

— Да. Копах торф. — Конър изпита облекчение. Не си спомняше някога да се беше чувствал толкова неудобно на сутринта, след като беше спал с някоя жена. Бог му беше свидетел, че той бе имал много жени, но сега му се струваше някак много важно да изрече подходящите думи, за да не унищожи онова, което се беше зародило между него и Джема миналата нощ. Конър никога досега не беше изпадал в подобна ситуация. За пръв път в живота си той се чувстваше неспособен да направи нещо.

Торфът беше безопасна тема и той се вкопчи в нея като удавник за сламка.

— Ще минат няколко дни, докато изсъхне — обясни той навеждайки се над легена, за да измие ръцете си. Може би повече, но откъде можеше да знае това, по дяволите? Никога не му се беше налагало да се топли по толкова примитивен начин. — Междувременно можем да изгорим остатъците от мебелите. Ще се опитам да складирам достатъчно за зимата, но това ще отнеме време. — Той си спомни колко време му беше отнело изкопаването на дупката зад колибата в правилен квадрат, от който беше изрязал парчета торф и ги беше наредил на камара близо до каменния обор, в който се намираше понито.

Джема беше отишла до вратата.

— Когато почвата е суха и сбита, гори в продължение на часове. Един от моите изполи… ъ-ъ-ъ… един съсед ми показа как се прави.

За негово щастие Джема не забеляза пропуска му.

— Конър… — Тя се обърна неочаквано и застана с лице към него.

„Ела при мен, Джема. Докосни ме“ — помисли си той, въпреки че не посмя да изрече това на глас. Нерешителността го разкъсваше. Джема го бе мразила толкова дълго, а той се беше държал с нея толкова лошо, че не можеше да се надява нещата да се оправят толкова бързо. Миналата нощ тя бе била изтощена и това я беше направило уязвима. Нейната огромна гордост и невероятната сила на волята й едва ли биха били сломени толкова лесно през деня.

Той я погледна неуверено в големите, зелени очи.

— Гладна ли си? — попита я и се почувства като глупак заради това, че задаваше толкова неуместен въпрос.

— Малко.

— Сложил съм малко риба на огъня. Улових я преди разсъмване.

Джема не беше забелязала това, но храната беше тема, която й даваше възможност да мисли за нещо друго, освен за Конър, който стоеше пред нея като някакъв полугол бог и тъмните му очи се впиваха в нейните по начин, който я караше да потръпва. Тя се зае да приготви масата, докато той се миеше.

Конър свали рибата от шиша, докато Джема отиваше да донесе вода от потока. Когато се върна, той вече беше облякъл вълнения си пуловер и разделяше храната. Джема почувства облекчение, че се беше облякъл, тъй като се чувстваше твърде неуверена и разсеяна, когато говореше с него и се правеше, че всичко е наред, а загорелите му гърди стояха пред погледа й и я изкушаваха.

Познатият ритуал на закуската й помогна също така да успокои опънатите си нерви. Тя забрави за съмненията, желанията и копнежите си и откри, че апетитът й беше все така добър както винаги. Дали това се дължеше на прясната риба, на чистия планински въздух или на доволството на жена, която миналата нощ бе налюбена безсрамно добре?

Тази мисъл я накара да се изчерви. За пръв път, откакто бяха седнали на масата, тя се осмели да хвърли крадешком един поглед на Конър. Джема видя, че той я наблюдава от мястото си, и сърцето й подскочи, когато очите му срещнаха нейните. Тя се опита трескаво да измисли какво да каже, за да се отърси от невероятната притегателна сила на интимността.

— Исках да те питам за бижутата ми.

Той вдигна глава.

— О?

— Не можах да ги намеря, когато разопаковах багажа вчера. Случайно да си ги виждал? Бяха в едно сандъче горе-долу толкова голямо — тя показа с ръце — което имаше катинар и ключалка. Надявам се да не сме ги забравили.

— Страхувам се, че вече ги няма, Джема.

Тя му се усмихна объркано.

— Използвах ги, за да платя на госпожа Кенърли за престоя ни в Стърлинг и на лекаря за грижите, които положи за теб. Друга част от тях използвах, за да купя този парцел от предишния му собственик. Сделката беше уредена, когато отидох в Инвернес, докато ти беше болна. Разбираш ли, нямаше къде да живеем тази зима. Братовчед ми Ийчърн обеща да пази останалите, докато…

Тя скочи рязко и събори стола си.

— Дяволите да те вземат, Макюън! Не си имал право да правиш това!

— Джема…

— Не си имал никакво краво да ги вземаш! — изкрещя яростно тя. — Можел си да продадеш всичко друго, абсолютно всичко! Защо не си продал сребърните прибори, картините или гоблените? Тези бижута струват хиляди пъти повече, отколкото си платил за тази воняща лисича дупка! Очевидно си се оставил да бъдеш измамен, защото не си имал никаква представа колко струват, нали? И знаеш ли защо? Защото си неграмотен! Неграмотен, тъп просяк! Аз… мразя те, проклет просяк такъв!

Джема се качи на тавана, хвърли се на леглото и се разплака.

 

 

Удивително беше колко много работа можеше да свърши човек, когато беше гневен. Цяла сутрин и цял следобед Конър копа торф. Пот обливаше цялото му тяло, гърбът и раменете му го боляха, но въпреки това той размахваше неуморно кирката. На два пъти му се наложи да спре, за да поправи дръжката, без да знае — или да се интересува — дали тя се беше разцепила, защото дървото беше изгнило, или защото той я размахваше толкова яростно.

Когато торфът беше натрупан на камара, която имаше дължината и височината на каменната стена, която ограждаше парцела, той се зае да поправи покрива и комина. Конър довлече камъни от брега на езерото, наряза слама и направи спойка за камъните от смес от пясък и глина. Той усещаше силен глад, но въпреки това не спираше да работи. Яростта го караше да продължава като луд — ярост, подклаждана в продължение на часове от образа на наранените очи на Джема. Господи, колко много я мразеше!

Тя беше горда, разглезена егоистка. Трябвало бе да разбере това още в мига, в който беше видял богатството и привилегиите, които я бяха заобикаляли в Дербишър. О, признаците бяха стояли пред очите му — предизвикателно момиченце, което язди без прислужник, не се подчинява на заповеди, не показва уважение към по-възрастните и към многобройните кандидати за ръката й, кара изстрадалия си чичо и цялото му домакинство да изпълняват всяка нейна прищявка.

О, да, той познаваше добре жените като нея! Сър Арчибалд го беше уверил, че богатството й — което все още събираше лихви в една банка в Дербишър — беше достатъчно голямо, за да й купи десет пъти повече бижута от кичозните дрънкулки, които беше открил в сандъчето й! Защо тогава вдигаше толкова шум заради загубата на тези боклуци? Защо просто не си купеше други?

Неграмотен, тъп просяк, така ли? Е, тя пък беше една разглезена, раздразнителна кучка! Да видим дали някога щеше отново да влезе в глупавата й, претрупана къща!

Но най-накрая гладът и жаждата се оказаха по-силни от отчаяния му гняв. Пък и голяма част от лошото му настроение се изпари, когато застана пред къщата и огледа работата, която бе свършил по комина, покрива и стените на къщата и по вратата и оградата на двора за понито. Въпреки че Конър работеше до късно в канцеларията на транспортната си компания и прекарваше също толкова време в управление на Гленарис, той се съмняваше дали някога през живота си беше работил толкова усилено физически труд. Странно беше чувството на удовлетворение, което изпитваше като знаеше, че беше постигнал такива драматични промени само със собствените си ръце.

Но радостта му изчезна в мига, в който се върна в колибата и откри, че Джема все още лежеше сгушена на тавана. Тя нито се помръдна, нито каза нещо, въпреки че Конър беше сигурен, че го беше чула да влиза. Поне беше спряла да плаче! Конър не беше в състояние да изтърпи плача на никоя жена.

В тигана все още имаше няколко парчета риба. Той ги затопли, изяде ги, изпи малко вода и направи гримаса, докато бършеше устата си с ръкава на ризата, фу! Нямаше нищо по-лошо от това човек да яде стара риба за вечеря. Всъщност, на него вече му беше омръзнало да се храни само с месо и вода.

— Джема! — изръмжа той, докато навличаше палтото си от меча кожа. — Отивам в града за провизии! Ще се върна утре!

— Идвам с теб! — изкрещя в отговор тя и надникна от тавана.

Конър стисна устни, когато видя подпухналото й от плач лице. Последното нещо, което му трябваше сега, бе да помъкне разплаканата хлапачка в Гленарис, където всички в селото го познаваха и където домът на семейство Макюън се издигаше високо над водата.

— Не, няма да дойдеш.

— Защо?

— Защото не може.

— Защо да не може?

— Защото аз така казвам. — Ама че детински звучеше това. Той опита отново. — Още си твърде слаба.

— Ха! Това нямаше значение за теб, когато ме домъкна тук от Стърлинг, нали? — отвърна гневно тя.

— Имам работа там, по дяволите! — изкрещя Конър. — Не мога да прекарам цялото си време, като те наглеждам!

Джема се усмихна мрачно.

— Страхуваш се да не ти избягам, а?

— Може и да съм неграмотен — припомни й хладно той собствените й обидни думи, — но не съм глупак.

Конър се зае да събира нещата си в кожената си торба.

— До езерото има един прът и един харпун. Водата гъмжи от риба. Няма да имаш проблеми да си уловиш нещо за ядене.

Когато усети яростния й поглед да го пронизва, Конър си помисли, че това беше най-малкото наказание, което тя заслужаваше. Може би когато опиташе от примитивния живот, тя щеше да разбере, че не си струваше да плаче заради няколко изгубени диаманта.

— Ще оставя пистолетите си тук — добави хладно той. — И двата са заредени. Не ги използвай, освен при крайна необходимост.

Джема с удоволствие щеше да ги използва срещу Конър, но мисълта, че ще остане сама в тази пустош, я беше разтревожила твърде много, за да мисли как да го убие. Сега тя осъзнаваше, че той не се беше шегувал, когато й бе казал, че няма да я вземе със себе си. Конър беше облякъл палтото си и беше преметнал торбата си през рамо и сега я гледаше с необяснимо за нея изражение.

— Джема, слез долу.

Тя се подчини, но не защото той я помоли с учудващо нежен тон, а защото се надяваше, че щеше да го накара да промени решението си, ако се направеше на послушна. Но тази нейна надежда беше разбита в мига, в който застана пред него. Конър повдигна брадичката й с длан и я погледна мрачно.

— Може да отсъствам няколко дни. Джема, трябва да ми дадеш думата си на Беърд, че няма да избягаш, докато ме няма.

Като Беърд? О, не, той задълбаваше твърде дълбоко, обръщаше се към чувството й за чест, тъй като прекрасно знаеше, че тя щеше да го заплюе в лицето, ако посмееше да я нарече Макюън. Дяволски умно. Тя се втренчи предизвикателно в него.

— За бога! — избухна Конър. — Не ставай глупава! Във високите планински проходи вече е паднал сняг и няма да оцелееш дори един ден, ако тръгнеш да ги преминаваш пеша. — Той я хвана за раменете и я разтърси силно. — Джема, кълна се, че не искам това, защото ще загубя богатството ти, ако си тръгнеш. Обещай ми, заради самата себе си, че няма да се опиташ да избягаш.

Той стискаше силно раменете й, а гласът му беше по-настойчив откогато и да било. За миг тя се остави да си престори, че наистина означаваше нещо за него, че той наистина щеше да съжалява, ако нещо се случеше с нея.

След това действителността взе връх. Джема вдигна глава и се измъкна от ръцете на Конър.

— Не се тревожи за мен, Макюън, нямам намерение да ходя никъде! Имам само една цел в живота си — да се постарая твоят живот да бъде възможно най-нещастен!

— Добре — изръмжа той. След това се обърна рязко и излезе, като затръшна вратата след себе си.

Джема го чу да говори на понито, след което камшикът на Конър изплющя и каруцата потегли. Тя изтича до един прозорец, надигна се на пръсти и с отвращение видя, че той наистина я изоставяше, точно както бе казал, че ще направи.

Джема остана загледана в движещата се бавно каруца, докато тя не се изгуби в тресавището.

Конър нито веднъж не се обърна да погледне назад.