Елен Танер Марч
Целувката на Принца (3)

Глава втора

Сър Арчибалд седеше в библиотеката на огромната си къща и се питаше какво ли беше станало с Джема, която не се беше върнала, откакто бе тръгнала за Пенроуз преди две вечери. Хората, които беше изпратил в селото да я потърсят, не бяха научили нищо и въпреки че днес денят беше слънчев, вчерашният дълбок сняг беше попречил на слугите да започнат отново да търсят племенницата му.

Въпреки всичко това той не се тревожеше особено много за нея. Надменното седемнадесетгодишно момиче не даваше и пет пари за добрите обноски и определено не беше някакво страхливо девойче, което припадаше с повод и без повод. Съобщенията за разбойници из околността също не го бяха разтревожили много. Джема беше способна да се грижи сама за себе си, а що се отнасяше за разбойниците — е, той по-скоро беше готов да съжали всеки, който се опиташе я отвлече.

На вратата се почука и един слуга надникна в библиотеката.

— Идват, сър! Уилям току-що ги е забелязал на пътя!

— Кого?

— Ами, госпожица Джема, сър. Била е открита от някакво диво същество, облечено в животински кожи.

Въпреки студа, по-голямата част от прислугата се беше събрала пред къщата, преди племенницата му да се беше появила пред вратата на имението. Той знаеше, че никой не беше кой знае колко изненадан от появата й, защото, подобно на него, всички в дома му отдавна бяха свикнали с приумиците й. Докато чакаше, той дочу как прислугата обсъжда тихо дивото същество, което придружаваше Джема.

За нещастие, съществото се оказа най-обикновен мъж, въпреки че беше облечен в парцали, и ако се съдеше по изражението на Джема, тя не се радваше особено, че го водеше у дома си. Племенницата му застана пред сър Арчибалд със зачервен от студа нос, ботушите й бяха покрити с лед.

— Хелиос преживя нещастие — каза тя достатъчно високо, за да бъде чута от всички, които пожелаеха — и този… този джентълмен беше така любезен да ме придружи обратно. Обещах му добра храна. Уилям — добави тя, обръщайки се към прислужника, който стоеше зад сър Арчибалд, — би ли го завел в плевнята, ако обичаш?

Джема тръгна към конюшнята повела коня си, но сър Арчибалд вдигна ръка.

— Щом този човек е бил толкова любезен да ти помогне, момиче, той заслужава нещо по-добро от плевнята.

— Да, тя ми обеща храна, достойна за крал. При това в златни съдове — обяви на висок глас едрият непознат.

Джема го изгледа, сякаш искаше да го убие с поглед.

— Вярно ли е това, Джема? — попита чичо й.

Тя кимна и сър Арчибалд я видя как се намръщва неодобрително.

— Тогава изпълни обещанието си, момиче! Ти си Беърд, а никой Беърд не престъпва дадената дума!

Той видя как Джема бавно обръща глава към мъжа, с когото беше дошла.

— Чичо ме моли да ти кажа, че си добре дошъл. — Тя говореше тихо и учтиво, но думите й сякаш бяха напоени с отрова. — Ще бъдеш ли така добър да последваш Уоршъм в къщата? Уверена съм, че той с удоволствие ще ти приготви една вана и ще ти намери чифт дрехи.

 

 

Когато се прибра в стаята си, Джема изгаряше от нетърпение да се освободи от мокрите си дрехи. Тя зачака разтреперана прислужниците си, които бързаха да напълнят ваната й, като ги подканваше да се уверят, че водата е гореща и не обръщаше внимание на удивените им погледи и шепота им.

Когато най-накрая се потопи във ваната и премръзналите й крайници започнаха да се отпускат, тя въздъхна доволно. Облегна се назад, затвори очи и се отдаде на удоволствието да се накисне в горещата, ароматна вода. Тя знаеше, че й предстояха много обяснения, както и един неприятен обяд с онзи Конър Макюън. Само че в момента това нямаше значение. Най-накрая се беше стоплила, а Хелиос беше в безопасност, предаден на грижите на главния коняр. Нищо друго нямаше значение.

Тя излезе от ваната и започна да се облича, като през цялото време обмисляше дали да не се престори на болна и да не слезе за обяд. Нямаше ли да бъде прекрасно никога повече да не й се налага да вижда онзи мърляч Макюън? Но чувството й за справедливост възропта срещу тази идея. Не, тя беше дала думата си и независимо дали това й харесваше или не, чичо й изглеждаше решен да я накара да спази обещанието си.

— Поне ще се е изкъпал и ще е сменил дрехите си — каза тя на глас и тази мисъл я умилостиви.

 

 

Конър и сър Арчибалд седяха в дневната и през отворената врата Конър видя Джема да излиза в коридора. Смехът му замря. В колибата той бе видял, че Джема Беърд е достатъчно красива, но определено не беше очаквал такова възхитително превъплъщение.

Да, Кинг се беше оказал прав. Тя определено беше жена, която можеше да замотае главата на повечето мъже. Русата й коса се спускаше около малката й глава въпреки опита й да я прибере в стегнат кок. Бузите й бяха зачервени и тя изглеждаше доволна и щастлива. Роклята й беше с плитко деколте, но въпреки това откриваше белотата на гладкия й врат и рамене. Конър не можеше да свали очи от нея.

Джема веднага забеляза, че Конър Макюън беше облечен в същите мръсни дрехи, които беше опитал — неуспешно — да изпере в колибата и които сега й се струваха още по-мръсни и износени. Той, изглежда, си беше измил ръцете и беше изчеткал част от праха от брадата и косата си, но това с нищо не бе подобрило вида му. Наистина ли трябваше да седи на една маса с него, докато той се хранеше?

Очевидно трябваше, тъй като сър Арчибалд ги вкара в трапезарията веднага щом я забеляза. В единия край на дългата маса бяха поставени прибори за трима и Джема се опули, когато забеляза изящните съдове от китайски порцелан и сребърните вилици и ножове върху блестящата бяла покривка. На всичкото отгоре чичо й беше изпратил Уоршъм да донесе от избата бутилка бордо — сякаш мръсният човекоядец щеше да оцени вкуса му!

Когато обаче долови аромата на храната под похлупаците на чиниите, носът й потръпна нетърпеливо. Джема се остави да бъде настанена вдясно от чичо си, докато из трапезарията забързано сновяха прислужници, които палеха свещи, носеха храна и отваряха бутилката с вино. Конър, когото слугите отбягваха нарочно, се настани в стола срещу нея.

— С Макюън се забавлявахме много — каза й ухилен сър Арчибалд.

Джема не се съмняваше в това, тъй като беше чула смеха им, докато бе слизала по стълбите. Тя стисна устни.

— Светът е малък. Макюън казва, че е идвал насам, за да потърси работа тук, когато те е срещнал.

— О, така ли? Значи ти е казал какво се случи?

Пълното лице на чичо й се зачерви от удоволствие.

— С всички подробности.

Погледът й срещна погледа на Конър през масата. Той поклати едва забележимо глава. Джема изпита огромно облекчение, отметна глава назад и отмести очи встрани.

Чичо й продължи да говори, докато слугите сипваха огромни порции печено месо, пресен хляб и зеленчуци. Джема се нахвърли лакомо върху храната. Когато се засити, тя погледна мъжа срещу себе си. Когато видя, че той не използваше сребърните прибори, а се хранеше с пръсти, тя се вцепени. Господи, та той почти ръмжеше, докато използваше зъбите си, за да свали кожата от пилешкото, а след всяка глътка вино използваше опакото на ръката си, за да избърше устните си, и се оригваше силно. Тя беше ужасена и погледна встрани.

— … нали така, Макюън? — завърши чичо й и погледна ухилено госта си.

Ама той всъщност харесваше този човек! Джема не можеше да повярва на очите си. И дори беше изпратил Уоршъм в избата да донесе още две бутилки! Това беше най-хубавото му бордо и той нямаше навика да го дели с всекиго!

До края на обяда Джема остана да седи мълчаливо и не докосна повече храната, нито дори прекрасните десерти, които бяха вкарани в трапезарията с колички на колела. Когато и последната чиния беше изнесена от прислужниците, чичо й отмести назад стола си и протегна дългите си ръце към тавана. Той се прозина, ухили се и потупа стомаха си.

Джема реши, че това означава, че обядът е свършил и скочи на крака.

— Един момент, моето момиче — каза сър Арчибалд.

Тя го погледна недоверчиво.

— С Макюън обсъдихме някои неща, докато те чакахме да слезеш, и взехме решения, за които трябва да знаеш.

— О, чичо, нали не си му предложил работа! — извика удивено тя.

Сър Арчибалд я изненада, като избухна в смях.

— Не, моето момиче, направих нещо по-добро.

Тя се отпусна обратно на стола си и го огледа подозрително.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, само това, че той предложи да се ожени за теб и аз се съгласих.

В продължение на няколко секунди никой не каза нищо. Джема беше застинала на мястото си. Единствено бузите й се зачервиха.

— Това не е смешно, чичо Арчибалд — каза най-сетне тя.

— О, аз не се шегувам с теб — увери я той, докато чистеше зъбите си с една вилица. — Виж, момиче, ти си прекарала две нощи насаме с този мъж. Всички в тази къща те видяха да се връщаш заедно с него. Макюън беше достатъчно щедър, за да обмисли как това ще се отрази на репутацията ти, която няма да струва…

— Как си могъл! — изпищя тя и скочи на крака. — Да не си полудял?

— Хайде, Джема, момиче…

Тя вдигна една кана, разби я в масата и излезе гневно от трапезарията.

Конър я чу да се качва по стълбите, след това до слуха му достигна гневният тропот на краката й по пода, последван от затръшването на врата.

— Мисля, че малко прибърза — каза той на сър Арчибалд.

— Не бих казал. — Сър Арчибалд потопи пръст в сметаната, която се беше разляла по масата от счупената кана, и го облиза с очевидно задоволство. — Това е единственият начин човек да се справи с Джема — бързо и изненадващо, за да няма време да отвърне на удара. — Той се разсмя и размаха дебелата си ръка. — Повярвай ми, моето момче. Така е, откакто тя се появи тук, а тогава беше едва на шест години. Брат ми и жена му загинаха в океана на път за Франция. Дори тогава тя беше непоносима! Това е истината и винаги съм се питал дали точно малката дивачка не беше причината моята Друсцила да си отиде толкова млада. Добре, че нямаше свои деца.

Конър, който едва бе успял да прикрие веселието си, докато се беше правил на дивак заради Джема, погледна сериозно възрастния човек до себе си.

— И какво ще стане сега?

— Ами, ще повикаме свещеника. Ще си свършим работата, преди слугите да успеят да разкажат на всички. Нали така се споразумяхме?

— Аз имах предвид момичето.

— Джема ли? — Сър Арчибалд махна с ръка, сякаш това нямаше значение. — О, тя вече се е съвзела от шока и си е стегнала багажа. Предполагам, че точно в този момент се опитва да се промъкне в конюшнята.

Конър се изправи.

— В такъв случай може би…

— Седни, момчето ми, седни! Ти си последният човек, когото тя би желала да види точно сега. Не бих казал, че я обвинявам за това — добави ухилено той, като оглеждаше брадатото лице на Конър. — Никога нямаше да те позная, ако не беше си казал името. Господи, каква маскировка!

— Да, доста променя външния ми вид — съгласи се нетърпеливо Конър. Той не си спомняше да се бе срещал със сър Арчибалд в британското посолство в Париж преди шест години, но плешивият старец очевидно си спомняше твърде ясно случая. Всъщност, двамата бяха обсъдили надълго и нашироко това съвпадение, преди Джема да слезе при тях. — Та, за племенницата ти…

— Това е тя — заяви сър Арчибалд, когато се чу затръшването на някаква външна врата и един женски глас започна да сипе ругатни. — Курт я пази горе. Той има заповед винаги да я заключва в стаята й, когато тя се опита да избяга.

Конър повдигна вежди.

— И често ли се случва това?

— Само когато се опитам да й уредя брак.

Звуците от боричкане и ругатните продължиха, докато на горния етаж не се затръшна някаква врата. Внезапно настъпи тишина. Един едър мъж с ръце, които приличаха на телешки бутове, се появи запъхтян и разрошен на вратата.

— Заключих я както обикновено, сър.

— Благодаря ти, Курт. Това е всичко.

— Ами сега? — попита Конър и се намръщи.

Сър Арчибалд погледна към часовника на стената.

— Предполагам, че ще започне да чупи разни неща. За щастие, вече не е останало много за чупене. — Отгоре долетя звукът от счупване на порцелан и той се намръщи. — Сигурно съм забравил за това.

Той се облегна назад и погали стомаха си.

— Този твой облог е страхотна идея. Дори бих казал, че е по-добър от онзи, който изпълняваше, когато се срещнахме в Париж. Въпреки че почти съжалявам, че трябваше да се намеся толкова рано. Бога ми, голямо удоволствие щеше да бъде да те гледам как се опитваш да я укротиш преоблечен като някой от моите селскостопански работници!

— Уверявам те — заяви арогантно Конър, — че ако ми беше дал работата, пак щях да успея да се справя…

Разговорът им беше прекъснат от счупването на стъкло. В трапезарията влязоха няколко прислужника, които носеха порто и пури. Тряс! Тряс! Тряс! Нито един от прислужниците не трепна.

Сър Арчибалд изчака слугите да излязат, преди да заговори отново.

— Сигурен ли си, че все още искаш да се ожениш за нея? Да знаеш, че няма да ти бъде лесно. Тя е отказала повече предложения, отколкото пръсти имаш на ръцете и краката си, и е подплашила още толкова мъже сами да се откажат. Въпреки че едва ли искаш да загубиш облога, а?

Конър се намръщи.

— Точно така.

— Е, бога ми — продължи сър Арчибалд, без да крие, че се забавляваше невероятно, — тогава май трябва да повикаме свещеника незабавно.

— Горе е твърде тихо — отбеляза Конър.

— Така ли? О, това сигурно отново е Джема. Вече е започнала да навързва чаршафите, за да направи въже от тях и да се измъкне през прозореца. Ще изпратя Курт да я хване, когато скочи на земята.

— Няма нужда — отвърна Конър, докато ставаше от мястото си. — Мога да се справя и сам.

 

 

Навън Конър бе посрещнат от леденостудения вятър. Къщата и паркът бяха обгърнати от непроницаема тъмнина. Единствено покритата със сняг поляна блестеше слабо на светлината на звездите. Докато вървеше по снега, той мислеше за дивата Джема Беърд. Конър вече беше преодолял шока от това, че чичо й го беше познал, и лекотата, с която всичко си беше дошло на мястото. Дебелият, стар развратник с удоволствие му беше предал момичето и сам беше предложил брака като средство да бъде спечелен облогът и да бъде спестен и на двамата скандалът, който щеше да избухне, когато се разбереше, че Джема беше прекарала две нощи в колибата насаме с някакъв мъж.

Да, това беше идеалното решение на проблема, но Джема очевидно беше си наумила да не позволява всичко да протече гладко. Твърдо решена, ако се съдеше по отворения прозорец на втория етаж и дребната фигура, която се спускаше бавно покрай стената с развята от вятъра коса.

Конър гледаше, сякаш не можеше да повярва на очите си. Той не бе приел насериозно думите на сър Арчибалд за решителността на момичето да избяга. Да не би да беше полудяла? Ако се подхлъзнеше, щеше да падне и да се пребие! Как, по дяволите, можеше да се справи с нещо толкова невъзможно?

Сигурно защото беше облякла мъжки панталони. Една дълга рокля би й попречила да се справи толкова добре и докато Джема пускаше въжето и скачаше право в ръцете му, той изпита възхищение към нея. Но то се изпари още щом тя започна да се мята и да се опитва да се освободи.

— Пусни ме! — изкрещя тя, докато го налагаше с юмруци.

Само че Конър не беше бавномислещият, покорен Курт. Той само я отдалечи малко от себе си, така че ударите й започнаха да се стоварват само върху раменете и гърдите му. Изчака търпеливо, докато тя се изтощи и се отпусна задъхана в ръцете му.

— Сега ще те пусна — каза хладно той. — И бих те посъветвал да не се опитваш да ми избягаш.

— Ти! — втрещи се тя. — Аз… аз мислех, че е Курт!

Тъмнината му пречеше да види лицето на Джема, но омразата в гласа й нямаше как да му убегне. Конър за първи път срещаше жена, която се държеше толкова презрително с него и усещането не беше никак приятно. Той я пусна на земята много по-грубо, отколкото би го направил само преди няколко секунди.

Джема стоеше и разтриваше ръцете си, като го гледаше гневно. Стройното й тяло трепереше от гняв.

— Ловец на богатство! Крадец! Нямам представа как си успял да убедиш чичо ми да се съгласи на това, на тази лудост, но ти обещавам, че ще съжаляваш! Кълна се в гроба на родителите си, че няма да получиш нито мен, нито парите ми! Преди това ще те видя мъртъв! Ще ти изтръгна сърцето и ще нахраня прасетата с него! Ще…

Едната му ръка покри устата й, а другата се обви около кръста й и я придърпа плътно към него, така че Джема не можеше да се съпротивлява. Конър вече беше видял колко болезнено може да хапе тя и нямаше намерение да я подценява, както беше направил разбойникът.

— Не искам богатството ти, Джема Беърд — каза заплашително той. — Но смятам да се оженя за теб и ти не можеш да ми попречиш по никакъв начин. Свещеникът ще бъде тук рано сутринта.

Ръката му се отмести малко от устата й, колкото да я погледне в лицето и да се увери, че тя го слушаше. Онова, което видя в очите й, го накара да осъзнае, че в момента се държеше като най-обикновен грубиян. Но тази мисъл бързо изчезна. Трябваше да мисли преди всичко за Гленарис.

Той я вдигна безмълвно на ръце и я отнесе обратно в къщата.