Елен Танер Марч
Целувката на Принца (22)

Глава двадесет и първа

Навън, зад колибата, Конър спря да избърше потта от челото си. Разтоварването на каруцата му беше отнело повече време, отколкото беше предполагал, но най-накрая всичко си беше на мястото. Ако времето се задържеше сухо още няколко дни, бараката щеше да изсъхне и тогава той щеше да има възможност да й направи добри стени и покрив.

Конър размърда изморените си мускули и се огледа доволно край себе си. Напролет можеше да започне да строи тоалетна и да разшири таванското помещение и кухнята. С помощта на Джема той се надяваше, че ще успее да засади достатъчно култури. А ако зимата се окажеше не толкова сурова, може би дори щеше да успее да…

Мислите му се прекъснаха внезапно. Дяволите да го вземат! За какво си мислеше? В продължение на няколко секунди той беше забравил кой беше в действителност. Ето че сега стоеше с ръце в джобовете и си мечтаеше за бъдещето като някакъв обикновен фермер! Как ще засява полето, ще отглежда добитък и ще продава реколтата, за да си изкарва прехраната? О, не, благодаря!

В далечния край на парцела Поп започна да лае силно. Конър не му обърна никакво внимание и срита гневно варелите, които само преди няколко минути беше подредил толкова старателно. Какво му беше станало, че беше помъкнал всички тези неща, по дяволите? Какви дългосрочни планове се беше опитвал да прави? Този живот не беше подходящ нито за него, нито за Джема.

— Накарай проклетото куче да млъкне! — изрева той, защото Поп продължаваше да лае и пронизителният звук му лазеше по нервите.

Колкото по-бързо се върнеше в Единбург завинаги, толкова по-добре щеше да бъде. Есента с Джема се беше оказала приятна, но зимата нямаше да бъде толкова лесна. Фермерският живот бързо щеше да изгуби своята привлекателност за Конър и за младата му съпруга, когато двамата бъдеха принудени да останат в колибата в продължение на седмици, докато навън бушуваха снежни виелици и се трупаха огромни преспи.

Съпругата му…

Внезапно той застина на мястото си.

Какво щеше да се случи с Джема, когато той се върнеше в Единбург и започнеше да води отново стария си живот?

Откъм далечния край на бараката Поп не преставаше да лае ожесточено. Конър тръгна гневно натам. Щеше да му достави голямо удоволствие да изрита проклетото куче в ребрата!

Когато зави зад ъгъла той се спря. В малкия двор бяха влезли трима ездачи и сега се смееха гръмогласно на Поп, който се опитваше да докопа с подскоци хубавите им кожени ботуши. Ездачите бяха облечени в ловни дрехи в тъмнозелено, а на седлата им висяха скъпи пушки.

Един поглед му беше достатъчен, за да му покаже, че те не бяха шотландци. Той предположи, че тримата бяха от онези англичани, които често пътуваха до шотландските планини, за да ловуват. Хубавото време през последните няколко седмици сигурно ги беше привлякло и ги беше задържало навън по-дълго, което обясняваше защо те бяха навлезли в това отдалечено тресавище.

Поп беше забелязал Конър и се отказа от нападението си срещу англичаните и се затича към Конър, като не преставаше да лае. Тези непознати мъже застрашаваха Джема и малкият териер очевидно очакваше от Конър да направи нещо.

Той забеляза, че Джема беше застанала на вратата. Лицето й беше бледо, но тя не изглеждаше уплашена. По-скоро изглеждаше ядосана. Точната дума беше — бясна — и когато единият от тримата ездачи се обърна към Конър, той осъзна на какво се дължеше това.

— О! Това несъмнено е мъжът на момичето! — Той говореше с йоркширски акцент, а маниерите му бяха самоуверени и обидни. — Опитвахме се да убедим момичето, че не е любезно да не ни покани вътре, но тя упорито отказваше.

Конър не каза нищо. Той бавно скръсти ръце на гърдите си и се разкрачи. Изражението му показваше, че споделяше мнението на жена си.

— Имахме трудна сутрин — добави вторият ездач. Лицето му беше закръглено и зачервено.

Третият кимна. Презрителният му поглед огледа Конър така, сякаш той не беше по-добър от кучето, което сега стоеше в краката му.

— Ще оценим едно топло място край огъня и малко уиски. — Това не беше молба.

— Нямам — отвърна хладно Конър.

— Виж ти, виж ти. Чухте ли тона му, момчета? Мисли се за голяма работа, а? — обади се първият. — Няма кой знае каква причина за това — добави той, като огледа порутената колиба. — Но съм чувал, че планинците били нелюбезни хора. — Докато говореше, той изплю тютюнев сок върху ботушите на Конър.

Останалите се разсмяха. Конър не каза нищо. Настъпи тишина, в която се чуваше само пристъпването на конете.

— Е? — попита някой най-накрая. — Какво стана с уискито?

— Конър… — обади се Джема.

— Влез вътре, Джема. — Той дори не се обърна да я погледне.

— Точно така — съгласи се онзи с червендалестото лице. — Пъхни се в леглото и ни чакай там. Искате ли да се погушкаме малко с кучката, момчета?

Останалите се разхилиха похотливо.

— Няма защо да гледаш така — обърна се водачът им към Конър. — Ще ти бъде заплатено щедро. Имаш ли монета, Франк?

Един от другарите му измъкна медна монета от джоба си и я хвърли в краката на Конър.

— Хайде, момчета! Да се позабавляваме с кучката!

Няколко секунди по-късно тримата се озоваха на куп върху земята. Конър ги беше свалил от седлата им с мълниеносна атака и сега излизаше въоръжен от колибата. Той запъна ударниците на двуцевните си пистолети.

— Докато преброя до пет, искам да ви няма.

Дебелият се отърси като излизащо от водата куче.

— Какво, по дяволите…? Как смееш?

— Едно.

— Заради монетата ли е? Честно ти казвам, жена ти не струва повече от това!

— Две.

— Хайде, Франк — посъветва го един от другарите му. — Не виждаш ли, че този дивак не е съвсем с ума си?

— Да, по-добре да си тръгваме — съгласи се мрачно дебелакът, когото бяха нарекли Франк.

— Три.

Франк изсумтя и се метна на седлото си. Шапката му беше паднала, когато Конър го бе повалил на земята, и сега косата му беше изцапана с кал. Водачът на групата, който още не се беше качил на коня си, се наведе да я вдигне.

— Четири — предупреди го мрачно Конър.

Водачът размисли и също се качи на седлото си. Миг по-късно тримата се отдалечиха в галоп, последвани от лая на Поп и цвиленето на понито в бараката.

— Пет.

Конър свали ударниците и прибра пистолетите в колана си. След това отиде до Джема, която стоеше неподвижно в рамката на вратата.

— Нараниха ли те?

— Не. Дори не слязоха от седлата си. Поп не им позволи.

Конър я хвана за ръката и я побутна към къщата.

— Хайде.

— Къде отиваме?

Конър не й отговори. Джема се загледа озадачено в него, докато той пълнеше износената си кожена торба.

— Конър! Какво правиш?

— Събирам багажа.

— Виждам това, но защо го правиш?

— Махаме се оттук. Вземи си наметалото и ръкавиците.

— Но къде…

— Действай, жено!

Джема го послуша без повече възражения. Когато най-накрая тя слезе от тавана, Конър вече беше излязъл да впрегне понито. Тя отиде зад него и го повика тихо по име, но той не показа с нищо, че я беше чул.

— Те нямаха лоши намерения — опита се да го успокои Джема.

Един мускул на челюстта на Конър започна да потрепва.

— О, така ли? Сигурно затова се опитаха да те купят за един фартинг, нали? Защото ни смятаха за последни бедняци без никакви права.

— Те бяха просто груби.

Конър дръпна силно кожените каиши.

— Никога нямаше да посмеят да направят подобно нещо, ако знаеха кои сме. Само че те ни смятаха за най-обикновени селяни, на които могат да заповядват да изпълняват всичките им прищевки.

— А ние не сме ли такива?

Той се обърна с помрачено от ярост лице и я погледна.

— Не, Джема, не сме. И е крайно време да уредим този въпрос веднъж завинаги.

— Никога няма да успеем да ги настигнем!

— След тях ли мислиш, че сме тръгнали?

— Но ако не е така, то къде…?

— Гленарис. Качвай се в каруцата.

Тя се поколеба.

— Мога ли да взема Поп?

— Щом искаш.

Джема се качи на седалката с кученцето в скута си. Конър се настани до нея и улови юздите. Тя хвърли един бърз поглед на лицето му и отмести очи, без да каже нищо.

Въпреки че понито все още беше уморено от последното си пътуване, то тръгна доста бързо напред. Джема се обърна да хвърли един поглед през рамо, докато каруцата навлизаше в тресавището.

— Прането ми…

— Ще почака — отвърна троснато Конър.

Тя се обърна отново напред и не каза нищо повече.

Стигнаха в Гленарис късно следобед, без да си кажат нищо. Отначало Джема се беше опитала да завърже разговор, но Конър й бе отговарял само с едносрични думи, а понякога дори не я беше удостоявал с отговор. Тя усещаше, че изминалите часове не бяха намалили гнева му. Когато се замисли над това, тя осъзна защо той беше толкова ядосан. Ако наистина беше бивш благородник, както тя вече беше започнала да подозира, съвсем естествено беше да бъде разгневен, че се бяха държали с него като с някакъв най-обикновен просяк, чиято жена може да бъде купена като най-обикновена уличница. Може би някога Конър бе имал по-високо положение от тримата англичани, което правеше обидата двойно по-голяма!

Въпреки че сърцето й се свиваше от мъка за него, тя не знаеше как да му помогне. Най-доброто, което можеше да направи, бе да уважи необходимостта му от усамотение и да го остави на мира. Може би с времето настроението му щеше да се подобри и той щеше да й каже защо бяха тръгнали към Гленарис. Джема се чудеше от седмици какво беше Гленарис, но сега вече не беше напълно уверена, че иска да знае.

Конър беше взел хляб, сирене и вино и двамата си ги поделиха за обяд. Цяла сутрин се бяха движили през широкото тресавище, което беше обградено от планини от запад и юг. Есенните цветя вече бяха преминали, но въпреки това на Джема й се струваше, че хълмовете са прекрасни, защото студеното време ги беше оцветило в охра, ръждивочервено и кафяво. Тук имаше повече дървета, отколкото в близост до колибата им, а боровете бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни. Ароматът им изпълваше въздуха, а нападалите по земята иглички шумоляха леко под копитата на понито.

След известно време долината се стесни и хълмовете започнаха да се издигат по-високо и по-стръмно от двете страни на почти незабележимия път. Вече започваха да се появяват признаци на човешки живот — малки колиби с димящи комини, отдалечен хан с варосани каменни стени, дори една ловна хижа в далечината, чийто покрив от каменни плочи блестеше под лъчите на следобедното слънце.

Но Джема не забелязваше всичко това, защото малко след като се беше нахранила, й беше станало лошо. Каруцата я клатушкаше и след известно време очите й се затвориха и главата й клюмна напред.

— Върви да легнеш отзад — нареди Конър, когато тя се облегна на него за трети или четвърти път.

Джема го послуша. Тя простря наметалото си върху сламата и се сгуши върху него заедно с Поп. Само след няколко секунди вече беше заспала. Сънят й беше неспокоен и изпълнен с тревога. Тя сънуваше някакви неразбираеми образи, сред които виждаше най-често Конър. Тя изпитваше желание да избяга от него, но всеки път, когато се опиташе, откриваше, че се движи изключително трудно, сякаш краката й бяха от олово. Конър я настигаше бързо. Накрая я улови за раменете и я разтърсваше, разтърсваше…

— Джема, събуди се. Пристигнахме.

Тя отвори очи и видя, че Конър се беше навел от седалката и наистина я разтърсваше. Джема махна сламките, които се бяха вплели в косата й, седна в каруцата и се огледа. Бяха спрели в двора на някакъв малък хан с прозорци без стъкла и запусната градина.

Павирана улица водеше към най-малкото село, което тя някога беше виждала. Не повече от шест къщи стояха разположени една срещу друга от двете страни на улицата. В далечния край имаше пазарен площад с фонтан и няколко магазина — месарница, таверна, фурна и магазин за галантерия, над входа, на който се виждаше избеляла табела, която съобщаваше, че там има и аптекар. Зад последната къща имаше малка църквица с разнебитена врата, а в двора й се виждаха надгробни камъни.

Наоколо нямаше никого, освен едно коли, което се отдръпна предпазливо, когато Поп го залая от скута на Джема. Но селото в никакъв случай не можеше да бъде наречено необитаемо, тъй като къщите изглеждаха добре поддържани, а в прозорците се виждаха светлини. Дори малките колиби зад църквата бяха в добро състояние и бяха пълни с овце и измършавели крави.

Джема се обърна към Конър.

— Това ли е Гленарис?

— Да.

Тя зачака, но той не каза нищо повече. След известно време Конър подкара отново каруцата. Джема се изненада, когато той слезе от павираната улица, но реши, че той нямаше да й отговори, ако го попиташе накъде бяха тръгнали. Тя нямаше никаква представа накъде я водеше Конър, освен ако не към някоя от малките колиби в далечината.

Но той заобиколи и тях и подкара понито по пътя, който описваше широка дъга около селото, преди да завие рязко на запад. Тук долината започваше да се стеснява и хълмовете — те вече бяха прераснали в отвесни канари — се издигаха високо и се съединяваха над клисурата.

Когато наближиха входа на клисурата, Джема се втренчи изненадано напред. Един древен замък с каменни кули и крепост беше кацнал върху скалите подобно на някаква хищна птица. По масивните стени се виждаха тесни бойници и когато наближиха още повече, Джема забеляза, че такива имаше и по парапетите на кулите.

Тя седеше неподвижно и не можеше да повярва, че бяха тръгнали към замъка. Каруцата се изкачваше по стръмния път. Джема хвърли един поглед към Конър, но изражението му беше все така мрачно. Сега той й се струваше непознат, сякаш вече не беше онзи страстен любовник от последните няколко дни, нито пък онова чудовище, което я беше отвлякло от дома й против волята й. Тя изобщо не разбираше защо той я беше повел насам.

Понито опъваше сбруята, защото пътят ставаше все по-стръмен. Джема не се съмняваше, че по времето на феодализма тази крепост е била непристъпна и между скалите не е имало дори пътека. Замъкът вече се издигаше над главите им. Тук въздухът беше по-студен и беше много тъмно.

— Там ли отиваме? — попита тя и изви врат, за да посочи към гладката каменна стена.

— Да.

— Но как ще влезем?

Конър се усмихна едва забележимо, но усмивката му не беше весела.

— Откъм далечната страна има врата. Ще видиш сама.

Тя беше очаквала подвижен мост с въоръжен рицар на пост при него. Те обаче продължиха да се движат по протежението на стената още около четвърт миля, преди да минат през една масивна врата и да влязат в някакъв пуст двор. Джема премигна няколко пъти докато се оглеждаше. Сводестите врати и подпорните колони бяха изненадващо красиви, а симетрията на многобройните стълбища и кули беше просто невероятна, сякаш древните архитекти бяха решили да приложат уменията си едва след издигането на защитните външни стени. Всъщност откъм пътя човек не можеше да предположи, че зад тези високи стени се криеше такава красота.

— Укрепления — обясни Конър. — В продължение на четиристотин години този замък никога не е бил превземан.

Джема не се съмняваше в това. Но как можеше Конър да знае за това? И какво трябваше да мисли за арогантната нотка, която се беше промъкнала в гласа му? Той говореше сякаш лично се гордееше с този факт.

Никой не излезе да ги посрещне въпреки че ехото от стъпките на коня по камъните отекваше силно. Конър спря каруцата до един масивен железен стълб, скочи на земята и върза понито за стълба. Джема го последва, като търсеше някакъв признак на живот в тъмните прозорци. Необитаемо ли беше това място?

Конър, изглежда, не мислеше така. Той дори не я дочака да дойде при него, а направо мина под един сводест портал и се опита да отвори масивната дъбова врата. Когато тя не помръдна, той заудря силно по нея.

Никой не му отвори и Джема усети как раздразнението му нараства.

Поп, който досега беше седял безмълвно в сгъвката на ръката й, се размърда. Джема го пусна неохотно на земята и се загледа след него, когато той отиде да подуши розите в лехите.

— Поп! — извика тя.

— Ще се оправи — каза Конър и зачука отново. — Остави го.

— Тук, изглежда, няма никого — каза Джема, когато измина известно време и вратата си остана все така затворена.

Той се обърна и я погледна.

— Нервна ли си?

— Има ли причина да не съм? — отвърна тя. — Ти се държиш толкова загадъчно. Какво е това място? Кой живее тук?

— Аз.

Джема се втренчи в него, сякаш не беше уверена дали беше чула добре. Внезапно изражението й се смекчи и очите й се изпълниха със сълзи на състрадание и разбиране.

— О, Конър — прошепна тя, — трябваше да ми кажеш. Да не би да си бил иконом тук? Или дегустатор? — предположи тя, когато си спомни, че той познаваше хубавите вина.

— Господи! За какво говориш, момиче? Аз не работя тук. Аз съм собственикът на този замък. Аз съм леърдът на Макюън!

В този миг железните панти изскърцаха силно и звукът отекна усилен многократно между стените на двора. Тежката врата се отвори бавно, но преди човекът от другата страна да се беше показал, Конър вече беше влязъл вътре и влачеше Джема след себе си.

— Кой е? — попита някакъв глас иззад вратата.

Конър се показа пред човека. Един старец с побеляла коса и проядено от молци наметало, обут в чехли присви очи и го погледна. Устните му се раздвижиха, но от устата му не излезе никакъв звук.

— Кой си ти, по дяволите? — попита троснато Конър.

— Би трябвало аз да те попитам същото! — отвърна старецът, когато най-после успя да си възвърне гласа.

— Би трябвало да знаеш кой съм, дявол да те вземе. Къде е Макнийл? — попита Конър. — Защо той не ми отвори вратата?

— Кой?

— Макнийл, домоуправителят.

— Макнийл от Пърт ли? — попита старецът, който очевидно беше озадачен.

— Не, не, не! Моят домоуправител Кеир Макнийл. Къде е той?

— Тук няма никой с това име.

— Не ставай смешен — тросна се Конър. — Той е домоуправител тук от шестнадесет години.

Старецът се намръщи.

— Аз съм домоуправителят. Не някой си Макнийл.

Конър беше повече любопитен, отколкото ядосан. Кой беше този полуглух стар глупак? Защо, по дяволите, се преструваше, че работеше тук? И къде беше Макнийл, да го вземат мътните? Господи, той имаше нужда някой да му отговори на всички въпроси, и то бързо! Днес вече си беше имал достатъчно разправии с онези трима англичани, които му бяха предложили да направят от Джема проститутка.

— Макнийл! — изрева той и гласът му отекна между каменните стени.

— Конър — повика го Джема и го дръпна за ръкава.

Той не й обърна внимание. В тъмнината се чуваха бързо приближаващи се стъпки и той вдигна глава и се намръщи.

— Крайно време беше, Макнийл! Къде се бавиш, по дяволите? И кой е този стар тъпанар, да го вземат дяволите?

Само че човекът, който се изправи пред него, не беше Кеир Макнийл с неговите счетоводни книги и отнесен вид. Мъжът пред него беше съвсем непознат и очевидно също не познаваше Конър.

— Мога ли да ви попитам какво търсите тук? — попита той, докато се приближаваше.

— Аз съм Конър Макюън, леърд на Гленарис и главатар на клана Макюън — отвърна Конър. Гневът му беше започнал да отслабва и вече му беше забавно. Внезапно той бе осъзнал каква шега му бяха скроили в собствения му дом. Несъмнено Ийчърн беше събрал всички слуги от Гленарис и ги беше заменил с тези двама непознати в отсъствието на Конър.

— Много ми е забавно — призна той. — А сега кажете къде е братовчед ми?

— Господине — отвърна учтиво тъмнокосият мъж на правилен английски. — Трябва да ви помоля да си тръгнете незабавно. В момента в замъка няма никого и ми е заповядано да не пускам непознати.

Това накара Конър да се разсмее.

— Добра шега — каза той. — Разбрах те. Само че жена ми и аз сме гладни и премръзнали. Кажи на госпожа Сътклиф, че искаме да вечеряме след един час.

Докато говореше, той беше започнал да съблича палтото си, но Джема извика тихо и той се спря. Когато вдигна очи, Конър забеляза, че мъжът беше извадил пистолет от джоба си и го беше насочил право към гърдите му. Веселието му изчезна и беше заменено от хладно нетърпение.

— Достатъчно. Пусни ме да мина.

— Не мога, господине. Моля ви да си тръгнете доброволно. Нямам желание да викам стражите.

— Стражите? — Той се разсмя недоверчиво. — Искаш да кажеш моите хора? Да, повикай ги, ако искаш!

— Конър…

— Мълчи, Джема!

Очевидно старецът с прояденото наметало вече беше отишъл да повика подкрепления, защото в същия миг няколко души се появиха от няколко различни коридора. Всички бяха въоръжени и леденостудените им изражения показваха, че нямаха да се поколебаят да използват оръжията си.

Конър не познаваше нито един от тях и търпението му към Ийчърн се беше изчерпало. Къде се беше скрил младият мошеник? Несъмнено беше някъде наблизо и се забавляваше добре, като наблюдаваше сценката.

— Пак ви питам — обърна се хладно той към мъжа с пистолета. — Къде е братовчед ми?

— Господине, вече ви казах…

Конър изръмжа и повали мъжа. Миг по-късно той се озова обграден от останалите. Ръцете му бяха сграбчени и преди да успее да изрази удивлението си, той усети как го вдигат във въздуха и го изхвърлят от двора. Джема също беше изведена навън, въпреки че с нея се държаха много по-учтиво. И все пак нямаше нищо учтиво в начина, по който тежката дъбова врата се затръшна пред лицата им.

— Господи! — можа само да възкликне той.

Джема го погледна. Тя отмести косата от очите си и приглади роклята си.

— Мисля, че ще е най-добре да си вървим.

— Да си вървим? Не ставай смешна!

— Конър, моля те. Не си добре.

Той се обърна бавно и я погледна.

— Какво искаш да кажеш с това, по дяволите?

Джема прехапа устни и очите й се насълзиха.

— Конър, моля те. — Гласът й трепереше. — Моля те, да си вървим у дома.

— По дяволите, жено, това е моят дом! И имам намерение да сложа край на тази лудост още сега!

Той я сграбчи за ръката и я дръпна към една друга врата под някакво стълбище, което водеше към стената на вътрешния двор. Внезапно Джема се спъна и падна. Конър се обърна нетърпеливо, но когато тя не направи опит да стане той отиде и коленичи до нея.

— Какво има, момиче? Нарани ли се?

Тя се обърна и го погледна и сърцето на Конър спря да бие, когато забеляза колко неестествено бледа беше тя. Той я повдигна нежно.

— Джема?

Тя сложи разтреперената си ръка върху челото си.

— Може ли д-да си тръгнем? М-моля те. Н-не се чувствам добре.

Гневът му се изпари. Горкото девойче! Вероятно беше изтощена и изгладняла от дългия път, а и неприятната сцена преди малко сигурно не й се беше отразила много добре.

— Конър, моля те!

— Добре, момиче. Повикай кучето си и да тръгваме.

Докато й помагаше да се изправи, той осъзна, че беше сбъркал, като я беше довел тук. Това не беше проблем на Джема и той нямаше право да я забърква. По-добре щеше да бъде да се погрижи тя да бъде настанена някъде, където щяха да я хранят добре и да се грижат за нея, докато той се справеше с подлия си братовчед.

Поп вече се беше качил в каруцата и Джема го взе на ръце. Тя не каза нищо, когато Конър отвърза понито и обърна каруцата към изхода. Лицето й остана заровено в меката козина на териера, докато каруцата се придвижваше надолу по хълма.

Конър често поглеждаше към сведената глава на жена си, но не казваше нищо. Той знаеше, че нямаше начин да я убеди, че бе казал истината на хората в замъка, и тази мисъл го караше да желае да убие Ийчърн и останалите. Шегата им добре замислена, но беше станала за сметка на Джема, а това той не можеше да прости на братовчед си.

След известно време Конър осъзна, че тя плачеше. Джема криеше сълзите си в козината на кучето, но не можеше да скрие хлипането, което разтърсваше слабото й тяло.

Той сложи ръка върху нейната.

— О, момиче…

— Не се тревожи за мен — прекъсна го тя и му се усмихна леко. Когато видя мокрите й бузи, Конър се вбеси. Ийчърн щеше да си плати за тези сълзи.

— Не съм си изгубил ума, Джема — каза грубо той. — Кълна се. Ако ти…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Мълчи — каза тихо тя. — Ще говорим по-късно.

И той я послуша, дори само защото тя изглеждаше толкова бледа и разстроена, както и защото знаеше, че точно сега не можеше с нищо да й убеди в противното. За това му беше необходимо доказателство и Конър щеше да го получи. Но щеше да го получи сам.