Елен Танер Марч
Целувката на Принца (23)

Глава двадесет и втора

Когато Конър отведе Джема до една от малките колиби зад селото, слънцето вече беше оцветило в оранжево хоризонта. Колибата беше най-хубавата от всички, имаше боядисани кепенци и рамки на прозорците и се намираше в гънките на хълмовете много по-високо от останалите колиби. Конър беше избрал да доведе Джема тук точно заради отдалечеността на това място.

Парцелът беше собственост на Кълъм Коуан, може би най-сръчният и най-добре образованият изполичар в Гленарис. Съпругата на Кълъм, Майри, беше добра жена, на която Конър можеше да се довери да се грижи добре за Джема. Понеже семейство Коуан нямаха деца, това означаваше, че те живееха сами в дома си, а Конър знаеше, че те могат да си държат езика зад зъбите, когато беше необходимо.

Когато каруцата влезе в двора, само Майри си беше у дома. Тя обаче не попита нищо и не се изненада, когато Конър се появи на прага й заедно с Джема и я представи като своя съпруга.

— Влезте, влезте, котлето ври — беше единственото, което жената каза, и Конър се похвали мислено, че беше взел правилното решение.

Главата на Джема бучеше и по някаква необяснима причина й се виеше свят. Тя не спомена на Конър за това, защото не искаше да го тревожи, още повече, след като той и без това изглеждаше ужасно изнервен. Тя се отпусна в един стол и благодари тихо на жената с бялата престилка, която й предложи чай.

Конър и жената застанаха до вратата и започнаха да си говорят шепнешком. Джема не им обърна никакво внимание. Стомахът беше започнал да я боли отново и тя се чудеше дали не се беше разболяла от сиренето, което беше изяла. Но болката беше по-различна и толкова остра, че я караше да мисли за болестта, която за малко не я беше убила по време на пътуването й на север.

О, не, само това не.

Може би беше течението й? Не беше ли време да се появи отново? Но съзнанието й беше обвито в мъгла и тя не можеше да мисли ясно и да пресметне колко дни бяха изминали от последния път.

След малко шепотът престана и вратата се затвори зад гърба на Конър. Понито изцвили навън и жената се върна при Джема, като потриваше ръце.

— Сега имате нужда от малко бульон, мадам. Казаха ми, че сте гладна и… — Тя млъкна, когато Джема вдигна глава. — Господи, момиче! Какво ти има? Не се ли чувстваш добре?

— Нищо ми няма — отвърна със затруднение Джема. — Най-обикновено стомашно разстройство, нищо повече. Скоро ще се… мисля, че…

Тя така и не можа да довърши изречението си, защото внезапно стаята се завъртя пред очите й. Джема изстена и жената я подхвана, когато тя политна към пода.

 

 

Когато Джема се свести след припадъка си, Майри я отведе в дневната. Но няколкото глътки чай не подобриха състоянието на младото момиче и Майри се видя принудена да я сложи да си легне и я зави с няколко одеяла. Джема започна да се тресе, а температурата й започна да се покачва.

Майри не сметна за необходимо да повика лекар. Най-близкият лекар се намираше в Инвернес, а една лека настинка не беше причина за безпокойство. Но тъй като това момиче беше съпруга на леърд, а той, изглежда, не подозираше нищо за болестта й, Майри реши, че трябва да направи нещо.

Главатарят Макюън я беше помолил да не казва на никого, че е в селото, а още по-малко пък да споменава, че жена му е с него. Но момичето беше болно и тя реши, че щеше да бъде най-добре да изпрати Кълъм да уведоми хората в замъка. Тя се завтече към предната стая и надникна навън, за да види дали съпругът й се връщаше. Обикновено той не се застояваше дълго след смрачаване, но сега на пътя и в двора не се виждаше жива душа. Тя се молеше той да не се забави твърде дълго.

Но след малко, когато се върна да се погрижи за момичето в леглото, Майри се зарадва, че Кълъм още не се беше върнал. Въпреки че самата тя нямаше деца, Майри често беше помагала като акушерка в селото и не беше необходимо да й се казва какъв беше проблемът на младата съпруга на Макюън.

Тя наблюдаваше как Джема се гърчи върху леглото. След това момичето сграбчи ръцете на жената и прошепна:

— Това се е случвало с мен и преди. Когато Конър… ме доведе тук. Той… той каза, че вероятно са ни дали лоша храна. Този път… мисля, че може да е от сиренето.

Сиренето? Майри се втренчи с удивление в Джема. Очите й бяха изпълнени със състрадание.

— О, момиче! Не знаеш ли какво ти има наистина?

— От сиренето е, нали?

— Не е от храната — отвърна тъжно жената. — Детето е. Господ е решил, че трябва да го загубиш.

Джема се вгледа объркано в нея.

— Де… детето?

— Да, детето. Лошо е, че ще го изгубиш, но е добре, че е още рано. Ще имаш други деца. Сега си почини. Скоро всичко ще свърши.

— Не! — Джема се опита да седне в леглото, сви крака и по челото й потече пот. — Моля те — каза задъхано тя, — все трябва да може да се направи нещо. Недей… не позволявай това да се случи!

— Съжалявам, скъпа — отвърна жената. — Не може да се направи абсолютно нищо.

Джема пребледня, задави се и затвори очи. Изпод клепачите й потекоха сълзи и Майри ги избърса с едно студено, влажно парче плат. Тя въздъхна и взе ръцете на Джема в своите. Колко добре разбираше как се чувстваше това момиче! Нали и тя самата беше копняла за свои деца. Въпреки че вероятно беше по-лошо една жена да очаква дете и след това да го загуби по такъв начин, отколкото да бъде безплодна.

Майри смени мокрите чаршафи, изми тялото на Джема и й даде чисти дрехи. Но треската на момичето не спадаше и Майри започна да се тревожи. Помятането беше нещо съвсем естествено, но съпругата на леърда не показваше никакви признаци, че си възвръща силите. Напротив, тя изглеждаше страшно слаба, трескава и объркана.

— Недей… да му…

— Какво, скъпа? — попита Майри и се наведе над нея.

— Конър. Той не трябва… не му позволявай да разбере.

Майри се стресна.

— Но негово право като баща е да знае!

— Не! — безкръвните устни на Джема се движеха едва-едва. — Той… не знаеше, че съм… бременна. Не искам да разбере. Не… сега.

Сърцето на Майри се сви. Очевидно нито един от двамата не беше подозирал за бременността. Е, не беше работа на Майри Коуан да решава какво е добро и какво не за други хора, особено пък когато ставаше дума за леърда и младата му съпруга. Колко дребна беше тя, само кожа и кости. Нищо чудно, че не беше успяла да износи детето.

— М-моля те! — настоя Джема.

— Добре, добре — каза жената и потупа ръката на момичето. — Това ще бъде наша тайна.

Джема затвори очи и след няколко минути болезненото й изражение се смекчи и Майри осъзна, че тя беше изгубила съзнание.

О, добре, че Кълъм се беше върнал току-що! Той трябваше да отиде веднага до замъка и да повика леърда и нямаше никакво значение колко беше изморен. Майри възнамеряваше да спази обещанието си и да не каже на Конър за детето, но нямаше да пренебрегне дълга си да повика съпруга на болната, когато беше очевидно, че мястото му беше тук.

— Кълъм! — прошепна високо тя. — Кълъм, къде си? Ела веднага!

 

 

Когато Джема се събуди, навън беше тъмно и валеше дъжд. Тя усещаше влагата във въздуха и чуваше как водата се стича по прозореца. Лежеше в огромно легло с балдахин от тъмен брокат и се огледа, за да разбере къде се намира. Не беше спала в такова легло, откакто беше напуснала Дербишър. Дали отново не си беше у дома при чичо Арчибалд?

Да, сигурно беше така. Тя вече беше съвсем будна и всичко останало сигурно беше просто един сън. Сън или кошмар, нямаше значение, тъй като вече беше дошъл краят му. Тя никога не беше срещала грубиян на име Конър Макюън, който се беше оженил за нея против волята й и я беше отвел в мъгливите планини на Шотландия, за да върши домакинската работа в някаква порутена колиба. Никога не беше виждала крепост, която се казваше Гленарис, нито пък бе научавала, че нейният съпруг, просяк в действителност, беше неин леърд, което пък беше някаква шотландска дума, която означаваше нещо като феодален владетел. И никога не беше спала с този лорд, нито пък се бе научила да копнее по удоволствието от допира му. И естествено не беше забременяла от него и не беше изгубила детето в леглото на онази любезна жена, чието име не знаеше.

Сън. Нищо друго, освен сън.

Тогава защо се чувстваше толкова отпаднала? Защо изпитваше такава болка?

Джема се опита да седне в леглото и усети остра болка в стомаха си, след което между краката й потече струйка кръв. Тя се отпусна по гръб и сложи ръка върху очите си.

О, боже. Значи не беше сън.

Което означаваше, че това не можеше да е старата й спалня в дома на чичо й. Къде се намираше тогава? Джема бавно махна ръката от очите си. Слабата дневна светлина осветяваше отчасти стаята и тя успя да забележи само очертанията на мебелите и огромната камина, в която димяха остатъците от торфен огън. Значи все още се намираше в Шотландия. Навсякъде по света използваха дърва за огрев. И щом все още се намираше в Шотландия, значи това беше замъкът на Конър.

Замъкът на Конър.

Джема се надигна с мъка и стана от леглото. Този път не потече кръв и тя успя да се доближи до прозореца, без да падне. Чувстваше се абсурдно лека и замаяна. Прозорецът се намираше високо на стената и се наложи да стъпи върху едно столче, за да надникне навън. Оловните стъкла бяха замъглени от дъжда, но тя успя да забележи в далечината някакви кули и наклонени покриви, а ниско под прозореца й се намираше павираният двор, в който Конър я беше довел с каруцата.

Тя се върна изтощена в леглото. Никой не й беше казал, че Конър е собственик на този замък. Всъщност, никой не и беше казал нищо, защото нещастието от загубата на бебето я беше погълнало и тя не бе била в състояние да разбира какво й се говори. Но въпреки това, докато бе лежала неподвижно в леглото, до слуха й бяха достигнали откъслечни разговори.

— Върви в замъка — беше казала шепнешком на някого жената, чието име Джема не помнеше. — … доведи леърда. Кажи му, че жена му е болна.

— Макюън се е оженил? — бе попитал недоверчиво мъжът.

— Да. Но пожела това да остане в тайна.

— Така ли? — бе казал мъжът. — Той винаги играе някакви игри! Тц, тц. Не мога да си стоя на краката от умора, момиче. Но въпреки това ще отида да го повикам.

И по-късно:

— Съпругата ми ще се нуждае от пълна тишина, госпожо Сътклиф. — Гласът на Конър. Груб и властен, почти гневен. — Вие ще се погрижите никой да не я безпокои, докато отсъствам.

— Да, сър, разбира се.

— И се погрижете абсолютно всичките й вещи да бъдат донесени тук от старата колиба на Добсън. Вече говорих с Макнийл за това, но искам да знаете, че трябва да бъдат предадени на вас. Те означават много за жена ми.

— Разбирам, сър. И много съжаляваме за сцената, когато се появихте за първи път, сър. Господин Макнийл казва, че вашият братовчед е довел непознатите, докато ние…

— Разбирам, госпожо Сътклиф. Няма нужда от обяснения. Вече разбрах какво се е случило. А сега, ако обичате…

Това беше всичко, което Джема си спомняше. Останалото беше изгубено в мрак и болка. Но дори малкото, което помнеше, беше достатъчно да я убеди, че Конър наистина беше господарят на Гленарис. И да предизвика повече въпроси, отколкото отговори даваше. Ако Конър не беше леърд, както тя се беше страхувала, защо тогава се беше появил в Англия преоблечен като просяк? Защо изобщо се беше оженил за нея, след като очевидно нямаше нужда от парите й? Защо я беше лъгал толкова дълго и защо не я беше довел в замъка си вместо в колибата?

Защото нещо не беше наред.

Трябваше да поговори с някого и да разбере какво. Но не с Конър. Все още не беше готова да застане срещу него.

Тя се зачуди какво да направи. Какво щеше да стане с нея сега?

Но загубата на кръв я беше отслабила и Джема усети как отново й се доспива. Клепачите й се затвориха въпреки волята й. Мислите за Конър и всичко останало избледняха и тя заспа.

 

 

Когато Джема се събуди отново, дъждът все още валеше, а небето беше потъмняло. До леглото й гореше свещ, а някой беше оставил един поднос с лека храна и чаша вино. Тя не беше гладна, само много жадна, но не искаше алкохол. Вместо това тя пи от водата, която беше налята в една кана, и си легна отново, без да докосне храната.

Джема отново заспа дълбоко, но този път сънят й беше разтревожен от усещане за болка и загуба. Малко преди разсъмване тя започна да се мята в леглото и да вика Конър. Отвърна й някакво раздвижване край леглото, но ръцете, които я докоснаха, не бяха онези познати ръце, които се бяха грижили толкова търпеливо за нея по време на заболяването й преди толкова много седмици.

— Конър? — измърмори тя.

— Мълчи, скъпа — отвърна й тих женски глас.

— Той… къде е?

— В Единбург.

— Кога ще се върне? — попита Джема като разтревожено дете.

— Може би днес. Мълчи и спи, скъпа.

 

 

Когато Джема отвори отново очи, вече беше ден и някой беше свалил превръзките между краката й. Тя си наложи да погледне натам, но не забеляза кръв. Изстена и се отпусна върху възглавниците. Всичко беше свършило.

Джема събра всичките си сили, обърна глава и видя, че подносът с храната от миналата вечер беше заменен с друг. Този път тя се насили да хапне от хляба и пържените яйца, но не можа да докосне пушената сьомга. Чаят беше още горещ, което означаваше, че храната беше донесена скоро. Кой невидим слуга се бе грижил толкова внимателно за нея?

Джема беше успяла да хапне малко, когато на вратата се почука. Тя седна в леглото и затаи дъх. Дали това не беше Конър?

Вратата се открехна и в стаята надникнаха най-черните очи, които Джема беше виждала през живота си. Очите се втренчиха в нея.

— Кой е? — попита колебливо тя. Гласът й приличаше на грачене.

— Ха!! — отвърна някакъв глас. Вратата се отвори широко и в стаята влезе една съсухрена старица с умни очи и остър нос. Някога тя сигурно е била висока, но от възрастта се беше прегърбила. Жената беше увита в наметало, което беше закрепено на рамото й с огромна брошка. Шарките в черно, зелено и синьо бяха същите като на наметалата на двамата пияни непознати, които бяха вбесили Конър, когато бяха посетили колибата преди толкова много дни.

Джема седна в леглото. Това беше наметалото с шарките на Макюън. А този нос! Извън семейството не можеше да има друг такъв, което означаваше, че старицата беше някаква роднина на Конър.

— Будна си — възкликна възрастната жена. Тя вървеше, като се облягаше на бастун със златна дръжка. — И си се нахранила. Хмм. Изглежда, че все пак ще оцелееш.

— Ти ли се грижеше за мен? — попита недоверчиво Джема.

— Хе-хе-хе! — разсмя се старицата. — Да ти приличам на гили?

— Съжалявам, но не те разбирам. Какво е гили?

— А, да! Бях забравила, че си чужденка. Така де, англичанка. Гили, моето момиче, означава прислужница. Нещо, което аз определено не съм!

Да, тя очевидно не беше прислужница. В поведението й имаше твърде много от надменността на висшата класа, независимо че беше толкова стара. А диамантите, които блестяха на набръчканите й ръце, можеха да стигнат за издръжката на двадесет слуги през целия им живот.

За съжаление обаче жената, изглежда, нямаше никакво намерение да разкрива самоличността си пред Джема. Тя просто отиде до единия край на леглото, застана там и се загледа в момичето. Тя беше толкова прегърбена и дребна, че бялата й коса едва се подаваше над дюшека, защото леглото беше поставено върху огромна рамка, която можеше да бъде изкачена само с помощта на стълба. То не беше заобиколено от завеси, а от дъбови врати, които сега бяха сгънати.

— Няма много за гледане, а? — каза със съжаление старицата. — Моите котки са се измъквали в по-добро състояние от канавката. Ха! Обаче имаш дух, нали? — добави тя, когато Джема се намръщи. — Е, сигурно ще ти потрябва, щом като си се омъжила за племенника ми.

— За племенника ти?

Черните очи, които изглеждаха удивително млади върху това наподобяващо набръчкан пергамент лице, блеснаха оживено.

— Да, разбира се. Аз съм Мод Макюън. Брат ми Джеймс беше дядо на Конър и Ийчърн. Уф! — каза тя, когато Джема се намръщи отново. — Виждам, че той не ти е разказвал много за семейството си.

— Не е — отвърна тя.

— Ха! На роднините си пък не беше казал, че се е оженил! Трябваше да науча това от сестрата на Ийчърн, която се кълне, че се е наложило да подгони брат си с ръжена, преди той да й каже всичко. Направо щях да припадна! Нашият Конър? Женен? Затова реших да дойда и сама да видя.

Тя мушна Джема с бастуна си.

— Кожа и кости, момиче, кожа и кости! Да, казаха ми, че си била болна, но Конър сигурно те е държал заключена в подземие. Така ли беше? Не бих изключила такава възможност, доколкото познавам този проклетник.

Мод Макюън започна да рови из наметалото си и измъкна една дебела пура и кутия кибрит. Джема наблюдаваше с ужас как старицата отхапа края на пурата и го изплю с невероятна точност в нощното гърне.

— Уморена си, момиче. Аз говорих много. Постоянно ми повтарят, че говоря много. Ха-ха! Сега заспивай. Аз ще се върна.

— Почакай, моля те!

Ставите на старицата изпукаха, докато се обръщаше бавно към леглото.

— Хмм?

— Аз… чудя се… можеш ли да ми кажеш…

— Конър? В Единбург. Затова и дойдох от Инвернес. Трябваше да се уверя, че тези безсрамници се държат добре с теб.

Мод Макюън обаче не уточни кого имаше предвид. Тя отиде до вратата, като мърмореше нещо, отнасяйки със себе си незапалената пура. В коридора старицата се спря за малко и Джема чу драсването на клечката. В стаята влезе миризлив дим, но това беше всичко. Старицата не се върна.

Джема едва бе успяла да се съвземе и да се приведе малко в ред, когато на вратата се почука отново. Тя вдигна очи в очакване да види Мод Макюън, но този път в стаята влезе една червендалеста жена с мощни ръце, от която се носеше ароматът на току-що колосано пране.

— Стара вещица! — каза незлобливо жената. — Казах й да не ви безпокои. Но тя кога ли слуша! Разтревожи ли ви, мадам?

— Не — отвърна искрено Джема. — По-скоро ме обърка.

— Да, това може да се очаква от нея. О! Виждам, че сте похапнали! Това е най-добрият начин да възстановите силите си.

— Да — каза Джема. — Благодаря. Закуската беше превъзходна.

— О, няма нужда от благодарности — възрази жената, въпреки че не можа да прикрие доволното си изражение. — Казвам се Сътклиф и съм готвачка и домакиня в Гленарис. Как се чувствате днес, мадам?

— По-добре, струва ми се — отвърна предпазливо Джема.

Госпожа Сътклиф вдигна глава към леглото и погледите им се срещнаха.

— Сигурна ли сте, мадам? Аз се грижех за вас, мадам. Никой друг. В стаята не е влизал никой друг, освен госпожица Макюън, която току-що излезе. Можете да ми кажете истината.

Джема усети как от раменете й падна голям товар. Ето, че най-накрая беше намерила човек, на когото можеше да се довери. Тя се усмихна леко. В Гленарис определено живееха много странни хора, но тя имаше чувството, че тази жена щеше да й хареса.

— Аз не съм… искам да кажа… — Тя усети как се изчервява, но продължи: — Изглежда, че кръвотечението е спряло.

— Много добре! Молех се за това.

Госпожа Сътклиф изглеждаше толкова искрено доволна, че Джема събра смелост също да я попита нещо.

— Кой ти каза, че съм… Откъде знаеш какво се е случило с мен?

Домакинята остави подноса и кръстоса ръце под огромните си гърди.

— С Майри Коуан сме първи братовчедки, мадам. Тя дойде с вас, когато леърдът ви докара в Гленарис. Каза ми какво се е случило, а също и че сте пожелали да не казва за това на леърда. Аз не исках да крия нищо от Негово Превъзходителство, но това е личен въпрос и предполагам, че имате своите причини.

Изражението й показваше, че тя не желаеше да знае какви бяха те. Джема реши, че госпожа Сътклиф винаги изказваше открито мнението си и се зачуди дали тя или Конър имаше по-голяма власт в управлението на домакинството. Освен това й беше интересно дали Конър щеше да успее да победи тази жена на канадска борба.

Но независимо какво мислеше госпожа Сътклиф по въпроса, Джема смяташе, че беше постъпила правилно, като беше скрила от Конър истината за състоянието си. Отначало тя го беше направила, защото не бе искала да го натоварва с още повече проблеми.

А сега? Сега тя вече не беше сигурна в нищо. Тя беше заченала бебето на Конър и го беше загубила. Докато не разбереше защо Конър се беше оженил за нея и какво възнамеряваше да прави с нея, тя смяташе да пази тази тайна.

— Месо — каза внезапно госпожа Сътклиф.

Джема вдигна поглед.

— Моля?

— Мисля за обяда ви, мадам. Трябва да ядете месо, за да възстановите силите си. Ще върнем цвета в тези бузки, преди леърдът да се върне от Единбург.

След тези суми госпожа Сътклиф излезе от стаята с подноса със закуската и остави Джема напълно изтощена и объркана. На нея й се искаше да поспи, но този път се оказа невъзможно да се спаси от мрачните си мисли само като затвори очи. Каквото и да правеше, мислите й постоянно се връщаха към Конър.

Джема присви очи. Не искаше да мисли за него. Нито пък за детето, което беше загубила. Нито пък защо трябваше да изпитва такава болка от загубата.

„Объркана съм — помисли си тя. — И наранена. И то не само заради детето.“

Внезапно очите й се изпълниха със сълзи. Тя преглътна с усилие и зарови лице във възглавницата, твърде изтощена, за да може да мисли повече. Нито за Конър, нито за детето, нито защо Конър я беше лъгал в продължение на толкова месеци.

Въпреки това Джема продължи да плаче — за детето, което беше загубила, преди дори да узнае за съществуването му, и за Конър, когото предполагаше, че все още не беше загубила, но когото скоро щеше да загуби, тъй като така и не можеше да разбере как така го беше намерила.