Елен Танер Марч
Целувката на Принца (31)

Глава тридесета

Джема тръгна към елхата, спря се и се загледа в горящите свещи. Обърна се отново, преди Конър да беше успял да отиде при нея. Известно време те се гледаха. След това той се усмихна леко.

— Вечерта беше невероятна. Сигурно си изтощена.

— Така е.

— Мога ли да те придружа горе?

Тя хвърли бърз поглед на протегнатата му ръка. Отново я обзе уплаха да го докосне, но отново нямаше избор. Пръстите му бяха големи и топли, а нейните трепереха докато хващаше ръката му. Докато вървяха към стълбите, Конър обърна лениво ръката на Джема, така че сега пръстите им бяха вплетени. Тя го изгледа изненадано. Жестът беше толкова интимен, че Джема не можеше да не се запита защо Конър беше направил това.

Никой не каза нищо, преди да стигнат до горната площадка.

— Още ли си в Синята стая?

Тя кимна безмълвно, тъй като нямаше доверие на гласа си. Из главата й се въртяха хиляди въпроси. Щеше ли да я отведе в спалнята й? Ако го направеше, как щеше да се държи с нея на сутринта? Ядосан ли й беше за спектакъла, който беше организирала тази вечер? В крайна сметка, тя беше използвала неговите пари.

По-важното обаче беше какво щеше да й каже за бъдещето й. Дали беше взел някакво решение за брака им? Щеше ли да поиска анулирането му през пролетта, когато тя бъдеше готова да се върне в Гленарис?

Странното беше, че повече от всичко й се искаше да разбере какво мислеше Конър за целувката ми под клончето имел. Дали и той беше осъзнал като нея, че страстта им не беше намаляла по време на раздялата им? Беше ли почувствал същия копнеж, който беше почувствала тя?

Не можеше да не го бе почувствал! Ако не беше, защо тогава държеше ръката й толкова интимно сега? Защо я придружаваше до спалнята й?

Но какво ли я интересуваше? Това, че една жена желаеше един мъж, не означаваше, че го обича, нали? Точно сега тя си имаше достатъчно основателни причини да го отбягва, вместо да го приеме отново в леглото си!

Джема реши, че най-разумното щеше да бъде да го отпрати, преди да бяха стигнали до спалнята й. Така никой нямаше да бъде изкушен, а тя щеше да си спести агонията от опитите да предвиди дали той възнамеряваше да влезе с нея, или да изчака да бъде поканен.

Не че тя имаше намерение да му позволява да влиза в спалнята й.

О, това беше лъжа! Джема не можеше да отрече привличането между тях. Най-лошото беше, че тя не знаеше как да го покани в спалнята си, без да направи компромис с гордостта си.

Стори й се, че измина цяла вечност, докато стигнаха до стаята й. Конър обърна лицето й към своето, повдигна ръката й и я допря до устните си.

— Лека нощ, мадам.

Тя се втренчи зяпнала след него. Това ли беше? Как смееше! Нямаше да му позволи да се отърве толкова лесно!

— Конър!

Той се обърна и зачака, докато Джема тръгна забързано към него.

— Какво има? — попита уморено той.

Тя повдигна лицето си към неговото и го попита направо:

— Защо се върна?

Той изстена вътрешно. Изглежда беше забравил, че Джема никога не го улесняваше за нищо. Друг път Конър не би се поколебал да влезе в двубой с нея, но сега беше твърде уморен.

— Предпочитам да поговорим за това утре сутрин, Джема.

— Но аз искам да говорим сега — информира го хладно тя. — Тогава ти ще си отпочинал и ще започнеш да си измисляш оправдания. Предпочитам да чуя истината веднага.

— Точно от това се страхувах — измърмори той.

— Чух те — каза Джема и го изгледа гневно. Тя очевидно искаше схватка и Конър не беше толкова глупав, че да й откаже.

Той посочи към вратата.

— Може ли поне да поговорим вътре?

В спалнята й беше тъмно. Докато Джема палеше лампите, Конър се настани в края на леглото.

— Не знаех какво щеше да ми направиш, когато тръгна към мен по стълбите — призна тя. — Мислех, че най-вероятно ще ме убиеш.

— Лоша идея. Твърде много свидетели — измърмори Конър.

Джема не можа да се въздържи да не се разсмее. Вече не се чувстваше изморена, а направо кипеше от енергия, като войник, който изгаря от нетърпение да влезе в бой. Сигурно беше и малко пияна, защото досега никога не се беше чувствала толкова замаяна в присъствието на Конър. Дали това се дължеше на виното, или на факта, че колкото повече време прекарваше с него, толкова по-ясно й ставаше, че връзката им се беше променила?

Джема разбърка жаравата в камината и хвърли крадешком един поглед през рамо. Конър се беше проснал върху леглото й. Очите му бяха зачервени, а брадата му беше набола. Дрехите му бяха станали на парцали, а подметките на скъпите му ботуши бяха износени.

— Съжаляваш ли, че се ожени за мен? — попита го внезапно тя.

— Оттогава остарях с тридесет години.

— И кой е виновен за това? — отвърна кисело Джема. — Още от самото начало трябваше да разбереш, че няма да приема брака си с теб покорно, не и след като ме напляска като дете! — Тя говореше, като стоеше с гръб към него и гледаше огъня. След известно време Джема откачи кринолина си и го остави да падне на пода. — Нямах намерение да повдигам този въпрос, но тъй като го направих, ми се струва, че вече е време да те попитам какво възнамеряваш да правиш с мен. Не мога да се върна в Англия преди пролетта. Имам твърде много работа в Гленарис и в селото и ми се струва, че ти не си твърде заинтересован да я свършиш сам.

— Хмм.

— Говоря ти сериозно, Конър! Децата в селото трябва да ходят на училище, да се учат да четат и пишат. Същото важи и за повечето от родителите. И трябва да се намери лекар! Чичо Леополд ми каза, че майка ти винаги се е старала селяните да имат добри дрехи и обувки, но след смъртта й никой не е направил нищо за тях. Мод казва, че вината за това е най-вече твоя, тъй като си прекарвал цялото си време, търчейки след жени и в скандали с братовчед си и приятелите си.

— Освен това мисля — добави бързо тя, докато се навеждаше над легена, за да се измие, — че ще бъде най-добре и за двама ни да се върнеш в Единбург веднага щом времето се оправи. Гленарис изглежда не те интересува особено, така че защо ти е да оставаш? Аз мога да се справя с всичко с помощта на Макнийл и госпожа Сътклиф. И… и тъй като нямаш особено високо мнение за мен, за чичо Леополд или леля Мод, защо просто не ни оставиш на мира?

Тя изчака отговора му, но такъв не последва.

— Конър?

Отново нищо.

Джема се обърна и видя, че той беше заспал. Едната му ръка беше пъхната под възглавницата, а другата лежеше встрани от тялото му. Джема изпита силно желание.

Тя отиде до леглото и нежно свали ботушите му и го зави с тежкия пухен юрган. Конър не се помръдна. Джема се изправи и го погледна. След това направи нещо, което не би си позволила, ако той беше буден — протегна ръце, улови лицето му и погали с палци устните му. След това го целуна по челото.

— Обичам те — прошепна тя.

Две прости думи. Но колко силни можеха да бъдат — когато казваха истината.

Джема угаси лампата, която гореше до леглото. След това отиде в дневната и легна на тясното легло, на което понякога спеше Фиона.

Сънят на Конър ставаше все по-неспокоен. Той сънуваше, че някакви женски ръце галят лицето му. Женски устни докоснаха челото му и прекрасният им аромат го обгърна, докато тя шепнеше думите, които той толкова често бе чувал в живота си, но които никой не му беше казвал толкова искрено — обичам те.

— Джема — прошепна той, но всичко беше просто сън и след миг ръцете се отдръпнаха и той остана сам.

 

 

Конър се събуди с ужасно главоболие и в лошо настроение. Не можеше да се отърси от чувството, че миналата нощ беше пропуснал нещо важно.

Той изми лицето си със студената вода от каната. Когато се избърса и се огледа, осъзна, че не беше в своята спалня. Беше в стария апартамент на майка си, който предците му бяха кръстили Синята стая.

Само че сега той принадлежеше на Джема.

Конър се отпусна на леглото и се опита да си спомни как се бе озовал тук. Това му отне малко време, но когато си спомни го обзе някакво странно чувство, за което му беше трудно да намери име. Лудост. Най-глупавото нещо, което беше правил през живота си.

Конър не знаеше дали да плаче, или да се смее. Тук, от същото това легло, той беше наблюдавал как жена му се съблича пред него! И какво беше направил? Беше изгубил смелост като някакъв хлапак, след което просто беше заспал и беше пропуснал възможността да прекара нощта с нея!

Той знаеше, че скоро нямаше да му се удаде втора такава възможност.

Конър се отпусна върху възглавниците и бавно си припомни какво беше станало снощи. Единственото смислено нещо, което помнеше, беше нейната настоятелност той да се върне в Единбург.

С удоволствие! И без това вече се беше нагледал на всички тук и най-вече на проклетата си съпруга! Тя беше права — в Единбург Конър щеше да се чувства много по-добре, тъй като нея нямаше да я има, за да го дразни и подлудява. Но преди да си тръгне, той искаше да я накара да разбере добре чий замък и клан беше това и кой все още командваше в тяхната връзка.

Конър се върна в спалнята си и видя, че Джейми му беше приготвил нов чифт дрехи. Очевидно той не беше забравил задълженията си, въпреки че всички останали в замъка играеха по свирката на Джема.

Когато обаче слезе за закуска и видя красивата коледна елха на Джема, на Конър му стана твърде трудно да поддържа гнева си към нея. Женската ръка си личеше навсякъде. Мебелите в малките преддверия, през които беше минал, бяха разместени и подредени с вкус, а влажните места по стените бяха боядисани наскоро. Между персонала имаше нови лица — млади момичета с колосани бонета, които го поздравяваха с реверанси и му пожелаваха срамежливо добро утро.

„Господи — помисли си Конър. — Джема е по-добър леърд от мен!“

Той влезе в трапезарията и видя, че вътре седят Джема, Джанет и Ийчърн, чичо Леополд и леля Мод. Джема беше пуснала някаква шега за миналата вечер и всички се хилеха неудържимо. Дори и Джанет, която обикновено беше намръщена, сега се смееше и това накара Конър да поклати недоверчиво глава.

— Я виж ти! — извика чичо Леополд. — Нашият Конър се е върнал от отвъдния свят.

Всички погледнаха към него, но Конър потърси лицето на Джема. Стори му се, че забеляза в погледа й лека тревога. Но може би просто така му се беше сторило.

Искаше му се да поговори с нея насаме, но това беше невъзможно. Ийчърн беше станал от мястото си и дойде да го потупа по рамото. Мод и Джанет настояваха да седне и да хапне с тях. Той откъсна неохотно погледа си от Джема и седна между тях.

Погледът на Конър се спря върху чичо Леополд. Той беше дребен мъж, който винаги намираше за какво да се шегува. Конър беше забравил, че в детството си дори го беше харесвал. През последните няколко години обаче беше започнал да се дразни от него. Също както и от Мод. Но в тази уютна трапезария те сякаш не бяха толкова язвителни. Дори Джанет не изглеждаше толкова настървена колкото обикновено и дори му се усмихваше.

Той си помисли с удивление, че Джема беше успяла някак да накара роднините му да се отпуснат. Тази мисъл го накара да се усмихне леко. Той хвърли един бърз поглед към жена си и с радост забеляза, че тя го наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха тя се изчерви, тъй като разбра, че Конър беше усетил какво прави тя.

— Знаеш ли — каза невинно той, — снощи спах като пън.

Тя се изчерви още по-силно.

— Така ли?

— Да. Съжалявам само, че заспах твърде рано. Бяха започнали да се случват много интересни неща.

Конър знаеше, че тя прекрасно разбира значението на думите му, тъй като бузите й се зачервиха като домати и тя отмести поглед встрани.

Той забеляза, че Джема беше сменила прическата си. Сега косата й беше събрана на плитка и това я караше да изглежда по-млада и невинна. Искаше му се да я вдигне на ръце и да я обладае върху масата.

Дявол да я вземе! Как можеше да си пие толкова спокойно чая, след като знаеше, че той изгаряше от страст по нея? Най-лошото беше, че точно сега отношенията им бяха дяволски сложни. Самоуверената жена, която седеше срещу него, вече нямаше нужда от него. Тя беше показала ясно това миналата нощ, когато го беше помолила съвсем спокойно да напусне дома си. Въпреки че все още беше способен да я накара да се изчерви, Конър се съмняваше, че щеше да му бъде толкова лесно да я вкара в леглото си, колкото се беше оказало в колибата на Добсън.

Споменът го накара да се замисли. Наистина ли искаше да си оправи отношенията с тази непозната, арогантна Джема, да я помоли да остане, да прекара остатъка от живота си с него и да му бъде съпруга във всяко едно отношение?

Да, по дяволите, искаше!

Най-ироничното в цялата ситуация беше, че Джема вече не изглеждаше заинтересована. Тя се беше отдръпнала толкова много от него, че Конър се съмняваше дали някога щеше да успее да се доближи до нея.

Джема вече не го искаше, тя искаше Гленарис.

Тя не искаше да промени Конър, искаше да подобри живота на изполичарите му.

Как, за бога, щеше да я убеди, че си струваше да задържи и него?

Той си спомни, че Хелиос все още беше при него. Може би щеше да успее да сключи някаква сделка с Джема… Не, той не искаше това. Искаше много повече.

— Какво има, Кон? Да не си глътнал червей?

— Остави го на мира, Ийчърн — скастри го сестра му. — Знаеш, че сутрин не го бива за нищо.

— Както и следобед и вечер — отвърна брат й.

Конър остави ножа и вилицата си.

— Кон, не исках да те обидя, човече — побърза да го успокои Ийчърн.

— Без кръвопролития на закуска, моля — нареди леля Мод с уста, пълна с овесен кейк.

— Стига ми толкова — изръмжа Конър. Той се изправи и погледна Джема. За негова изненада, тя беше свела глава и когато се вгледа по-внимателно, той беше готов да се закълне, че видя долната й устна да трепери.

Господи! Момичето наистина ли щеше да се разплаче? За нея едва ли имаше някакво значение, че той беше сърдит като мечка и се беше сдърпал с братовчед си!

А дали наистина беше така?

„Джема — помисли си той, — как бих могъл да те убедя, че вече не съм, какъвто бях?“

Конър огледа намръщено останалите около масата. Ийчърн и Джанет изглеждаха засрамени. Лицето на чичо Леополд беше безизразно. Единствено леля Мод имаше смелостта да го гледа в очите.

— Моите извинения, Ийчърн — каза най-накрая Конър. Трудно му беше да изрече това, тъй като не беше свикнал да се извинява. — Тази сутрин не съм на себе си.

— Да, така е — съгласи се братовчед му.

— Джема — добави Конър, преди смелостта да го беше напуснала. — Съжалявам. Искам да се извиня и на теб.

Джема вдигна глава и го погледна с изненада.

— За какво? — попита гневно Мод. — Какво си й направил?

Конър не й отговори. Той гледаше Джема, както удавник би гледал светлините на бързо приближаващ се кораб. И двамата осъзнаваха важността на този миг. От нейния отговор зависеше съществуването на Конър.

Джема не беше подготвена за такъв обрат. Тя бързо скри треперещите си ръце в скута си. Сърцето й сякаш се беше качило в гърлото й и сега там имаше една огромна буца, която й пречеше да диша.

— Джема — подкани я Конър, сякаш двамата бяха сами в стаята.

Колко често я беше гледал по такъв начин по време на онези прекрасни дни в колибата! Сякаш животът в него щеше да угасне, ако тя му обърнеше гръб. Но тогава той я бе лъгал. Откъде можеше да бъде сигурна, че и сега не я лъжеше?

— О, хайде, момиче! — намеси се нетърпеливо леля Мод. — Кажи на проклетия дивак, че греховете му са опростени, за да продължим със закуската!

Старата Мод със своя остър език! Също толкова освежаваща колкото и удар по главата!

Ръцете на Джема престанаха да треперят.

— Ще си помисля — отвърна хладно тя.

— Да, уверен съм, че ще го направиш — съгласи се Конър, докато сядаше обратно на стола си.