Елен Танер Марч
Целувката на Принца (21)

Глава двадесета

Конър отсъства осем дни, безкрайни дни, през които Джема отслабна от тревога. Тя спеше зле и дори не се сещаше да се нахрани. Опитваше се да запълва времето си с тежка работа, защото имаше достатъчно неща, за които трябваше да се погрижи — почистване, миене, трупане на торф, наливане на вода, полиране на сребърните прибори, поставяне на завесите над малките прозорци.

Сега, когато Поп беше с нея, тя вече не се страхуваше от тъмнината, но колибата, а и животът й, бяха празни без Конър. Неведнъж тя решаваше да тръгне след него и на няколко пъти дори беше събрала провизии за из път. Но всеки път здравият й разум я спираше и тя неохотно се отказваше от идеята си. Напоследък времето беше твърде студено, а Джема нямаше никаква представа накъде беше тръгнал Конър. По-добре щеше да бъде да остане в колибата и да умре от самота, отколкото да замръзне някъде из планините.

Най-накрая й хрумна мисълта, че в тази изолирана колиба тя беше в капан по същия начин, по който бе била и в огромния дом на чичо си. И там Джема се бе задушавала и бе искала да се махне, без да има някаква представа къде ще отиде. Но там поне затворът й бе имал значително по-големи размери, тя бе имала компанията на Хелиос и бе имала възможността да язди из околността. Тук беше истинска пустош, над която цареше пълна тишина. Ако се изключеше бълбукането на потока и крясъците на някоя водна птица, не можеха да се чуят никакви други звуци.

Джема успокояваше самотата си, като си играеше с Поп. След като една сутрин се събуди и откри, че е паднал лек сняг, тя започна да замеря кучето със снежни топки, но това само я разстрои, защото й напомни за онази сутрин, когато беше хвърлила сняг върху Конър, докато той бе лежал гол в леглото, за дните, през които бяха любовници, другари, приятели.

Много от часовете, през които нямаше какво да прави, тя седеше и се чудеше как двамата с Конър се бяха отърсили от студената враждебност на предишната си връзка. Тя не можеше да приеме, че само едно посещение на двама груби шотландци беше в състояние да развали всичко. Сигурно имаше и още нещо, което не знаеше. Когато Конър се прибереше, щеше да поиска отговори от него!

Ако се върнеше…

 

 

Вечерта на осмия ден валеше силен дъжд и бе направил последните няколко часа непоносими за Конър, който пътуваше обратно към колибата. Той беше изтощен, защото бе бързал много — първо към Гленарис, а след това към Единбург, за да потърси Картър и Кинг.

Ийчърн бе настоял да го придружи в Единбург, въпреки че Конър му бе казал, че присъствието му не му е приятно. Но братовчед му бе останал непоколебим. Той бе казал, че разбира как се чувства Конър и въпреки че не можел да го обвинява за това, че е ядосан на Картър и Кинг, не можел да му позволи да извърши някаква глупост.

Ийчърн бе уверил братовчед си, че се е опитал с всички сили да ги разубеди да не ходят в колибата, но те бяха проявили обичайната си твърдоглавост и не се бяха вслушали в думите му.

Оказало се беше, че загрижеността на Ийчърн е основателна, тъй като Конър и Кинг едва не се бяха сбили. Ийчърн и Картър се бяха намесили, но двамата противници бяха отказали да отстъпят и се беше наложило Ийчърн дълго да ги разубеждава да не се викат на дуел. Облогът никога не се разрешаваше чрез дуел. Пък и не беше ли глупаво да разрешават споровете си като хлапаци?

Конър се бе съгласил неохотно. Той нямаше да уреди сметките си на дуел, колкото и много да му се искаше да го направи, но искаше облогът да бъде прекратен.

Кинг бе отказал категорично. Конър едва беше успял да овладее гнева си и бе предупредил Кинг за в бъдеще да стои настрани от парцела му. Кинг бе постъпил мъдро и се беше съгласил. След това Джейми, личният прислужник на Конър, който бе наблюдавал неодобрително цялата неприятна сцена, бе изпратил Кинг и Картър, а Ийчърн бе налял едно бренди на братовчед си.

Алкохолът беше поуспокоил опънатите му нерви. От месеци Конър не се беше наслаждавал на хубаво бренди. Докато питието бе преминавало през гърлото му, напрежението беше започнало да напуска тялото му. Братовчед му, който никога не пропускаше да забележи промяната в настроението му, се беше възползвал от момента.

— Няма да загубиш Гленарис завинаги, ако си хвърлиш картите на масата сега — беше му казал Ийчърн. — Никога не си губил облог срещу мен, Картър или Кинг, без да имаш възможност да си върнеш загубеното.

Това беше вярно, но Конър беше отказал да поеме такъв риск. Пък и спечелването на обичта на Джема се беше превърнало в нещо твърде лично за него, във въпрос на гордост и самочувствие. Сега, когато Картър и Кинг я бяха видели, той нямаше намерение да им признае, че това дребно зеленооко момиченце се беше оказало по-добро от него!

Той бе мислил точно върху това през по-голямата част от пътуването си обратно към тресавището, като бе прекарвал целия ден и голяма част от вечерта на път, за да се прибере по-рано. Напоследък Джема беше смекчила отношението си към него и дори беше възможно да беше започнала да се влюбва в него. На Конър не му беше убегнал начинът, по който тя го гледаше понякога, когато си мислеше, че той не забелязва това, а беше почувствал и промяна в целувките й, които бяха станали толкова сладки.

Внезапно той осъзна ясно, че беше допуснал огромна грешка, като се беше оставил закачките на Кинг и Картър да го вбесят толкова, че да си позволи да се държи с Джема толкова грубо, преди да тръгне след тях. Бе трябвало да подходи към появата им като към някаква шега и да я подмине със смях, вместо да позволява тя да развали отношенията му с Джема. Бог му беше свидетел, че връзката им все още беше твърде крехка дори и в най-хубавите си моменти.

Когато най-накрая стигна в двора на колибата и разпрегна понито, Конър беше мокър до кости и премръзнал. Нощта настъпваше бързо и точно сега му се искаше само да прегърне Джема и да я притисне към себе си. От колко време си мечтаеше как ще остави нейната топлина и мекотата на тялото й да пропъдят студа от тялото и сърцето му?

Но тя не го посрещна с усмивка. На вратата пред него стоеше едно отпаднало, отслабнало същество с хлътнали бузи. При вида й Конър мигновено забрави за нещастието си.

— Нали не си се разболяла отново? — попита я тревожно той.

Джема се вцепени.

— Н-не. Защо казваш това?

— Погледни се, станала си само кожа и кости! Не си ли се хранила, докато ме нямаше? — извика той.

— Ти се погледни — отвърна троснато тя. — Целият си мокър! Не знаеш ли, че не трябва да пътуваш в дъжда?

Ама че посрещане!

Двамата останаха да се гледат безмълвно.

Конър си помисли уморено, че вече не може да продължава така. Беше прекалено изморен. Той си спомни за Гленарис. Залогът беше твърде голям.

— Джема, почакай — каза тихо той.

Тя го погледна въпросително.

— Да опитаме отново.

— Какво искаш да кажеш?

Той се върна при вратата, като оставяше локвички вода след себе си. След това влезе отново в колибата, като се усмихваше.

— Здравей, момиче. Върнах се. Липсвах ли ти?

Джема се разсмя, повдигна се на пръсти, протегна ръце и го придърпа към себе си. Само след няколко секунди тя беше също толкова мокра колкото Конър, но той продължаваше да я целува, копнеейки за докосването й. Джема се притисна още по-близо до него, като го галеше с устни и ръце.

— О, господи, колко ми липсваше — измърмори той срещу бузата й, твърде изморен, за да се противопостави на истината. — Знаеш ли колко е хубаво да те чувствам до себе си?

— Не — прошепна в отговор тя. — Кажи ми.

Искаше му се да й каже, че е по-хубаво от брендито, което му беше налял Ийчърн, по-хубаво от десетте блюда на мосю Пу, по-хубаво от сатенените чаршафи, върху които беше спал в дома си в Единбург. Но Конър не можеше да й каже това. Всъщност, не беше необходимо да й казва нищо. Джема вече знаеше.

— Все едно, че се прибираш у дома за първи път, нали? — попита тихо тя.

Да, така беше, въпреки че беше опасно да признае това дори на самия себе си. Защото тя беше права. Завръщането в колибата и в прегръдките й го беше изпълнило с чувства, каквито той никога не беше познавал. То му носеше топлина и спокойствие, чувство за принадлежност, което досега беше липсвало в живота му, въпреки че Конър не беше осъзнавал това.

Той я притисна към себе си и зарови лице в косата й. Това беше повече, отколкото бе смятал, че е възможно, повече отколкото заслужаваше да получи от тази жена, която бе страдала толкова несправедливо заради него. Внезапно лицето му се изкриви и той изпита непреодолима нужда да й каже всичко.

— Джема…

— Мълчи — измърмори тя срещу устните му, докато стоеше на пръсти, обвила ръце около врата му. — Целият си мокър. И си премръзнал. Ела да се стоплиш край огъня.

Конър се остави да бъде отведен като дете до огнището, в което гореше силен огън. Той беше изтощен напълно. В желанието си да се прибере у дома той бе спал по-малко от четири часа на нощ и вече беше на края на силите си.

Джема му донесе стол и коленичи да събуе калните му ботуши. Тя свали мокрото му палто от раменете му и се спря за малко, за да разтрие схванатите му мускули. Конър изстена и сведе глава.

Когато той се съблече, Джема го избърса с една затоплена пред огъня кърпа. Тя си спомняше колко прекрасно се бе чувствала, когато прислужницата на госпожа Кенърли беше направила същото с нея, след като Джема се беше изкъпала. Тогава Конър се бе погрижил за нея и сега тя правеше същото за него. Той беше изтощен и Джема знаеше, че с тялото си не можеше да му даде онова, от което имаше нужда.

Когато той отново облече топли, сухи дрехи, тя изсуши и среса косата му. Конър седеше със затворени очи и тя го целуна леко по устните. След това Джема отиде да му донесе каша и чай. Докато Конър се хранеше, тя седеше срещу него и го наблюдаваше тревожно.

Когато забеляза, че бузите му възвръщат нормалния си цвят, а очите му връщат част от стария си блясък, тя въздъхна дълбоко и се усмихна облекчено.

Конър я погледна и се намръщи.

— Къде е вечерята ти?

— О, аз не съм…

— Станала си само кожа и кости — прекъсна я той и стана да й донесе една чиния. — Няма да се изненадам, ако ми кажеш, че не си яла нищо през последните осем дни. — Внезапно той застина на мястото си. — Да не би да си започнала да кашляш отново?

— Не.

Джема забеляза как цялото му тяло се отпусна.

Сега беше ред на Конър да я наблюдава, докато се хранеше. Той се намръщи и се надигна от мястото си, когато Джема остави лъжицата си, преди да беше изяла всичко в чинията си.

Тя повдигна вежди и изяде остатъка от вечерята си, без да престава да се усмихва. Никога през живота си не се беше чувствала толкова щастлива. Това, че се беше грижила за Конър, сякаш му беше майка, й бе позволило да открие част от себе си, за чието съществуване дори не беше подозирала. Това й бе доставило почти същото удоволствие, което изпитваше, когато си лягаше с него.

А той й беше позволил да се грижи за него! Не я беше отблъснал с гневно мръщене или презрителни думи. Тя усещаше, че Конър приемаше правото й да върши тези неща и това я изпълваше с радост и прогонваше несигурността от душата й.

Джема погледна към лицето на Конър и забеляза, че той се е отпуснал и изглежда, сякаш всеки момент ще заспи. Той й се струваше толкова подмладен! Чувствените му устни изглеждаха толкова трогателно уязвими, а чертите на лицето му сякаш се бяха смекчили.

— Конър. — Тя стана и го хвана за ръката. — Трябва да се наспиш.

Той стана, облегна се на нея, след което се обърна и я придърпа в прегръдките си, наведе главата й и я целуна. Но Джема отстъпи и го дръпна към леглото му, защото знаеше, че Конър се нуждаеше повече от почивка, отколкото от нея.

— Къде е проклетото куче? — попита той, докато затваряше бавно очи.

Тя се разсмя.

— Заключих го в бараката. Помислих си, че ще се зарадваш, ако ти спестя неговото посрещане.

Конър се усмихна.

— Много мило от твоя страна — измърмори той и заспа.

 

 

На сутринта дъждът спря, въпреки че студеният вятър продължаваше да духа, а небето беше изпълнено с облаци. Джема стана рано, накладе огън и започна да приготвя закуската, като внимаваше да не вдига шум, за да не събуди Конър, който лежеше неподвижно под юргана си. Той сигурно беше дяволски изтощен, щом спеше толкова дълбоко. Дори дневната светлина не го беше събудила.

Докато го наблюдаваше внимателно, Джема реши, че насън изражението му не беше толкова предпазливо, колкото когато беше буден. Конър изглеждаше също толкова млад и беззащитен, колкото й се беше сторил миналата нощ. Тя откри, че не може да откъсне очи от него. Бръчките, които беше забелязвала толкова често, сега липсваха и на нея й се искаше да има някакъв начин да се погрижи те никога повече да не се появят.

Как да направи живота по-лесен за него? Едно от нещата, които можеше да направи, беше да му спести трудното пътуване до мястото, от което се снабдяваше с провизии. Последното пътуване се беше оказало твърде тежко за Конър, ако се съдеше по вида му и тя не смееше дори да си помисли как той рискува живота си в покритите със сняг планини, за да ги снабди с мляко и брашно докато тя си седи сама в колибата. Може би ако напишеше писмо на чичо си и поискаше той да й изпрати остатъка от парите й, двамата с Конър щяха да се справят някак…

Тази мисъл я стресна. До неотдавна Джема бе планирала как ще използва парите си, за да избяга от Конър. А какво правеше сега? Мечтаеше си как ще ги използва, за да изгради нов живот за тях двамата в тази изолирана част на Шотландия!

— Джема, момиче — прошепна тя, като имитираше тона на Конър, — ти, изглежда, си променила решението си.

Тя се наведе, за да се вгледа с обич в красивото му лице, и осъзна, че това беше самата истина. Джема нямаше нищо против да прекара остатъка от живота си в тази колиба, стига Конър да беше до нея.

— Ох!

Внезапно ръката му се стрелна, сграбчи я за роклята и я дръпна да легне до него. Миг по-късно той обви кръста й с ръце и я обърна по гръб. След това се наведе над нея и подпря лакти от двете страни на главата й.

— Откога си буден? — попита го тихо Джема.

— Достатъчно отдавна, за да знам, че ме обикаляше като влюбено теле!

— Не съм те обикаляла!

Той се ухили и я целуна. В целувката му нямаше никакъв признак на умора или уязвимост. Това беше целувка на мъж, който я желаеше страстно.

Джема въздъхна и обви с ръце врата му, след което се притисна към него. Беше копняла за този момент всяка минута от безкрайната седмица, през която той беше отсъствал, и въпреки че кучето виеше в бараката отвън, а закуската щеше да изгори, тя нямаше намерение да позволи това да попречи на намеренията й.

Конър вече познаваше всяка част от тялото на Джема, но все още се радваше на всеки сантиметър, докато я събличаше. Ръцете му я галеха навсякъде. Тя беше също толкова мека и топла, колкото си я беше представял по време на дългото пътуване насам. Сърцето му заби учестено, когато Джема започна да го гали с устни и ръце.

— О, Конър — въздъхна Джема в прегръдките му.

Той плъзна ръце към задника й и я повдигна срещу пулсиращата си мъжественост. Сега и двамата бяха голи и допирът им един до друг ги наелектризираше.

Те се отдръпнаха, за да се погледнат в очите, останаха безмълвни за миг, след което Конър бавно, много бавно, се размърда и проникна в нея.

Бедрата му се наведоха, за да навлезе по-дълбоко, докато нейните се издигнаха, за да посрещнат тласъците му. Двамата се движеха едновременно във вечния ритъм на любовта. Едновременно даваха и получаваха, като с всеки тласък се издигаха все по-нагоре и по-нагоре към върха на удоволствието.

Толкова желаната експлозия дойде бързо и ги накара да се почувстват като в рая.

„Обичам те“ — помисли си Конър, докато изливаше семето си в нея.

След това те останаха да лежат изтощени, вплели ръце и крака. Близостта на Джема изпълваше с радост Конър. „Обичам те“ — помисли си отново той, но не посмя да изрече това на глас, защото никога не го беше казвал на нито една жена и не знаеше как щеше да реагира, ако думите му бъдеха посрещнати с презрение.

Затова той остана да лежи в агонията на неувереността. Той копнееше по Джема, въпреки че знаеше колко опасно беше това. Мигът беше настъпил, но въпреки това споменът за миналото го караше да действа предпазливо.

В този миг отдавна забравеното котле падна в огъня.

— Какво ще правим сега? — попита удивена Джема, докато Конър ставаше да извади обгореното котле с харпуна. То им беше единственото.

— Няма за какво да се притесняваш — отвърна той с пресилена веселост. — Този път донесох достатъчно кухненски съдове.

Джема засия.

— Така ли? Къде са?

Очевидната й радост го накара да се усмихне.

— В каруцата. Да видим кой ще стигне пръв.

Те се завтекоха да се облекат и да изтичат навън.

— Не е честно! — извика Джема, докато се мъчеше да закопчее кукичките на бельото си. — Поне можеше да ми помогнеш малко!

Но Конър не беше толкова глупав, че да сложи ръце върху това изкусително тяло дори по такава банална причина каквато беше обличането на роклята й.

— Съжалявам — каза той, докато обуваше панталоните си, — сама си си виновна, че обличаш тези глупави неща.

— Но не аз ги съблякох — отвърна тя.

Конър се ухили. Удивително беше колко бързо човек можеше да промени настроението си, ако се включеше в една хубава караница.

— Ще се видим навън.

— Не играеш честно, Макюън!

Той подаде глава през вратата.

— Да не би да беше забравила това?

Усмивката на Конър се изпари, когато излезе навън и огледа стените на колибата и бараката до нея. По някакъв начин отсъствието му го беше накарало да осъзнае колко мизерно беше в действителност жилището им. Сега той забеляза, че го очакваше много работа, която трябваше да бъде свършена преди настъпването на истинската зима. Есента се беше оказала необичайно топла, но докато се беше придвижвал по Големия северен път през последните три дни Конър беше усетил какво ги очакваше през зимата. Добре щеше да бъде да се възползва от късите дни, които оставаха преди началото на снежните виелици.

Понито изцвили, когато го усети да се приближава, защото миналата нощ беше забравил да го нахрани. За да се реваншира за небрежността си, той даде повече овес на животното, след което го изтърка добре. След това отключи вратата и пусна скимтящия Поп.

Кученцето мина покрай него и се втурна към каруцата, като не преставаше да лае. Конър се обърна и забеляза, че Джема рови из нещата, които бяха натрупани в каруцата. Тя се спря колкото да погали Поп, след което отново се зае да разглежда съдържанието на каруцата. Когато Конър застана зад нея, тя се обърна и го погледна с доволно изражение.

— Донесъл си толкова много прекрасни неща!

Така си беше. Бродирано столче за нея, истински комплект за бръснене за него, одеяла, един сандък с кокошки и масло. Част от запасите бяха купени наскоро в магазините на Единбург, а останалите бяха взети от склада в кухнята на Конър, докато мосю Пу не бе гледал.

— Как си платил за всичко това? — попита тя, докато се качваше нетърпеливо в каруцата и оглеждаше кокошките, които бяха оцелели през студената нощ като по някакво чудо, но сега бяха гладни и раздразнени. — С моите пари ли?

— Да — отговори Конър и се приготви за избухването, което несъмнено щеше да последва.

За негово удивление Джема се разсмя.

— Браво — каза весело тя. — Значи все пак имаш малко здрав разум.

Не, това не беше така, защото ако имаше здрав разум, нямаше да позволява на игривите й зелени очи да му въздействат толкова силно. Ако беше разумен, щеше да си подвие опашката и да побегне колкото бързо можеше обратно към Единбург и към безопасността на ергенския си дом там. Един разумен мъж нямаше да направи три бързи крачки към каруцата и да прегърне жена си, нито пък щеше да затвори доволно очи, когато ръцете й се обвиеха около врата му, а устните й разтвореха неговите и езикът й…

Поп прекъсна целувката, като нападна ожесточено коляното на Конър. Той се опита да изрита кучето встрани, но то не се отказваше и след малко Джема започна да се смее.

— По-добре се откажи, ако не искаш да ти съсипе единствените ботуши.

Искаше му се да й каже, че в дома си има дузини такива, но тъй като не можеше да го направи, трябваше да се престори на загрижен за тези, които носеше сега, и той неохотно пусна Джема.

Двамата разтовариха мълчаливо каруцата. Докато гледаше как Джема се радва на всяка дреболия, Конър имаше чувството, че е дошла Коледа. Конър наблюдаваше усмихнато как тя тичаше насам-натам и окачваше новите си тенджери и тигани, простираше брокатения шал, поставяше столчето до огъня. Това щастливо създание, което толкова много се радваше на един нов чайник, не можеше да бъде онази високомерна, опърничава жена, която за малко не го беше убила заради едно ковчеже с бижута!

— Този сандък е тежък — каза Джема и прекъсна размисъла му. — Изгарям от нетърпение да проверя какво има в него. Ще го вдигнеш ли вместо мен?

Конър го направи и когато отвори капака, тя мушна ръце в сламата, с която беше обвито съдържанието на сандъка. Миг по-късно Джема извика радостно и вдигна две бутилки.

— Вино! О, Конър!

— Не можем да изкараме цяла зима само на вода, нали?

— Разбира се, че не. Ама че си ми умничък. — Тя прочете етикетите, като кимаше одобрително, след което се наведе да извади следващите две бутилки. Джема разгледа и тях внимателно, остави ги встрани и бръкна да извади следващите две.

Конър забеляза озадаченото изражение, което се изписа на лицето й, докато го оглеждаше. Той коленичи до нея и сложи ръце върху коленете си.

— Какво има? Знам, че не обичаш бренди, но не мислех, че ще имаш нещо против да взема няколко бутилки за себе си.

— Не, нямам нищо против — отвърна отнесено тя. — Но как… сам ли си ги избрал?

— Да — отвърна той и моментално разбра, че беше сбъркал.

Настъпи тишина и погледите им се срещнаха. Брендито беше от личната му изба в Гленарис и беше произведено в една малка и не много известна семейна фирма от областта Гран Крю в провинция Шампан във Франция. Адски скъпо и по-старо от Джема, то не беше от онзи алкохол, който би бил познат на един обикновен изполичар. Това беше питие, предназначено само за познавачи с изтънчен вкус, който можеше да се придобие само постепенно, в продължение на много години.

— Бях в Инвернес — обясни Конър. — Ийчърн беше там и ме заведе на пазар. Той препоръча да купя това, тъй като разбира много повече от мен от вино.

Джема не каза нищо. Думите на Конър не отговаряха на поведението му, защото досега той никога не беше отказвал да я гледа в очите, докато говореше с нея. Но сега погледът му нарочно отбягваше нейния, от което беше очевидно, че той я лъжеше.

Защо?

Джема се опита да си отговори на този въпрос, докато ставаше и прибираше остатъка от провизиите, но вече не с предишната радост и ентусиазъм. Мислено тя внимателно прехвърляше много неща, на които допреди не беше обръщала внимание. Като например безразличието на Конър към богатството и социалното положение на чичо й, които съвсем логично биха впечатлили един обикновен човек като него. Или пък начинът, по който беше говорил на кочияшите на чичо й и на съдържателя на хана в Кинкалий, сякаш цял живот бе издавал заповеди на другите и бе свикнал да му се подчиняват. Тя си спомни и как Ийчърн Макюън се бе държал почтително с Конър, въпреки че младежът очевидно беше по-богат и с по-високо положение в обществото.

Ами лекотата, с която Конър боравеше с пистолетите, които определено не бяха предпочитаното оръжие на един селянин? Или пък това, че знаеше кой е Алигзандър Поп и че говореше като образован човек? Да не говорим пък за вкуса му към френско бренди!

Внезапно парчетата от загадката се подредиха така, че всичко си дойде на мястото. Джема затаи дъх. Разбира се! Как не се беше сетила досега? Вероятно защото гневът и презрението я бяха заслепили. Конър Макюън не беше изполичар по рождение. Той беше твърде възпитан, твърде образован, въпреки че усилено се стараеше да го прикрие.

Какво се беше случило с него? Какво го беше принудило да живее такъв жалък живот и го беше засрамило толкова, че не смееше да сподели истината за произхода си с никого? Това обясняваше защо Джема знаеше толкова малко за него. Той сякаш нямаше никакво минало, освен някакво място, което се казваше Гленарис. И след всичкото това време, което бяха прекарали заедно, както и интимността на някои страни на връзката им, тя все още нямаше никаква представа какъв беше този Гленарис или къде се намираше.

Джема се зачуди каква ли трагедия беше сполетяла Конър и защо той не си позволяваше да обсъди това с нея. Едва ли беше някакво нещастие, което сам си беше причинил, защото той не беше човек, който би станал жертва на алкохола или хазарта. От друга страна, той беше твърде умен, за да изгуби цялото си състояние след вложения в лоши инвестиции. А и нито едно от тези неща, колкото и трагични да бяха, не биха накарали един човек като него да се скита из провинциална Англия във вонящите си дрехи и да се държи толкова отвратително.

Реши, че каквато и да беше причината, тя трябва да беше разтърсила живота му из основи. Достатъчно, за да превърне един горд и образован джентълмен като Конър в просяк и да се отрази толкова силно върху разума му, че да му даде смелост да отвлече една млада дама от неговата класа против волята й.

Очите й се насълзиха. Горкият Конър! Само ако беше успяла да осъзнае всичко това по-рано. Ако й се беше доверил — въпреки че как би могъл да го направи? Джема едва ли би му повярвала, а собствената й болка и гняв сигурно биха я накарали да продължи да го обижда точно така, както бе започнала да прави от мига, в който бракът им бе станал факт.

Бузите й пламнаха и тя изпита такъв силен срам какъвто не беше изпитвала никога през живота си. Тя щеше да му се реваншира и да му помогне да си върне онова, което беше загубил. Но преди това трябваше да го убеди, че може да й има доверие.

— Ще ти помогна, Конър — прошепна тя. — Ще ти помогна, но преди това трябва да ми позволиш да го направя!