Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Робер Мерл, Островът

Издателство на националния съвет на Отечествения фронт, София, 1966

Превела от френски: Невяна Розева

Редактор: Г. Чакъров

Художник: Б. Ангелушев

Художествен редактор: Цв. Костуркова

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: А. Василева

Дадена за набор на 21. I. 1966 г.

Подписана за печат на 30. III. 1966 г.

Печатни коли 32, Издателски коли 24,32

Формат 1/32 от 84/108, Тираж 18/100

Поръчка №128, Цена 1.52 лв.

Подвързия ДПК „Димитър Благоев“.

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Robert Merle, L’ile

Editions Gallimard Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

На 16 юни — благоприятен ден след нощта Таматеа (луна, огряваща рибите на залез), Ивоа роди син и го нарече Ропати.

Ваинетата, включително съпругите на Тетаити, не напускаха вече градината на Пърсел. Чакаха търпеливо да им дойде реда да подържат за няколко минути първото дете, родено на острова. Не го целуваха. Само го душеха по таитянски и вдъхваха сладкия мирис на телцето му. Не се насищаха да се радват на цвета му. Имаше таитянски черни очи и коси, но кожата му, много по-светла от тази на Ивоа, имаше цвета на месинг, така че то изглеждаше златно, като кумир.

Пърсел знаеше голямата любов на таитяните към децата, но никога не бе допускал, че целият живот на острова ще се преустрои около Ропати. Починът дойде от Ороа, която заяви, че риболовът не е работа за жена. Защо ще ходи да стои с часове по скалите, докато можеше да стои в градината на Адамо да гледа Ропати и да чака кога ще й дойде ред да го подуши!

Два дни бяха без риба. После Тетаити изпрати да повикат Омаата. В острова имаше само двама мъже: той и Адамо. Адамо трябваше да продължи работата по пирогата си, а Тетаити, главатар на острова, щеше да храни майката на Ропати. След като бе поразмислил, Тетаити навярно бе разбрал, че е неудобно да ходи на риболов с пушка, защото два дни след решението си се помири с жените. Прибра главите на пеританите, постави ги в пойни, а самите пойни предаде на вдовиците, да ги погребат заедно с телата. След това дойде невъоръжен в градината на Ивоа, поиска да види малкия си племенник, полюля го много сръчно, а когато Омаата му го взе, седна важно да си чака отново реда.

Тъй като цялото население на острова стоеше сега в градината на Адамо, изглеждаше по-просто да се хранят общо. Само на Адамо носеха храна в пещерата с лодките, а на Тетаити в па. Всеки ден таитянинът изчезваше от градината на Ивоа, щом наближеше време Адамо да се върне от плажа. Сигурно някоя от жените го следеше кога тръгва, защото Пърсел напразно променяше разписанието си. Ни веднъж не успя да го завари.

Щом Тетаити прибра главите, ваинетата сметнаха, че ги е възмездил за понесената обида. Ороа и Тумата почакаха все пак от приличие няколко дни преди да се преселят в па. Те се настаниха заедно с Раа, Файна и Тайата в долния етаж на просторната къща на таитяните, а Тетаити задържа за себе си горния етаж. Той се прибираше там вечер, вдигаше стълбата и затваряше отвора в пода. През деня стълбата стоеше вързана с верига вън от къщата, а веригата се заключваше с кофа̀р, взет от запасите на Мак Лауд. С друг кофар заключваше вратата за горния етаж. Тези предпазни мерки, от които никой не се възмущаваше, даваха основание да се предполага, че Тетаити крие оръжието си в горното помещение.

Откато се бе родил Ропати, Пърсел тръгваше по-късно за работа и се връщаше по-рано. Би си останал няколко дни в къщи, за да погледа сина си, но не смееше. Страхуваше се да не даде на Тетаити повод да помисли, че иска да забави заминаването си от острова.

Привършваше вече задачата си: завинтваше дъските върху подпорните греди. Макар че възнамеряваше да закове брезент на палубата и върху страничните стени и да го боядиса, за да ги направи колкото е възможно по-непромокаеми, той се стараеше да остави съвсем малко луфт между дъските, така че като се надуят от влагата, да прилепнат напълно една о друга. А това предполагаше едно съвсем точно и мъчно осъществимо сглобяване, като се има пред вид твърдостта на материала, с който разполагаше. Прекрасният дъбов материал на „Блосом“ се бе втвърдил с времето и пробиването на дупка за винт беше нещо много мъчно. Въпреки това, дори като държеше сметка за тези трудности и за забавения темп на работата, Пърсел смяташе, че ще привърши за по-малко от две седмици. Задължението, поето пред Тетаити, щеше да бъде спазено. Щеше да напусне острова на датата, която сам бе определил.

Ропати беше само на десет дни, когато го окъпаха за пръв път в морето. На запад от залива Блосом имаше тясно заливче, почти затворено откъм океана, което се разширяваше към сушата и завършваше в малък циркус, защитен от ветровете чрез една надвиснала скала. При прилив талазите издъхваха тук, спокойни и бистри, върху малък плаж от охров пясък, ситен и приятен за стъпалото, прелестен за окото. Към него именно ваинетата тръгнаха в почти тържествено шествие. Две носеха съд със сладка вода, за да облеят детето след изкъпването. Влязоха до гърди в океана, застанаха в кръг една до друга, протегнаха напред ръце и ги заловиха, за да образуват един плитък басейн. Там Ивоа потопи постепенно Ропати. Дебеличък, мазничък, чувствен, той започна веднага да пляска с ръце и крачета, а набожният шепот на жените докосваше като милувка златистото му телце. Пърсел гледаше сина си зад рамото на Итя. Другите ваинета — които нямаха или досега не бяха имали право да докоснат Ропати — образуваха втори кръг зад първия. С черната къдрава и вече буйна коса, с будни очи, полупритворени поради слънцето, с едва очертана усмивка на устните, Ропати възприемаше понякога благочестиво изражение, което разсмиваше жените. Но смеховете им бяха сдържани, като възклицанията, с които изпращаха всяко негово движение. Пърсел чувствуваше цялото вълнение, стаено зад тази сдържаност. Човек би казал, че това първо окъпване беше някакъв религиозен обред, с който чествуваха едновременно детето, майчинството и радостта, че живеят.

Някаква сянка мина между слънцето и Пърсел. Той вдигна глава. Тетаити. Облегнал ръце върху раменете на Ороа, над която се издигаше с цяла глава, той гледаше детето с наведени очи. За пръв път от три седмици насам Пърсел се озоваваше пред него и сърцето му се разтуптя. Тетаити беше точно срещу него. Биха могли да си стиснат ръце, ако ги протегнат над двата кръга, образувани от жените. Но таитянинът като че не го виждаше. Само прекалената невъзмутимост на лицето му издаваше, че усеща погледа на Пърсел. Пърсел почака доста време, поглеждайки от време на време Ропати, с надежда, че Тетаити ще се възползува от това, за да плъзне бегло поглед към него. Очакването му беше напразно. Тетаити не вдигна ни веднъж очи.

Пърсел се обърна кръгом, излезе от водата, покатери се по скалистия бряг на заливчето и се върна в залива Блосом. Зад себе си, отслабващи постепенно с отдалечаването му, чуваше приглушените, радостни възклицания на жените. Чувствуваше се изключен от тяхното щастие, от техния живот. Влезе в пещерата с лодките и се залови за работа със свито гърло. С държането си Тетаити заявяваше по-красноречиво, отколкото с думи, че за него този перитани не е вече жител на острова, че го смята за заминал.

На другия ден Итиота пристигна в пещерата с лодките към пладне, за да донесе ядене на Пърсел. Когато той се поизправи да й се усмихне, забеляза зад нея Ваа, по-ниска и по-дебела от всеки друг път. Изненада се от присъствието й. Тя не слизаше вече никога до залива Блосом, защото смяташе, че пътеката е много стръмна за сегашното й състояние.

Итиота сложи плодовете и блюдото с риба върху лодката и каза:

— Ще се изкъпя.

И веднага се отдалечи. Пърсел я проследи с поглед, после обърна очи към Ваа. Тя седеше невъзмутимо на една купчина дъски.

— Какво има, Ваа?

— Наби ме — каза след малко тя. — Казвам ти, да знаеш.

— Силно ли?

— Силно. После каза: „Ела в моя дом. Ще бъдеш моя ваине, а детето, което носиш, ще бъде мое.“ Тогава аз му рекох: „Трябва да говоря с Адамо.“ А той рече: „Вярно. Такъв е обичаят. Върви.“

— Аз не познавам тоя обичай — каза Пърсел. — Какво трябва да направя?

— Ако искаш да ме задържиш, отиваш при Тетаити и му казваш: „Ваа е моя ваине.“ Ако не искаш да ме задържиш, казваш: „Добре. Върви при него.“

— А ти — запита Пърсел — какво предпочиташ?

Ваа наведе очи и загледа земята.

— Какво предпочиташ? — повтори Пърсел.

Мълчание.

— Добре — сви рамене той, — щом те иска, върви при него.

Ваа вдигна поглед, очарователната й усмивка се появи веднага.

— Доволна ли си?

— Ауе! Доволна съм!

После добави:

— Много ме би. Не такива плеснички като тебе. Той е велик главатар. Ще бъда жена на велик главатар.

— Когато си замина — забеляза Пърсел, — всички ваинета в острова ще бъдат жени на велик главатар.

— Аз ще бъда жена на велик главатар — повтори упорито Ваа.

Пърсел се усмихна.

— You are a stupid girl, Vaa.

— I am! I am!

— Но много ти върви. Отначало беше жена на главатаря на голямата пирога. После жена на главатаря на острова…

— Аз съм главатарска ваине — отвърна важно Ваа.

Пърсел се усмихна. „Ясно. Бракът с мене беше под достойнството й.“

— Отивам си — каза Ваа.

И напусна пещерата, без дори да кимне. Пърсел я проследи с поглед. Ваине на великия главатар! А само преди няколко седмици искаше да го убие!

Пърсел прекарваше по цял ден в пещерата с лодките, ноздрите му вдишваха постоянно соления морски въздух. Солта и йодът се просмукваха навред и дори току-що нарязаните дъски загубваха твърде скоро приятната си миризма. Това бяха последните му дни на острова. Опитваше се да се съсредоточи в заниманието си и да мисли как ще протече животът им в океана. Но лъхът на сушата го посрещаше всяка вечер щом навлезеше в горичката, на връщане от залива Блосом. Тиаретата и ибискусът цъфтяха по шест месеца в годината, а юни изобилствуваше с цветя, на които не знаеше имената и от десет метра не можеше да различи разнобагрените птичета, прелитащи над тях. Невероятна смесица от ухания. Плочите по пътеката се бяха покрили с пръст и трева, изпъстрена с китки жълтурчета с къси дръжки. Пърсел пристъпваше внимателно, за да не ги стъпче. След грапавината на пясъка и скалите, тревата беше мека и топла за босите му нозе.

Малко по-късно, легнал в тъмнината до Ивоа, Пърсел слушаше дишането на Ропати. Чудни таитянски деца! Никакъв рев! Никакви сълзи! Ропати спеше гол в люлката си, безгласен като здраво животинче. Откато Тетаити го бе обявил за табу, Пърсел спеше пак с широко отворени врати и чакаше с нетърпение луната да излезе от един облак, за да види по-добре Ропати.

След малко притвори очи. Над главата му гущерите, които живееха в панданусовата шума на покрива, се промъкваха с тихо шумолене от стъбло на стъбло, напомнящо шумолене на вятър откъм планината. Пърсел потропа леко с ръка по дървената стена зад главата си. Всичко утихна изведнъж. Представи си дългите тънки гущери, свити уплашено между два листа, с разтуптяно сърце под зелената кожа. Все така са се страхували през осемте месеца, които бяха прекарали с него, макар че бяха скрити и недостижими.

Навярно бе заспал. Отвори отново очи. Луната светеше. Припомни си, че искаше да види Ропати и се надигна на лакът. Ивоа мръдна в съня си. Изтегната и също така гола, с коси, разпилени като черно сияние около главата й, тя спеше, сложила една ръка върху набъбналата от мляко гръд, а другата върху люлката на Ропати. Пърсел погали бузата й с опакото на ръката си. За Ивоа съществуваше отсега нататък само една грижа, само една цел, всичко останало беше второстепенно. Смисълът на живота й беше определен веднъж завинаги, без да трябва да го търси, както правеше той, в тревоги и недоумения.

Наведе се и отново се изненада колко мъничко е детето. Най-малко десет години ще трябват, преди да изпълни якото дъбово легло, което му бе приготвил. Изпита изведнъж желание да се разсмее. Беше наистина много мъничко! Много мъничко и много дебеличко! А телцето му, осветено от луната, имаше топлия цвят на позлатен бронз, малко овехтял — сякаш дванадесетте дни от раждането му насам бяха успели вече да го поокислят.

— Не спиш ли, Адамо?

Ивоа го гледаше.

— Не.

— Грижи ли имаш?

— Не.

Дълго мълчание. Стори му се, че бе отговорил много сухо и добави.

— Гледах Ропати.

Тя обърна глава наляво и погледна детето с бавно, добросъвестно внимание, сякаш го виждаше за пръв път, после каза безпристрастно:

— Ауе! Хубав е!

Пърсел се позасмя, после се приближи към нея, допря буза до нейната и двамата загледаха заедно Ропати.

— Хубав е — повтори Ивоа.

След малко Пърсел отпусна глава на своята възглавница от шума. Чувствуваше се натъжен и уморен. Плахите плъзгания в палмите се подновиха в настъпилото мълчание.

— За какво мислиш? — запита Ивоа.

— За гущерите.

Тя се разсмя.

— Наистина! — каза той като обърна бързо глава към нея.

— Какво мислиш?

— Много ги обичам. Имат малки крачета и тичат. Не пълзят. Пълзенето е нещо отвратително.

После добави:

— Мили са. Бих искал да ги опитомя.

— Защо?

— За да не се боят от нас.

И продължи:

— Бях намислил как да ги опитомя. Но сега е вече късно.

Тя го гледаше мълчаливо и тъй като беше гърбом към луната, той не можеше да види добре лицето й. Мина доста време. И двамата слушаха гущерите.

— Най-много се гордеех с плъзгащите се врати — заговори неочаквано той с глух глас, сякаш продължаваха вече воден разговор.

Настъпи ново мълчание, после тя каза нежно и тихо, като плъзна ръка в неговата:

— А креслото?

— Креслото беше по-лесно. Припомни си колко работих за вратите.

— Да — отвърна тя, — много работи.

Замълча, дишането й се промени. Пърсел протегна ръка и погали с пръсти лицето й. Ивоа плачеше.

Докосна бузата й. Тя се надигна веднага на лакът и зачака. Такъв беше обрядът. Той прибра в един-единствен сноп разпиляната дълга коса, отметна я зад възглавницата и пъхна ръка под тила й.

— Мъчно ли ти е? — запита тихо, доближил лице до нейното.

Тя помълча, преди да отговори:

— За Адамо. Не за Ивоа.

— Защо не за Ивоа?

И добави безучастно:

— Хубав дом имахме.

Тя скри глава в рамото му и пошепна:

— Където иде Адамо, там ще ида и аз. Моят дом е Адамо.

„Моят дом е Адамо.“ С какъв тон само каза това! Няколко секунди минаха, той помисли: „Меани, Уили, Ропати са мъртви! Може би наистина е по-добре да напуснем острова…“ Разтърси ядосано глава. Не, защо да се самоизмамва, той не мислеше така в действителност; въпреки всички мъртъвци, островът си беше все същият — единственото място на света, единственото време, където и когато е бил щастлив.

Поотстрани се малко, за да може да различи изражението на Ивоа.

— Тетаити казва: „Ти трябваше да дойдеш с нас още когато Скелетът уби Кори и Меоро.“

И тъй като тя не отговори, той приповдигна лицето й с дясната си ръка и загледа втренчено очите. Луната осветяваше само крайчеца на косата й. Видя само тъмните петна на зениците, които едва се открояваха върху мътното бяло на окото.

— А ти какво казваш, Ивоа?

— Всички таитяни мислеха така.

— Но ти какво мислиш?

Никакъв отговор.

— Ти, Ивоа?

— Адамо е мой тане.

И тя. И тя го осъждаше. Той се почувствува отново сам. Отлъчен от всички. Осъждан от всички. Стараеше се с все сили да не се чувствува виновен. Мълчеше, а му се струваше, че собственото му мълчание е нещо тъжно и горчиво, което го поглъща.

— Мъжо — каза Ивоа, — а ако би трябвало да започнем отново?…

Той се смая. Ивоа да задава въпрос! И то какъв въпрос! Да отрече с няколко думи цялата си сдържаност, благоразумие, премълчаване на важните неща, целия свой нрав… Или може би просто правеше усилие над себе си, само за да му помогне?

— Не зная — отвърна най-после той.

Учуди се на своя отговор. Само преди три седмици бе оправдавал бездействието си пред Тетаити. Но съмнението навярно се е промъквало в него като къртица. И изведнъж се показа наяве, не вече като отхвърляна мисъл, а като изказано мнение.

Освободи ръката си, стана, направи няколко крачки из стаята, после се облегна на плъзгащите се врати и загледа осветената градина. Убил бе Тими, да, разбира се, убил го бе, важно беше намерението, а след това убийство вече не разбираше собствената си позиция. От време на време си повтаряше, че животът на един човек — каквито и да са били престъпленията му — е свещен, но тъкмо думата свещен му се струваше сега безсмислена. Защо да е свещен? За да му позволи да върши нови престъпления ли?

Тази мисъл като че го порази в сърцето. Той излезе в градината и направи няколко крачки, клатушкайки се като пиян. По челото и под мишниците му се стичаше пот. Казал бе: „Няма да убивам!“ Мислеше, че е избрал примерно държане. И наистина беше примерно! Но примерът беше безполезен. Никой не можеше да си позволи разкоша да му подражава. Навсякъде имаше по някой престъпник, заслужаващ погубване: Бърт на „Блосом“, Мак Лауд на острова… и Тими! „Тими, когото аз убих. Никой не можа да последва «примера ми». Дори самият аз!“

— Адамо! — извика гласът на Ивоа.

Върна се към къщата със залитане, като че го бяха ударили. Чувствуваше се така огорчен и чужд, както когато Уили го удари по лицето. Легна до Ивоа. И преди да плъзне ръка под тила й, събра несъзнателно на сноп косите и ги отметна зад възглавницата.

— Не си ли доволен? — запита Ивоа.

В сдържания език на Ивоа „не си ли доволен?“ означаваше: „Нещастен ли си?“

Пърсел поклати отрицателно глава и тъй като тя продължаваше да го гледа, прошепна:

— Загрижен съм за Ропати.

— Защо?

— На пирогата. Когато отплаваме.

— И аз мислех за това — каза Ивоа.

После добави:

— Трябва да го дадем.

Той се приповдигна и я погледна смаян.

— Да го дадем ли?

— Да — отвърна спокойно тя, а сълзите се стичаха по бузите й.

— Да дадем Ропати! — извика Пърсел.

— Преди да заминем.

Противоречието между плача и спокойния й глас беше поразително.

— Размислих — каза тя.

— Какво размисли?

— Може в пирогата да духа. Освен това всеки ден трябва да се яде. А един ден не ще има какво. И Ивоа няма да има мляко…

Той помълча, преди да запита:

— А кой ще храни Ропати на острова?

— Ваа.

— Ние заминаваме след две седмици.

— Не — отвърна Ивоа. — Няма да заминем, преди да роди Ваа. Помолих Тетаити.

— Уредила си всичко, така ли? — запита сухо той.

— Сърди ли ми се Адамо? — каза тя като се притисна до него и вдигна глава, за да го погледне в очите.

— Да.

— Защо?

— Вземаш решения. И всички ги знаят. Само аз не.

— Никой не знае — побърза да отвърне тя, — освен Тетаити. А пък трябваше да говоря с Тетаити, преди да ти кажа. Пък и не Ивоа взема решение — добави тя като изви снага до него, — а нейният тане.

Той съзнаваше, че гневът му е безпредметен, но не можеше да го овладее. Освободи се от прегръдката на Ивоа, стана и започна да се разхожда из стаята. Тя имаше право, хиляди пъти имаше право: едномесечно дете в лодка! При студ, бури, глад…

— На кого искаш да го дадеш? — запита сурово той.

— На Омаата.

И тук нямаше какво да възрази. Усещаше нозете си безпомощни, безсилни. Седна на прага на плъзгащите се врати и облегна глава о дървената рамка.

— Адамо — обади се зад него гласът на Ивоа.

Той не отговори.

— Адамо!

Не можеше да си наложи да отговори. Тя беше храбра, възхитителна, а при все това, смътно и безсмислено, той й се сърдеше в този миг. „Като че всичко това не е по моя вина! — помисли изведнъж, в разкъсваща светкавица от угризения и отчаяние. — Мъртъвците! Заминаването! Всичко е по моя вина!“

Чу я как проплаква зад него. Стана и отиде да си легне при нея.

Колкото повече наближаваше заминаването на Пърсел, толкова повече между ваинетата, включително тези, които живееха в па, проличаваше недоволство. През дългите следобеди, прекарани в градината на Ивоа, езиците не млъкваха, дори в присъствието на Тетаити. Наистина никоя не дръзваше да му заговори направо, но всички изказвани жалби бяха по един и същи повод: Адамо и Ивоа ще заминат за Таити, а самите те, нещастните ваинета, ще останат само с един тане за десетте! Ауе! Таити! В Таити имаше лагуна, никога не ставаше студено като тук, хората бяха кротки, не се мразеха.

Тази тема се повтаряше в различни вариации всеки ден, докато най-после няколко ваинета — между които и Ороа — поискаха от Пърсел да заминат с него за Таити във втора лодка. Той отказа. Втората лодка не струваше. Третата не беше по-добра. Ваинетата не можеха да управляват лодка в море. Освен това и за него имаше съвсем малко изгледи да стигне до Таити.

И така, мечтата им да видят отново Таити бе задушена, преди да разцъфти. Огорчението беше толкова силно, че се превърна в яд и като не можеха да се сърдят на Адамо — на горкия Адамо! — следобед жените поведоха по-хапливи разговори. Появи се нова тема: лицемерието на Тетаити. Главатарят не смееше да убие Адамо, защото Адамо не бе сторил нищо лошо, но го изпращаше да се удави в морето заедно с жена си. Това гледище се излагаше така остроумно и вероломно, че Тетаити се ядоса, стана без да продума, прибра се у дома си и на другия ден не се яви в градината на Ивоа.

Когато дойде отново, посрещнаха го така ласкаво, та той помисли, че твърдостта му ги е победила. Но още на другия ден офанзивата се поднови. Отначало беше по-забулена: миличкият Ропати, какъв приятен цвят имаше! Таитяните бяха много черни, пеританите много бледи, Ропати имаше тъкмо цвят на място! Ауе, горките ваинета, свършено беше: само Ивоа и Ваа щяха да имат деца с такъв златен цвят!

На следния ден пак започнаха да хвалят кожата на Ропати, каквато вече нямаше да видят на острова, но тази жила, прекалено много използувана миналия ден, заплашваше да се изчерпи, когато Итиота прекъсна мълчанието си и подсказа нещо ново. Описа как ще прекарват Адамо и Ивоа на пирогата, на какви опасности ще се изложат. Другите ги засилиха. И макар че Адамо беше по това време на сухо в пещерата при залива Блосом, а пък Ивоа кърмеше Ропати, представяха си ги вече мъртви: Ауе! Еатуа да ни пази! Мъртъв е милият Адамо, който никому не бе сторил зло! Мъртва е кротката Ивоа, дъщерята на великия главатар Оту, братова дъщеря на бащата на Тетаити!

Твърде много наблягаха, то се знае, на роднинските връзки, които би трябвало да спасят и нея, и нейния тане от тази безсмислена смърт и дори по този случай намекнаха пак за лицемерието. Но Омаата сметна темата за опасна и побърза да я прекрати.

Оплакването на Адамо и Ивоа, смятани вече със сигурност за мъртви, продължи два следобеда, след това Итя намери нова тема: Адамо щеше да замине. Тетаити щеше да остане единствен мъж на острова. Какво ще стане тогава с нещастните ваинета, ако Тетаити се разболее и умре? След това стана очевидно, че болестта дебне всеки миг Тетаити и десетте ваинета са обречени твърде скоро да овдовеят, без нито един тане, който да ги храни и защищава. Оплакаха Тетаити пред очите му. Възхвалиха го дори. После бъдещите вдовици оплакаха собствената си участ след като той ги напусне. Тази нова тема беше великолепна и щяха да я използуват докрай, но всичко пропадна по вина на Ваа. Доволна от своя нов тане и от положението си, Ваа не вземаше участие в жалбите на другарките си. Но мисълта, че може да остане завинаги вдовица, без надежда за нов брак, прониза изведнъж с невероятна сила съзнанието й. Тя бе съкрушена. Ауе, какво ще стане с Ваа, ако Тетаити умре? Никой не помислюваше за нея, явно беше, че я онеправдават. Заминаването на Адамо я лишаваше от един допълнителен тане в случай на нужда. Защото в края на краищата, по-добре беше да имаш един тане, който не е велик главатар, отколкото да останеш без никакъв тане.

Отговорът й не закъсня. Тя отиде направо при Тетаити, закова се пред него на яките си ниски крака, и придържайки с две ръце корема си, избухна в буйни укори.

Тетаити, който седеше върху дълбеите на плъзгащите се врати и приспиваше Ропати, дори не вдигна поглед. Когато Ваа млъкна, той стана, даде малкия на майката, удари една не много груба плесница на Ваа, обърна се към жените и им заговори твърдо. Взел бе решение по отношение на останалия перитани и никакви техни приказки нямало да го накарат да промени това решение. Знаел, разбира се, че е по-лесно да изтръгнеш плячката от октопод, отколкото да накараш жена да млъкне. Но ако ваинетата упорствуват да дрънкат врели-некипели в негово присъствие, щял да отиде да живее сам в планината и щял да слезе само за да се увери заминал ли е Адамо.

Това изказване наложи продължително мълчание, но пак имаше споглеждания, въздишки, сълзи, тъжно клатене на глава. Поне докато Тетаити беше при тях, жените използуваха съвсем невъздържано тия оръжия.

Една седмица след неприятната случка, предизвикана от Ваа, Пърсел бе посетен от Тетаити в пещерата с лодките. Гостът влезе, без да поздрави, заобиколи с бърза крачка лодката и запита, без да поглежда:

— Готова ли е пирогата?

Пърсел се ядоса от това рязко започване на разговора, взе ренде от сандъка със сечивата и започна да оглажда един ръб. След малко видя с крайчеца на окото си, че Тетаити е застанал срещу него и му отвърна сухо:

— Почти.

— Какво остава още?

— Да я боядисам, да туря платнище, да го боядисам и — готово.

Настъпи мълчание, чуваше се само търпеливото стъргане на рендето по дървото.

— Защо ти е платнище?

— За да не влиза вода.

Тетаити опипа покрива.

— А ще може ли пирогата да плава така?

— Да.

Последва ново мълчание. После Тетаити продължи:

— Добре. Ще опитаме утре.

— Ще опитаме ли? — запита Пърсел като вдигна глава и погледна смаяно таитянина.

— Ти и аз — отвърна невъзмутимо Тетаити.

Обърна се кръгом, стигна до изхода на пещерата и подхвърли през рамо:

— Утре, при прилива!

И изчезна.

Когато се прибра вечерта, Пърсел не спомена пред ваинетата за тази случка, а по държането им разбра, че и Тетаити не е казал нищо. Но когато се стъмни и всички се прибраха у дома си, отиде заедно с Ивоа у Омаата.

Две доедое — по едно пред всяко отворено прозорче — горяха, за да прогонват тупапау, но това бе направено просто по навик: от луната беше светло като посред бял ден. Омаата бе задрямала, прегърнала Итя като детенце. Леглото бе дълбоко хлътнало от тежестта й, та човек би казал, че спи по-дълбоко от всяка друга жена.

Но щом Пърсел докосна бузата й, тя отвори очи. При все че отговаряха на ръста и лицето й, на Пърсел се струваше винаги, че са огромни.

— Адамо — усмихна се тя.

След нея се събуди и Итя, закръглена, дребничка, погледна гостите, премига, после скочи изведнъж и изтича да прегърне Адамо. Радваше се като дете, че Адамо се е появил внезапно, когато не бе очаквала да го види.

Пърсел разказа за срещата си с Тетаити.

— Може би — каза Итя, все още смаяна от неочакваната радост, — може би ще дойде на пирогата с тебе, ще те хвърли във водата и ще каже: „Стана злополука“.

— И аз го помислих — забеляза Ивоа.

Омаата се надигна на лакът, всички мишци и закръглености на монументалната й снага се оживиха.

— Той го обяви за табу.

— Той е лукав — възрази Ивоа.

Омаата поклати тежката си глава.

— Обяви го за табу.

— А може — подхвърли Итя — да иска да види дали пирогата е добра. Ако е добра, взема я и заминава за Таити.

След това се изсмя и смехът й прелетя из стаята като птиче. После изтича и се хвърли отново на шията на Пърсел. Този път прегърна и Ивоа. Тя отвърна добросърдечно на милувката, но лицето й си остана мрачно.

— Тетаити не е лош — каза Омаата като втренчи в Ивоа големите си очи.

— Може да убие Адамо — възрази Ивоа.

— Не — отвърна Итя като се върна на леглото и седна върху нозете на Омаата, която дори не усети. — Сърдит е, защото Итя каза: „Ти изпращаш Адамо и братовчедка си Ивоа на пеританската пирога и те се удавят.“ Иска да види добра ли е пирогата. Не иска да носи срам в душата си.

— Детето има право — каза Омаата. — Тетаити е много унизен от това, което приказвахме.

— Може и да любопитствува — намеси се Пърсел. — Никога не се е качвал на малка пеританска пирога с покрив.

— Може да те убие — каза Ивоа.

— Ропати е сам. Отивам да пазя Ропати! — извика неочаквано Итя, сякаш смяташе, че бе разрешила вече въпроса и разискванията можеха да продължат и без нея.

Когато се втурна към вратата, Ивоа я улови за ръката.

— Авапуи е в къщи.

— Пак ще отида! — извика Итя.

Това връщане към по-раншното й лошо държане изненада всички. Ивоа поклати твърдо глава.

— Ние си отиваме. Адамо трябва да спи.

Итя посивя от срам, нацупи се сякаш щеше да се разплаче и се хвърли в обятията на Омаата.

— До утре, Итя — каза кротко Ивоа като се наведе към нея. — Ела утре рано. Ще видиш Ропати.

Омаата потупваше закръгленото раменце на Итя с огромната си длан, а очите й не се отделяха от очите на Ивоа.

— Ставаш истинска перитани — забеляза полуусмихнато тя. — Много грижи трупаш в главата си.

— Двамата ще бъдат в морето — отвърна Ивоа. А табуто беше дадено на острова.

По лицето на Омаата Пърсел разбра, че доводът е улучил. И той си припомни изведнъж: табуто губеше значение извън мястото, дето е било изречено.

— Поискай от Тетаити да отидеш и ти на пирогата — каза след малко Омаата.

— Ще поискам — отвърна Ивоа и лицето й се поотпусна.

На другата сутрин, щом Тетаити събра на плажа ваинетата, за да изтикат пирогата във водата, тя наистина „поиска“, но получи решителен и сух отказ.

Тъй като заливът Блосом беше обърнат към север, а вятърът тази сутрин духаше откъм югоизток, нямаше прибой и спускането във водата стана лесно. Пърсел предаде руля на Тетаити и вдигна платната, но лодката беше във властта на вятъра откъм острова и те почнаха да потреперват; тогава Пърсел се върна в кабинката на рулевия, за да нагласи кормилното весло, та с негова помощ да се изтеглят до нос Ороа — така наричаха стръмната насечена канара, която отделяше откъм изток залива Блосом от Въжения бряг. Нарекли я бяха така след едно опасно падане на Ороа в началото на май, когато се бе опитала да прибере от там яйца на морска ластовица.

Щом се изравниха с носа, платната изведнъж се надуха, вантите затрептяха, лодката подскочи напред, а Тетаити подаде руля на Пърсел и седна гърбом пред кабинката. Вятърът беше хладен, люшкането доста силно и Пърсел отхлаби въжетата, за да има отначало вятъра отстрана, след това отзад. Лодката се издигна и понесе над вълните. Пърсел стисна по-здраво руля. Осем месеца не бе усещал палуба под нозете си. Макар че бе предвидил пейка за рулевия, стоеше прав, прегънал коляно върху нея, втренчил поглед в носа на лодката, готов да поправи сръчно всяко внезапно отклонение. Изпитваше удоволствие от потръпването на дъбовата дръжка в пръстите си. Лодката набра скорост и оставяше великолепното впечатление, че се плъзга и лети. Настигаше някоя вълна, сплескваше гребена й, отделяше се от нея като шейна от земята, а друга вълна я сподиряше ненадейно изотзад и я подхвърляше в междината между двете вълни. Но едва успяла да се потопи до ръба на вълнореза, платното я изтръгваше от водата и я отхвърляше напред. Тласкана от вълните и вятъра, лодката се носеше така със скокове, със забавяния в междините и с опияняващи излитания. Човек имаше чувството, че тя може да измине така, без да се умори хиляди мили от единия до другия край на света.

Когато се обърна, Пърсел зърна дружинката жени на плажа на залива Блосом. Тя беше вече толкова малка, че не можеха да се различат нито лицата, нито дори високата снага на Омаата. Може би му махаха с ръка. Той не ги виждаше. Самият остров беше едно увенчано със зеленина островче. „Така ще го видя — помисли си Пърсел, — когато отплавам от тук.“ Небето беше малко мъгливо, слънцето не успяваше да проникне през мъглата и той усети за пръв път по гърба си влагата от водните пръски. Погледна водната бразда, извади часовника си и погледна отново към острова: седем-осем възла. При тази скорост за по-малко от час островът ще се превърне само в една черна точка на необятния кръгозор.

Все още втренчил очи в острова, Пърсел усети, че лодката се отделя от водата, завъртя руля наляво, погледна към носа и завъртя в обратна посока. Вятърът се бе засилил, междините между вълните бяха по-малки, а самите вълни по-високи.

Тетаити се обърна. Но не съвсем. Извърна към Пърсел само профила и ъгъла на лявото си око.

— Ивоа ми каза, че съжаляваш.

Отворил бе широко уста и навярно викаше поради вятъра, но Пърсел едва го чу.

— За какво да съжалявам?

— Че не дойде при нас.

Не бе казал такова нещо. Не беше точно така. Казал бе: „Не зная.“ Но в същност беше вярно. Съжаляваше. Разбрал бе, че съжалява, още когато Тетаити му бе задал въпроса.

— Да — отвърна той, — вярно е.

Остана неподвижен, прав, с ръка на руля, загледан в профила на Тетаити. Ивоа, така сдържана обикновено… На какво се надяваше в същност? Какво значеше всичко това? Тия въпроси за миналото? Това желание да изпитат двама лодката? Беше безсмислено. Всичко от снощи насам беше неестествено, чудновато. Ставаше като насън, без последователност, без преход, без връзка.

Няколко секунди минаха така, после Тетаити се размърда. Размърда се с умишлена бавност, а Пърсел го гледаше като омагьосан. Най-напред прехвърли нозе през пейката, сякаш искаше да застане пред тоя перитани, и наистина застана срещу него, само че с известно забавяне, като че главата следваше неохотно движенията на тялото. Водните пръски шибнаха изведнъж лицето му и той сбърчи още повече хлътналите си, издълбани черти. Тъмните зеници, ярко очертани върху бялото на окото, блестяха с потискаща сила в процепа на тежките клепачи. Облегнал строгата си глава върху двете ръце, сложил лакти на дългите мускулести нозе, така гладки и матови, че изглеждаха като облечени в черни калъфи, Тетаити стоеше срещу Пърсел, втренчил очи в неговите.

— Адамо — каза тежко той, — някоя голяма пеританска пирога идва в острова и ни пакости. Какво ще правиш?

— Как ни пакости? — запита Пърсел.

— Като Скелета — отвърна глухо Тетаити.

Настъпи мълчание. После Пърсел каза:

— Ще се бия против тях.

— С оръжие ли?

— Да — отвърна ясно Пърсел.

И добави:

— Но сега имаме само една пушка.

— Две са — каза Тетаити.

Очите му блеснаха мрачно, той добави тържествуващо:

— Скрих пушката на Меани.

Веднага продължи тихо и сдържано, сякаш правеше невероятно усилие да овладее възбудата в гласа си:

— Вземаш ли пушката на Меани?

— Ако ни пакостят, да.

— Стреляш срещу тях с пушката на Меани?

— Да.

— Ти, перитани, стреляш срещу перитани?

— Да.

Последва ново мълчание. И тъй като Тетаити не добави нищо, Пърсел запита.

— Защо пожела да дойдеш с мене в пирогата?

Тетаити не даде вид, че се е възмутил от тоя толкова прям въпрос. Отвърна без колебание:

— За да видя дали е добра.

— А ако е лоша?

— Не е лоша — отговори сухо Тетаити.

Пърсел преглътна и потърси очите на таитянина. Не ги видя. Тетаити бе спуснал клепачи, както се затваря врата.

След малко прехвърли нозе през пейката, изви снага, обърна гръб на Пърсел и каза през рамо:

— Много вода има в пирогата.

Пърсел хвърли поглед към решетчестия капак. В лодката бе започнала да нахлува вода. Нищо обезпокоително, само трябваше да я изгребат.

— Поеми руля — каза Пърсел.

Тетаити се изправи без да продума. Като поемаше руля, той докосна по невнимание ръката на Пърсел, но не вдигна поглед към него.

Пърсел отвърза една кофа, завързана под пейката за рулевия, вдигна решетчестия капак и започна да изхвърля водата от лодката. За да върви по-бързо работата, той почти не вдигаше глава, но от свиренето на вантите горе разбра, че вятърът още повече се е засилил.

Усети, че Тетаити го побутва по рамото. Изправи се.

— Гледай!

Островът се виждаше вече колкото скала на кръгозора, а цялата южна страна на небето зад него беше закрита до самата вода от дълъг мастиленочерен облак. Пърсел се огледа наоколо си. Морето беше бурно и мътно. Вълните, които бягаха към север, биваха пресрещани косо от други вълни, идващи откъм югоизток, и се разбиваха като водопади.

Югозападният! — извика Пърсел на английски и изпусна кофата.

Изненада се, че бе говорил на английски. Грабна руля от ръцете на Тетаити и му изкрещя сред вятъра:

— Кливерът!

После, докато Тетаити се втурваше напред, прибра въжето на голямото платно и завъртя руля наляво. Лодката се изви, отмина посоката на вятъра и Пърсел я остави да се носи така, за да избегне насрещния му тласък, докато се нагоди към него.

За пръв път откато „Блосом“ бе пристигнал пред острова, Пърсел виждаше ужасния югозападен вятър да сменя ненадейно южния. Тетаити се бореше с въжетата на кливера. Пърсел му извика:

— По-гладко!

Тетаити послуша, а на връщане се спря да спусне капака и да завърже кофата под пейката.

Лодката се държеше с нос към острова, но страшно се люшкаше в бурното море. И при все че имаше съвсем малко платна, се наклоняваше до главозамайване. Пърсел седна откъм вятъра, Тетаити отиде да седне до него, като че тежестта им би могла да възстанови равновесието на лодката. Подветреният борд изчезваше напълно под водата, а като се наведеше назад, Пърсел можеше да види половината туловище на лодката извън водата. Килът, понякога и самото дъно, се отразяваха в прозрачните зеленикави води. Струваше му, се, че наклонена почти хоризонтално към океана, лодката запазваше, по чудо равновесие и най-лекият нов тласък ще, я преобърне във вълните.

Зави с няколко градуса надясно, за да освободи малко платното от вятъра, подаде руля на Тетаити и му изкрещя във вятъра.

— Дръж така!

После изчезна в кабинката и почти веднага излезе от там с две въжета. Завърза едното за кръста на Тетаити, другото за своя, а краищата им върза за облегалото на пейката.

Пое пак руля, вятърът наду платното и лодката, започна отново да се люшка. Катереше се великолепно по гребена на вълните, но поглъщаше огромни количества водни пръски. Те заливаха непрестанно предната палуба, вихрушка от пяна се виеше в подножието на мачтата и реята, а в кабинката на рулевия, въпреки защитата на покрива, водата стигаше вече до кофата.

Вълните връхлитаха все по-безредно. Разбиваха се и се разпръсваха във всички посоки, сякаш кипяха в съвършено малък котел. Но за щастие не бяха много високи, небето беше все още ясно и когато лодката се залюляваше за миг върху гребена на някоя вълна, Пърсел успяваше да зърне острова. После потъваше в междините, заслепен от морските набези, стиснал с лявата си ръка руля, с дясната — ръба на лодката.

А бурята едва сега започваше! Югозападният вятър! По Коледа имаха три седмици бури, потоп, изкоренени дървета, къс от канара бе изтръгната от острова! Чудесно ще затанцува лодката, щом ги настигне черният облак!

С обляна от пръски гола снага, треперещ от студ, с шибано от вятъра лице, с посинели, вкочанясали ръце, Пърсел правеше непрекъснати усилия да си поеме дъх между два пристъпа на вълните. Никога не бе преживявал такава силна буря върху толкова малък съд. Друго беше, разбира се, да я посрещнеш от мостика на „Блосом“, и съвсем друго да си на самото морско равнище, сред вълните, почти толкова под тях, колкото и над тях.

Тетаити се наведе, долепи устни до ухото му и изрева отчетливо:

— Пирогата!… Много тежко!…

Направи знак с ръка да свали платната. Пърсел кимна. Вярно беше. Той гонеше лодката като бесен! Безумие беше да летят при такъв вятър с вдигнато платно. Но не можеха да сторят нищо друго.

Пърсел изрева в отговор:

— Да стигнем… в острова… преди облака.

И повтори:

— Преди облака!

В същия миг цял порой пръски го шибна безмилостно, напълни устата и очите му и го повали назад. Когато най-сетне успя да се измъкне от водата, като плюеше и кашляше полузадавен, вкопчил ръка в руля, той усети до рамото си мърдащото рамо на Тетаити.

Зърна отново острова. Летяха с адска бързина, но островът едва се бе уголемил откато бе завил руля. Безнадеждно. Както и да насилваше лодката, трябваше му най-малко един час, за да стигне до там. Няма да стигне! Небето вече потъмняваше, водата позеленя, бурята щеше да ги изпревари.

Когато се бе събудил сутринта, той бе погледнал небето и подушил вятъра. Времето беше ясно, имаше приятен югоизточен ветрец. Слезе до Въжения бряг: вълнението беше търпимо. От предвидливост бе отишъл дори да види барометъра на Мезън. Показваше хубаво време. Всички условия за една малка разходка за удоволствие! А сега бурята нападаше отвред, всеки миг щеше да ги връхлети! Той трепереше от студ, едва смогваше да мисли. Непрестанно си повтаряше, като побъркан, че ако бе направил завой преди двадесет минути, щеше да се приближи и да посрещне вятъра откъм острова, в спокойни води, дори без прибой, който би попречил за слизането на суша.

Видя настъпването на голяма вълна и помисли: „Ако не ни прехвърли, ще видя от върха й острова.“ В същия миг носът на лодката се покатери по вълната, кръгозорът се появи, но черният облак бе обхванал всичко: островът бе изчезнал.

— Островът! — изрева Пърсел и стисна несъзнателно ръката на Тетаити.

Тръгнал бе без карта, без компас, без секстант! Можеше да мине в тъмнината покрай острова и да не го забележи! Можеше да се лута с дни из мъглата да го търси. Без вода, без храна, без дрехи! Единственият остров в един радиус от петстотин морски мили!

— Островът! — изрева отново той.

Тетаити го гледаше втренчено, с разширени очи. Гледаха се така няколко мига, слисани, рамо до рамо, почти долепили лица. Вятърът изсвири остро. Пърсел видя как морето откъм левия борд връхлита към тях и преди да има време дори да размисли, изви руля. Мачтата се наклони и задържа на един метър от водата, после невероятно бавно се изправи. Платната започнаха да плющят от вятъра, а Пърсел ги гледаше глупаво, разтреперан, без да може да мръдне нито един мускул. Всичко бе станало толкова бързо. Едва си даде сметка, че без малко щяха да се преобърнат.

— Платната! — изкрещя до ухото му Тетаити.

И пак направи знак с ръка да ги свали. Имаше право. Безумие беше, че бяха чакали досега! Пърсел предаде руля на Тетаити, излезе с лазене на палубата и все така завързан със спасителното въже, зарифи платната.

После хвърли плаващата котва и прекара десет мъчителни минути сред вълните и люшкането, за да навие главното платно около запасните реи и да го завърже. Но поне вършеше нещо, всичко му беше ясно, това беше почти обичайно занимание. Прибра платната, лодката се люшкаше като тапа върху котвата, бяха в безопасност. Зададе се по-мощна вълна, Пърсел се вкопчи по-здраво, отърси се от водата и помисли светкавично: „Ще ни отвлече!“ Не можеха да си позволят едно отвличане! Югозападният вятър можеше да трае с дни. А дори само няколко часа да ги отвлича към северозапад, никога вече нямаше да намерят острова. Трябваше или да плават, или поне да избягнат отвличането, да останат на всяка цена на място.

Пърсел се върна пълзешком в кабинката, излезе пак с малък кливер и повика Тетаити. Обхванал здраво мачтата, Тетаити трябваше да го крепи със спасителното въже, докато самият Пърсел разхлаби големия кливер, прекара въжето през края на мачтата и закрепи малкия кливер на предната греда. Лудост беше да се прави такъв опит посред буря, но Пърсел сполучи да го направи. Когато най-после вдигна платното и се върна при руля, ръцете му бяха изподрани, а главата празна и смазана от тежките плесници на водните пръски.

Замаян, с писнали от вятъра уши, той гледаше носа на лодката, без да го вижда. Съпротивата на руля го опомни. Погледна малкия кливер. Беше се надул до скъсване. Но издържаше! Дори раздвижваше лодката! Напредваха, преодоляваха все пак вълнението!

Забеляза, че е седнал върху току-що отвързания голям кливер и изведнъж му хрумна да се загърне с него. Направи знак на Тетаити и двамата, борейки се с югозападния вятър, който им го изтръгваше от ръцете, успяха да си направят от кливера плащ, с който закриха главата, раменете и гърба си. За по-сигурно прокараха едно въже през илиците на платното, затегнаха го и го завързаха за седалката. Пърсел трябваше да гледа, за да продължи да направлява, затова очите и лявата му ръка се подаваха от кливера. Тетаити, напротив, беше изцяло скрит в платнената клетка, дето и двамата се бяха свили като кучета в колибка, мокри, треперещи от студ, притиснати един до друг.

След малко Пърсел усети, че Тетаити прекара ръка зад гърба му, сложи я на лявото му рамо и допря буза до неговата.

— Добър! — каза в ухото му гласът на Тетаити.

— Кой? — извика Пърсел.

Сноп ослепителни светкавици излетя пред носа на лодката и той затвори очи.

— Кливерът! Добър!

Сигурно и Тетаити крещеше, но сред страхотната стихия се чуваше само едно слабо далечно гласче.

Пърсел погледна кливера. Наистина беше „добър“! Вятърът не бе успял нито да го изтръгне, нито да го разкъса. Животът и на двамата се крепеше на тази носна кърпа, но тя се държеше. Лодката напредваше в пастта на югозападния вятър. Искрица надежда стопли Пърсел.

— Държи се! — изрева с все сили той като се обърна към Тетаити.

Тетаити стори нещо невероятно: усмихна се. В полумрака на брезентената качулка, покрила главата му, Пърсел видя ясно тази усмивка. „Колко е храбър!“ — помисли с благодарност той. В същия миг разбра съвсем ясно: приближаването към вятъра не беше от полза. И не можеше да бъде. Малко платно, малък кил. Лодката напредваше, но напредваше рачешки, или най-малко толкова встрани, колкото и напред. Ако продължаваше в тази посока, имаше опасност да мине на изток от острова. Как не се бе сетил по-рано? Щом губеше откъм изток, трябваше да се насочи към запад — да прави завои встрани. Чести завои. Колкото по-чести бъдат, толкова по-малко опасност имаше да се отдалечи от острова.

— Тетаити! — извика той.

Тетаити отстрани буза от неговата и го погледна в лицето.

— Трябва да направим… ето така! — изрева Пърсел.

Подпря с коляно руля, освободи лявата си ръка и показа, че завива. Тетаити кимна и изрева:

— Отивам!

Веднага, сякаш се зарадва, че ще върши нещо, той се измъкна изпод брезентената клетка и отиде пълзешком да разхлаби въжето. Пърсел завъртя руля и за най-голямо негово облекчение лодката се подчини, отмина посоката на вятъра. Великолепно! Напредваше, щом бе набрала достатъчно скорост да се извие.

Широка ивица мълниеносна светлина блесна пред очите им и Пърсел зърна Тетаити. С мъка прибираше кливера. „Дано само не издърпа прекалено въжето!“ — помисли тревожно Пърсел. Натисна руля, за да освободи за миг платното от вятъра и по този начин да помогне на Тетаити.

Тетаити се върна съвсем мокър, приличен на видение в призрачната светлина, със странно фосфоресциращо теме.

Пърсел извади часовника си и зачака нова светкавица, за да види циферблата. Като не виждаше нищо, трябваше да определи напосоки времето от завой до завой. Десет минути към запад. Шест към изток. Отклоняването на запад трябваше да бъде по-продължително, защото нямаше опасност да ги отдалечи от острова.

Започнаха да се отклоняват встрани, времето минаваше, бурята не се засилваше, но те бяха в окаяно положение. Студ, вълни, които ги връхлитат непрекъснато, ослепителни светкавици, ужасно люшкане… Не можеха да сторят нищо друго, освен да чакат и търпят. Лодката се пълнеше много с вода, затова Пърсел реши да я изгребват. Сменяха се и след половин час усилен труд почти успяха да доведат водата до равнището, дето беше преди започването на бурята. Накрая Пърсел завърза кофата и се вмъкна под брезента при Тетаити, който сложи ръка на рамото му и допря буза о неговата. После извади часовника си. Четири часа бяха минали откато лодката бе напуснала острова.

Беше им отвратително студено. Ръцете на Пърсел бяха посинели. До бузата си чуваше, че зъбите на Тетаити тракат.

Обърна се към него и му викна на ухото:

— Иди… под покрива… пирогата.

Тетаити поклати отрицателно глава. Светкавиците престанаха, неизказано облекчение беше да не чуват трясъка на мълниите. Макар че югозападният вятър продължаваше да вие и вълните се прехвърляха все така една през друга, Пърсел почувствува за една-две минути необикновен покой и тишина. Но това чувство се разсея и той чу отново вятъра.

Тетаити долепи уста до ухото му:

— Нищо… за ядене?

— Не! — изрева Пърсел.

В тавана се откри пролука, видимостта се подобри, но все пак не се виждаше на повече от двеста метра. Пърсел измъчваше очите си в усилието да различи в мъглата някакво очертание, наподобяващо острова.

Изведнъж ужасно се уплаши. Ами ако вече са го отминали? Ако островът е останал зад тях? Ако при всяко отклонение встрани се отдалечаваха от него? Сърцето му се разтуптя и при все че беше премръзнал от студ, по челото му лъсна пот.

— Тетаити!

Сноп водни пръски го шибна и проникна под платнището. Когато успя да отвори очи, видя пред себе си Тетаити. Лицето му бе побледняло и хлътнало от студ, но все така решително.

— Островът… напред?

— Напред! — извика без колебание Тетаити.

— Защо?

— Напред!…

Тетаити отвори отново уста, но силен пристъп на вятъра отнесе думите му и Пърсел долови само отломки от тях.

— Много… грижи… глава… живи!…

Погледът на Пърсел се върна към кливера. Поправи насоката и втренчи отново поглед в полумрака. Ах, да можеше да види, да види през мъглата! Би трябвало човек да има особено сетиво, за да отгатва близостта на любимите места! Ужасно! Може би щяха да минат на двеста метра от острова и да го пропуснат!

Стисна силно ръката на Тетаити. Имаше право! Живи сме. „Това би трябвало да ми стига!“ Ох, това качество на белите да си представят бъдещето! Да можеше да не мисли, да се примири с настоящето, да се отърве от тревогата!

Всичко потъмня. Пърсел видя ясно как черният облак ги връхлита, изпреварен сякаш от нов дъжд, който наближаваше в гъсти отвесни струи, като копия на нападаща войска. Те се нахвърлиха с невероятна сила върху лодката, цялото небе се раздра и капките, които се забиваха като хиляди игли в главите им, заблъскаха със зловещ трясък палубата и покрива. Всичко потъна в непрогледен, зловещ мрак, но за кратко. Черният свод на облаците просветна, превърна се в сивобелезникава мъгла, видимостта се простираше вече на стотина метра. В същото време над морето се разля бледа жестока светлина и синьо-зелените междини между вълните придобиха отвратителен вид, който смрази Пърсел. Покровът над главите им, толкова нисък, че сякаш докосваше лодката, когато тя се покатерваше по гребена на някоя вълна, се разпадна постепенно на облаци с отровен сиво-зеленикав цвят. Върхът на мачтата започна да фосфоресцира, бурята се разрази изведнъж.

Мълниите бликаха край тях с нечовешки рев и грохот, озарявайки лодката с пресеклива, бяла, непоносима светлина, преди да се потопят във вълните и да начертаят внезапно зелени демонични силуети върху черния фон. Светкавиците валяха със стотици, като дъжд, в най-разнообразни форми — пречупени стрели, пресечени или криви линии, драскулки или паяжини, огромни огнени кълба, оставящи над водата горящи следи, цели участъци от кръв и пламък. Сега Пърсел трепереше не само от студ, но и от страх, а само на няколко сантиметра от себе си можеше да съзре — не вече сиво, но действително побеляло — разстроеното лице на Тетаити.

Трясъкът беше оглушителен, надхвърлящ всичко, което човешкото ухо можеше да понесе. При всеки яростно избухващ и отекващ гръмотевичен залп Пърсел усещаше как тялото му подскача и потреперва, като че самият трясък беше в състояние да го раздроби. Седнал на пейката за рулевия, завързан за лодката като роб в галера, той не виждаше край за мъките си. Всичко беше ужасно, всичко разкъсваше нервите му: югозападният вятър, който шибаше лицето, дъждът, който го бодеше с иглите си, задушаващите морски вълни и шумът, главно шумът, този чудовищен трясък като при свършек на света.

Настъпи няколкосекундно затишие, след това бурята се въззе до нечуван шемет. Пърсел усети, че обляното му във вода лице се вкочанясва, и започна да стене. Тази страхотна какофония не можеше да се сравни с нищо претърпяно досега. Вятърът не беше по-силен, напротив, може би бе поотслабнал, натежнял сякаш от изливащата се на водопади вода. Но шумът! Шумът! Обезумяваше от шума! Светкавици бликаха от всички страни едновременно, като че небето и морето бяха пламнали и Пърсел почувствува съвършено ясно и неотразимо, че светът се свършва. Гръмотевиците се гонеха в страхотно кресчендо. Напомняха срутвания на планини, огромни свличания на пръст, пресъхнали реки, гигантски процепи, разделящи на две цели градове.

Не можеше да понася вече леденобелия блясък на светкавиците, почувствува, че съзнанието му се люшка, скри глава под платнището и затвори очи. Но невероятни видения го преследваха. Виждаше света запратен сред звездите, а докато той летеше там, обезумелият океан бе наводнил земята, отломки от материци плаваха без посока, понесли върху тънка кална кора своите обезумели жители. Планетата се разпадаше като разцепена от слънцето мокра пясъчна топка. Разделяше се на отломки, които падаха като дъжд из пространството, изхвърляйки там безразборно дървета, хора и къщи. После звездите започваха да гаснат една след друга, слънцето се стопяваше, а земята, превърната в огнено ядро, се разлетя в исполински взрив.

Пърсел усещаше през платнището как дъждът чука по главата му и изпитваше глупав страх, че костите на черепа му не ще издържат… Виждаше непрекъснато разцепената, зинала, изпепелена земя… Трябваше нищо да не вижда, нищо да не чува, да се превърне в машина! Присвил очи, за да се спаси от страшния блясък на светкавиците, той се насили да погледне кливера. Извади часовника си. След една минута трябваше да завият на другата страна. Погледна циферблата, после кливера, после пак часовника.

— Тетаити, кливера!

Никакъв отговор. Пърсел повдигна края на платнището и погледна. Тетаити бе затворил очи като слепец, посивялото му лице беше измъчено.

— Кливера! — изрева Пърсел до ухото му.

Една минута никакво помръдване. После Тетаити се измъкна като автомат от торбата, протегна ръце и тръгна опипом из връхлитащите върху лодката вълни, за да промени въжетата на кливера. Върна се превит на две, като газеше из водата в кабинката на рулевия, а косата му пращеше от електричеството на светкавиците. Седна отново на мястото си. При всяка нова гръмотевица подскачаше неудържимо.

Пърсел дишаше все по-мъчно и по-мъчно. Дъждът се лееше от небето като из ведро. Струваше му се, че се намира под водопад. При едно затишие успя да погледне връхлитащата вълна. Смрази се от ужас пред отвратителния й зеленикав цвят. Извърна поглед. Широка светкавица падна от дясната му страна с нечовешки трясък и той усети такива болки в нозете си, та помисли, че мълнията ги е отнесла.

Тетаити извика и Пърсел помисли за миг, че го е ударил гръм. Вкопчил и двете си ръце в пейката, превит на две, скрил чело до рамото на Пърсел, той ревеше. Пърсел едва го чуваше, но усещаше до ръката си диханието му. „Полудял е!“ — помисли той с ужасна тревога и цяла минута се бори с желанието и той да зареве. Преметна крак върху руля, освободи двете ръце на Тетаити и започна да го пляска по бузите. Дъждът беше толкова силен, че чертите на Тетаити бяха замъглени и обезформени. Пърсел почна да го удря по-силно. Отпуснал безволно глава, затворил очи, таитянинът се оставяше да го пляска.

„Не вършеше нищо — помисли изведнъж Пърсел. — Нервите му не издържаха, защото не вършеше нищо.“ Улови с две ръце главата на Тетаити, долепи устни до ухото му и изрева:

— Поеми руля!

Никакъв отговор. Никакъв знак за живот. Лицето на Тетаити беше празно, замаяно. Свършено беше. Шумът бе погубил нервите му. Той чакаше само да умре.

— Поеми руля! — изрева с дива настойчивост Пърсел.

Разтърси с две ръце увисналата глава на Тетаити, започна да го моли, да търка буза о неговата, почти заплака. Накрая се измъкна от платнището, извади ръката на Тетаити и я постави върху руля.

Не забеляза връхлитането на вълната, строполи се, главата му изчезна под водата, помисли: „Потъвам“, дръпна спасителното въже и челото му се чукна о нещо твърдо. Започна да го опипва с ръце. Беше пейката в кабинката на рулевия. Коленичи, опита, се да си поеме дъх. Една светкавица озари лодката, той се сви уплашено. Водата от дъното бе стигнала до пейката. Ако поройният дъжд продължеше, след по-малко от половин час лодката щеше да бъде между две водни бездни. И край…

Той седна от другата страна на руля. Главата на Тетаити се подаваше от платнището. Полузатворените му очи се спряха колебливо върху Пърсел, той отвори уста. Но този път не викаше. Говореше. Крещеше отделни думи. Пърсел не чуваше никакъв звук, но по движението на устните разбра, че Тетаити го назовава по име. Доближи ухо, нечий тъничък, далечен глас каза:

— При… мене.

— Какво? — изрева Пърсел.

— При… мене.

Най-после разбра. Тетаити го викаше да се върне при него под платнището.

Пърсел сложи пръсти до неговите върху руля и си даде вид, че направлява. В погледа на Тетаити като че се върна мъничко увереност. Очите му се спряха на собствената му ръка, после се плъзнаха към кливера и се върнаха на Пърсел. В този миг лодката се изви, но Тетаити оправи посоката й, без дори да погледне към носа.

Пърсел се вмъкна под платнището. Тетаити го прегърна веднага и допря буза о неговата.

Както седеше сега от дясната му страна, Пърсел си даде сметка, че не може да помогне с нищо при насочването на руля. „Пък дори да сбърка пътя!“ — помисли си той като сви рамене. При всяко блясване на светкавица поглеждаше равнището на водата в кабинката. След десет минути лодката ще бъде само една плаваща отломка.

Само няколко минути по-рано той беше обзет от безумна тревога при мисълта, че могат да пропуснат острова. Но сега, след като бяха го вече загубили, мисълта, че може да умре, не му правеше никакво впечатление. Погледна Тетаити. Той направляваше великолепно. Може би го бе разтърсила мълнията? Лицето му беше спокойно и съсредоточено под поройния дъжд.

Пърсел се чувствуваше слаб, апатичен. Две огромни вълни го разтърсиха една след друга. Стисна устни. Да се бори, да се бори докрай! Извади часовника си. Още три минути докато дойде време да завият. Засмя се: последен завой! Изведнъж престана да вижда циферблата, в съзнанието му настъпи пустота, усети студенината на метала до ухото си и разбра какво прави. Това беше детинщина, не приличаше на нещо сериозно. И все пак, въпреки всичко, се ослушваше. С поразителна сила и яснота сред развихрените стихии тиктакането продължаваше неуморно, разсичайки времето на малки правилни късчета, като че то принадлежеше на човека. Изпита необикновено чувство на сигурност. Глупаво и чудесно беше това слабо чукане до ухото му. Този живот. Помисли: „Полудявам.“ Но стиснал часовника в ръка, от която струеше вода, със зашеметена от шума глава, притворил очи, той слушаше.

Дъждът престана. Пърсел се плъзна веднага вън от платнището и започна да изгребва водата. Не изпитваше нито облекчение, нито надежда. Нещо трябваше да се направи. И той го правеше.

Тетаити го смени и в продължение на половин час те изхвърляха един след друг водата от дъното на лодката. Бяха така изтощени, че не можеха да разменят нито дума. От страх да не изтърват кофата през борда, те я завързваха с въже за китката си. Но някоя огромна вълна унищожаваше понякога в миг петминутни усилия. Те не й обръщаха внимание. Постепенно надвиваха на водата.

Видимостта се подобри. Намираха се отново в белезникав, мъгляв участък. На Пърсел се стори, че бе преживял вече нещо подобно. Споменът за живота му в острова се бе заличил. Имаше чувство, че от години се намира в тази лодка, гладен, треперещ от студ, блъскан от вълните.

Седеше пред руля и гледаше как Тетаити изгребва водата. Таитянинът беше с лице към него — разкрачен, облегнал прасци о пейката, а спасителното въже се виеше като змия във водата пред нозете му. Едрата му снага се огъваше, дългите ръце се протягаха, и със същото леко движение, с което потапяше кофата в кабинката на рулевия, той запращаше съдържанието й по посока на вятъра. От време на време вдигаше поглед към Пърсел, за да се увери, че е все още в лодката.

Тетаити изпразни кофата през левия борд и се спря. Пърсел проследи погледа му. В белезникавия облак, който скриваше всичко наоколо им, малко над водата се очертаваше кръгло петно, чиято вътрешност беше по-бяла и лъскава от краищата. Така би изглеждало слънце, не успяло да пробие гъста мъгла. Но слънцето сигурно не беше толкова ниско до кръгозора. Едва бе минало обед.

Пърсел стана и облегна коляно о пейката на рулевия. Ясното петно се бе появило откъм левия борд и ако се съдеше по посоката на вълните, южно от тях. Не беше кръгло, както му се бе сторило отначало, а продълговато. По-точно, изглеждаше като че ту се издига, ту спада. Във време на буря небето често представя необичайни оптически явления, но те се движат, изменят се, изчезват. Това петно не изчезваше и не се местеше.

Тетаити започна отново да изгребва водата, а Пърсел пак седна. Трепереше от студ. Беше като замаян, обзет от странни спомени.

— Огън! — изрева Тетаити.

Пърсел стана с разтуптяно сърце и загледа наоколо си, без да разбира.

Тетаити се втурна към него, без да забелязва, че кофата, вързана за китката му, подскачаше отзад и се удряше в ръбовете на лодката.

— Огън!

Улови Пърсел за раменете и го раздруса. Кофата се блъсна в нозете на Пърсел и той я хвана за дръжката. Стори му се изведнъж много важно да прекрати безредното люшкане на кофата.

— Огън! — извика Тетаити като го разтърси с всички сили.

Една огромна вълна ги връхлетя и повали на пейката. Пърсел се изправи, изкашли се и отвори очи. Светлото петно! Сякаш було се разкъса. Жените бяха запалили огън на плажа! Островът беше пред тях!

— Поеми руля! — изкрещя той и се втурна към покрива. Грубо разтърсване го дръпна назад. Кофата. Продължаваше да я държи, а бе забравил, че е вързана за китката на Тетаити.

Не загуби време да разхлабва въжетата на главното платно. Направо ги преряза. Легнал върху платното, което вятърът изтръгваше из ръцете му, той успя да улови рифовете, вдигна го и завърза въжето в ъгъла. Лодката се заклати, огромни вълни нахлуха в нея, трябваше да направят отчаяни усилия, да се напънат до смърт. Ако бурята връхлетеше отново, светлото петно откъм левия борд щеше да бъде погълнато от непрогледния мрак!

Пърсел пое руля и изведнъж го обзе страшно съмнение. Дали не се мамеха? Как биха могли ваинетата да запалят и да поддържат огън под такъв пороен дъжд?

— Тетаити…

При все че сега работата му беше съвсем излишна при непрестанно нахлуващите вълни, Тетаити изгребваше. Изгребваше яростно. Със затворено, свито лице.

— Тетаити…

Таитянинът вдигна глава, изгледа го и Пърсел разбра по погледа му, че и той не вярва вече. Огън при потоп! А светлото петно беше все пак на същото място, до самата вода.

В следния миг Тетаити вече седеше до него, открил зъби в усмивка, със светнало лице, обезумял от възбуда.

— Адамо! — извика той. — Пирогите!… Пеританските пироги!

Пърсел го погледна и се разсмя с нестихващ, пресеклив смях. Пещерата бе послужила на жените за камина. Подпалили бяха лодките!

Платното плющеше. Пърсел видя, че Тетаити отвърза кормилното весло. Югозападният вятър престана изведнъж, вълните изчезнаха, озоваха се във властта на вятъра откъм острова. В същото време мъглата се сгъсти. Не виждаха нищо извън светлото петно.

Пърсел смени Тетаити при кормилното весло и го чу зад гърба си как прибира платната. Лодката се плъзгаше по водата без люшкане и тази нейна устойчивост просто зашемети Пърсел. Не виждаше нищо, нито дори дръжката на веслото. Всичко беше бяло, заглъхнало. Струваше му се, че нахълтва в памук, в разкъсан, лек, подвижен памук, който постепенно се слепва зад него. Гребеше с две ръце с кормилното весло, извил глава през рамо, за да се насочва по петното. Тетаити беше навярно при носа. Не го забелязваше.

Тетаити дойде да го смени при кормилното весло и лодката се понесе по-бързо. Пърсел отиде напред, улови с една ръка дебелото въже на кливера, облегна другата о мачтата и си пое дъх. Гърдите му се повдигаха конвулсивно. Не виждаше нищо. Невидима беше дори водата, по която се плъзгаха. Така минаха няколко минути, после усети мирис от дим и горящи дърва, гърлото му се сви, доплака му се.

Килът почна да стърже в пясъка, лодката полегна на левия борд и не мръдна. Той хвърли котвата, скочи във водата и затича по плажа към огъня. След няколко метра нозете му измениха. Падна по очи с протегнати ръце и притисна устни о пясъка.

— Адамо!

Беше гласът на Тетаити — приглушен, тревожен. Търсеше го.

— Адамо!

Може би не бе чул плисъка, когато Пърсел скочи във водата, след като бяха заседнали.

— Тетаити — обади се с отмалял глас Пърсел.

Изправи се и зачака отговора на таитянина, за да тръгне по посока на гласа.

— Адамо!

Пърсел тръгна отново, протегнал ръце. Не виждаше дори края на пръстите си. Всичко беше бяло, потънало в памук.

— Адамо!

Изненада се, че чува гласа зад себе си. Може би беше отзвукът от канарата. Или пък мъглата объркваше всичко.

— Тетаити!

Проточиха се дълги минути. Не успяваха да се намерят. Навярно се въртяха в кръг на няколко метра един от друг. Не биваше да викат. Ехото объркваше всичко. Той повтори полугласно:

— Тетаити…

И изведнъж, съвсем близо до себе си, така близо, че просто подскочи, той чу гласа на Тетаити:

— Не мърдай.

Обърна се. Не видя нищо. Спря се и чу отново гласа, плътния дълбок глас на Тетаити:

— Говори…

— Тетаити…

— Още.

— Тетаити…

— Още.

Гласът идваше отдясно, но Пърсел устоя на желанието да се втурне нататък.

— Тетаити…

Една ръка се отпусна на рамото му. Той се обърна. Високата атлетическа снага на Тетаити се очерта като сива сянка в мъглата. Пърсел различи доста ясно ръката върху рамото си, но от лакътя надолу тя започваше да се губи, а над него главата беше само черно петно сред бялата мъгла.

— О, Адамо — извика Тетаити, — намерих те!

Край
Читателите на „Островът“ са прочели и: