Робер Мерл
Островът (15)

Четиринадесета глава

— Пристигнахме — каза Авапуи като се обърна.

Пърсел се влачеше с мъка из камънаците на няколко метра зад нея. Пътеката беше един прав пролом, издълбан в скалата, но толкова стръмен към края, че Пърсел трябваше да се вкопчва в грапавите камъни, за да може да напредва. Вървеше отчайващо бавно. Имаше чувството, че е чудесен прицел за стрелец, застанал в подножието на склона. Не поглеждаше назад, и макар че се потеше от слънчевия пек, по гърба му пролазваха студени тръпки.

Настигна Авапуи, дръпна я за ръка зад един голям храст, който почти закриваше входа на пещерата, и погледна през клоните към долния край на пролома. Спря се, облегнал рамо до рамото на Авапуи, неспособен да заговори, изненадан от шумното си дишане. Като се изключи лекото потръпване на въздуха над нажежените скали, гледката в нозете му беше пуста, неподвижна. Той си пое дъх и се обърна към пещерата. Най-после беше в безопасност.

— Ела, Авапуи.

— Почакай. Ведрото с плодовете.

Протегна ръка през клоните на храста, издърпа ведрото и с леко движение го долепи до хълбока си. Пърсел я погледна. За по-малко от час тя се изкачваше втори път от смокинята до пещерата, а не беше дори запъхтяна.

— А сега?

— Върви право напред, Адамо. Ще ти кажа.

Подът на пещерата се спускаше на един-два метра, след това започваше полека да се издига, обрасъл с храсти и цветя. В свода имаше процепи и отвори, отдето влизаше чист въздух, а тук-там по стените играеха слънчеви петна. Подземната пътека сви в ляво, по раменете на Пърсел лъхна хлад, светлите петна изчезнаха, постепенно настъпи полумрак.

— Тупапау — каза Авапуи и се спря. — Страх ме е.

— Маамаа — отвърна нетърпеливо Пърсел. — Тук си била петнадесет дни с Итя! И нищо не са ти сторили! Тия тупапау са добри.

Тя се обади след малко:

— Може да са се променили.

Пърсел вдигна рамене.

— Няма защо да се боиш като си с мене. Аз не вярвам, че те съществуват.

— Наистина ли? — каза обнадеждено тя.

— Наистина.

Според таитянските вярвания, тупапау не преследват хората, които не вярват в съществуването им. Чудно е само, че въпреки това в Таити няма невярващи.

Пърсел тръгна отново и Авапуи го последва без ропот. Адамо не само не вярваше — като Меани — в тупапау, но тя току-що си припомни една успокоителна подробност: косите на Адамо бяха светли като мед. А тупапау никога не са виждали такова чудновато същество. Обезсърчени от неверието и смутени от външността му, те щяха сигурно да мируват, дори ако настроението им се е променило след големите дъждове.

Пърсел потъна почти до колене в нещо студено и се отдръпна. Напред, докъдето можеше да зърне, виждаше само черна вода. Големи кръгли камъни се подаваха тук-там из нея и лъщяха слабо в полумрака.

— Итя каза, че имало само едно изворче — каза изненадано той.

— Тук нямаше вода, когато бяхме с нея — отвърна с променен глас Авапуи. — Тупапау са направили тази пакост!

Пак започваше!

— Слушай! — каза раздразнено Пърсел.

Прегърна я и усети, че се е вдървила и смразила.

— Слушай — повтори тържествено той, — тупапау не съществуват! — И добави гръмко: — Аз, Адамо, ти казвам, че тупапау не съществуват!

Бързината, с която Авапуи откликна на това изявление, смая Пърсел. Тя се отпусна веднага, кожата й се стопли, снагата й си възвърна гъвкавостта. Изведнъж бе преминала от състояние на извънредно силна парализа от страх към пълен душевен покой. Потърка с благодарност буза о неговата. Важно беше не това, което бе казал Адамо, а красноречието, с което го бе казал.

Пърсел пристъпваше от камък на камък. Понякога, когато разстоянието между тях беше много голямо, пускаше ръката на Авапуи и скачаше. Сводът над главата му не беше висок, пещерата беше само един тесен, криволичещ подземен тунел. Трябва да е бил прокопан някога от разклонение на реката, докато някое срутване бе отклонило течението й. Сега водата навярно отново се просмукваше под срутената скала. Когато си пробие свободно път — след колко ли години? — ще прелее през прага до входа, ще бликне вън от пещерата и ще се спусне като буйна река до подножието на планината. Сигурно е имала някога тъкмо това направление. Затворената пътека, по която се бе покатерил до пещерата, наистина приличаше на ерозивен пролом.

— Тупапау не са направили нищо — подхвърли той като се обърна. Реката е пробила скалите.

— Реката е много изкусна — каза почтително Авапуи, сякаш говореше за някой главатар.

Пърсел пусна ръката й и скочи на голям плосък камък сред водата. Камъкът се наклони с плисък напред, после се чу тъп удар. Пърсел едва не изгуби равновесие, размаха и двете си ръце и скочи на друг камък. Зад него се повториха пак двата шума: плисването на водата и ударът на скала о скала. После плочата зае старото си положение.

— Внимавай — каза през рамо той.

Повървя още десетина метра. Подземният тунел сви надясно и в стената вляво от Пърсел се появи пробит в скалата кръгъл отвор, почти правилен и едва ли по-голям от корабно прозорче. Пърсел се наведе. През отвора се виждаше друг коридор, малко по-светъл от този, по който вървяха, и явно по-висок. Откъм него долният ръб на прозорчето стигаше до хълбока му, а от другата страна беше до земята. Вторият коридор изглеждаше прав и след известно разстояние, което беше доста светло, се губеше в тъмнината. И неговият под беше от едри, кръгли или плоски камъчета, но съвършено сухи. Водата не бе стигнала до този участък.

— Тук — каза Авапуи.

Той се обърна.

— Тук ли? Оттатък отвора?

— Много е лесно. Ще видиш.

Тя се наведе, пъхна глава в прозорчето, опря дланите си на земята отвъд, понадигна се, плъзна се и изчезна. Всичко бе извършено с невероятна ловкост. В следния миг главата й се показа през отвора.

— Сега ще ти помогна.

— Не — отвърна Пърсел.

Но той се справи много по-мъчно от нея. Когато се изправи, бе ожулил кожата по корема си.

Намираше се в някакво сводесто помещение, около четири на четири метра, след това тунелът се стесняваше като тръба и потъваше в мрака. Самата стая беше осветена през един процеп, който хвърляше по стената големи като длан светли петна.

— Не бива да се ходи по-нататък — каза Авапуи като посочи теснината. — Има кладенец.

— Дълбок ли е?

Тя кимна.

— Хвърлиш камък. Чакаш, чакаш. И най-после чуеш туп!

— Може ли да се мине отвъд кладенеца?

— Ние можем — отвърна Авапуи. — Ти, не.

Говореше без нито сянка пренебрежение. Просто установяваше факт. Пърсел тръгна към теснината. Щом стигна тъмния участък, забави ход, за да даде на очите си време да свикнат с тъмнината. Навел бе глава, макар да си даваше сметка, че тази предпазливост е излишна, защото сводът беше все още на цели двадесет сантиметра над главата му. Но като простря ръце встрани, дланите му опряха о скали.

— Внимавай — каза Авапуи, като го побутна. — Тук е.

— Къде?

— Пред тебе.

Какво зрение! Той се наведе и на по-малко от метър наистина забеляза едва видима тъмна черта. Легна по корем и запълзя. Намери опипом брега на бездната, от едната до другата стена. Нямаше никаква пътека. Кладенецът заемаше цялата ширина на прохода.

Изправи се. Не виждаше Авапуи, но по миризмата на цветята в косите й разбра, че е вдясно от него.

— Можеш ли да минеш оттатък? — запита недоверчиво той.

— Мога. Искаш ли да ти покажа?

— Не, не — побърза да каже той. — Правила ли си го някога?

— И тримата.

— Кои „тримата“?

— Аз, Итя, Меани.

— Кога?

— Когато главатарят дойде с Ваа да скрие пушките, по време на големия дъжд. Ах, човече! Меани едва успя да хвърли в кладенеца постелката от шума и да се прехвърли заедно с нас отвъд. Главатарят каза на Ваа да остане в стаята и тръгна сам из теснината. Ауе! Пеританите нямат добри очи! Бяхме на един щик далеко от него, отвъд кладенеца, а главатарят не ни виждаше. Меани се боеше да не би главатарят да се удави в кладенеца, затова хвърли в него едно камъче. Камъкът направи туп! Главатарят подскочи, после легна по корем като тебе, почна да опипва с ръце, да ръмжи (последва поразително подражание на Мезъновото „Хм!“) и накрая се върна назад.

— Какво има отвъд кладенеца?

— Като повървиш още малко, край — наоколо има само стени.

Пърсел се върна. След пълния мрак в теснината, стаята изглеждаше почти светла.

— Къде бе скрил главатарят пушките си?

— Ей-там.

Срещу светлото петно се подаваше една скала, а между нея и свода, на около три метра височина, се съзираше процеп.

— Не му е било лесно — каза беззвучно Пърсел.

Усети изведнъж колко се е уморил. Имаше само едно желание: да легне и да мълчи. Най-вече да мълчи.

— Защо? — запита Авапуи. — Много е лесно. Щом си отиде главатарят, Меани се покатери, свали всичко, разопакова пушките, завити в намаслени парцали, а пък онова, дето убива — в сандък с железа отгоре. После тури пак всичко на мястото и ни накара да се закълнем, че няма да кажем никому нищо, даже и на Уили. И веднага направи нова постелка, та Уили да не разбере нищо.

Млъкна, закри очи с ръката си, плъзна се на земята, опря другата длан на коленете си и заплака. Плачеше безгласно, с хълцания, без да изтрива сълзите, които се стичаха по бузите й.

Пърсел клекна до нея.

— Какво ти е, Авапуи?

Тя свали ръка от очите си.

— Ти ходи при другите. А като се върна, не ми каза нищо за Уили.

Той отвърна глава. Докато тичаха й бе разказал нещичко за Ману-Файте. Но вярно беше, че не бе споменал за Уили: какво би могъл да каже? А тя е чакала да й каже нещо, откато бяха тръгнали. Очаквала бе през цялото лудо тичане от смокинята до пещерата. И в самата пещера бе очаквала, макар и без особена надежда. Сега надеждата рухна изведнъж. И тя разбра вече ясно това, което знаеше още отначало: Уили беше мъртъв.

— Ела — каза Пърсел като я улови за раменете.

Изправи я, така изтощен, че не можеше да заговори, заведе я до постелката от шума и я накара да легне. След това легна до нея, пъхна лявата си ръка под дългата й коса на врата и сложи глава на рамото й. Искаше да й каже една-две думи. Но не успя да отвори уста. Веднага заспа.

— Адамо! — каза един глас до ухото му.

Той трепна, отвори очи и се смая като видя Авапуи в обятията си. Зърна сълзите по бузите й. Припомни си всичко.

— Дълго ли спах?

— Не. Съвсем малко. Слушай, Адамо. Трябва да вървя. Омаата сигурно се тревожи при смокинята. Тя не знае, че Итя остана при другите. И Ивоа, човече, Ивоа! Тя не знае, че си се отървал от другите! Стана със светнали очи. Забравяше собствената си скръб, защото бързаше да съобщи на друга жена, че нейният тане е жив.

— Имаш право — отвърна Пърсел и също стана.

Настъпи кратко мълчание. После Авапуи каза:

— Ще дойда пак. Ако Омаата позволи, ще дойда пак.

Той поиска да каже „не“, но не намери смелост да го стори. Да стои с часове сам в тази ледена, зловеща пещера… Обгърна раменете на Авапуи и я потупа леко с длан по гърба.

Тя измъкна през отвора най-напред краката си, облегна се назад с ръце, изви снага и се прехвърли от другата страна, след това се обърна. Пърсел се наведе и подаде глава през отвора. Очите му бяха свикнали с тъмнината, така че можеха да видят как Авапуи подскача от камък на камък. Камъните образуваха сивобелезникави островчета в черната вода. Нозете на Авапуи се открояваха като тъмни петна върху тях. По-нагоре беше светлото петно на дървесинената й пола, а още по-нагоре се виждаха само ръцете, които се люлееха и очертаваха като черни петна върху не съвсем черната стена. Пърсел едва забелязваше движението на бедрата й, но чуваше изненадващо ясно шумоленето на дървесинните ивици, когато Авапуи подскачаше. Едва уловима светлинка докосна ненадейно косата й и очерта леко главата, като я озари с бледо сияние. Видението трая само един миг. Горната част на тялото й сякаш се разтопи, дървесинената пола изчезна като по магия, нищо не се виждаше, завоят я погълна.

Пърсел се върна, легна на постелката от шума, заспа, но веднага се събуди. Беше студено, пещерата беше тиха като гроб, той затвори очи и задряма, но не усети да си отпочива. Изречения и образи се гонеха безспир с луда бързина в съзнанието му, чувствуваше се като в ад, не можеше нито да заспи, нито да се събуди напълно. Ману-Файте, Итя, гласът на Мезън, изстрел, тишина, два изстрела, Уили е мъртъв, виновен, казва гласът на Мезън, сам той повръща между папратите, Амурея, главите в пойните, Омаата, огромната й черна ръка върху рамото на Мезън, „дай ми тая риба, Тетаити“, вратата се затваря зад него, чува се гърмеж, окрайнината на гората е пуста, „помни ме после“, ниски палми с черни снопчета по стъблата, главите в пойните, Амурея, гласът на Авапуи, само гласът, без нито една дума, Итя, „страх ме е, страх ме е, о, братко“, „не забравяй никога“, под смокинята е задушно, жените приказват, приказват, „аз съм Ману-Файте“, Тими с жестоките очи, острието на камата, „скачам, не скачам, нозете ми са се залепили за пръстта“, „тупапау, казва с треперещ глас Авапуи, после изведнъж гръмогласно — тупапау!“

Гласът прозвуча така гръмко и отблизо, че той се събуди, седна и се огледа. Сам беше. Стана, потърка чело, чу в съседния коридор плисък на вода, последван от тъп удар. И двата шума бяха толкова слаби, че Пърсел се подвоуми за миг дали наистина ги е чул. Но в същия миг те се повториха. Плискане, после тъп удар. Той напрегна слух, притаи дъх. Пълна тишина. В същия миг отнякъде светна. Плочата. Подвижната плоча в тунела. Наклонила се бе напред и веднага бе заела пак първото си място. Авапуи се връщаше. Беше отвъд каменната стена, на няколко метра от него. „Толкова скоро“ — помисли учудено той. И се наведе, за да погледне през отвора.

Но се спря веднага, поразен от тишината. Подгонена от мисълта за тупапау, Авапуи би трябвало да тича! Той щеше да чуе плъзгането на нозете й от камък на камък, шумоленето на дървесинената пола! Приближи се много бавно до отвора и долепи дясното си око до един скален ръб. На десет стъпки от него, застанала неподвижно на един камък, се виждаше тънката фигура на мъж с пушка в ръка.

Устата на Пърсел пресъхна, нозете му затрепераха. Огледа се — нямаше къде да се скрие. Никаква възможност да избяга. Пред него беше кладенецът. Зад кладенеца — никакъв изход. Ако влезе в стаята, Тими ще забележи постелката от шума и ще тръгне към теснината. Пърсел виждаше, че е затворен в това помещение без изход като плъх в леговището си, а пред него беше Тими с кама в ръка. Пот започна да се стича по снагата му, ръцете му овлажняха, облегна се на каменната стена, усети вече как студеното острие пронизва корема му.

Направи отчаяно усилие да преглътне, но устата му беше така суха, че езикът остана залепен за небцето. Усети страшна празнота под лъжичката, тялото му трепереше от главата до петите. Изразът „трепери като лист“ прекоси странно съзнанието му и той разбра напълно неговия смисъл. Нищо сякаш не можеше да прекрати това треперене. Безволев, онемял, скован, той понасяше с отвратително чувство на безпомощност и срам треперенето, което го раздрусваше. При все че челюстите му бяха сковани, бузите трепереха като пихтия.

Тогава, от другата страна на прозорчето, той чу дишане. Тими бе успял да се приближи безшумно като котка, но не смогваше да притаи дъх. Пърсел го чу и трепна от изненада. И Тими се страхуваше. Налучкал бе дирята му, но страшно усилие е трябвало да направи, за да проникне в пещерата. Страхуваше се не от Адамо, а от тупапау.

Пърсел се бе долепил до стената, с уши до камъка, изправен на няколко стъпки от прозорчето, и слушаше неравномерното, свистящо дишане на врага си. Колко силно трябва да е желанието на Тими да го погуби, за да не се спре дори пред тупапау! Пърсел стисна зъби. Имаше нещо отвратително в това да желаеш до такава степен смъртта на някого. Таитянките казваха, че Тими се страхувал да не би Адамо да отмъсти за смъртта на другарите си. Това не беше вярно! Пърсел беше убеден, че не е вярно. Тими се опияняваше просто от мисълта да подгони обезоръжен човек! Отмъщението, войната бяха само предлог. Да убие мъченически Амурея, да разпори корема на Ивоа и да погуби детето й, да убие Адамо — всичко това беше привлекателно, защото беше лесно! „Отвратителен подлец!“ — помисли с внезапна ярост Пърсел и тялото му престана да трепери. Огледа се наоколо, опипа джобовете си, нямаше дори обикновен нож. За пръв път в живота си съжали, че няма оръжие.

Зърна един доста голям камък в нозете си. Наведе се и го повдигна с две ръце, изненадан от тежестта му. Облегна десния си хълбок до скалата, протегна ръце с камъка до горния край на прозорчето и зачака.

Чака толкова дълго, че най-после се усъмни дали наистина е видял Тими в тунела. Но дишането все още се чуваше от другата страна на отвора, запъхтяно, тревожно. Не вярваше Тими да мине пред прозорчето и да не хвърли поне един поглед вътре.

Камъкът все повече натежаваше в протегнатите и опънати ръце на Пърсел. Той почувствува, че ще го изтърве. Свали го до корема си, след това смени последователно положението на пръстите. Отвърнал бе за четвърт секунда очи от отвора и щом погледна отново нататък, видя смаяно, че камата на врага му беше положена на камъните вътре в стаята. Тими я бе оставил там навярно, за да освободи ръцете си при прехвърлянето през отвора. А можеше да е и клопка. Сърцето на Пърсел затуптя неудържимо. Съблазняваше се да вземе оръжието, но за да го стори трябваше да остави камъка и да протегне ръка пред прозорчето. Дали Тими не очакваше именно това, за да го сграбчи за ръката, да го раздруса и да го повали?

Пърсел се закова на място. Тими щеше да мине с пушката си. Пушката беше дълга. Не би могъл да стреля, преди да измъкне цялата пушка през отвора. „Ще имам достатъчно време“ — помисли радостно Пърсел. И разбра светкавично как трябва да постъпи. Нямаше да стовари камъка върху главата на Тими, а щеше да го използува за боздуган, без да го изпуска от ръце. Прегъна колене и отдръпна назад десния си крак, за да бъде по-близко до земята, а в същото време облегна камъка о бедрото си, за да си облекчи ръцете. Така беше изцяло свит и скрит зад камъка, готов да се нахвърли заедно с него, щом главата на Тими се покаже. Камъкът бе овлажнял от потта на ръцете му, та трябваше да го хване по-здраво.

Все още чуваше свистящото дишане на Тими и се учудваше от нерешителността му. Може би надушваше опасност. Забележително беше и това, че още не бе подал глава през отвора. Пърсел вдигна камъка наравно с лицето си и изпъна мишци.

Всичко стана така бързо, че Пърсел не успя да стори нищо. Тими не се прехвърли постепенно през отвора, както правеше Авапуи, а се стрелна вътре като звяр, който минава през обръч, но с лице и гърди към свода. Просна се по гръб и в същия миг стовари страшен удар с приклад по главата на Пърсел. Ударът бе нанесен с нечувана бързина и сигурност, сякаш Тими знаеше още преди да нахълта в стаята, къде точно се намира лицето на Пърсел. В същия миг в пещерата сякаш падна гръм и отекна из галериите й. Стаята потъна в белезникав дим. Тими подскочи неудържимо, търкулна се по корем, вкопчи се с ръце в камъните и не мръдна.

Пърсел почти не усети удара на приклада о камъка. Беше вцепенен и замаян. Гледаше прострения по очи Тими, със свити пръсти и леко извито наляво тяло — сякаш очакваше да го нападнат. Погледът на Пърсел падна върху камата. Острието й блестеше между нозете на Тими. Без да изпуска камъка и без да отделя очи от Тими, той запълзя сантиметър по сантиметър към нея. Щом стигна, хвърли внезапно камъка върху тила на Тими, наведе се и грабна оръжието. Улови го, стисна здраво дръжката.

Камъкът плесна с тъп звук по тила на Тими, но не го удари тежко. Подскочи през главата, търкулна се на един-два метра и се спря. Тими не мръдна.

Опрял лявата си ръка на земята, стиснал в дясната камата, Пърсел се наведе, приближи се извънредно бавно и загледа вторачено една точка в тъмнокожата лява плешка на Тими.

Скочи. Чу се див рев. Той лежеше върху Тими с цялото си тяло и натискаше невероятно силно с две ръце дръжката на камата. После се понадигна и натисна с гърди ръцете си, за да я забие още по-дълбоко. Тими лежеше под него, неподвижен, безжизнен, победен. Пърсел го натискаше с все сили. Усети радостна тръпка.

Мина време. В съзнанието му притъмня, чуваше само дрезгавото си дишане. И помисли изведнъж: „Аз изревах.“ Стана с подкосени нозе, наведе се, извади камата от раната и я захвърли. После му се дощя да види лицето на Тими. Сложи ръка на рамото му. Стори му се слабо, като рамото на жена. Пръстите му потънаха в гладка, мека плът. Дръпна го. Тими се обърна по гръб. Имаше огромна дупка на челото. Тънка струя кръв изтичаше от нея.

Пърсел продължи да го гледа няколко секунди със зяпнали уста. И разбра. Прикладът се бе ударил о камъка, който той държеше пред лицето си, спусъкът бе отскочил и Тими е бил убит от собствената си пушка.

Пърсел се върна със залитане на постелята от шума и седна. Очите на Тими бяха като живи под кървавия отвор в горната част на челото. Гъстите черни ресници едва закриваха зениците, които светеха в ъглите на клепачите, сякаш Тими го гледаше настойчиво отстрана. Главата и тънкият врат бяха леко извити на другата страна, от което погледът му изглеждаше превзето-лукав. По лицето му нямаше вече нито следа от суровост, дебелите устни бяха полуотворени в детска усмивка. Пърсел забеляза за пръв път формата на очите му. Те бяха много красиви. Издигаха се към слепоочията като очи на антилопа, но ресниците, великолепните черни, дълги и извити ресници, придаваха на погледа нежност и гальовност. Необяснимо беше как тези очи умееха да гледат с такова сурово изражение. Напускайки Тими, животът му бе оставил само кротостта, която той притежаваше, но бе задушил приживе.

Пърсел отвърна глава, стана и усети, че в душата му нахлу вълна от срам. Как дивашки се бе нахвърлил върху трупа! Как бе изревал! А забиваше ножа си в труп! Стори му се невероятно как не бе разбрал, че Тими е мъртъв. Но до такава степен бе напрегнал волята си преди нахълтването на Тими, че бе пристъпил към действие с предварително придобита скорост, слепешката, като машина. Всичко това беше отвратително и смешно, той се чувствуваше сега едва ли не по-виновен, отколкото ако наистина го бе убил. „Това е именно убийството“ — помисли си с ужас той. Тази машиналност, тази неизбежност. Цял живот се бе калявал да зачита живота. А в един миг се нахвърли върху врага си, ревейки като звяр! Забил бе ножа с две ръце, опиянен от победата си, запъхтян, самозабравил се от наслада!

Усети, че гърдите му са влажни. Опипа ги, пръстите му станаха черни и лепкави. Потръпна от погнуса. Тръгна към отвора. Нозете на Тими бяха още наполовина там. Улови ги, вдигна ги и повлече тялото колкото може по-далеко от постелята. Главата на Тими се люшкаше наляво-надясно и подскачаше по камъните, а когато Пърсел спря, тя се плъзна бавно и леко към лявото рамо, с брадичка в кухината на ключицата. Пърсел забеляза, че лицето е обърнато към постелята от шума и погледът на Тими ще го преследва, когато си легне. Пусна нозете, поколеба се за миг, после се обърна кръгом. Не дръзна да улови главата на Тими и да я обърне на другата страна.

Промъкна се с мъка през отвора, скочи на един камък, загуби равновесие и падна във водата. Беше студена като лед. Задушаваше се. Обърна се по гръб, разгърна бързо гърди и се изправи. Зъбите му тракаха.

Като се върна в стаята, той събу панталона си, изстиска го и го остави на един камък. Болеше го вратът, железен обръч стягаше гърдите му, той трепереше от глава до пети. Странно нещо, в същото време по челото му лъщеше студена пот. Опита се да подскочи, но краката му бяха така вдървени, че не се прегъваха. Потупа с длан гърдите си, после се наведе и започна да се удря по гърба и бедрата. Но не успяваше да прогони студа от тялото си, продължаваше да се чувствува вкочанен до мозъка на костите. Разбра, че трябва да прави по-буйни движения. Легна по корем колкото можеше по-далеко от Тими, облегна се на длани и се изправи на ръцете си. Повтори упражнението. Продължи тази гимнастика цели две минути, все още разтреперан. Най-после се отпусна запъхтян. Зъбите му продължаваха да тракат.

Никога не бе изпитвал такъв студ по цялото си тяло, загуби надежда, че ще може да се отърве от него, обзе го безумен страх. Тогава започна да прави всички упражнения, които знаеше или бе виждал да прави Джонс, а в същото време почна да брои на глас, като изричаше гръмко числата. Стори му се, че студът постепенно го напуска, имаше впечатление, че крясъците го стоплят повече от всичко друго и той започна да реве между вдишванията. Не можеше да познае гласа си, толкова беше писклив. Танцуваше на място, навеждаше се, изправяше се, кършеше снага, мъчеше се най-вече да си поеме по-дълбоко дъх след като е изревал. Всяка минута рискуваше да изпадне в пълно изтощение, но не смееше да спре.

По едно време се зърна само за миг такъв, какъвто беше: гол като червей, в пещера, край труп — въртеше се като луд и надаваше нечовешки викове. Смешно! На какво ли не беше способен човек, за да се вкопчи в живота! Не можеше да си поеме вече дъх. Престана да се върти. И веднага се вцепени цял, студът сякаш бликаше от тялото му и го обливаше от глава до пети. Поднови упражненията. До края на живота си беше осъден на тази глупава гимнастика! Навеждаше се, изправяше се, навеждаше се… Черните очи на Тими, чудновато осветени под потъналото в сянка чело, не се отделяха от него, а полуусмивката му беше все така застинала на устните, сякаш наблюдаваше с насмешка вълненията на живите.

— Адамо — извика един глас, — какво правиш?

Той трепна и се обърна. Затворило почти изцяло отвора, едрото черно лице на Омаата беше обърнато към него, а кръглите й очи го гледаха смаяно.

— Студено ми е! — изкрещя пискливо Пърсел.

— Чакай! — каза тя.

Той я погледна недоверчиво. Тя промъкна едното рамо, после другото, прехвърли в стаята огромната си гръд, залюля се, за да провре широките си хълбоци, свиваше и разтягаше като гума исполинското си тяло и успя да мине през отвора. След като мина, една отломка от скалата се отчупи и търкулна на земята.

— Чеденцето ми! — извика тя и изтича към него. — Ауе! Посинял си!

Този път той се притисна към нея. Обгърнал с ръце огромната й снага, Пърсел изпитваше чудесното чувство, че потъва в пухен юрган — топъл, мек, дебел. Тя започна да му разтрива гърба отгоре надолу с грамадните си яки ръце, като го обсипваше с нежни излияния. Търкаше го, удряше го, щипеше го и макар че го болеше, той я оставяше с наслада да върши всичко това, усещайки при всеки удар как животът нахлува все по-дълбоко под кожата му, в мускулите, из всички замръзнали органи. Чудесно беше да ти е топло. Просто бе забравил какво е гъвкавост, блаженство, дишащи пори…

— Омаата — каза полугласно той.

— Чеденцето ми!… Чеденцето ми!…

Пърсел чуваше как дълбокият й глас отеква като водопад под сводовете. И гласът й дори топлеше. Тя го улови за раменете, обърна го и започна да му разтрива гърдите, корема, бедрата. Какви славни ръце имаше! Едри, силни, а при това нежни, те го мачкаха като тесто, пускаха кожата, грабваха я отново, мачкаха я, омесваха я с пръсти. Облегнал гръб във вана от топла плът, Пърсел усещаше, че гърдите му се разтварят и разцъфват, започна да диша, сърцето му се успокои, мускулите му се съживиха.

Омаата го завъртя отново.

— Чеденцето ми! — изгугука тя с дълбокия си глас. — Още си бял. Ауе! Къде останаха червените ти бузки, петленцето ми?

Отдалечи го от себе си и започна да го потупва.

— Ще ме пребиеш! — извика той.

Наведе се, пъхна се под ръцете й, долепи се до нея.

— Чеденцето ми! — промълви развълнувано тя. И изведнъж се разсмя.

— Знаеш ли, че ме изплаши с крясъците си? Ех, човече! Щях да избягам! Помислих, че са тупапау! За щастие разбрах пеританските думи!…

Обърна се със смях към прозорчето и зърна тялото на Тими.

— Уби ли го, човече? — извика смаяно.

— Не съм го убил аз — отвърна Пърсел.

Омаата не го слушаше. Приближи се към тялото, улови го без никаква почит за косата и започна да го обръща ту на една, ту на друга страна.

— Не съм го убил аз — повтори Пърсел. — Той сам…

— Ами това? — каза Омаата с мощния си глас, като посочи театрално дупката в челото. — Ами това? — продължи тя, сочейки раната в гърба. — Ами това? — показа врата.

Наведе се да погледне по-отблизо раната.

— С какво го направи?

— С камък.

Тя пусна косите на Тими и се изправи, втренчила възхитените си очи в Пърсел.

— Изкусен си бил, човече!

— Слушай, не съм аз…

— Уби го, значи — продължи радостно тя, — това свинско чедо! Ах, колко си бил силен, Адамо! Ах, колко си бил храбър! Колко си хитър! Без оръжие! А пък той с пушка и кама! Ах, чудесното ми войниче! Ах, петлето ми! Ах, Адамо!

— Слушай, Омаата…

— Еатуа е свидетел — започна Омаата като застана пред тялото на Тими, сложила ръце на широките си хълбоци, — ти искаше да убиеш чеденцето ми, Тими! Искаше да заробиш жените от своето племе! Искаше да разпориш коремите на Ваа и Ивоа! Мишо семе! Свинско изчадие! Страхлива акула! Човек без кокосови палми! И воин дори не си! Уа!^[1] Мау!^[2] Безсилен! А къде си сега, изверг? Изстинал си вече! Риба с мъртви очи на брега на лагуната! Кокал, гризан от безопашато куче! Погледни Адамо! Погледни това пеританско петле! Красив! Храбър! Хитър! Всяка ваине на острова е готова да играе с него. Погледни го! Косите му са като мед! Снагата му е бяла и румена. Сладък е като курабийка от хлебно дърво! Велик главатар! С безброй кокосови палми в големия дъждовен остров! Ръцете му са изящни като ръцете на тъста му Оту! А пък ти, Тими, какво си сега? Безжизнен мъж! Човек без никакво значение. Човек, който не става вече за нищо! Умряла риба, която плува с корема нагоре! Празна черупка! Умрял рак, за радост на морските бълхи по плажа!…

— Омаата! — извика Пърсел.

Но тя се бе увлякла. Ругаеше сега жестоко пола на Тими. Цели две минути разправяше най-подробно за безсилието, което му приписваше.

— Омаата!

— Свърших — отвърна просто тя.

Върна се към него бавно и величествено, сияеща, че е изпълнила дълга си.

— О, Адамо — каза пламенно тя, като че възхищението й към него се бе увеличило съразмерно с очернянето на противника. — О, Адамо! О, чеденце!

Започна пак да го разтрива. Но откато бе престанало да му е студено, Пърсел усещаше болка от разтривките.

— Стоплих се вече, Омаата.

— Не си, човече — възрази тя и го дръпна властно до себе си. — Засега ти е топло, но щом си отида, ще изстинеш. Трябва да ти оставя голям запас от топлина. Слушай — продължи сериозно тя, — ще взема това свинско чедо на гръб и ще го хвърля в морето, а ти няма да кажеш никому, че си го убил, освен на Ивоа.

— Но аз не съм…

— Никому, разбираш ли? Никому!

— Защо е толкова важно това?

— Не е важно, ако спечелят пеританите. Само че ще спечелят другите. Обърни се.

— Защо приказваш така? Другите са само двама, а пък пеританите трима.

— Пеританите са добри по море. На суша не са.

— Стига! Заболя ме!

Тя се засмя.

— Ауе! Такъв воин като тебе!

И продължи:

— Отивам да хвърля това свинско чедо и да ти изпратя Авапуи.

— Авапуи ли? Защо пък Авапуи?

— Да нощува при тебе.

— Не — отвърна рязко Пърсел.

— Гледай ти петлето! — каза тя като го потупа по бедрата. — Не искам да стоиш сам, човече! Ще почнеш да си гризеш сърцето с размисли, като всички перитани.

И добави:

— Освен това, ще ти се прииска да поиграеш.

— Не.

— Непременно ще трябва да поиграеш. Когато човек е отнел живот, изпитва нужда да го създаде.

— Не. Имам нужда да спя.

— И да спиш. И да спиш, и да играеш.

— Не.

— Пеританско не! — отвърна със смях тя. — Ще ти изпратя Авапуи.

— Изпрати ми Ивоа.

— Човече! Ивоа вече не е твоя. Тя е на детето си.

Мълчание. После Пърсел каза:

— Ела ти тогава.

Въздействието на тия думи беше невероятно. Омаата се отдръпна на една стъпка, изправи се в цял ръст и изгледа Пърсел с потръпващи ноздри и искрящи очи.

— Разсърди ли се? — запита в недоумение той.

— Какво съм аз? — провикна се най-после тя с променен от ярост глас.

Беше посивяла от гняв, челюстта й трепереше, едва можеше да намира думи.

— Омаата…

— Питам те: какво съм аз? — изкрещя отново Омаата, възвърнала изведнъж гласа си. — Аз! — повтори тя, като удари с длан лявата си гърда.

Това „аз“ и ударът отекнаха като гърмежи под свода.

— Какво съм? — продължи тя като го изгледа от главата до петите с оскърбено изражение. — Старица ли? Саката ли? Или мау?

— Омаата…

— Мириша ли?

— Омаата…

— Казвай какво съм — изкрещя тя в изблик на ярост, — та някой мъж да може да прекара цяла нощ с мене, без да играе?

Ужасно смутен, Пърсел промърмори:

— Но не съм казвал…

— Каза! — изръмжа тя с мълниеносен поглед. — Не го изрече с думи, но го каза. Каза да не е Авапуи. Ако дойде Авапуи, страх ме е, че ще играя… но ти, Омаата, можеш да дойдеш. От тебе не ме е страх. Ауе! Ауе! Ауе! Ауе! — закрещя изведнъж тя и улови с две ръце главата си, а по лицето й се изписа искрено страдание. — Да чуя такова нещо! Аз, Омаата, да чуя такова нещо! Гледай, гледай! — продължи тя, разтърсена отново от възмущение. — Та аз съм млада!

Млада беше наистина! Той го забравяше постоянно. Но как да й обясни, че грамадните й размери, властното изражение, навикът й да го нарича „чеденце“… Как да отрече сега всичко това, без отричането да заприлича на покана?

Тя му обърна гръб, намръщена, отвърнала поглед, с презрително стиснати устни, сграбчи Тими за ръката и задърпа без пощада трупа към прозорчето. След това започна да се промъква сама в отвора.

— Омаата!

Никакъв отговор. Никакво поглеждане. Омаата изчезна от другата страна и веднага, сякаш си отмъщаваше на него за претърпяната обида, повлече грубо Тими из тунела.

Пърсел изтича и подаде глава през прозорчето.

— Омаата!

Тя се отдалечаваше, без да продума, метнала на рамо трупа на Тими, чиито тънки крака се мятаха до гърба й при всяка исполинска крачка от камък на камък.

След миг Пърсел седна на постелята, дръпна ведрото към себе си и взе една обелена от Ивоа манга. Изпитваше странно чувство. За пръв път в живота си мъчно можеше да определи какво мисли, какво струва. Седеше в пещерата, далеко от битките, обърнал гръб и на двата лагера…

Стана. „Тетаити ме мисли за «хитрец»… Дали не е вярно! Почитта ми към живота, ужасът ми към насилието?… Дали не съм се самоизлъгвал с тия благородни подбуди? Все пак аз забих камата в тялото на Тими. Щом се касаеше за кожата ми, можах да пролея кръв.“

Светлото петно върху каменната стена бе избледняло. Навън слънцето навярно наближаваше кръгозора. Влагата тегнеше върху плещите на Пърсел. Той започна да се разхожда бързо. Припомни си чудната топлина на мекото и яко тяло на Омаата. Припадаше мрак и той усещаше как го обгръща студ.

Препъна се в пушката на Тими, потърси с поглед камата. Не я намери. Навярно Омаата я бе взела. Взе пушката и си припомни чувството на покой и сигурност, което оръжието му бе вдъхнало в деня, когато бяха видели фрегатата. Пристъпи предпазливо в теснината до ръба на кладенеца и запрати там оръжието. Пушката беше тежка, той едва не загуби равновесие при усилието да я хвърли.

Обзе го нов прилив от умора. Върна се към постелята от шума и се изтегна там изтощен, с треперещи нозе. Затвори очи, но веднага ги отвори пак. Навярно бе дремнал, за миг, защото тялото му трепереше от студ. Стана със залитане и се насили да се разхожда. Беше съвсем тъмно, та започна да брои крачките си, за да не се блъска в каменните стени на помещението. Пет крачки, кръгом, пет крачки, кръгом… От време на време объркваше сметката и стигаше до отсрещната стена, протегнал ръце като слепец. Повдигаше му се. Беше гладен, а не смееше вече да се докосне до плодовете. Понякога му се струваше, че спи както ходи и стискаше зъби, за да се събуди. Страх го беше да не почне да върви на зигзаг и да падне в кладенеца.

Когато се опомни, разбра че стои облегнат до стената, с отпуснати рамене и ръце на коленете. Трябва да е заспал, когато се е обръщал кръгом. Премига няколко пъти, но нощният мрак не се разсея. Не знаеше в кой край на помещението се намира, сети се за кладенеца и съвсем се разсъни.

Тогава именно чу дълбоко, равномерно дишане. На два-три метра от него имаше човек. Той се стаи ужасен. Направи такова усилие да прозре в тъмнината, че очите, и дори орбитите им, го заболяха. Няколко мига не чуваше нищо друго освен дишането до себе си и ударите на собственото си сърце.

Отляво дочу леко шумолене на листа, а в същия миг един глас каза уплашено:

— Адамо!

Омаата! Омаата беше! На две стъпки от него, наведена над постелята от шума, тя търсеше опипом, без да намери нещо. Той въздъхна, но не можа да заговори.

— Адамо!

Усети, че нечия ръка докосна гърдите му, чу се сподавен вик и ръката се отдръпна.

— Аз съм — промълви Пърсел.

Настъпи кратко мълчание. После Омаата каза шепнешком, без да се приближи:

— Кажи го на перитани.

Пърсел повтори на английски: „Аз съм.“ И веднага разбра. Тупапау не говорят английски. Омаата се страхуваше от клопка!

— Ауе! — каза тя. — Изплаши ме. Толкова си студен!

И добави:

— Човече! Като не те намерих на постелята!…

Той усети, че големите й ръце опипват ръцете и гърдите му до раменете. Въздъхна и облегна глава на гърдите й. Омаата продължаваше да говори, но гласът й беше само шепот. Пърсел заспа.

Събуди се от усещането, че му е топло. Прострял се бе по корем върху гъвкавото плътно тяло на Омаата, но и на гърба му беше топло. Покрит беше с нещо тежко, грапаво, познато… Одеяло! Донесла му бе едно от одеялата на „Блосом“. Той го подуши. В гънките му имаше още лъх на сол, смола и полирано дърво.

Не беше съвсем буден. Имаше чувството, че плува посред пладне в топлата вода на лагуната, когато слънцето ви гали приятно през нея. Облегнал дясната си буза до гърдите на Омаата, а ръцете — на кръста й, прегънал лявото си коляно върху корема й, той усещаше как исполинската й гръд го повдига при всяко вдишване. Едрите ръце на Омаата бяха сложени леко на кръста му и придружаваха това повдигане с едва уловимо побутване нагоре, като че го люлееха.

Времето течеше. Усещаше се като пиленце, сгушено в най-меките пера на майка си, в пуха на рошавия топъл корем, отдето подаваше само глава, за да вдишва нощния хлад. Колко приятен стана изведнъж мракът! И пещерата, скрита в пазвите на планината, и стаята в пещерата, която го обгръщаше като черупка на яйце, и полумракът, който ги забулваше в тази стая; а в полумрака — грамадното, черно, топло тяло на Омаата. Наврял глава в гръдта на исполинката, той слушаше с радост ударите на сърцето й, сякаш тия удари подхранваха собствените му жизнени сили. Никога и никъде, в никой миг на своя живот не бе изпитвал такова чувство на блаженство. Беше така приятно и сладостно, че му се искаше да простене.

— Събуди ли се, чеденце? — запита Омаата.

С ухо на гърдите й, той чу отзвука на нейния глас. Тя бе само прошепнала въпроса, но този шепот още кънтеше, като басовите звуци на орган.

— Да — отвърна той, без да мръдне. — Дълго ли спах?

— Доста дълго.

С какво търпение го бе понасяла, без да мръдне!

— Гладен ли си?

— Да — въздъхна той. — Много. Не ми напомняй за ядене.

— Донесох ти да ядеш.

— Какво?

— Риба… сухар…

— Ауе, жено!

Събуди се напълно.

— Къде е? — запита радостно той като се изправи и седна на постелята.

— Чакай, не мърдай.

Едрата ръка го докосна и потърси опипом в тъмнината. После той усети, че слага в ръката му една пеританска чиния. Пърсел я поднесе до устните си и изпи жадно съдържанието й.

Омаата се засмя доволно.

— Колко си гладен!

— Виждаш ли ме?

— Не, чувам те!

Легнала бе отново и той усети, че прегъва крака си, за да му даде възможност да се облегне. После продължи:

— Искаш ли сухара?

— Да.

Поднесе го към устата си. Сутринта бе изял също такъв един сухар, но този спомен му се стори изведнъж много далечен. Усети с изненада същия възкисел вкус.

— Свърши ли?

— Да.

Мисълта му започна отново да работи и той запита:

— Как успя да пренесеш всичко това дотук… чинията, сухара, одеялото…

— Успях — отвърна тя.

Стори му се, че долавя известна студенина в гласа й. Обърна глава към нея, но мъчно беше, като не виждаше лицето, да прецени една интонация, и то след като бе отзвучала. Само промълви:

— Какво ти е?

— Нищо.

Наведе се да остави чинията на камъните. В същия миг усети, че тя намята одеялото на плещите му. Обърна глава. По шумоленето на листата разбра, че Омаата става.

— Къде отиваш? — запита тревожно той.

— Отивам си.

Той повтори недоверчиво:

— Отиваш ли си?

Тя не отговори. Чу се шум от търкулнато камъче. Пърсел се уплаши, изправи се и тръгна опипом към прозорчето.

— Омаата!

Потърси с ръце. Тя седеше на камъните, пъхнала вече нозе в отвора.

— Не! — викна той като я улови за раменете и направи жалко усилие да я задържи. — Не! Не!

— Защо? — отвърна беззвучно тя. — Вече не ти е студено. Наяде се. Имаш одеяло.

— Остани! — извика той.

Пусна раменете, обгърна с ръце шията й и започна да я дърпа с все сили обратно в стаята.

Тя не се противеше, не мръдваше, но той все пак не успяваше да я отмести нито на косъм.

— Остани! Остани! — повтаряше умолително.

Нищо друго нямаше значение в този миг, той желаеше отчаяно присъствието й, сякаш от това зависеше животът му.

— Страх те е да не изстинеш ли? — запита най-после тя, без да може да се долови има ли или няма насмешка в гласа й.

— Не! Не! — отвърна той и поклати глава, като че тя можеше да го види.

После добави неочаквано, тихо, с глас, който изненада и самия него:

— Не искам да стоя сам.

Последва дълго мълчание, сякаш Омаата обмисляше какво да отговори. Най-сетне каза със същия безучастен и беззвучен глас:

— Пусни ме. Ще остана.

Когато се изправи отново в стаята, тя застана, без да проговори, без да мръдне, без да го докосне. След малко той я улови за ръката.

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

Нищо повече. Пърсел се чувствуваше ужасно неловко. Спеше му се и искаше да се върне на постелята от шума. Но не смееше да покани Омаата да го придружи. Преди няколко минути не му се струваше възмутително да лежи върху нея. А сега изпитваше стеснение дори от това, че е застанал в тъмнината до нея и я държеше за ръка.

— Трябва да спим — каза най-после неуверено той.

И тъй като тя все още не мръдваше и продължаваше да мълчи, той пристъпи към постелята, като я повлече за ръка след себе си. Омаата не мръдна. И Пърсел се спря с протегната ръка, без да може да направи нито крачка напред.

Схвана изведнъж смешното положение и едва не се разсмя. Той, Адам Бритън Пърсел, трети офицер на борда на „Блосом“, стоеше тук, на хиляди и хиляди мили от родната Шотландия, в незнайна пещера, сред пълен мрак, гол като първия човек, и държеше за ръка тази исполинска чернокожа дама.

— Ела, жено! — каза нетърпеливо той.

Властният тон извърши чудото. Омаата се заклати и тръгна полека подир него. Като стигна до постелята, той седна и я дръпна за ръката. Тя легна послушно, но не мръдна докато той дръпна одеялото и сложи глава на гърдите й. Пърсел почака, обърнал лице към нея. Но тя остана няма и неподвижна. Само по дишането й личеше, че е жива.

Щом легна до нея, той пъхна дясната си ръка под кръста й, а на корема й сложи прегънатото си коляно. Но скоро се почувствува неловко от тази прегръдка. Не виждаше вече в нея досегашната невинност, нито единението с Омаата, което изпитваше, когато, легнал върху й, му се струваше, че се разтапя, че диша чрез нея. Те бяха сега две отделни, различни същества. Две отломки от един и същ материк, загубени сред океана. Два острова.

Затвори клепачи, но сънят бе избягал. Обърканост и смущение владееха в главата му. Тими плуваше някъде между две вълни, понесен от течението, но Пърсел виждаше под дългите ресници втренчения поглед, с кроткото и лукаво изражение. Независимо дали отваряше или затваряше клепачи в тъмнината, той виждаше тия очи пред себе си и изпитваше смущение, което по някаква странна логика беше еднакво с угризението от това, че бе оскърбил Омаата.

— Не спиш ли, Омаата?

— Не — отвърна след известно време тя.

Глупав въпрос. Явно беше, че не спи. Стоеше тук, защото я бе помолил да остане. Лежеше до него като камък. Още по-оскърбена. Съвсем не тук. Мислеше навярно как ще живее в острова след смъртта на Джоно. Как ще остарее в острова. Съвсем сама.

— Защо каза, че другите ще победят, Омаата?

Ново мълчание, сякаш думите му трябваше да изминат голямо разстояние, преди да стигнат до нея.

— Когато другите поеха в гората — каза равнодушно тя, — пеританите не биваше да останат в селото.

— Защо?

— Те не знаеха къде са другите. А другите знаеха къде са те.

— Какво трябваше да сторят?

— Да поемат гората.

— И те ли?

— И те.

И добави:

— Или веднага да построят па, като го свършат още до вечерта.

— Защо още до вечерта?

— Ако па не е свършено, щом се мръкне другите ще нападнат. А като е построено па, ако е яко, просто не може да бъде нападнато.

— И с пушки ли не може?

— Човече! — каза презрително тя. — Та какво е пушката? Копие, което стига малко по-далече…

Пърсел си припомни погледа, който Тетаити и Меани си размениха в стана.

— Смяташ ли, че другите ще нападнат, Омаата?

— Не сега. Сега е нощта Роонуи. Тя е много тъмна. Но сутринта. На съмване сигурно ще нападнат. Преди да е довършено па.

— Знаят ли пеританите?

— Казах им.

Пърсел вдигна глава и протегна врат, като че би могъл да я види.

— Защо?

— Джоно беше перитани — отвърна без колебание тя.

Не беше сигурен дали е разбрал правилно смисъла на този отговор, затова запита пак:

— Искаш пеританите ли да спечелят?

— Не — отвърна отривисто тя. — Искам другите да спечелят.

— Дори след смъртта на Джоно?

Настъпи ново мълчание. После същият отривист отговор:

— Джоно имаше пушка.

— Ти предпочиташ другите пред пеританите.

— Другите бяха тежко оскърбени.

— И все пак си помогнала на пеританите, като си ги предупредила за нападението.

— Да.

— Защо им помогна?

— Заради Джоно.

Стигнаха до същата точка. Не му бе станало по-ясно. Изведнъж тя каза, почти като Ивоа:

— Пеританско… защо… защо!…

И се засмя леко, за най-голямо удоволствие на Пърсел. С някогашния тон. Закачливо, приятелски, почти нежно. Той погали леко с буза гърдите й. Станала му бе по-близка откато разговаряха. И тялото й дори беше по-друго. По-меко, по-гладко.

Той продължи:

— Слушай. Ти не ми даде време да ти разкажа. Аз наистина не съм убил Тими.

Обясни й. Когато свърши, тя поразмисли и каза:

— Убил си го.

— Нали ти разказах…

— Ауе, човече, не бъди толкова упорит. Акулата напада, ти оставяш ножа пред себе си, акулата се нанизва. Тъкмо ти си я убил.

И добави:

— Много храбър мъж си, Адамо.

Дълбокият мощен глас, топлотата, устремът — всичко беше отново като по-рано.

— Аз съм човек, който страшно се бои — каза с лека насмешка Пърсел. — Боях се от сутринта и чак до смъртта на Тими. След смъртта на Тими пък се боях от студа. А когато престана да ми е студено, се боях да остана сам. Ауе, цял ден се боях. Ако се умираше от страх, щях да съм умрял досега.

Тя се засмя, помълча и каза:

— Много си храбър, Адамо.

И добави:

— Видях те в колибата с тримата перитани. Видях те като тръгна с Ману-Файте. Ауе, разплаках се като те видях да тръгваш без оръжие с Ману-Файте. Такъв дребен, слабичък и непоколебим! О, петленцето ми! О, Адамо!

Той не знаеше вече какво да каже. Долепи по-силно буза до гърдите й и притисна с ръка едрата й снага. Шепотът в нощта възстанови връзката помежду им. Не предишната. Тя нямаше да се върне никога. Беше нещо друго. Другарство. Разбиране. Неизречена нежност.

Стана му горещо, отхвърли одеялото до кръста си. Миризмата на „Блосом“ изчезна веднага, заместена от топлото ухание на Омаата. Позна едно друго ухание — това на цветята в косите й. Само едно не можеше да познае, най-силното и най-известното. Би могъл да го разпознае между хиляди, а не можеше да го назове. Вероломна, смесена миризма на пипер, миск и амбър. Миризма на растение, което се превръща в плът. Отначало човек не можеше да определи приятна ли е, или неприятна, но докато се чудеше каква е, тя проникваше неусетно в него като упойка. Не се излъчваше от Омаата, беше просто част от нея, от шията, от рамото, от гръдта, върху която бе положил буза. Беше неотлъчна част от нея. А в същото време напомняше бистра вода, големи дървета с увиснали клони, пясъка на лагуната, знойно дневно слънце. Ако щастието, че живееш, имаше миризма, тя би била именно тази. Но оставяше зад себе си и някаква горчилка, сякаш напомняше за свежест, която вече тлее.

— Добре ми е — каза глухо той.

— Добре ли ти е, чеденце? — запита тихо тя.

Шепот като тих прибой на плаж при хубаво време. После добави:

— Не ти ли е кораво на шумата? Искаш ли да дойдеш върху мене?

Още преди да успее да й отговори, тя го взе и го сложи върху себе си. Уханието веднага се засили, той остана неподвижен, с отворени очи. Изпитваше сладостно доволство. Всичко се сливаше — уханието и плътта. Тялото му се нагаждаше и наместваше. Унесен, но не безжизнен, имаше чувството, че е растение, което се изпълва с животворен сок.

В същия миг му хрумна нещо глупаво и чудновато:

— Откъде дойде рибата? Пеританите не ходиха на риболов тази заран.

След малко Омаата се обади:

— Ороа ходи за риба.

Той я проследи мислено след излизането й от пещерата. Хвърлила бе трупа на Тими в морето, отишла бе в колибата си, взела бе оттам одеялото, рибата, сухара, и…

Разтвори очи в тъмнината. Това било значи!… Повдигна ръка, плъзна я леко до шията на Омаата и започна да опипва. Шишарките на пандануса се търкулнаха под пръстите му, усети ликото, на което бяха нанизани. Надигна се до тях, помириса ги и вдигна глава:

— Сложила си огърлицата си?

Омаата се сви, чу се съвсем слабо шумолене и нищо повече.

— Омаата…

Никакъв отговор. Той вдигна ръка и погали грамадното лице.

— Омаата.

След малко тя улови кротко с две ръце лицето му и го сложи до шишарките на огърлицата. Той остана за миг неподвижен, облегнал ръка върху гърдите на Омаата. Бодилите дращеха бузата му, той се обърна настрана и вдъхна жадно миризмата им. Усети я как нахлува в него не само през ноздрите, но и през всяка пора на кожата. След миг главата му се изпразни, стените на пещерата изчезнаха, той вървеше по плажа, северозападният вятър шибаше лицето му. Усещаше, че може да хвърчи, ритна властно пясъка, протегна ръце и заплува във въздуха с потръпващи крила.