Робер Мерл
Островът (2)

Първа глава

Пърсел премина по предната палуба, като отбягваше да поглежда моряците. Както винаги, когато минаваше между тях, той се срамуваше, че е така добре облечен, така добре нахранен. Отиде до носа и се наведе. Прекрасни мустаци от пяна се открояваха от всяка страна на вълнореза. „Блосом“ пореше водите.

Пърсел се обърна. Моряците чистеха палубата сред дрънкане на кофи. Той въздъхна, отвърна очи, облегна зад гърба си ръце на фалшборда и обгърна с поглед кораба. Красота! Слънцето блестеше додето поглед стига върху дългите вълни на Тихия океан, а „Блосом“, с наклонени към левия борд три мачти, посрещаше южния-югоизточен ветрец. Всяка вълна, минаваща под кила му, го издигаше и „Блосом“, опрян здраво с всичките си платна о вятъра, стигаше до гребена й без клатушкане и се плъзгаше отново без забава към основата й. „Красота“ — помисли с любов Пърсел. От вълнореза до кърмата всичко беше грижливо поддържано, съвършено; корпусът газеше добре, такелажът беше нов. Преди осемнадесет месеца, при преплаването на Ламанш, „Блосом“ бе успял да изпревари един пиратски кораб от Сен Мало.

Пърсел се ослуша. При все че наближаваха остров, не чу птичи глас. Като се изключи плясъкът на вълните, океанът беше тих. Но край Пърсел се чуваха звуци, които винаги го радваха при приятен ветрец: тракането на огромните дървени рудани, трептенето на вантите, а под него, зад гърба му, врязването на вълнореза във водата, тихо и непрестанно като раздиране на коприна.

Пърсел погледна пак моряците. Поразен бе отново от тяхната измършавялост, укори се, че се бе възхищавал с наслада на „Блосом“, ръцете му се впиха във фалшборда и той помисли гневно: „Ах, тоя луд!“

Извади часовника си, погледна го и извика със суров глас:

— Джонс! Бейкър!

Моряците Джонс и Бейкър завързаха грижливо четките си и дотичаха.

— Лагът! — каза Пърсел.

— Да, лейтенанте — отвърна Бейкър и при все че мургавото му лице с правилни черти остана все така неподвижно, очите му се усмихнаха на Пърсел. Да се спусне лагът беше лесно, Джонс му беше шурей и Пърсел не случайно ги бе поставил в една смяна.

— Вървете! — заповяда Пърсел със същия суров, властен глас.

И добави почти шепнешком:

— Внимавайте. Особено Джонс.

— Да, лейтенанте — каза Бейкър.

Пърсел ги погледа как се отдалечават, прекоси отново предната палуба и се прибра в кабината си.

На мостика нямаше никой и Бейкър бързо прошепна:

— Един съвет: не го отваряй. — Той посочи палубата под нозете си и добави: — Оня мръсник си има пипала.

— Не съм сукалче — изсъска сърдито дребничкият Джонс, като се изпъчи.

После грабна пясъчния часовник и в момента, когато Бейкър спусна лага във водата, той го обърна и го задържа хоризонтално, наравно с окото си. Любуваше се на пясъчните зрънца, които се изсипваха като тънък дъждец в стъкленичката, докато въжето се развиваше от барабана и се спускаше през борда. Джонс още не бе се наситил на тази гледка. Изпитваше приятно чувство на могъщество, като че сам той караше кораба да се движи напред.

Когато и последното пясъчно зрънце падна, той погледна важно зетя си и каза:

— Готово!

Бейкър спря веднага барабана, изтегли въжето и преброи възлите.

— Девет и половина — каза полугласно той, като поглеждаше неспокойно стълбата, която водеше към мостика.

— Чудесно! — отвърна Джонс.

— Дявол да го вземе! — изсъска тихо и разярено Бейкър, — какво ти влиза в работа колко път излапва тази проклета черупка?

Той донави въжето на барабана, вдигна глава и, забелязал смутеното лице на Джонс, му се усмихна.

В същия миг лявата стълба на мостика се разлюля от стъпки и двамата моряци се заковаха на място още преди Бърт да се появи.

— Не го поглеждай! — прошепна Бейкър с разтуптяно сърце.

Бърт обичаше да се заяжда с младите, та Бейкър се страхуваше за Джонс.

Присвил очи до размера на цепнатинка, като че залязващото слънце му пречеше, Бейкър гледаше как Бърт се приближава и разучаваше с омраза изяществото на исполинската му осанка. Като се почне от двувърхата шапка и се свърши с обувките с токи, всичко беше чисто и съвършено: дантеленото жабо беше бяло като сняг, ръкавите на сакото бяха с големи маншети, белите чорапи съвсем опънати, позлатените копчета лъщяха като огледала. „Мръсник“ — помисли Бейкър и придаде враждебност на погледа си. Предпочиташе вниманието на Бърт да се спре на него, а не върху Джонс.

Стигнал на две стъпки от моряците, Бърт застана на дългите си нозе и запита с металически глас:

— Колко?

— Девет и половина, капитане — отговори Бейкър.

— Добре.

Разкрачил нозе, с ръце на гърба, Бърт оглеждаше бавно двамата мъже. Панталоните на бели и червени ивици бяха чисти, лицата избръснати, косата подстригана. Главата на Бейкър стигаше едва до корема на капитана и Бърт гледаше с любопитство лъскавите черни очи, втренчени толкова от ниско към него. Набита снага имаше този дребен уелшец. Учтив, безупречен, сдържан, със стаена омраза. Приятна възбуда пропълзя под кожата на Бърт. „Безупречен ли? Ще видим. И той ще сбърка, като всички.“

— Свободни сте — каза Бърт.

Те се върнаха при бригадата за миене на предната палуба. Бозуел се бе облегнал на фалшборда, с бич в ръка; ремъкът беше навит на пода до нозете му. Когато двамата моряци минаха покрай него, той вдигна кучешката си муцуна и изпръхтя заплашително. Те не бяха сбъркали в нищо и Бозуел нямаше лоши намерения към тях. Това изръмжаване беше просто навик. Правеше го неволно всеки път, когато някой моряк минаваше край него.

Джонс и Бейкър отвързваха четките си с привидно бързане, а всъщност нарочно се заплитаха във възлите.

Миенето не напредваше. Когато Бозуел заглеждаше моряците, те се разбързваха, но без да си дават особен труд. И това престорено усърдие обаче преставаше, щом Бозуел извърнеше глава. Тогава моряците се задоволяваха да тракат с четките, като гледаха да вършат колкото е възможно по-малко работа.

Това хитруване не отбягваше от погледа на Бозуел, но той не знаеше дали да се намеси. Боеше се от тази смяна. Тя беше най-лошата на „Блосом“. Дребният Смъдж беше истинска змия, Мак Лауд — хитър и опасен, метисът Уайт — мнителен и докачлив, Бейкър — избухлив, а останалите — безобидни. Но тия четиримата стигаха да развалят цялата пасмина. Тази мисъл го ядоса. Той излая дрезгаво и плесна с бича по пода посред моряците, като внимаваше все пак да не засегне никого.

Бърт не можеше да види от мостчето как върви миенето, но чу излайването, а от пляскането на бича разбра, че Бозуел е ударил само дъските. Той се изправи с вирната глава и втренчен поглед. Ставаше нещо необичайно. Копоят му се бе подплашил. Бърт реши да види сам и започна да заобикаля полека, за да се приближи към предната палуба, без да го забележат.

В това време юнгата Джими подаде през люка простодушната си глава. После се появи постепенно с кофа мръсна вода в ръка. От сутринта помагаше на готвача в кухнята, та това беше първата му глътка чист въздух.

Появата на юнгата отвлече вниманието на моряците. Бозуел усети това, обърна гръб и загледа морето. Мълчаливо бе дадена почивка. Като продължаваха все още да шумят, моряците се изправиха, безизразните им очи сякаш се събудиха и двама-трима от тях смигнаха на Джими, но без да му заговорят. Над пъстрите панталони се виждаха мършави голи тела, отпуснати рамене, гърбове, нашарени с дълги белези от рани.

Джими премига от слънцето, огряло палубата, огледа се бързо, помаха с лявата си ръка към моряците и без причина се засмя. Две години по-млад от Джонс и много по-дребен, той имаше детинско лице със закръглени черти, а когато се смееше, на дясната му буза се образуваше трапчинка. С мръсната кофа в ръка той тръгна към десния фалшборд, хвърли набързо поглед към спиралите пяна, които се плискаха по обковката на корпуса, и изведнъж, като вдигна глава се закова на място с разтуптяно сърце: на кръгозора, ясно очертан в утринната омара, се подаваше плосък остров, покрит с кокосови палми. Вятърът носеше мирис на листа и горящи дърва. Джими знаеше от моряците, че наближават островите Туамоту и при все че не ставаше дума да се спрат там, самият вид на сушата го очарова. Протегнал врат, полуотворил уста, той гледаше на кръгозора първия остров от южните морета, а стъкленосините му очи бяха овлажнели от щастие.

В същия миг плътно ято морски ластовици, които се бяха приближили почти до водата, литнаха, изхвърчаха невероятно бързо до марселите и започнаха да кръжат с остри крясъци около предната мачта. Джими ги проследи с поглед, като търкаше несъзнателно късите си коси, щръкнали на челото в два момчешки перчема. Той продължи така да приглажда перчемите си и да наблюдава птиците, докато кофата натежа на ръката и му напомни длъжността му; тогава направи необичайна за един юнга грешка — изля мръсната вода срещу вятъра, вместо в обратна посока. Голяма част от водата се плисна, разбира се, в лицето му и Джими се обърна, чувайки, че някой го изруга. Пред него бе застанал капитан Бърт. Няколко капки бяха изпръскали дрехата му.

— Извинявам се, капитане — каза Джими, като застана мирно и вдигна глава.

Високо над себе си той видя невъзмутимото лице на Бърт. Гледана толкова от ниско, брадата се издаваше като кърма, а орловият нос изтъняваше към края си с неумолима точност. Бърт умееше така странно да застава и да се вковава, че заприличваше на собствената си статуя. Беше мургав и в лицето му, сковано и загоряло, сякаш беше от бронз, искряха само очите, студени и остри като стомана.

Бърт не отделяше поглед от Джими. По устните на юнгата бе застинала несъзнателна полуусмивка, а лицето му все още отразяваше щастието, което бе изпитал, когато бе зърнал за пръв път остров.

— Усмихваш ли се? — запита Бърт с металния си глас.

— Не, капитане — каза Джими.

Капитан Бърт стоеше неподвижен, разкрачен, със скръстени ръце. Гледаше далеко пред себе си закръглените черти на Джими, чистосърдечните му очи, двата щръкнали перчема на челото. Бърт не можеше да се заблуди. По това детинско лице нямаше нито следа от нахалство. Юнгата гледаше Бърт с доверчивостта, с която се отнасяше винаги към по-възрастните. Минаха няколко минути и тъй като удълженото мълчание го смути, Джими се опита плахо да се усмихне.

— Усмихваш ли се? — каза веднага Бърт така заплашително, че смрази Джими, и усмивката му, без да изчезне напълно, се превърна в гримаса.

Бърт потръпна от предусетеното удоволствие. Жестокостта му беше формалистична. За да накаже или удари някого, жертвата му трябваше поне привидно да е виновна. Бърт не постъпваше така от желание да направи впечатление на зрителите. Малко искаше да знае какво ще помислят или ще кажат. Той спазваше формата само за себе си. Определил си бе правила за всекидневното си държане към екипажа и ги зачиташе.

— И така — заговори съвършено спокойно той, — ти се усмихваш. Подиграваш ми се.

— Не, капитане — каза Джими с разтреперан глас, без да успее да надмогне потръпването, което въпреки волята му удължаваше ъгълчетата на устните в подобие на усмивка. Той се боеше, чувствуваше колко е опасно да има в тоя миг изражението, което Бърт му приписваше, но колкото повече се силеше да си придаде обичайно изражение, толкова повече устата му се удължаваше.

Бърт все повече се вковаваше и все по-втренчено гледаше детето. Той знаеше, че като удължава мълчанието си, ще наложи на юнгата изражението, за което го укоряваше.

— Усмихваш се! — викна той със страшен глас и Джими се усмихна неудържимо.

Няколко секунди Бърт се наслаждаваше на победата си. Спечелил бе играта. Юнгата беше виновен. Правилата бяха спазени.

— Сам си го заслужи — каза той, като се престори чудесно пред себе си, че съжалява.

Пое си дълбоко дъх, а студените му очи засвяткаха. После пристъпи с единия крак, отпусна се с цялата си тежест на него, завъртя от ляво на дясно едрата си снага и удари с все сили Джими с пестника си. Юнгата нямаше време нито да се отдръпне, нито да се закрие. Ударът попадна право в лицето. Морякът Джонсън, който беше в това време на няколко стъпки, разказа после, че чул как костите изпращели от силния удар. „Джими — добави той — се строполи като кукла, напълнена с трици.“

Бърт духна по кокалчетата на пръстите си и ги размърда два-три пъти пред лицето си, сякаш бяха изтръпнали. След това изгледа безизразно моряците, прескочи тялото и се върна с отмерена стъпка на мостика.

Щом се отдалечи, моряците престанаха да работят и загледаха Джими. И Бозуел дори бе навел смутено глава. Той видя много добре, че капитанът удари с все сили, но не разбираше защо. След няколко мига заповяда на Джонсън да плисне кофа вода върху главата на юнгата; а това можеше да се сметне почти за благоволение от негова страна. После, като вдигна глава и забеляза, че моряците не работят, изрева, плесна няколко пъти с бича, но някак вяло, и се отдалечи.

Джонсън беше стар моряк, куц, прегърбен, побелял и толкова мършав, че мишците на ръцете му стърчаха като корабни въжета. Той отвърза въжето, което придържаше едната кофа, загреба вода от морето и я изля върху главата на юнгата. Но тъй като обливането не оказа никакво въздействие, той се наведе да потупа Джими. Джонсън не виждаше много добре, та едва когато се наведе, можа да види какво е направил пестникът на Бърт от лицето на юнгата. Той потрепера, коленичи до безжизненото тяло и прилепи ухо до гърдите. Дълго стоя така, ужасѐн: сърцето на Джими бе престанало да тупти.

Когато старият Джонсън се изправи, моряците разбраха по смутеното му изражение, че Джими е мъртъв. Ръцете им стиснаха дръжките на четките, чу се глухо, неясно ръмжене.

— Ще предупредя мистър Мезън — каза полугласно Бейкър.

Мезън беше пръв лейтенант и вуйчо на Джими.

— Не отивай — посъветва го Мак Лауд. — Нямаш разрешение от Боз. Знаеш какво те чака.

— И все пак ще отида — заяви Бейкър.

Той трепереше от ярост и състрадание. Трябваше да прави нещо, за да се отърве от изкушението да забие ножа си в корема на Бърт.

Бейкър даде четката си на Джонс и изчезна в люка. Моряците се заловиха шумно за работа, за да прикрият отсъствието му. Да напуснеш без позволение работа, значеше да си спечелиш десетина удара с бич.

Когато Ричард Мезън се показа на палубата, стегнат, закопчан, всички погледи се обърнаха едновременно към него. Мезън видя тялото на Джими, простряно на двадесетина стъпки от него, погледна на свой ред моряците и се спря. Беше около петдесетгодишен мъж, здравеняк, с четвъртито лице и ниско чело. Бейкър не се осмели да му каже, че Джими е мъртъв, но пред разстроеното му лице и внезапното смълчаване на моряците Мезън усети, че сърцето му се свива. Нозете му затрепериха и той измина с мъка разстоянието, което го делеше от детето.

Когато стигна на един метър до него, видя ясно главата му. Клепачите бяха полуспуснати над очите, а под носа, смазан и почти разтрошен от силния удар, окървавените подути устни откриваха зъбите в някакво подобие на усмивка. Мезън коленичи, повдигна главата на Джими, положи я на коленете си и каза тихо, сякаш говореше сам на себе си:

— Джими е мъртъв.

В съзнанието му настъпи пълна пустота; той усещаше само, че времето минава, без да се случи нещо. После като че ли нещо щракна в него и той чу, че някой прошепна необикновено отчетливо:

— Старият ще се чалне.

Вдигна глава и видя отначало само огряната от слънцето палуба, а над нея — мъгливи лица. После те се очертаха по-ясно. Моряците го гледаха. Мезън си припомни, че Джими е мъртъв, сведе очи към главата, която все още държеше на коленете си, и започна да зове тихо:

— Джими, Джими, Джими…

И пак пълна пустота. Обзе го страх, опита се да вдигне глава и да види отново погледите на моряците. Отначало видя само светла мъгла, в която всичко беше бледо и неясно. Загледа я отчаяно и постепенно из нея изплуваха втренчените в него очи. Мезън не ги изпусна вече. Знаеше, че не бива да ги изпуска.

Той сложи пипнешком главата на Джими върху палубата, изправи се и тръгна към моряците. Когато стигна на два метра до тях, спря се и каза с беззвучен глас:

— Кой направи това?

Стоеше пред тях приведен, с отпуснати до тялото ръце, със замаян поглед и полуотворена уста, сякаш не владееше вече мускулите на челюстта си.

Някой прошепна:

— Бърт.

— Защо? — запита Мезън със същия беззвучен глас.

— Защото го изпръска.

Моряците бяха поразени от отпуснатите черти на Мезън, обикновено така твърди.

Той повтори със същия безизразен и безпомощен глас:

— Защото го изпръска?

После погледът му се унесе и той започна да повтаря машинално, все така беззвучно:

— Ужасно! Ужасно! Ужасно!

Някаква зловеща, безспирна, недоизричана жалба, като че Мезън изпитваше болка от изговарянето на думите.

— Господи! — изстена Джонс. — Не мога да издържам повече!

— Може ли да се направи нещо, лейтенанте? — запита Бейкър.

Явно беше, че задава въпроса, само за да прекрати вайкането на Мезън. Той вдигна полека поглед към него.

— Да се направи ли? — отвърна като ехо.

После се изправи изведнъж, лицето му стана твърдо и сурово, сви рамене, обърна се почти като по заповед кръгом, мина, без да се спре пред тялото на Джими, и тръгна към люка. Моряците го проследиха с поглед, докато изчезна.

Откъм кърмата се чу властният глас на Бърт:

— Мистър Бозуел! Струва ми се, че работата спира.

Айзак Бозуел изскочи като палячо от кутия, втурна се към моряците, дебел, нисък, зачервен, разлая се, разтича се и заудря. Крясъците траяха цяла минута. Но щом зърна в нозете си тялото на Джими, престана да реве. Десетина минути бяха минали откакто бе заповядал на Джонсън да залее юнгата с кофа вода, а голяма черна муха вече бръмчеше около зиналата рана на носа и очите се бяха изцъклили.

Бозуел наведе едрото си чипо лице, като се мъчеше да разбере какво става, но усетът му, по-пъргав от мозъка, беше вече нащрек. Моряците миеха палубата, без да смеят да погледнат или да промърморят. Но Бозуел не се заблуждаваше. В спокойствието им се таеше заплаха. Изглеждаше, че изчакват.

— Какво, Бозуел? — обади се изведнъж гласът на Бърт зад него. — Почивате ли си?

Бозуел потрепера като ударен от господаря си копой, но изпита същевременно и облекчение: зад него стоеше капитан Бърт, със своите шест стъпки и седем пръста.

— Господин капитан — каза той, — юнгата е мъртъв.

— Виждам — отвърна Бърт.

После се обърна към моряците, изгледа ги и каза съвършено спокойно:

— Хвърлете трупа в морето.

— Без опело ли, капитане? — попита смаян Бозуел.

— Чухте! — каза рязко Бърт.

Бозуел, чиято глава стигаше до гърдите на капитана, вдигна поглед към смразеното лице и разбра: Бърт предизвикваше бунт, за да го смаже още в зародиш.

Бозуел се обърна към моряците и изрева заповеднически:

— Хънт, Бейкър, хвърлете този човек в морето!

Минаха няколко секунди. Бейкър продължаваше да търка палубата, сякаш не бе чул. Грамадният Хънт направи две-три стъпки към Бозуел, клатушкайки се като мечка, но дребничкият Смъдж мина бързо зад него и му пошушна:

— Постъпи като Бейкър. Не отивай.

Хънт се спря и загледа, без да разбира, ту Бозуел, ту Бейкър с малките си бледи очи, леко зачервени в ъглите.

Лицето на Бърт приличаше на бронзова маска, застинала в неизменен израз на презрение. Със скръстени ръце и вирната глава, разкрачил широко дългите си нозе, той стоеше неподвижен като кула и гледаше отвисоко трепета на тия дребни хора, на които беше господар.

— И така, мистър Бозуел? — каза спокойно той.

Бозуел се нахвърли върху Хънт и започна да го шиба с бича. Хънт беше обикновено толкова покорен — защото нямаше достатъчно въображение, за да не се подчинява, — че никога досега не бе изпитвал ударите на бича. Той не мръдна, само бледият му, учуден поглед се местеше от Бозуел към капитана и от капитана към моряците. Бозуел удряше яростно. Струваше му се, че ударите не достигат целта си; имаше впечатление, че удря по дюшек.

— Капитане — обади се изведнъж ясният глас на лейтенант Пърсел, — ще ми позволите ли да прочета молитва над трупа на юнгата, преди да го хвърлят в морето?

Думите му паднаха сред палубата като мълния и Бозуел дори престана да удря. Пърсел бе застанал срещу Бърт, така невероятно дребен и слаб в сравнение с него, че приличаше на дете, застанало да иска капитулацията на крепост.

Няколко секунди минаха, преди Бърт да отговори. Моряците гледаха смаяни красивото, русо и строго лице на Пърсел. Набожността му беше известна, но никой не бе очаквал такава смелост от него.

— Мистър Пърсел — каза Бърт, — заповядах да хвърлят трупа в морето.

— Да, капитане — отвърна учтиво Пърсел. — Но противно на закона е…

— Законът на този кораб съм аз.

— Безспорно, капитане, вие сте единствен господар на борда… след бога.

— Заповядах, мистър Пърсел.

— Да, капитане, но не е пристойно да изпратим Джими без молитва.

Моряците изръмжаха одобрително, Бърт се обърна и ги изгледа втренчено.

— Мистър Бозуел — каза най-после той, като посочи нехайно с ръка третия офицер, — този човек е метежник. Подстрекава моряците към бунт. Арестувайте го, отведете го в трюма и го поставете в окови.

Зяпнал от изненада, Бозуел загледа капитана.

— Протестирам, капитане — каза Пърсел, без да повиши глас. — Грубо беззаконие е да се окове във вериги офицер.

— Ако този човек се съпротивлява, мистър Бозуел — заяви Бърт, — послужете си със сила.

Бозуел се колебаеше; червеното му лице, широко като йоркски жанбон, издаваше крайно смущение. Той се приближи полека към Пърсел и със стеснително, леко движение, го улови за ръката. Изглеждаше сам уплашен от кощунството, което върши: за пръв път в живота си вдигаше ръка срещу офицер.

— Елате, лейтенанте — каза тихо той. И добави, почти комично срамежливо: — Ако обичате.

Бърт не дочака Пърсел да напусне палубата. Стигна с две крачки до Хънт и го удари с пестник, но не много силно и почти мило. Хънт се строполи. Моряците се смаяха от разликата между умерения удар, който повали Хънт, и тежкия пестник, убил Джими.

— Смъдж, Мак Лауд — каза Бърт, — хвърлете трупа на юнгата в морето!

Навел очи, дребничкият Смъдж не се поколеба нито за миг. Той изтича към тялото на Джими, превивайки гръб като уплашено куче. Бърт погледна Мак Лауд. Шотландецът би изтърпял да го бият заедно със Смъдж. Но не искаше да го бият сам. Намуси се от отвращение, разтърси рамене, пристъпи и улови юнгата за краката. Смъдж го улови за раменете. Свършено!

Бърт обгърна моряците със студения си поглед. Смачка ги и тоя път. Сега ще почне разплатата. Няма да пощади никого, нито дори дребничкия Смъдж, който се подчини веднага.

— Спрете! — викна нечий глас.

От люка се подаде снагата на Ричард Мезън. Моряците се изненадаха, като го видяха пак. Почти го бяха забравили. Смъдж и Мак Лауд се заковаха на място. Мезън изкачи последните стъпала, застана на палубата, отстрани с ръка, без да ги види, Бозуел и Пърсел, които се готвеха да слязат, и тръгна почти несъзнателно към Бърт. Лицето му беше вдървено и бледо, въпреки загара. Спря се на три стъпки пред Бърт, застана мирно и каза със странна тържественост:

— Със съжаление трябва да ви кажа, капитане, че ви смятам за убиец.

— Внимавайте какво говорите, мистър Мезън — отвърна спокойно Бърт. — Не ще търпя да ме клеветят. Явно е, че се касае за нещастен случай.

— Не! — възрази ясно Мезън. — Не се касае за нещастен случай, а за убийство. Вие убихте съзнателно Джими.

— Предполагам, че сте полудял — каза Бърт. — Нямах нищо против хлапето.

— Убихте го — продължи тъжно и безстрастно Мезън, — защото го обичах.

Между моряците настъпи внезапна напрегнатост. Никой досега не бе се сетил за това, но след изричане на обвинението, за всички стана ясно, че е така.

— Щом мнението ви е такова, мистър Мезън, имате право да се отнесете до съдебната власт. А пък аз ще ви съдя за клевета.

Настъпи мълчание, после Мезън заговори отново глухо, като че на себе си:

— Току-що обмислях всичко това цели десет минути в кабината си.

И тъй като замълча с разсеяно изражение, Бърт запита сухо:

— И така?

— И така — продължи Мезън със същото разсеяно изражение, — очевидно е, че ако подам тъжба, съдиите ще ви оправдаят. А след това аз ще бъда осъден за клевета, разорен от обезщетението, което ще трябва да ви заплатя, и разжалван.

— Възхитен съм от прозорливостта ви, мистър Мезън — каза Бърт. — Тъкмо така, струва ми се, ще се развият нещата.

— Да, капитане — отвърна глухо и машинално Мезън. — Затова взех друго решение. Няма да ви съдя.

— Поздравявам ви, че сте толкова благоразумен, мистър Мезън — каза Бърт. Усмихна се за миг и добави: — Но вашето решение не изменя моето. Вие ме наклеветихте в присъствие на екипажа и щом се върнем в Лондон, аз ще ви дам под съд.

— Няма да имате възможност — отвърна Мезън със съвършено равнодушен тон.

После пъхна ръка във вътрешния джоб на куртката си, извади от там пистолет, насочи го с уверена ръка срещу Бърт и стреля.

Разнесе се оглушителен гърмеж. Бърт се залюля няколко мига на нозете си като величествена статуя, после се строполи изведнъж назад със страшен трясък. Тялото му подскочи два пъти по палубата, след това се просна по гръб с вдървени нозе и разперени ръце. На мястото на носа му зееше дупка.

Дълбоко мълчание настъпи изведнъж на палубата. Моряците гледаха отдалеко тялото на Бърт. Никога не бяха имали случай да видят капитана си легнал, а прострян така, той изглеждаше още по-дълъг. Осмелиха се най-после да се приближат, но със страх, като че неподвижността на Бърт не предвещаваше нищо добро. При все че половината му мозък беше пръснат по палубата, те почти очакваха да го видят, че става — дотолкова бяха убедени в свръхчовешката му сила. Най-ужасна тирания ги бе потискала цели осемнадесет месеца, отнела им бе напълно човешкото достойнство, превърнала ги бе почти в роби. Сега Бърт беше мъртъв, но те не изпитваха радост пред неговия труп, а бяха само смаяни.

— Кой стреля? — извика Пърсел като изскочи от люка, през който току-що бе изчезнал.

— Мистър Мезън, лейтенанте — каза Бейкър.

— Господи! Така и предположих! — извика Пърсел като се приближи бързо, следван от Бозуел.

— Можете да го гледате, лейтенанте! — изгърмя Смъдж. — Умря, наистина умря това копиле!

Моряците изгледаха студено Смъдж. Бърт беше мъртъв: нямаше смисъл да го ругаят, а най-малко това подобаваше на Смъдж.

— Бог да го прости — каза Пърсел.

Мезън бе отпуснал ръка с пистолета. Гледаше като замаян трупа на Бърт.

— Назад, моряци! — викна изведнъж някой.

Вторият офицер на „Блосом“, Дж. Б. Саймън, застана на няколко крачки с пистолет във всяка ръка. Беше човек с жълтеникава кожа, тънки устни, тесен и дълг нос. Макар че не беше груб, моряците не го обичаха. Саймън имаше чувството, че е несретник, поради което беше вечно недоволен и свадлив с моряците.

— Назад! — изрева Саймън като насочи срещу тях пистолетите си. — И на работа! Аз съм капитан на тоя кораб. За всеки, който не се подчинява, имам по един куршум.

Всички се слисаха за миг. Моряците не се отдръпнаха, както бе заповядал Саймън. Не възнамеряваха да се плашат. Бяха просто възмутени от държането на този офицер, който не си знаеше мястото.

— Командуването се пада на мистър Мезън, лейтенанте — обади се Мак Лауд. — Мистър Мезън е пръв офицер на борда.

Саймън страшно ненавиждаше шотландците. През осемнадесетте месеца не бе пропуснал ни един случай да нахока Мак Лауд. Изказването му сега го вбеси.

— Мръсен шотландец! — изрева той, като се прицели с единия пистолет. — Само една дума още и мозъкът ти ще нахрани рибите.

Мак Лауд побледня, очите му засвяткаха, а ръката му напипа дръжката на ножа в джоба. Никой не бе дръзвал досега да оскърби родината му.

— За бога, Джон! — извика Пърсел като пристъпи към Саймън. — Прибери тия пистолети, моля ти се! Предостатъчно беди ни навлякоха тия оръжия. Освен това, много добре знаеш, че командуването се пада на мистър Мезън.

— Мистър Мезън уби капитана си — изсъска Саймън. — Значи е метежник. Няма вече право да командува кораб. Щом се върнем в Лондон, ще го предам на полицията и ще го обесят.

— Джон — извика Пърсел, изблещил ужасено очи, — не говориш сериозно!

— Дявол да те вземе и тебе, и премилостивата ти душа, мистър Пърсел! — изрева Саймън, а пистолетите затрепераха в ръцете му. — Не се доближавай, за бога, или ще ти направя червата на решето.

Пърсел се спря, слисан от омразата, която светна в погледа на втория офицер. Живели бяха като другари в продължение на осемнадесет месеца, през които Саймън не бе показал нито веднъж, че го ненавижда. Тази безпричинна омраза смая Пърсел и му отне силите да действува.

— Мистър Бозуел! — обади се пак разярено Саймън.

Бозуел го погледна, после отвърна глава и загледа въпросително Мезън. Имаше нещастното изражение на куче, принудено да избира между двама господари. Йерархическият ред налагаше да се подчинява на Мезън, но Мезън не му даваше никаква заповед: той стоеше все така неподвижен, унесен, с увиснал в ръката пистолет и очи, устремени в исполинското тяло на Бърт.

— Мистър Бозуел! — повтори Саймън, а жълтеникавото му лице се изкриви от ярост.

Бозуел погледна още веднъж Мезън, после бавно и някак неохотно тръгна към Саймън.

— Заповядайте, капитане — каза дрезгаво и глухо той, като гледаше смирено Саймън.

— Мистър Бозуел — изсъска Саймън, — научете тия мъже да се подчиняват.

Бозуел стисна в ръка бича, обърна към моряците чипоносото си лице и ги изгледа. Те отвърнаха на погледа му, без да мигнат, и той разбра какво става. Моряците не виждаха вече зад него сянката на капитана. Обаянието на Бърт не се дължеше само на силата му. Бърт беше и смел. Те го бяха виждали неведнъж да пристъпва към тях с голи ръце, докато техните стискаха в джобовете отворените ножове. Моряците чувствуваха: Бърт не сплашваше напразно. Той беше наистина готов да се бие сам срещу всички. Тази свръхчовешка смелост ги изненадваше. А Саймън беше само един дребнав офицер, който обича да мачка другите. И злината му дори беше посредствена. Екипажът не се страхуваше от него.

Бозуел трябваше да се залови най-напред с Бейкър, защото именно Бейкър бе отказал да се подчини на Бърт. Но дребният уелшец, облегнат на дръжката на четката си, го гледаше предизвикателно с черните си очи, без да мръдне и Бозуел постъпи така, както не би постъпил никога по времето на Бърт: отстъпи, мина покрай Бейкър, като се престори, че не го вижда, а след това направи веднага втора грешка: нахвърли се върху Хънт.

Хънт беше ударен вече два пъти — първия път от Бозуел, втория от Бърт. И не разбираше защо се нахвърлят пак върху него: не бе чул нито дума от заповедите на Саймън. Чувството за несправедливост нахлу в тъпия му мозък, той се озъби с гневно изръмжаване, нахвърли се върху Бозуел с пъргавина, която никой не би очаквал от такава грамада, изтръгна му бича, захвърли го и в един миг се вкопчи в него.

Тогава стана нещо нечувано: любопитството към борбата надделя у моряците над всички други съображения. Всички се приближиха наведнъж, за да виждат по-добре борещите се, които се търкаляха по палубата, и Саймън трябваше да отстъпи няколко крачки, за да не го обградят. Положението му беше едновременно смешно и безнадеждно. Ревеше и заплашваше, а заплахите му се струваха и на самия него смешни. Изцяло погълнати от тази борба на живот и смърт, моряците му обръщаха толкова внимание, колкото ако размахваше пистолети на театрална сцена.

По челото на Саймън и по меките, дълбоки бръчки, нагънали жълтеникавата му кожа от двете страни на устата, струеше пот. Само преди пет минути всичко му се струваше толкова просто: ще заеме руля с пистолет в ръка, а щом стигнат в Лондон и предаде Мезън на правосъдието, собствениците ще потвърдят назначението му за капитан на „Блосом“. Но ето че Бозуел се бореше сега за живота си. Дори да излезеше победител, Саймън не беше вече уверен в своята победа. Чувствуваше, че е сам, ръцете му трепереха, той се противеше с все сили на желанието да натисне спусъка и да повали който му попадне. Ами ако този пример не сплаши моряците? Ако се нахвърлят всички заедно срещу него?

На Саймън се струваше ужасно несправедливо, че е единственият въоръжен човек на борда, а не може да наложи волята си. Казваше си с горчивина, че друг на негово място с пистолет в ръка би вдъхвал страх. Но съдбата, която го бе проваляла така често в живота, сега се подиграваше още веднъж с него. С всеки от пестниците си той носеше смърт, а хората му обръщаха гръб.

Саймън гледаше тревожно борещите се. Двамата мъже се бяха слели в едно-единствено ревящо чудовище. Когато чудовището се раздели, само един от двамата ще се изправи. Саймън изблещи очи, страхът го стисна за гърлото: разбра внезапно, с пълна увереност, че Хънт ще убие Бозуел. Пистолетите затрепераха в ръцете му. След Бозуел идеше и неговият ред. Пропаднал бе. И тоя път бе пропаднал.

Хънт бе успял да обвие с грамадните си ръце врата на Бозуел. Стискаше го, без да усеща пръстите, които Бозуел бе забил в лицето му, и ударите, които му нанасяше в корема с коленете си. Саймън бе обзет от паника. С разтреперани ръце, без да вижда нещо, защото потта се стичаше от челото в очите му, той пристъпи като автомат в кръга, дето двамата мъже се бореха, и почти без да се прицелва гръмна срещу Хънт. В същия миг усети, че някой го сграбчи изотзад, обезоръжи го и го закова на място. Мълния прониза гърдите му, червеникаво було се спусна пред очите му и той усети, че пада заднишком в празно пространство.

Когато Хънт се изправи, видяха, че ризата му е окървавена на мястото, дето куршумът на Саймън бе докоснал рамото му, а Бозуел лежеше прострян на палубата с мораво лице и изкривени уста. Саймън се бе строполил до него, главата му опираше о главата на Бозуел. Очите му бяха изблещени, а двете дълбоки жълти бръчки от всяка страна на тънките устни бяха сковали лицето му в горчиво изражение.

Пърсел се раздвижи, проправи си път между моряците и спря ужасен, неспособен да изрече нито дума. Мак Лауд се наведе. Изтегли ножа си от трупа на Саймън, изтри грижливо острието в ризата на мъртвеца, затвори го с рязко тракване и го прибра в джоба си. В същия миг срещна погледа на Пърсел, разтърси рамене, отвърна очи и каза стеснително, като дете, което е направило пакост:

— Сам си го търсеше, лейтенанте.

Пърсел не отговори. Поразен от изражението на Мак Лауд, той мислеше тъжно: „Деца. Жестоки са като деца.“ Когато се обърна, за да си тръгне, видя с изненада вдясно от себе си Мезън, бледен, с наведена глава. После Мезън вдигна очи. Моряците бяха срещу него и той изгледа всички с мрачен и отчаян поглед.

— Метежници! — почти проплака той. — Метежници! Това сте вие!

— И вие също! — извика разярено Смъдж.

Лицето на Мезън трепна, сякаш му бяха ударили плесница, той премига, устните му затрепераха. И промълви:

— И аз също.