Робер Мерл
Островът (4)

Трета глава

— И така — каза Мезън, — щом ще отплаваме утре, време е да се запознаем с доброволците таитяни. Колко са, мистър Пърсел?

Той седеше в кабината си точно в същото положение както преди осем дни — с разгъната на масата карта и чашка ром в ръка. Но все пак имаше известна разлика: поканил бе Пърсел да седне.

— Шестима — отговори Пърсел. — Ето имената им: Меани, Тетаити, Меоро, Кори, Тими и Оу.

— Познавате ли ги?

— Познавам добре Меани и Тетаити. Другите познавам по-малко. Всички във всеки случай са здравеняци и ще им разберем цената, когато почнат да теглят някое корабно въже.

— Шестима таитяни — каза Мезън като наведе загрижено четвъртитата си глава. — Шестима и нашите седем, стават тринадесет. Малко са за „Блосом“.

— Не съм ви прочел целия списък — добави Пърсел. — Има и дванадесет жени, а таитянките са напълно годни да се катерят по мачтите…

— Жени ли! — викна Мезън. — Жени на борда!…

Стана така ненадейно, че събори картата и чашата с рома. Зачервен, премигващ, със стиснати устни, той постоя за миг, без да може да проговори. После сви рамене, сякаш се готвеше да се нахвърли върху Пърсел, наведе напред упоритото си чело и избухна:

— Никога, мистър Пърсел! Никога!…

Последва мълчание. Пърсел се наведе, взе с два пръста картата и му я подаде.

— Страхувам се, че нямаме друг избор — каза кротко той. — Таитяните няма да тръгнат без жени. Нашите моряци също. Те се боят, че островът, който търсите, е необитаван…

— Жени на борда, мистър Пърсел! Представяте ли си? — повтаряше Мезън, облещил пред тази възможност сиво-синкавите си очи.

— В същност — каза Пърсел — обстоятелствата са изключителни…

— Но жени на борда!… — повтори Мезън, самозабравил се дотолкова, че вдигна ръце към небето, като таитяните.

Пърсел изчака малко.

— Страхувам се — започна той, — че не ще имате възможност да откажете. Таитяните няма да се съгласят да дойдат. А пък моряците са в състояние да завземат кораба, да ни свалят на сушата и да отплават без нас.

— Те са способни да разбият кораба в някое камъче дори — каза презрително Мезън.

— Възможно е, но ние с вас ще останем на плажа в Таити…

Мезън седна отново, разгъна пак картата пред себе си и каза, навел поглед:

— Колко са жените?

— Дванадесет — отвърна Пърсел и също седна. — Ето имената им.

— Не ме интересуват имената им — избухна отново Мезън и махна с дясната си ръка така, сякаш искаше с един замах да ги помете от лицето на земята.

Настъпи ново мълчание, след което той продължи, вече по-спокойно:

— Ще трябва да им се приготвят отделни помещения.

Пърсел сви очи. Предпазната мярка му се стори смешна.

— Разбира се — каза равнодушно той, — ще ги поставя отделно.

Мезън изпразни на един дъх чашката с рома, остави я пред себе си и като че се примири с неизбежното.

— Вие ще се занимаете с всички подробности — продължи той. — Не искам да чувам вече за тия жени.

— Да, капитане.

Пърсел сложи списъка в джоба си, но не стана.

— Ако разрешите, имам да ви доложа още нещо. — И добави: — Което ме измъчва.

— Говорете — каза Мезън със сянка на недоверие.

„Затваря се вече“ — помисли си Пърсел и заговори:

— Ако островът, който търсите, е необитаван, изниква един въпрос: нашата колония се състои от девет души англичани и шестима таитяни. Общо петнадесет мъже. А жените са дванадесет.

— Какво от това? — каза сухо Мезън.

— Трима мъже остават без жени.

— Какво от това? — повтори Мезън.

— Страхувам се да не се създаде едно твърде опасно положение. Затова ви предлагам или да върнем трима таитяни…

— Невъзможно — прекъсна го сухо Мезън.

— Или да вземем още три таитянки…

Въздействието на това предложение беше необикновено. Мезън го загледа, запремига, ръцете му затрепераха, зачерви се цял от гняв.

— Никога! — извика той, като се изправи в целия си ръст. — Трябва да се засрамите, мистър Пърсел, че ми направихте подобно предложение! Предостатъчно жени имаме вече! Те никак не ме интересуват! — добави той като вдигна дясната си ръка, сякаш се заклева. — Не искам и да ги споменавам дори! Станах моряк, защото поне на кораб… Мистър Пърсел — подхвана Мезън, без да довърши предишната си мисъл, — вие знаете много добре, че ако имах пред вид собственото си удобство, не бих допуснал нито една на борда! А вие сте застанали пред мене, безстрастен като краставица, и ми предлагате… Мистър Пърсел, в живота си съм срещал само една почтена жена и това беше сестра ми. Всички останали са… са… Колкото се отнася до мене — продължи Мезън, като се отказа да даде определение на вражеския пол, — нямам никакво намерение да оставям потомство… Дванадесет жени — избухна пак яростно той, — дванадесет жени! На мой кораб! Дванадесет полуголи твари, които ще пищят и ще крещят на палубата ми от сутрин до вечер — добави с отвращение той, сякаш таитянките бяха морски ластовици или папагали. — Знайте, мистър Пърсел, и кажете от мое име на моряците, че бих предпочел по-скоро да остана в Таити и да се обеся собственоръчно там, ако стане нужда, отколкото да взема още една жена на „Блосом“!

Той си пое дъх и каза по-спокойно, но с тон, недопускащ възражение:

— Свободен сте, мистър Пърсел.

Пърсел отдаде вдървено чест и излезе разярен от кабината. Това беше лудост! Крещяща безсмислица! Мезън се грижеше повече за двойките кози и свини, отколкото за човешките двойки в своята бъдеща колония. „Какво безразсъдно упорство! — помисли той в нов изблик на гняв. — Какво значение има дали ще бъдат петнадесет, а не дванадесет?“

Дори ако се вземат под внимание само атлетическите им достойнства, таитянките не заслужаваха презрението на Мезън. Те се научиха почти толкова бързо, колкото и мъжете, да се катерят по мачтите и вантите, за да разхлабват рифовете или да прибират платната. Само осем дни след като „Блосом“ бе напуснал Таити, те бяха вече много добри маневристи. За Пърсел беше забавно зрелище да ги наблюдава как, при заповед, се покатерват по въжените стълби и стигат до главозамайващия връх на мачтите, без да престават да се смеят, да пеят или да крещят.

На деветия ден след отплаването „Блосом“ бе настигнат внезапно от доста силна буря и Мезън заповяда да приберат платната. Пърсел изпрати екипажа по мачтите. Моряците видяха опасността и побързаха да се подчинят, нещо, което не бяха правили от осем дни насам. Но таитяните, с изключение на Меани и Тетаити, отказаха да мръднат. Биха се уплашили може би по-малко от бурята, ако се намираха в своите пироги. Но замайващото клатушкане, блъскането на вълните в борда и страшното спускане на „Блосом“ след като се е изправил на кила си, ги ужасяваха. Те се бяха прибрали в своя кубрик^[1], сгушени един до друг, посивели от страх, на това отгоре болни и — понеже бяха голи — замръзнали от студ. Нищо не можеше да ги накара да се раздвижат: смятаха, че са загубени.

Бурята трая само един ден; и корабът не беше нито за миг в опасност. Но тази случка влоши приятелските отношения между таитяните и екипажа. Моряците не простиха на „черните“, че са ги изоставили в трудните минути.

Настъпи пак хубаво време, но вятърът утихна, стана задушно и „Блосом“ едва се придвижваше в море, което беше по-тежко от масло. Всичко беше неподвижно. Никакъв полъх, никаква бразда пред вълнореза. Само слънцето се движеше. Платната висяха отпуснати и жалки, набръчкани — казваше Мак Лауд — като кожа на старица. Кръгозорът описваше около кораба огнен кръг, който сякаш го затваряше, и Пърсел имаше впечатлението, че океанът стяга постепенно „Блосом“ като втвърдяваща се пихтия.

Старият Джонсън му показа една сутрин край борда остатъци, които бе хвърлил предния ден. Никога не бе виждал подобно нещо през своето петдесетгодишно плаване.

Наведени над фалшборда, моряците от сутрин до вечер спускаха въдици. Таитяните тръгваха с големите лодки, застанали прави на седалките, с харпун в ръка. Но това препълнено с риби море не им даваше нито една риба. Отвратени сякаш от неподвижността му, и акулите дори се бяха отдалечили от „Блосом“.

Като гледаше това пусто небе, това мъртво море, тези избледнели багри, човек оставаше с впечатлението, че е попаднал по невнимание в някаква вкаменена планета, която не ще изпусне вече жертвата си. Знойно слънце избелваше платната, разтапяше смолата между дъските. При все че ги поливаха с пълни кофи по два пъти на ден, бордовите дъски над водната линия започваха да се разделят. Моряците трябваше да завържат парцали на нозете си — толкова гореща беше палубата.

Запасите от сладка вода намаляваха, Мезън разпредели храните на дажби. Но въпреки това бяха принудени да пожертвуват бика, а след няколко дни и кравата. След това изядоха козата и козела, дивите свини, двете кучета. На борда останаха вече само хората.

Минаха още осем дни и откъм запад нахлу вятър, който все повече и повече браздеше океана. Платната се опънаха до скъсване, такелажът заскърца от единия до другия край на кораба; палубата започна да потреперва под нозете и тежкият тримачтов кораб, вдигнал нос над вълните, подскочи напред, лек като птица.

След един час минаха през ято хвърчащи риби. Голям брой паднаха на палубата, а в прозрачните води се виждаха преследващите ги златни рибки. Пърсел даде заповед на рулевия да обезветри платната, пуснаха въдици и наловиха колкото си искаха от тях. Настана весело клане и след няколко минути се наядоха както трябва, за пръв път от седмица насам.

Току-що привършваха обеда си, когато небето потъмня, захлади се и заваля дъжд. Довлякоха на палубата всички съдове, бурета, ведра. Таитяните свалиха своите престилчици и с вдигнати към небето длани, отметнали назад глава, викаха от радост, като гълтаха дъжда.

Движенията им се превърнаха полека-лека в танец. Мъжете започнаха да пляскат с ръце, а жените запяха някаква песен без думи, която се извисяваше и ускоряваше в задъхано кресчендо. С разпилени коси и лъснали от дъжда тъмни снаги, те танцуваха на място, едва мърдайки нозе, с неподвижни рамене, съсредоточили сякаш целия живот и движение на тялото си в своите едри хълбоци.

Всички моряци, освен Смъдж, се бяха разсъблекли и на Пърсел се стори за миг, че ще се присъединят към танца на таитяните, дотолкова възбуждението им беше заразително. Но моряците си останаха на предната палуба да ги облива дъждът, гледаха отдалеко таитяните, пляскаха се по гърба и доста много се стесняваха от голотата си. „Ето една почти библейска картина — помисли шеговито Пърсел. — Таитянинът е човекът преди грехопадението, а пеританецът е вече съгрешилият човек.“

Макар да си даваше вид, че наблюдава пълненето на ведрата, Пърсел не изпускаше от поглед това, което ставаше на палубата. Поразен бе от държането на Смъдж. Дребничкият моряк беше с риза и панталони и стоеше малко настрана от двете групи. Застанал до фалшборда между две големи лодки, той стоеше там като в ниша, свит, с хлътнал гръден кош. Едното му рамо беше по-високо от другото. Сивите му коси падаха по челото, веждите бяха събрани над острия нос, а долната му устна беше презрително издадена напред. Прегърбен и свит, той стрелкаше таитяните със своите враждебни и хитри миши очички.

Изведнъж Пърсел чу, че някаква жена вика:

— Джоно! Джоно! Джоно!

Той се обърна, засиленият дъжд почти го ослепи. От групата на таитянките се отдели висока едра фигура и тръгна към моряците, но спря на половин път. Беше Омаата.

Всички погледи се насочиха едновременно към нея. Великолепната й тъмна снага беше шест стъпки и пет пръста висока. При все че всяка част от тялото й надвишаваше човешките размери, общо фигурата й беше съразмерно развита. Моряците я загледаха, без да продумат. Откакто „Блосом“ бе напуснал Таити, никоя жена не се споменаваше толкова често на борда. Те се възхищаваха почти със страхопочитание от дебелите бедра, широкия гръб и огромната й гръд. Силата й, станала вече легендарна, даваше повод за хиляди измислици: като потупала приятелски Мак Лауд по рамото, тя го търкулнала, без да иска, на цели двадесет стъпки. Облегнала се на една греда и я пречупила. От невнимание скъсала дебело като китката й корабно въже. Понякога се питаха на шега какво ли ще стане, ако се влюби в дребничкия Смъдж. Тази възможност даваше повод за безброй шеги, някои твърде точни и определени. Общото заключение беше, че дребничкият Смъдж ще умре от задушаване.

Омаата направи още две-три стъпки, един слънчев лъч, пронизал черното небе, я освети и моряците започнаха свободно да я оглеждат. Пърсел сви очи. Моряците приличаха на котараци, които съзерцават с възхищение и страх огромните форми на тигрица.

— Джоно! Джоно! — повтори Омаата с дълбокия си глас.

— Хайде, върви! — каза Мак Лауд на Джон Хънт, като го потупа по гърба.

Хънт напусна покорно групата и тръгна с тежка стъпка към Омаата. Имаше същия ръст, беше съответно широк, малко по-едър от нея, космат от глава до пети, а това му придаваше особено обаяние сред голобрадите таитяни. Той гледаше Омаата с малките си свински очи. Муцуната му, обрасла с червеникава брада, беше сякаш смачкана, сплесната от някакъв исполински удар, който я бе направил двойно по-широка, като й бе отнел всякаква релефност. Но сега той не изглеждаше така заспал, както обикновено, и човек би казал, че почти се усмихва. А Омаата се смееше с едрите си бели зъби и в големите й като езера очи играеше странен плам.

Те постояха доста време така, един срещу друг, сякаш Омаата бе разбрала, че Хънт мисли бавно, та не бива да избързва. После го сграбчи за ръката, завлече го в групата на танцуващите, застана насреща му и започна да люлее бедра, като не снемаше поглед от него и скандираше с дълбок глас:

— Джоно! Джоно! Джоно!

Таитяните се приближиха към Хънт и запляскаха с ръце. Меани го тупна по рамото и започна да танцува до него, сякаш искаше да го насърчи.

Омаата повтаряше напевно:

— Джоно! Джоно! Джоно!

Изведнъж Хънт се размърда, попривдигна нозе, разпери ръце и започна да се люлее на място като мечка, втренчил в Омаата малките си бледосини очи. В същия миг, при все че топлият тропически дъжд продължаваше да се лее, в черните облаци, покрили от край до край небосвода, далеко на запад се появи прорез и слънцето се показа почти до самия кръгозор. Огрени от него, палубата, мачтите и платната на „Блосом“ се откроиха неземно бели върху мастиленото небе, а слънчевите лъчи озариха морето с дълги успоредни ивици, осветиха почти хоризонтално групата танцуващи, удължиха до безкрайност сенките им върху палубата и възпламениха червеното руно на Хънт.

— Джоно! Джоно! Джоно!

Дълбокият глас на Омаата приличаше и на гугукане, и на рев, а Хънт се полюляваше, огромен и космат, като клатеше в такт голямата си рошава глава — червенокос и белокож сред тъмните тела на таитяните.

— Джоно! Джоно! Джоно!

Омаата се приближаваше полека към Хънт, олюлявайки огромните си бедра, втренчила в него големите си черни очи и протегнала длани. Доближи го дотолкова, че можеше почти да го докосне, и така танцуваха един срещу друг цяла минута. След това Хънт нададе някакъв нечовешки рев, изправи се в целия си ръст и стовари върху раменете на Омаата грамадните си червени лапи. Тя избухна в нежен, гърлен смях, освободи се с невероятна пъргавина и затича. Хънт се спусна подир нея. Омаата описваше кръгове по палубата, като се обръщаше всеки миг да види дали Хънт я следва и не преставаше да се смее с гърления си смях. Най-после изчезна по стълбите към помещението на екипажа. Хънт запрескача стъпалата подире й. Моряците се задушаваха от смях. Смъдж се изправи в своето ъгълче, отвърна глава и плюна презрително през борда.

— Лейтенанте — каза Уайт, — капитанът ви вика.

Пърсел въздъхна, отиде да се облече в кабината си и влезе при Мезън.

Махагоновата маса на капитана беше завинтена на пода с дървени подпорки около всеки крак; а и самият Мезън като че бе завинтен на стола си зад масата. Облечен, с връзка, безукорен, той изглеждаше така чужд за това, което ставаше на палубата, сякаш беше жител от друга планета.

Щом Пърсел застана пред него, той сложи пръст върху една точка на картата и каза:

— Ето го.

Пърсел заобиколи масата и се наведе. Почти на половина път между Рапа и Великденския остров Мезън бе начертал с молив едно кръстче. Пърсел го погледна въпросително и Мезън продължи:

— Ето, това е островът, който търсим. Ако вятърът не утихне, ще стигнем другиден вечерта.

Пърсел погледна картата.

— В Таити вие говорехте за неизвестен остров.

— Този е неизвестен — каза бързо Мезън. — Джексън го споменава в своя „Пътепис за Южните морета“, но иначе не е отбелязан в никоя карта на Адмиралтейството. Дори върху най-новите, като тази. Официално островът не съществува. Обаче Джексън е посочил на каква дължина и ширина се намира и това именно ми позволи да го нанеса на картата и да отбележа пътя ни.

Пърсел го погледна.

— Струва ми се, че и друг капитан може да е чел Пътеписа на Джексън и ако мине из тия места…

— Помислих и за това, мистър Пърсел — каза Мезън. — Такава опасност съществува, но тя е твърде малка, защото островът е почти недостъпен. Според Джексън, той е планински, заобиколен с отвесни стръмни скали, без никакъв залив или място за пускане котва, а прибоят не позволява дори слизане с голяма лодка. Самият Джексън не е слизал на този остров. Но се е приближил достатъчно, за да може да го опише. Имал около пет мили дължина на бреговата линия, покрит бил с разкошна растителност и бил пресечен от буйна река. Аз добавям, че Джексън го е открил през сухо годишно време, от което трябва да се заключи, че реката не пресъхва. А това е очевидно важна подробност.

Тъй като Пърсел мълчеше, Мезън продължи:

— Бих желал да чуя мнението ви, мистър Пърсел.

— Какво да кажа — започна колебливо Пърсел, — ако островът се намира наистина там, дето сочи Джексън, и ако е такъв, какъвто го описва, мисля, че е напълно подходящ, освен ако…

— Ако?

— Казахте, струва ми се, пет мили дължина на бреговата линия… може би е малко мъничък.

Мезън наведе напред четвъртитото си чело и каза безапелационно:

— Предостатъчен е за тридесетина души.

Пърсел продължи:

— Засега да. Но след няколко години…

Мезън махна с ръка, сякаш искаше да отклони довода.

— Когато прочетох в Таити описанието на Джексън, това възражение ми мина през ума, мистър Пърсел. Но го отхвърлих.

Той замълча, без да обясни защо го е отхвърлил. Пърсел се ядоса. Мезън е знаел още в Таити къде отиват и цели три седмици го бе държал в неведение!

Мезън заговори отново:

— Ще ви бъда признателен, ако не издадете пред екипажа това, което ви казах.

— Има ли причина да го крием?

— Никаква. Чисто и просто няма защо да знаят.

Запазването на този въпрос в тайна не беше от полза. Имаше само йерархическо значение: началството упражняваше своето началническо предимство, като не съобщаваше на подчинените си това, което знаеше. Така тайната за местоназначението на „Блосом“ бе създала разстояние между Пърсел и капитана, а сега, след като бе споделена между капитана и помощника му, щеше да поддържа същото разстояние между офицерите и екипажа. „Смешно — помисли Пърсел. — Продължава да си служи с всички жалки и дребнави хитрини на началник, а началничеството му вече изобщо не съществува. Той дори не забелязва, че е така.“

— И така, разбрахме се вече, мистър Пърсел — каза най-после Мезън, като че продължителното мълчание беше достатъчно да разсее съмненията на Пърсел по отношение размера на острова.

Пърсел се изправи.

— Ако разрешите, капитане?

— Да, мистър Пърсел!

— Имам да ви отправя едно искане.

Мезън го погледна. „Отдръпва се вече — помисли раздразнено Пърсел. — Първото му движение е винаги отрицателно.“

— Слушам ви — каза Мезън.

— Като капитан на този кораб — започна Пърсел, — вие имате, доколкото зная, правото да извършите, ако се наложи, бракосъчетание на двойките, които биха поискали това от вас.

— Точно така.

— Аз желая — започна сериозно Пърсел — да използувате тия права, придадени към вашата длъжност, за да узаконите моя брак с една таитянка.

Мезън стана, изчерви се, скръсти ръце на гърба и каза, без да поглежда Пърсел:

— Искате да се ожените за чернокожа, мистър Пърсел?

— Да, капитане!

Това бе изречено с такава енергия и сдържан гняв, че Мезън се смая. Никога не би му минало през ум, че Пърсел може да бъде така необуздан. Прав, застанал в профил към Пърсел, той гледаше втренчено един макет под стъкло, представляващ „Блосом“ в строеж. Макар да се преструваше, че сумти сърдито от недоволство, той обмисляше благоразумно положението. Пърсел обичаше чернокожите повече, отколкото трябва, и като всеки шотландец, имаше слабост да разсъждава, но извън тия два недостатъка нямаше в какво да го укорят. Мезън не искаше да се кара с него и предчувствуваше на каква опасност се излага, ако отхвърли искането му. А от друга страна беше просто немислимо да извърши бракосъчетание между помощника си и туземка.

— Вие сте дисентър^[2], струва ми се — каза полугласно той.

Пърсел го погледна. Не разбираше какво цели с този въпрос.

— Имам наистина известни симпатии към дисентърите — призна след малко той.

— А като капитан на британски кораб — каза Мезън — аз мога да извърша бракосъчетанието ви само според обредите на англиканската църква.

„Ето какво било!“ — помисли Пърсел като сдържа усмивката си. Мезън му приписваше собствения си формализъм.

— В англиканския венчален обред няма нищо, което да ме отблъсква — отвърна веднага той. — Несъгласията ми с англиканската църква са по други въпроси.

Мезън бе смаян като чу Пърсел да говори с такова хладнокръвие за „несъгласията“ си с църквата на негово величество. Изразявайки се така, Пърсел грешеше според него два пъти: проявяваше неверноподанически чувства към владетеля и лошия вкус да отдава някакво значение на религията.

— Вие не разбрахте забележката ми — каза рязко той. — Аз не смятам, че имам право да извърша бракосъчетание на един дисентър според обредите на англиканската църква.

„Излъгал съм се — помисли раздразнен Пърсел. — Не е формализъм. Просто шикалкави. Опитва се да се измъкне по някакъв начин.“

— Не съм казал, че съм дисентър — заяви сухо той. — Казах, че имам известни симпатии към дисентърите. Но официално принадлежа към англиканската църква. Ще го установите в книжата на кораба.

„Ако сега откажа — помисли Мезън, — значи да скъсаме.“ Той въздъхна, обърна се изведнъж към Пърсел и каза гръмко:

— Трябва да си призная, мистър Пърсел, че не мога да разбера вашето решение. Но най-после вашият личен живот засяга само вас. Не се смятам в правото си да отхвърля вашето искане.

„Завъртя руля в последния миг“ — помисли Пърсел.

Двамата стояха прави един срещу друг и стеснително мълчаха. И двамата знаеха, че са били на косъм до разрива. И двамата изпитваха облекчение, че не стигнаха дотам, а в същото време ги беше яд един на друг: единият, задето трябваше да се бори, за да получи правото си, другият — задето бе принуден да отстъпи.

— Изберете си двама свидетели от екипажа — каза със заповеднически тон Мезън — и утре по обед…

Той не довърши фразата си, като че му беше противно да го стори. Пърсел се поклони и отвърна малко вдървено:

— Благодаря, капитане.

И си отиде, без да дочака Мезън да му каже, че е свободен. Чувствуваше се оскърбен, раздразнен, неспокоен. Без сам да иска това, без да го желае и Мезън, просто защото бяха съвсем различни един от друг, отношенията им всеки ден се влошаваха.

На другия ден, в присъствието на моряците Джонс и Бейкър и пред целия екипаж, строен срещу стълбата, капитан Мезън, командир на „Блосом“, покръсти Ивоа, а след това я венча, според обреда на англиканската църква, за лейтенант Адам Бритън Пърсел.

Никой на „Блосом“ не последва примера на помощник-капитана.

 

 

На 10 юли, към седем часа сутринта, в съвсем ясно небе откъм юг се появи голям чер облак и се насочи право към „Блосом“. Всички моряци вдигнаха глави и го загледаха, толкова необичайна изглеждаше посоката му — защото вятърът духаше откъм север.

Облакът се приближаваше и удължаваше невероятно бързо, превърна се в триъгълник и Джонс извика радостно:

— Птици!

От всички страни се чуха радостни възклицания. Моряците, таитяните и жените дотичаха в един миг към носа.

— Уайт — извика Пърсел, — уведомете капитана!

И се обърна. Ивоа беше зад него.

— Адамо — каза задавено тя, — мислех, че никога няма да пристигнем.

Пърсел сложи ръка на рамото й и остана така, неподвижен, мълчалив, с вдигната глава, притиснал Ивоа до снагата си. Стигнали бяха до целта. На сушата, където живееха тези птици, щяха да живеят и те, заедно — до края на живота си.

— Морски ластовици! — извика Меани, като ги сочеше с ръка.

Таитяните започнаха да викат, обзети от внезапно оживление.

— Какво разправят, лейтенанте? — запита Бейкър.

— Че яйцата им са като кокошите.

— Не вярвам — каза Мак Лауд.

Морските ластовици кръжаха сега около „Блосом“, като затъмняваха слънцето с числеността си. Приличаха твърде много на дребни чайки, но имаха по-дълга човка и раздвоена опашка. Започнаха да се гмурват във водата отляво на кораба и моряците отидоха към левия фалшборд; вероятно за да се заслони в сянката му, стадо лъскави сарделки плуваше до самия корпус на „Блосом“. Ластовиците се нахвърлиха с хиляди върху тях, така че океанът се набразди от гмурванията им. Пърсел бе поразен от тази гледка: човек би казал, че вали дъжд от птици.

— Гледайте, лейтенанте — каза Бейкър, като посочи сарделите, — кой ли не ги яде, горките!

Великолепни тонове с гърбове на черни и сини ивици се извиваха в прозрачната вода и се нахвърляха невероятно лакомо върху сарделите. Но безмилостното изтребление не спираше дотук. Самите тонове бяха подгонени от акули, които пляскаха океанските води с огромните си опашки и захапваха тоновете, като тракаха с челюсти.

Моряците полека-лека стихнаха. Риболовът на морските ластовици отначало ги развличаше, но той се превърна постепенно в истинско клане. След като разкъсаха тоновете, акулите започнаха да се изяждат едни други и водата почервеня от кръвта им.

— Господи — извика старият Джонсън, — не ми се гледа! Тая рибя участ не е живот!

— Такъв е законът — обади се Мак Лауд, опрял о фалшборда мършавите си лакти, — големите да изяждат малките. Няма какво да хленчиш. Такъв е законът. Трябва само да си по-силният, нищо друго.

Мезън изскочи на палубата, малко зачервен, с далекоглед в ръка.

— Вижда ли се суша, мистър Пърсел? — запита с треперещ глас той.

— Не още, капитане.

Настъпи мълчание. Мезън изглеждаше разочарован като дете.

— Тези птици са отвратителни — каза сърдито той, като видя палубата покрита с курешките им.

— Разправят, че яйцата им се ядели — каза Пърсел.

Без да покани Пърсел да го последва, Мезън тръгна към носа. В същия миг сарделите се отделиха от кораба и ластовиците се втурнаха да ги гонят, като се отдалечиха от „Блосом“. Пърсел заповяда на моряците да измият палубата. Трябваше да повтори заповедта два пъти, за да го послушат.

Когато я изпълниха, и той отиде на предната палуба. Мезън бе долепил око до далекогледа. Не мръдваше нито на косъм, стоеше със зачервено лице и опънат врат. След малко свали далекогледа. Поизправи се, затвори и отвори няколко пъти дясното си око, после започна да разтърква клепача с крайчеца на пръстите си.

— Много дълго гледах. Окото ми се замъгли. Искате ли да погледнете, мистър Пърсел?

Пърсел долепи на свой ред око до далекогледа като смени дължината, за да го нагоди към своето зрение. Представял си бе острова по подобие на Таити: планинска суша, отделена от океана със защитен пояс от подводни скали, със спокойна лагуна и крайбрежна равнина. Действителността беше съвсем друга. Островът се възправяше на повече от хиляда стъпки над морето, като назъбена черна скала, в чието подножие се разбиваха огромните бели спирали на прибоя.

Пърсел подаде далекогледа на Мезън и каза, без да го погледне:

— Една не особено гостоприемна скала.

— Трябва да бъде негостоприемна — отвърна Мезън с такова добро настроение, каквото Пърсел не бе виждал досега у него.

Той насочи отново далекогледа към острова и продължи оживено:

— Да, мистър Пърсел, може да е странно, но бих бил много разочарован, ако островът не беше почти недостъпен, както го описва Джексън.

— И все пак ще трябва да излезем на него — каза Пърсел.

Мезън се изправи, свали ръката с далекогледа и се разсмя без видима причина. Пърсел си припомни, че го вижда за пръв път да се смее след смъртта на Джими.

— Ще слезем, мистър Пърсел! — каза весело той. — Ще слезем, дори ако трябва да се катерим с въжета по скалата!…

И добави:

— Надявам се, че тя е отвред така стръмна! Не можем да си позволим разкоша да приемаме гости! — продължи той с необичайна словоохотливост. — Те могат да се окажат гибелни за нас… а човек, дявол да го вземе, има само една глава и един врат! Не бихме могли да мечтаем за нещо по-хубаво, мистър Пърсел! Това е истинска естествена крепост! Можете да бъдете сигурни, че никой няма да дойде тук да си пъха носа в нашите работи. Не! Никакви натрапници! Ще си бъдем сами! Този остров е чудесно местенце! Ако имаме достатъчно пространство да си посадим индийски картофи и достатъчно вода, за да не страдаме от жажда, ще можем да се опълчим срещу цялата земя!…

Той се обърна, облегна кръста си на фалшборда, като разпери и сложи ръце на парапета, и загледа ластовиците, които продължаваха своя риболов на около двеста метра от кораба.

— Чудно е, нали — каза Пърсел, — да ги гледаш как се гмурват всички вкупом? Човек би казал, че вали дъжд от птици.

— Добре е, че ги има — отговори със задоволство Мезън. — Няма да ни липсват яйца за закуска.

Малко след два часа подир обед „Блосом“ стигна до един залив, широко открит за северозападния вятър. Въпреки това, Мезън реши да хвърли котва, защото бързаше да слезе на сушата. Спусна лодка, за да обиколи с нея владението си, и за най-голяма изненада на Пърсел сам пое командуването й. Не искаше да повери никому грижата да разузнае подробно отбраната на крепостта.

Върна се след три часа — и той, и моряците възхитени от виденото. Западният и южният бряг на острова бяха само от стръмни скали, пречупени върхове, исполински струпвания на канари. Все пак на изток бяха открили едно заливче с плаж от ситен пясък. Но този плаж беше защитен с пояс от подводни скали, а пък откъм сушата над него бе надвиснала канара. Заключението беше несъмнено: макар и да беше съвсем незадоволително, единственото място за пускане котва беше избраното от „Блосом“. А единственото място за слизане на сушата беше безспорно плажът, който се намираше на около четиристотин метра от кораба, ако поне една от големите лодки успееше да стигне до там, без да бъде преобърната от прибоя.

Наскоро след завръщането на Мезън бяха принудени да закрепят „Блосом“ на две котви, толкова силно северозападният вятър го тласкаше към сушата. Пърсел отиде при Мезън на мостика и се вслуша продължително и мълчаливо в страхотния прибой, който не позволяваше приближаване до брега. Глухият му тътен, изпълващ сякаш целия простор, спираше внезапно, когато оттеглящата се вълна пресрещаше връхлитащата. Двете вълни излитаха тогава в чудовищна спирала, която се стоварваше като мълния върху пясъка.

От време на време някоя пещера в огромните канари, затварящи отдясно плажа, навярно се изпълваше и изпразваше под напора на по-голяма вълна, защото се чуваше рязък гърмеж на освободен въздух и продължителното свистене на водата, която опразва пещерата. Този трясък и следващото бълбукане оставяха у Пърсел по-зловещо впечатление от самия тътен на прибоя.

— Питам се — подхвана след известно време Мезън — дали е обитаван.

— Ако е обитаван — отговори Пърсел, — има вероятност туземците да се държат враждебно.

— Да — забеляза загрижено Мезън, — и аз мисля така. Иначе отдавна щяха да ни заобиколят с пирогите си.

Пърсел погледна гъстата растителност по върха на скалата и каза:

— Десетки очи може би ни дебнат зад тия шумаци.

— Да — отвърна Мезън. — Неприятно би било да започнем настаняването си с война.

Пърсел го погледна смаян. Мезън възнамеряваше значи да заеме острова въпреки волята на жителите му, дори с бой!

— Би било нечовечно, капитане! — извика смело той. — Не можем да избием нещастните хора, за да им вземем острова!

Мезън го изгледа в продължение на цяла секунда, после се изчерви до шията, премига няколко пъти, наведе чело напред и Пърсел помисли, че ще избухне. Но за голяма негова изненада Мезън се въздържа и отново угнетително замълча. После заговори съвършено спокойно, като че Пърсел не бе изказвал никакво възражение.

— Мистър Пърсел, ще поемете командуването на лодката и ще се опитате да слезете на брега.

— Да, капитане.

— Вземете шестима души, толкова пушки и въжета. Ако успеете да минете през прибоя, ще изтеглите лодката на сухо и ще се покатерите по канарата. Задачата ви е да разузнаете дали островът е обитаван. Ако ви нападнат, върнете се в първоначалната си база и се приберете в лодката. Втора лодка ще стои на двеста метра от плажа, за да ви защити с пушечен залп, ако ви преследват. Ако не ви нападнат, разгледайте доколкото ви е възможно острова до довечера и се върнете да ми докладвате.

— Да, капитане.

Пърсел помълча, после каза:

— Ако разрешите, капитане?

Мезън го изгледа студено:

— Да, мистър Пърсел?

Пърсел го погледна право в очите. Този път бе решил да не позволи на Мезън да удави възраженията му в обичайното си замълчаване.

— Моля бога островът да е необитаван — заяви твърдо той. — Но ако не е, не разчитайте, че ще стрелям срещу туземците, дори ако ме нападнат.

Мезън се изчерви от яд, започна да премигва, наведе глава и изкрещя невероятно сърдито:

— По дяволите съвестта ви, мистър Пърсел!

— Капитане!

Мезън го изгледа с пламнал поглед:

— Казах: по дяволите съвестта ви, мистър Пърсел!

Пърсел помълча, после каза сериозно:

— Мисля, че не би трябвало да говорите така.

Последва мълчание. Мезън правеше такова отчаяно усилие да възвърне хладнокръвието си, че ръцете му трепереха. Забеляза, че Пърсел ги гледа и ги скръсти на гърба си.

— Извинете, мистър Пърсел — каза най-после той, като отвърна леко глава.

— За нищо, капитане. Всекиму се случва да излезе понякога от релсите.

Тази размяна на любезности доведе до отслабване на напрежението, но това успокоение беше само повърхностно.

— Както и да е, безполезно е да се караме, защото не знаем още дали островът е обитаван.

Пърсел почувствува, че започва да се дразни. Цялото поведение на Мезън беше само отбягване и отказ — или замълчаваше, или се прикриваше зад яда си, или отлагаше за по-късно решението.

— Извинете — възрази твърдо Пърсел, — ние трябва да определим поведението си към туземците още преди да слезем на сушата. Лично аз държа да повторя, че няма да стрелям срещу тях, дори ако ме нападнат.

Последва мълчание. След това Мезън каза:

— В такъв случай ще се изложите на твърде голяма опасност, мистър Пърсел, а пък аз не смятам, че имам право да ви искам такова нещо. Ще командувам сам лодката, с която ще слезем на брега. Вие ще останете на борда.

Пърсел разбра какво значи това: още при първото хвърлено копие Мезън ще даде залп с всичките си пушки.

— Струва ми се — каза той със стиснато гърло, — че е по-добре да оставите на мене командуването на лодката.

Мезън се изправи.

— Мистър Пърсел, признавам ви правото да не се отбранявате, ако ви нападнат, но не и това да ми казвате как трябва да постъпя.

След тия думи нямаше какво повече да се каже. Пърсел се завъртя кръгом. Пламтеше от възмущение и беше така несигурен дали ще може да запази самообладание, че не добави нито дума.

Прибра се в кабината си и се хвърли на койката, с пламнала глава. Не успяваше да овладее треперенето на нозете си. Затвори очи и пое дълбоко дъх, за да се успокои. „Блосом“ се издигаше полека, когато някоя вълна, тласната от северозападния вятър, минаваше под него, а през четвъртитото прозорче нахлуваха лъчите на прекрасен, златист следобед. „И въпреки това — помисли Пърсел, — хора ще се избиват помежду си.“

След малко усети на челото си хладна ръка и отвори очи. Седнала на ръба на койката, Ивоа го гледаше мълчаливо.

— Болен ли си, Адамо? — запита тя с плътния си, звучен глас.

— Не, Ивоа. Просто съм ядосан.

Тя се усмихна, белите й зъби светнаха, а великолепните сини очи озариха лицето й. И каза закачливо:

— Пеританите се карат. Пеританите си създават главоболия. Пеританите не са никога доволни.

Пърсел се облегна на лакът и се усмихна.

— Пеританите мислят за бъдещето. Затова никога не са доволни.

Ивоа разтърси прекрасните си рамене.

— Когато нещастието ще дойде, то си идва и така. Защо да мислим отрано за него?

— Пеританите мислят, че човек трябва да се бори против него.

Ивоа вдигна мургавата си ръка и сложи леките си пръсти върху устните на Пърсел.

— Пеританите са много горди. А понякога са просто луди. Главатарят на голямата пирога е съвсем луд.

Пърсел седна на койката и я изгледа смаян. Невъзможно беше Ивоа да е подслушвала разговора му с Мезън: разговаряли бяха на английски.

— Защо приказваш така?

Тя поруменя, сведе ресници и скри глава до рамото на Пърсел. Нарушила бе таитянските правила за приличие и се срамуваше от лошото си държане.

— Защо приказваш така? — повтори Пърсел.

Напразно. Тя бе казала повече, отколкото трябва. Нямаше да каже вече нищо.

— Да отидем на палубата — каза заинтригуван Пърсел.

Когато излезе от полумрака на стълбите, дневната светлина го заслепи. Той премига. На палубата владееше необичайна тишина. Таитяните и екипажът се бяха събрали край предната мачта, около една групичка, сред която се подаваха високите фигури на Меани и Тетаити. Пърсел тръгна към тях, срещу слънцето, като се опитваше да види какво правят тези хора и защо пазят такова мълчание. Стигна до групичката. Жените и моряците се отдръпнаха да му направят път. Той се спря зяпнал, сякаш се закова на място. Шестимата таитяни бяха строени в редица. Всеки с пушка в ръка. Мезън им обясняваше как се стреля.

— Меани — извика Пърсел, — пушките са табу!

Меани обърна към него учуденото си лице.

— Табу са в Таити — каза с широка усмивка той, — не и на голямата пирога.

Изглеждаше изненадан, че Пърсел не разбира толкова очевидно нещо. Табуто не важеше навред. Беше свързано само с определено място.

— Мистър Пърсел! — извика Мезън, разбрал думата табу.

Гласът му беше сух, сиво-сините очи святкаха гневно. Но той не довърши фразата си. Меани се бе обърнал любопитно към него. Намесата на помощник-капитана не оказа никакво въздействие. Мезън му обърна гръб и се съсредоточи в заниманието си.

Пърсел не бе го виждал никога така търпелив към „черните“. Отиваше ту при един, ту при друг, показваше на всекиго как се пълни пушката, как се поставя на рамо, как се стреля. По десет пъти повтаряше едно и също движение, а таитяните го повтаряха след него с такова усърдие, че се бяха изпотили. Пърсел забеляза, че се държаха почти съвсем правилно при стрелбата.

— Капитане — каза Пърсел, като правеше усилие да потисне треперенето на гласа си, — дано не съжалявате никога, за това, което вършите сега!

Мезън не отговори. Беше много доволен от напредъка на своите новобранци. По негова заповед един моряк постави на сандък малко буренце от ром, не по-голямо от човешка глава и не добре закрепено, така че да се събори щом го докосне куршум. Разстоянието беше наистина малко, а мишената доста голяма, но Мезън възнамеряваше да насърчи учениците си.

Напълниха пушките с куршуми и таитяните започнаха да стрелят. В плътната група жени и моряци, застанали зад таитяните, настъпи раздвижване, за да могат по-добре да гледат зрелището. Пърсел почти се строполи върху Джонс, който му подаде ръка, за да го подкрепи. Забеляза, че Джонс беше с пушка. Огледа се. Всички моряци бяха въоръжени.

— Откъде са тия пушки, Джонс? — запита полугласно той. — Не предполагах, че имаме повече от пет-шест на борда.

— Намериха цял куп в кабината на Бърт, лейтенанте. Съвсем нови пушки. Предполагат, че е смятал да ги размени срещу бисери.

Гърмежите следваха на доста дълги промеждутъци. Мезън стоеше до стрелящия и преди да му позволи да стреля, поправяше търпеливо стойката му, държането на пушката, променяше положението на лявата ръка върху оръжието.

— Известни ли ви са намеренията на капитана, Джонс? — запита полугласно Пърсел.

— Да, лейтенанте. Държа ни кратко слово, преди да раздаде пушките. — Той помълча и добави тихо: — Не одобрявам тая работа. Защо ще правим пакост на ония хора, ако не ни искат?

Пърсел го погледна. Очите на Джонс бяха сякаш от порцелан, напомняха очите на Джими. И му каза със същия тон:

— Какво мислят другарите ти?

— С изключение на Бейкър и може би на Джонсън, всички са за.

Той се изчерви, заклати се на един крак, подвоуми се и прошепна стеснително:

— Мислят, че ще бъде лесно.

— Искаш да кажеш, че са за, защото мислят, че ще бъде лесно?

— Да, лейтенанте.

И добави:

— Мислят, че ще повалим всички с пушките си.

— А ти как мислиш?

Джонс наведе очи и каза, като поклати глава:

— И да бъде лесно, не го одобрявам.

Чу се внезапен вик. Един таитянин бе съборил буренцето. Беше Меоро. Поздравен с викове от другарите си, той изпъчи широките си гърди и размаха победоносно пушка. Пърсел бе поразен от държането на таитяните. Изглеждаха загубили кротостта и любезността си. Говореха високо, ръкомахаха, подхвърляха си звучни предизвикателства, боричкаха се около Мезън, за да стрелят, преди да им е дошъл редът, и почти не слушаха вече съветите му.

Жените стояха мълчаливи. Надвишавайки ги с цяла глава, Омаата наблюдаваше неподвижно стрелбата с големите си тъмни очи. Ни един мускул не трепваше по лицето й.

Гърмежите следваха с по-бързо темпо и при всяко събаряне на буренцето опиянените, лъснали от пот таитяни надаваха победоносни викове и размахваха оръжието си. Във въздуха се носеше остра миризма на барут, а възбуждението беше такова, че Мезън не успяваше да запази поне привидна дисциплина при стрелбата. Имал бе неблагоразумието да раздаде по десетина патрона на всеки таитянин и те стреляха сега едновременно, без да държат сметка за заповедите, които той им крещеше. Мезън изглеждаше изпаднал в затруднение. Погледна веднъж-дваж към Пърсел, но не се реши да го повика на помощ. Стрелбата продължаваше в пълно безредие. Таитяните ревяха и тропаха с нозе като луди, във въздуха витаеше такова опасно и пакостно възбуждение, че Пърсел зърна безпокойство и в лицата на моряците. За разлика от таитяните, те стояха неподвижни и безгласни, а тъмните лица на жените бяха посивели от тревога.

Настъпи внезапно напрежение. Кори отстрани грубо с опакото на ръката си Мезън, който се опитваше да му попречи да стреля, преди да му е дошъл редът. Буренцето се търкулна. Меоро си присвои заслугата, като размахваше пушка. Но Кори бе дал изстрел едновременно с него, а твърдеше, че е стрелял преди него. Меоро се навъси и тъй като Кори пристъпи заплашително, той се прицели в него. Жените изреваха, Меоро свали пушката, която не беше напълнена, но Кори, разпенен от ярост, сграбчи пушката на Тими и стреля от упор. Меани успя да наведе навреме цевта и куршумът проби марсела на предната мачта.

След това на палубата настъпи дълбока тишина. Омаата излезе от редиците на жените с бързина, която никой не очакваше от такова туловище, втурна се към таитяните и застана пред тях, като мяташе мълнии с тъмните си очи.

— Стига! — викна тя с дълбокия си глас. — Няма да стреляте вече! Аз, Омаата, ви заповядвам!

Те я загледаха, смаяни, че една жена може да им говори с такъв език.

— Трябва да се засрамите! — продължи разпалено тя. — Аз, жената, се срамувам от лошото ви държане! Ревете! Не слушате домакина си! Щяхте да го съборите! Ох, срам ме е! Срам ме е! Лицето ми пламва като ви гледам да се държите толкова лошо. Пушките ви подлудиха…

Един след друг таитяните опряха прикладите на земята. Наведоха глави, посивели от яд и от срам, разярени, че ги поучава жена, без да смеят все пак да й възразят, защото разбираха, че е права.

— Да — продължи Омаата, — аз, жената, ще ви засрамя. Държахте се по-лошо от свини! Каква полза да стреляте по едно празно буренце? А пък заради него Кори щеше да убие Меоро!

Едър, набит, с ръце на горила, Кори посочи с ръка Меоро и каза като дете:

— Той започна!

— Мълчи! — извика Омаата.

После пристъпи, улови го за ръка и го заведе при Меоро. Той се отдръпна, но Омаата го сграбчи за китката и сложи насила ръката му в ръката на Кори.

Двамата таитяни се погледнаха за миг, после Кори обгърна с дясната си ръка врата на Меоро, привлече го към себе си и затърка бузата му о своята. Представи си напълно ясно ужаса на това, което щеше да стори. Дебелите му устни се разтеглиха в квадрат, като уста на трагична маска, по лицето му потекоха сълзи и дълбоки, сподавени ридания разтърсиха великанските му гърди. Без малко не уби Меоро! Беше неутешим. Сложил ръка на врата на жертвата си, той се стараеше напразно да заговори, вперил с отчаяно изражение черните си очи в лицето на Меоро.

Тогава таитяните го наобиколиха. Почнаха да го потупват по гърба, да пощипват дебелите меса на ръката му, да го утешават кротко, като жени. Горкият Кори, ядосал се бе! Да, ядосал се бе! Но не бе последвало нищо лошо! Горкият Кори! Всички знаеха колко е кротък, любезен, услужлив! Всички го обичаха! Всички го обичаха!…

— Мистър Пърсел — каза Мезън като побърза да прекъсне тези излияния, — кажете на черните да върнат патроните.

Пърсел преведе и Меани веднага тръгна от човек на човек да прибира патроните. После ги предаде на Мезън като едновременно с това произнесе едно изискано и достойно слово. Движенията му, макар и не така свободни, напомняха тия на Оту.

— Какво казва, мистър Пърсел? — запита Мезън.

— Поднася ви извиненията си за лошото държане на таитяните и ви уверява, че за в бъдеще ще се отнасят към вас със синовно уважение.

— Добре — каза Мезън. — Радвам се, че ги държим отново здраво в ръцете си.

И тръгна да си върви.

— Благодарете му — подхвърли през рамо той.

— Сърдит ли е? — запита намръщено Меани. — Защо си тръгна, без да отговори?

Според таитянския етикет Мезън трябваше да отговори на словото му с еднакво дълга реч.

— Аз ще отговоря — каза Пърсел.

И стъкми набързо някакво слово, в което укорът беше така забулен, че можеше да мине и за похвала. Но не заблуди таитяните. През цялото време докато им говореше, те стояха с наведени глави.

Пърсел не успя да довърши словото си: Мезън го повика. Застанал беше на мостика, втренчил поглед в прибоя.

— Какво им разправяте? — запита недоверчиво той.

— Казвам им „благодаря“ за покорството им.

— Толкова дълга ли е на таитянски думата „благодаря“?

— Да, заедно с цветята и тръните.

— Защо е цялото това дрънкане? — запита Мезън като наведе напред четвъртитото си чело.

— Такъв е обичаят. Да не им се държи слово след извиненията на Меани, би означавало разрив с тях.

— Разбирам — съгласи се Мезън, без все пак да изглежда напълно убеден.

И продължи:

— Промених намеренията си, мистър Пърсел.

Пърсел го погледна, но не каза нищо.

— Ще сваля не една, а две лодки; трета ще патрулира за прикритие. С черните ще имам още шестима стрелци — обясни той, доволен като генерал, който вижда, че към войските му се присъединява още една дивизия. — Белите — продължи той — са девет души… тоест осем, като не броя вас, мистър Пърсел… така че общо имам четиринадесет пушки. Мога следователно да въоръжа и трите лодки. Всяка от лодките за дебаркиране ще има по пет, а тази за прикритие — четири пушки. Черните ще бъдат по двама в лодка, така че белите ще бъдат мнозинство. — И добави равнодушно, без да поглежда Пърсел: — Вие ще останете на борда… с жените.

Хубавото, русо и строго лице на Пърсел не трепна, а съсредоточеният му поглед остана втренчен в Мезън.

— Във всеки случай — добави Мезън като извърна глава, — котвите не са сигурни и на борда трябва да остане човек, способен да ръководи евентуално маневриране.

Разбра, че с това сякаш се извинява, ядоса се и продължи сухо:

— Наредете да спуснат лодките, мистър Пърсел.

След това се отдалечи, слезе в кабината си и изпи една след друга две чашки ром. Проклет философ! Като че ли е удоволствие да се биеш с чернокожи! Дори ако островът е обитаван, не могат да продължат плаването си бог знае за къде, без храна, с екипаж, който се зъби, и с чернокожи, които ще се натъркалят още при първата буря…

Когато видя във водата трите лодки, натоварени с хора и пушки, Пърсел изпита странното чувство, че гледа нещо недействително. Моряците и таитяните изпитваха може би същото чувство, защото всички разговори се прекратиха и настъпи пълно мълчание. Слънцето беше вече доста ниско, затова Мезън бе казал да не вземат никаква храна. Щяха да вечерят на острова с плодове, каквито намерят.

Трите лодки бяха наредени в полукръг откъм десния борд на „Блосом“, едната завързана за стълбата до изхода, в очакване на Мезън. Той слезе тежко, застана при кърмата, долепи далекогледа до окото си, подви коляно върху седалката на рулевия и започна да разучава плажа.

Хората гледаха отдолу тримачтовия кораб и жените, наведени мълчаливо през фалшборда. Вдясно от Пърсел, с цяла глава по-висока от него, стоеше Омаата, мрачна, съсредоточена, по-неподвижна от статуя.

— Мистър Пърсел — извика отдолу пискливият глас на Смъдж, — не скучайте много с жените!

Безочливият намек беше толкова явен, че моряците се поколебаха какво да сторят, но Мезън се обърна, усмихна се и всички се разсмяха. Пърсел остана невъзмутим. Огорчен беше, че Мезън насърчи другите да му се присмеят.

Омаата наклони към него огромната си глава и го погледна с големите си черни очи.

— Какво каза, Адамо?

— Препоръча ми да не скучая с жените.

Като знаеше колко много таитянките обичат такива шеги, Пърсел очакваше, че ще се разсмеят. Но жените мълчаха, втренчили поглед в лодките, със студено и укорно изражение.

— Адамо!

— Омаата!

— Кажи му, че ако има бой, ще го убият.

Пърсел поклати глава.

— Не мога да му кажа такова нещо.

Омаата се изправи в целия си ръст, изпъчи голата си гръд и се улови с две ръце за фалшборда.

— Аз ще му го кажа! — извика тя с дълбокия си глас и се удари по гърдите с опакото на дясната си ръка. — Аз, Омаата! Кажи му от мое име — добави тя и посочи с показалеца си Смъдж, като наклони същевременно към водата огромната си снага, — кажи му на тоя дребен плъх, че ще го убият! Кажи му, Адамо!

Тя се навеждаше през борда на „Блосом“ с протегната ръка, блеснали очи и разширени от гняв ноздри. Мъжете от лодките я гледаха, вдигнали глави към нея, учудени от крясъците и показалеца, насочен като сабя към Смъдж.

— Кажи му, Адамо!

Пърсел погледна Смъдж и му каза равнодушно:

— Омаата настоява да ти кажа, че ако има бой, ще те убият!

Настъпи неловко мълчание. Никой не бе помислил очевидно, че експедицията би могла да свърши с жертва от английска страна.

Джонс, който беше с Мезън в първата лодка, извика изведнъж оживено:

— Смъдж ли да убият? Невъзможно! Той избра помощната лодка!

Това беше вярно. Моряците погледнаха Смъдж и се разсмяха гръмко. Пърсел дори не се усмихна.

Мезън даде заповед за тръгване. Неговата лодка трябваше да се опита първа да мине през прибоя. Ако сполучи, щяха да я изтеглят на сушата и втората лодка щеше да мине по същия начин. Помощната лодка щеше да се задоволи да обикаля на двеста метра от плажа и да се постарае да свали хората си, само ако неприятелят се опита да тури ръка на лодките, за да попречи на слезлите да се оттеглят.

Пърсел следеше цялата операция, долепил око до далекогледа на Бърт. Прибоят бе преплаван безпрепятствено и моряците не си послужиха нито за миг с въжета и куки при катеренето по скалите.

След двадесетина минути малката дружинка изчезна в шумака по върха на скалата и Пърсел се поуспокои. Ако имаше кой да ги нападне, това щеше да стане докато хората се катереха по скалите. На защитниците би било лесно да ги бият с камъни отгоре, скрити в храстите.

Пърсел почака доста дълго, но безпокойството му постоянно намаляваше.

Към пладне се чу единичен изстрел, след десетина минути още един и нищо повече. Навярно моряците ловуваха.

Славната армада се върна на мръкване, без да е водила някакъв бой. Беше още топло и хората изглеждаха уморени. Мезън се качи пръв на борда.

— Можете да се успокоите, мистър Пърсел — каза уверено той. — Островът не е обитаван; няма да има бой.

Пърсел погледна Мезън. Невъзможно беше да разбере по изражението му дали съжалява, или изпитва облекчение.