Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’ile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2010)

Издание:

Робер Мерл, Островът

Издателство на националния съвет на Отечествения фронт, София, 1966

Превела от френски: Невяна Розева

Редактор: Г. Чакъров

Художник: Б. Ангелушев

Художествен редактор: Цв. Костуркова

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: А. Василева

Дадена за набор на 21. I. 1966 г.

Подписана за печат на 30. III. 1966 г.

Печатни коли 32, Издателски коли 24,32

Формат 1/32 от 84/108, Тираж 18/100

Поръчка №128, Цена 1.52 лв.

Подвързия ДПК „Димитър Благоев“.

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Robert Merle, L’ile

Editions Gallimard Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Селото, на което Мезън начерта плана два дни след пристигането на „Блосом“ пред острова, беше правилен ромб, чиито четири ъгли съвпадаха с четирите главни географски посоки. Ръбовете на ромба бяха булевардите на селцето (така ги наименува самият Мезън), а пък колибите щяха да се намират извън ромба, перпендикулярно на оста север-юг, на правилни разстояния една от друга и всички с южно изложение. По този начин всяка къща беше отделена от съседните, без да отнема изгледа и слънцето на тези, които се намираха по-назад.

Това предимство, проличало още щом ги построиха, беше случайно. Докато чертаеше плана, Мезън се стараеше само да се ръководи от компаса и би дал на селото кръгла форма, ако тя не бе му се сторила по-мъчно осъществима върху една залесена площ. За Мезън беше важно положението на всяка къща извън ромба да съответствува на точка от компаса. Така, като се тръгне от север, от двете страни на северната точка бяха къщите на Хънт и Уайт, после, по протежение на Източния булевард (така нарече Мезън двата източни ръба на ромба) се минаваше последователно покрай хижата на Смъдж на североизток, на Мак Лауд — на изток, на Мезън — на югоизток, и на Пърсел — на юг. По Западния булевард, или по двата западни ръба на ромба, се минаваше покрай къщата на Джонсън — на югозапад, на Бейкър — на запад, и на Джонс — на северозапад.

В центъра на ромба Мезън бе оставил един квадрат с по десет метра от всяка страна, който бе наречен Площад Блосом. Четири пътеки, наречени от Мезън „улици“, свързваха булевардите с малкия площад. Редно би било те да започват от ъглите на ромба, но когато правеше чертежа си, Мезън се грижеше да осигури своя достъп до площад Блосом и начерта първата „улица“ пред своя дом, от югоизточния край на компаса. Затова я нарече Улица на пасатите. За симетрия втората започваше от северозапад, срещу къщата на Джонс. Нарече я Улица на северозападния вятър. Други две улици допълниха плана: Улицата на югозападния вятър, която започваше пред къщата на Джонсън, и Улицата на североизточния вятър, която свързваше къщата на Смъдж с центъра.

При все че селото имаше само два булеварда, четири улици и един площад, Мезън нареди да изработят седем показателя, всеки закован на дървен стълб, и изписа собственоръчно върху тях имената, които бе дал на съобщителните линии в своя град. След като ги очертаха (и как да е павираха), англичаните, събрани по обед от капитана, забиха на всеки ъгъл по един кол с показател, с тържественост, която се стори много чудна на таитяните. Те не възприеха впрочем английските наименования, защото мислеха, че не ще могат да ги изговарят. Задоволиха се да наричат улиците по името на най-близкия перитани. Така Улицата на пасатите стана за тях Пътеката на главатаря (Мезън); югозападната — Пътеката на стария (Джонсън); северозападната — Пътеката на Ропати (Роберт Джонс); а североизточната — Пътеката на плъхчето (прякор на Смъдж). По-късно, когато отношенията им с пеританите започнаха да се обтягат, те наричаха тези улици не по името на англичаните, а по името на таитянките, които живееха с тях. Пътеката на плъхчето стана Пътеката на Тумата, Пътеката на стария — Пътеката на Тайата и така нататък.

„Улиците“ и „булевардите“ (еднакво широки — по един метър приблизително), не бяха красивите прави линии, които Мезън бе начертал на скицата си, защото желанието да се запазят колкото е възможно повече дървета бе наложило известни криволичения при прокарването им. В действителност отсякоха само толкова дървета, колкото бяха строго необходими за построяване на хижите и разчистване на полагаемата се всекиму площ. Изгодата да се запази почти непокътната гората се състоеше в това, че хижите се загубиха в зеленината и обитателите на всяка от тях виждаха само най-близките си съседи. Разположението във форма на ромб, което се дължеше отначало на някакво хрумване на Мезън, се оказа също отлично в това отношение, защото във вътрешността на ромба се запази повече от половин хектар гора.

Мезън бе разположил хижата си на югоизток, за да усеща пръв пасата, който на този остров, както и навред из южните морета, носеше прохладен полъх лете и хубаво време през всички годишни времена. Погрижил се бе, напротив, да постави хижата на таитяните извън селото, на двадесет и пет метра от северния ъгъл на ромба, както за да не ги смесва с белите, така и за да използува жилището им като заслон срещу северните ветрове. Пресметливостта му беше хитра, но се оказа неточна. Когато чертаеше плана си, Мезън не знаеше, че в действителност бе изложил тъкмо своята хижа на северозападния вятър, който докарваше студа и дъжда на острова, докато домът на „черните“ беше защитен срещу този вятър от половината хектар гора, останала в ромба.

Мезън бе отбелязал на скицата си една пътека, която тръгваше от северния ъгъл, между хижите на Хънт и Уайт, стигаше до широкото жилище на таитяните, заобикаляше го и се спускаше на североизток към морето. Той нарече тази пътека Пътят на канарата. Освен това бе нанесъл на своя план друга пътека, която започваше някъде от Източния булевард, между неговата собствена хижа и тази на Пърсел, и се насочваше на юг. Тази пътека, вече прокарана — както и предишната — от островитяните, още преди Мезън да начертае плана си, водеше към втората висока равнина и свършваше при смокинята. Мезън я нарече Улицата на смокинята, но между англичаните надделя навикът да я наричат Улицата за водата, защото от там отиваха да донасят вода.

Таитяните изявиха още отначало намерението си да си построят обща хижа, дето да живеят и шестимата, заедно с жените, които ще ги изберат за тане. В действителност те се разположиха на широко и тяхната къща беше единствената на два етажа. Вторият етаж се състоеше от една-единствена стая — шест на осем метра. Гредата във всеки ъгъл служеше за подпора на легло, (напомнящо леглото на Одисей на остров Итака), достатъчно голямо да побере трима-четирима. Тази стая се съобщаваше чрез отвор и стълба в средата с приземния етаж, дето до една ъглова греда имаше две легла, поставени едно над друго. В това приземие, както и в етажа, нямаше никакви мебели, които украсяваха, а често и пречеха в британските хижи: долапи, сандъци, маса, ниски столчета. Всеки обитател се бе задоволил да постави над и до леглото си полици, на които бе наредил вещите си. На никой таитянин не бе минало през ум да ги скрие, колкото и ценни да му бяха, от любопитни погледи и от крадци. Жилището им нямаше и врата: всеки можеше да влезе. Стените бяха от дървета, които се плъзгаха по дълбеи и можеха да се изваждат и поставят, според това дали обитателите искат да пуснат слънце в помещението, или да се защитят от него.

В жилищата на англичаните проличаваше — и по замисъл, и по изпълнение — много повече недоверие и отчужденост към съседите. На острова имаше девет души англичани. Затова имаше и девет хижи, тъй като всеки искаше да живее сам. Във всяко жилище имаше не само врата, но и долапи, сандъци, а около самото жилище — дворче; и всичко беше затворено с донесени от „Блосом“ заключалки или с такива сложни моряшки възли, че и самите собственици дори мъчно можеха да ги отворят.

За да се запази принципът на равенството, както и за да ги направят по-бързо, решиха всички хижи да бъдат еднакви по размер (шест на четири метра) и по план — нещо, което улесняваше и работата на строителите. Тъй като кухнята беше и тук, както и в жилището на таитяните, в пристроен навес, хижите можеха да се състоят от едно-единствено помещение, което да служи за спалня и трапезария. Но британското чувство за приличие се възмути от мисълта едно двойно легло да се вижда в стая, дето ще се приемат гости, затова всяка хижа, освен тази на Пърсел, имаше две отделения. Дървените стени бяха неподвижни и имаха по две-три кръгли или четвъртити прозорчета от „Блосом“, които пазеха много добре от дъжд и вятър, но при хубаво време — а то беше най-често в острова — не пропускаха толкова светлина и слънце, колкото плъзгащите се стени на таитяните.

Деветте хижи бяха солидни. Стените им, направени от дъбовия материал на „Блосом“, бяха така плътни и здрави, че едва можеха да заковат гвоздей в тях. Но бяха построени без въображение, по един и същи образец. В същност, това еднообразие не правеше впечатление на англичаните и само Пърсел бе проявил известна изобретателност: за южната страна на хижата си бе възприел плъзгащите се стени на таитяните и бе удължил покрива със стряха, но така, че да може да вижда планината, а в същото време да е защитен от слънцето. Като свърши стрехата, Пърсел забеляза със задоволство, че тя придава достойнство на жилището му, удължавайки покрива.

Той ходеше всяка сутрин да му се възхищава, след като си направеше тоалета в пристроения кухненски навес. Обръщаше се гърбом към къщата, отиваше по единствената пътека в градината си до храсталака от ибискус, който я заграждаше, и оттам се въртеше на пета и гледаше със задоволство творбата си. По това време плъзгащите се врати бяха вече отворени в очакване на първите коси лъчи, които засега докосваха само прага. От мястото, дето се намираше, Пърсел виждаше как Ивоа се занимава с приготвянето на закуската. И очакваше минутата, когато, свършила приготовленията си, ще дойде до дълбеите на плъзгащите се врати, като режисьор, който се готви да направи съобщение на сцената. Поглеждаше го отдалеко, усмихваше се и започваше да пее, като удължаваше всеки звук:

— А-да-мо! Дойдеш я-деш, А-да-мо!

Те бяха на двадесет стъпки един от друг и се виждаха съвсем ясно, така че това провикване беше излишно. Но то бе станало навик. Пърсел слушаше усмихнат, втренчил поглед във фигурата на Ивоа, но не се обаждаше. Тогава тя подновяваше своята нежна, ласкава песен:

— А-да-мо! Дойдеш я-деш, А-да-мо!

Тя наблягаше силно върху сричката да на Адамо, а краят на името му отлиташе в писклив и неизказано прелестен извив. Очарован, разчувствуван, Пърсел я оставяше да потрети зова си, преди да й даде знак с вдигната ръка, че е чул.

Върху тежката дъбова маса, направена от нейния тане, Ивоа беше наредила един отворен кокосов орех, една манга, един банан и сухари от хлебно дърво, изпечени предния ден в общата пекарна. Тя бе възприела с готовност чудноватия навик на пеританите да слагат трапеза, като че ли имаше някакво значение или полза да ядеш на седемдесет сантиметра от земята. Но в едно бе останала неумолима: не се хранеше заедно с Адамо, а след него. Таитянската религия приемаше (както впрочем и християнството), че при сътворението мъжът е бил създаден пръв, а жената след него, за да се внесе, макар и малко късно, разнообразие в самотата му. Но таитяните, било че са имали по-голямо въображение от евреите, било че са имали по-добра охота, са извадили от това първенство на мъжа едно чисто кулинарно приложение: мъжът трябва да се храни преди другарката си, която е длъжна да се задоволи само с остатъците.

Когато привърши яденето, Пърсел излезе от предната врата, мина по Западния булевард и навлезе в гъсталака. Направил бе само няколко стъпки, когато чу смехове и песни. Усмихна се. Ваинетата бяха вече на работа. Никога не бе ги виждал така трудолюбиви! Някои хижи не бяха още покрити и те преплитаха сега пръчките, които щяха да служат за покрив.

— Идеш без жена си — каза Итя щом забеляза Адамо. — Друга ли искаш да си избереш?

Ваинетата се разсмяха, Пърсел се усмихна.

— Не, дойдох да ви кажа добър ден.

— Добър ден, Адамо — отвърна Итя.

Пърсел се приближи към ваинетата. Възхищаваше се от бързината и точността на движенията им. Разпределили си бяха работата. Едни режеха клоните на пандануса. Други завързваха листата около клоните. Трети свързваха самите клони с ивици, изрязани от кората на дървото.

— Знаеш ли кой ще ме вземе за ваине? — попита Ваа.

— Не — отвърна Пърсел.

— А мене знаеш ли? — попита Тумата.

— Не.

— Ами мене? — каза Раа.

— Не, не! — отвърна той. — Нищо не зная.

Продължаваха да бързат, докато говореха. Засега живееха всички заедно под една широка шатра, направена от марселите на „Блосом“, затова бързаха да довършат хижите. В Таити, после на кораба, се бе установило за известно време едно смешение, което бе дотегнало на всички, и щом пристигнаха на острова, англичаните заявиха, че са решили, след като привършат работата, да си изберат постоянни съпруги.

— Отивам си — каза Пърсел като им махна леко с ръка.

Итя се изправи.

— Ще се върнеш ли скоро?

— Имам работа в къщи.

— Мога ли да дойда тогава у тебе?

— Сестричката Итя е всякога добре дошла — каза Пърсел.

Този разговор бе изслушан мълчаливо от ваинетата, но щом Пърсел си тръгна, се чуха смехове и шушукане.

Пред вратата си Пърсел намери стария Джонсън, който го чакаше.

— Лейтенанте — започна полугласно Джонсън като се оглеждаше плахо, — можете ли да ми заемете брадвата си? В градината ми има един проклет пън, от който искам да се отърва.

Пърсел взе брадвата, която стоеше до стената под кухненския навес и я подаде на Джонсън. Старият пое брадвата, окачи я на мършавата си ръка, а с другата започна да търка брадата си. Не се решаваше да си тръгне.

— Лейтенанте — добави все така плахо той, — казаха ми, че имате хубава стряха.

— Какво? — учуди се Пърсел. — Не си ли я видял? Мислех, че откато…

Джонсън не мръдваше, а избелелите му и малко сълзливи сини очи минаваха от предмет на предмет, без да се спрат някъде. Имаше изпъкнало чело, голям нос с брадавица на върха, а бузите на керемиденото му лице бяха изпъстрени със синьо-червени петна, които прояждаха белите косми на брадата.

— Мога ли да я видя? — запита най-после той с блуждаещ поглед.

— Разбира се — отвърна Пърсел.

И го отведе зад колибата, в градината си; започна да разбира — Джонсън не искаше да го видят от Западния булевард, че разговаря с него.

— Добре сте тук, лейтенанте — каза той. — Сам сте си. Само гората и планината.

Пърсел го погледна и зачака.

— Лейтенанте — подхвана Джонсън, — искам да ви помоля за нещо.

— Казвай.

— Лейтенанте — продължи Джонсън с дрезгавия си глас, — не искам да бъда неучтив към вас, особено след като се държахте така при смъртта на Джими…

Той млъкна, погледна към върха на планината и каза на един дъх, сякаш беше приготвил отдавна думите си:

— Лейтенанте, ще ми позволите ли да не ви наричам вече лейтенант?

Пърсел се разсмя. Това ли било!

— А как искаш да ме наричаш? — запита със смях.

— О, не става дума за мене — отвърна Джонсън и сложи брадвата до гърдите си, сякаш искаше да се защити. — На мене никога не би ми минало и през ум!… Събраха се — продължи той смутено, — гласуваха и решиха да не ви наричат вече според чина ви… мистър Мезън и вас.

— Гласувахте ли?… — смая се Пърсел. — Къде?

— Под смокинята, лейтенанте. Вчера, след като се наобядвахме. Така да се каже, не сте ни вече офицери, мистър Мезън и вие. Всички гласуваха за.

— И ти ли, Джонсън? — запита равнодушно Пърсел.

— И аз.

Пърсел не продума. Джонсън прокара едрата си червена ръка по острието на брадвата и подхвана с продран глас:

— Трябва да ме разберете. Не смея да тръгна против тях. Стар съм, нямам вече сили, а пък и тук е като на „Блосом“ — едва ме търпят.

Пърсел отвърна глава. Смиреният тон на Джонсън му беше неприятен.

— В същност — каза след малко той — защо пък ще се отнасяте с нас като с офицери? Нямаме вече такава длъжност.

Джонсън се опули.

— Точно така каза и Мак Лауд, лейтенанте — прошепна полугласно той, смаян, че чува същия довод и от устата на един от засегнатите.

После добави:

— Не мислех, че ще погледнете така, лейтенанте.

— Пърсел.

— Извинете?

— Пърсел. Няма „лейтенант“. Пърсел.

— Да, лейтенанте — каза Джонсън.

Пърсел се разсмя, Джонсън също се позасмя дрезгаво и невесело след него.

— Благодаря за брадвата — прибави той като се обърна.

Пърсел го погледна. Джонсън си тръгна с накуцване, като влачеше левия си крак и носеше брадвата окачена на мършавата си ръка. Прегърбен, изтощен, страхлив. Никак не беше за това приключение.

— Джонсън! — повика го тихо Пърсел.

Джонсън се спря и се обърна. Зачака. Застанал бе почти мирно.

— Доколкото разбирам — каза Пърсел като се приближи, — животът ти с другите на борда не е бил лек.

— Трябва да разберете — започна Джонсън с наведени очи. — Аз съм стар, имам тия пъпки по лицето, а сила колкото едно пиле. То се знае, че няма да ме зачитат.

— Тогава — каза Пърсел, като сви вежди — защо, дявол да те вземе, тръгна с тях, вместо да останеш в Таити? Ти не си от бунтовниците. Не те заплашваше никаква опасност, ако останеш.

Настъпи мълчание. Джонсън вдигна свободната си ръка към брадичката и потърка редките косми на бялата си брада. Сълзливите му сини очи гледаха големия нос.

— Как да кажа — заговори той и вдигна неочаквано глава с едно почти предизвикателно изражение — просто не искам да се върна в Англия. Всекиму може да се случи да сбърка нещо на младини, така ли е?

— И ти ли си сбъркал нещо?

— На младини — отвърна Джонсън и загледа пак носа си. — Лейтенанте — продължи той като повиши внезапно глас, — искам да знам право ли е, като съм сбъркал веднъж, да търпя наказание за през целия си проклет живот?

— Зависи — отвърна Пърсел. — Зависи дали си нанесъл с постъпката си голяма пакост някому.

Джонсън поразмисли малко и заключи:

— Най-много навредих на себе си.

Той се унесе, сякаш миналите събития нахлуха наведнъж в съзнанието му. В един миг се изчерви до уши, жилите на челото и слепоочията му се надуха обезпокоително, главата му щеше като че ли да се пръсне под напора на спомените.

— Не мога да кажа, че съм напакостил другиму, лейтенанте — заяви възмутено той. — Няма такова нещо! Не мога да кажа, че е било така! — продължи той като размаха показалец пред големия си нос. — И другият няма право да каже, че е така! Ако има дело, а пък не може да има за такъв случай, бог да ме убие и да ме опрости, лейтенанте, като Йов на бунището, никога никому не съм сторил зло. Така е думата де, ако има дело, знам какво ще кажат всички съседи, господ да ги поживи, ако бъдат добросъвестни свидетели, както казва нашият скуайър, а не проклети лъжци, както съм убеден аз. По-скоро другият ме е използувал, това е самата истина, лейтенанте, и ако сега има покрив над главата и пари да глътне по някоя и друга чаша бира в неделя след черква, кому другиму го дължи, ако не на мене? И господ да го прибере в пъклото, ако не е така, лейтенанте, вярно и достоверно, както че ме казват Джонсън.

Той продължи:

— Ще ви кажа какво съм сторил, лейтенанте: ожених се.

Последва мълчание. След малко Пърсел каза заинтригуван:

— Ако ми имаш доверие, разкажи докрай. Не разбирам. Каква връзка има женитбата ти с „другия“? Кой е този „друг“?

— Мисис Джонсън, лейтенанте.

— А, добре — каза Пърсел.

Джонсън го погледна и подхвана:

— Може да речете, че не е било кой знае какъв грях дето съм се оженил. Ох, не казвайте такова нещо, лейтенанте! — извика с укор той, сякаш Пърсел действително бе изказал подобно мнение. — Наистина ще е било тежък грях, щом бях наказан за до края на тоя проклет живот.

Той погледна Пърсел, сякаш очакваше съгласието му, но тъй като Пърсел мълчеше, продължи с гордост:

— Не бях беден, лейтенанте. Щях да съм си у дома сега, нямаше да тежа на енорията. Имах една къщица, лейтенанте, една градинка, питомни зайчета, кокошки. А предпочетох да изоставя всичко това и да се върна на служба на „Блосом“. На моите години, лейтенанте!

— Предполагам — каза Пърсел, — че и ти, като мене, не си познавал Бърт.

— Познавах го — отвърна Джонсън. — Служил бях по-рано при него.

Пърсел го погледна смаян.

— И предпочете…

— Предпочетох — каза кратко Джонсън.

Последва мълчание, след това Пърсел заговори отново:

— По същата причина ли дойде и с нас?

— Да, лейтенанте.

— Струва ми се — подхвана след малко Пърсел, — че си избрал едно прекалено крайно решение. Най-после, би могъл да избягаш от мисис Джонсън и пак да си останеш в Англия.

— Не, лейтенанте — отвърна Джонсън.

И добави с непоколебима увереност:

— Щеше да ме намери.

После замълча, махна със свободната си ръка, сякаш искаше да заличи с един замах всичките си спомени, и продължи:

— О, сега съм добре, лейтенанте, не се оплаквам.

И след това добави смирено:

— Може най-после и да се успокоя.

В същия миг пред къщата се чуха бързи стъпки и някой извика възбудено:

— Пърсел! Пърсел!

— Тук съм — обади се Пърсел и заобиколи къщичката, последван от Джонсън.

Дошъл бе Уайт. Запъхтян, облещил очи, с разтреперани устни.

— Всички са на канарата. С пушки. Търсих ви — едва успя да каже той.

Пое си дъх, преглътна и добави:

— Видяха платноход.

Пърсел посрещна вестта така, като че го удариха с пестник право в лицето.

— Далеко ли е? — запита беззвучно той. — Към нас ли идва?

Уайт вдигна рамене, обърна се кръгом и побягна назад, без да продума.

— Ела, Джонсън — каза Пърсел, като едва устоя на желанието си да изтича. — Не — добави нетърпеливо той, — остави брадвата тук, няма да ти дотрябва.

Вместо да тръгне по Западния булевард, той прекоси през гъсталака. Джонсън се мъкнеше подире му.

— Ей че работа, лейтенанте! — измърмори старецът.

— Да — отвърна Пърсел през зъби, — изглежда, че не си избрал добро място за спокойствие.

Когато прекосяваха площад Блосом, минаха покрай събраните жени. Те ги изгледаха мълчаливо. Знаеха вече. Навярно им бяха забранили да се приближават към канарата. И те се бяха събрали пред шатрата си. Престанали бяха да работят.

Когато Пърсел стигна до прореза в прибрежната канара, отгдето се излизаше в трънака, гласът на Мезън му извика да не се показва. Всъщност предупреждението беше засега излишно: корабът беше още много далеко. От него можеха да се забележат само очертанията на острова.

Мъжете — таитяни и англичани — седяха с пушки на колене до края на храсталака, прикрити зад няколко дребни палми, не по-високи от човешки ръст. Мезън беше прав, долепил око до далекогледа. Никой не продумваше. Всички погледи бяха втренчени в платнохода.

— Отива на изток — каза най-после Мезън. — Не се насочва към нас.

Но всички знаеха, че това не значи нищо. Островът не беше нанесен върху никоя карта. Капитанът на платнохода сигурно щеше да поиска да го разузнае.

Мезън свали далекогледа, взе го в лявата си ръка, а с дясната започна да търка дясното си око. Това негово движение беше така познато на Пърсел, че той просто се учуди като го видя да го повтаря в такъв момент.

Мезън престана да търка окото си и подаде далекогледа на Пърсел. И това беше част от обичайните действия.

— Мистър Пърсел — запита спокойно Мезън, — забелязвате ли флага му?

Ръцете на Пърсел се бяха изпотили върху далекогледа, той не успяваше да се съсредоточи, за да различи цветовете. После в гърлото му сякаш застана буца и той промълви едва чуто:

— Плава под британски флаг. Фрегата е.

— Далекогледът! — каза беззвучно Мезън.

Просто му го грабна от ръцете. Пърсел закри с дясната длан окото си, а когато я отстрани, видя, че хората гледат тревожно и нетърпеливо не платнохода, а Мезън.

— Вярно — потвърди Мезън.

Настана внезапно раздвижване, мълчанието беше почти непоносимо.

— Лейтенанте — обърна се Бейкър към Пърсел, — мислите ли, че нас търси?

Пърсел го погледна. Мургавото приятно лице на уелшеца изглеждаше невъзмутимо, но Пърсел забеляза, че някакъв едва видим тик подръпваше всяка секунда долната му устна. Пърсел не знаеше какво да отговори. Усещаше, че нозете му не държат и се опитваше да изпъне мускулите си, за да овладее това потреперване.

— Малко ме е грижа нас ли търси или другиго — избухна неочаквано Мак Лауд.

Адамовата ябълка подскочи в тънката му шия, когато добави:

— Знам само, че когото и да търси, нас ще намери!

Никой вече не продума. Фрегата! Как ще се борят с фрегата! Пърсел погледна моряците. Всички бяха побледнели под загара, но никой, с изключение на Смъдж, не изглеждаше да се страхува. Смъдж въртеше очи, долната му устна бе увиснала, той търкаше непрестанно ръце една в друга.

Пърсел седна в подножието на една малка палма. Беше по панталон и риза и не се чувствуваше много удобно. Духаше доста силен северозападен вятър, а пък храстите на изток от канарата бяха толкова гъсти, че не пропускаха слънцето. Пъхна ръце в джобовете си, сви рамене напред и изпъна гръб. В същия миг забеляза нозете си. Те трепереха.

Той преглътна слюнката си и се огледа. Никой не го гледаше. Всички погледи бяха втренчени към морето. После си пое дълбоко дъх, облегна се на лакът върху пръстта и напипа пушки. В острова имаше двойно повече оръжие, отколкото хора и Мезън бе накарал да наредят върху дървета запасните пушки, за да не стоят направо на земята.

— Внимавайте — каза Бейкър като проследи погледа на Пърсел, — пълни са.

Пърсел вдигна рамене. Безумие! С пушки срещу фрегата! Лично той за нищо на света нямаше да стреля срещу когото и да е. Взе пушката, която бе докоснал с ръка, сложи я на коленете си и започна изведнъж да я разглежда най-внимателно. Колко жалко, че оръжието имаше такова противочовешко предназначение! Беше прекрасно. Прикладът му беше плътен, изработен от красиво полирано дърво, а металическата цев лъщеше с успокоителен матов блясък. Пърсел поглади приклада и усети с наслада тежестта на оръжието върху нозете си. „Разбирам, че може да се обича пушка — помисли той, — тя е нещо изящно и мъжествено.“ Хората, измислили тая адска вещ, бяха съумели да й придадат и прелест. Той галеше оръжието върху коленете си: усещаше го как тежи плътно, топло, дружеско. Нозете му бяха престанали да треперят.

Мезън свали далекогледа, изгледа хората си и каза беззвучно:

— Насочи се към нас.

Няколко секунди никой не се обади, после Мак Лауд каза полугласно:

— Спукана ни е работата.

Всички погледи се обърнаха към него. Тогава той направи с ръка движение, като че надява на врата си примка, вдигна нагоре края на въображаемото въже, изкриви глава встрани, оплези език и облещи очи. Тъй като Мак Лауд изобщо приличаше на мъртвец, това кривене имаше голям успех. Хората извърнаха глави. Мезън се изчерви, премига, наведе чело напред и каза, без да поглежда никого, но с такава сила, сякаш думите му избухваха една след друга:

— Мене няма да ме пипнат жив!

Когато вдигна глава, прочете в очите на хората си, че решението му е намерило отзвук и в техните сърца. „Аз съм техен началник — помисли гордо той — и те очакват да ги спася.“

— Капитане — обади се Пърсел, — мога ли да взема далекогледа?

Мезън му го подаде, забеляза оръжието върху коленете на Пърсел и помисли: „Дори Пърсел, дори това агне…“ Обзе го чувство на гордост. Стори му се, че островът е голям кораб, а той е негов капитан и се нахвърля срещу фрегатата, за да я разцепи на две. Никога не бе чувствувал живота си така пълноценен. „Да унищожа фрегатата! — помисли яростно той. — Какво значение има, че ще ме убият! Да я унищожа! Само нейната гибел има значение!“

— Капитане — обади се Уайт.

Метисът беше толкова мълчалив, че всички се учудиха като чуха гласа му. Сам той изглеждаше изненадан, огледа се стеснително наоколо и се подвоуми. Пърсел забеляза, че при вълнение и неговото лице посивява като лице на таитянин.

— Капитане — продължи Уайт, — ето какво мисля аз. Морето е дълбоко, прибоят е бурен и фрегатата може да не посмее да спусне лодка.

— Можеше и да се подвоуми, ако не беше „Блосом“ — каза Мезън.

Да! Никой не бе се сетил. „Блосом“ ги бе издал! Без мачти, полуразрушен, останал само скелет от кораб, той се издигаше и можеше да се види доста отдалече върху единствения плаж, дето беше възможно да се слезе на сушата.

— Капитане — каза Бейкър.

Но Мак Лауд изръмжа така враждебно, че Бейкър млъкна. След като им бе представил бесилото, което ги очаква, Мак Лауд като че не искаше и да знае за опасността и разискванията. Изтегнал се бе по гръб с ръце под тила, с полузатворени очи, с пушка под ръка.

— Какво каза? — запита кротко Бейкър като го погледна с черните си лъскави очи.

— Казвам — отвърна презрително Мак Лауд, — че има хора, които забравят днес каквото са решили вчера.

Бейкър се изчерви под загара. Нарекъл бе Мезън капитане, но всички постъпваха така още от сутринта, а Мак Лауд смъмра само него. Погледна втренчено Мак Лауд. Ядосваше се и на него, и на себе си, и не знаеше какво да отговори.

— Какво има? — запита нетърпеливо Мезън.

— Не можем ли да се отбраняваме, без да стреляме срещу момчетата, които ще се опитат да слязат на брега?

Лицето на Мезън потъмня. Той запита кратко:

— Защо?

— Как да кажа — започна смутено Бейкър, — да стреляш така, без предупреждение, срещу хора, които не подозират нищо…

— Или те, или ти — изсъска Смъдж със стиснати зъби.

Побелял от страх, свит на две, с увиснала долна устна, той святкаше с неспокойните си, подвижни миши очи, полузакрити от посивели кичури коса.

— Смъдж ти отговори — заяви Мезън.

— Ами-и! — обади се Мак Лауд като отвори очи. — Отговори, ама не отговори.

Той прибра пушката си и стана. Цяла минута мина докато се изправи както трябва, след това разкърши снага, облегна се небрежно на пушката и изгледа моряците. Панталонът му беше толкова тесен, че всички кости на таза му изпъкваха, а под мръсната бяла фланела, каквато само той носеше, човек можеше да преброи ребрата му. С полузатворени очи, надменно изправен, приличащ повече от всеки друг път на присмехулно ухилен скелет, той не бързаше да заговори. Всички погледи бяха насочени към него. Мезън му обърна красноречиво гръб и долепи дясното си око до далекогледа.

— Така е! — продължи Мак Лауд. — Казвам ви, че Смъдж не отговори и доказателството, че не е отговорил, синчета, е, че отговори уклончиво. Мене хич не ме е грижа дали ще направя на пестил всички момчета от фрегатата, заедно с коменданта им. Само че, както казах, не е там работата; работата, синчета, е другаде. Фрегатата ще спусне някоя лодка, а в лодката десетина моряшки копилета. Да речем, че минат прибоя и слязат на брега. После? Стреляме, пребиваме един-двама, осакатяваме още толкова, другите се прибират на борда. А фрегатата какво ще прави? Вдига котва и с рул срещу вятъра, а? Така ли мислите? Убити са двама моряка от флотата на негово величество, а фрегатата офейква, така ли? Господи Исусе! Така ли разбирате тия работа? А не сте ли виждали, че фрегатите имат оръдия?

Той изгледа презрително присъствуващите.

— Сега пък аз ще ви кажа какво ще стане, синчета. Комендантът на фрегатата ще си каже: „Убиха ми двама хубостника, значи не ми мислят доброто ония там! Сигурно са разбойници! Пирати! Може да са и французи даже! Тогава аз тоя остров ще го стрия на сол, а след като го стрия на сол, ще му забия едно знаме, ще го нарека с името си и така негово величество ще има още един остров!…“ Ето какво ще си каже комендантът. После ще спусне във водата половината си лодки и половината моряци, ама преди да ги прати срещу нас ще започне да храчи върху ни с петдесетте си огнени уста и ще храчи един-два часа, това офицерско копиле. А какво ще стане после, синчета, не е важно за никого от нас, защото никой няма да остане жив.

Мезън обърна глава през рамо и хвърли поглед към моряците. Ясно беше, че шотландецът ги е завладял с въодушевлението и убедил с доводите си. Описанието, което бе дал за бъдещите събития, беше така изразително, така ярко и така правдоподобно, щото никой не се съмняваше, че е пророческо.

Мезън подаде далекогледа на Пърсел, обърна се рязко и застана срещу Мак Лауд.

— Какво предлагаш тогава? — каза той с разтреперан от яд глас. — Да се предадем ли? Не стига само да се всява паника, Мак Лауд. Трябва и план.

— Не всявам паника — отвърна Мак Лауд, разгневен, че е принуден да мине в отбрана след току-що спечеления успех. — Казвам само как стоят нещата. А колкото до плана, трябва да го обсъдим всички заедно. Имаме време. Фрегатата няма да пристигне до един час.

— Да обсъдим ли! — избухна веднага Мезън. — Да обсъдим! Та тук не е парламент! Докато обсъждаме, няма да подготвим нищо.

— Слушайте, Мезън — каза Мак Лауд.

— Как дръзваш да ме назоваваш така? — извика Мезън, почервенял от гняв. — Няма да търпя нито миг повече проклетото ти безочие.

— Ще трябва да го понасяте, Мезън — продължи Мак Лауд с провлечения си говор, — защото нямам намерение да ви наричам другояче. Тук не сме на борда. „Блосом“ вече гние на пясъка и не може да служи за нищо. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, Мезън, но и капитанът му вече не служи за нищо. Вие умеете да ръководите платноходка, Мезън, признавам ви това. Но на сушата не струвате повече от когото и да е другиго. Имате право да изкажете мнението си и нищо повече. А пък колкото до парламента, ще ви кажа, Мезън, че попаднахме точно на думата: ние тук сме един малък парламент и още вчера гласувахме; гласувахме единодушно и знаете ли за какво? Да не ви наричаме вече по чин, Пърсел и вас. Вие не сте вече никакъв тук, Мезън, трябва да свикнете с тази мисъл. Както казах, имате право да изкажете мнението си и нищо повече.

Мезън остана за миг зяпнал, онемял, вцепенен. После се опомни, изправи се и изгледа строго моряците.

— Уайт? — запита кратко той.

— И аз казвам като Мак Лауд.

— Бейкър?

— Нямам нищо против вас — каза неловко Бейкър. — Но съм съгласен с другите. Тук не сме вече на „Блосом“.

— Джонс?

— Аз съм съгласен с Бейкър.

— Джонсън?

— Също — отвърна Джонсън като сведе поглед.

— Хънт?

Хънт изръмжа, но не отговори.

— Смъдж?

— Как мислите, Мезън — подхвърли Смъдж като издаде някак безочливо напред големия си нос, — че ще ви лижем краката ли, на Пърсел и на вас? Не ни трябват вече разни проклети офицери!… Ядохме им попарата!…

— Затваряй си устата — прекъсна го Бейкър, няма защо да сме невъзпитани.

Мезън се обърна към Пърсел, който следеше безучастно сцената, облегнат на едно дърво.

— Знаехте ли, мистър Пърсел? — запита мнително той. — Знаехте ли за това… гласуване?

— Току-що го узнах — каза Пърсел.

Той се изправи раздразнен. Недоверието на Мезън пресуши изведнъж цялото съчувствие, което изпитваше към него.

Настъпи мълчание. После Мезън каза враждебно:

— Тогава? Какво мислите по тоя въпрос?

Пърсел помълча няколко секунди. Търсеше начин да подскаже на Мезън, че не е съгласен с него, но без да го изложи пред моряците.

— Тогава? — повтори Мезън.

— Колкото се отнася до мене — отвърна отчетливо Пърсел, — аз ще продължа от уважение да ви наричам капитане, но ако моряците искат да ме назовават Пърсел, нямам нищо против.

— Нямате нищо против ли? — извика възмутено Мезън.

— Не, капитане.

— Тогава вие… — започна презрително Мезън.

Щеше да каже: „Не се отвращавате“, но замълча с отворена уста. Без малко щеше да забрави: офицери не биваше никога да се карат пред моряците. Устата му се затвори като мидена черупка той се завъртя към Мак Лауд, изгледа го и кресна разярено:

— То се знае, че ти си изкалъпил цялата работа, Мак Лауд! Ти си подстрекателят! Ти си отклонил хората от дълга им!

— Никого не съм подстрекавал! — отвърна Мак Лауд и се изправи с достойнство. — И нищо не съм изкалъпил. Имам право да си кажа мнението и го казах. А като говорите за дълг, Мезън, ще ви кажа нещо: не аз ви посъветвах да пратите на оня свят капитана си и да разбунтувате кораба му…

Мезън стана ален като божур, ръката му стисна пушката и на Пърсел се стори изведнъж, че ще застреля шотландеца. Мак Лауд навярно предположи същото, защото взе пушката си под дясната мишница и зачака с ръка на спусъка, с дуло насочено в нозете на Мезън. Минаха две-три секунди, след това Мезън сложи пушката на рамо, привидно успокоен, и напрежението премина.

— Моряци — започна твърдо той, без да поглежда някого, — щом мислите, че можете да минете и без капитан — много добре!

Поколеба се, забеляза, че лявата му ръка трепери, дръпна я зад гърба си и повтори с твърде жалко усилие да придаде насмешливост на гласа си:

— Много добре!

После замълча; искаше да си тръгне с началническа, твърда и ясно разбрана дума, но съзнанието му беше съвсем празно. Не смогваше да заговори.

Моряците чакаха неподвижни. И Мак Лауд дори не продума. Чувствуваха, че Мезън търси последната дума и не я намира, но вместо да им се стори смешен, те сами се чувствуваха неловко в това положение.

— Моряци — започна отново Мезън, зачервен, вдървен, премигващ, стиснал зад гърба лявата си ръка, — аз…

Млъкна отново. Смъдж се изсмя, а Бейкър го сбута веднага с лакът.

— Много добре! — повтори най-после Мезън с все същото жалко усилие да придаде насмешливост на гласа си.

После сви рамене, завъртя се кръгом и си отиде.

Настъпи мълчание. След това всички погледи се насочиха отново към морето и фрегатата. Тя растеше всеки миг и носеше смърт на всяка квадратна стъпка от палубата си.

— Е-е — каза Смъдж като проточи нападателно нос напред, — казвай къде е твоят план!

— Моят план ли? — отвърна Мак Лауд и му хвърли мрачен поглед.

— Все пак трябва да направим нещо! — продължи Смъдж, комуто страхът от фрегатата бе вдъхнал смелост да се обяви против Мак Лауд. — Щом изгони капитана, трябва да знаеш накъде ще насочиш кораба…

Между моряците се чу одобрителен шепот. Мак Лауд сложи ръка на мършавия си хълбок и ги изгледа презрително.

— Синчета! — каза провлечено и присмехулно той. — Загубихте капитана си. Не разчитайте на мене да го заместя. Не обичам нашивките. А ето какво ще ви кажа. Ако тук има синчета, които чакат баща им да им каже какво да правят, няма защо да питат мене. Добре запомнете това, синчета: аз не съм никому баща. Нито пък имам някакъв план.

Той млъкна, хвърли предизвикателен поглед към другарите си и продължи:

— Планът трябва да го изработим всички.

Настъпи мълчание, после Пърсел се обади учтиво:

— Аз имам да направя едно предложение.

Всички погледи се насочиха към него. Седнал в подножието на малката палма, с пушка на колене и далекоглед в ръка, той бе стоял така спокойно, че го бяха почти забравили. Моряците просто се стреснаха от присъствието му. Струваше им се по-естествено да тръгне след Мезън. Пърсел прочете това чувство в мълчанието, с което посрещнаха думите му, и каза рязко:

— Разбира се, ако не искате да изслушате предложението ми, аз съм готов да си отида.

— Пърсел — заяви важно Мак Лауд, като изгледа другарите си, за да изтъкне пред тях колко е либерален, — както казах и на Мезън, всеки тук има право на мнение и вие не правите изключение.

— Добре тогава — каза Пърсел. — Преди всичко мисля, че северозападният вятър много захладя, морето е неспокойно и не вярвам, че тъкмо сега фрегатата ще пусне котва в залива и ще спусне лодка.

Моряците обърнаха едновременно поглед към океана и загледаха вълнението. След миг Джонсън поклати глава и каза с дрезгавия си глас:

— Не е по-лошо от деня, когато слязохме!

Противопоставиха му се веднага, но някак плахо. Не смееха да се отдадат на надеждата, нито дори да я изразят — да не би съдбата да ги накаже за това.

— За пушките — продължи Пърсел — Мак Лауд е прав. Да ги използуваме е равносилно на самоубийство. Ето какво предлагам аз. Ако слязат моряци, на канарата трябва да се покажат само таитяни, като нададат бойни викове, а в случай на нужда да хвърлят камъни. Хората от фрегатата трябва да помислят, че имат работа с туземци.

Настъпи мълчание. Смъдж каза злобно:

— Не виждам разлика между този план и другия — на Мезън.

— И аз също — обади се Уайт, а черните му като катран очи светнаха злобно през процепа на клепачите.

Мак Лауд хапеше долната си устна, без да продума.

— Има разлика — каза Пърсел. — Преди да напуснем Лондон, получихме инструкция от адмиралтейството да не слизаме на суша в Океания, ако туземците се държат враждебно.

Настъпи ново мълчание. Мак Лауд загледа внимателно лицето на Пърсел.

— Чели ли сте тази инструкция, Пърсел? — запита полека той.

— Да — отвърна Пърсел.

Той не снемаше от Мак Лауд прозрачните си очи и докато издържаше погледа му, си мислеше: „Бог да ми прости тази лъжа.“

— Аз съм за — обади се Бейкър.

— И аз — каза Джонс.

Останалите мълчаха. Пърсел ги погледна. Хънт гледаше неизвестно къде с малките си бледи очи. Не бе разбрал нищо от казаното и гледаше Мак Лауд, сякаш го викаше на помощ. Старият Джонсън клатеше одобрително глава, но по плахите погледи, които отправяше към Мак Лауд, Пърсел разбра, че не смее да изкаже мнението си преди шотландеца. Уайт и Смъдж се колебаеха. Бяха така враждебно настроени към Пърсел, че не се решаваха да одобрят предложението му. И те чакаха да се изкаже Мак Лауд. „Ако има парламент — мина през ума на Пърсел, — ще го ръководи Мак Лауд.“

— Дявол да го вземе — заговори най-после Мак Лауд, — нямаше да е лош планът ви, Пърсел, ако не беше тоя проклет скелет на „Блосом“ на пясъка с написаното на кърмата име, което капитанът на фрегатата може да види с далекогледа си от двадесет минути разстояние. А щом това копиле го види, вярвайте ми, синчета, ще почне да се пита за едно, за друго. И кой знае дали ще повярва, че черните островитяни са изпотрепали момчетата от „Блосом“. В такъв случай няма да се учудя, ако настои да ни намери, дори ако черните вземат да му търкалят камъни по главата.

— Тогава? — каза Смъдж.

— Тогава — продължи Мак Лауд, — ето какво ще кажа аз: да постъпим отначало както казва Пърсел, но ако момчетата от фрегатата упорствуват, да се шмугнем с жените, храните и пушките в храстите из планината.

Той замълча, подуши вятъра и хвърли поглед към морето. Северозападният вятър бе захладял още повече; или само така му се струваше?

— Защо из планината? — запита Смъдж.

— Там има вода.

— А какво ще правим в храсталака?

— Ще си въртим палците — каза Мак Лауд и изсумтя презрително.

После изведнъж почервеня, наведе към Смъдж високата си снага и добави яростно.

— Господи! Не разбра ли? Какво имаш в кратуната? Нищо ли? Изпразниха ли я? Черупка ли е? Не разбра ли, че не бива да се бием с ония копилета, защото ако се бием, е свършено с нас?

— Защо ни са пушките тогава? — запита Смъдж.

Мак Лауд се изправи и продължи със спокойна насмешка:

— Защото нашите любими сънародници са упорити. Може да тръгнат да ни гонят. Могат да ни принудят да умрем от глад. Може дори да подпалят храсталака, за да ни накарат да излезем.

— Тогава? — запита Уайт.

— Тогава ще излезем, ама ще продадем скъпо кожата си.

Настъпи мълчание. Уайт вдигна ръка и каза с пискливия си напевен глас:

— Аз съм за.

Всички, освен Хънт, последваха примера му. Вдигнатите ръце на моряците не стигаха по-високо от устата му и той ги гледаше тревожно с малките си свински очи.

— А ти — каза Смъдж като го сръга в хълбока, — няма ли да гласуваш?

Хънт вдигна ръка.

— Пърсел — подхвана Мак Лауд, — ще кажете ли на черните да приберат колкото могат храна от селото и да бъдат готови да отнесат и да скрият всичко в храсталака?

Пърсел преведе и таитяните най-невъзмутимо се втурнаха да изпълнят искането. Откато Мезън им бе раздал пушки, те седяха настрана и не продумваха.

— Питам се какво ли мислят тия птици — каза Мак Лауд, като търкаше с показалец носа си. — Дано не ни издадат, като се скрием в горичката.

— Няма да ни издадат — отвърна сухо Пърсел.

Той вдигна далекогледа, но не намери веднага фрегатата. Този път нямаше грешка: морето се бе развълнувало и някои вълни бяха толкова високи, че от време на време закриваха носа на кораба.

— Според мене — забеляза Пърсел като едва смогваше да овладее треперенето на гласа си, — тя не може вече да се приближи към сушата при такъв противен вятър.

Той подаде далекогледа на Мак Лауд, който започна да ругае, защото не можа да го нагласи веднага. После застана неподвижен. Сухожилията и мускулите се издуха в мършавия му врат, а тилът му започна да се изчервява. Моряците бяха приковали поглед в морето, но пред острова бе паднала мъгла, та не смогваха да видят платната на фрегатата, за да са сигурни в посоката й.

— Бяга пред вятъра! — изрева Мак Лауд. — Погледнете, Пърсел! Бяга пред вятъра!

Пърсел взе далекогледа; докато го нагласяваше, чу наоколо си задъханото дишане на моряците. Вярно беше, фрегатата се бе насочила отново на изток. Прибрала бе много от платната, посрещаше вятъра с левия си борд и подскачаше тежко. Явно беше, че щом отмине острова, ще поеме югоизточна посока, за да намали наклоняването. Морето все повече и повече се диплеше.

Пърсел свали далекогледа и си пое дълбоко дъх. Стори му се, че дробовете му се бяха затворили и сега се отвориха отново.

— За всичко друго може да мисли, но не и да се приближи към сушата — каза радостно той. — След един час ще изчезне от погледа ни.

Всички искаха да погледнат през далекогледа, за да се уверят в курса на фрегатата. Опасността беше все още много близка. Страхуваха се, че може да се върне още докато говорят за нея. После започнаха да се чудят на далекогледа. Когато дойде ред на Джонсън, той заяви гордо, че цял живот е гледал как Бърт долепя око до тази дяволия, но никога не вярвал и той да долепи един ден своето до нея. Вярно беше. Далекогледът беше на Бърт. А сега беше техен. Бърт беше мъртъв, Мезън не беше вече началство, те бяха свободни.

С пушка на рамо, облегнал ръка на една малка палма, Мак Лауд оглеждаше кръгозора. Когато Джонсън върна далекогледа на Пърсел, той се поизправи и каза:

— Предлагам нещо: да изгорим „Блосом“. И то веднага.

Настъпи мълчание, после Бейкър каза възмутено:

— С целия дървен материал?

Възражението дойде на място. Моряците погледнаха Мак Лауд и отвърнаха глава. Не смееха да му противоречат, но не бяха съгласни да се изгори „Блосом“. Преди всичко „Блосом“ беше тяхна собственост. За хора, които трябваше да се прехранват с каквото им попадне, той беше цяло богатство. От дъските и железарията му можеха да си направят какви ли не полезни дреболии.

Мак Лауд ги изгледа презрително.

— Господи — извика той с дрезгавия си глас, — щом мина опасността и я забравихте! Ето какви са моряците!… Мозък колкото у сардела! Може би Бейкър иска да си издълбае лула от кила на „Блосом“, но аз, момчета, ще ви кажа, че не искам да загубя скъпоценното си вратле заради лулата на Бейкър. „Блосом“ става само за едно — да ни открият по него, още ли не сте разбрали това? Той е визитна картичка пред острова ни: „Тук се намират метежниците от «Блосом». Добре дошли, фрегати на негово величество!“ И то визитна картичка, която се вижда от няколко мили в морето! Ако се мерне някой кораб насам, „Блосом“ ще го привлече както захар привлича мухите. Разберете! Капитаните пощуряват, като видят труп на кораб. Отломка да е, веднага се насочват към нея, колкото и да бързат, и започват да се вълнуват, като си задават какви ли не въпроси. Вярвайте, синчета, няма да се намери ни един проклет капитан из целия Тихи океан, който да не пожелае да слезе на сушата, за да подуши тая развалина.

Пърсел погледна моряците. Мак Лауд ги бе убедил и тоя път.

— Мак Лауд — каза той, — ако ще се гласува, мисля, че трябва да повикаме и мистър Мезън.

— Това е негово право — отвърна Мак Лауд.

И добави, като сви рамене:

— Но се обзалагам на един пенс, че няма да дойде. Уайт, иди потърси…

Щеше да каже „капитана“, но се опомни.

— Иди потърси Мезън.

Уайт послуша. Нямаше вече капитан. Но Уайт продължаваше да е стюард. Пращаха го да разнася съобщения от единия до другия край на селото. Всички, на първо място сам Уайт, намираха това за нещо съвсем редно.

След няколко минути се върна.

— Не иска да дойде — каза задъхано той.

Мак Лауд вдигна вежди и разпери демонстративно пред себе си дясната си ръка.

— Каза ли му, че става дума за „Блосом“? — запита Пърсел.

— Да — отвърна Уайт.

Пърсел прочете отново в очите му необяснима омраза.

— Каза ли му, че става дума да се изгори „Блосом“?

— Не — отвърна Уайт.

— Поставям на гласуване предложението си — заяви с достойнство Мак Лауд.

Всички, с изключение на Пърсел, вдигнаха ръка.

— Мисля — каза Пърсел, че ако бяха казали на мистър Мезън, че става дума да се изгори „Блосом“, той щеше да дойде.

— Това нямаше да промени нещата — обади се Смъдж. — И без неговия и вашия глас пак има мнозинство.

— Не е там въпросът — отвърна търпеливо Пърсел. — Лично аз съм съгласен да изгорим „Блосом“. Но мисля, че трябваше да дадем случай на мистър Мезън да се изкаже. Искам да поканим втори път мистър Мезън да дойде.

— Поставям на гласуване това предложение — каза Мак Лауд.

Мак Лауд, Уайт, Смъдж, Хънт и — с малко закъснение — Джонсън гласуваха против. Джонс, Бейкър и Пърсел — за. Това гласуване остави тежко впечатление у Пърсел. Явно беше, че Мак Лауд разполага с мнозинство в „парламента“. Уайт и Смъдж щяха да гласуват с него от убеждение, Хънт от глупост, Джонсън от страх.

— Предложението на Пърсел се отхвърля — заяви Мак Лауд.

Помълча и добави:

— Предложение да се изгори незабавно „Блосом“.

Всички гласуваха за. Пърсел мълчеше.

— Пърсел? — запита Мак Лауд.

— Въздържам се — отвърна Пърсел.

— Какво значи това „въздържам се“? — обади се Джонсън.

Мак Лауд вдигна рамене.

— Значи, че не гласува нито за, нито против.

— Така ли? — опули се Джонсън. — Казваш: „въздържам се“, а то значи нито да, нито не. И имаш право да постъпиш така? — продължи недоверчиво той.

— Разбира се.

Джонсън поклати учудено глава.

— Гледай ти! — подхвана той. — Да не повярваш! „Въздържам се“ — повтори почтително той, сякаш се учудваше, че една дума може да има такава власт.

— Щом разбра, остави ни на мира! — смъмра го Смъдж.

Мак Лауд се изкашли и заяви тържествено:

— Предложение да се изгори „Блосом“: седем гласа за. Един въздържал се. Един отсъствуващ. Предложението се приема.

— Да почваме! — каза разпалено Смъдж.

След като решиха да го сторят, подпалването на „Блосом“ се превърна в удоволствие. С какъв пламък щеше да лумне проклетата черупка! Можеше да разтопи чакъла в заливчето! Моряците се втурнаха към канарата и Пърсел ги чу как скачат от скала на скала по стръмната пътека към плажа.

Пърсел обърна гръб на морето, стигна в селото и тръгна по Източния булевард. По този начин отбягна да мине по площад Блосом, дето жените щяха да го отрупат с въпроси.

След един час, съблякъл ризата си, той цепеше дърва в градината, когато чу, че някой го вика. Вдигна глава. Беше Бейкър, пребледнял.

— Елате по-скоро! — извика Бейкър. — По-скоро! Моля ви се! Да тичаме! Само вие можете да попречите…

Гласът на Бейкър беше толкова тревожен, че Пърсел тръгна с него и затича през гората по посока на канарата.

— Какво има? — запита той докато тичаше.

— Стана страшно скарване с Мезън. Черните трябва да са го предупредили!… Старият беше полудял! Крещеше. Просто плачеше! Искаше да се хвърли в огъня! Най-после се прицели в Мак Лауд!…

— Уби ли го?

— Не, успяха да го обезоръжат, вързаха му ръцете, качиха го на канарата, изпъдиха черните… Да тичаме, лейтенанте! Да тичаме!

— Защо? — извика Пърсел, а гърлото му се сви от страх.

Бейкър политна, успя да запази равновесие и се обърна към Пърсел.

— Искат да го обесят!