Робер Мерл
Островът (3)

Втора глава

В тринадесет часа на другия ден морякът Уайт се приближи с меката си стъпка до лейтенант Пърсел, който проверяваше посоката на рулевия, застана мирно, свали шапка и каза с напевния си глас:

— Лейтенанте, капитанът ми поръча да ви съобщя, че обедът е сложен.

Пърсел вдигна вежди и погледна Уайт.

— Капитанът ли? — поусмихна се той.

— Да, лейтенанте — отвърна Уайт и черните му като смола зеници засвяткаха в тесния процеп между клепачите.

Уайт беше последица от любовта на английски моряк и китайка. Прибрал го бе един англикански мисионер, който обичаше да си попийва, и тъй като жълтата кожа на детето му се бе сторила забавна, се бе пошегувал и го бе нарекъл Уайт^[1]. Това име превърна метиса в прицел за закачки по всички кораби, в които бе служил, докато един ден бе убил с нож един шегаджия и го бе хвърлил в морето. Това убийство, прикрито от екипажа и останало без наказание, бе осигурило на Уайт спокойствие. Но това спокойствие бе дошло твърде късно: Уайт говореше малко, не се смееше никога, лесно се докачаше. Щом Пърсел се обърна към него с въпросително вдигнати вежди и попита: „Капитанът ли?“, Уайт, не разбрал смисъла на въпроса, си въобрази, че лейтенантът му се подиграва, и още в същия миг жестоко го намрази.

Когато Пърсел влезе в каюткомпанията, Мезън седеше вече на мястото на Бърт. Без да продума, той направи знак на лейтенанта да седне срещу него — на мястото, дето сам Мезън седеше докато беше жив Бърт. „Ето ме повишен в пръв офицер“ — помисли си насмешливо Пърсел. Предния ден на закуска бяха четирима около същата трапеза. Сега бяха само той и Мезън. Пърсел вдигна глава и го погледна. По лицето на Мезън нямаше вече нито следа от вълнение. Той бе изпреварил Пърсел и ядеше здраво, с усърдие на селянин, като дъвчеше грижливо с яките си челюсти.

В английските кораби от онова време съществуваше неписан закон, според който капитанът трябваше да мълчи на трапезата, за да принуди по този начин и офицерите да мълчат. Зад това правило се криеше вероятно схващането, че тъй като капитанът няма на борда равен по чин, не може да има и достоен събеседник. Не бяха минали и пет минути откакто седна, и Пърсел разбра, че Мезън възнамерява да спазва това правило. Не отваряше уста дори да поиска пипера или туршията, а ги посочваше с пръст като Бърт, за да му ги подаде Пърсел. Лейтенантът поглеждаше крадешком правилното широко лице на Мезън, сиво-синкавите очи, малко ниското чело, правите коси. От всяка негова черта лъхаше почтеност, тесногръдие и чувство за дълг. А при това този безукорен офицер командуваше сега един кораб, който беше извън закона. Той седеше спокоен на мястото на капитана, когото бе убил, и като него се обкръжаваше с подобаващото на чина му свещено мълчание.

Към края на обеда Мезън вдигна глава и каза кратко:

— Искам да говоря на моряците, мистър Пърсел. Бихте ли желали да ги строите?

И стана. Пърсел не бе довършил обеда си, но веднага, макар и с неудоволствие, също стана. И това беше неписан закон: щом капитанът се нахранеше, обедът на лейтенантите се прекратяваше, дори ако чинията им беше още пълна.

Пърсел се качи на палубата и заповяда на Уайт да удари камбаната. Моряците дотичаха без бързане и се строиха пред люка. Мършавите им лица поразиха отново Пърсел. Той стоеше мълчаливо срещу тях и се чувствуваше неловко, загдето и Мезън, като Бърт, ги караше да го чакат.

Най-после „капитанът“ се появи, застана разкрачен пред екипажа, сключи ръце на гърба и огледа хората си.

— Моряци — започна твърдо той, — имам намерение да стигна до Таити, за да вземем вода и провизии, но не възнамерявам да остана там. Таити е вече много добре известен на корабите на негово величество. Ръката на закона не ще закъснее да ни достигне. Затова възнамерявам да напусна Таити колкото е възможно по-скоро и да потърся — по-далеко от обичайните пътища на нашите кораби — някой остров, който не фигурира в никоя карта… Но не принуждавам никого да ме последва. Свободни сте било да останете в Таити, било да дойдете с мене.

Той помълча. Когато заговори отново, явно личеше, че прави усилие да говори спокойно.

— Сигурно знаете, че според закона метежници са не само тези, които са взели участие в бунт, но и ония, които са били негови свидетели и не са направили нищо да го предотвратят. Първите — какъвто и да е чинът им — ги чака въже. Към вторите е възможно — казвам възможно — съдът да прояви снизхождение. Човек може във всеки случай да се надява. Казвам ви това, моряци, за да ви помогна да прецените всички за и против, преди да вземете решение.

Той замълча и погледна въпросително екипажа.

— Капитане — обади се Мак Лауд, — мога ли да задам един въпрос?

— Да.

— Ако дойдем с вас, можем ли да се надяваме, че ще се върнем един ден в Англия?

— Не — каза категорично Мезън. — Никога. В никакъв случай. Поставете кръст на тази възможност, Мак Лауд. Първата ми грижа, след като намеря въпросния остров, ще бъде да изгоря „Блосом“. Да постъпя другояче би било чиста лудост. „Блосом“ е видимото доказателство за бунта. И докато е над водата, никой от нас не ще бъде в безопасност.

Той помълча, погледна сериозно моряците и продължи, като отсичаше думите:

— И още веднъж — не принуждавам никого. Които искат, могат да останат в Таити. Те ще видят Англия… Може би — добави мрачно той — само от най-високата мачта на някой кораб на негово величество… Но за тези, които тръгнат с мене, повтарям — връщане няма.

След това се обърна към лейтенанта:

— Мистър Пърсел, ще запишете имената на доброволците и като свършите, ще дойдете в кабината ми.

Мезън втренчи сиво-синкавите си очи в Пърсел, после погледна океана, леко развълнуван додето поглед стига, хвърли поглед към платната и сякаш се приготви да каже нещо. Но се отказа, изправи се, изпъна рамене, завъртя се бързо кръгом и тръгна към каюткомпанията.

Половин час беше достатъчен на Пърсел да направи списъка. Смая се от малкия брой доброволци. Очевидно беше, че моряците предпочитат опасността да увиснат на въжето пред изгледите да не видят никога родината си. „Странно! — помисли Пърсел. — Тия хора са съвсем бедни. Нищо не ги свързва със стария свят. Повечето нямат ни жена, ни деца: нямат средства за това. Какво друго, освен нищета, им обещава Англия? Но тази нищета им е позната. Там е работата. Ужасяват се от неизвестността.“

Когато влезе в кабината на капитана, на Пърсел се стори, че ще се задуши от горещина. Но Мезън седеше пред масата си без нито капка пот на челото, с вратовръзка, със закопчана до горе куртка, с чаша ром в ръка и разтворена голяма карта.

— Колко? — запита нетърпеливо той.

— Девет души заедно с вас, капитане.

— Така и предполагах! — каза загрижено Мезън. — Не ще имам достатъчно хора, за да продължа с кораба.

— Бихме могли да вземем таитяни…

— Страхувам се, че ще бъдем принудени да го сторим — каза Мезън. — Да вземем ли казахте, мистър Пърсел? — продължи той изведнъж като вдигна глава. — Да не сте се записали доброволец?

— Да, капитане.

Мезън вдигна вежди, но не продума. Грабна списъка, който Пърсел му подаде, прегледа го набързо, поклати глава и прочете бавно, на глас, като се спираше след всяко име, освен след своето и на Пърсел:

Ричард Хесли Мезън — капитан

Адам Бритън Пърсел — лейтенант

Мак Лауд — моряк

Хънт — също

Смъдж — също

Уайт — също

Джонсън — също

Бейкър — също

Джонс — също

Като свърши, вдигна глава и погледна лейтенанта:

— Какво мислите за тази дружина?

— И най-добро, и най-лошо.

— Да — каза Мезън, като поклати четвъртитата си глава.

И без да помисли доколко разсъждението му може да се стори неучтиво на втория офицер, добави:

— Жалко, че не мога да управлявам сам „Блосом“! Искате ли чаша ром, мистър Пърсел?… О, наистина забравих — добави той, засегнат сякаш от това, че лейтенантът не пиеше спиртни напитки. И продължи: — Да знае човек какви подбуди са ги движили?… За Мак Лауд е очевидно. Уби Саймън. Хънт пък уби Бозуел. За тях няма друг избор. Но Уайт например?…

— Разправят, капитане, че някога е убил човек. Страхува се може би, че при разследване ще се разкрие и тази случка.

— Да — каза Мезън, — а не бих се учудил, ако и Смъдж има такова минало. Но Джонс, Бейкър, Джонсън? Бих се заклел, че тия тримата са бели като сняг.

— Джонс ще следва Бейкър докрай света — каза Пърсел. — А Бейкър сигурно се смята виновен — отказа да изпълни заповед на Бърт.

След като помълча, той продължи:

— Остава да се обясни само решението на Джонсън.

Мезън не бе му казал да седне, така че още от началото на разговора той стоеше пред масата му. Откритото русо лице на Пърсел издаваше неловкост. Разстоянието, което „капитанът“ спазваше помежду им, му се струваше една безполезна комедия, от която се чувствуваше неудобно.

— Да — започна Мезън като вдигна глава, — остава да се обясни само решението на Джонсън. — И добави: — Както и вашето, мистър Пърсел.

Тъй като Пърсел не каза нищо, той продължи:

— При това вие няма защо да се страхувате от съдебно дело.

— Мога да ви уверя — каза полуусмихнато Пърсел, — че аз нямам минало.

— Убеден съм — отвърна невъзмутимо Мезън.

И зачака, строг като съдия. Беше капитан на „Блосом“. Беше следователно в правото си да знае защо неговият лейтенант е решил да го придружи.

— Но може би не знаете, че аз поисках от Бърт да прочета заупокойна молитва на Джими — подхвърли Пърсел. — Бърт заповяда на Бозуел да ме постави в окови. Така че и аз съм метежник.

Мезън опули сиво-синкавите си очи.

— Не знаех!

После погледна Пърсел. За миг лицето му загуби своята невъзмутимост и той каза развълнувано:

— Що се отнася до Джими, благодаря ви, мистър Пърсел. Голяма смелост е било от ваша страна. — И продължи: — Смятате, че съдът ще ви осъди като метежник?

— Убеден съм. Освен това ще ме укорят, че не съм сторил нищо след убий… след смъртта на Бърт.

Мезън премига. Изтърваната дума не бе убягнала от вниманието му.

— Сигурно сте прав — каза студено той, вковал поглед в земята. После продължи: — Нищо ли не ви свързва с Англия?

Неделикатността на този въпрос изненада Пърсел. Той се поколеба. Но не, по-добре беше да отговори. Въпросът не бе зададен от зложелателство, а с този човек той щеше да прекара целия си живот.

И Пърсел изрече бързо и със стеснение:

— Баща ми е умрял. Майка ми… — той отвърна поглед — ми е безразлична.

Мезън наведе поглед над картата. После заговори с явно пресилена усмивка:

— И така, еднакъв път ни чака, мистър Пърсел.

Липсата на топлота в тона му засегна Пърсел и той не отговори. Мезън продължи:

— Вие сте били вече в Таити, струва ми се?

— За шест месеца преди четири години. Прекарах у един главатар таитянин. От него научих езика им.

— Какво? — учуди се Мезън. — Говорите таитянски? Това ще ми бъде от голяма полза. Свободно ли го говорите?

— Да, капитане.

— За шест месеца! Вие наистина имате дарба да изучавате езици, мистър Пърсел — добави той като се позасмя с желание да се извини, сякаш беше оскърбително да се допусне, че един офицер притежава интелектуални качества.

— Смятате ли — продължи той, — че таитяните ще ни дадат храни?

— Колкото искаме.

— Без да искат нещо в замяна?

— Без замяна. Но ще ни крадат.

— Често ли?

— Постоянно.

— Възмутително! — каза Мезън, като се изчерви от възмущение.

— Ни най-малко — забеляза Пърсел. — Те ви дават всичко, каквото имат, и ви вземат всичко, което им харесва: така разбират братството.

Мезън удари нетърпеливо по масата:

— А този таитянски главатар, у когото сте били…

— Оту.

— Важна личност ли е?

— Много важна. Радва се на голяма почит: синеок е. Твърди, че е потомък на капитан Кук — добави усмихнато Пърсел.

Мезън си придаде студено и важно изражение, което Пърсел си обясни едва след като поразмисли: капитан Кук беше капитан. Беше следователно безукорен.

Мезън стана. Беше не много по-висок от Пърсел, но така набит и як, че Пърсел се почувствува почти дребен до него.

— Мистър Пърсел — започна Мезън и лицето му отново почервеня от вълнение, а гласът му едва доловимо потрепера, — не мислете, че не чувствувам каква отговорност поемам към хората, които заради мене не ще видят вече Англия. И все пак — добави той след минутно мълчание, — ако би трябвало да повторя това, което сторих, бих го направил отново.

Изрече думите натъртено, но те прозвучаха някак кухо. Пърсел мълчеше, навел поглед. Не одобряваше убийството на Бърт и знаеше, че сам Мезън, по други причини, никога не ще си го прости. Моралната страна на въпроса не съществуваше за Мезън. Той разсъждаваше като моряк. На сушата убийството би могло да се извини. В морето той бе разбунтувал екипаж и бе поставил кораба вън от закона.

— Ако разрешите — каза Пърсел, — ще се кача на палубата и ще наредя да оправят марселите на предната мачта. Не са опънати както трябва.

— Забелязах ги преди малко — каза Мезън. — По времето на Бърт марсовите никога…

Настъпи мълчание. Двамата отбягваха да се погледнат. Мезън продължи:

— Намирате ли, че е станало трудно да се поддържа дисциплината?

— Не е станало трудно — каза безучастно Пърсел. — Тя не съществува.

И добави:

— Ако настъпи буря, не зная дали ще мога дори да накарам моряците да се покатерят по мачтите.

И тъй като Мезън мълчеше, впил поглед в него, той продължи:

— Моля бога вашият остров да не е много далеко.

 

 

Застанал пред входа на колибата си, Оту гледаше в далечината и гладеше гърдите си със своята голяма, изящна ръка. Гръдният му кош беше широк, но поприведен от възрастта, коремът му не беше затлъстял, но беше все пак доста обемист и Оту нямаше никакво желание да тича заедно с младите, за да посрещне пеританите^[2]. Почувствува, че старее, и тъй като тази мисъл не беше приятна, той си каза, че просто от самоуважение не се втурва да посреща чужденците. Голямата пирога на пеританите почиваше в лагуната с прибрани платна и белите спускаха малките си пироги, за да доплуват с тях до сушата. Цял рояк малки плавателни съдове, тръгнали от плажа, вече ги пресрещаше. Най-напред децата. След тях — ваинетата^[3], почти еднакво нетърпеливи. „Е-ех, ваинета!“ — каза си усмихнат Оту. Закрили глави с листа — слънцето беше вече високо, — мъжете махаха дружелюбно ръце, но си стояха на плажа. Оту одобряваше тази сдържаност.

Таитяните, както и Оту пред колибата си, се разсмяха, защото големите лодки на чужденците се движеха съвсем бавно по спокойните води на лагуната. Еатуа^[4] вижда — тия лодки бяха тежки, а движенията на пеританите — бавни и неравномерни. Приятно беше все пак да наблюдаваш чудноватите бели весла, прилични на комарови крака по водата.

Лодките забиха нос в пясъка и Оту видя как пеританите прескочиха през борда, разчорлени, брадясали, облечени само с панталони на пъстри ивици. Той поклати глава. Ехе-е, колко бяха мършави! Големият дъждовен остров не ще е толкова богат, колкото се разправя.

Оту нададе неочаквано остър вик. После, като вдигна и разтвори широко красивите си ръце, извика:

— Ивоа! Меани! — и без да дочака отговор се затече към новодошлите, газейки с боси нозе горещия пясък…

— Адамо! — викна още отдалеко той.

Адам Пърсел се обърна, забеляза Оту, който вървеше към него така бързо, че коремът му се тресеше над късата престилка, и сам се затича с все сили да го пресрещне, с лъснали на слънцето руси коси.

— Адамо! — извика Оту като го прегърна.

Притисна го няколко пъти до широките си гърди, потърка буза о неговата и продължи да повтаря с всички оттенъци на обич и изненада.

— Адамо!… Адамо!… Адамо!… Адамо!…

Пърсел се бе позачервил и долната му устна трепереше.

Около двамата се бе събрала тълпа и за Пърсел беше забавно да види как хората подражаваха на разговора им и го повтаряха като хор в антична трагедия.

— Адамо! — извика Оту с овлажнели очи и отново започна да прегръща Пърсел. — Пак дойде!… Адамо, сине!… Пак дойде!…

— Адамо дойде! — повтори множеството с радостно възклицание.

Една красива девойка с гола гръд се втурна внезапно към Пърсел, изтръгна го от обятията на Оту, прегърна го и започна да го целува по перитански, по устата, което разсмя тълпата: толкова детинско беше! Пърсел се отдръпна за миг, но девойката, висока почти колкото него и навярно еднакво силна, го прегърна здраво и продължи да го обсипва с целувки. Полутрогнат, полуразсмян, Пърсел я остави да го целува, като се задоволи само да погледне въпросително Оту през рамото на другарката си.

— Коя ли? — провикна се Оту. — Ами че Ивоа! Не позна ли Ивоа? Адамо не позна Ивоа! — извика той като разтвори ръце към тълпата.

Настъпи внезапно умиление, всички се разсмяха с глас и започнаха да потупват приятелски Пърсел по плещите.

— Адамо! — викаха в умиление и почуда таитяните, сякаш това, че Пърсел не бе познал Ивоа, удвояваше любовта им към него.

— Адамо — извика и Ивоа с ясния си глас, — ти не ме позна!

Тя се отстрани от него, сложи ръце на раменете му, отдалечи го колкото позволяваше дължината на ръцете й и му се усмихна с ослепителните си зъби. Пърсел я погледна. Дългата черна коса, която започваше доста ниско от челото и беше разделена по средата, падаше на едри вълни върху раменете и тъй като Ивоа се бе навела малко напред, закриваше донякъде голата й гръд, преди да стигне до хълбоците. Ивоа имаше не черна, а кехлибарена кожа и големите й сини очи, засенчени от тънки ресници, изпъкваха върху топлия тен. Погледът на Пърсел се спря отново върху дългата, черна като гарваново крило коса, леко къдрава, буйна и гъста като руно. Гърлото му се сви и той продължи да мълчи.

— Променила съм се! — каза Ивоа със звънкия си глас. — Ще можеш ли пак да ме носиш на рамо, Адамо?

— Няма да стигне далеко! — изсмя се весело Оту и големите му ръце, допреди миг сложени на корема, литнаха над главата му като птици.

Таитяните се разсмяха. Ехе-е, Оту беше прав! Каква хубава девойка бе станала Ивоа! Тънка, но закръглена дето трябва. Девойка на място.

— Гледай! — каза Ивоа. — Още нося на шията си образа на твоя господ Исус. Не ме е напускал нито ден! Пазя го и тогава, когато се къпя! А всяка вечер го милвах и молех твоя господ Исус да върне Адамо. И той го върна! — добави победоносно тя. — Трябва да е много могъщ господ: сполучи! Адамо дойде! — извика тя в изблик на щастие, като вдигна ръце с длани към небето. Множеството, наобиколило Пърсел, нададе веднага радостен вик.

— Да, пораснала си — каза Пърсел като се усмихна и отвърна леко глава.

Щом погледнеше косата на Ивоа, гърлото му се свиваше.

— Не стой на слънце, главата ти ще се свари като яйце на морска ластовица! — каза Оту сред смеховете на другите. — Ела у нас, Адамо! Гладен ли си?

— Много — отвърна Пърсел.

Таитяните нададоха отново умилени възклицания. Ивоа го хвана под ръка, целуна го по врата и го обви с уханните си коси. Оту го хвана от другата страна и предшествуван, придружаван, тласкан, почти носен от множеството, Пърсел измина сред овации стотината метра, които го отделяха от колибата на Оту.

Стигнал бе вече пред нея, когато един юначага таитянин дотича, проправяйки си път през тълпата, над която се издигаше с цяла глава, приближи се до Адамо с озарено от усмивка лице, улови го под мишниците, вдигна го без усилие на едно равнище с очите си и го задържа така сред смеховете на множеството, размахвайки го като кукла над главите на хората.

— А мене — викаше радостно той, — познаваш ли ме, Адамо?

— Меани! — възкликна Пърсел със светнали очи, забравил изведнъж от радост смешното си положение.

— Позна го! — извика и Оту, безкрайно зарадван, и протегна ръце към поданиците си, за да им посочи това чудо.

— Адамо позна Меани! — изрева тълпата, така умилена й смаяна, както би била и ако Пърсел не го бе познал.

Със светнали от щастие очи Меани остави Пърсел на земята, сякаш се боеше да не го счупи, сред засилените викове на другите.

— Пораснали са децата ти, Оту — каза Пърсел. — Не мога да повярвам, че са минали само четири години…

Не можа да продължи. Ивоа се бе нахвърлила отново върху му, обсипваше го с целувки, хапеше го по ухото и му свали шапката. Тежката уханна коса на девойката докосна отново лицето му.

— Адамо е гладен — извика със смях Оту и го изтръгна от обятията на дъщеря си, като предизвика с това нов изблик на радост. — Влез, Адамо! — продължи той и простря гостоприемно ръка; после, удължавайки със съвършено изящество жеста си, се сбогува с множеството с истинско царствено достойнство, като продължаваше да се смее добродушно и да смигва лукаво, сякаш бе предвидил отдавна пристигането на „Блосом“ и завръщането на Адамо.

Меани настани Пърсел на една рогозка и седна веднага насреща му, без да отделя поглед от него. Той беше по-тъмнокож от сестра си и между долната половина на лицето му — нежно и почти женствено с голямата си уста, дебели устни и закръглена брадичка — и горната половина с орловия нос и дълбоки очи, засенчени от гъсти черни ресници, които му придаваха сериозно, почти строго изражение, съществуваше поразителен контраст.

— Е, Адамо, е! Е, Адамо, е! — казваше той, изразявайки със своята едновременно тъжна и радостна интонация всички спомени от преди четири години, нахлули в тоя миг в съзнанието му. В същото време потупваше равномерно с опакото на ръката си рогозката, сякаш тия глухи, повтаряни звуци пробуждаха още отсега всички удоволствия, които присъствието на приятеля му обещаваше за в бъдеще.

— Е, Адамо, е! — каза най-после той. — Помня как се страхуваше от акулите в лагуната.

Той се разсмя, а Оту и Ивоа го придружиха. Вярно беше! Адамо се боеше от акулите! От кротките акули в лагуната! Меани скочи като отпускаща се пружина, наведе се към Пърсел, взе с две ръце главата му и чукна челото си о неговото, вместо милувка. След това го пусна, сложи ръце на раменете му и започна да го удря лекичко с пръсти по ръцете, гледайки го като омагьосан.

— Е, Адамо, е! — повтори той, неспособен да изрази с думи колко го обича.

— Е-е! — каза Оту. — Трябва да го оставим да яде! Човек не се нахранва хубаво, ако разговаря!

Ивоа подаде на Пърсел една пълна до горе дървена паница и още преди да види съдържанието й, той усети плодовия вкус на сурова риба, запазена в лимонов сок. Меани седеше срещу него, облегнал гръб до рамката на вратата, а Оту — от другата й страна, за да позволят на госта да вижда плажа и лагуната. След като донесе ядене на баща си и на Меани, Ивоа клекна отдясно и малко по-назад от Пърсел, защото таитянският етикет не позволява на жените да се хранят заедно с мъжете. Тя пъдеше мухите от лицето на Пърсел като му вееше с палмов лист и от време на време го потупваше закачливо по раменете. Пърсел усещаше, че Ивоа не сваля поглед от него, съзираше с крайчеца на окото си плътните черни коси и не смееше да обърне глава към нея.

Той беше облечен само с панталон и риза и слънцето, нахлуващо свободно в колибата, грееше върху босите му нозе. Част от рамото на Меани се очертаваше на стената до левия край на вратата, а от другата й страна, също така широко, но не толкова пълно и закръглено, с изтънели и отпуснати от възрастта мишци — рамото на Оту. Пърсел беше гладен. Ивоа докосваше леко с пръсти тила му, но той се преструваше, че не усеща нищо. Вдъхваше дълбоко уханието на косата й и гледаше пред себе си стройните стволове на кокосовите палми, а зад тях, блеснали на слънцето — тъмноморавите отражения и огромните лилави петна, които се гонеха по морската синева.

В колибата цареше пълна тишина. Пърсел си припомни, че за таитяните яденето е едно безкрайно приятно занимание, което не се нуждае от нищо друго. Седнал спокойно на сянка в колибата, с милвани от слънцето нозе, той изпитваше странно усещане на хлад и покой. Светът беше прекрасно устроен. Оту и Меани бяха срещу него, Ивоа, в крайчеца на зрителното му поле вдясно, се наклоняваше и галеше бузата му със своите коси. Той гледаше приятелите си и беше безкрайно щастлив. Каква нежност в погледите им! Какъв покой в душите им! „Ще помня тоя миг!“ — помисли той и още щом го помисли, усети, че го пронизва непоносима болка, сякаш преживяваният миг бе вече свършен.

— Какво ти е, Адамо? — каза разтревожено Меани. — Очите ти са тъжни.

— Хрумна ми нещо, Меани.

— Перитани! Перитани! — извика Оту, като заклати пръст пред носа си, сякаш отдавна знаеше, че пеританите са непоправими. — Яж! Яж! Не бива да изморяваш главата си с мислене!

Пърсел се усмихна и наведе поглед към рибата. Оту беше прав. За да бъдеш истински щастлив, трябва да съзнаваш щастието си, но не прекалено. Трябва да намериш равновесието. Да хитруваш. Да знаеш, че си щастлив, но не и да си казваш, че е така.

Топъл, уханен ветрец откъм вътрешността на острова разлюля кокосовите палми и Пърсел ги видя как се полюляват високо над колибата и шумолят като коса. Той вдъхна с наслада въздуха и каза гласно:

— Мирише на Таити.

— Кое мирише на Таити? — запита Ивоа, като се облегна с две ръце на плещите му.

— Цветето тиаре.

— Е, Адамо, е — отвърна Ивоа. — В Таити има още много други миризми. На ибискус^[5], на горски папрати, на мащерка. На ясмин, който мирише сладко, като кожата на бебе. И мирисът на високите равнини, когато вятърът духа откъм планината пред дъжд. Мирис, от който ти се приисква да работиш.

Оту се засмя, протегна големите си ръце, отдели палеца от останалите пръсти, изправи почти отвесно длани и каза, като клатеше глава:

— Докато човек е млад, Ивоа, не бива да работи много. Само когато остарее и няма какво друго да прави, може да се забавлява с работа.

Пърсел се обърна, погледна големите сини очи на Ивоа и каза с пресъхнало гърло:

— И мирисът на косите ти, Ивоа.

Ивоа се усмихна някак бавно, а Пърсел помисли с разтуптяно сърце: „Моя е, стига да пожелая.“

Черна сянка закри вратата. Пърсел обърна поглед към нея. Беше Мезън, с вратовръзка и обуща. Главно обущата учудиха Пърсел. Бяха лъснати и токите им лъщяха на слънцето. Трябва да ги е събул преди слизането на брега и обул отново след това.

— Мистър Пърсел — каза студено и учтиво Мезън, без да удостои с поглед таитяните, — мога ли да ви кажа две думи?

Пърсел стана, излезе от колибата и настигна Мезън, който се бе отдалечил на няколко крачки.

— Мистър Пърсел — започна отчуждено Мезън, като погледна набързо косите, яката и босите нозе на лейтенанта, — изглежда, че сте много добре с тези диваци. Бихте ли желали да ме представите на главатаря им?

— Много ще ми е приятно да ви представя на Оту — отговори сухо Пърсел. — Оту е джентълмен.

— Добре тогава, представете ме на този… джентълмен — каза Мезън. — И му обяснете положението.

— Без да скрия нещо?

— Без да скриете нещо. Кажете му и намеренията ни.

Щом видяха, че Адамо и главатарят на пеританите идват към тях, Оту и децата му станаха и Оту пристъпи усмихнат, с корема си напред, като сочеше с достойнство с големите си гостоприемни ръце своето жилище на новодошлия и го канеше да влезе.

Мезън бе наблюдавал с далекогледа си пристигането на Адам Пърсел на плажа, отвратил се бе от прегръдките, с които го бяха посрещнали, и се боеше да не би същата участ да сполети и него. Но не се случи нищо подобно. Меани и Ивоа се поклониха, без да се приближат, а Оту не скъпеше любезните жестове, но не му подаде ръка.

Мезън седна на една рогозка. Настъпи продължително мълчание. Таитяните се държаха важно. Почти уплашен от сдържаното посрещане, Мезън се поизкашля, поизчерви се, премига, и накрая, без да погледне някого, изложи на английски положението на „Блосом“ и исканията, които възнамеряваше да отправи към Оту. Оту го слушаше и клатеше глава, сякаш бе предвидил отдавна това слово, и докато Адамо превеждаше, продължи да клати глава и да се усмихва учтиво, като че беше нещо съвсем естествено вторият офицер на британски кораб да убие капитана и да разбунтува екипажа.

Когато Пърсел свърши, Оту стана и запълни колибата с едрата си фигура. Държа цяло слово, цветисто и сбито, придружавано от красноречиви ръкомахания. Не спомена нито дума за събитията на „Блосом“. Занима се само с исканията на Мезън. Да, ще даде на водача на голямата пирога храни за дълго плаване. Да, ще му даде коза и козел за размножаване, както и двойка кучета; а щом водачът иска — и двойка диви свини, макар че главатарят на пеританите ще среща в изобилие тия животни из всички острови на Южните морета. Главатарят ще намери също навред индийски картофи, сладки патати и хлебно дърво. Но щом трябва за всеки случай да вземат корени и разсад, Оту ще им даде. Нещо повече. Оту притежаваше, като лична собственост, единствената крава и бик в Таити: потомци на двойката, която великият капитан Кук (Оту произнасяше Туто, тъй като звукът „к“ не съществува в таитянския език) дал някога на рода, от който произхождал сам Оту. Оту подаряваше тия животни на водача на голямата пирога.

Пърсел превеждаше, като се забавляваше от хитростта на Оту. Какво величествено изражение имаше, когато подаряваше тия животни на Мезън! В действителност за него беше облекчение да се отърве от тях. Таитяните не обичаха нито месото, нито млякото им. Освен това, те бяха прекалено едри, ядяха много и опустошаваха градините. Ако не беше уважението към паметта на дарителя, Оту отдавна би ги заклал. Но се бе погрижил поне да отдели бика от кравата, за да ограничи последиците от един подарък, който — според разбиранията на таитяните и самия Оту — е бил голяма чест за баща му по времето, когато майка му е била още хубавица.

Когато Пърсел привърши да превежда, Оту нададе вик, скочи пъргаво, втурна се към вратата и изкрещя:

— Табу! Адамо! Табу! На плажа! Адамо! Кажи на главатаря си, че в Таити това е табу!

— Какво има? — запита Мезън като се намръщи. — Защо са тия крясъци? Тези туземци много лесно пламват. Какво е табу, Пърсел?

— Пушките, капитане. Мак Лауд се разхожда с пушка по плажа. Сигурно е тръгнал на лов.

— Кажете му да си прибере пушката на кораба — каза Мезън. — Не искам разправии с черните.

Пърсел изтича до лагуната и повика шотландеца. Мак Лауд се обърна, изгледа пренебрежително лейтенанта от глава до пети и тъй като Пърсел се приближаваше, реши да го пресрещне полека. Той беше висок, много слаб, само нозе, с тесни, щръкнали рамене и малки, лъскави сиви очи в тясно, остро лице. По начало не обичаше хората, а още по-малко офицерите. Пърсел не беше изключение от това правило. Но все пак Мак Лауд не го мразеше съвсем: Пърсел беше шотландец.

Той се спря на десет метра от лейтенанта, застана леко наведен на десния хълбок и попротегна левия си крак, като стискаше пушката под мишница, очевидно решен да не застава мирно. След бунта той се държеше с Мезън и Пърсел почти като метежник, но никога в пълно неподчинение.

— Мак Лауд — каза Пърсел, като си даваше вид, че не забелязва нахалното държане, — заповед на капитана: занеси пушката си на борда. В Таити пушките са табу.

— Исках да убия някоя дива свиня — каза Мак Лауд като поклати глава, при което суровото му мрачно лице придоби изведнъж детинското изражение, вече забелязано при друг повод от Пърсел. Лейтенантът се почувствува като учител, който задига топчетата на разсеян ученик.

— Дива свиня ли? — засмя се Пърсел. — Ами че поискай си от таитяните! Ще ти дадат веднага.

— Зная — отвърна презрително Мак Лауд. — Много добре ги познавам. Идвал съм вече по техния край. Тия диванета дават всичко, каквото имат. Само в главата нямат нищо! Добре, че нямат ризи — и тях щяха да раздават!

— Защо да пестят? — забеляза Пърсел. — Всичко имат в изобилие.

— Това не може да трае вечно — отвърна недоверчиво Мак Лауд, сякаш очакваше, че климатът на Таити може да стане някой ден такъв, какъвто е климатът на Северна Шотландия, — а докато дойде това време, щеше да ми е много приятно да си гръмна някоя дива свиня, вместо да ми я подаряват тия голи диваци! Да дават! Да дават! Друго не знаят! Истински диваци! А на мене никак не ми е приятно да ми дават нещо! Мак Лаудовци никога никому не са били задължени. Никога! Аз не правя подаръци! — добави гордо той. — Но не искам и да ми правят!

— Съжалявам, Мак Лауд — каза Пърсел, — но пушките са табу в Таити!

— Табу! Пак тази тяхна проклета идиотщина! — отвърна Мак Лауд и поклати презрително глава. — Ако бях капитан, бързо щях да ги туря в ред тия чернокожи!… Дявол да ме вземе — добави той и махна с ръка така, че обгърна целия остров, — пушките са у нас, нали? Значи ние трябва да командуваме, ясно!

Той обърна гръб, без да поздрави, и тръгна към лодката, останала във водата. Пърсел го загледа как се отдалечава — висок, сух, с разкривена походка, с оредели на темето светли коси, с пушка под мишница, навел цевта й към земята.

Щом Пърсел се върна в колибата, Мезън стана, помоли помощника си да благодари на Оту и си отиде. Това внезапно тръгване учуди таитяните. Застанали пред колибата, те проследиха с поглед главатаря на пеританите. Щом стигна до брега на лагуната, Мезън седна, събу обущата си, стана, повика дежурната лодка и се качи в нея. Видяха го как се обува отново, седнал на задната седалка.

— Защо не остана при нас? — запита учудено Ивоа. — Какво ще прави на голямата пирога?

— Нищо — отговори Пърсел. — Решил е да стои на кораба през цялото време докато сме в Таити.

— Защо? — запита Меани. — Не ни ли обича?

— Той не си е задавал такъв въпрос — каза Пърсел като сядаше.

Погледна приятелите си. Чувствуваше се отново свободен и радостен. Мезън не се държа неприятно, но присъствието му беше достатъчно да помрачи всичко.

— Ти ще живееш на един остров с тоя човек… — каза Оту и допълни с широк замах мисълта си.

— Той никак не е лош — отвърна усмихнато Пърсел, — а пък аз се разбирам отлично с всички.

Но си припомни за ненавистта на Саймън и настроението му помръкна.

— Е, Адамо, е! — подхвърли Ивоа. — Не се натъжавай! Не искам Адамо да е тъжен! — продължи буйно тя, като се обърна към баща си и Меани, сякаш това зависеше от тях. — А пък аз — допълни тя — не обичам тоя човек с кожените неща на нозете.

— Ивоа! — предупреди я Оту, изненадан, че тя изказва така рязко мнението си.

Ивоа спусна дългите ресници върху сините си очи и скри лице до рамото на Адамо.

— Защо не го обичаш? — запита Пърсел.

Тя вдигна глава и каза намусено:

— Защото не ме погледна.

Пърсел се разсмя.

— Вярно! — извика Меани, като удари по рогозката, а след това плесна с ръце. — И аз забелязах! Главатарят на пеританите се уплаши от Ивоа! Едва погледна и баща ми. Седя като костенурка, прибрал глава и четирите си лапи.

Ивоа прихна.

— Е-е! — провикна се Оту. — Не се приказва така за гост!

Но и той се смееше. След малко Ивоа подаде на Пърсел дълга плитка кошница с портокали, манги^[6], персеи^[7] и диви банани.

— Ще ти обеля портокала — каза тя, когато Пърсел си взе портокал.

Меани вдигна живо глава и хвърли бърз поглед към Оту, който се подсмиваше. „Може би — помисли Пърсел — това има някакво неизвестно за мен значение?“ Той погледна въпросително Ивоа. Тя усети втренчения му поглед, обърна се, загледа го с лъчезарните си очи и каза съвсем равнодушно, сякаш предлагаше да се разходят из острова:

— Адамо, ако ме искаш, ще дойда на твоя остров.

Пърсел погледна Оту, след това Меани. Те се усмихваха. Не изглеждаха нито учудени, нито развълнувани.

— Разбра ли добре, Ивоа? — каза най-после глухо той, като я улови за китката. — Ако дойдеш с мене, ще е завинаги. Няма да видиш вече Оту.

— Добре разбрах — отвърна Ивоа, навела поглед над портокала, който белеше.

Последва мълчание. Оту протегна напред едрите си ръце и изправи нагоре длани с разперен палец.

— Ти не си разбрал, Адамо — каза усмихнато той. — Ивоа ще живее само веднъж, а какво е по-важно в нейния живот: аз ли, или Адамо?