Робер Мерл
Островът (8)

Седма глава

Жените трябваше да чакат още цяла седмица за покриването на всички колиби в острова. Като дърводелец, Мак Лауд бе решил да не остави никому другиму грижата за заковаването на палмовите рамки върху гредите, а сам изпълни крайно внимателно и бавно тази задача. Тая грижливост впрочем не беше излишна, защото северозападният вятър налиташе понякога яростно срещу селото, при все че то беше отделено с гориста завеса от морето.

Едва на 3 декември, след като бе работил цял ден под палещото слънце, Мак Лауд сметна, че колибите са готови. По обед англичаните се събраха насред селото и след кратко съвещание решиха същата вечер в девет часа да се състои събрание за разпределянето на жените. Пърсел преведе веднага тази вест, която предизвика голямо оживление в палатката на таитянките. За всяка от тях тази вечер щяха да свършат — щастливо или нещастно — три месеца чакане, намерения и интриги.

Последното събрание, което бе заповядало изгарянето на „Блосом“ и съдило Мезън за опит за убийство, се бе състояло неочаквано на канарата. Но тъй като сега вече имаха възможност да избират, съгласиха се без разисквания събранието да се състои под индийската смокиня. Вярно е, че исполинското дърво беше доста далеко от селото, защото се намираше на втората висока равнина и за да се стигне до там трябваше да се изкачат по стръмния склон, свързващ първата равнина с втората. Но в този избор се примесваха сантиментални причини. Под смокинята именно моряците се бяха събрали тайно за пръв път и бяха решили с единодушно гласуване да не назовават вече офицерите по чин. При все че това гласуване се отнасяше, поне привидно, до въпрос на подробност, тъкмо чрез него моряците се бяха почувствували освободени от робуването, което владееше на кораба.

Насред селото бяха издигнали нещо като будка, за да заслонят от атмосферните влияния камбаната на „Блосом“ и монументалния часовник от каюткомпанията. Така всеки можеше да види колко е часът и в случай на нужда да даде тревога с камбаната. Щом свърши вечерята, всички жени, с изключение на Ивоа, се събраха пред будката и загледаха нетърпеливо бързото, пресекливо движение на голямата стрелка. Тъй като нито една от тях не разбираше от час, това съзерцание беше почти безсмислено и Пърсел, който бе видял отдалеко групата им между дърветата, дойде да им каже, че много са подранили.

Те се разсмяха. Няма нищо, ще чакат, приятно им беше да чакат. Наобиколиха Пърсел, като продължаваха да се смеят. Дали Адамо знаеше кой от пеританите ще избере Ороа? Итиота? Тумата? Ваа? Пърсел се престори, че си запушва ушите и смеховете се удвоиха. Заобиколен беше от големи черни очи, от лъскави бели зъби в мургави лица. Бели бяха и цветчетата тиаре във великолепните черни вълнисти коси, стигащи до кръста. Пърсел ги гледаше дружелюбно. Добродушните им обърнати устни се разтваряха чистосърдечно над човекоядски зъби, а смеховете се разнасяха кресчендо — звънки, бисерни, напевни. Говореха му всички едногласно „Е-е, Адамо, е-е! Ще си избере ли Адамо още една жена, освен Ивоа?“ „Не“ — отвърна решително Пърсел. Чу се хвалебствен шепот. „Колко е добър Адамо! Колко е верен! Най-добрият тане на острова!“ „Ох, бебенцето ми!“ — провикна се Омаата като си проправи път между ваинетата. И така го притисна до гърдите си, че Пърсел изохка. Нов изблик смехове. „Ще го счупиш, Омаата!…“ Исполинката поотхлаби прегръдката си, но не го освободи съвсем. Големите й черни очи бяха овлажнели от умиление. Едрата й, яка, мургава ръка галеше русите му коси. „Бебенцето ми, бебенцето ми, бебенцето ми…“ Пърсел дори не се опитваше вече да се освободи. Придържан от тежката ръка, притиснала рамото му, с лице потънало в огромната гола гръд, задушаван, притеснен, развълнуван, той чуваше как гласът на Омаата отеква в гърдите й, кънтящ и дълбок като водопад. Очите на Омаата светеха над главата му като езера от нежност. Вълнението й обзе постепенно всички ваинета, те престанаха да се смеят, наобиколиха по-отблизо Пърсел, докосваха с пръст гърба му, разнежваха се. „Адамо е толкова рус, толкова чист, толкова мил. Брат ни Адамо, братчето ни Адамо, добричкият ни брат Адамо.“ Най-после Омаата го пусна.

— Предупредих ви — каза Пърсел, зачервен, разчорлен, като си поемаше дъх — има още много време. Има време да отидете да се изкъпете на плажа.

Не, щяха да чакат.

— Довиждане, Адамо, довиждане, братко. Довиждане, бебенцето ми.

В същия миг голямата стрелка на часовника напредна с решителна, скоклива стъпка и се спря с леко отстъпване назад, сякаш сдържаше устрема си. Нови смехове и възклицания. Но не, имаше още време. Адамо бе казал, че има време.

— Ехе-е! Ще се вчеша отново — каза Итя.

В осем часа и тридесет и пет минути Уайт се зададе от Североизточната улица, прекоси площада и дойде при будката. Щом го видяха, жените млъкнаха и се отдръпнаха, за да му направят път. Мълчаливото приближаване на метиса, жълтеникавата му кожа, черните като смола очи, едва видими през тесния процеп на клепачите, им направиха дълбоко впечатление. Освен това, те го почитаха. Той беше всякога много учтив. Уайт застана сред тях, като ги поздрави само с повдигане на брадичката си, обърна им гръб и се облегна с протегната ръка до отвесната греда на будката. Смръщил бе вежди, за да следи в припадащия мрак напредването на стрелката. И той беше подранил и остана в същото положение цели пет минути. Само веднъж се обърна и непроницаемите му очи, след като огледаха всички лица наоколо, се спряха за миг върху лицето на Итя. Когато голямата стрелка показа девет без двадесет, той улови езика на камбаната и няколко секунди го разлюля мощно и равномерно.

Пърсел и Ивоа излязоха с малко закъснение от колибата си. Видяха най-напред ярката светлина на двете факли, които танцуваха по Улицата на смокинята. Когато наближиха, забелязаха, очертана върху фона на осветения гъсталак, дългата редица силуети на островитяните. Чуваха се смехове, откъси от песни, таитянски възклицания. Тъй като времето беше много меко, всички, освен Мак Лауд, бяха голи от кръста нагоре, та когато наближиха, Пърсел различи англичаните по светлия цвят на кожата им. Двете факли — едната в началото, другата в края на редицата — ги осветяваха съвсем недостатъчно, затова само по бялата фланела Пърсел можа да познае, че Мак Лауд върви пред него. Когато очите му свикнаха с полумрака, той забеляза, че шотландецът носи през рамо навито въже и два кола в едната си ръка, а от другата, мършава и дълга, бе провиснал голям дърводелски чук. До Мак Лауд Пърсел позна дребната сянка на Смъдж. Той размахваше до бедрото си двувърха офицерска шапка. И двамата мълчаха. Когато Пърсел се присъедини към редицата, нито един от тях не даде да се разбере, че го е видял. Но след малко Смъдж се обърна и изгледа безочливо Ивоа.

Щом стигнаха до втората висока равнина, първата факла се отдели от редицата и се приближи към тях; този, който я носеше, я размахваше високо, навярно за да не бъде опарен от искрите, изхвърляни при пращенето. Това приближаване беше внушително, защото факлата и светлото й сияние се виждаха високо над главите; под нея се открояваше дългата мургава ръка на носача, а още по-надолу — една неясна сянка, която приближаваше безшумно.

— Пърсел? — отекна напевният глас на Уайт.

— Тук съм — отвърна Пърсел.

Той се спря, вдигнал ръка пред очите си, за да се предпази от искрите на факлата, която Уайт наклони хоризонтално и наведе края й към земята. Лицето му изплува изведнъж из мрака и в светлината, която го озари отдолу, ориенталските му скули и полегати вежди изпъкнаха по-ярко.

— Пърсел — повтори Уайт, — нося ви писмо от Мезън. Той няма да дойде на събранието. Каза, че трябва да прочетете писмото му, ако стане дума за него.

— Благодаря — отвърна Пърсел.

Взе писмото, забеляза, че е запечатано с восък и го сложи в джоба си.

— Нямаше нужда да се връщаш — добави учтиво той, — щеше да ми го предадеш при смокинята.

— Страхувах се да не забравя.

Факлата се издигна отново във въздуха и тръгна към началото на редицата, но този път бързо, при което пламъкът й ту се издигаше, ту спадаше в тъмнината. Уайт навярно тичаше. „Колко е добросъвестен. Казали са му да предаде писмото — и той го предаде. Казали са му да осветява пътя на редицата — и той го осветява. Дори тича, за да го освети по-бързо. Да можех да разбера защо ме мрази“ — помисли тъжно Пърсел. За няколко секунди изпита неприятно чувство на несправедливост.

Пред последния голям клон на смокинята Мак Лауд заби с чука двете колчета на около пет стъпки едно от друго, след това извади от джоба си рибарски конци и завърза за върховете на колчетата острия край на факлите. После очерта с протегнати ръце огромен кръг и даде знак на англичаните да застанат около светилата, а сам седна, облегнал удобно гръб на един отвесен корен, който се спускаше от клона на индийската смокиня.

Настъпи кратко стеснение и колебание. Досега бяха разисквали винаги прави. Щом решиха да седнат, избирането на местата ставаше нещо много важно. В действителност всичко стана както би могло да се предвиди: Смъдж седна отдясно на Мак Лауд, с гръб о смокинята, Уайт отляво. Срещу Мак Лауд, отделен от него с факлите, седна Пърсел, а от двете му страни — Джонс и Бейкър; в двата края на кръга — Хънт и Джонсън. Всички, освен Хънт, забелязаха с изненада, че настаняването отразява точно настроенията в събранието. „Аз съм значи опозицията на негово величество — помисли с горчива насмешливост Пърсел. — Дотам стигнахме. Дотам стигнахме вече. По вина на тоя безумец Мезън.“

Таитянките насядаха зад Пърсел, като се смееха нервно и шушукаха непрестанно. Шестимата таитяни останаха прави малко по-назад, зад Хънт. Очакваха, че Мак Лауд ще им каже да седнат около факлите и когато разбраха, че ги изключват от общността, безстрастните им лица не изразиха нито разочарование, нито гняв — те само се отдръпнаха, загледали пеританите, и се стараеха да отгатнат какво ще стане по-нататък. По-неспособни от повечето таитянки да усвоят чужд език, нито един от тях не бе научил още достатъчно английски, за да може да следи разискванията.

Тяхното отчуждено държане и мълчанието на англичаните промениха настроението на жените. Те престанаха да се смеят. Напрегнато, тревожно, почти тържествено мълчание обгърна тридесетината човешки същества, които щяха да живеят заедно до края на живота си върху тази тясна скала.

Облегнал гръб о коренището на смокинята, Мак Лауд седеше с кръстосани нозе и изпъчени гърди. Държеше в ръце навитото въже, с което моряците щяха насмалко да обесят Мезън. Не бяха дори развързали примката. Тя не се разхлабваше, защото въжето беше овлажняло, а малко преди възела се виждаше катраненото петно, което Пърсел бе забелязал докато съдеха Мезън, само че не вече черно, а посивяло и замърсено. Светлината на двете факли, падаща отвисоко върху сухото лице на шотландеца, излъскваше тясното му чело, издълбаваше два дълбоки отвора в орбитите на очите, отделяше гърбавия нос и му придаваше вид на изкривено острие. Всички погледи се бяха обърнали към него в настъпилото мълчание. Съзнаващ отлично мястото, което си бе спечелил на острова, уверен в себе си и в красноречието си, Мак Лауд продължаваше да мълчи. Устремил сивите си очи право пред себе си, изпънал вдървено костеливата си снага в мръсната бяла фланела, той удължаваше с ловкостта на комедиант очакването на зрителите.

— Да започнем ли? — каза сухо Пърсел.

— Една минута — отвърна Мак Лауд като вдигна тържествено десница, — имам да кажа нещо. Джентълмени — подхвана веднага той, като че „синчета“ или „моряци“ нямаше да подхожда при такъв важен случай, — дойде време да си разпределим индианките.^[1] Отдавна заявихме, че ще го сторим и сега трябва вече да го направим, джентълмени, защото не можем да живеем вечно в разврат и грях, както беше на „Блосом“. Не искам да кажа, че съм против греха. Той може да се търпи докато си млад и се бориш с вълните. Но щом слязохме на кей и всеки си има къщичка, трябва да се тури ред. Господ да ме порази! Всеки трябва да си има законна жена! Инак никога няма да се разбере чии са дечурлигата, които ще се народят! А кому ще завещая къщата си, ако не зная кой ми е син!…

Той замълча. „Двадесет години е плавал из моретата — помисли Пърсел, — но си е останал селянин от шотландския Хайланд. Има четири дъски в един загубен остров, а мисли да ги завещае на сина си…“

Мак Лауд продължи решително:

— И така, ще си разпределим индианките. Ето какво ви предлагам. Да предположим, че някой синковец поиска същата индианка, която си е избрал съседът му — ще решим въпроса чрез гласуване. И каквото се реши с гласуването, ще се изпълни! Това значи закон!… Може някой моряк да бъде недоволен, че вятърът не е духал откъм неговите платна. В такъв случай ще кажа: сине, законът си е закон. Тук сме бели, законът се създава от събранието. Щом Мезън предпочита да остане на сух док, вместо да доплава дотук — негова си работа. Но законът си е закон, дори за Мезън, макар да е офицер! Тук не искаме никакви разправии. Ако някой моряк извади нож срещу друго копиле, да помни какъв закон гласувахме на канарата след като съдихме Мезън… Въжето е тук, само това ще кажа. Ето го, синчета. Може да е малко поизвяхтяло, но пак е яко конопено въже, а на острова няма толкова дебел момък, когото не ще може да удържи…

Той млъкна, и както държеше въжето с лявата си ръка, вдигна високо примката с дясната, после я показа на дясно, на ляво и пред себе си, като свещеник, който показва мощи на вярващите. След това се усмихна, бузите му хлътнаха от двете страни на острия нос, всички мускули на челюстите се очертаха под кожата, а тънките му устни се свиха със злобна насмешливост.

— Синчета — продължи той, — ако някой иска да погледне за последен път небето през това прозорче, достатъчно е само да извади ножа си.

Сложи пак въжето на коленете си, очите му светнаха в тъмните кухини на орбитите, устните се свиха в безгласно хилене и той изгледа присъствуващите. Пърсел усети, че Бейкър го побутва с лакът. Обърна се, Бейкър се наведе и му прошепна на ухото:

— Не ми харесват тия закани. Изглежда, че е замислил нещо.

Пърсел кимна, без да отговори. Таитяните зад Хънт разговаряха бързо и тихо, после Тетаити подхвърли високо към жените:

— Какво казва Скелетът?

Омаата застана на колене:

— Казва, че ще разпределят жените и който не остане доволен, ще го обеси.

— Все бесене! — каза презрително Тетаити.

Таитяните продължиха да шушукат малко по-високо, но все още толкова тихо, че Пърсел не можеше да разбере какво казват.

Мак Лауд вдигна глава да наложи тишина и зачака. Застанал така с вдигната ръка, прегънал колене под тялото си, с тържествено изправена снага, осветен от факлите, той приличаше на свещенодействуващ магесник. Зад него се открояваше високата тъмна стена на смокинята и поддържащите я колони.

— Синчета — продължи той, — ето как ще постъпим. Смъдж, който знае да пише, записа имената ви на хартийка. Ще поискам от Пърсел да провери да не е забравил някого. След това ще сгънем хартийките, ще ги пъхнем в шапката на Бърт и най-младият, значи Джонс, ще вади хартийките. Комуто е изтеглено името, ще каже: „Искам Файна или Раа, или Итиота…“ Ако няма възражения, ще я вземе. Ако някой друг каже: „Възразявам“, ще гласуваме и за когото е мнозинството, той ще вземе момата…

Пърсел стана и каза възмутено:

— Не съм съгласен с този начин на действие. Той е възмутителен. Така не се държи никак сметка за съгласието на жената.

Мак Лауд изсумтя презрително.

— Господ да ме убие — каза той като му хвърли бегъл поглед, — ако съм очаквал такова възражение! Човек би рекъл, Пърсел, че не познавате черните жени. За тях тоя мъж или някой друг е все едно и също. Видяхме, докато бяхме на „Блосом“…

Чуха се смехове, а Пърсел каза рязко:

— Това, което каза за таитянките на „Блосом“, може да се каже и за някои почтени поданици на негово величество. Не само таитянките се отдадоха там на разврат.

— Не е все едно и също — възрази с израз на превъзходство Мак Лауд.

— Не виждам защо — отвърна Пърсел. — Не виждам наистина защо ще искате от жените добродетел, която сами не проявявате. Няма значение впрочем. Въпросът не е там. Когато казваш: „трябва ред“, аз съм съгласен с тебе. Но не съм съгласен, когато искаш да мине без съгласието на жените. Това вече не е ред, Мак Лауд, а насилие.

— Наричайте го както искате — заяви презрително Мак Лауд, — от това не ми става ни по-топло, ни по-студено. Аз си имам, представете си, свои разбирания за брака, които не са измислени от мене. Предположете, че се бях върнал в моя Хайланд вместо да мухлясвам тук и бях срещнал някое девойче, което ми харесва; щях да отида при баща му и щях да кажа: „Мистър, имам това и това, ще ми дадете ли дъщеря си?“ И ако старият ми стиснеше ръката, не виждам защо бихме искали и съгласието на изгората! Не, господине! Не виждам също и защо тя би роптала! Най-после — продължи със злъчна усмивка той — не съм направен по-другояче от останалите, само кокалите ми дрънкат малко, когато сядам, но можете да бъдете сигурен, че щях да си избера някоя по-дебеличка девойка, за да не ме заболят ребрата като се строполя върху й…

Чуха се смехове. Когато заглъхнаха, Мак Лауд продължи:

— Така щеше да стане, ако бях в моя Хайланд, Пърсел, и не виждам никакво основание, само затова, че съм осъден да живея в тоя проклет дивашки остров сред Тихия океан, да се влача на колене пред някоя проклета негърка и да й изпълнявам прищевките.

— Не става дума да й изпълняваш прищевките — възрази Пърсел, ядосан от демагогията на Мак Лауд, — а да я вземеш за съпруга с нейно съгласие.

Старият Джонсън вдигна ръка, сякаш искаше думата, сведе разтревожено поглед към дебелия си нос и каза с дрезгав глас:

— Ако разрешите, лейте…

Погледна като виновно куче към Мак Лауд и продължи веднага:

— С ваше позволение, Пърсел. Да предположим, че кажа: „Искам Ороа“, а пък Ороа не ме иска. Тогава ще кажа: „Искам Тайата“, но и Тайата не ме иска. „Искам Ваа“, и Ваа не ме иска. С една дума, изредя всичките, и ни една не ме иска…

Той вдигна очи, погледна Пърсел и каза уплашено:

— Накрая: оставам без жена.

— Повярвай ми — увери го Пърсел, — по-добре е да нямаш жена, отколкото да имаш без нейно съгласие.

— Не знам, не знам — отвърна Джонсън като клатеше недоверчиво глава и гладеше червените петна по брадата си. — Ако са лоши, жените са лоши и отвън, и отвътре. Но ако са добри, господи, като мед са!

Пак се чуха смехове. Джонсън замълча учудено, огледа се плахо и добави:

— Така е думата, де.

— Каква е думата? — запита Смъдж като се хилеше.

Мак Лауд го смуши с лакътя си в гърдите.

— Остави го да се изкаже. Все го дразниш…

Джонсън погледна признателно шотландеца, а Пърсел разбра изведнъж играта на Смъдж и Мак Лауд: първият укоряваше стареца, вторият го „защищаваше“. Кое от страх, кое от благодарност, Джонсън все повече се прилепваше към тях.

— Така е думата — повтори Джонсън, насърчен от намесата на Мак Лауд.

После се изправи с жалко усилие да си придаде важност и каза авторитетно, сякаш бе свикнал да го слушат почтително:

— Аз размислих, докато говорехте, Пърсел. По въпроса за съгласието де. Та по тоя въпрос за съгласието, аз не съм съгласен с вас. Не, не. Съгласието не е такова нещо, за каквото го смятате, Пърсел. За пример ще дам мисис Джонсън. Тя беше съгласна, ама от това работата не излезе по-добра.

Някои пак се засмяха, а Мак Лауд се намеси:

— Иска ли още някой думата?

Настъпи мълчание. Мак Лауд изгледа един по един присъствуващите.

— Ако никой няма вече какво да каже, предлагам да гласуваме. Кой е съгласен да се иска съгласието на негърките?

— Питайте по-добре кой не е съгласен — подхвърли Пърсел.

Мак Лауд го погледна, вдигна заострените си рамене и каза:

— Кой не е съгласен да се иска съгласието на индианките?

И вдигна ръка. Хънт го последва веднага. След това, един подир друг, Смъдж, Уайт и Джонсън.

— Пет гласа от осем — заяви безучастно Мак Лауд. — Предложението на Пърсел е отхвърлено.

След кратко мълчание Пърсел каза:

— Хънт не може да се страхува, че Омаата ще го отхвърли. Чудя се защо гласува с вас.

— Питайте го — отвърна сухо Мак Лауд.

Пърсел го изгледа втренчено, но не продума.

— Смъдж — извика Мак Лауд, подай шапката на Пърсел.

Смъдж стана. Измина разстоянието между двете факли и подаде на Пърсел двувърхата шапка. След смъртта на Бърт моряците си бяха поделили имуществото му и на Смъдж се бе паднала шапката. Тя беше толкова голяма, че той не можеше и да мечтае дори да я тури някога, но я бе закачил като трофей на стената в колибата си и изливаше срещу нея порой от ругатни всеки път, когато се случеше да си припомни тиранията на Бърт и собствената си страхливост.

Докато Пърсел вадеше хартийките от шапката, прочиташе при светлината на факлите имената и сгъваше хартийките на четири, хората се поотпуснаха и започнаха отново да разговарят. Стояли досега прави зад Хънт, таитяните насядаха и започнаха да обсъждат все така шепнешком станалото. Омаата отиде при тях и Пърсел чу, че я разпитват за гласуването. Загледан безцелно в тъмнината, Хънт си тананикаше. Като не бе успял, въпреки големите си усилия, да следи разискванията, той беше доволен, че никой вече не говореше. Сложил до бедрата огромните си пестници, не изпускаше из очи Омаата и я чакаше търпеливо да седне до него. Таитянките зад Пърсел бяха започнали отново да се смеят и да шушукат. Разбрали бяха много добре как ще става гласуването и се надсмиваха на високомерието на пеританите да си избират ваинета, вместо, както е ставало винаги, да бъдат избирани от тях.

Докато проверяваше хартийките, Пърсел наблюдаваше с крайчеца на окото си противниковата група. Смъдж се съвещаваше, от доста време вече, тихичко с Мак Лауд, а Мак Лауд, както изглежда, не беше съгласен с него. Уайт се държеше настрана от разговора. По едно време стана и отиде да оправи едната факла, която се бе наклонила. Само веднъж Пърсел го издебна, че хвърля неспокоен поглед към жените. Вдясно от него старият Джонсън търкаше неспокойно и на пресекулки червените петна по брадата си. Гласуването го осигуряваше, че няма да се върне сам в колибата си, но той беше все пак само наполовина успокоен.

Пърсел чу до ухото си гласа на Бейкър:

— Подработили са Джонсън и са чели евангелие на Хънт.

Пърсел кимна, а Бейкър продължи тихо, с разтреперан глас:

— Мак Лауд ще ми се противопостави за Авапуи и гласуването ще бъде в негова полза.

Пърсел се обърна и погледна на три пръста от лицето си нежното мургаво лице на уелшеца. Очите му бяха изпълнени с тревога. „Наистина я обича“ — помисли Пърсел. И каза:

— Ще прегледам отново хартийките. През това време кажи на Авапуи да отиде в храсталака, ако вдигнеш дясната си ръка, и да остане там. Ако я дадат на Мак Лауд, ти избери Ороа.

— Защо Ороа? — запита недоверчиво Бейкър.

— Ще ти обясня.

Бейкър се подвоуми, после като че разбра и стана. Пърсел не се обърна, само взе всички хартийки в лявата си ръка, разгъна ги и ги сгъна една подир друга, после пак ги пусна в шапката.

Току-що бе привършил, когато Бейкър седна отново до него. Срещу тях Мак Лауд продължаваше да разговаря тихо, но разпалено със Смъдж. Бейкър каза:

— Сложете на земята дясната си ръка. Трябва да ви предам нещо.

Пърсел послуша и усети под дланта си нещо студено и кораво. Беше ножът на Бейкър.

— Дръжте го — каза Бейкър, — страх ме е да не загубя самообладание.

Пърсел пъхна в джоба свития си пестник.

— И така! — каза високо Мак Лауд.

Вдигна двете си ръце нагоре и възстанови тишината.

— Прочетох и преброих девет хартийки — обясни Пърсел. — И деветте с имената на деветимата англичани. Не видях хартийка с име на таитянин. От това заключавам, че възнамеряваш да ги изключиш от разпределението.

— Не сте се измамили — каза провлечено Мак Лауд.

— Не е справедливо — отвърна твърдо Пърсел. — Ще засегнеш тежко таитяните с подобна постъпка. И те имат еднакво право да си избират жена.

Мак Лауд погледна последователно Смъдж, Уайт и Джонсън с хитро и победоносно изражение, сякаш искаше да им напомни, че едно от предсказанията му се сбъдва. После насочи към Пърсел острата си брадичка, спусна бледите си ресници и каза презрително:

— Не се учудвам, че тая работа идва от вас, Пърсел, защото знае се, че сте, както се казва, неразделни с черните. Господ да ме порази, ако съм видял някога бял човек да обича черните като вас! Все при тях се навирате! Все ги лижете или се оставяте да ви лижат! То е прегръщане, то е милване, то са целувки, то е галене! И с мъже, и с жени! Ама че страст!

Смъдж се ухили, а Джонсън се усмихна и побърза да отвърне стеснително глава, сякаш искаше да подари усмивката си на Мак Лауд, но да я скрие от Пърсел.

— Мръсник — процеди през зъби Бейкър.

Дребничкият Джонс побутна Пърсел по лакътя и каза полугласно:

— Да го ритна ли по задника?

Джонс беше нисък, но много як. Пърсел не отговори. Красивото му русо и строго лице изглеждаше издялано от мрамор. След малко загледа някаква точка над главата на Мак Лауд и каза спокойно:

— Предполагам, че имате други доводи.

Бейкър го погледна с възхищение. На презрението Пърсел отплащаше постоянно на Мак Лауд с още по-голямо презрение. Но по-изискано: без да личи, че иска да обиди.

— Е, да — каза Мак Лауд, — така е, Пърсел, щом искате да знаете, имам и други доводи, които тежат. Пазете се само да не ви заболи, като ги представя: На тоя остров има копилета, които може да не са забелязали, че сме петнадесет мъже, англичани и черни, а има само дванадесет жени… Да предположим сега, че турим всички имена в шапката. Какво ще стане тогава? Ще стане, че тримата последни ще останат без жена.

Той погледна насмешливо наоколо си.

— Може да бъдат черни… но може да бъдат и бели. А представете си, Пърсел, че мене никак не ме грее, ако бъдат бели. Предпочитам без жена да остане някой от вашите любимци, а не Смъдж, Уайт или Джонс…

— Не се грижи за мене — прекъсна го дребният Джонс като изпъчи рамене. — Аз все ще се оправя някак.

— Мак Лауд — каза Пърсел, като се наведе напред, — често пъти не сме съгласни, но този път, послушай ме, въпросът е много сериозен. Представи си какво ще стане, когато таитяните останат сами под смокинята с трите жени, които смяташ да им оставиш.

— Та какво? — отвърна Мак Лауд. — Три жени за шестима мъже не е кой знае колко лошо. По половин жена на всеки. Не е толкова лошо по една жена на двама мъже. Аз често не съм имал и толкова.

— Разбери, че ще ги възмути извън всяка…

— Ще се успокоят — прекъсна го Мак Лауд. — Забележете, Пърсел, че аз нямам нищо против тях. Не бих си губил времето да им ближа физиономията, но нямам нищо против тях. Само че щом трябва да избираме между тях и нас, предпочитам нас. Най-напред нас.

— Противоречиш си.

— Защо? — каза Мак Лауд като се изправи, дълбоко засегнат в шотландската си логика.

— Не искаше офицерите да имат на острова предимства пред моряците, а пък сега даваш предимство на англичаните пред таитяните.

— Никому не давам предимство — отвърна провлечено Мак Лауд, — но ще ви кажа, Пърсел, че в предпочитанията ми има ред. Този, за когото мисля най-напред на сушата или в морето, при попътен вятър или при бури, е номер първи: Джеймс Финчли Мак Лауд, законен син на майка си. После мисля за другарите. После за останалите момчета от „Блосом“. И накрая за черните.

— Това е егоистично гледище — възмути се Пърсел — и вярвай ми, с тежки последици.

— Тежки или леки, такова ми е гледището — отвърна Мак Лауд, сложил ръце на коленете си, ухилил мъртвешкото си лице, още по-хлътнало при светлината на факлите. — Колкото до егоизма, прав сте, Пърсел, не ме е страх от никого. Дори от тия джентълменчета — добави той, като обгърна с един замах на мършавата си ръка всички присъствуващи. — Егоисти, дребнави егоисти, всички до един! Чудесно мнозинство от проклети жалки егоисти ще има против предложението ви, Пърсел!

Той помълча, после добави, като продължаваше да се усмихва:

— Иска ли още някой да се изкаже?

И подхвана почти без да дочака отговор:

— Гласуваме. Кой е против?

Вдигна ръка, последван веднага от Хънт, след това от Смъдж и най-после от Джонсън. Уайт не мръдна. Всички се смаяха. Без да свали ръката си, Мак Лауд се обърна наляво и погледна метиса. Без да трепне, Уайт издържа погледа му с присвитите си черни очи, после извърна полека глава и загледа право пред себе си.

— Въздържам се — заяви той с кроткия си, напевен глас.

— Въздържаш ли се? — извика Мак Лауд със сдържана ярост, с все още вдигната дясна ръка и искрящи от гняв сиви очички.

— Припомням ти — каза остро Пърсел, — че нямаш право да влияеш на членовете в това събрание, нито на Уайт, Хънт и Джонсън.

— Никому не влияя — избухна изведнъж Мак Лауд.

Макар че Уайт се въздържа, Мак Лауд все пак спечели: имаше четири гласа срещу три за Пърсел. Но въздържанието на Уайт го обезпокои. Не беше вече сигурен във войската си.

Той свали ръка, като продължи да гледа дръзко Уайт.

— Не съм на твоето мнение — каза напевно Уайт.

Лицето му беше спокойно и отпуснато, ръцете покорно скръстени на гърдите, учтивият му глас звучеше безукорно кротко.

— В такъв случай трябваше да гласуваш с мене — подхвърли Пърсел.

Уайт не отговори. Казал бе каквото мислеше. Нямаше какво повече да казва.

— Ех, че изненада… — пошепна Бейкър като се наведе към Пърсел.

— Не — отвърна полугласно Пърсел, — не чак толкова.

— Четири гласа против — обяви след малко Мак Лауд. — Един въздържал се. Предложението на Пърсел се отхвърля.

Но явно беше, че въздържането на Уайт му бе отнело устрема.

— Пърсел — каза намусено той, — предайте шапката на Джонс. Време е да започнем, ако не искаме да стоим тук цяла нощ.

Джонс коленичи, седна върху нозете си и сложи шапката на голите си бедра. Само той от англичаните носеше престилчица и в същност беше единственият, чието тяло би могло да се сравни, макар и в умален вид, с това на таитяните. Най-млад на кораба след Джими, той току-що бе навършил седемнадесет години и над стройната, гъвкава, яка снага се виждаше руса глава с ниско остригани коси. Луничавият му нос беше къс, малко вирнат, а брадата, почти без косми — къса, сякаш още недорасла. Сините порцеланови очи, които гледаха прямо хората, напомняха очите на юнгата. Но Джонс беше по-мъжествен и по-дързък от Джими. Самоуверен в силата на мишците си, той почти винаги изпъчваше гърди, било от желание да се докарва, било за да увеличи обема им.

— Е — подхвърли Мак Лауд, — ще се решиш ли?

Джонс поддържаше с лявата ръка шапката до бедрата си, а с дясната разбъркваше хартийките. Беше много развълнуван, не се решаваше да започне изтеглянето им. Страхуваше се, че първият англичанин, чието име ще излезе, ще избере Амурея. В нейните обятия Джонс вкуси за пръв път любовта, когато „Блосом“ акустира в Таити след бунта. Тя беше точно шестнадесетгодишна. Той не й остана верен нито в Таити, нито на кораба, но след като се насити на завоеванията си, се върна към нея. И откато бяха слезли на острова, всички ги срещаха по пътеките, хванати детински тържествено за ръка.

— Хайде — каза полугласно Пърсел. — Какво чакаш?

— Страх ме е — отговори Джонс. — Ужасно ме е страх. Страх ме е, че ще ми грабнат Амурея.

— Започвай! — усмихна се Пърсел. — Обзалагам се на един шилинг, че ще я вземеш.

Той порови в джоба си, извади един пробит шилинг и го хвърли на земята между себе си и Джонс. Джонс погледна изненадано шилинга.

— Карай! — насърчи го Бейкър от другата страна на Пърсел и като сложи ръка на земята, наведе се напред, за да види по-добре шурея си.

Джонс извади една хартийка, разгъна я, наведе я към светлината на факлата и прочете. Отвори уста, затвори я, преглътна и най-после можа да изрече:

— Джонс.

Изглеждаше така чистосърдечно смаян, че е изтеглил своето име, щото всички, освен Хънт, се разсмяха.

Джонс изпъчи гърди и опъна назад рамене, за да покаже, че няма да търпи подигравки. Но под тази войнствена външност се чувствуваше съвсем без сили и така ужасно развълнуван, че не смогваше да заговори.

— Е? — провикна се Мак Лауд. — До кога ще чакаме? Щом си пръв, можеш да избираш между дванадесетте жени, синче. Само побързай, да има време да видим кой е за и кой против.

— Амурея — каза Джонс.

Смръщил вежди над детинския си нос, той огледа тревожно присъствуващите, за да види дали някой ще оспори избора му…

— Няма ли възражение? — запита Мак Лауд, размахвайки като бич края на въжето. Залюля го назад, почака няколко секунди и го пусна шумно на земята между краката си.

— Дава ти се!

— Амурея! — извика задавено Джонс като се обърна.

Тя се появи веднага, влезе в осветения кръг, коленичи усмихната до него и го хвана за ръката. Беше нежна и хубавичка, с чистосърдечно лице, по което приличаше донякъде на своя тане. Джонс се отпусна изведнъж с продължително издишане, което можеше да мине и за изсвирване, и за въздишка. Раменете му се свлякоха напред, гърдите му хлътнаха, той наклони глава на една страна и загледа възхитено Амурея. Тя беше до него. Беше негова. Струваше му се, че ще хвръкне от радост. Чувствуваше как животът започва пред тях и никога няма да свърши.

— Ако пуснеш ръката на твоята индианка — извика сърдито Смъдж, — ще можеш да продължиш с хартийките.

Джонс извади втора хартийка от шапката.

— Хънт! — каза гръмко той.

Хънт престана да тананика, изръмжа, вдигна глава и втренчи учудено бледите си очички в Джонс, в шапката, в хартийката, която Джонс държеше. После погледна неспокойно Мак Лауд, сякаш го викаше на помощ.

— Твой ред е — подкани го Мак Лауд. — Да си избереш жена.

— Коя жена? — попита Хънт.

— Твоята, Омаата.

Хънт се позамисли и каза:

— А защо да я избирам?

— За да бъде твоя.

— Тя си е моя — заяви Хънт като издаде напред муцуната си и сключи върху коленете огромните си пестници.

— То се знае. Твоя е. Казваш: „Омаата“ и тя сяда до тебе.

Хънт го изгледа недоверчиво.

— Защо каза „да я избереш“?

— Има единадесет жени. Ще си избереш между тях.

— Плюя аз на единадесетте жени! — изръмжа Хънт и махна с ръка, сякаш искаше да ги изгони от пътя си. — Аз си имам Омаата…

— Добре де, кажи: „Искам Омаата“ и Омаата ще си бъде твоя.

— А. сега не е ли моя? — запита Хънт и погледна заплашително Мак Лауд.

— Твоя е. Ама слушай, направи каквото ти казвам. Ще кажеш „Омаата“, и тя ще седне до тебе и готово.

— Защо пък трябва да кажа „Омаата“?

— Исусе! — извика Мак Лауд и се хвана с две ръце за главата.

Пърсел се обади хапливо:

— Мак Лауд, трябва да ми обясниш как успяваш да убедиш Хънт да гласува за тебе. Това трябва да ти струва много време.

Мак Лауд му хвърли яростен поглед, но не продума.

— Да свършим — каза раздразнено Бейкър. — Предлагам Пърсел да каже на Омаата да седне при Хънт и да смятаме въпроса за уреден.

Мак Лауд кимна и Пърсел преведе. Огромната снага на Омаата изникна веднага из сянката зад него. Той се обърна. Учуди се. Мислеше, че е при таитяните. Както беше седнал, Омаата му се стори още по-едра и когато тя мина между Бейкър и него, за да пресече кръга, бе поразен от огромните й бедра. Заслепена от светлината, тя се спря за миг пред факлата и потърси с очи Джоно. Стоеше гърбом към Пърсел, когото закриваше със сянката си, а пламъкът очертаваше огромния й силует и хвърляйки отблясъци върху черните й рамене, им придаваше за миг мраморна лъскавина.

Тя седна до Хънт и с плътен, гугукащ глас му наговори цял порой приказки на неразбираемия си език. Хънт изръмжа тихичко в ответ.

— Мърка — каза полугласно Джонс.

Пърсел се усмихна, но нежното мургаво лице на Бейкър остана напрегнато. Очите му бяха хлътнали, долната му устна нервно потреперваше.

Мълчанието продължаваше. Мак Лауд и Смъдж разговаряха тихо, като че разногласието, което изглежда ги разделяше преди малко, бе изникнало отново. Джонс почака да довършат, за да изтегли трета хартийка.

Пърсел потрепера леко. И той като всички, освен Мак Лауд, беше гол от кръста нагоре, а откъм морето задуха ненадейно по-хладен вятър. Факлите като че избледняха изведнъж. Изгряваше тропическа луна. Огромна и така блестяща, че приличаше на изгряващо слънце. Цялата полянка бе озарена, а лабиринтът от зелени пътечки из смокинята изникна зад Мак Лауд със своите светлини и сенки, удължен в тайнствени дълбочини чрез перспективата на колоните. Пърсел се обърна, усмихна се на Ивоа и погледна другарките й. Те чакаха търпеливо, облени в меката светлина, а зъбите и бялото на очите им светеха сред тъмните коси. Пърсел бе поразен от неразрушимата мощ, излъчвана от тия кротки лица, от тия лишени от наглост тела, възвестяващи с всяка своя закръгленост, че са носителки на живот. Пеританите можеха да размахват пушки, да разлюляват въжета, да спорят и да „избират“. Какво невероятно празноглавие! Че какво би бил островът без жените? Затвор. „А какво ще остане от нас — помисли Пърсел — след десетина години? Само изгнили кости.“

— Адамо — подхвърли закачливо Ивоа, като посочи красноречиво с две ръце към гърдите си, — наистина ли именно мене ще вземеш?

— Да — отвърна усмихнато Пърсел. — Именно тебе. Непременно тебе. Само тебе.

— Спиш ли, синче? — обади се провлеченият глас на Мак Лауд.

Пърсел се обърна и видя Джонс да оттегля виновно ръка от ръцете на Амурея и да я вмъква в шапката.

— Мезън! — извика ясно той.

Пърсел вдигна ръка.

— Имам писмо от него.

Извади го от джоба си и го поднесе към светлината. То беше запечатано с восък и печат с инициалите на Мезън, а адресът, написан с дребен, грижлив и твърд почерк, гласеше:

Лейтенант Адам Бритън Пърсел

пръв лейтенант на „Блосом“

на сушата на 130°24’ западна дължина и 25°2’ южна ширина.

Пърсел счупи печатите, разгъна писмото и прочете на глас:

Мистър Пърсел, ще имате грижата да ми бъде отредена една жена, годна да ми готви и да се грижи за бельото ми.

кап. Ричард Хесли Мезън

ком. на „Блосом“

Пърсел гледаше хартията и не можеше да повярва: въпреки всичко, Мезън искаше жена!

Припомни си го в кабината на „Блосом“, когато напускаха Таити. Зачервен, вдигнал ръце към небето. С какво възмущение бе отказал да вземат още три жени! „Предостатъчно жени имаме вече, мистър Пърсел! Те никак не ме интересуват! Ако имах пред вид само собственото си удобство, не бих допуснал ни една на борда!“ А сега „имаше пред вид собственото си удобство“ и искаше жена!

В същия миг се обади Мак Лауд:

— Старият не иска съпруга, а прислужница.

Чуха се смехове, моряците започнаха да разговарят за предполагаемата студенина на Мезън. Темата им се стори приятна и приказките продължиха цели пет минути.

— Аз съм добър владетел — каза Мак Лауд като вдигна ръка, за да прекрати шегите. — Макар че старият искаше да ме застреля, никой няма да каже един ден, че съм го оставил да се пере сам.

Той огледа всички, с провиснал над тънките устни остър нос.

— Щедър е, когато не му струва нищо — забеляза полугласно Бейкър.

— Ако някой друг не я иска — продължи Мак Лауд, без да си дава вид, че е чул, — предлагам да му дадем Ваа.

Никой не мръдна. Мак Лауд удари в земята края на въжето и помоли Пърсел да преведе.

Ваа се изправи, едра, некрасива. Приближи се до кръга и застана на яките си селски нозе. Пръстите на широките й стъпала, ясно очертани върху пръстта, се свиваха, сякаш искаха да се забият по-здраво в земята. Тя прибра зад гърба силните си ръце и каза учтиво, че за нея е чест да има за тане главатаря на голямата пирога. Таитянките се разсмяха, а Итя извика:

— Е, Ваа, е! Много е студен твоят тане!… — Върху едрото селско лице на Ваа цъфна усмивка.

— Аз пък ще го стопля — отвърна тя и тръгна веднага към селото, за да изпълни намерението си.

Джонс разгъна нова хартийка и извика гръмко:

— Джонсън!

Джонсън трепна, наведе очи и загледа брадавицата на края на големия си нос, а в същото време търкаше оредялата си брада с опакото на дясната ръка. После обтегна напред кръстосаните си нозе, подпря се на едно коляно, изправи се по-енергично, отколкото би могло да се очаква на неговата възраст, застана ту на единия, ту на другия крак и се огледа плахо наоколо, като продължаваше да търка брадата си. Въпреки мършавостта му, коремът стърчеше напред и нагоре, закръглен и корав до стомаха, а оттам нагоре като че се съединяваше с горната част на тялото, хлътнала и прегърбена от дългогодишен труд. Тази прегърбеност принуждаваше Джонсън да протяга врата си напред, в усилие да се поизправи. Но ръцете му бяха изоставили отдавна всеки опит да се държат на едно равнище с раменете. Просто висяха пред тях. Бяха толкова мършави, че приличаха на няколко събрани едно до друго корабни въжета, с малки черни петна от вътрешната страна и с огромни изпъкнали, синкави жили.

Джонсън се оглеждаше недоверчиво и плахо, сякаш се питаше дали мълчанието, последвало изричането на името му, не крие някаква клопка. Той бе направил отдавна избора си, но се колебаеше да го съобщи, защото не знаеше дали някой няма да се противопостави, а освен това се страхуваше, че избраницата може да не го иска, въпреки решението на събранието. С все същото плахо изражение премести поглед от Мак Лауд към Пърсел, като че търсеше последователно подкрепа и в мнозинството, и в малцинството, после го плъзна към жените; набръчканите му клепачи постоянно трепкаха, за да прикрият сякаш насоката на погледа, зачервените му очи гледаха с необикновено изражение, едновременно плахо и жадно. Приличаше на хлапак, с откраднат пенс в ръка, загледал през витрината на сладкарница избраната паста, без да смее нито да влезе, нито да си отиде.

— И така? — запита рязко Мак Лауд.

Джонсън обърна към него плахите си очи, престана да търка брадата си и каза със слаб глас, без да поглежда някого:

— Тайата.

Изборът му беше скромен: Тайата беше най-възрастната и най-некрасива таитянка.

— Възражения? — запита Мак Лауд като вдигна зад главата си края на въжето.

Почти без да дочака отговор, той го удари в земята. Джонсън вдигна глава и повика с разтреперан от възбуда глас:

— Тайата!…

Между таитянките се чу шушукане, но никоя не стана, никоя не отговори. Устните на Джонсън затрепераха. Той прибра хоризонтално ръце, улови десния палец с палеца и показалеца на лявата си ръка и започна бавно, машинално да го търка. „Ще се разплаче“ — помисли Пърсел.

— Тайата! — повтори гръмко Мак Лауд.

Жените замълчаха, после шушукането се поднови. Тайата стана. Пристъпи бавно към кръга, ниска, тантуреста, с малко криви крака, на които се клатушкаше при ходенето. Подпухналите клепачи закриваха очите, а лицето, внезапно осветено от факлите, изглеждаше намусено и затворено. Джонсън се позасмя крехко, отиде да я посрещне, улови я за ръка и изпълни някаква танцова стъпка, така смешно и жалко, че никому не мина и през ум да се изсмее. Щом седна до него, Тайата освободи грубо ръката си и го изгледа студено с черните си очички, почти потънали в подпухналите клепачи.

— Горкият Джонсън — каза полугласно Пърсел.

Но никой не се обади. Джонс бе втренчил поглед в Амурея, а Бейкър, бледен, със стиснати зъби, гледаше право пред себе си.

— Джонс! — извика строго Мак Лауд.

И той изглеждаше неспокоен и напрегнат. Джонс пусна ръцете на Амурея, взе шапката и извади една хартийка.

— Уайт! — викна той така високо, сякаш Уайт беше на другия край на поляната.

Уайт не мръдна, лицето му остана безучастно. Не заговори веднага. Седнал с кръстосани нозе, положил мирно ръце на коленете си, той само потупваше панталона си с показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Останалите му пръсти, къси, дебелички като суджуци и почти четвъртити накрая, бяха леко вдигнати, сякаш ще докоснат клавиши. Минаха две-три секунди.

— Итя — каза кротко Уайт.

Сред жените настъпи внезапно възбуждение, шушуканията се засилиха, по-оживени от досегашните. Пърсел се обърна. Итя беше коленичила. С наведени очи и стиснати устни, тя клатеше отрицателно глава. От дясната й страна Итиота бе сложила ръка на рамото й. От другата страна бяха Раа и Тумата. Итиота каза:

— Вземи го. Не е лош. Няма да те бие.

— Не, не! — отвърна Итя.

— Итя! — извика гръмко Мак Лауд.

Итя се изправи, пристъпи към кръга и застана между Амурея и Джонсън, срещу Мак Лауд. Очите й святкаха.

— Слушай, перитански Скелето — каза тя като загледа гневно шотландеца, — трябва да се засрамиш, че постъпваш така. Има ли смисъл да искаш жена, която не те е избрала?

Говореше така, като че я бе избрал не Уайт, а Мак Лауд. И продължи:

— Знаеш какво става, когато искаш жена, която не те е избрала: туря ти рога.

Таитянките се засмяха сподавено, а таитяните се изсмяха с глас. Слава на Еатуа! Лошото държане на Итя си имаше и добрите страни!

Мак Лауд се изправи.

— Какво казва?

— Пита те — каза безучастно Пърсел — дали би желал жена ти да ти изневерява. — После добави: — Въпросът е чиста риторика. Тя няма пред вид тебе.

Очите на Мак Лауд светнаха гневно, но той се овладя.

— Кажете й да си сдържа езика — каза спокойно — и да седне при Уайт.

Пърсел преведе.

— Не мразя жълтокожия — отвърна Итя като се мъчеше да говори учтиво. — Неговата кръв не е ледена^[2] като на Скелета. Жълтокожият е учтив мъж. Винаги приятен като сянка…

Тя се изправи, разкърши упоритата си дребничка снага и каза твърдо:

— Само че не го искам за тане. За тане искам Меани.

Меани стана. Бяха го избрали. Със ставането си той заявяваше, че приема. Меани обичаше безпристрастно всички жени. Но към Итя изпитваше приятелство.

Погледът на Мак Лауд се премести от Итя към Меани. Но беше необходимо да му се преведе какво бе казала Итя. Той стисна зъби, размаха края на въжето и извика разярено:

— Кажете й, че ако не отиде да седне при Уайт, ще я накажа.

— Няма да преведа тази заплаха — възрази Пърсел. Тя е много опасна. Меани я смята вече за своя съпруга. Ако я докоснеш, ще те пребие.

— Има закон — каза Мак Лауд. — Ще го обесим.

— Ако можете — отвърна Пърсел като го гледаше втренчено.

Мак Лауд вирна острата си брадичка и присви очи. Ако се стигнеше до бой, щеше да има насреща си Пърсел, Джонс, Бейкър, шестимата таитяни, а може би и жените. Съжали дълбоко, че не бе донесъл пушка.

Обърна се наляво.

— Уайт, иди прибери жена си.

Това беше прикрито поражение: оставяше Уайт да се оправя сам.

Уайт не се опита да грабне ненадейно Итя. Стана бавно, с достойнство и тръгна към нея. Тя отскочи веднага назад, завъртя се и с невероятна лекота изчезна в полянката. Дългите й коси се развяваха зад нея. Тичаше право на запад, към храсталака.

— Стой, Меани! — изрева Пърсел.

Меани се спря както тичаше, застанал на един крак, полуизвил своята снага на атлет, с вирната глава и потръпващи ноздри, като на хрътка, спряна в бяг.

— Ако я настигнеш — предупреди го на таитянски Пърсел, — ще те подгонят с пушките си. Стой тук. Прибери се с нас в селото. — И добави: — Нощта е дълга…

Меани седна, втренчил поглед в Пърсел. Уайт стоеше неподвижен. Гледаше как Итя бяга, осветена от луната. Срамота би било да тича подир нея. Когато тя изчезна в гъсталака, той прекоси бавно кръга и се върна да седне на предишното си място. Не бе изрекъл нито дума, след като бе казал: „Итя“.

— Ще я намерим — изръмжа Мак Лауд. — Нали ще трябва да яде и да пие.

Настъпи мълчание. Пърсел присви очи и каза безучастно:

— Предлагам Уайт да си избере друга жена. Например Итиота. Итиота ще го вземе с готовност.

Уайт отвори уста, но още преди да заговори, Мак Лауд се намеси:

— Да, господине — каза подигравателно той, — разбира се, господине. С готовност, господине. Итиота за Уайт, а Итя за Меани. Много хитро намислено, Пърсел, само че господ да ме порази, ако стане така. Може би сте забравили, но тук има събрание и няма да оставим да ни командува някой чернокож, дори да ви е любим събрат. А колкото до Итя, не се тревожете, Пърсел, ще я намерим.

Пърсел каза студено:

— Пет километра храсталак около острова. Планина и извор. Седемнайсет дейни съучастници.

— Ще я намерим — повтори Мак Лауд и направи знак на Джонс да продължи.

Джонс пъхна ръка в шапката.

— Бейкър — каза почти полугласно той и погледна бегло зетя си.

Откато Амурея бе седнала до него, не бе помислил ни веднъж за зетя си и за страховете му.

Бейкър вдигна мургавото си лице и каза ясно:

— Авапуи.

Последва мълчание. Всички погледи се насочиха към Мак Лауд. Шотландецът бе очаквал този миг. И той бе настъпил. Изглеждаше, че го бе изненадал. Минаха две-три секунди. Краят на въжето лежеше на земята между нозете му. Навел очи, с вдървено изправена мъртвешка глава на мършавия врат, той не мръдваше. „Колебае се — помисли Пърсел. — Бягството на Итя го кара да размисля. Ако не бяха другите…“

— Противопоставям се — извика Мак Лауд, вдигна поглед и го втренчи в Бейкър.

Бейкър издържа погледа му, но не продума. Мак Лауд сложи ръка на земята, стана и се облегна на смокинята. Очакваше, че Бейкър ще се нахвърли върху му и предпочиташе да посрещне удара прав.

— Синчета — каза той с провлечения си глас, като изгледа другарите си, — ако искам Авапуи, не го правя, за да напакостя на Бейкър…

— Не, разбира се! — каза звънко Бейкър.

— Но трябва да има ред — продължи Мак Лауд, без да обръща внимание на прекъсването. — Не може да допуснем и на острова жените да минават от ръце в ръце. На кого беше Авапуи в Таити? На дядо Мак Лауд. На кого беше на „Блосом“? На същия майчин син. Но нали ги знаете какви са! Щом слезе на острова, моята индианка се уви около Бейкър. Прищявка, синчета! Нищо друго! Черните ги бива за прищевки! А пък аз казвам — продължи той като повиши глас, — че ако ги оставим да я карат както си знаят, свършено е! Няма да има ред! Няма да има семейства! Няма да бъдем дори господари! Казвам ви, синчета: все едно още отсега да нахлузим фусти и да почнем да мием съдовете!

Смъдж и Джонсън се разсмяха, но без увлечение. Погледът на Бейкър не оставяше никакво съмнение за намеренията му и те се страхуваха да не се стигне до общ бой, при който не ще могат да разчитат на силата на Хънт. Затворен в обятията на Омаата, той не се интересуваше, от това, което става, и мъркаше като едър котарак.

— И така — каза Мак Лауд, — да продължим. Когато Авапуи ме изостави, не казах нищо. Добър човек съм. Не исках разправии с Бейкър…

— Предпочиташ гласуването пред разправиите — каза Бейкър така спокойно и в същото време оскърбително, че Мак Лауд пребледня.

Пърсел погледна Бейкър. Той седеше с кръстосани нозе, с ръце в джобовете. Като се изключи потръпването, което изкривяваше от време на време долната устна, лицето му беше неподвижно. Но черните трескави очи с тъмни сенки се бяха втренчили с неизразимо презрение в очите на Мак Лауд.

— Няма да се поддам на предизвикателства — отвърна Мак Лауд като си възвърна напълно спокойствието. — Ако търсиш разправия, няма да я получиш, Бейкър. Има закон и аз се придържам към закона.

— А кой измисли тоя закон? — заговори съвсем бавно Бейкър. Нали ти? И сега се криеш зад него, за да не се разправяш. За приказки те бива. На приказки не те е страх от никого. Но не съм забелязал някога да застанеш в първата редица, да посрещнеш удара. Когато Бърт ти заповяда да хвърлиш в морето трупа на малкия, ти се подчини, нали? Ти и приятелят ти Смъдж я карахте кротката. И тогава се подчини на закона…

Той говореше като изричаше така подчертано всяка дума, сякаш я запращаше в лицето на шотландеца.

— Няма да отговарям на предизвикателствата ти — каза Мак Лауд, неподвижен като скала. — Казах каквото имаше да кажа за Авапуи. Сега можеш да говориш ти. Като свършиш, ще минем към гласуване.

Бейкър продължи все така бавно и неумолимо:

— Бързаш да гласуваме, така ли, Мак Лауд? Лесно е с гласуване, нали, Мак Лауд? Все едно да забиеш нож в гърдите на човек, който не може да се отбранява, както постъпи със Саймън.

Тогава стана нещо странно: откъм таитяните се чу одобрителен шепот. Те не бяха чували никога за Саймън и не разбраха нито дума от това, което бе казал Бейкър. Но по гласа и по погледа му разбираха, че той хока Мак Лауд и бяха доволни от това. Шотландецът дори не извърна глава. Стоеше облегнат на смокинята с ръце зад гърба, с вирната брадичка и притворени очи. Почака шепотът на таитяните да стихне и каза, като гледаше Бейкър през процепа между клепачите си:

— Свърши ли?

— Не съм свършил — отвърна Бейкър със същия студен и оскърбителен глас. — Говорех за лесни работи, Мак Лауд. Например: да обесиш Мезън, когато е с вързани ръце и нозе, е лесна работа. Не изисква сила. Само гласуване.

— Не преча никому да получи мнозинство — каза Мак Лауд.

— И мнозинството е лесна работа — продължи Бейкър с все същия бавен, спокоен и същевременно невероятно напрегнат глас. — Лесно е да омотаеш някой човек, който никога нищо не е разбрал. Лесно е да наплашиш някой нещастен старец, който не може да се защищава. Ето, гледай!…

Той се обърна рязко към Джонсън и го прониза с яростен поглед. Пърсел бе смаян от силата или по-скоро от нечуваната грубост на този поглед. Джонсън зяпна, сякаш се задушаваше и се сви цял като попарено с вряла вода насекомо. Притисна ръце о коленете си, наведе глава и остана в това положение, свит, смален, ударен от гръм.

Бейкър сви състрадателно рамене и погледна отново Мак Лауд.

— И още нещо не е мъчно — продължи той със звънлив глас, който придаваше необикновена сила на думи те му — да биеш жена. Особено жена, която не се защищава, като Авапуи. За това именно ти е жал. С Ороа не е същото. Тя ти отвръща удар за удар. Това не ти е приятно. Да блъскаш обичаш. Да дърпаш коси обичаш. Да риташ обичаш. Но да се биеш не обичаш. Дори с Ороа! Да, Ороа е корав човек! Докоснеш ли я, ще ти хвърли в лицето каквото й попадне. Снощи беше чукът ти!…

— Не знаех това! — извика Джонс и прихна да се смее като дете.

Младежка веселост без задна мисъл, която бликна изведнъж и въдвори мълчание в кръга. Мак Лауд бе понесъл, без да мигне, всички оскърбления. Невинният смях на Джонс го вбеси. Усети изведнъж всички копия, които Бейкър му бе забил. Очите му загубиха своята яснота. Станаха мътни и странно втренчени. Той отпусна рамене напред и пъхна дясната ръка в джоба си.

В същия миг Бейкър стъпи на левия си крак, повдигна малко дясното коляно и застана като бегач, който ей сега ще хукне. Забравил бе, че даде ножа си на Пърсел и в студената ярост, разтърсваща дребното му, но набито и гъвкаво тяло, беше готов да се бие с голи ръце с Мак Лауд. Запъхтян, свит, напрегнал всички мишци, той не снемаше от шотландеца пияния си поглед, в който блестеше безусловната увереност, че ще го убие.

Мак Лауд бе отворил ножа в джоба си и с изпотено чело правеше отчаяно усилие да задържи устрема, който го тласкаше към Бейкър. Помисли с насмешка: „Да се бия за някаква си чернокожа!“ Беше безсмислица, можеше да я получи чрез гласуване, без да се излага на някаква опасност. „Оставям се да ме подвеждат“ — помисли с презрение той. В същия миг пристъпи една крачка, вдървен като автомат, стиснал в ръка ножа.

— Мак Лауд! — извика Пърсел.

Мак Лауд трепна като човек, когото събуждат от сън, вторачи поглед в Пърсел в продължение на цяла секунда, пое дълбоко дъх и извади ръката си от джоба. Без да отделя очи от Бейкър, той тръгна назад, докато усети зад гърба си ствола на смокинята. Свършено беше. Пърсел забеляза как мършавите ребра повдигат бялата фланела при усилието, което Мак Лауд правеше, за да овладее дишането си.

— Ако никой друг няма да говори — каза след малко той, — предлагам да преминем към гласуване.

Бейкър се размърда, но Пърсел сложи ръка над лакътя му.

— Трябваше да ме оставите да действувам — изсъска тихо и разярено Бейкър. — Щях да го убия.

Пърсел го стисна още по-силно. Бейкър седна и затвори очи. Сякаш изведнъж отпадна.

Мак Лауд седна отново, улови края на въжето и каза глухо:

— Предложение да ми се даде Авапуи.

Вдигна ръка, последван от Хънт, Смъдж, Уайт, а след няколко секунди и от Джонсън.

— Пет гласа от осем — каза Мак Лауд със същия глух и беззвучен глас. — Предложението се приема.

Спечелил беше, а не се радваше на победата си. Между многото намерения, които се въртяха в дейната му глава, беше и това — което му се бе сторило чудесно — да отнеме на Бейкър Авапуи чрез гласуване. А сега, след като я бе получил, се чувствуваше победен.

— Авапуи! — извика най-после той.

Бейкър вдигна дясната си ръка, между жените настана размърдване, но Пърсел устоя на желанието да се обърне.

— Един момент — каза Бейкър, като че бе вдигнал ръка, за да иска думата, — предполагам, че имам право да си избера друга жена?

— И как още, моряко — отвърна Мак Лауд като правеше усилие да си възвърне духовитостта, — и как още, и как още! Не ми е по нрава да оставя човек от „Блосом“ да чезне самичък. И Мезън дори си получи индианка. Избирай, моряко!

Но цялото му глупаво самохвалство звучеше фалшиво. И гласът му дори звучеше фалшиво. Изглеждаше разочарован и уморен.

Бейкър го погледна в очите и каза ясно:

— Ороа.

Мак Лауд трепна.

„Дали държи за нея? — помисли Пърсел. — Ако държи, защо поиска Авапуи? За да не изглежда победен ли? Или за да унизи Бейкър?“

Мак Лауд повтори машинално:

— Ороа ли?

— И нея ли искаш? — запита хапливо Бейкър.

Настъпи кратко мълчание. Мак Лауд притвори очи и вирна брадичка.

— Някой да възрази? — каза безучастно и беззвучно той.

После размаха края на въжето и без да дочака отговор го пусна на земята.

— Дадена!

— Ороа! — извика Бейкър.

Ороа застана в кръга, разкършвайки гъвкаво и мощно хълбоци, като кобила, която излиза от река. Изправи се пред Мак Лауд със стройната си снага от пет стъпки и десет пръста^[3], с пламнал поглед и укорно вдигнат пръст, и започна с широки ръкомахания някакво буйно слово. Не стоеше на едно място докато говореше, а се мяташе ту наляво, ту надясно, сякаш бързаше да се втурне напред. С горда осанка, разкошна гръд, дълги, гъвкави нозе, тя бе вирнала своите потръпващи ноздри и отмяташе нетърпеливо врат, разтърсвайки своята грива.

С приглас от смехове, насърчения и дори от време на време ръкопляскания от страна на таитяните, Ороа говори цели пет минути все така неудържимо, просто без да си поеме дъх, без да потърси дума, като цвилеше и тупаше на място, сякаш се готвеше да хукне към по-добри кръгозори. След това млъкна така ненадейно, както бе заговорила, и все още запъхтяна от усилието седна до Бейкър, сграбчи главата му и притисна дебелите си устни до неговите.

— Превод? — каза Мак Лауд.

Пърсел изглеждаше развеселен и вдигна вежди.

— Буквален ли?…

— В общи черти — отвърна набързо Мак Лауд.

— В общи черти изказа ревнивостта си, загдето си предпочел Авапуи.

Пърсел гледаше внимателно Мак Лауд и му се стори, че забеляза сянка от задоволство върху мъртвешкото му лице. След това продължи:

— В заключение каза, че Бейкър е много по-мил от тебе и тя се радва от сърце да го има за тане. Предполагам — добави великодушно Пърсел, — че говореше напук.

— Както и да е, все ми е едно — каза Мак Лауд. Лицето му беше безстрастно като маска.

Помълча малко и повика:

— Авапуи.

Настъпи мълчание, жените останаха като заковани. Мак Лауд повтори по-силно:

— Авапуи.

Тъй като никой не отговори, той стана. Жените бяха обърнали лица към него и неговият поглед се плъзна последователно по тях.

— Итиота — запита строго той, — къде е Авапуи?

Итиота стана да отговори като послушна ученичка.

— Отиде си — заяви напевно тя на английски и посочи на запад с показалеца на дясната си ръка.

— Седни — каза спокойно Мак Лауд.

После се върна на мястото си и седна. Лицето му не отразяваше нищо.

— Добре понесе удара — прошепна възхитено Джонс.

Пърсел кимна.

— Ще я намерим — добави Мак Лауд, без да повиши глас.

Погледна Джонс и каза веднага:

— Продължавай.

Джонс пъхна ръка в шапката, извади една хартийка, разгъна я и обяви:

— Мак Лауд.

— Аз вече избрах — заяви хладнокръвно Мак Лауд. — Продължавай.

Джонс извади друга хартийка и извика звънливо:

— Пърсел.

Пърсел се поусмихна. Струваше му се смешно да избира съпругата си. Каза съвсем тихо:

— Ивоа.

Тя се бе изправила зад гърба му. Дойде да седне отдясно и втренчила великолепните си сини очи в неговите, се облегна до него.

— Противопоставям се! — извика гръмко Смъдж.

Този вик порази слуха на Пърсел още преди да го бе осъзнал. Разбра смисъла му по напрегнатото мълчание, настъпило в кръга. В този миг той бе почти склонил лице на рамото си и се усмихваше на Ивоа. Усмивката застина на устните му цяла секунда след като Смъдж се бе обадил. После се стопи полека и винаги спокойните черти на Пърсел се изкривиха от смайване. Той се опули, обърна се, погледна Смъдж, сякаш искаше да се увери, дали правилно е чул, след това изгледа присъствуващите. Приличаше на човек, който не вярва в истинността на това, което става.

Неверието му беше така очевидно, че Смъдж повтори със злобна заядливост:

— Противопоставям се.

Разширените очи на Пърсел се втренчиха в Смъдж. Погледна го без яд, сякаш едва допускаше, че съществува.

— Искаш да кажеш — запита извънредно бавно той, — че изявяваш желание да ти дадат Ивоа?

— И как още! — отвърна Смъдж.

Последва мълчание. Пърсел не можеше да отдели поглед от лицето на Смъдж. Гледаше го, сякаш се мъчеше да разгадае гатанка.

— Невероятно! — каза той почти без глас, разглеждайки чертите на Смъдж така, като че някоя от тях щеше да му разкрие търсената тайна. После прибави полугласно: — Но ние сме женени! — с все същото недоумяващо изражение, сякаш не знаеше как да изрази такава очевидност.

— Малко ме е грижа! — подхвърли Смъдж.

Прострял се бе по корем на земята, облегнат на лакът. Не мръдна, когато извика: „Противопоставям се!“. Големият му нос изпъкваше безсрамно между сплеснатите назад чело и брадичка, а тъй като бузите изглеждаха издърпани напред, лицето му приличаше на муцуна. Той не гледаше Пърсел. Хлътнали дълбоко в орбитите, малките му очи, черни и лъскави като копчета на обуща, шареха наляво-надясно с неспокойна свирепост. В същото време, с непрестанни кратки помръдвания, които изглеждаха неволни, носът му се издаваше напред като зурлата на прасе, което рови из храната си.

Пърсел продължаваше да мълчи. Важен като съдия, Мак Лауд се обърна към Смъдж и каза:

— Щом се противопоставяш, трябва да обясниш защо.

— И как още! — повтори Смъдж със своето лондонско произношение, което придаваше неописуемо нахалство на всяка негова дума. — То и няма какво много да се обяснява. Приканвам ви за свидетели, моряци. Каза се, че ще си разпределим жените, нали така? Щом е казано така, Пърсел трябва да предаде своята жена в общия куп и тя ще сподели участта на всички. Пърсел ще каже, то се знае, че неговата жена му е придадена от три месеца насам. Но аз не виждам това да му дава някакви права. Напротив! Защо да е все той? Защо да не бъде някой друг, за разнообразие? Защо да не съм аз? Според мене Ивоа не е най-хубавата, но е от по-голям род. С по-добро държане. С държане на леди. Горда и така нататък. Още отначало й бях хвърлил око. И господ да ме порази, ако и аз нямам толкова право да я получа, колкото който и да е проклет офицер!

— Ти си си загубил ума! — извика Пърсел, повече смаян, отколкото възмутен от дързостта на тези приказки. — Да искаш жена ми! Чудовищно!

— Жена ви! — отвърна Смъдж като седна и издаде победоносно напред големия си нос, сякаш бе намерил храната, която търсеше. — Жена ви! Сигурен бях, че ще ни изтъкнете това! А пък аз ви казвам и ви повтарям: не искам и да зная за женитбата ви! За мене тя не съществува, няма никакво значение. Това са само попски въртели. Не искам и да ги зная, казах ви! И съм готов да ви взема Ивоа, все едно женена ли е или не, с поп или без поп!

Пърсел обръщаше внимание не толкова на думите на Смъдж, колкото на факта, че не успява да срещне погледа му. Очите му огледаха бавно „мнозинството“. Като се изключи Хънт, който го гледаше, без да го вижда и си тананикаше, нито Мак Лауд, нито Уайт, нито Джонсън го поглеждаха. „Знаели са — помисли Пърсел — и са готови да станат съучастници в това безобразие.“

Усети лакътя на Бейкър до своя. Обърна глава към него.

— Ще трябва да се сбием — каза полугласно Бейкър. Джонс го чу, наведе се напред, без да го поглежда, пусна ръцете на Амурея и притегна престилчицата около кръста си. — Дайте ми оръжието — продължи тихо Бейкър, като сложи лявата си ръка на земята до Пърсел. Пърсел поклати отрицателно глава. Застана на колене, както бе застанал преди малко Бейкър, когато се противопостави на шотландеца. Движението го разбуди от вцепенението, той пребледня, сърцето му заудря лудо, ръцете му затрепераха. Пъхна ги в джобовете си. Усети под пръстите си ножа на Бейкър. Дръжката беше корава и топла. Допирът му достави удоволствие. „Разбирам как хората стигат до убийство“ — помисли той, стиснал ножа. Изведнъж почувствува, че го обзема срам. Пусна оръжието и извади ръка от джоба.

Минаха няколко секунди. Поиска да заговори, но не можа; усети, че челюстите му са схванати, че не може да отвори уста. Преглътна и едва при третия опит, с невероятно усилие успя да издаде глас.

— Смъдж — каза глухо той, с побелели, потръпващи устни, издаващи усилието му да запази хладнокръвие, — ти не знаеш какво е женитба. То не е въртели, а клетва. В случая важи не обрядът. Важи обещанието, че ще живеете заедно докато сте живи.

— Е, тогава още едно обещание на тоя свят няма да бъде изпълнено — ухили се Смъдж и издаде напред муцуна, с искрящи от ярост упорити очички. — Стига сте ми повтаряли тая женитба! Да ме укротявате с библията и така нататък! Представете си, че аз си имам свое разбиране за вашата женитба. Не можете ме залъга с тия въртели! Ясна ми е цялата история, Пърсел, и как я намислихте! Хитрец сте, Пърсел, признавам ви! Все кротък Исус, ама не изпуска каквото му трябва. Щом видяхте на „Блосом“, че има дванадесет жени за петнадесет мъже, веднага сте си рекли: „Ще има разправии, когато си ги разпределяме на острова!“ И хоп! Грабвате най-хубавата, възпитаната и така нататък, омагьосвате я, накарвате я да повярва в Йехова, после кръщавка и венчавка пред Мезън! След това, като пристигате на острова, си мислите: „Сега съм спокоен! Няма да вземам участие в разправиите. Бог отец ми пази каквото си улових.“ Една молитвичка на палубата и си свършвате работа с индианката.

Смъдж издаде още повече нос, пое си дъх и тъй като току-що изречените приказки бяха събудили отново омразата му към Пърсел, продължи с някакво добродетелно възмущение:

— Как мислите! Как си представяте нещата, Пърсел! Като човек, който си казва: „Преди всичко аз!“, а за другите — после, ако остане! Като офицер, свикнал да поднасят най-напред нему, и то най-хубавото! Все горния пласт в кошницата, каймак на млякото! А остатъците за момчетата! Какво съм аз? Куче ли? На четири крака ли ходя? И лягам по корем щом ме повикат? Какъв ми е бил животът в сравнение с вашия? Да се трепя по кейовете на Темза още от петнадесет години с коричка мухлясал хляб и капка джин в търбуха? Да разтоварвам бали с памук по петнадесет часа на ден? За кого бяха ледите с дантели, които идваха на кея с две кранти отпред и двама ратаи отзад? За мене ли? Как не! Аз съм кал, като калта на кея! И дума да не става, че ще си изкалят хубавите обущенца! Не слизаха дори от каляските си! „Ей, хлапе, иди потърси лейтенант Джонс!… Или лейтенант Смит!… Или лейтенант Пърсел!“ — добави той с изблик на ярост, от която очите му се просълзиха. — А за мене — само някакво петаче! Някакво петаче, да гледам как се целува ръка, как се премигва, как се чуква с ветрило по пръстите! Жалки преструвки! А пък аз съм само парче кал на кея! Ама тук не е Лондон, Пърсел! — продължи той като скръцна със зъби. — Тук няма каляски, няма офицери, няма дантели! Нито съдии, които ще пратят някое честно момче на бесило в Тайбърн, защото е откраднало пет шилинга! Тук сме равни, Пърсел. И аз струвам колкото вас, дявол да ме вземе, това ще ви кажа! А пък другарите ще решат на кого от двама ни да се падне вашата индианка, все едно дали е женена или не, и дори ако хубавото й сърчице се пръсне от мъка, че ще се разделите.

Смъдж се разнежи като си припомни детството си. От това вълнение почувствува, че е в правото си и за пръв път се осмели да погледне Пърсел в очите. Остана смаян, като не забеляза никакво озлобление в погледа му. Това откритие удвои гнева му. Тъй като Пърсел мълчеше, той насочи нападателно носа си право към него и каза с яростно нахалство:

— Е, какво ще отговорите на това?

— Нищо — отвърна най-спокойно Пърсел.

Струваше му се, че няма вече какво да се разрешава, след като разбра какво е ставало в съзнанието на Смъдж, когато бе поискал Ивоа. Оставаше най-лесното: само да се бие.

— Смятам — заяви той с равен и кротък глас, — че спорът е приключен.

— В такъв случай — отвърна Смъдж с внезапно блеснали очички, — искам да се мине към гласуване.

Обърна глава към Мак Лауд, но Мак Лауд не го удостои с поглед. Втренчил беше очи в Пърсел, като се мъчеше да потисне овладялото го безпокойство.

— Щом има искане за гласуване — каза някак странно колебливо той, естествено ще поставя въпроса на гласуване.

Пърсел стана и погледна Мак Лауд.

— Няма да го поставяш на гласуване, Мак Лауд заяви твърдо той. — Това гласуване е позор. Аз го отхвърлям.

— Отхвърляте ли го? — каза Мак Лауд с тона на съдия, оскърбен в съдийското си достойнство. — Отхвърляте едно решение на събранието! Запомнете, че ще минем и без вашето разрешение!

Пърсел отвърна, без да повиши глас:

— В такъв случай ще законодателствуваш сам.

Последва мълчание. След това Мак Лауд каза напрегнато:

— Какво искате да кажете, Пърсел?

— Искам да кажа, че щом поставиш въпроса на гласуване, аз ще напусна събранието и ще престана да признавам властта му.

Бейкър се изправи и застана до Пърсел. Джонс ги изгледа един след друг, после се изправи отляво на Пърсел, пристъпи с единия крак напред, този път без да се изпъчи, и загледа зорко.

Таитяните заговориха всички едновременно, крайно възбудени. Тъй като не разбираха езика на действуващите лица, сцената беше за тях само пантомима и те се двоумяха понякога за смисъла й. Но сега вече нямаше съмнение: тримата перитани, застанали срещу Скелета, се противопоставяха на властта му.

— Бих желал да предотвратя това скъсване — добави спокойно Пърсел. — И бях решен да направя много отстъпки, за да го предотвратя. Ако то стане, ще се създаде много опасно положение. Не ме докарвайте до крайност, Мак Лауд. Ако Джонс, Бейкър и аз напуснем събранието, атмосферата в общежитието скоро ще стане непоносима. В острова ще има две партии. Два лагера, които ще воюват помежду си или в най-добрия случай няма да се зачитат. Островът е малък. И с течение на времето животът ще стане невъзможен.

— Ако се оттеглите от събранието — извика буйно Смъдж, — ще ви сметнем за бунтовници и ще ви обесим!

— Затваряй си устата — сряза го Мак Лауд.

При все че се държеше привидно твърдо, той се колебаеше. Ако Пърсел си отидеше, всички таитяни щяха да се присъединят към него. Пърсел ще има мнозинството, силата, съучастничеството на жените. „И всичко това само заради този маниак Смъдж“ — помисли яростно той. Невъзможно е да го разубеди от тази лудост! Принуден е дори да го поддържа, за да си запази гласа му! Мак Лауд разбра с горчива изненада, че властвува в острова благодарение на своите съмишленици, но е същевременно и техен роб!

— Размисли, Мак Лауд — продължи Пърсел. — Аз не съм враждебно настроен към събранието. Напротив. Докато има гласуване и разискване, няма вадене на ножове. Но ако мнозинството използува властта си, за да потиска малцинството, такава тирания е по-лоша от тази на Мезън и дори със сила не ще ме накарате да й се покоря.

Мак Лауд не се подвоуми за значението на тези думи. Това беше заповед. Прикрита заповед, защото вместо да заплашва, Пърсел приписваше именно нему намерението да си послужи със сила. Но прикрит или не това беше ултиматум с всичките му последици.

Смъдж усети колебанието на Мак Лауд. Почервенял от яд, уплаха и възбуда, той стисна пестници, изпъчи дребната си снага и големия си нос и се развика истерично:

— Не се поддавай, Мак Лауд! Не го слушай! Поставяй на гласуване! Какво чакаш! Няма един проклет офицер да ти заповядва!

Ръкомаханията и виковете му смаяха таитяните.

— Маамаа^[4]! — каза Тетаити, като чукна чело с показалеца си.

Чуха се смехове. Омаата извика колкото й глас държи:

— Какво му е на Плъхчето, Адамо?

Пърсел се обърна към нея.

— Иска да ми вземе Ивоа и ония ще гласуват за него.

Между таитяните се чу шушукане. То се засили до ръмжене, придружено от буйните викове на жените. Меани се изправи решително. Ивоа беше негова сестра: той се чувствуваше оскърбен от нахалството на Смъдж почти толкова, колкото и Адамо. Простря ръце напред, за да наложи тишина, и започна възмутено, но изискано слово, в което укоряваше Смъдж и Скелета за недружелюбното им държане. Със съжаление трябваше да каже, че двамата перитани се отнасят като свински чеда с Адамо и с таитяните. Ясно беше, че Скелетът ги бе изключил от разпределението и шестимата трябваше да се задоволят с три жени. Това нямаше значение, разбира се. Защото той, Меани, заявява, че ще се забавлява с жените на всички перитани. (Смехове). Но беше оскърбление. Оскърбление беше за Тетаити, син на главатар. Оскърбление беше и за самия него. Оскърбление беше за всички. Сам той, Меани, беше син на велик главатар. А всички знаеха, добави стеснително той, чий син е баща му, великият главатар Оту… Затова именно Оту беше добър и щедър към пеританите. Но ето че главатарят на голямата пирога беше маамаа. Стоеше по цял ден затворен в колибата си. Властта бе заграбена от Скелета. Той се отнасяше с таитяните по-зле, отколкото с военнопленници и искаше да отнеме жената на брат му Адамо. Затова Меани, син на Оту, казва: трябва да се борят на страната на Адамо против Скелета. И който е съгласен, да го каже.

Меоро и Кори скочиха веднага, последвани с малко закъснение от Оу и Тими. Тетаити стана последен, не защото беше по-малко решителен от другите, а защото, като син на главатар и при това по-възрастен от Меани, искаше да покаже, че размисля повече, преди да вземе някакво решение. Но както налагаше етикетът, заговори пръв и каза сериозно:

— Еароа.^[5]

Думите бяха повторени от всичките му другари.

Мак Лауд обгърна с поглед и шестимата таитяни, след това го отмести отново към групичката на Пърсел, Джонс и Бейкър. Устните му бяха само една тънка крива линия под острия нос.

— Предлагам — каза той — да отложим разискването. Не можем да разискваме под натиска на черните.

— Никакво изплъзване, Мак Лауд — каза сухо Пърсел. — Таитяните не заплашват никого. Ако събранието бъде отложено сега, без да се вземе решение, ние ще го напуснем.

— Не го слушай! — изрева отново Смъдж. — Не го слушай! Поставяй на гласуване, Мак Лауд!

Мак Лауд нямаше време да отговори. Омаата се изправи. Хънт издаде някакво жалко ръмжене, но тя не му обърна внимание. Направи една крачка и запълни веднага целия кръг с личността си. С мрачен поглед и сърдито свъсени вежди, тя изгледа и таитяните, и пеританите.

— Вие, мъжете — каза тя с кънтящия си като водопад глас, — само приказвате, приказвате… а пък аз, Омаата, ще свърша работа.

Само с две крачки тя мина пред Уайт и Мак Лауд и стигна до мястото, дето седеше Смъдж. Той се опита да се отдръпне, но Омаата го изпревари. Наведе се, дръпна го за панталона при пъпа и го вдигна до равнището на очите си, като го държеше без усилие с огромната си протегната ръка.

— Ити оре^[6] — каза тя с дълбокия си глас.

И започна да му удря плесници с дясната си ръка. В същност това бяха не плесници, а пляскания. Пляскания, с каквито се наказва провинено коте. Но Омаата нямаше представа за силата си. Смъдж зарева. Задушаван от пръстите, които гърчеха панталона на корема му, със зачервено от плесници лице, той се мяташе като дявол, риташе с нозе, размахваше смешните си пестничета и пищеше непрестанно.

Таитяните се развеселиха до забрава. Отмъстено беше за цялото унижение на тая вечер. Жените крещяха като кукумявки, а мъжете се смееха колкото им глас държи, и както бяха седнали с кръстосани нозе, се поизправиха, коленичиха и започнаха да се пляскат по бедрата.

— Омаата! — извика Мак Лауд.

— Пусни го, Омаата! — извика на таитянски Пърсел.

— Ити оре! — повтаряше със стиснати зъби Омаата.

Не слушаше никого. Продължаваше да пляска Смъдж, а той ревеше, риташе, дращеше, с издадена напред муцуна, заприличал на попаднало в капан животно. Ръцете му бяха много къси, та нито пестниците, нито ноктите му можеха да стигнат до Омаата, но босите му нозе успяваха да я ритнат по корема, при все че това не изглеждаше да я безпокои.

— Какъв ли е тоя корем! — каза Джонс, зяпнал от възхищение.

Мак Лауд стана и пристъпи към Омаата. Полуделият Смъдж си заслужаваше наказанието, но все пак, като водител на мнозинството, Мак Лауд нямаше друг избор. Трябваше да се намеси. Смъдж означаваше един глас.

Проглушен от ревовете на жертвата, той се приближи предпазливо към Омаата. Страхуваше се, че може да обърне към него мощната си ръка или пък Хънт да се нахвърли да я отбранява.

— Спри, Омаата — каза строго той.

Тя дори не обърна глава, но, уморила се да държи Смъдж с протегната ръка, пристъпи настрана, като отмести с дясното си рамо шотландеца, без да го забележи, и облегна запъхтения Смъдж о коренището на смокинята, служило за облегало на Мак Лауд. Трябва да се признае, че бе смекчила вече твърде много ударите си. Те бяха сега просто някакво чукване с пръст.

— Мистър Пърсел! Лейтенанте — извика Смъдж с посиняло лице, — кажете й да престане!

Пърсел мина през кръга с разтревожен поглед, сложи ръка на рамото на Омаата и извика:

— Пусни го, моля ти се. Ще го пребиеш.

— Уха-а! Мъж! — изрева като гръмотевица Омаата. — Та това е пляскане за бозайниче!

— Престани, Омаата — извика Пърсел на ухото й.

— Ще помни! — каза Омаата като сви огромните си рамене.

И продължи да удря, глуха като правосъдието. Удряше безпристрастно по всяка буза, и тъй като Смъдж се защищаваше с ръце и лакти, тя го принуждаваше да изоставя отбраната си, като навираше от време на време показалец под лъжичката му. Всеки път, когато този чудовищен пръст бодваше чувствителното място, ревовете на Смъдж замираха в единствен пронизващ писък, като уловен в капан плъх.

— Недей, недей! — извика Пърсел.

Той се вкопчи или по-точно увисна с две ръце върху ръката на Омаата. Тя я тръсна леко. И Пърсел се търколи на земята.

— Ей, детенце — запита Омаата, като го погледна загрижено отвисоко, — да не те ударих?

— Не — отвърна Пърсел докато ставаше, — ама пусни го, моля ти се! Пусни го, Омаата!

— Лейтенанте — изрева Смъдж, — Ивоа ще си бъде ваша! Кажете й да престане!

Мак Лауд сложи ръка на рамото на Хънт: това беше последната му надежда.

— Хънт — каза той, — кажи на жена си да спре! Ще убие Смъдж.

Хънт се обърна цял към Омаата, сякаш вратът му беше споен за снагата. Бледите му очички се втренчиха в това, което ставаше, като че го виждаше едва сега. Нещо подобно на изненада се изписа по сплеснатото му ръбесто лице и той изръмжа:

— Ще убие Смъдж ли?

— Не виждаш ли? — извика Мак Лауд до ухото му. — Нашият другар Смъдж! Спри я, Хънт! Ще го убие!

Хънт загледа наказанието на Смъдж като търкаше с дясната си ръка червеникавите косми по гърдите си. Не разбираше защо Омаата постъпва така със Смъдж, но не се съмняваше, че тя постъпва правилно.

— Ще го убие! — извика Мак Лауд до ухото му.

Хънт престана да търка червеникавото си руно, замисли се и каза:

— Защо пък не?

Разтърси глава като куче, което излиза от вода. Радваше се на отговора си. Този път нещата бяха ясни и лесни. Всичко, което Омаата вършеше, беше добро. Ако Омаата искаше да убие Смъдж, следователно така трябваше да бъде.

— Нашият другар Смъдж! — извика Мак Лауд.

Хънт се изправи с цял ръст, отстрани Мак Лауд с опакото на ръката си и каза:

— Ще ти помогна, Омаата!

— Стой дето си! — извика Омаата като го погледна с крайчеца на окото си, и тъй като той направи една крачка, му извика: — Sit down^[7].

Хънт си седна.

— Омаата, моля ти се! — извика Пърсел.

Той се бе върнал и се бе вкопчил отново в ръката й. От страх да не го отхвърли настрана, тя не смееше да тръсне ръката си. Но продължи да удря; тежестта на Пърсел смекчаваше ударите, без да може да ги спре.

— Омаата! — извика Пърсел.

Чу се пращене, като че раздират плат. Смъдж се простря на земята. Панталонът му се бе скъсал, оставяйки голямо парче в ръката на исполинката. Смъдж се изправи, като държеше с две ръце скъсаните краища и прикриваше доколкото може голотата си. Смеховете на таитяните се удвоиха.

— Ити оре! — извика Омаата, а дебелите устни разкриха едрите й бели зъби.

Тя се втурна към него. Пърсел се хвърли веднага към нея и я хвана през кръста; главата му достигаше едва до гърдите й. Изненадана както тичаше, Омаата се препъна в нозете му и загуби равновесие. Но сполучи все пак да не се строполи върху Адамо, а да се търкулне настрана, за да не го смаже с тежестта си.

Смъдж хукна, като преплиташе нозе по полянката, която се спускаше по нанадолнището, така че малкият му задник сякаш се търкаляше по земята. Всички бяха настанали и със смехове и викове го гледаха как бяга. Както го гледаха, един мастиленочерен облак забули луната и Смъдж изчезна, като че потъна в земята.

Въпреки двете факли, изчезването на луната потопи мястото в полумрак и докато се връщаше на мястото си, Пърсел изпита странното усещане, че се мръква. Вятърът задуха като пред буря, голите му рамене овлажняха, той потрепера.

Джонс се наведе към него с озарено от усмивка детинско лице.

— През целия си живот не съм се смял толкова много.

— Сбъркал си тогава — каза рязко Пърсел.

Омаата се върна на мястото си, сред акламациите на таитяните. Мак Лауд се облегна о коренището на смокинята, но не седна. Почака докато шумът утихна, вдигна глава и каза беззвучно:

— Предлагам да преустановим заседанието.

Джонс погледна в шапката.

— Остава още едно име.

— Добре, извади го — каза Мак Лауд като прекара уморено ръка по лицето си. С бягството на Смъдж се избягваше разрива с Пърсел. Но Уайт и сам той бяха останали без жени, Смъдж бе станал за смях, Пърсел беше по-силен от всякога, черните бяха готови да се разбунтуват.

Джонс разгъна хартийката, прочете: „Смъдж“, и прихна с младежки смях. Как не се бе досетил? В шапката имаше девет имена. Последното не можеше да бъде друго, освен на Смъдж. Никой не се присъедини към смеха на Джонс. Събранието беше обзето от всеобща тъга и умора. Нито опозицията, нито мнозинството бяха доволни от изхода на разискванията. И Бейкър беше без жена. Таитяните вече не се смееха, а се съвещаваха тихо. От трите партии на острова най-пострадала беше тяхната.

— Щом Смъдж не е тук — каза хапливо Бейкър, — не можем да му определим жена.

— Тъкмо това ще направим — заяви Мак Лауд, възвърнал донякъде дързостта си. — Не го ли направим преди да се разотидем, а оставим четири жени на черните, ще си имаме разправии после, ако поискаме да вземем една от тях.

Никой не отговори, никому не се искаше да спори. Дъждът заваля на едри, редки капки, които звънтяха по коравите листа на смокинята като по ламарина.

— Предлагам Тумата — каза Мак Лауд. — Мисля, че тя се разбира със Смъдж.

Пърсел се обърна и запита:

— Тумата, искаш ли за тане Смъдж?

— Да — каза Тумата като стана.

Погледна укорно Омаата и добави:

— Той е бил всякога добър към мене.

Тези думи направиха впечатление на Пърсел. Той погледна по-внимателно Тумата. Тя имаше простичко лице, но кротък поглед и твърдо изражение.

— Възражение? — запита Мак Лауд.

— Не може да има възражение — каза Джонс. — Всички са задоволени.

Джонс се бе изказал съвсем добронамерено, без да му мине през ума, че Мак Лауд не беше „задоволен“. Но шотландецът видя в тия думи умишлена насмешка и го изгледа мрачно. Бейкър, винаги готов да се притече на помощ на шурея си, долови този поглед и го върна на Мак Лауд с лихвите. Тази битка с погледи трая едва една секунда, но когато привърши, в кръга настъпи тежко мълчание. „Още от сега! — помисли Пърсел. — При най-малката дума, при най-малкото движение…“

— Да свършим — каза гласно той.

— Дадена! — обяви Мак Лауд, като си даде вид, че удря земята с края на въжето, но без да направи това докрай, както преди.

И добави намусено:

— Събранието е закрито.

Очаквали сякаш само тия думи, за да се разразят, бурята и дъждът връхлетяха с нечувана сила върху кръга. Англичаните и таитяните постъпиха съвсем различно. Първите хукнаха с жените си през полянката към селото. Вторите се прибраха в скривалищата под клоните на смокинята. Пърсел отиде с тях, уловил за ръка Ивоа.

В скривалищата беше съвсем тъмно и Пърсел намери таитяните само по гласовете им. Щом стигна до тях, те престанаха да разговарят.

— Кои са тук? — запита Пърсел, обезпокоен от това замълчаване.

— Всички сме тук, Адамо — каза Меани. — И шестимата. При нас са и Файна, Раа и Итиота.

— Трите жени, които пеританите ни оставиха — добави сухо Тетаити.

Пърсел мълчеше, смутен от тона на тази забележка. Очите му свикнаха с полумрака. Започна да вижда очертанията на лицата и бялото на очите.

— Отивам при Итя — каза Меани.

Явно на него говореше. Гласът му беше спокоен. Пърсел вдигна глава.

— В тоя дъжд ли?

— Трябва. Сигурно ужасно се страхува.

— От какво?

— От тупапау.

Настъпи мълчание. После Пърсел каза:

— Ще я намериш ли?

Меани се позасмя:

— Играли сме и друг път на криеница.

И добави:

— Довиждане, Адамо, братко.

Същият израз, същата топлота в гласа, същото доверие. Не, Меани не бе се променил.

Пърсел се опита да го проследи с поглед. Таитянинът се отдалечаваше безшумно като котка. Когато стигна до края на огромната смокиня, атлетическата му фигура се очерта за миг през един прорез в зеленината върху фона на късче по-ясно небе, после се наведе и изчезна.

След като Меани си отиде, всичко се стори изведнъж по-студено на Пърсел. Дъждът плющеше яростно по листата на смокинята над главите им. Таитяните мълчаха.

Пърсел каза:

— Аз поисках от събранието да напишат хартийки и с вашите имена едновременно с нашите.

Тетаити отвърна с тежкия си глас:

— Знаем. Омаата ни каза.

Пърсел почака, но никой не добави нищо.

— Братя — продължи след малко той, — към вас постъпиха несправедливо, но аз не се присъединих към тази несправедливост. Напротив, опитах се да се боря против нея.

Последва мълчание. После Тетаити каза със студена учтивост:

— Знаем. Опита се.

Какво значеше това „опита се“? Укоряваха го, че не е сполучил ли?

Пърсел почака доста време, но никой не заговори. Ивоа му стисна ръката и каза до ухото му:

— Да си вървим.

— Довиждане, Тетаити, братко — каза Пърсел, довиждане на всички. Довиждане, братя.

— Довиждане, Адамо — отвърна Тетаити.

След него се чу учтив шепот. Пърсел наостри слух докато шепотът заглъхна и сърцето му се сви. Ни един от таитяните не го бе нарекъл „братко“.